Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Garde, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Корекция
hammster (16.09.2011)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Нормандска шега

Избрани разкази

 

Съставител: Борис Дечев

Редактор: Пенчо Симов

Оформление на корицата и титула: Лиляна Басарева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Елеонора Янкова, Лидия Ангелова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски № 18/1982 г.

Дадена за набор на 30 юни 1982 г.

Подписана за печат на 13. IX. 1982 г.

Излязла м. ноември 1982 г.

Формат 16/60/84.

Издателски коли 27,29. Печатни коли 29,25.

Условно-издателски коля 24,79

Цена 2,80 лева.

 

Издателство на Българския земеделски народен съюз

Печатница на Издателството на БЗНС

Поръчка № 222/1982 г.

 

Това издание е съставено по 8-томното издание на избраните съчинения на Мопасан от 1958–1959 г. на издателство „Народна култура“.

 

На корицата — репродукция от картината „Лодкар на Сена при Буживал“ (1881 г.) от Огюст Реноар


След вечеря разказвахме ловджийски приключения и случки.

Един общ стар приятел господин Бонифас, голям ловец и голям пияч, весел и остроумен здравеняк, разумен философ, от онези иронични и примерени мъдреци, у които това качество се изразява в хапливи смешки, но никога не и в тъжни истории, изведнъж каза:

— Знам аз една доста странна ловджийска история или по-скоро трагедия. Никак не прилича на историите от тоя род. Затова и никога не съм я разказвал, понеже мисля, че никому не ще се стори забавна. В нея няма нищо симпатично, разбирате ли, искам да кажа, че не предизвиква оня интерес, който хваща, очарова или вълнува приятно. Както и да е, ето в какво се състои работата:

„Бях на около тридесет и пет години и ловувах като бесен. По онова време притежавах много усамотена земя в околностите на Жюмиеж, обкръжена от гори и много добра за зайци. Ходех там всичко на всичко по за четири-пет дена годишно съвсем сам, понеже нямаше условия да водя приятели.

Бях оставил за пазач един пенсиониран стражар, човек добър, буен, строг в службата, страшен за бракониерите, който не се боеше от нищо. Той живееше сам, далеч от селото, в една малка къща или по-скоро хижа с две отделения — кухня и изба долу и две стаи на горния етаж. Една от тези стаи, нещо като кутийка, колкото да побере едно голямо легло, един шкаф и един стол, беше запазена за мене.

Чичо Кавадие заемаше другата. Като казах, че беше сам в тая къща, изразих се неправилно. Той беше взел при себе си някакъв племенник, четиринадесетгодишен нехранимайко, който ходеше да пазарува в селото, отдалечено на три километра, и помагаше на стария в работата му.

Тоя дангалак — дълъг, сух, някак извит, имаше такива редки, жълти, леки като пух от скубана кокошка коси, че сякаш беше плешив. Освен това имаше огромни крака и гигантски ръце, ръце на великан.

Беше малко кривоглед и никога не гледаше в човека. Действуваше ми както вонящите животни. Тоя хлапак беше пор или лисица.

Той спеше в нещо като дупка горе срещу тясната стълба, която водеше за двете стаи.

Но през време на кратките ми престои в «Павилиона» — така наричах тая къщурка — Мариус отстъпваше которката си на една старица от Екоршвил на име Селест, която дохождаше, за да ми готви, тъй като буламачите на чичо Кавалие наистина не бяха на висота.

* * *

И тъй, вече познавате действуващите лица и мястото на действието. Ето ви сега и историята!

Случи се през 1854 година, 15 октомври — добре си спомням тая дата и никога не ще я забравя.

От Руан потеглих на кон, следван от кучето си Бок, един голям загар от Поату, с широки гърди и силни челюсти, който се вреше из трънаците като понтодиерски яребичар.

Пътническата ми чанта беше закрепена на седлото отзад, а пушката ми висеше през рамо. Беше студен ден, духаше силен, тъжен вятър. По небето се гонеха мрачни облаци.

Докато се изкачвах по склона Кантльо, гледах широката долина на Сена, която реката пресичаше със змийски извивки чак до хоризонта. Вляво Руан извисяваше в небето своите кули, надясно погледът се спираше на далечните гористи склонове. После прекосих Румарската гора ту ходом, ту в тръс и към пет часа стигнах пред «Павилиона», където ме чакаха чичо Кавалие и Селест.

Вече десет години поред се явявах по същото време, по същия начин и същите уста ме поздравяваха със същите думи:

— Добър ден, господине наш. Добре ли сте със здравето?

Кавалие почти не се бе изменил. Той устояваше на времето като старо дърво. Но Селест, особено през последните четири години, беше станала неузнаваема.

Тя се бе някак прекършила одве и макар все нещо да работеше, ходеше толкова наведена напред, че горната част на тялото й образуваше почти прав ъгъл с краката й.

