Дженифър Хорсман
Целувка в нощта (8)

Осма глава

Най-сетне Пакстон я откри. Омагьосан от гледката пред себе си, той спря задъхан. Тя го очакваше на поляната, легнала сред сините цветове на камбанките. Утихналият утринен въздух затрептя от смеха й, издаващ радост и любов. Слънчевите лъчи къпеха снежнобялата й голота. Едната ръка предпазваше очите й от светлината. Той внимателно се отпусна върху нея и погълна смеха й с целувка.

Мили Боже, как само я желаеше!

— Господи, Линес… Направо ще умра.

— Да — потвърди Линес със странна решителност. Погледът й беше трескав от притеснение и страх. — Да, ти ще умреш, а аз ще те последвам.

Пакстон скочи в леглото и заоглежда тъмната стая. Сивата светлина на утрото подсилваше тишината около него. Той се отпусна назад и въздъхна. На тялото му беше необходимо време, за да разграничи съня от реалността.

„Искам те, Линес! Желая те с всяка частица на изтерзаното си сърце!“

Бяха изминали две седмици от нощта на трагичния инцидент. Тя отказваше да се види с всички, дори с Жан-Люк. Пакстон не нарушаваше усамотението й. Повече от всеки друг той разбираше преклонението й към живота. Не можеше да осуети необходимостта й от тишина и молитви.

Междувременно Морган блуждаеше наоколо като бездомно куче. От време на време вдигаше поглед, сякаш за да измери силата на презрението им. Всеки се правеше, че не забелязва това, и усърдно се преструваше, че такава нощ не е имало. Изключение, разбира се, правеше епископ Лус. Той беше поискал огромна сума, за да се погрижи за лудата. Ембър бе затворена в манастир, където монахините лекуваха обезумялата от мъка жена. Морган плати без уговорки. Със задоволство, а напоследък и със съжаление Пакстон наблюдаваше промяната в своя брат.

Миналия ден, когато се връщаха от полето, срещнаха кола, отправила се към Гайяр. Това беше Алберти със синовете си. Те даваха пари назаем. Човекът беше много радостен да срещне лорд Морган Шамберлан, но удоволствието на младата му сестра не знаеше граници. Осемнадесетгодишната Ариана подскачаше и дърпаше роклята си. Всячески се стараеше да направи отказа на Морган невъзможен. Моралът на това момиче ясно прозираше в маниерите й.

Сякаш нищо не можеше да възбуди повече брат му. Когато си определи тайна среща с момичето, настроението му видимо се подобри. Случката с Ембър не го беше научила на нищо.

Пакстон не искаше това от брат си. Той не желаеше Морган да открие какво съкровище притежава в лицето на жена си, а още по-малко — ценността на съпружеската вярност.

Огънят в слабините на Пакстон беше станал непоносим. Той стана и наплиска лицето и гърдите си със студена вода, преди да намъкне панталоните и ризата. После грабна камата и се промъкна през прозореца.

Навън беше още тъмно.

Нейният прозорец беше отворен. Като се стараеше да не я събуди, той тихо се вмъкна в стаята. Застана в нишата и са огледа.

Линес беше коленичила пред олтара, на който горяха свещи. Златистата роба беше спретнато прибрана до тялото й. С бледото си лице и затворени очи тя изглеждаше някак неземна. Дългата й коса се спускаше по гърба, като откриваше деликатните черти на лицето й. В нея имаше някаква промяна и това го изплаши. Сякаш се беше отделила от света на обикновените хора. Като че ли го беше напуснала.

Пакстон пристъпи напред. Не искаше да я изплаши и прошепна тихо:

— Линес…

Тя отвори очи.

— Пакстон!

Произнесе името му като стон, който издаваше копнежа й. В сивотата на утрото, той се появи като бледа сянка. Красивите му очи блестяха като тъмни басейни. Тъжната й съдба я лишаваше от радостта да гледа блясъка на сините му очи, когато ги огряваше слънцето. Забранената им любов тържествуваше в шепот, откраднати погледи и ненаситно желание. Този копнеж я беше разбудил и я беше хвърлил на колене пред олтара, за да намери облекчение.

