Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Histoire d'une fille de ferme, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)
Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Корекция
hammster (16.09.2011)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Нормандска шега

Избрани разкази

 

Съставител: Борис Дечев

Редактор: Пенчо Симов

Оформление на корицата и титула: Лиляна Басарева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Елеонора Янкова, Лидия Ангелова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски № 18/1982 г.

Дадена за набор на 30 юни 1982 г.

Подписана за печат на 13. IX. 1982 г.

Излязла м. ноември 1982 г.

Формат 16/60/84.

Издателски коли 27,29. Печатни коли 29,25.

Условно-издателски коля 24,79

Цена 2,80 лева.

 

Издателство на Българския земеделски народен съюз

Печатница на Издателството на БЗНС

Поръчка № 222/1982 г.

 

Това издание е съставено по 8-томното издание на избраните съчинения на Мопасан от 1958–1959 г. на издателство „Народна култура“.

 

На корицата — репродукция от картината „Лодкар на Сена при Буживал“ (1881 г.) от Огюст Реноар


I

Понеже времето беше много хубаво, хората от чифлика се наобядваха по-бързо от обикновено и се пръснаха из нивята. Роза, слугинята, остана сама в обширната кухня, където огънят гаснеше в огнището под пълното с топла вода менче. От време на време тя гребваше от водата и бавно миеше съдовете, прекъсваше работата си и се заглеждаше в двата светли квадрата, които слънцето очертаваше през прозореца върху дългата маса и в които личаха дефектите на стъклото.

Три много дръзки кокошки търсеха трохи под столовете. Миризми на птичи двор, топъл дъх на прокиснало от обора влизаха през полуотворената врата; а в мълчанието на палещото пладне се чуваше как петлите пеят.

След като свърши работата си, избърса масата, почисти огнището и нареди чиниите на високата лавица в дъното до дървения часовник, който звънко тиктакаше, момата въздъхна, леко замаяна и потисната, без да знае защо. Огледа почернелите, измазани с глина стени, окадените греди на тавана, по които висяха паяжини, пушени херинги и сплитове лук; после седна — дразнеха я старите изпарения, които тоя ден поради горещината излизаха от пръстения под, където бяха засъхвали разливани от толкова дълго време неща. Примесваше се и острата миризма на млякото, оставено в съседната стая на хладно за сметана. Все пак тя искаше да седне да шие както обикновено, но няма сили и отиде да подиша на прага.

Тогава, галена от палещата светлина, тя почувствува някаква сладост, която прониква до сърцето, по тялото й премина тръпка на блаженство.

От торището пред вратата се надигаше лека блестяща пара. Там се търкаляха кокошките, легнали на една страна, и леко чоплеха с крак, за да търсят червеи. Сред тях петелът се изправяше надменен. Той избираше час по час някоя и започваше да се върти наоколо й с кратко призивно къткане. Кокошката лениво се изправяше и го приемаше спокойно, като прегъваше крака и го поддържаше с крилете си, после отърсваше перата си и от тях излизаше прах, след това пак лягаше на торището, а той кукуригаше, като броеше победите си; и от всички дворове петлите му отвръщаха, сякаш си препращаха любовни предизвикателства от чифлик на чифлик.

Слугинята ги гледаше, без да мисли; после вдигна очи и остана заслепена от блясъка на цъфналите ябълки, целите бели като напудрени глави.

Внезапно едно младо конче, замаяно от радост, мина в галоп пред нея. То два пъти обиколи ямите, край които растяха дървета, после неочаквано се спря и извърна глава, сякаш се изненада, че е самичко.

Тя също изпита желание да тича, нужда от движение и същевременно й се дощя да се излегне, да простре ръце и крака, да си почине в неподвижния топъл въздух. Пристъпи няколко крачки, нерешително, със затворени очи, обзета от животинско блаженство; после полекичка отиде до кокошарника да събере яйцата. Имаше тринадесет — взе ги и ги донесе.

Прибра ги в бюфета, но миризмите на кухнята пак й додеяха и тя излезе да поседне на тревата.

Ограденият с дървета чифликчийски двор сякаш спеше. Високата трева, всред която жълтите глухарчета бляскаха като светлинки, се зеленееше наситено със съвсем свеж, пролетно зелен цвят. Сенките на ябълковите дървета се събираха в кръг около дънерите, а сламените покриви на сградите, на върха на които растяха перуники с остри като саби листа, леко димяха, сякаш влагата на оборите и хамбарите излиташе през сламата.

Слугинята стигна под навеса, където прибираха талигите и колите. Там, в дъното на пресъхналата вада, имаше голяма зелена дупка, пълна с теменужки, и от тях се носеше миризма, а отвъд насипа се виждаше широка равнина, полето, където растяха житата, с китки дървета на места и тук-там далечни групи работници, дребнички като кукли; бели коне, прилични на играчки, теглеха детско рало, водено от човече, високо колкото един пръст.

Тя отиде да вземе сноп слама от плевника и го хвърли в ямата, за да седне отгоре му; после, понеже не се чувствуваше удобно, развърза го, разстла сламата и легна по гръб с ръце под главата и проснати крака.