Старицата беше много предана, винаги се вълнуваше, когато ме виждаше да пристигам, и при всяко мое заминаване ми казваше:

— Да си мислим, че може да ни е за последно, мили господине наш.

И плахото, разстроено сбогуване на тази клета прислужница, отчаяното й примирение пред неизбежната смърт, която положително беше близка за нея, всяка година свиваше странно сърцето ми.

И тъй, слязох от коня и докато Кавалие, с когото се бях вече здрависал, отвеждаше животното към малката сграда, приспособена за яхър, влязох, последван от Селест, в кухнята, която служеше и за трапезария.

После дойде и пазачът. Веднага видях, че лицето му не е както обикновено. Изглеждаше загрижен, не на себе си, разтревожен.

Казах му:

— Е, Кавалие, вървят ли работите по вашата воля?

Той измърмори:

— И да, и не. Не всичко е по моему, както трябва.

Попитах:

— Какво има, драги? Я ми разкажете.

Но той поклати глава:

— Не, още не, господине. Не ща да ви тревожа още влязъл-невлязъл с моите грижи.

Настоях, но той упорито отказа да ме осведоми преди вечеря. По израза му обаче разбрах, че е нещо сериозно.

Като не знаех какво повече да му кажа, запитах:

— А как сме с дивеча? Намира ли се?

— Е, колкото до дивеч, има, има! Ще намерите, колкото си щете. Слава богу, не го изпуснах.

Той каза това толкова сериозно, с такава мрачна сериозност, че звучеше почти смешно. Големите му сиви мустаци изглеждаха така, сякаш всеки миг може да паднат от устните му.

Изведнъж се сетих, че още не съм видял племенника му.

— А къде е Мариус? Защо не се покаже?

Пазачът сякаш трепна и изведнъж ме погледна право в лицето:

— Е добре, господине, по-добре веднага да ви разкажа работата. Да, по-добре. Тъкмо заради него ми е тежко.

— Аха! Е, и къде е той?

— В яхъра е, господине, чаках сгода да ви се яви.

— Че какво е направил?

— Ето каква работа, господине…

Все пак пазачът се поколеба, гласът му се измени, затрепери, лицето му изведнъж хлътна и бръчките му, старческите му бръчки се очертаха по-дълбоко.

Той бавно продължи:

— Ето. Тая зима забелязах, че някой поставя примки в гората Розре, но не можех да пипна човека. По цели нощи дебнех, господине, по цели нощи. Нищо. А в това време започнаха да залагат примки и в Екоршвил. Взех да слабея от яд. Но да хвана мародера, не мога! Сякаш някой го осведомяваше, мръсника, къде ходя, какво мисля да правя. Но ето че един ден, като четках панталона на Мариус, тоя, с който ходи в празник, намерих в джоба му два франка. Откъде ли ги е пипнал момъкът?

Мислих, мислих цяла седмица. Гледам го — излиза. Излиза тъкмо когато аз се прибера да си почина. Да, господине.

Тогава взех да го дебна. Не се сещах, ама никак, каква е работата. Но го дебна. И една сутрин тъкмо си лягам той да ме види и веднага ставам, и тръгвам подире му. За следене по-добър от мене няма, господине.

И ето че го хванах, да, Мариус, хванах го тъкмо като залагаше примка на ваша земя, господине, той, племенникът ми, племенникът на вашия пазач!

Кръвта ми кипна, насмалко не го убих на място, такъв бой му ударих. Ех, натупах го здравата, да, и му дадох дума, че като дойдете, пак ще го набъхтя, както трябва, във ваше присъствие, ей с тия ръце, да помни.

Това е. От мъка отслабнах. Знаете какво е човек така да се ядоса. Ама и вие да сте, какво щяхте да направите, кажете? Ни майка има, ни баща момчето, само аз съм му от рода; оставих го тука, не може да го изгоня, нали?

Ама му казах — ако пак направи такова нещо — край, край, никаква милост. Това е. Правилно ли постъпих, господине?

Подадох му ръка и отговорих:

— Правилно. Кавалие. Добър човек сте вие.

Той стана.

— Благодаря, господине. Сега ще ида да го доведа. Боя си трябва да получи, да помни!

Знаех, че е безполезно да се опитвам да отклоня стария от нещо, което е решил. Така че го оставих да действува по своя воля.

Той отиде за хлапака и го доведе, като го държеше за ухото.

Седях на един сламен стол, сериозен като съдия.

Мариус ми се стори пораснал, още по-грозен от миналата година, със същия злобен и хитър израз на лицето. А големите му ръце изглеждаха чудовищни.

Вуйчо му го изблъска пред мен и изкомандува с гласа си на военен:

— Искай прошка от стопанина.

Момчето не каза нито дума.

Тогава, като го хвана под ръцете, бившият стражар го вдигна от земята и започна да го налага по задника с такава сила, че аз станах, за да прекратя боя.

Сега момчето виеше:

— Пусни ме! Пусни ме! Пусни ме! Обещавам…

Кавалие го остави на земята, тласна го с рамо и го повали на колене.

