Дженифър Хорсман
Целувка в нощта (9)

Девета глава

— Виждам, че се безпокоите за здравето си.

Вдовицата Мулен се отдръпна назад изненадана. Тази жена наистина имаше свръхестествена проницателност.

— Това е причината за всичките ми беди!

Линес кимна и я погледна с безразличие. Преструваше се, че е в дълбока медитация във връзка с проблемите на вдовицата Мулен. Тъмните й коси бяха силно опънати назад в плитка, а златната панделка подхождаше на турския костюм, който беше облякла.

Линес и четири от прислужниците бяха работили цял месец върху одеждите. Бяха взели от илюстрациите на безценния турски ръкопис, който купиха от един пътуващ търговец. Ръкописите вече бяха станали нещо обичайно и Линес беше убедила Морган да направят колекция от тях в Гайяр.

Двете с Клер неуморно бяха изучавали рисунките. Много от гражданите искаха да разгледат книгата и идваха, за да се възхитят на турския костюм, а също и да им предскажат бъдещето.

Спечелените средства щяха да бъдат предадени на болницата за прокажени в съседния Сент Бертран. Не всички знаеха това, тъй като някои от хора не желаеха да дават пари за прокажените. Според тях болните заслужаваха своята участ. Дочули за преклонението на Линес към Пресветата Дева, три сестри от болницата бяха пропътували разстоянието до Гайяр, за да я помолят да им стане благодетелка. Тъжните истории за страдащите изпълниха сърцето й със съчувствие.

Слънчевите лъчи, проникващи в златната палатка, осветяваха турския костюм и той блестеше.

Линес разпери отрупаните си с пръстени ръце над сребристата тъкан, покрила ниската маса. Притесненията на жената бяха неоснователни. Всъщност тя беше надарена с крепко здраве, но Линес знаеше, че не бива да й казва това. Вдовицата Мулен беше една от най-богатите жени в града. Вече две поколения от семейството й бяха свободни хора. За близо сто години бяха построили две мелници. Имаше син на име Пиер, чиято жена за нещастие беше бездетна. Пиер управляваше една от мелниците, а майка му живееше в огромната къща, за която се грижеха двама слуги. Тя нямаше с какво друго да запълва времето си, освен непрекъснато да се тревожи за здравето си. Из града се говореше, че често привиква на смъртния си одър преуморения си син. Сега той спеше в колиба близо до къщата, за да си спести пътуването.

— Духовете ми казват нещо — прошепна Линес.

Вдовицата се огледа, сякаш искаше да забележи безплътните същества. После нервно оправи натруфената си кафява рокля.

— Духове?

— Да! — Линес се престори на объркана. — Духовете ми говорят за вашето здраве. Особено за вашия… вашия…

— Артрит?

— Да — кимна Линес. — За артрита и за проблемите с…

— Храносмилателната система?

— Да.

Вдовицата не можеше да повярва, че господарката беше познала точно тревогите й. Тя беше цяло чудо!

— Понякога са толкова лоши, че… — впусна се да обяснява тя.

Линес вдигна ръка, сякаш отнякъде чуваше нечии гласове.

— Духовете казват, че проблемите ще се оправят, ако… ако…

Вдовицата се наведе напред заинтересувана.

— Да?

— Ако престанете да се храните с твари, които имат сърце.

По лицето на възрастната жена премина скептична усмивка. Твари със сърце? Това нямаше да го бъде! Тя обичаше месото повече от всичко друго на света.

— Те настояват да се храните с повече хляб, сирене и плодове. Разрешават по една чаша вино за вечеря.

— Никога не съм обръщала внимание на духовете — призна тя. — Виното е прекалено скъпо, разбирате ли? По два дуката за буре.

— Виното не е по-скъпо от месото — възрази Линес и добави: — Все пак жертвата си заслужава. — Тя затвори очи и се заслуша. — Чувам ги да споменават някакво дърво в близост до къщата ви…

Жената зяпна.

— Трябва да е ябълковото?

— Да — кимна енергично Линес. — Всяка сутрин и вечер трябва да изяждате по две ябълки. Те ще отстранят умората и ще ви изпълнят с енергия.

Линес отвори очи и се усмихна очарователно на възрастната жена.

Вдовицата Мулен седеше и се опитваше да преодолее получената информация. Трябваше да се храни с постни яденета. Все пак го беше правила по време на Великите пости. Заслужаваше си да го прави, ако умората й изчезнеше и отново станеше енергична.

— Иска ли добрата вдовица да погледна в бъдещето й?

Лицето на пълната жена пребледня от страх. Дори леко потръпна. Знаеше, че в бъдещето я очакваше единствено смъртният одър. Синът й без съмнение щеше да е доволен да научи точната дата. После щеше да наеме още работници за мелницата.

Тя кимна, сякаш за да прогони най-лошото.

Линес очевидно изпадаше в нов транс. Полюшваше се и мърмореше нещо.

Клер прехапа устни.

— Виждам едно забележително събитие в живота ви!

— Да, моето смъртно легло?

— Не! — Линес поклати глава. — Това е… Боже милостиви, в залеза на годините си вие ще бъдете благословена с нова любов!

Нищо не би могло да смути жената повече.

— Какво? Любов? — Тя се разсмя нервно. — На моята възраст?

— Но тя вече е в живота ви! Колко странно, че не сте го забелязали! Отминавате като сляпа покрай този добър човек почти всеки ден, без да знаете, че сам Господ ви го е изпратил. Кой може да бъде?

Мислите на вдовицата се насочиха към познатите лица, които виждаше всеки ден. Прозрението я прониза като светкавица.

— Сигурно нямате предвид Хансберг, стария мелничар на сина ми?

— Добър човек ли е?

— Да. Винаги има по някоя добра дума за мен. Обича всички живи същества, но е много беден.

— Той често мисли за вас — каза Линес.

Клер не можеше да повярва на очите си. Дъртата кранта почервеня като девственица преди първата си брачна нощ. След първите няколко клиенти Линес беше признала раздразнена:

— Днес нямам никакви видения. Трябва да разчитам на интуицията и измислиците си.

Обикновените й трикове бяха като магия. Почти всеки излизаше от палатката впечатлен от чудодейната сила на предсказанията й. Много от тях взимаха решения, които щяха да променят целия им живот. Също като вдовицата Мулен.

Досега Клер беше ходила поне на десет панаира, но такива наивници срещаше за пръв път. Погледна навън. Всички вече се бяха приготвили за борбите. Отвън чакаше само един човек.

Вдовицата Мулен пърхаше доволна.

— Дали наистина мисли за мен?

— Да. Мисля, че дори ще помоли да седне на вашата маса. Виждам и някакво дете да ви вика. Колко странно? — Тя затвори очи. Изглеждаше дълбоко замислена. — Духовете ми казват, ме това дете има нужда от вас.

— Има нужда от… мен — попита изумена вдовицата.

— Да, свързана сте с това дете. Ще му помогнете да оцелее в този свят. То ще ви бъде утеха на старини. Това е едно малко момиче без майка. Кое може да бъде?

— Внучката на Хансберг! Тя няма майка. Винаги съм мислила, че има нужда от някой, който да я облича прилично и да й купува обувки за зимата. Толкова са бедни. Знам, че дядо й прави всичко възможно, но има болки в гърба и не може да работи допълнително.

Всъщност вдовицата рядко се беше замисляла за малкото момиче, което надничаше срамежливо иззад краката на Хансберг. Косите й винаги бяха рошави. Ако някой я облечеше добре, щеше да изглежда като малък ангел.

Тя винаги беше искала да има момиче…

Младият висок мъж, който чакаше пред палатката, видя как от нея излезе усмихната жена със светнал поглед. Възрастната дама поспря за малко, за да пристегне вървите на чантата си. После вирна глава към следобедното слънце и забърза нанякъде.

Клер повдигна навеса и покани мъжа да влезе. Проницателните му тъмни очи огледаха преценяващо загадъчната обстановка. Всичко беше в златно, сребърно и бяло и блестеше като съкровище. Тъмно кадифе покриваше ниската маса, над която господарката на Гайяр предсказваше бъдещето на своите съграждани.

Всичко беше безбожно, измислено от дявола…

Не всичко, все пак. На шията й висеше малко златно разпятие. Целият й костюм беше неприличен и излъчваше грях. Беше против законите на църквата жена да носи панталон, дори и на панаир.

Дълго време двамата стояха и се взираха един в друг. Беше на средна възраст, с тъмна коса и умни кафяви очи. По лицето му имаше следи от прекарана в детството шарка. Усети напрегнатостта на мислите му. Той не беше дошъл тук, за да се забавлява. Със сигурност очакваше отговор на важен въпрос. Дрехите му бяха обикновени. Нито бедни, нито богати. Туниката и чорапите му бяха бежови, ботушите — кафяви. Нямаше нито скъпоценности, нито оръжие. Не беше от Гайяр.

Видът му не издаваше нищо и за произхода му.

Линес хвърли многозначителен поглед на Клер и прокара ръка през челото си. Това беше знак, че ако не го накара да говори, щеше да се провали с този човек.

— Моля, седнете, господин…

Мъжът приведе огромното си тяло с изненадваща грациозност. Предложи й само името си:

— Гарет.

Линес веднага разбра, че това не беше истинското му име. В погледа му откри враждебност и презрение. Сребристите й очи се присвиха от антипатия.

— Вие не желаете да сте тук — започна тя. Тръпки на тревога пронизаха гърба й. Пред очите й пребледня. Завладяха я видения от живота на този мъж. — Гарет не е истинското ви име. То започва с Ч… Чарлз? Не, било е променено и сега е… Не мога да го видя, но знам, че не ви подхожда.

В съзнанието й нахлуха още образи.

— Виждам къде сте израсли. — Гласът й неочаквано натежа от тъга. — Това е манастир, далеч на север оттук. Непрекъснато вали сняг. Да, постоянно е тъмно и студено. Градът е много отдалечен. Като дете сте били общителен и сърдечен. Били сте любимият син на майка си. Виждам я как се бори с баща ви. Не иска да ви изпрати в този манастир, но той ви откъсва от ръцете й. Тя е на небето. Ужасно й липсвате.

Когато говореше за неща, близки до сърцето й, Линес изпитваше неописуемо състрадание. Това предизвика странен ефект у непознатия. По лицето му не се проявиха никакви чувства, но това не можеше да се каже за очите му. Обля ги вълна на объркване, защото наяве бяха изплували неща, които отдавна бе заровил в сърцето си.

— На това място е имало прекалено малко щастие — продължи Линес. — Били сте много малък. Монасите постоянно мълчат, а вие искате да питате за всичко. Вълнуват ви стотици въпроси, но няма отговор за тях. Виждам… О, Господи, те ви бият! Унищожават радостта у вас, всяват страх и виждам как се затваряте в себе си.

Клер разбра, че видението беше истинско. Линес замълча за момент и погледна мъжа. Гняв и объркване блестяха в учудения му поглед. Каквото и да го беше довело в палатката, той явно не бе очаквал такива разкрития.

— Когато сте били на четиринадесет или на петнадесет години… Не мога точно да кажа. Тогава ви е споходила тайно и любовта. За пръв път от толкова години сте усетили любовта на… — Сребристите й очи се отвориха. Тя не можеше да изрече на глас обекта на неговата любов. Мъжът веднага разбра какво вижда, защото го беше преживял.

Линес отново затвори очи.

— Да, за пръв път, след като сте напуснали дома си, сте били щастлив. С тази личност сте познали щастието. После се е случило нещо… — Тя въздъхна от ужасяващия образ, нахлул в съзнанието й. — Господи, наказанието ви е било да гледате обекта на своята любов… — Красивите й очи се изпълниха с неизмерима мъка. Сякаш искаше да потисне ехото на вик, прозвучал преди много години.

Тревогата заблестя в очите й, защото беше осъзнала величината на неговата болка.

— Нямали са право да постъпват така! Не разбирате ли? Голямата жестокост идва от това, че са искали вие да се чувствате виновен за неговата смърт! Грехът ви е бил, че сте познали силата на човешката топлина и любов.

— Достатъчно — изкрещя мъжът агонизиращо, като скочи на крака. — Няма да слушам повече.

Вече беше късно. Прозрението зовеше да бъде изказано.

— Изпратен сте от друг! Господи, епископ Лус ви е изпратил да ме следите? Вие сте свещеник, но въпреки това сте изпълнен със съмнения. Германските монаси са объркали чувствата и вярата ви. Споделяте своите съмнения с отец Томас, но тайно. Този монах изказва на глас съмненията ви към църквата. Все още сте разкъсан на две. Изпратен сте при епископ Лус, за да закалите душата си в борбата с бедите.

Мъжът отказа да я слуша повече. Разкъсван от неканени чувства, той се обърна и излетя навън.

Линес се отпусна на възглавниците, а Клер подсвирна.

— Значи ни очакват неприятности?

— Да! Той няма да се върне и епископ Лус ще обвини мен за изчезването му.

— Този мръсник дори не ти плати нищо — възмути се Клер.

В палатката връхлетя Жан-Люк.

— Много си ядосала онзи мъж, мамо! Така блъсна жонгльора, че изпусна топките и… — После забеляза костюма на майка си и мигновено забрави всичко останало. — Мамо, толкова си хубава!

Разсмяно, момчето се хвърли в прегръдките на Линес.

 

 

Пиесата направо омагьоса Линес. Това беше история за велик благородник, който имал три дъщери. Когато остарял и започнал да губи сили, той решил да раздели богатството си на три части — по една за всяка от обичаните дъщери. Те трябвало да признаят любовта си към него по подходящ начин. Най-малката била най-красива и той най-много я обичал. Нейното признание обаче, въпреки че звучало най-правдиво и искрено, не било украсено с красиви думи. Това вбесило благородника и той решил да я остави без наследство.

В края на първото действие старикът умря и двете дъщери започнаха да се отнасят жестоко към сестра си.

Линес седеше в своята ложа. Завесата на осветената сцена беше спусната. В театъра цареше тъма. Стотици зрители, седнали на прилежно подредените пейки, очакваха второто действие. Дървената ложа, направена специално за лейди и лорд Шамберлан, стоеше високо над тях. Джон седеше до Линес, очевидно не особено развълнуван от действието. Жан-Люк се гушеше в скута на Клер. Тъмнината ги беше успокоила след напрегнатия ден и двамата дремеха. Морган не се виждаше никъде.

Пакстон се изкачи тихо по стълбите и отметна завесата на ложата. Като видя заспалото момче в скута на Клер, той се усмихна. Усмивката му се промени, щом съзря Линес, седнала до чичо му.

Наслаждаваше се на странния й костюм. Приличаше на момиче от харем. Погледът му танцуваше от златните чехли със смешно извити върхове към шалварите. Под елека се подаваха ръкавите на бяла блуза. Буйните й къдрици покриваха целия й гръб. Пакстон въздъхна тежко. Необходимо му беше да я огледа добре.

Трябваше да види всичко от нея. След като прочете заповедта на крал Франсоа, той имаше нужда да намери утеха в нейната близост. Цялата ужасна действителност, която неуморно го преследваше, трябваше да изчезне поне за малко.

Богатството, славата и успехът, дори здравето и силата бледнееха пред съкровището пред него. Линес!

Много отдавна беше прогонил мисълта, че любовта му към нея е предизвикана от ужасния факт, че е жена на брат му. Огънят гореше неугасим в него. Желаеше я с всяка фибра на тялото си. Желаеше я сега и винаги щеше да бъде така.

Да вървят по дяволите кралят, родината и семейството! Той щеше да я притежава отново! Линес щеше да бъде негова, докато смъртта ги разделяше. Тя се бореше с пороя от същите чувства. Докато я наблюдаваше, той й се възхити за това. Линес не можеше да устои на страстта, запалена между тях. Ако Пакстон все още успяваше да се удържи, това се дължеше на факта, че беше извикал на помощ и последната капчица на волята си.

Тази нощ щеше да й покаже силата на чувствата си.

Джон се обърна и го видя в тъмното. Само е един поглед двамата мъже се разбраха. Чичото насочи вниманието си към актьорите на сцената, а Пакстон пристъпи към Линес. Тя се обърна изненадана.

— Пакстон!

Престори се, че е само учудена. Беше толкова висок и завладяващо красив в сивия си костюм с черен колан. Линес се зачуди къде ли е бил цял ден. Опита се да види очите му в тъмното, но не успя.

— Милейди! — Той направи лек поклон. Лицето му беше безизразно. — Чичо! — Той кимна.

Дали нямаше хлад в тона му, или само си въобразяваше? Интуицията й подсказваше, че той сякаш се забавляваше с нея. Развличаше се е нейната съпротива?

Да, така беше, осъзна истината Линес и изтръпна.

Джон се премести на другия стол, за да може Пакстон да седне между тях.

— Позната история — каза той, докато племенникът му се настаняваше. — Пренебрегната дъщеря, две жестоки сестри. Не се съмнявам, че в края ще се появи добрият принц и всичко ще завърши с брачна церемония.

Линес се изненада. Тя самата не очакваше такъв край, но пиесата вече беше забравена. Цялото й внимание се насочи към мъжа, седнал до нея. Усети да се завръща познатият страх. Както винаги, чувството беше вън от контрол. Стомахът й отново се сви на кълбо.

Затвори плътно очи, за да се овладее. Пое дълбоко дъх, за да покаже безразличие. Стана още по-лошо. В ноздрите й нахлу мъжкият му аромат, който я обсеби напълно. Топлината му проникваше в тялото й, ръцете му бяха близо до нейните.

Просто не можеше да седи край него…

— Харесвате ли пиесата, милейди?

Линес се обърна учудена към него. Какво ли се криеше зад безразличните му думи?

— Да. Изобщо не се досетих за края, предречен от Джон.

— Така ли? Нима силата на нашата гадателка е започнала да отслабва?

Тонът му беше дружелюбен, но въпреки това думите му я объркаха.

— Не може да бъде — намеси се развеселен Джон. — Мислех, че момичетата ги отглеждат с такъв тип истории. Майка ти не ти ли е разказвала някоя такава приказка?

— Не си спомням.

— Тогава си щастливка, госпожо — отговори чичото, объркан от собствената си скука и от невинността й. Знаеше, че е време да се оттегли. Трябваше да го направи заради Пакстон и Линес. Дните, през които можеха да бъдат заедно, бяха преброени. Този факт го натъжаваше. Истинската любов беше рядкост, като добрия крал. Беше живял достатъчно дълго, за да може да оцени онова, което изпитваха двамата един към друг. Не би могъл да открадне и миг от безценното им време за близост. Той стана. — Страхувам се, че няма да мога да издържа отново цялата история. Наред с Жан-Люк и Клер, и аз се чувствам страшно изморен. Ако ми позволите, госпожо, ще отнеса момчето до леглото му?

Линес замълча за момент, но веднага разбра, че няма как да задържи Джон още малко. Мисълта, че ще остане сама с Пакстон, я ужасяваше. Почти сама, като се имаше предвид заспалата Клер.

— Добре, ако не е прекалено тежък.

Джон мое заспалото момче. Движението му събуди и Клер, която се престори, че не забелязва жестовете на Линес, и реши също да се оттегли.

Линес остана сама с Пакстон!

Завесата се вдигна и тя се престори, че наблюдава играта.

Пакстон се загледа в златните копчета покрай издатините на блузата й. Припомни си сивата й рокля, която сега лежеше скътана в килера. Усетила погледа му, тя поруменя. По гърба й запълзяха трънки. Линес въздъхна тежко и сведе очи.

— Всеки човек е длъжен да контролира дишането си, милейди.

— Как да го направя, Пакстон?

— Мисли единствено за пиесата — отговори й усмихнат той.

Линес се опита да се съсредоточи върху монолога на героинята, но не успя. Нервите й бяха опънати като струните на арфа. Представи си устните му върху гърдите си и затвори очи.

— Не трябваше да идваш тук!

— Наистина — прошепна той, като се наклони леко към нея. Дразнещата топлина на дъха му се завъртя в ухото й. — Толкова ли са болезнени чувствата ти към мен, че не можеш да понасяш моята близост?

Сребристият й поглед се впи в него.

— Да!

За нейна изненада, Пакстон се засмя.

— И точно какво в мен те подлага на такава борба, милейди?

Сега пък я дразнеше. Линес внезапно се изправи и направи крачка към изхода на ложата.

— Просто не мога да бъда близо до теб!

Пакстон застана плътно зад нея. Тя затвори очи. Само малко да се наклонеше назад и щеше да го докосне. Той я измъчваше.

Пакстон наведе глава над рамото й. Погледът му се спря върху гърдите й. Тя отвори очи и се престори, че все още следи представлението. Мислите й бяха заети единствено с неговата близост.

— Любов моя — прошепна Пакстон. Пръстите му, леки като пера, галеха косите й отзад. — Заклех се, че ще чакам, докато сама ме потърсиш. Все още имам намерение да го правя, но не мисли, че през това време ще ти е леко.

— Пакстон, ти ме измъчваш.

Той не отрече. По гърба й затанцуваха предупредителни тръпки. Сякаш двамата бяха сами в изпълнената със звезди нощ. Опита се да издържи, но…

На сцената се появи принцът и залата избухна в аплодисменти.

Пакстон непредвидено пристъпи напред. Стегнатото му тяло се прилепи към нея. Топлината му предизвика прилив на удоволствие и Линес се вкопчи в парапета.

— Предай се, любов моя!

Страстта и копнежът му я пронизаха неудържимо. От устните й се изплъзна любимото име.

— Пакстон!

Горещите му устни откриха косите й отзад. Силните му ръце я притиснаха към себе си. Тя се опита да се отскубне.

— Пакстон!

Линес утихна, когато устните му запълзяха по рамото й. Ръцете му се стегнаха точно под гърдите й. Тя пое дълбоко дъх. Това направи излъчваната от нея топлина още по-силна.

— Направи го отново!

— Чувстваш ли я, Линес — прошепна той в ухото й. — Горещината в слабините ми!

Това беше лудост. Леко се размърда, като се настани плътно между бедрата му. Топлината му изчезна за малко. После плащът му за яздене ги загърна плътно.

Едната му ръка я притискаше плътно, докато другата се трудеше усърдно над копчетата й. Масажът продължи, докато плътта й затрептя от удоволствие, а кръвта й закипя.

Ръцете му за момент я отделиха от тялото, но само за да я обърне с гръб към себе си. Твърдата издутина на мъжката му същност откри женския й център. Линес едва не припадна. Пакстон притисна плътно бедрата й към своите. Линес внезапно се почувства гореща и слаба.

— Пакстон!

— Наведи се напред, любов моя…

Тя се подчини с бавни движения. Силните му ръце се вкопчиха в кръста й и я вдигнаха нагоре. Кракът му безсрамно разтвори бедрата й. Когато проникна в нея, Линес затвори очи. Всяко дихание носеше огъня на удоволствието. Неконтролируеми удари, потиснати задъхвания, докато…

Публиката избухна в гръмки аплодисменти.

Линес отвори очи стресната. Внезапно топлината му изчезна, заместена от тръпки. Завесата падна. Пелерината му покри раменете й, докато пръстите й бързаха да закопчаят копчетата.

— Едно впечатляващо представление — чу го да казва. После заключи многозначително: — Краят бе малко внезапен. Нали ще се съгласите, милейди?

Линес кимна. Внезапно и прекалено скоро… Дори цял човешки живот нямаше да е достатъчен! А те не бяха имали дори една-единствена нощ!

Напрежението продължаваше да затруднява дишането й. Най-дълбоката й същност копнееше за още. Едва направила първата крачка, тя залитна.

— Пакстон! — Името му сякаш беше молба, докато й помагаше да стъпи здраво на крака. Погледът му блестеше от освободената страст.

— Тази нощ, любов моя! Тази нощ ще бъдеш моя!

Линес разбра, че няма сили да му възрази. Да му устои, означаваше да се бори със силната и властна вълна, която издигаше живота й към вечното блаженство. На земята или на небето. Противопоставянето на волята му приличаше на ад. Сантиметър след сантиметър той изместваше твърдата почва под краката й. Погълната от непрестанната борба, тя вече бе забравила срещу какво се бори.

— Да — отговори тя. Усети как тъмнината отстъпва от взетото решение. — Тази нощ…

— И когато дойдеш, върху тялото ти ще бъде само златното синджирче с моя пръстен на него.

Линес спря и кимна с глава в знак на съгласие.

Линес крачеше из стаята и чакаше. Най-сетне откъм салона се дочу пиянската песен на Морган. Гласът му правеше невероятни извивки, а шпорите му подрънкваха, докато се препъваше по стълбите нагоре. После стигна площадката и се заклатушка по коридора.

Линес тихичко се приближи до вратата и се заслуша. Затвори очи от напрежение. Името на Пакстон ехтеше непрестанно в ушите й.

Ботушите на Морган спряха пред нейната стая.

Линес замръзна изплашена. Какво правеше тук? Господи, дали не я проверяваше? Дали не знаеше всичко? Дали някой не му беше издал тайната й?

Последва съвсем тихо почукване, сякаш за да провери дали не е заспала вече. Тя отстъпи паникьосана назад. Дали да не се престори, че спи? Не, номерът нямаше да мине!

— Влез — задъха се Линес.

Морган влезе в стаята на своята съпруга.

С ръка, замръзнала върху пръстена, тя стоеше и го гледаше. Опитваше се да бъде спокойна, но лицето й беше бледо. Очите й бяха разширени от безпокойство. Другата й ръка притискаше плътно робата около шията.

Пакстон, застанал зад каменната стена на балкона, чу Морган да влиза. Веднага се притисна до зида с ръка на сабята си, кръвта нахлу в главата му. Усети как го обзема ярост.

Все пак остана пред прозореца й заслушан.

Линес веднага забеляза, че Морган бе много пиян. Имаше време, когато пиенето не му личеше. Постепенно той се превърна в пияница, на който действаше и минимално количество алкохол.

Очите и носът му бяха зачервени, а лицето му беше цялото на петна. Морган бавно изтри устните си. Линес забеляза, движенията му бяха доста несигурни. Нищо не можеше да я изплаши повече от това.

Защо беше дошъл, и то точно тази нощ? Рядко влизаше в стаята й сам. С него винаги беше Мишел или Клер.

Дали не беше дошъл да търси съпружеските си права? Господи, моля те, само не това!

— Видях, че в стаята ти свети — обясни Морган, като се заклати. После възвърна равновесието си. — Добре ли си?

Линес кимна.

— Да. А ти?

— Да. — Той се усмихна при спомена за приятната вечер. Усмивката му изчезна обаче, когато я погледна. — Цял ден не те видях на панаира. Пакстон и аз бяхме… Няма значение. Разбрах, че Жан-Люк е прекарал добре с чичо ми.

— Да, двамата се забавляваха добре.

Морган кимна и като че ли се накани да си върви. После се олюля и се подпря на стената.

— А, искаш ли да знаеш нещо?

Линес видя, че беше изплашен.

— Да?

— Този… епископ. Ти толкова се страхуваше от пристигането му и сега разбирам, че си имала право. Той е черен… като буреносен облак. — Бръчките върху лицето му станаха още по-дълбоки. — Да, но Пакстон ще ни спаси… Милейди, знам, че не съм идеалният съпруг. Искам да си сигурна обаче, че няма да му позволя да ти направи нещо лошо!

Това изявление я трогна. По някакъв тъжен и неподреден начин той все пак държеше на нея.

Линес кимна. Погледът й беше изпълнен със съчувствие.

— Благодаря ти! Това означава много за мен. Морган се усмихна и за момент се поколеба. С несигурна ръка затърси нещо в гънките на своето наметало.

— Ето, купих нещо за теб.

Подаде й пакет, обвит в розово кадифе. Линес посегна да го вземе. Развърза бялата панделка и разгъна пакета.

Беше малка, издялана от дърво статуйка на Дева Мария. Линес се загледа във фините черти на лицето й. Сякаш никога не беше виждала подобно нещо. Нежно погали диплите на робата й. Художникът беше изразил любовта, която носеше на хората тази светица.

Въпреки че видимо беше спокойна, Линес се развълнува. Дали не правеше грешка, като обичаше Пакстон, вместо съпруга си?

Но как би могла да не го обича, когато всяка частица на тялото й се стремеше към него?

Вдигна поглед към Морган, докато пръстите й продължаваха да галят нежните извивки. Не беше възможно Мария да иска недостижимото от най-смирената си и покорна робиня! Нейната светлина със сигурност щеше да я закриля от чернилката, в която искаше да я потопи епископ Лус.

Ръцете й затрепериха и тя притисна статуйката към сърцето си. Погледна объркана Морган.

— Мислех да ти купя рокля или някакви дантели. Когато видях това на една сергия, реших, че ще те зарадва много повече.

— Да — прошепна трогната Линес. После пристъпи и го целуна нежно по бузата. — Да… Много ти благодаря. Толкова е хубава! По-скъпа е на сърцето ми от хиляди рокли.

Нейният отговор му хареса. Кимна и излезе.

Отвън ръката на Пакстон отпусна дръжката на сабята. Пое дълбоко дъх, за да се успокои. Това беше някаква лудост! Той беше способен да убие Морган! Би могъл да убие своя собствен брат, за да не се докосва до своята съпруга.

Зарея поглед в тъмното небе. За пръв път блестящите точки на звездите не му доставиха радост. Топлият вятър му нашепваше, че не може да се надява на щастливо бъдеще. Всичко беше вече предрешено и той не можеше нищо да стори, за да го промени.

Прости ми, Линес…

Пакстон изруга тихо. Не можеше да я спаси. Винаги закъсняваше да го направи. Не му оставяха никакъв изход. Дори и да успееше да я предпази от черната злоба на епископа, като го прогони от Гайяр, нямаше да успее да спаси Линес от строгата заповед на краля.

Истината беше, че дори и да можеше, нямаше да я спаси!

Мисълта, че скоро ще я загуби, го направи нетърпелив. Искаше му се тя да забрави трогателния жест на брат му и да го потърси. Тя трябваше да отговори със същото нетърпение. Оставаше им толкова малко време!

Промъкна се обратно в своята стая. Въпреки топлата нощ в камината гореше огън. Пакстон свали сабята, охлаби колана и съблече туниката си. Седна на леглото, за да събуе ботушите си и тогава усети аромата на люляк.

Тъмносините му очи затърсиха сянката в тъмната стая.

Тя стоеше срещу него, облегната на стената. Беше толкова красива! Сякаш бе дошла от сънищата му. Беше облякла само дългата си златиста роба. Тежката коса падаше върху раменете й.

— Съблечи се — прошепна дрезгаво той.

Робата се свлече покрай голото й тяло и образува съвършен полукръг на земята. Линес пое дълбоко дъх и затвори очи. Не можеше да издържа тежкия му поглед.

— Ела тук!

Напрежението растеше с всяка стъпка. Линес спря точно пред него.

— Обгърната от светлината на камината, си точно такава, каквато съм желал — прошепна Пакстон. Погледът му поглъщаше съвършенството на голото й тяло. Топлата му длан се пъхна между бедрата й и се наслади на тръпката, която предизвика. Устните му погалиха корема й. Ръцете й се вкопчиха в силните му рамене, опиянени от вибриращата им топлота.

Между краката й се настани непоносима горещина.

— Пакстон!

Ръцете му обгърнаха меката плът на гърдите й. Пръстите му безмилостно галеха нежните извивки на тялото й.

Устните му откриха твърдите връхчета на гърдите й.

— Пакстон! — Името му прозвуча като молитва.

Ръцете му се върнаха между бедрата и потънаха във влагата на желанието й. После я повдигнаха нежно и я положиха върху леглото. Почувствал нежната й топлина под себе си, Пакстон затаи дъх.

— Искам да чувам как стенеш от удоволствие — прошепна той. Устните му бяха върху нейните. — Искам да се насладя на твоето отдаване. Линес, толкова те искам!

Тогава я целуна. Целувката им беше прелюдия към небесното блаженство, което последва. Такава наслада тя не беше и помисляла, че може да съществува!

 

 

Клер се приведе над рамото на Линес, за да види статуетката на Дева Мария. Господарката й се обличаше за последната вечер на панаира.

— Голям подарък, няма що — занарежда тя. — По-евтино е да ти купи това вместо нова рокля. Не сме толкова глупави да повярваме на този театър. Или се е побъркал старият глупак, или е по-стиснат, отколкото го мислех.

Линес се намръщи ядосана.

— Клер, понякога ставаш направо нетърпима!

— Искаш да кажеш честна?

— Не, ти грешиш. Това означава за мен много повече от хиляди рокли.

Линес поклати глава и облече роклята си. Клер започна да я закопчава отзад. Виолетовото кадифе беше обточено с нежно розово. Широките ръкави бяха стегнати на китките й. Дългата коса на Линес беше вдигната нагоре и завързана с лилава панделка. Този цвят не й отиваше много. Тя предпочиташе по-тъмните тонове. Обърна се да потърси мнението на Клер, когато забеляза погледа й. Ръката й несъзнателно опипа златния пръстен, окачен на синджирчето.

В очите на Клер имаше съчувствие и тревога. Прислужницата не каза нищо. Наведе се към раклата, за да потърси подходящо боне.

— Не — каза тихо Линес. — Панделките са достатъчни.

— Както желаеш.

В тези простички думи имаше много чувство. Линес знаеше, че Клер се страхува за нея. Съзнаваше, че е безсилна да й помогне. Никой не можеше да го направи.

Линес затвори очи и се пренесе в предишната нощ. Потопи се в екстаза и неописуемата страст, която бе изживяла. Пое дълбоко дъх. Неочаквано пред погледа й се спусна бяла пелена. После отново се появи жената в черно.

Клер усети объркването на господарката си.

— Милейди?

„Коя си ти?“ — Попита разтревожена Линес.

Отговор не последва. От това същество лъхаше скръб. После всичко изчезна.

Значи отново се появяваше в живота й! Не! Линес разбра, че сега беше дошла.

— Какво не е наред?

Видението беше изчезнало. Линес погледна към приятелката си и постави ръка на челото си.

— Постоянно виждам тази непозната…

Клер преглътна нервно и огледа стаята. Всичко си беше на мястото.

— Къде го виждаш този… ужас?

— Само в сънищата си. Понякога си мисля, че идва всяка нощ. Това е жена, облечена в черно. Някак разбирам, че ще стане част от моя живот. Тя се страхува за мен и е тъжна. — Линес поклати глава отчаяна. — Но не мога да разбера какво означава всичко това!

— Означава, че не спиш достатъчно! Добре ли си?

— Да, нищо ми няма. Не се тревожи толкова. — Като отблъсна мислите, които й навяваше този сън всяка сутрин, Линес се насочи към вратата. — Всичко ще се изясни някога. — Гласът й се превърна в несигурен шепот. — Някак ще се разбере…

Клер кимна недоверчиво. Ако злобата и омразата на епископа не бяха толкова силни, любовниците можеха и да не бъдат разобличени. Но такава надежда нямаше. Единствено смъртта на Морган би могла да ги спаси. Но въпреки пиянството си този човек беше здрав като бик. От друга страна, той не заслужаваше да умре без време.

Колкото и да се опитваше, тя не успяваше да си представи щастлив край на тази любов. Клер беше свикнала да приема Линес като вълшебна героиня от приказките. Нищо повече…

Мислите на възрастната жена се насочиха към романтичните истории, които беше чувала. Лейди Бомари беше сантиментална жена. Тя често канеше певци в Монтегрел, които пееха любовни песни. Сега разбираше колко малко от тези любовни истории имаха щастлив завършек. Съдбата рядко възнаграждаваше такава страст, каквато съществуваше между лорд Пакстон и Линес. Точно обратното, сякаш по неписан закон огромната любов между двамата се разгаряше, само за да бъде задушена и да превърне всичко в пепел.

Както и да гледаше към бъдещето, Клер виждаше само тъмнина и нещастия. Въпреки топлата вечер тя потръпна, когато отвори прозореца. Цялото й същество се молеше за щастливия край на тази любов.

Епископът четеше молитвата. Всички го слушаха прави.

Линес стоеше срещу Пакстон, който постоянно я гледаше. Изглеждаше невероятно смел. Сякаш й повтаряше думите, изречени миналата нощ. „Ще те имам отново, любима!“ Линес се изчерви.

После усети нещо зловещо да витае между тях. Опита се да го разгадае. Да, това беше съжаление. Линес объркана осъзна, че Пакстон я съжалява. Тя затвори отчаяна очи. Имаше нужда от време, за да разбере причината за това.

В съзнанието й отново се появи жената, облечена в черно.

Морган раздразнен пристъпваше от крак на крак. Не можеше да понася многословието на епископа. Дългата молитва изостряше не само глада и жаждата му. Тя предизвикваше проклятията му. Отец Гейли винаги беше кратък преди хранене. Монотонното повтаряните латински думи бяха за всички неразбираеми.

Джон потисна прозявката в ръкава на зеления си жакет.

Морган хвърли убийствен поглед към епископа. Той обаче не му обърна никакво внимание. Латинската му реч се извисяваше и сякаш нямаше никакво намерение да свършва. Свещеникът го правеше само за да го дразни. Морган не се съмняваше в това. Отмъщаваше си за това, че бе поискал наказание за отец Аслам, набил сина му.

Морган погледна към невъзмутимия отец Аслам, който бе застанал край малката маса. Стисна зъби, като си припомни сцената от предишния ден. Епископът и хората му бяха окупирали големия салон. Джон и Пакстон го бяха помолили да отдели средства, за да им се построи отделно помещение. Морган, обаче нямаше излишни пари за такива разходи.

Епископът и свещениците му, които вече наброяваха десетина души, се събираха на всеки кръгъл час там. Черните им роби хвърляха сянка върху всички. Смехът и радостта у хората бяха изчезнали. Те всяваха у всеки скръб и лошо настроение. Откакто този човек бе дошъл, празниците бяха изчезнали. Морган вече не играеше шах със сина си, не можеше да се среща с търговците от града. За всяко действие на хората от замъка епископът беше издал заповеди. Празничните дрехи на жените в делници или извитите върхове на обувките на мъжете се обявяваха за празна суета.

Във всичко това имаше ужасно противоречие, което плашеше. Епископът обявяваше за грешни жените с обувки и в същото време осъждаше безжалостно на смърт. Жестокостта на този човек се оправдаваше от куха идеология.

Той представляваше опасност за живота им.

Линес беше права! Тя е знаела, че той ще провали всичко. Припомни си заявлението й, че той ще я направи нещастна. Но този човек не се опитваше да разбие щастието й. Той искаше да я погуби.

— Знам, че се страхуваш, Морган — му беше казал вчера Пакстон, когато бяха открили тялото на Босуел. — Аз също, но не можем просто да го убием. Ако ни заподозрат, ще ни изправят пред църковния трибунал и тогава Гайяр ще отиде в ръцете на църквата, докато Жан-Люк стане пълнолетен. Знаеш, че животът на момчето няма да струва и пукната пара. Трябва да измислим нещо друго.

Най-сетне епископът свърши. Ядосан, Морган седеше срещу него на дългата маса. Той едва забелязваше специалните блюда, които се поднасяха тази вечер: гъша супа, печено говеждо, еленско и фазани. Подносите с летни плодове напомняха библейска картина. От топлия хляб се носеше приятен аромат. Морган си наля още един бокал с вино и го изпи на един дъх.

— Е, лорд Пакстон — започна благо епископът, — разбрах, че сте получили писмо от нашия добър крал?

Линес потръпна, като видя как Пакстон изгледа свещеника.

— Да — отговори той. В гласа му имаше подозрителност. — Получих писмото вчера.

— Няма ли да ни кажете какви са новините от кралския двор?

Подозренията на Пакстон изчезнаха. Вече беше сигурен, че този човек е прочел съобщението. Не беше проверил внимателно печата. Мишел му беше донесъл писмото. Беше го уверил, че на пратеника е платено. Не беше разпитвал повече, сигурен, че Морган е направил това.

Погледна брат си. Той вдигна рамене, в знак на потвърждение, че не знае нищо. Джон беше като гръмнат. Той погледна епископа.

— Трябва да отбележа всеизвестната истина, че кореспонденцията на всеки човек е негов личен проблем!

— Не знам за какво намеквате — отговори невинно епископът. — Все пак не можете ли да ни кажете какви са нарежданията? Със сигурност кралят е загрижен за бъдещето на своя любим генерал? Може би скоро ще напуснете Гайяр, за да изпълните новите задачи?

Линес с любопитство наблюдаваше как Пакстон взе ножа и започна да разрязва еленското. Джон и Морган си размениха озадачени погледи. Всички утихнаха, в очакване да чуят заповедите на краля.

Нито убийственият поглед, нито яростните удари на ножа можеха да спрат този безочлив мъж. Винаги беше късно за намесата му. Тази мисъл някак озапти гнева му. Пакстон привърши с разрязването, постави две парчета в чинията си и се облегна назад в стола. Имаше повече вид на отегчен, отколкото на ядосан. Погледна спокойно към Линес.

Епископът се почувства длъжен да извади Пакстон от обзелата го апатия.

— Войната с Италия вече приключи. Франция, най-великата християнска държава, вече живее в мир. Навярно Франсоа, както всеки друг крал, би искал да присъедини територията на Неапол и херцогството на Милано към великото кралство на Франция? Съвсем скоро ще започнат да се сключват бракове… — Той спря, сякаш осенен от внезапно прозрение. — Ами да! Вие сте богат и все още не сте женен. Без съмнение ще бъдете един от първите избраници! Дали не ви е предложил някакъв брачен договор?

Джон усети ужаса, който прониза Линес. Протегна ръка под масата и взе нейната. Младата жена се вкопчи в нея, сякаш искаше да спре изтичането на кръвта си.

— Господи, братко, нима е възможно? — попита Морган, като се разсмя. — Дали не са те сгодили вече?

Навела глава, Линес наблюдаваше как Вивиан приготвя за нея чиния с резени от круша, ябълка и малини. Погледът й се замъгли и в този миг отново се появи жената в черно.

Тя беше бъдещата жена на Пакстон. По заповед на краля той щеше да се сгоди за нея. Никой не можеше да се противопостави на кралската заповед. Дори Пакстон! Той щеше да се ожени.

Жената в черно щеше да бъде негова съпруга.

Видението я беше споходило още в първата нощ, когато му се бе отдала. Защото жената в черно щеше да има всичко, за което Линес бе мечтала. Единственото нещо, което бе искала от живота.

— Вие наистина отгатнахте — каза Пакстон със забележително спокоен глас. — Моят крал е уредил брака ми с лейди Беатрис Лусия Калабрия, херцогинята на Неапол.

— Ето — възкликна епископът, докато наблюдаваше Линес. — Сватбата е неизбежна. Мъдрият крал знае, че баналните сантименталности не нравят човека щастлив. Дано Господ благослови този брак!

— Какво знаеш за нея? — попита въодушевен Морган.

Последва кратко колебание. За тази жена той знаеше всичко и нищо. През целия си живот беше живяла в манастир. Беше известна като изключително набожна и благочестива. Беше предпочела да остане в манастира, докато я вземат. Франсоа съжаляваше, че не може да му изпрати неин портрет. Всъщност никой никога не я беше виждал.

— Госпожицата е сирак — отговори Пакстон безизразно. — Останал е жив един възрастен чичо, който се грижи за имотите й. Казват, че е на смъртно легло. С именията й има много проблеми. Земите са плодородни, но почти половин век не са обработвани. Причина за това са непрекъснатите войни между църквата, кралство Неапол, херцогство Милано и, разбира се, Франция. Хората там страдат и гладуват. Франсоа си въобразява, че аз само за една година ще успея не само да напълня стомасите им, но и неговата хазна.

Морган се изсмя.

— И навярно е прав. А самата госпожица каква е? Млада или стара?

— Млада е. Тя е на деветнадесет години.

— Е, не е в първа младост, но ще успее да ти роди синове.

Единствено Джон чу стенанието на Линес, заглушено в салфетката. Той зададе единствения въпрос, който беше от значение:

— Църквата разрешава ли на госпожицата да сключи брак?

— Да — отговори след дълга пауза Пакстон. Това означаваше, че веднага след като подпише документите, двамата щяха да бъдат женени. — Франсоа иска до една седмица да изпратя подписа си.

— А кога трябва да заминеш? — попита Джон.

Преди да отговори, Пакстон замълча.

— Незабавно.

— Незабавно? — Морган беше разтревожен.

Пакстон не можеше да замине, докато не се отърват от епископа.

— Мислех да изпратя Риалто — каза Пакстон. Ставаше дума за човека, който поддържаше имота му в Елзас. — Въпреки че ми е много необходим, за да се грижи за строежите в Бомон.

Джон веднага разбра всичко и мигновено изнамери идеалното решение.

— Пакстон, нека да замина аз — започна той. — Бих могъл да замина веднага. Ще бъда там след четири седмици. Няма да има проблем да започна възстановяването на земите. Ще се заема с оранта, торенето и засяването. Ще бъде чест за мен да се представя пред госпожицата като твой настойник.

Пакстон срещна разтревожения поглед на чичо си. Това беше най-доброто решение. Не очакваше чичо му да бъде толкова великодушен. Риалто трябваше да продължи строежите в Бомон. Той не можеше да остави Линес, докато я заплашваше присъствието на епископа. И все пак…

— Чичо, ти не си млад и…

— Нито съм прекалено възрастен за такава задача. Пакстон, толкова ми се пътува в чужбина! Господ ми е свидетел, че дълго време се заседях на едно място. В Италия съм бил само веднъж и имам чудесни спомени от нея. От друга страна, ти знаеш, че двамата с теб мислим по един и същи начин. Можеш да ми се довериш в тази отговорна мисия. Позволи ми да замина, Пакстон!

Епископът видя как надеждите му се срутват.

— И защо не можете да заминете веднага, милорд?

Младият мъж го изгледа разгорещен.

— Сега, след като подпиша документите, кралят ще ми е задължен. Искам да видя резултата от своята молба.

Епископът го изгледа ледено. Не беше допускал, че така ще се извъртят събитията. Сатаната явно не знаеше почивка.

— Значи е решено — каза Джон с триумфиращ глас. — Ще се приготвя бързо и мога да замина веднага.

Доволен Морган подложи бокала си за още вино.

Линес просто не успяваше да осъзнае факта, че го губи. Не можеше да понесе спокойствието в гласа му, когато обсъждаше бъдещето си. Очите й блестяха, а лицето й пребледня.

— Приемете моите поздравления, милорд — успя да изрече тя. Способностите й да се преструва я бяха напуснали. Сякаш животът изтичаше през краката й. — Страхувам се, че трябва да ви напусна.

Епископът стана, като се престори на загрижен.

— Милейди, защо така внезапно ви прилоша?

Линес не обърна внимание на ликуването в гласа му. Тя постави ръка на челото си.

— Имам ужасно главоболие. Моля да ме извините.

— Разбира се, милейди — каза загрижен Морган.

Всички мъже станаха, докато жената в лилаво и розово напускаше залата, оставяйки след себе си аромат на люляк.

Пакстон дълбоко вдъхна този мирис, сякаш искаше да я задържи още секунда при себе си. Знаеше, че тя ще се отскубне от прегръдките му. Само не бе наясно точно кога ще се случи. Сега, когато часът бе настъпил, Пакстон се почувства ограбен. Проклета да бъде тази тяхна съдба!

Това беше прокобата на обречената любов.

Прости ми, Линес!

За голямо облекчение на всички, епископът и свитата му скоро напуснаха салона. Пакстон почака, докато се зачервят очите на Морган. Той обсъждаше детайли от заминаването на чичо им. Най-сетне успя да се измъкне. На стълбите срещна Мишел. Младежът го гледаше въпросително, озадачен от развоя на събитията.

Пакстон го сграбчи за ръката. Негласно заповедта му беше разбрана. Мишел кимна и слезе в салона, докато Пакстон се насочи към стаята на Линес.

Тя се бе облегнала на стената. Очакваше го, затворила очи. Болката и гневът бяха проникнали дълбоко в гласа й.

— Кажи ми, че не е вярно! Ти не можеш да постъпваш така с мен!

Пакстон пристъпи мълчаливо към нея. Линес отвори очи и заговори отчаяно:

— Можеш да откажеш, нали?

— Ако искам Франсоа и Дюпра да уважат молбата ми, не мога да го направя! Те трябва да отстранят епископ Лус от Гайяр.

— Той не ме интересува. Мисълта, че ще лежиш до онази жена…

Пакстон пое ръката й, сякаш искаше да задържи вниманието й.

— Ако мислиш, че този човек не означава нищо, значи го подценяваш, любов моя! Спомняш ли си монаха, който ми съобщи за смъртта на Симон?

Линес кимна.

— Той изчезна. Двамата с Морган се чудехме къде е. Вчера изпратихме хрътки по неговата миризма. Откриха го, любов моя. Той лежи в плитък гроб край реката.

Сребристите й очи го погледнаха объркани.

— Какво говориш?

— Да. Човекът е бил убит. Няма съмнение, че епископът е искал да разбере какво ми е казал и кой съм изпратил на мястото на Симон. Линес, епископът го е убил!

Ужасът изкриви хубавото й лице. Въпреки всичко тя не можеше да мисли за друго.

— Злобата на този човек не знае граници — продължи Пакстон. — И тази злоба е насочена към тебе. Няма да те оставя, докато той не си замине. Трябва да направя тази услуга на краля. Линес, моля те да разбереш…

— Не, не мога! Трябва да има друг начин.

Пакстон я разтърси.

— Няма, любов моя!

Внезапно Линес осъзна най-лошото. Това я накара да потрепери.

— Ти искаш да се ожениш за нея?

Пакстон не можеше да отрече това. Линес дълго стоя в очакване да чуе неговото опровержение. Когато такова не последва, унижението се сля с гнева й. Тя вдигна ръка, за да го удари през лицето.

Пакстон я хвана с едната ръка, другата притисна тялото й към неговото. Линес извика от болка. После пое дълбоко дъх и се взря в очите му. Там видя собствената му болка. Той също се бореше с гнева и унижението.

— Чуй ме, Линес. Дори и да я нямаше онази прекрасна нощ, дори и никога да не се бе омъжила за брат ми, аз не мога да се оженя за теб. Знаеш много добре, че човек в моето положение не е свободен сам да избира своята съпруга.

Линес се опита отчаяно да опровергае това.

— Не е истина! Ако откажеш…

Погледът му я спря.

— Да, ако се отрека от земята, от краля, от страната си! Да се откажа от живота си. Да накарам теб да се откажеш от нашия син, от моя брат, от църквата! Не, не бих могъл да го направя дори и за теб, любов моя! Единственото, което ще остане от мен, е един празен човек, който не би могъл да ти предложи нищо!

Чувството, вложено в тези думи, стопи гнева й. Той отстъпи място на суровата тъга. Те нямаха нищо друго, освен любовта си. Никога не бяха имали нищо, освен великолепното чувство.

Сребристите й очи се напълниха със сълзи и това го накара да смекчи тона си.

— Линес, през целия си живот или съм се подготвял за война, или съм участвал в нея. Толкова съм изморен от всичко това. Копнея да захвърля сабята. Искам през нощта да спя спокойно и да не се будя от всеки шум. До края на дните си не искам да виждам кръв и посечени тела. — Той нежно целуна челото й, като вдъхна аромата на косите й. — Искам да присъединя земята на тази жена с тази на Бомон. Искам да отърва хората от бедността. Тяхното богатство трябва да расте с моето и с това на моя крал. Линес, така отчаяно се стремя към този мир.

Линес вдигна ръце и страстно го прегърна. Притисната до него, тя отчаяно се мъчеше да проумее думите му. Трябваше да осъзнае факта, че двамата не можеха да имат нищо друго, освен забранената си любов. Тази любов живееше в откраднатите целувки и в прошепнатите думи, в невъзможната им страст и копнеж. Чувствата им никога нямаше да тържествуват под ярките лъчи на слънцето. Но цялото й същество се бунтуваше срещу тази факт и не искаше да се примири с него.

Така притисната до него, Линес отново видя жената в черно. Сега разбра защо я съжалява. Тя щеше да получи всичко, което бе отказано на нея. Тя щеше да бъде съпруга на Пакстон.

— Целуни ме, Пакстон — прошепна тя забранените думи. — Целуни ме така, сякаш го правиш за последен път!