Полекичка притваряше очи, унесена в сладка нега. И щеше вече съвсем да заспи, когато усети две ръце да я сграбчват за гърдите и тя се изправи с един скок. Беше Жак, ратаят, висок, добре сложен пикардец, който от някое време насам я задиряше. Тоя ден той работеше в кошарата и като я видя, че ляга на сянка, дойде дебнешком, сдържайки дъха си, със светнали очи и сламчици в косите.

Опита се да я целуне, но силна като него, тя му залепи плесница; а той лукаво я помоли за милост. Тогава те седнаха един до друг и заприказваха приятелски. Говореха за времето, което беше благоприятно за нивята, за това, че годината се очертаваше добра за господаря, добър човек, после за съседите, за целия край, за себе си, за своите села, за младостта си, за спомените си, за родителите си, които те бяха напуснали за дълго, може би завинаги. Тя се разнежи, като мислеше за всичко това, а той, с упоритата си мисъл в главата, се настаняваше все по-близо до нея, попритискаше се, тръпнещ, цял обзет от желание. Тя казваше:

— Доста време има, откакто не съм видяла мама; все пак, тежко е, че толкова сме далече.

И погледът й се рееше в далечината отвъд пространството, чак до изоставеното село, там, на север.

Изведнъж той скочи, сграбчи я за врата и пак я целуна, но със стиснат юмрук тя го удари право в лицето толкова силно, че от носа му потече кръв и той стана, за да облегне главата си на ствола на едно дърво. Тогава тя се разнежи и като се приближи до него, попита:

— Боли ли те?

Но той взе да се смее. Не, нищо му нямало, само че тя го ударила точно по носа. Той шепнеше: „Дяволче!“, и я гледаше с възхищение, почувствувал уважение, съвсем различна нежност, начало на истинска любов към тая едра и тъй силна мома.

Когато кръвта спря, той предложи да се поразходят, понеже се боеше от твърдата ръка на съседката си, ако останеха седнали така един до друг. Но сега тя сама го хвана за ръката, както правят годениците вечер по сенчестите пътища, и му каза:

— Не е добре, дето така не ме уважаваш, Жак.

Той отричаше. Не, не че не я уважавал, но бил влюбен и толкова.

— Значи искаш да се оженим ли? — каза тя.

Той се поколеба, после я загледа отстрани, а нейните очи и погледът й се рееха далеч напред. Страните й бяха червени и пълни, широките гърди изпъкваха под басмения елек, устните й бяха пълни и свежи, а почти голият й врат бе обсипан с дребни капчици пот. Той пак усети, че го обзема желание, и сложил устни до ухото й, пошепна:

— Да, искам.

Тогава тя го прегърна през врата и го целуна толкова дълго, че и двамата останаха без дъх.

От тоя миг между тях започна вечната история на любовта. Те се задяваха по ъглите; даваха си срещи вечер на луна, криеха се зад една купа сено и с грубите си подковани обувки си правеха синини на краката под масата, докато ядяха.

После малко по малко Жак сякаш започна да се отегчава от нея; избягваше я, почти не й говореше вече, не търсеше случай да я срещне сама. Тогава я обхванаха съмнения и голяма тъга; след известно време забеляза, че е бременна.

Отначало остана слисана, после я обзе гняв, който всеки ден растеше, защото той толкова грижливо я отбягваше, че тя не успяваше да го намери.

Най-сетне една нощ, когато всички в чифлика спяха, тя излезе безшумно по фуста и боса, прекоси двора и бутна вратата на обора, където Жак беше легнал в един голям сандък със слама над конете си. Той се престори, че хърка, когато я чу да се приближава, но тя се качи при него и коленичила, го разтърси, докато той се изправи.

Когато той седна и попита: „Какво искаш?“, тя рече със стиснати зъби, разтреперана от ярост:

— Искам да се ожениш за мене, щом ми обеща да се ожениш!

Той се изсмя и отвърна:

— Как не! Ако човек вземе да се жени за всички моми, с които е сгрешил, къде ще му излезе краят!

Но тя го сграбчи за врата, събори го, без той да успее да се отърве от свирепата й прегръдка, и като го душеше, му изкрещя лице в лице:

— Бременна съм, чуваш ли, бременна съм!

Когато Жак разбра, че тя е по-силна от него, промърмори:

— Добре де, щом е така, ще се оженим.

Но тя не вярваше на обещанията му.

— Веднага — каза — ще дадеш съобщение!

Той отговори:

— Веднага.

— Закълни се в бога.

Той се поколеба няколко мига, после се примири:

— Заклевам се в господа.

Тогава тя разтвори пръстите си и си отиде, без да добави нито дума.

Няколко дена не можа да му говори, а оборът всяка нощ вече беше заключен и тя не смееше да вдигне шум, боейки се от скандал.

После една сутрин на закуска видя да влиза друг ратай. Тя попита:

— Жак отиде ли си?

— Да — каза другият, — аз съм на неговото място.

Тя се разтрепери толкова силно, че не можеше да откачи менчето; после, когато всички вече бяха на работа, се качи в стаята си и плака с лице във възглавницата, за да не би някой да я чуе.

През деня се опита да се осведоми, без да събуди подозрения; но толкова беше обзета от мисълта за нещастието си, че й се струваше, сякаш всички, които разпитваше, се усмихват лукаво. Впрочем тя не можа да научи нищо, освен че той се е махнал завинаги от тия места.