— Искай прошка — каза той.

Нехранимайкото измърмори с наведени очи:

— Моля за прошка.

Тогава старият го вдигна и го отпрати с една плесница, която насмалко пак не го събори.

Момчето избяга и аз не го видях цялата вечер.

Но Кавалие изглеждаше сломен.

— Лошо човече е — каза той.

А на вечерята непрекъснато повтаряше:

— Тежко ми е, господине, не можете да си представите колко ми е тежко.

Опитах се да го утеша, но напразно.

Легнах си рано, за да тръгна на лов още призори.

Кучето ми вече спеше на пода, до леглото, когато духнах свещта.

Събудих се около среднощ от бесния лай на Бок. И веднага забелязах, че стаята е пълна с дим. Скочих от леглото, запалих свещта, спуснах се към вратата и я отворих. Нахлу вихрушка от пламъци. Къщата гореше.

Бързо затворих дебелата дъбова врата, навлякох брича си, спуснах през прозореца най-напред кучето с въже, което направих от чаршафите, после хвърлих дрехите си, ловджийската чанта и пушката и на свой ред слязох по въжето.

Започнах да викам с все сила:

— Кавалие! Кавалие! Кавалие!

Но пазачът не се събуждаше. Той спеше дълбоко като всеки стар стражар.

През долния прозорец виждах, че целият приземен етаж се е превърнал в разпалена пещ и открих, че е бил напълнен със слама, за да може огънят да поеме по-добре.

Значи, къщата беше подпалена!

Пак закрещях бясно:

— Кавалие!

Тогава ми мина през ум, че може димът да го е задушил. Внезапно ми блесна една мисъл — сложих два патрона в пушката и гръмнах право в прозореца му.

Шестте стъкла се пръснаха в стаята на прах. Тоя път старият чу и се появи на прозореца — замаян, по риза, объркан главно от светлината, която ярко озаряваше цялата предна страна на жилището му.

Извиках му:

— Къщата ви гори. Скочете през прозореца, бързо, бързо!

Пламъците изведнъж лумнаха през долния отвор, подлизаха стената и се издигнаха до него. Щяха да му преградят пътя. Той скочи и падна на краката си като котка.

Беше крайно време. Сламеният покрив се пропука през средата, над стълбището, което образуваше нещо като комин за огъня долу. И огромен огнен сноп се издигна във въздуха, разпери се като шадраван и посипа с дъжд от искри всичко около къщицата.

След няколко мига от нея остана само куп пламъци.

Съсипан, Кавалие запита:

— Как ли е станало?

Отвърнах:

— Подпалили са откъм кухнята.

Той прошепна:

— Кой може да е подпалил?

И отгатнал изведнъж, аз казах:

— Мариус!

Старият разбра. Той заекна:

— Ох, Христе, Богородице! Затова значи не се прибра.

Но изведнъж страшна мисъл прекоси съзнанието ми. Изкрещях:

— А Селест? Селест?

Той не отвърна, но пред нас къщата се срина — превърна се в блестяща, ослепителна, кървава купчина жарава, в огромна клада, в която клетата жена навярно беше вече сама станала на въглен, червен въглен от човешка плът.

Не бяхме чули никакъв вик.

Но огънят се разпространяваше вече и към близкия навес, аз изведнъж се сетих за коня си и Кавалие се спусна да го отвърже.

Едва беше отворил вратата, когато едно гъвкаво тяло се хвърли бързо между краката му и го повали по лице. Беше Мариус. Бягаше с все сила.

В миг мъжът се изправи. Понечи да изтича, за да хване злосторника, но разбра, че не ще успее, и обхванат от неудържима ярост, отстъпвайки на един от онези необмислени, мигновени пориви, които човек не може нито да предвиди, нито да спре, той грабна пушката ми, която лежеше на земята до самия него, вдигна я и преди да успея да направя каквото и да било движение, стреля, без дори да знае дали оръжието е пълно.

Един от куршумите, които бях сложил, за да предупредя Кавалие за пожара, не беше изстрелян. Той засегна беглеца в гърба и го повали по лице, облян в кръв. Момчето веднага започна да рине земята с ръце и с колене, сякаш искаше да продължи да тича пълзешком, като смъртно ранен заек, когато види да се приближава ловецът.

Спуснах се към него. То вече хъркаше в предсмъртна агония. Умря, преди къщата да изгасне. Не произнесе нито дума.

Все още по риза, с голи крака, Кавалие стоеше прав до нас, неподвижен, слисан!

Надойдоха хора от селото, отведоха моя пазач. Беше като луд.

* * *

На делото се явих като свидетел и разказах подробно случката, без нищо да променям. Оправдаха Кавалие. Но той изчезна същия ден, напусна областта.

Никога не съм го виждал оттогава.

Ето, господа, моята ловджийска история.“

Край
Читателите на „Пазачът“ са прочели и: