Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss in the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и корекция
Слава (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Дженифър Хорсман. Целувка в нощта

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

Десета глава

— И защо трябва да го направя? — попита кардинал Дюпра, застанал край игрището.

Франсоа и пер Д’Етамп се дуелираха на поляната сред розовата градина. Следобедната тишина се огласяше единствено от звънтенето на метала. Обикновено целият двор се събираше, за да наблюдава турнира по дуел, организиран от техния крал. Предишната вечер беше заключителното представление и повечето от гостите бяха предпочели хладината на двореца. Най-любопитните стояха на сянка, притиснали хладни кърпи към челата си. Жегата беше нетърпима.

Франсоа пристъпи напред и протегна шпага, но пер Д’Етамп парира изкусно удара. Кралят познаваше тази игра, водена с кардинала от дълго време. Дюпра беше алчен и нервен, но незаменим. Облякъл пурпурните одежди, той изпълняваше хитро и безупречно административните си задължения. Вярата му в святата доктрина беше силна и чиста. Франсоа го познаваше много добре. Умееше да го принуждава да отстъпва, когато му бе необходимо.

Днес обаче нямаше сила за сложната игра. Затова спокойно отбеляза:

— Защото съм твой крал!

Дюпра, огромен и на височина, и на тегло, поклати посивялата си глава и се изсмя.

— Така е Ваше Величество. Значи това е заповед? — В гласа му имаше учудване.

Пер Д’Етамп спечели този удар.

Франсоа внезапно спря играта. Свали шпагата и се обърна към Дюпра.

— И какво ако е?

— Като Ваш покорен слуга, бих се подчинил, разбира се. Длъжен съм обаче да ви предупредя за възможните тежки последствия. Епископът си е спечелил уважението на най-висшите кръгове във Ватикана. Това ще навлече на мен, а следователно и на Вас, доста неприятности. Допускам, че тяхната реакция няма да бъде просто отдръпване. Бих желал да напомня на Ваше Величество…

— Да, да, онова съглашение с папата. — Франсоа знаеше, че това са опасни и дълбоки води. Лъв Десети му беше разрешил да контролира църковните дела във Франция. Това беше един от най-трудно постигнатите успехи на младия крал. Предпочиташе да се бие със стотина войници, отколкото да не се подчини на една заповед от Ватикана.

— Между другото — продължи Дюпра, забелязал колебанието на краля, — защо не позволите на двора да се посмее на тези глупави послания?

Дюпра намекваше за писмата на онзи фанатик, епископ Лус. Без съмнение той ги разпращаше навсякъде. В тях обясняваше как някаква жена, за която никой не беше чувал, заплашва цялото християнство. Снахата на генерал Пакстон Шамберлан била коварна интригантка и неверница. Последното писмо ги уверяваше, че била въплъщение на сатаната. Била вещица и убивала деца. Омагьосвала мъжете само с един поглед. Побърканият епископ дори я обвиняваше, че си е присвоила титлата с измама, за което скоро щял да представи доказателства. Френското благородничество трябвало да изобличи и низвергне съпругата на брата на генерал Пакстон Шамберлан.

Очевидно обвинението за магьосничеството й беше вярно. Скоро беше получено писмо от Пакстон, подписано от брат му и чичо му. В него ясно личеше, че тази жена беше спечелила сърцето на рицаря. Нещо, което нито една от дамите в двора не беше успяла да направи.

Дюпра се усмихваше всеки път, когато мислеше за това. Пакстон беше влюбен! Как би искал да се срещне с тази госпожа!

Писмата на епископа забавляваха всички. Тази смешна история би могла да приключи лесно. Лорд Морган би могъл да доведе жена си в двора, за да се запознаят всички с нея. Лошото беше, че епископът бе изпратил такива писма и във Ватикана. Този тъпоумен фанатик явно беше взел всичко насериозно.

Все още задъхан, Франсоа пристъпи към същността на въпроса.

— Трябва да се намесиш, Дюпра! Пакстон подписа брачния договор. Всички сме му задължени за това.

От групата жени, застанали край игрището, избухна смях. Кралят обърна поглед към своята любовница, херцогиня Д’Етамп. Тя се хвалеше с последния подарък, получен от краля. Това беше едно малко пухкаво кученце, изпратено от далечната Малта. Струваше повече злато, отколкото тежеше. Днес херцогинята беше облечена в оранжева коприна. Тя много добре съответстваше с панделките върху бялото кученце. Най-много го тревожеше нейното изявление — беше поръчала на своя бижутер да й изработи златна огърлица с диаманти. Тя щяла да подхожда на новата верижка на кученцето.

— Между другото Пакстон твърди, че епископът е виновен за смъртта на Симон. Знаеш какво означава това, нали? — Кралят беше успял да върне мислите си към разговора.

Наистина добре знаеше какво означава това. Бащата на Симон беше архитектът на възхитителния замък в Шамбор. Той бе спрял работата си заради сполетялата го скръб, а това дразнеше Франсоа. Дюпра въздъхна. Този замък беше само един от грандиозните проекти на краля. Без съмнение той искаше да го запомнят като велик покровител на изкуството. Идеята му беше да се открие френски колеж. В него трябваше да се учи истинско изкуство, а не деспотичната доктрина на църквата.

Вече беше започнал да събира най-известните художници, включително възрастния и почитан от всички Леонардо да Винчи. Франсоа искаше да го запомнят като крал, спасил света от тъмата на Средновековието и донесъл светлина над Франция. Кардиналът добре схвана чувствата на своя крал. Франсоа беше ревностен защитник на справедливостта. Този мъж беше изпълнен с архаичните романтични принципи на рицарството.

— Тъмният период на нашето време вече отмина — заяви Франсоа. — Щом Пакстон иска да се отърве от тъпоумния фанатик, тогава трябва да му помогнеш!

Дюпра се замисли върху последствията от това. Позициите на Ватикана бяха разклатени. Бяха станали още по-нестабилни след съглашението с Болоня. Представи си как отстраняването на епископа щеше да обедини екстремистките сили на Ватикана. Те със сигурност щяха да причинят неприятности на Франция.

— Не е толкова просто, Ваше Величество.

Беше вече късно. Франсоа беше взел своето решение.

— Щом аз искам това, става лесно!

С това разговорът беше приключен. Кралят се обърна към Д’Етамп, съпруг на любовницата му и негов приятел, и вдигна шпагата си.

— Така да бъде, Ваше Величество!

Дюпра въздъхна. Постави ръце отзад и се престори, че наблюдава с интерес играта. В края на краищата той не беше извоювал безценната си служба, без да научи как стоят нещата. Много добре познаваше и своя крал. Умееше да балансира противоречията между кралските заповеди и обърканите прокламации на Ватикана.

Както всички бюрократи, той просто щеше да проточи решението на въпроса и да изчака.

 

 

Бернар вдигна поглед към яркото слънце. После се загледа в жената, която яздеше пред него. Тя беше облечена в син костюм. Малки капчици кал загрозяваха скъпата дреха. Тъмната й прошарена коса беше стегната във висок кок. Жената седеше величествено върху гърба на породистата си кобила.

Лейди Елинор Мари Бомари беше истинско чудо.

Всяка кост на изнуреното му тяло се бунтуваше срещу продължителната езда. Така се беше сраснал с коня, че със сигурност нямаше вече да може да ходи. Лицето му беше изгоряло. Никога не беше обичал конете, а още по-малко обичаше да ги язди. От изтощение му се струваше, че може да спи десет дни, без да успее да си почине.

А лейди Бомари седеше на седлото и не показваше никакви признаци на умора. Дори косъм от прическата й не беше разместен. Вече наближаваше четиридесет, а и душата я болеше от тревоги. В писмото си епископът пишеше, че самият Бог я иска в Гайяр. Това пътуване щяло да бъде най-важното в живота й. Не беше споменал за смъртта на дъщеря й, но сякаш точно това се подразбираше. Какво ли означаваше това писмо?

А и никой друг не й беше писал. Нито Морган, нито преданата Клер. Вероятно положението беше толкова трагично, че бяха оставили църковният служител да се оправя с нея.

След дълги молитви упоритата лейди Бомари веднага беше тръгнала за Гайяр. Не се съмняваше, че щеше да я посрещне вестта за смъртта на дъщеря й. Не беше взела карета, нито други коне, защото щяха да ги забавят. Багажът й щеше да пристигне по-късно. Придружаваха я само двама млади рицари. Бернар беше нещо като настойник след смъртта на далечния си братовчед лорд Бомари. Тя го беше помолила да я придружи в това пътуване.

Лейди Елинор Бомари дори с една въздишка не беше издала вътрешните си притеснения. Конят й беше плувнал в пот. Трябваше обаче час по-скоро да пристигнат в Гайяр. В цялата ситуация имаше горчива ирония. Беше време, когато тя нямаше да се тревожи толкова за смъртта на своята дъщеря. Тогава щеше да благодари на Господ, че най-сетне я е дарил с покой.

Сега беше различно. Сега загубваше нещо безценно и майчиното й сърце тръпнеше от непреодолима мъка. Трансформацията у Белинда изглеждаше странна и необяснима за нея. Дъщеря й вече не обиждаше, не избухваше и не стоеше с дни заключена в стаята си. Беше се излекувала от жестокото незачитане на хората край себе си.

Раждането на Жан-Люк я беше направило ревностна поклонничка на Дева Мария. Набожността й я беше спасила. Много пъти Белинда й беше писала колко много съжалява за тревогите, които бе причинила на родителите си. Беше познала щастието на любовта и хиляди пъти благодареше на Господ, че я беше благословил. Точно преди смъртта на баща си им беше написала: „Разбрах, че благодарността е едно от най-подценяваните чувства. Опознаването й е божествена благодат.“ Умните й писма сега бяха пълни с любов и добри чувства. Сякаш бяха написани от друг човек.

Сълзи напълниха очите на Елинор, като си помисли, че може и да не види отново дъщеря си. Страхуваше се да си признае, че я бе обикнала, след като я бе загубила. Смъртта на съпруга й дълбоко я бе натъжила. Тя обмисляше едно вероятно пътуване до Гайяр, но не и по такъв трагичен повод. Сега вече беше късно…

Бернар видя сълзите на Елинор.

В далечината пред тях се дочу камбанен звън.

— Мислите ли, че там има църква, милейди?

— Нека да видим!

Тя отново пришпори животното. Пред тях се разкри гледка, която спираше дъха. Слънцето вече се скриваше зад планините. През потъналата в зеленина долина се виеше реката. Обградените с дървета поляни блестяха в изумруденозелено, окъпани от дъжда. Нямаше и следа от някакви постройки. Пред тях се изправяха само белите стени на малък манастир.

— Можем да спрем там, милейди. Тъкмо ще напоим и конете. — Бернар се стараеше молбата в гласа му да не проличи. Знаеше какво се бе случило с рицарите, които се бяха оплакали.

Елинор обаче не виждаше нищо друго, освен реката.

— Грегорио, каква е тази река?

— Тя тече към Гайяр, милейди — отговори рицарят, като се усмихна. — Дотам трябва да яздим цяла нощ. Ще трябва да починем в манастира и да тръгнем утре сутринта. Някъде следобед ще бъдем там.

 

 

Жан-Люк и Пиер се гушеха зад отрупаната с гроздове лоза. Те проточваха вратлета и следяха лошия черен рицар и двамата мъже, които яздеха с него. Жан-Люк внимателно опъна тетивата.

— Бъди готов, Червен рицарю!

— Да — отговори Пиер.

Непреодолима възбуда обхвана двете момчета, като видяха Черният рицар да се приближава. Той можеше да бъде сразен само с една стрела. — Виж, с тях има и жена! Обзалагам се, че са я отвлекли!

— Да — кимна Жан-Люк. — Сигурно са определили и откуп за нея. Ние ще…

— … я спасим — довърши Пиер, като изгледа приятеля си за одобрение.

Жан-Люк кимна. Сините му очи се присвиха.

— Ето ги! Прицели се! Стреляй!

Лейди Бомари се взираше в града отпред, когато две дървени стрели профучаха край главата й и се забиха в земята. Грегорио и Паоло спряха конете си. Зад тях Елинор и Бернар също задърпаха юздите.

— Какво става, по дяволите?

От лозите се подадоха две малки глави. Двете момчета не можеха да повярват, че ездачите наистина бяха спрели. Дори възрастният нескопосник размаха юмруци срещу тях.

— Ще ни хванат — прошепна Пиер изплашен.

Искаше му се да побегне, но Жан-Люк щеше да си помисли, че е страхливец.

Жан-Люк скочи и извика:

— В името на закона, предайте се!

Лейди Бомари седеше величествено на седлото си.

— Добре, след като ни пленихте, какво ще правите с нас?

Момчето погледна към Пиер, който от страх се беше смалил.

— Трябва да ни кажете имената си и защо сте дошли — отговори той смело. — Ние сме тук, за да спираме всички поданици на Черния рицар. Помагаме на изпадналите в беда жени.

— Ние не сме от тях — каза госпожата усмихната. — Идваме от Монтегрел, за да видим моята дъщеря лейди Шамберлан. Ако не възразявате, добри рицари, трябва да продължим пътя си. — Елинор пришпори коня. Останалите я последваха усмихнати.

Това беше неговата баба! Онази, която му изпращаше прекрасни подаръци. Последният беше седло, по-хубаво от това на баща му и почти толкова красиво като на чичо му. Той скочи, забърза към коня и извика възбудено:

— Милейди, аз съм Жан-Люк! Вие сте моята баба!

— Какво говориш? — Лейди Бомари веднага дръпна юздите. В следващия момент вече беше слязла от коня. Коленичила пред момчето, тя стискаше раменете му. В очите й блестяха сълзи, предизвикани от радостта. — Ти си Жан-Люк? — Момчето кимна. — И си точно такъв, какъвто те описа майка ти: висок, здрав и много красив!

Като чу това, детето разшири очи.

— Красив? Бабо, та аз съм момче!

Тя се разсмя щастливо. Не можеше да повярва, че това е нейният внук.

— Представителен тогава. О, Жан-Люк, толкова исках да те видя! — Притисна го силно към себе си, после го попита: — Как е майка ти?

— Добре е, бабо, добре е — отговори доволен той.

Жената се обърка. Погледът й започна да изследва изражението на лицето му.

— Добре е?

— Да. Татко казва, че тя никога не боледува. Ако аз хвана грип, баща ми веднага се заразява.

Сладостна вълна на облекчение извика още сълзи в очите на Елинор. Благодарение на Господ Белинда беше добре! Жан-Люк със сигурност щеше да знае, ако беше болна или зле наранена. Тези неща не можеха да се скрият от едно дете.

— Никой не ми каза, че ще дойдете да ме видите — отбеляза Жан-Люк.

— Никой? — Момчето поклати глава. Елинор започна да усеща някаква загадка в цялата тази ситуация. Защо епископ Лус я беше извикал, щом Белинда беше добре? Може би момчето все пак беше още малко и не можеше да определи важните неща? — Сигурно майка ти е искала да те изненада?

— Не, тя щеше да ми каже! Мама ми разказва всичко за теб. Чете ми всичките ти писма. — Неочаквано в очите му се настани тъга. — Бабо, толкова съжалявам за смъртта на дядо. Аз дори не успях да се срещна с него! Да знаеш само колко тъжна беше мама.

Това дете беше толкова мило! Елинор кимна усмихната. Сърцето й беше изпълнено с любов.

— Наистина е много тъжно. Въпреки че никога не те видя, той много те обичаше!

— Аз също го обичах — заяви момчето. — Направиха специална служба за него — добави той.

Беше сигурен, че това ще достави удоволствие на баба му.

— Добре, хайде да вървим — каза Елинор, като не можеше да откъсне поглед от внука си. — Можеш да ме придружиш до замъка, нали? — Тримата мъже слязоха от конете. Паоло пое поводите на кобилата, хванала внука си за ръка, лейди Бомари попита: — Майка ти е там, нали?

Момчето вдигна рамене.

— Не знам. Следобед, когато слънцето все още е високо, тя обича да плува в реката.

Лейди Бомари спря поразена. Това беше най-невероятното нещо, случило се с дъщеря й, откакто беше пристигнала в Гайяр. Белинда се страхуваше от водата като от смъртта. Тя се къпеше рядко, само в случаите на тежки заплахи. Тогава позволяваше дървената вана да се напълни с вода, която стигаше едва до глезените й.

— Дъщеря ми плува?

— Аз също. Ние обичаме реката. Майка ми казва, че съм отличен плувец. Тя плува по-добре от баща ми, но не е по-добра от чичо. Няколко пъти му се налагаше да я спасява. Струва ми се обаче, че тя само го дразнеше. Докато не пристигна той, никога не й се беше налагало да я спасяват. — После прошепна тайнствено: — Те плуват заедно всеки следобед, но това е наша тайна и никой не трябва да знае за нея. Виж, бабо, онова е портата на замъка! Виждаш ли я?

 

 

Епископ Лус стоеше на една от бойниците и очакваше завръщането на лейди Измамница.

Слънцето вече се скриваше зад планините. Наближаваше времето за събиране на реколтата. Така кръгът се затваряше, за да започне отново. Свършваше царуването на дявола и започваше това на Господ.

Днес тя закъсняваше. Обикновено се връщаше по-рано. Малко преди или след лорд Пакстон. За да избегне подозренията, с нея винаги беше прислужницата, Мишел или синът й. Прислужницата и Мишел винаги стояха на пътя към реката, а после я придружаваха по обратния път. През нощта беше по-лесно. Лорд Пакстон просто се промъкваше в стаята й. Някак успяваше да се измъкне преди зората. Напоследък двамата бяха напълно погълнати от греховната си страст. Нямаха време, защото след жътвата лорд Пакстон трябваше да си замине.

Отец Томас я очакваше край портата. Неговата задача беше да се заеме с прислужницата. Нищо и никой вече не можеше да осуети плана му. Лейди Бомари беше пристигнала. Морган седеше с нея и рицарите й в големия салон. Всички очакваха завръщането на Линес.

А, ето я прислужницата. Отец Томас веднага я пресрещна. Той трябваше да й каже, че Жанроа спешно иска да я види. Клер, разбира се, нямаше да може да го намери, защото беше изпратен в града по работа.

Епископът гледаше как прислужницата изслушва важното съобщение и веднага се запътва към отделението за стражите. Госпожата продължаваше да стои и да наблюдава отец Томас. Думите й не се чуваха, но, изглежда, подозираше нещо. Отново се беше проявила дяволската й интуиция.

Той лъжеше. Линес винаги можеше да отгатне кой я заблуждава. Но защо му трябваше да лъже Клер, че я търси Жанроа? Без съмнение искаше да отдели Клер от нея. Но защо?

Тя изгледа замъка. По гърба й пропълзяха хладни тръпки. Причината за тях не беше споменът за дългата нощ с Пакстон. Нещо не беше наред.

Отец Томас я гледаше с неприкрита омраза в очите.

Но не това чувство усети тя. Свещеникът беше някак загрижен. Напоследък бе почувствала промяна в него. Заминаването на приятеля му беше разбудило подозрителността му. Тази несигурност той беше насочил към своя предводител. Линес искаше да поговори с него за това, но се страхуваше да не си навлече гнева на епископ Лус.

И все пак имаше омраза. Линес вдигна поглед и видя епископа, застанал на бойницата. Трънки я побиха, когато той се обърна и бързо се скри. Отново погледна към отец Томас, но и той беше изчезнал.

Със сигурност нещо не беше наред!

В съзнанието й изникна видението на четирима ездачи. Жената беше облечена със син костюм и беше много разтревожена. Кои бяха те? Линес не знаеше, но предчувстваше нещо лошо. Въпреки това тя се заизкачва нагоре по стълбите. В ръката си държеше кошница, пълна с камбанки.

Вътре беше студено и тъмно. Камините не бяха запалени. Откъм салона се дочуваха гласове. Сред тях бяха тези на Жан-Люк и на Морган. Пред вратата я очакваше Мишел. Линес се засмя.

— Познавам този поглед — подразни го тя. — Със сигурност Вивиан е приготвила нещо по-специално?

Мишел също се засмя и поклати глава.

— Има нещо, за което няма да се досетите, милейди. В салона ви очаква голяма изненада!

Линес замръзна. Хладните тръпки отново затанцуваха по гърба й.

— Каква е тя?

— Не се плашете — каза Мишел усмихнат. — Това е една чудесна изненада. Обещавам ви, че ще бъдете трогната до мозъка на костите си. — Младежът пое ръката й и я поведе по коридора към салона.

Линес спря на вратата. С поглед обгърна всички присъстващи. Морган, Жан-Люк, една жена и няколко непознати за нея мъже. Там беше и епископ Лус, обкръжен от няколко свои свещеници. Всички млъкнаха и обърнаха поглед към нея. Усмихнат, Мишел я дръпна за ръката и я повлече навътре.

Объркана и озадачена, Линес приближи множеството. Жан-Люк държеше ръката на жената, а тя я наблюдаваше смутена. По изражението й личеше, че е напълно шокирана. Мишел спря пред тази жена. Всички стояха затихнали и очакваха възклицанията.

Двете жени се гледаха, потънали в неловка тишина.

Жан-Люк обяви засмян:

— Баба пристигна!

Морган също възкликна усмихнат:

— Милейди, позволи ми да ти представя твоята скъпа майка. Най-сетне тя е в Гайяр!

— Майка ми…

Думата беше изтървана неволно. Шепотът й приличаше на ужасена въздишка. Думата „майка“ за нея означаваше, че сега щеше да бъде разкрита и обвинена в измама. Вече никой не можеше да я спаси! Господ да й е на помощ…

Кошницата се изплъзна от вдървените й пръсти. Сините цветове се разпиляха по мраморния под и Линес се свлече в несвяст сред тях.

Това беше красив припадък. Драматичен и напълно убедителен. Едно бавно потъване към пода сред меките гънки на зелената й рокля. Мокрите й коси се разпиляха настрани. Гняв и недоверие заблестяха в погледа на епископа, докато наблюдаваше това драматично представление. Той беше очаквал викове, истерия, молби за пощада, но не и това! Погледна лейди Бомари, която изглеждаше шокирана. Поставила ръце на гърдите си, тя наблюдаваше как Жан-Люк разтърсва майка си с жални викове.

Тогава епископът разбра, че припадъкът беше толкова убедителен просто защото беше истински. Тя наистина беше изгубила съзнание.

Морган я вдигна на ръце загрижен.

— Боже Господи!

Епископ Лус отново изгледа лейди Бомари. Тя продължаваше да стои объркана и озадачена. Беше поставила ръка на уста и трепереше.

Той не можеше да позволи да му се изплъзне тази възможност. В съзнание или не, това същество трябваше да бъде изобличено. Пристъпи напред и каза, като удари силно с жезъла си по пода:

— Милейди, сега виждате защо ви извиках, нали?

Морган, който изнасяше Линес през вратата, отбеляза:

— Госпожата не е предполагала, че някога отново ще срещне майка си. Толкова беше щастлива. Някой да намери Клер. — Прислугата се затича да търси вода.

Мишел тръгна разтревожен след господаря си.

— Трябваше да я подготвим! Тя е толкова нежна и деликатна.

Лейди Бомари се обърна към епископа. Погледът й беше твърд и издаваше въпросите й. Устните й не отронваха нито дума. Тя просто не знаеше какво да каже. За всичко това трябваше да има някакво обяснение. Някой щеше да й обясни как и защо се беше случило всичко това!

Епископът се вбеси. Зачервен, той изкрещя:

— Кажете го най-сетне! Кажете го на глас, за да чуят всички защо съм ви извикал тук! В името на Господ, вие трябва да говорите!

Елинор се отдръпна назад, сякаш я бяха ударили. Омразата му я попари като вряла вода. Внезапно разбра какво иска от нея. Тя трябваше да разобличи и да обвини тази жена!

В следващия момент лейди Бомари осъзна, че дъщеря й е мъртва. Господи, през всичките тези години тази жена беше претендирала, че е Белинда! Тя беше писала писмата, доставили й толкова радост и възвърнали любовта й. Нещо повече, съпругът й я беше обикнал още по-силно от факта, че вече имат внук.

Елинор погледна в посоката, където беше изчезнал Морган. Като повдигна поли, тя хукна натам. Тази жена може би наистина заслужаваше да бъде обвинена, но не и преди да обясни какво и как точно се беше случило!

Зад гърба й я настигна заканата на епископа.

— Аз няма да оставя тази работа така! Хубаво си помислете.

Елинор се досети, че сам Господ й дава правото да избира. Епископът и неговото обвинение, или онази жена и синът й? Не й беше нужно много време, за да реши.

След безплодно търсене на Жанроа, Клер влезе в къщата точно когато Морган носеше Линес нагоре по стълбите. Около тях се трупаха прислужници.

— О, Господи! Какво се е случило?

— Клер, това ти ли си? — Елинор зададе въпроса си, като продължи да се изкачва нагоре по стълбите. — Заведи ме в стаята на госпожата!

За пръв път в живота си Клер падна на колене. Имаше нужда от помощ! Досега не беше вярвала, че Господ може да й помогне, но сега го молеше от цялата си душа.

Докато Морган и прислужниците бяха в стаята, не беше разменена и една дума. Линес лежеше вцепенена, а Клер седеше край леглото. Умът й се трудеше над въпросите, които щяха да й бъдат зададени. Чудеше се какви отговори щеше да им даде. Единствено истината щеше да мине, но тя не подхождаше на крайната цел. Добрата жена нямаше да й повярва. Никой нямаше да повярва, ако не беше видял всичко от самото му начало.

Най-сетне Морган и останалите напуснаха стаята.

— Надявам се, че до вечеря ще се оправи — каза той усмихнат. — Следващия път, вие, милейди, трябва да ни подготвите за такова щастливо събитие!

Елинор успя да кимне. Вратата се затвори. Лейди Бомари погледна към Клер, която веднага се изправи. Светлосините й очи блестяха от тревога и мъка.

— Какво е станало с дъщеря ми? Къде е Белинда?

Клер наведе глава.

— Хайде, Клер! Как се случи всичко това?

Прислужницата се отпусна върху раклата край леглото. Пое дълбоко дъх, защото не знаеше откъде да започне.

Все пак в началото постави смъртта на Белинда. Не спести нито една ужасяваща подробност от страшното нападение. Докато слушаше развоя на събитията, Елинор не сваляше поглед от съществото върху леглото. Просто не можеше да откъсне очи. Когато стигна до историята на Линес от Соваж, Клер призна, че и тя е трябвало да направи своя избор дали да обвини Линес, или да стане част от измамата.

— Причината е в очите й — каза Клер. — В красивите й сребристи очи. Там имаше толкова надежда и нежност! Тя беше толкова млада. Едва на петнадесет. Милейди, не може да я вините за това! Тя е била лишена от подслон. Нямала е храна и обувки на краката си. Лорд Морган сигурно щеше да я изобличи, ако му бях казала истината. Със собствените си ръце можех да пронижа сърцето й! Просто не намерих сили да го направя.

Елинор поглъщаше всяка нейна дума. Във всичко виждаше само една грешка.

— Господи, Клер! Как си могла да не ми съобщиш за смъртта на Белинда?

— Това не беше правилно, милейди! — Клер поклати глава. — Този факт най-много безпокоеше Линес. Нищо не може да ни оправдае. Нищо не може да ме извини!

Сломена, Клер продължи да разказва за живота им в Гайяр. Не можеха да се оплачат от нищо. Линес носеше щастие на всеки, който я познаваше. Изключение правеха свещениците. Елинор можеше да разбере това. Та нали нейният живот и този на съпруга й бяха докоснати от щастието, благодарение на тази жена!

Все пак в мислите й се настани Белинда. Дъщеря й беше мъртва, а тя не чувстваше нищо. Изглежда, шокът и изненадата бяха изместили майчината скръб по единственото чедо?

Някаква малка част от нея бе усетила истината. Онова жестоко и неприятно момиче, отгледано с толкова мъка, беше изчезнало много отдавна. Белинда беше мъртва, а тя беше приела трансформацията у нея като някакво чудо. Фактът, че беше загинала, не можеше да измести щастливите мигове, които бе изживяла през последните години.

Елинор беше завладяна от спомени за Белинда, докато Клер продължаваше разказа си. Тя й каза за виденията на Линес, за нейната набожност и за неприятностите, които й причиняваше епископът. Елинор живо си представяше капризите на дъщеря си. Всички трябваше да се съобразяват единствено с нейните желания, а те нямаха край. Едва десетгодишна, тя беше разрязала любимата кукла на едно от децата на прислугата. Беше го направила от злоба, защото детето не й я беше дало да си поиграе. Друг път беше откъснала панделката от главата на друго момиче, като го беше обвинила, че я е откраднало от нейната стая. Толкова грозни сцени беше предизвиквала. Може би най-лошата черта на Белинда беше, че не познаваше простото човешко щастие. Унинието й ставаше все по-дълбоко. Имаше периоди, когато плачеше с дни, заключена в стаята си. Тя самата не знаеше причината за тези свои сълзи.

Елинор потръпна, като си спомни думите на своя съпруг. Тъкмо се беше прибрала, след безплодни усилия да успокои дъщеря си. През деня бяха идвали няколко лекари, които само поклащаха глави. Последният беше стигнал до извода, че е обладана от дявола. Съпругът й я беше прегърнал, заключавайки горчиво:

— Може би щеше да страда по-малко, ако беше умряла.

Собственият й мозък беше стигнал до същото заключение, въпреки че беше грях. Да, Белинда щеше да бъде по-щастлива, ако беше мъртва! До деня, в който дъщеря им замина, за тях нямаше и ден покой. И тогава бяха много притеснени. Не се съмняваха, че бракът щеше скоро да бъде анулиран и тя отново щеше да се завърне в Монтегрел.

Линес се събуди внезапно. Бавно се надигна и седна в леглото, като се прикриваше със завивките. До леглото й седеше лейди Бомари. Огледа стаята, но освен госпожата и Клер, не видя никого другиго. Отново погледна към госпожата.

Внезапно скочи и падна на колене пред нея.

— Милейди — замоли се тя. От сивите й очи капеха едри сълзи. — Толкова съжалявам, че по такъв начин узнахте за смъртта на дъщеря си! Няма думи, с които бих могла да обясня постъпката си! Няма оправдание за мен. Накарах ви да вярвате, че още е жива!

Отначало Елинор не знаеше какво да отговори. После кимна.

— Не знам как си успяла… да измамиш всички ни… Толкова години… И тези хубави писма… Трябваше да се досетя, че не може да са писани от Белинда. Имах някакво предчувствие, но те ни доставяха такава радост…

Майка и нейното дете! Линес пребледня, докато тези думи звучаха в съзнанието й. Тя се вкопчи в ръката на лейди Бомари.

— Господи, нима Морган се е отрекъл от Жан-Люк?

Мина време, докато Елинор разбра за какво говори тя. Ако Морган се откажеше от Жан-Люк, това очарователно дете щеше да бъде лишено от наследство и да бъде обявено за незаконно. Как би могла да предизвика това?

— Направил ли го е?

— Не, никой не знае още. Благодарение на Клер, разбира се. Тя ми разказа всичко. Как е загинала Белинда, как си дошла в Гайяр… Всичко!

— Аз не заслужавам вашата прошка, милейди! Дори не моля за нея, но синът ми не е виновен за нищо.

Вратата се отвори с трясък. Линес и Елинор се изправиха стреснати. Появиха се епископът и четирима свещеници. Следваха ги Морган и Пакстон. Стаята изведнъж отесня.

Епископът с един поглед оцени сцената, на която бяха станали свидетели. Той пое дълбоко дъх, за да обвини Линес. После видя усмивката върху лицето на Елинор и замря.

— Дъщеря ми вече се възстанови от преживяния шок — каза лейди Бомари.

После майчински прегърна дъщеря си. Линес отговори на жеста е благодарност.

Епископът не можеше да повярва на очите си. Зачервен и разтреперан от яд, той удари гневно жезъла в пода. После, стиснал плътно устни, се обърна и излезе от стаята. Свитата му го последва безмълвно.

— Господи, не знам какво става тук — възкликна озадачен Морган. — Той твърдеше, че след внезапното ви пристигане съм щял да разбера нещо ужасно. — Той поклати глава. — Този човек непрекъснато ни създава неприятности… Какво означаваше всичко това?

— Надявам се, че ще остана, докато се събере реколтата — каза Елинор. — Мислите ли, че е отгатнал подаръка, който съм донесла?

Пакстон за пръв път си пое дъх спокоен и отпусна дръжката на сабята си. Разбрал за пристигането на лейди Бомари, той се беше подготвил за жестока битка. Епископът и свитата му бяха настръхнали като лешояди над мърша. Единствено го безпокоеше въпросът чия страна щеше да избере Морган? Дали щеше да защити Линес, или щеше да я обвини? Подозираше, че епископът ще разкрие много минали събития. Това можеше да направи реакцията на Морган непредвидима, макар че малко от хората му щяха да го подкрепят. Нямаше да го направят от любов към Линес.

Той трябва да я скрие някъде! Щеше да я изпрати в Шотландия или в Северна Италия. Линес нямаше лесно да се прости с живота си. Тя обаче щеше да загуби своя син и всички хора, които я обичаха.

Тъмният заговор пропадна. Огромното облекчение го зашемети. Внезапно му се прииска да падне на колене пред тази добра жена и да целуне краката й.

Морган не обърна повече внимание на реакцията на епископа. Той се извърна към лейди Бомари и й представи Пакстон. Тя веднага разбра кой още знае тайната. От тъмносините очи на Пакстон струеше светлината на благодарността.

 

 

— Разбирате ли, милорд, Меркурий и Слънцето се изравняват. След една седмица Марс също ще се присъедини към тях. Това означава, че…

— Достатъчно! — Пакстон нямаше търпение да завърши тази високопарна реч, изпъстрена с куп глупости. — Достатъчно! Чували сме това и преди. Може да излезете отвън и да изчакате решението на господаря!

Пол Сен Жуд изгледа гневно Пакстон. Все пак събра картите си и поведе тримата си асистенти навън. Известният астролог пристигаше всяка година през август. Задачата му беше да определи най-подходящата дата за събиране на реколтата. Всяка година неговите прогнози неизменно се проваляха.

Да определиш датата за започване на беритбата, беше все едно да ходиш по въже над стръмна урва. Ако се изчака, виното после ставаше по-сладко и силно. Това отлагане обаче криеше риска от неочаквана буря, която с един замах можеше да помете цялата реколта.

Морган винаги изчакваше прекалено дълго. Миналата година по тази причина беше изгнило половината грозде. Преди това, въпреки че Линес го беше предупредила за наближаващата лятна буря, той също се бе забавил. Това му струваше три четвърти от очакваната реколта. Така продължаваше и досега. Всяка година Морган взимаше грешното решение.

— Не го слушай този дърт глупак — каза Пакстон. — Сега е времето. Утре…

Морган продължаваше да се колебае. Пакстон беше убеден, че гроздето е добро. При вчерашната си обиколка беше открил доста изгнили филизи. Това беше сигурен знак, че трябва да побързат, ако не искаха отново да понесат загуби.

Морган обичаше сладкото и силно вино. То се продаваше и по-скъпо. Астрологът гарантираше поне една седмица хубаво време.

— Нека изчакаме още три дена — предложи Морган.

Гласът му звучеше доста несигурно.

— Не, братко — отговори Пакстон, като поклати решително глава. — Искам да те предупредя, че гроздето е започнало да гние. Ако се забавим още само един ден, ще загубим двадесет процента от реколтата. Между другото ратаите вече са осигурени. Винарската преса също е подготвена.

Морган се замисли над думите му.

— Да, но астрологът…

— Този човек греши вече пет поредни години — подчерта Пакстон. — Не мога да му имам доверие. Морган, защо въпреки всичко продължаваш да го слушаш?

Морган бавно поклати глава. Брат му беше прав, но в съзнанието му се въртяха думите на астролога. Той гарантираше, че тази година казва истината. Настояваше да върне половината от заплатените му пари, ако сгреши.

Пакстон постави ръка на челото си и извърна поглед. Точно това беше тъмната сянка на живота му. Постоянно трябваше да спори с брат си, въпреки че беше искрено убеден в правотата си.

Светлинките в погледа му се промениха, когато съзря Линес. Облечена в любимата му рокля, тя гледаше разтревожена към Морган. Полите на роклята й бяха в светловиолетово. Горната част беше в по-наситен нюанс и обточена със златен ширит. Късите бухнали ръкави, откриваха красивите й ръце. Тази рокля му беше любима, защото се събличаше най-лесно.

Припомни си как чистосърдечно се бе разсмяла, когато й беше признал това. В съзнанието му нахлуха сцени от случилото се след това. Слабините му се разгорещиха и той пое дълбоко дъх.

През последните три дни Пакстон беше много зает. Трябваше да осигури достатъчно работна ръка за жътвата. С нея обикновено се справяше Джон. Беше изминала една седмица от пристигането на лейди Елинор. Тя се бе настанила в апартамента на Линес. Въпреки отчаяните си опити двамата нямаха възможност да останат насаме. Повече от седмица Пакстон не беше усещал устните й под своите. Ръцете му не се бяха наслаждавали на мекотата на гърдите й. Не беше имал щастието да проникне в нея и да излее цялата си отчаяна любов. Тялото му гореше от страст, която обсебваше всичките му мисли.

Това беше знак за черното бъдеще, което го очакваше. Такъв щеше да бъде животът му без нея. Една празнота, изпълнена с копнеж. Щеше да се опита да запълни тази пустота с много работа и отговорности. Щеше да бъде много богат и обществено издигнат, но нищо нямаше да успее да заличи спомена за нея. Линес винаги щеше да подклажда копнежа по невъзможната любов.

Понякога си мечтаеше за живот с нея. Представяше си, че е свободен да я обича. Утрото щеше да започва с радостта да усеща топлината на тялото й. Двамата можеха спокойно да се смеят и да разговарят. Можеха спокойно да споделят радостите и тревогите, трудностите и огорченията на изминалия ден.

Това бъдеще беше заровено единствено в най-съкровените му и несподелени с никого мечти.

Пакстон си наложи да се съсредоточи към най-важното в момента. Морган изглеждаше потънал в мисли. Личеше, че силно се колебае.

— Морган — продължи той, — тази година гроздето е много сладко. Ще направим силно вино. Ще станеш много богат.

— Съгласи се, Морган — намеси се и Линес. Пристъпи напред и сграбчи ръката му. — За четири дена ще съберем реколтата и ще настъпи пълнолуние. Тогава ще направим и празника за приключване на реколтата. Какъв по-добър знак можем да очакваме?

Морган усети надеждата в сивите очи на съпругата си. Пълната луна беше добър знак. А и тя никога не грешеше в предсказанията си.

— И ти ли мислиш, че трябва да започнем утре?

— Да — отговори Линес и се усмихна.

Морган също се засмя.

— Добре — съгласи се той накрая. — Щом наистина считаш, че отлагането ще ни донесе загуби, съгласен съм. Гроздето вече е достатъчно сладко, нали?

Наоколо се разнесоха аплодисменти. Всички въздъхнаха облекчено. Линес се засмя и стисна ръката на Клер. Тази година имаше много плод и Морган щеше да стане богат.

— Самият крал ще си поръча от нашето вино — отбеляза щастлива тя.

Морган започна да обявява заплащането на събирачите. Този, който напълни най-много съдове, щеше да получи два силни коня за оран. На жените се полагаше топ кадифе. За децата имаше шахове и кученца от новото котило.

Линес не слушаше, защото гледаше Пакстон. Страстта в погледа му учести пулса й. Тя разбираше неговото желание, та нали и тя изпитваше същото. Всяка нощ сънуваше еротични сънища. Събуждаше се по няколко пъти и едва успяваше да успокои дишането си. Въздъхна дълбоко и реши, че тази нощ непременно трябва да намери начин да се измъкне.

Вече беше прекалено късно. Взел решение, Морган мигновено беше пристъпил към действие.

— Пакстон, ти ще отговаряш за събирането на реколтата в северните части.

Дотам се яздеше половин ден. Днес трябваше да тръгне с ратаите. Нямаше да се завърне, докато не приключи беритбата.

— Не мога да се доверя на никой друг — добави Морган, като видя недоволното изражение на брат си. — Ще го направиш ли?

— Разбира се — отговори Пакстон. — Още днес тръгвам с хората.

Разочарованието прободе Линес като с нож.

 

 

Пълнолунието беше настъпило. Реколтата беше прибрана. Огромни казани и кошове, пълни със сочни гроздове, стояха подредени край крепостната порта близо до реката. Утре то щеше да бъде пресовано, за да се подготви сокът за ферментация. Бъчвите щяха да се пълнят със седмици. Години трябваше да минат, за да отлежи хубавото бургундско вино. От складовете вече бяха изнесени първите хиляда бъчви.

Древната традиция на винарския занаят изискваше да се изтанцува „лозарският танц“. Десетки огромни кошове със специално подбрани гроздове вече бяха наредени в двора на крепостта. Около тях трябваше да се проведе празникът в чест на богатия добив.

Поканените бяха стотици. Още преди седмици бяха избрани жените за танците. Те бяха облечени в стари дрехи. Според ритуала трябваше да бъдат разкъсани в края на нощта.

Въздухът трептеше от възбуда. Навсякъде бяха окачени празнични фенери. Пламъците им си играеха с нощния вятър. Край тях се развяваха и флаговете с емблемата на Гайяр.

Най-сетне Морган стана с чаша в ръка. За този празник беше извадил най-старото и силно вино. Край него на главната маса седяха Линес и лейди Елинор. Линес никога не го бе виждала толкова щастлив. От шест години това наистина беше най-богата им реколта.

Морган започна гръмогласно да благодари на боговете за щедростта им. Обикновено молитвите му бяха отправени към Бакхус, бога на виното, но църквата беше забранила неговото възхваляване. После главата му се наклони опасно и Морган забрави какво още искаше да каже. Това предизвика гръмогласните смехове на тълпата.

— Струва ми се, че съпругът ти малко прекали в радостта си — отбеляза Елинор.

Линес кимна и прошепна дискретно:

— Бакхус е удавил повече мъже, отколкото Нептун. Струва ми се, че с Морган е точно така.

Всеки виждаше, че Морган се е пропил, но никой не знаеше как да му помогне. Тази болест не щадеше нито кралските особи, нито простите селяни.

Раздразнен, Морган се отказа да търси неуловимото продължение на речта си.

— Добре, Господ е създал водата. Ние пък правим вино! — Тълпата го поздрави с аплодисменти и смях.

Елинор вдигна вежди и се засмя:

— Слава Богу, че епископът не е тук. Не знам как щеше да посрещне тази забележка.

— Така е — съгласи се Линес.

Ръкоплясканията станаха ритмични и настойчиви. Морган трябваше да отвори първата бутилка и да обяви началото на празненството. Бутилката беше счупена в една огромна бъчва. Музикантите веднага се заловиха за работа. Не закъсняха и танците.

Луната осветяваше щастливите лица на присъстващите. Тази нощ нямаше място за арфи и лютни. Цигулките и барабаните отмерваха буйни ритми. Върху бъчвите танцуваха жени с вдигнати поли. Ритъмът се усилваше, докато накрая танцьорите падаха на земята с разтуптени сърца.

Усмихната, Линес наблюдаваше жените върху бъчвите. Морган никога не й позволи да бъде една от тях. Прекалила малко с виното Елинор пляскаше в такт с музиката.

Зад Морган неочаквано се появи някаква красива жена. Копринената й рокля някак не приличаше на парцаливите одежди на другите жени. Косите й падаха свободно върху раменете. Линес не я беше виждала преди. Веднага разбра, че това навярно е новата любовница на Морган. Жената се изсмя прелъстително и го задърпа към танцуващите.

Линес се престори, че не вижда как Морган залита към плевнята, където приключваха нощта много двойки. Дори Клер се беше усамотила някъде с Галаз, който беше с десет години по-млад от нея.

Насочи вниманието си отново към празненството.

Мишел наблюдаваше как краката на Линес потупват в такт с музиката. Той се засмя. Остави бокала си и я посочи на Клифор. Двамата усмихнати се приближиха към нея. Въпреки протестите Клифор свали обувките й. Когато я понесоха към бъчвите, Линес закрещя. Една танцьорка скочи на земята и Линес веднага беше настанена на нейно място. Тя вдигна полите на старата си памучна рокля. Гроздовият сок се процеди между пръстите и запълзя нагоре по голите й крака. Музиката беше силна, а ритъмът — бърз. Линес се засмя и внезапно лудостта й се превърна в движение.

 

 

След тричасова езда, най-сетне Пакстон поведе коня си към портата на крепостта. Посрещна го силна музика. Погледът му обгърна главната маса. Там бяха лейди Бомари, Мишел и двама златари от Гайяр със съпругите си. Всички се смееха и пляскаха с ръце. Морган и Линес ги нямаше.

После погледна към огромните бъчви. Копнежът изви вътрешностите му на възел.

Лунната светлина къпеше извиващите й се форми. Главата и краката й се движеха в ритъм с музиката. Полите на роклята откриваха бедрата й. Дългите коси се виеха около стройното й тяло. Движенията й примамваха с гъвкавата си бързина.

Красивата и горда съпруга на брат му беше изчезнала. На нейно място се беше появило вълшебно същество, изваяно от пръст, вятър и огън. Това беше онази Линес, обладана от радост и волност. Такава я беше видял за пръв път преди шест години…

Пакстон се приближи към нея. Погледът му неочаквано срещна нейния. Линес спря танца си внезапно. Крещящата страст на любимия мъж изтръгна и последния дъх от гърдите й. По гърба й запълзяха тръпки. Пакстон погледна дискретно към конюшните и това беше всичко.

Миг след това вече беше изчезнал.

Задъхана, Линес успя някак да скочи долу. За момент си помисли, че всичко е било само във въображението й. Сякаш образът му беше плод единствено на копнежа й да го види.

Линес се заоглежда в тъмнината. В ушите й бучеше влудяващият ритъм. Лейди Бомари танцуваше с Мишел и останалите. Изглежда, никой друг не беше забелязал присъствието му.

Линес натопи краката си в легена с вода, за да отмие сладкия сок. После затича лудо към конюшнята. С всяка нейна крачка музиката ставаше все по-слаба. Наоколо нямаше никой. Тя отвори дървената врата и влезе вътре.

Беше много тихо. Лъхна я острият дъх на прясно окосено сено. Сърцето й биеше до пръсване. Очите й се стремяха да проникнат в тъмното. Един прилеп изпищя и я накара да погледне нагоре, където живееха тези същества. През прозореца се прокрадваше лунна светлина. Върху стълбата се раздвижи сянка и Линес се насочи натам. Започна бързо да се изкачва нагоре.

Огледа се, но не видя никой. Пристъпи към тъмния ъгъл. И той беше празен.

Задъхана и отчаяна, тя се облегна на стената. Затвори очи. Нямаше съмнение, че си го беше представила. Така правеше всяка нощ, откакто лейди Елинор ги беше разделила с неочакваното си пристигане. Беше мечтала да се събуди от целувката му. Топлите му устни покоряваха нейните, а огромното му тяло се притискаше до нейното. Тя не можеше да се движи, а и не искаше да го прави. Ръцете му разтваряха робата й. Устните му пълзяха по шията и ухото й, търсеха гърдите й…

Събуждаше се, за да осъзнае, че всичко е било само сън…

Внезапно усети топлия му дъх върху ухото си. Почти припадна от радост. Горещи тръпки пронизаха корема й. Цялото й същество попи мъжкия му аромат.

— Линес!

Силните му ръце превърнаха съня й в реалност. Пулсът й се учести. Името му се превърна в дрезгав вик.

— Пакстон!

Осветено от пълната луна, лицето му беше странно напрегнато. Очите му отново се бяха превърнали в тъмни басейни. В тях радостта трескаво се смесваше с желанието. Облекчението се засенчваше от страха. Кратката им раздяла беше предвестник на тъмното бъдеще.

— Милостиви Боже — възкликна Линес, обгърнала лицето му. — Мислех си, че сънувам! Да знаеш само колко ми липсваше…

— Не повече, отколкото ти на мен, Линес! — Погледът му поглъщаше нежните й форми. — Господи, обсебила си ме като болест! — Устните му похитиха нейните, пръстите му тършуваха из косите й. — Луд съм по тебе… Линес, моя сладка магьоснице!

За миг я задържа далеч от себе си. Поглъщаше затворените очи и тънки вежди, леко разтворените й устни, задъханите й гърди. Гладът за нея го погълна като силно вино. Както първия път Пакстон се изплаши, че няма да може да я дари с нежността, която заслужаваше.

Тревогите му изчезнаха, когато чу тихата й молба.

— Целуни ме, Пакстон! Целуни ме отново.

Устните му незабавно се сляха с нейните. Господи, тя имаше вкуса на презряло грозде, но той се нуждаеше от повече. Притисна главата й към стената и жадно вкуси от сладостта.

Нежно я притисна към себе си и й позволи да си поеме дъх. Затвори очи и се опита да овладее пулса си.

Линес трепереше. Сграбчи ръката му и я притисна към гърдите си, там, където сърцето й биеше лудешки, запазило ритъма на празничния танц. После започна да разхлабва колана му. Пакстон й помогна да свали ризата. Пръстите й погалиха обгорялата кожа на корема му. Треперещите й пръсти му помогнаха да се съблече. Погледът й се сведе към мъжката му същност. Пакстон я сграбчи.

— Толкова те искам, че се страхувам… Линес, помогни ми да бъда нежен с теб!

Тя поклати глава. Нуждата й беше огромна. Страхуваше се, че няма да успее да изтърпи деликатността му. Гърлото й се бе свило и не можеше да отрони дори дума. Ръцете й го подканиха да й помогне. Пръстите му се плъзнаха по гърба й. Тялото й беше съвършено неподвижно, когато дрехата се изхлузи на пода.

Очите му се разшириха от красотата, която излагаше пред него лунната светлина. Устните им се сляха в целувка, от която коленете им се разтрепериха. Двамата се отпуснаха върху сеното.

Ръцете му се настаниха върху голите й бедра.

— Господи, цялата лепнеш, Линес. — Жаждата му не знаеше насита. — Навсякъде… си сладка и ароматна…

Ръцете му притискаха бедрата й, а устните му танцуваха по кожата й. Пиеха благоуханието и росата на възбудата й.

Отчаяна, Линес го настани върху себе си. Разтреперана от чувства, тя затърси устните му. Всичките й задръжки изчезнаха, когато я обгърна топлината му. Страстта я затисна като лавина.

— Спокойно, любов моя — каза по-скоро на себе си Пакстон. — Още не си готова, Линес!

Ръцете му вдигнаха косите й. Устните му започнаха да се разхождат по гърба й. Тръпки пронизаха цялото й тяло. Линес извика тихо. Дишането му се учести.

— Точно така, любима… — прошепна Пакстон, докато масажираше гърдите й. — Колко пъти си представях, че се любим! Линес, обичам те.

Устните му засмукаха зърната й. Линес извика, сякаш падаше от скала. Дланта му обгърна копринените извивки на женската й същност, а устните му погълнаха нейните.

Стоновете й се сляха с неговите. С разбиваща сърцето мудност той се сля с нея. Под лъчите на пълната луна телата им затанцуваха в древния ритъм на любовта. Душите им се сляха в радостен възторг. Екстазът избухна като гигантска звезда и ги заслепи. Тъмното бъдеще избледня и изчезна някъде.