— Мина много време, Линес — прошепна той. — Кажи ми какво става с тебе?

Сърцето й подскочи от обзелите я чувства. Ръцете й понечиха да го прегърнат. Имаше нужда да усети силата на целувките и нежността на ръцете му.

Забранено желание! Дали не ставаше още по-голямо, защото беше забранено? Беше си задавала този въпрос хиляди пъти и неизменно отговорът беше един и същ. Не! То растеше като физическо тържество на любовта. Не нежната и лесна любов, а тъмната и страстна болест, която заплашваше да открадне живота от тях.

Тя трябваше да сложи край на това! Един път завинаги трябваше да отблъсне това море от чувства. Молеше се да й стигнат силите за това. Трябваше да го направи заради него самия!

Пакстон пое ръцете й и й помогна да стане. Линес вдигна глава, за да срещне загрижения му поглед.

— Трябва да успокоя болката в душата си. Любовта на Мария ми помага. — Линес обърна глава. Не знаеше как да опише всичко, което бе преживяла. — Отначало се чувствах отблъсната много надалеч. В онази нощ Мария беше там, в салона. Тя ми викаше да спася детето. Опитах се… Аз… — Тя поклати глава. — Почувствах, че я провалих… Много дни мислите ми бягаха като луди… Като онази обезумяла жена. Настоятелният поглед на Морган. Като дете, направило беля, той ме молеше да му простя. А омразният епископ разпитваше и душеше навсякъде, за да открие истината. Гневът и тъгата ме разкъсаха, когато внезапно осъзнах източника им. Това беше собствената ми вина! Аз подведох Пресветата Богородица! Пакстон изруга яростно:

— Но ти не можеше да спасиш детето!

— Сега знам това. Разбрах го в молитвите си. Мария е тъжна, Пакстон! Това величаво чувство ме обливаше като вълна и ме караше да се моля. Тъгата на Мария е безгранична, като бездънните дълбини на океана. Тя е недостъпна за човешкия разум. Не бих я разбрала, ако не нося у себе си откровението на нейната любов. Благословията на нейното великодушие ми донесе опрощение.

Той дълго се взира в очите й.

— Линес, любов моя, за какво трябва да ти бъде простено?

— Как може да ме питаш? Дойдох в Гайяр и се омъжих за Морган чрез измама. Родих син от теб и го дадох на Морган. Сега, с всеки изминат ден го предавам все повече. Пакстон, аз съм влюбена в теб, неговия брат!

Не думите й, а страданието й го покърти. Преди да намери думи, за да й отговори, погледът му попадна на шията й. Синджирчето го нямаше там. Пръстите му затърсиха мястото, където би могъл да бъде неговият пръстен. Посрещна го хладната й кожа. Линес се отдръпна назад. Пакстон преглътна страха си. Най-сетне беше разбрал какво иска да му каже тя. Линес се сбогуваше с него.

В очите му просветна нещо тъмно и страшно.

— Линес…

Тя поклати глава.

— Моля те, Пакстон! Остави ме на мира! Просто ми позволи да се оттегля, преди да е станало късно!

Тялото му се изопна от гняв и напрежение. Линес почувства нечовешките му усилия да се контролира. Отговорът му дойде като тиха клетва.

— Никога!

Единственото, което съзнаваше тя, бе, че трябва да го отпрати. Трябваше да го убеди, че пътят, по който са поели, водеше към ада. Злокобният пъкъл, където смъртта нямаше да им донесе изцеление, а щеше да ги подложи на нови терзания. Мария я беше предупредила за това.

— Трябва, Пакстон! Все едно да принудиш някого да крачи към ешафода. Не мога да понеса това! Убийството на детето беше първата вълна на черното бъдеще пред нас. Прилича на мастилено петно върху бял пергамент. Това ще ни унищожи…

— Достатъчно — каза той внезапно. С едната си ръка закри устата й, а с другата я притегли към себе си. Черните дълбини на очите му я поглъщаха. — Отново усещам страха ти, Линес! Мога дори да определя вкуса му. Нима нищо не си разбрала?

— Пакстон, моля те! Не от смъртта се страхувам, а от живота! От живота, в който няма да те има!

— Този страх ще расте, докато не разбереш истинското значение на смъртта, която толкова те плаши. Кълна се, че никога вече няма да дойда при теб! — Изненадата промени лицето й. Тя затърси погледа му. — Ти ще дойдеш при мен, моя любов! Ти ще ме намериш, когато се измориш от безмилостните удари на сърцето си! Когато тялото ти престане да бъде плът, а копнеж и сладостен аромат на собственото ти желание. Ще чакам, докато разбереш, че този тормоз е изгарящ. Той вече измъчва тялото ми.

Пакстон се обърна и бързо изчезна през прозореца. Преди да се свлече на пода, тя дълго гледа след него. Погали я хладината на утринния вятър. Тя трябваше да устои на забранената любов.

Това беше битка, обречена на провал!

 

 

Том Босуел крачеше доволен из улиците на Гайяр. Гледката му харесваше. Нямаше позорни стълбове. Мина му през ума, че би могъл да остане тук. Малко, колкото да провери дали може да бъде честен. Или дали би могъл да бъде по-малко подъл. Неговото нещастие беше, че Господ е създал много глупаци. Те бяха повече от въшките, които ги мъчеха.

Наоколо гъмжеше от хора и всеки беше зает с нещо. Том се усмихна широко. Радваше го дори групата ратаи, запътили се към полето. Вдъхна дълбоко аромата на близката пекарна. Един плакат съобщаваше за скорошен панаир, където господарката на Гайяр щеше да прояви своята щедрост. Шивачът вдигна поглед, когато странникът мина покрай него усмихнат. Това беше гостоприемен град, помисли си Том, като минаваше покрай ковачницата. Група мъже подменяха облите камъни на калдъръма. Изглежда, златарят имаше също толкова клиенти, колкото и месарят. Където и да обърнеше поглед, навсякъде виждаше да се подават монети. Лозята нямаха край, а той ценеше продуктите на тези насаждения. Най-доброто беше, че никъде не се виждаха просяци.

В Гайяр имаше повече занаятчии, отколкото в който и да било друг английски град. А Том познаваше доста от тях. Бяха го прогонили от всички селища източно от Лондон. Шерифът го беше качил на кораб, който прекосяваше Ламанша.

— Върви да изпразваш джобовете на френските жабари.

Том се усмихваше всеки път, когато си спомнеше за това.

— Това е добре за мен — беше извикал той в отговор. — Сигурен съм, че и във Франция живеят не по-малко глупаци, отколкото в добрата стара Англия!

Между другото той говореше френски много добре.

И ето го сега, човек без родина, оглеждащ се за нечий издут джоб. Той се взря в портите на замъка Гайяр. Може би съвсем скоро щеше да бъде обграден от удобствата и богатството на този провинциален двор?

Том пристъпи в сянката на близката таверна и съзря една жена, която метеше боклука.

— Как сте, сър? — попита любезно тя.

— Добре, като Адам преди предателството. Какво ще кажеш за една халба студена бира?

— О, вие сте англичанин? — извика изненадана тя.

— Не е моя вината. Майка ми го е направила. Господ да спаси душата й.

Жената се засмя, остави метлата и застана зад тезгяха. Наля от бурето студена бира и постави халбата пред непознатия.

— Облечен сте като монах?

— Такъв съм, добра жено. Нося лоши новини за лорд Шамберлан.

— Така ли? И какви може да бъдат — поинтересува се жената.

— Да не би да има двама господари в замъка?

— Трябва наистина да сте новодошъл, щом не знаете. Двама са, братя близнаци.

— Не думай! Е, добре, аз търся лорд Пакстон Шамберлан. При него е служил доскоро рицар на име Симон.

Жената се отдръпна назад.

— Да не би да е станала злополука с този добър човек?

Тя харесваше Симон. Всички го обичаха. Беше им помогнал да стегнат покрива на кръчмата. Баща му бил архитект с връзки в двора. От него Симон изучил дърводелството. Беше им разказвал, че винаги е искал да поеме пътя на баща си. След като го посветили в рицарството, започнали безкрайните войни на краля. Никога нямал възможност за това. Въпреки всичко не можел да държи ръцете си далеч от някой строеж. Нямал търпение да заминат с лорд Шамберлан за Елзас.

— Да — потвърди монахът, като поклати тъжно глава.

Жената зачака още информация, но той остана безмълвен. Реши, че е научила достатъчно. Тези дни, изглежда, само лоши новини и дяволски неща връхлитаха Шамберлан. Две седмици бяха минали, откакто лудата беше убила сакатото бебе, а хората не преставаха да говорят за това.

Горкият лорд Пакстон! Въпреки богатството и титлата, животът му винаги е бил труден. Все в сянката на своя брат. Както всеки друг, когато го видеше с лейди Линес, тя се наслаждаваше на блясъка на тяхната любов. Някои казваха, че нейните искри осветявали нощно време замъка.

— Да ни помилва Господ — прошепна тя. Обясни на човека как да открие генерала и отново измърмори: — Господ да се смили над всички тях.

Линес влезе в салона. Беше тихо, само полите на роклята й шумоляха. Топлото лятно слънце осветяваше цветните стъкла и необятната синева отгоре. Беше хладно. На централната маса седяха четирима свещеници. Пред тях имаше две отворени библии, хартия, печата на епископа, мастило и гъши пера за писане.

Епископът стана. Ръцете му бяха зад гърба. Погледът му беше вперен в рисуваното стъкло, което Линес беше подарила на Морган за Коледа. На него Дева Мария държеше младенеца. Над тях струеше Божията светлина. Така художникът беше изразил представата на лейди Шамберлан за тях.

Линес коленичи смирено.

— Искали сте да говорите с мен, епископ Лус?

Той извърна очи от рисувания прозорец. Господарката беше красива, но и тук се виждаше знакът на сатаната. Жените бяха източник на грях. На практика носеха отговорност за всеки порок. Особено тази жена! Нечестиви сили бяха обсебили душата й. Той вече не се съмняваше в това. Тя изкушаваше мъжете повече от всяка друга.

В необикновената й красота се криеше капан за тъпаците. Такъв беше и лорд Пакстон. Тази жена прикриваше майсторски красотата си. Беше забелязал това още в самото начало. Никога не издаваше своята суета. Нямаше въздишки и примигвания, големи деколтета и разголени рамене, провокиращи фризури или модерни обувки. Театралната й меланхолия беше най-дразнеща и предателска. Половината от жителите на Гайяр, включително и собственият й съпруг, търсеха корените за нея в гнусната сцена, разиграла се през онази нощ.

Слуховете и клюките из града го бяха принудили да направи някои важни изводи. Обикновените хора не разбираха, че тази госпожа чрез магьосничество беше направила съпруга си импотентен. Това обясняваше неговите изневери. Така тя можеше да се съешава с брат му, въвличайки го в безбожните си планове. Той беше схванал всичко това и не се съмняваше в него. Тази жена въвличаше целия Гайяр в порочния кръг на прелюбодеянието и разврата. Епископът не беше виждал досега толкова дяволско нещо.

Той искаше да я изобличи. Да я постави на колене пред Божия съд. Искаше да гори във вечния огън на проклятието.

— Виждам, че днес сте излезли от своето усамотение — започна той.

— Да — отговори Линес тихо.

— Значи настъпи часът, в който се появява безверникът?

За момент тя изглеждаше объркана.

— Не разбирам какво искате да кажете!

— Нима ще се преструвате, че не усещате присъствието на езичниците?

— Няма да се преструвам — отговори Линес със студен, безизразен глас.

Точно това го вбеси, нейното спокойствие! За момент той замълча. После се обърна към изрисувания прозорец.

— Казаха ми, че това е ваше дело?

— Да. Подарък за съпруга ми.

— Значи се прекланяте пред Светата Дева? Какво е причинило тази почит?

Това беше лесен въпрос.

— Безграничната благодат на моя живот.

— Така си мислите само. Молитвите към Мария в най-добрия случай са привидна благочестивост. В най-лошия те са фалшиви и забранени. Отдалечават душата ви от Господ.

— Мария ме приближава към Господ!

Въпреки че гласът му остана спокоен, в очите му блесна негодувание.

— Преклонението пред Дева Мария вместо пред Исус и Господ Бог е тържество на злото. То води до открито противопоставяне на светата църква!

Отец Аслам стана и изчете три цитата от Библията, кой от кой по-заплашителни. Линес знаеше, че Светото писание е огледало на душата. Там можеше да се открият природата и наклонностите на всяко сърце. Отец Гейли обичаше да казва, че Библията може да се тълкува по толкова начини, по колкото слънцето блести. Когато човек имаше нещо да оправдае, винаги можеше да го намери в свещената книга.

— Знаете това, нали?

— Чела съм тези цитати много пъти.

Епископът кимна.

— Тогава сте били предупредена, госпожо! Няма повече да търпя вашата наглост. Веднага ще свалите тези фалшиви образи на Мария и ще ги замените с кръстове! Ще започнете да отправяте молитвите си към Исус и Господ Бог! Ще избиете от главата си всичкото преклонение към Мария! Ясен ли съм?

Тя запази отговора за себе си. Как смееше да й говори така? Той самият нямаше да усети Господ, дори и да го удареше със светкавица. Всичко беше някаква лудост.

— Сега искам да знам друго нещо. Познавахте ли прислужницата Ембър?

— Да.

— Как се запознахте?

— Само съм я виждала.

— Знаехте ли, че е любовница на съпруга ви?

Линес се забави малко с отговора си.

— Да.

— Значи сте я познавали малко повече?

— Научих това от слуховете, които достигнаха до ушите ми.

— Кой ви съобщи новината?

— Чух го от различни хора.

— Назовете имената им!

— Няма да допусна да бъдат подложени на вашите разпити!

Епископът удари с юмрук по пейката.

— Аз решавам какви ще бъдат последствията! В името на Господ, назовете имената на хората, разказали ви за това!

Очите й заблестяха от няма съпротива. Тя нямаше да подложи и други хора на неговата злина.

— Всъщност не си спомням добре.

Погледът му я пронизваше.

— За да ги защитите, сте способна и да излъжете! Още един грях пред Господ. Много добре. Приемахте ли като съперница любовницата на вашия съпруг?

— Не!

— Но сте знаели за неговите деяния! Как ще обясните това противоречие?

— Не виждам такова. Винаги съм получавала грижите и любовта на съпруга си. Какви са били отношенията му с другите жени, не е моя работа. Нямам правата да съдя морала на своя съпруг!

— Сигурно имате друга причина, която ви прави безразлична към авантюрите на мъжа ви?

Линес не отговори.

— Не получих отговор, госпожо — настоя епископът.

— Не съм чула въпрос.

— Имате ли други причини, които ви правят безразлична към любовните приключения на мъжа ви?

— Не — излъга Линес за пръв път. Трябваше да го направи, за да спаси Жан-Люк, Пакстон и Морган. После повтори по-твърдо:

— Нямам такива причини!

— Ще се закълнете ли за това пред Библията?

Краткото колебание бързо отлетя.

— Да.

— Как ще отговорите на обвинението, което ви отправи онази жена?

— Какво обвинение?

— Тя ви нарече вещица!

— Това беше твърдение на обезумяла от болка жена и не му обърнах внимание.

— Така ли? А ако бяхте виновна, също ли нямаше да му обърнете внимание?

Това беше уловка.

— Да.

— Значи признавате, че бихте излъгали, за да се спасите?

— Не!

— Но все пак доказвате, че не можем да разчитаме на вашата дума?

— Не!

Той млъкна за момент, сякаш за да й покаже, че отрицанието й не означава нищо за него.

— Какво ще кажете за това, че виждате бъдещето на хората?

Линес панически затърси опората на мрамора около себе си. После вдигна поглед. Ясното следобедно слънце изпълваше салона със светлини, които танцуваха по стената отсреща. Слабото лице на епископа тънеше в плашещи сенки. Може би въпросът му я беше изплашил. Как да отговори? Невъзможно беше да отрече! Тази нейна способност беше общоизвестна. Да признае това обаче пред епископ Лус, беше все едно да запали факлите йод кладата си. При всички случаи щеше да я обяви за магьосница.

— Виждате ли, или не, в бъдещето?

— Да, понякога.

— На кого, според вас, се дължи това чудо?

— На никого!

— На никого?

— Да!

— Способен ли е простосмъртен да извърши такова чудо? — Когато Линес замълча, той настоя: — Способен ли е?

— Не — призна Линес.

— Тогава ви питам отново: на кого дължите тази своя способност?

„Мария спаси ме!“

Отговорът беше „Пресветата Богородица“! Светицата, издигнала я към небесата още от дете. Той вече беше оприличил Мария със сатаната. Любовта й към Дева Мария щеше да бъде провъзгласена като велико предателство. На виденията й щеше да бъде приписана тъмна, зловеща същност.

— Чакам!

„Мария, спаси ме!“

Пакстон, Морган и Жан-Люк яздеха през Гайяр. Хората се прибираха от работа по домовете си. Пакстон дръпна юздите и се обърна да погледне Жан-Люк, който се справяше много добре. Пакстон тъкмо поздравяваше Жан-Люк за уменията му, когато Морган привлече вниманието му към нещо.

До Мишел стоеше странен монах. Бежова роба обгръщаше дебелото му тяло. Тънкото въже около кръста подчертаваше пълнотата му. Върху пръчката на рамото му висеше торба. Старателно подстригана тъмна коса обгръщаше започналата вече да оплешивява глава. Мъжът беше висок колкото него самия. Очите му бяха сини и меки като небето над тях.

Жан-Люк затича след конярите и изчезна в конюшнята. Мишел кимна към непознатия.

— Това е Босуел, милорд. Пристигнал е от Англия. Пътувал е из Франция и… — Той сведе поглед, сякаш за да възпре трагичните новини. — Иска да говори с вас.

Морган застана до Пакстон. Двамата мъже представляваха внушителна гледка, но Том Босуел не се плашеше лесно. Той се поклони и се представи гръмко.

Тръпки на тревога преминаха през Пакстон.

— Да, какви новини ни носите?

— Тъжни, милорд. Много тъжни! — Той извърна поглед, като се чудеше откъде да започне. — Те засягат рицар на име Симон. Станах свидетел на неговата смърт, причинена от развратни обирджии.

Очите на Пакстон заблестяха тревожно. Морган постави ръка на рамото му.

— Симон? Господи, не Симон!

— Съжалявам, че ви нося такива новини. Вървях по пътя към Амбоаз. Спрях край един поток, за да охладя краката си. Както си седях на брега, дочух викове и удари от стомана. Веднага се затичах да видя какво става. — Всъщност той беше помислил, че мъжете провеждат турнир. Беше се надявал да измъкне някоя монета, като помогне да се излъчи победителят. Но разбра, че изобщо не става дума за състезание. — Ами този човек, Симон, беше нападнат от трима крадци. Скрих се, защото съм се заклел, че никога няма да вдигна сабя срещу друг човек. Когато всичко свърши, той… лежеше в локва от кръв.

Пакстон беше загубил способността си да говори. Симон беше любимият му приятел и той много го обичаше.

— И се случи нещо странно. Негодниците претърсиха торбите на седлото му, сякаш ги интересуваше нещо специално. Не знам какво. Оставиха всичко това. — Той свали торбата и я разтвори. — Изпразниха кесията, но скъпоценностите му останаха непокътнати.

В торбата бяха пръстените на Симон, кадифеният му жакет и плик със счупен печат. Пакстон коленичи и взе един от пръстените. Беше от платина с голям опал в средата. Лейди Джоан от Орлеан, придворна дама на херцогинята, му го беше дала като годежен подарък.

Миналата година тя беше починала. Симон винаги носеше пръстена, защото не можеше да я прежали.

— Видяхте ли какво взеха?

— Парите и… сабята му. Бях се скрил, нали разбирате. Имаше доста разстояние между мен и крадците.

— Това е писмото на Симон до баща му…

— Да — кимна монахът. — От него разбрах как да стигна дотук.

— В него имаше още две писма — каза Пакстон.

— Не видях други, милорд. Претърсих тялото, преди да го погреба.

— Отмъкнали са писмата ми — възмути се Пакстон.

— Какво биха правили крадците с някакви късове пергамент — поинтересува се Морган.

Пакстон не издаде мислите си. Стараеше се да проумее степента на предателство на епископа. Той беше в състояние да убие невинен рицар, за да постигне целта си. Дали го беше направил, защото беше решил да остане на всяка цена в Гайяр, или просто защото беше негодник?

Навярно греши! Сигурно епископът няма нищо общо с всичко това?

— Може да е било предателство — отговори той на Морган.

Пакстон видя Клер, която тичаше към тях. Морган също я забеляза.

— Господарю, елате и двамата — извика тя. — За всичко е виновен епископът! Днес Линес за пръв път излезе от стаята си след… след инцидента с онази лудата. Епископът я забеляза и поиска аудиенция. Тя отначало отказа, но той настоя. Сега е с него в салона. Държи я там толкова дълго…

Морган се взираше в лицето на Клер. Стараеше се да разбере какво означават думите й. Когато наведе очи, тя разбра, че той изпитва вина и срам. Вероятно Линес беше права. Като дете, извършило беля, той копнееше за прошката й. Прислужницата се чудеше дали Линес го мрази за това.

Пакстон не можеше да се примири с нерешителността на брат си. Не и този път. Линес имаше нужда и от двамата, за да се противопостави на епископа. Морган трябваше да бъде с него, когато отиде в салона. Лус трябваше да разбере, че е с него, дошъл да защити Линес от заплахите му.

— Морган, сега трябва да си много смел! Трябва да защитиш Линес — каза той твърдо.

Морган сведе поглед разколебан. Не че се страхуваше от епископа или пък не искаше да защити жена си. Не! Той просто желаеше всички да го оставят на мира, за да забрави онази влудяваща нощ. Искаше да забрави ужасния инцидент, предизвикан от обезумялата проститутка.

— Ненавиждам всичко, което стана…

— Морган — предупреди го Пакстон.

— Добре, ще дойда с теб в салона, но ти ще говориш. Знаеш, че не мога да се изразявам като теб.

Пакстон го потупа по рамото. Даде указания на монаха да го чака в помещенията за рицарите, след което с бързи крачки се запъти към салона, следван от брат си.

Спряха на вратата. Видяха само гърба й. Дългата й коса, привързана със синя панделка, се спускаше като водопад върху гърба й.

— Отговори на въпроса ми!

— Достатъчно — извика Пакстон, когато двамата влязоха в стаята.

Като видя Пакстон, Линес си отдъхна. Веднага си пролича, че този мъж е командвал легиони. Имаше нещо властно в походката и в гласа му, а също и в погледа, с който оглеждаше поред всеки свещеник. Бе поставил ръката си върху отрупаната със скъпоценни камъни кама, сякаш всеки момент щеше да я използва. Линес беше забелязала, че винаги имаше оръжие у него или близо до него. Изглежда, това бе навик, останал му от многобройните войни.

— Господа, разследвам трагичен случай, извършен с участието на тази жена — каза епископът, като вдигна вежди. — Ще ви помоля да ни оставите.

— Може да се молите, докато дойде краят на света, но няма да мръднем оттук! — Пакстон говореше от името на двамата. — Веднага трябва да ни обясните какво е това разследване!

Епископът ги изгледа студено. Морган беше застанал отзад. Веднага се виждаше, че е неуверен и се колебае. Засега трябваше да отстъпи.

— Това е само предварително разследване. Още не съм призовал църковния съд, който да изслуша…

Пакстон застана до Линес.

— Какъв е случаят?

— Става дума за непростимо, чудовищно убийство.

— Сигурно намеквате за онова, на което всички станахме свидетели?

— Няма съмнение, че ръката на дявола се криеше зад тази, която го извърши!

Погледът на Пакстон светна гневно.

— Тази жена беше полудяла. Това беше просто нещастие и нищо повече!

— Не съм убеден в това. Интересуват ме сатанинските мотиви, скрити зад този отвратителен акт на…

— Достатъчно — изрева Пакстон. Гласът му би могъл да укроти десетина кръвожадни войници. Пристъпи напред и се взря в стоманените очи на епископа. — Забравяте с кого си имате работа! Тази жена не е някоя ратайкиня, нито проста слугиня. Тя има титлата на съпруга и родителите си. Защитава я и кралят на Франция!

— Точно така — обади се и Морган, като поклати глава.

— И за Бога — гърмеше Пакстон, — вече съм ви предупредил! Няма повече да безпокоите госпожата със слабоумните си обвинения!

Епископът потръпна от гняв. Лорд Пакстон открито заплашваше него и Светата църква. Беше паднал толкова ниско заради една фуста. Господ трябваше да му е на помощ, защото тази жена щеше да усети страха от наказанието на Светата църква. Най-малкото за магьосничество!

В съзнанието му веднага се появи посланието, което щеше да изпрати във Ватикана. Детайлите на заблудите и прегрешенията й ставаха все по-ясни. Така щеше да ги обрисува, че самият папа щеше да поиска свикването на църковния съд.

Морган подаде ръка на Линес. Усети я как трепери, докато се изправя.

— Милейди! — После добави с чувство на вина: — Линес, съвземи се! Не си длъжна повече да отговаряш на въпросите му!

Епископът потръпна от шока.

Линес! Той я беше нарекъл Линес!

Това име му беше познато. Далечният спомен нахлу в съзнанието му, докато наблюдаваше жената да излиза. Преди да напусне стаята, тя направи лек реверанс. Пакстон се насочи към масата. Погледът му обхвана осъдително свещениците, наредени край нея. Те бяха оръжия в ръцете на епископа. Явно не бяха случайно подбрани, защото го гледаха с ледено обвинение. Ръката му предизвикателно се настани на камата. Нямаше нужда от никакви думи.

Пакстон спря, разбрал какво трябва да направи. Щеше да помоли монаха да си мълчи, а той щеше да се преструва, че не знае за трагичната съдба на Симон. Трябваше да изпрати нови писма, но тайно. Така те щяха да стигнат до местопредназначението си.

Епископът беше толкова погълнат от мислите си, че не забелязваше никого. Когато дочу гласа на Пакстон, се стресна.

— Не е нужно да ви предупреждавам повече, че има хора, които двамата с брат ми ще защитим с живота си. Това особено се отнася за госпожата.

Пакстон излезе, а името продължаваше да се върти из ума му. Той отблъсна свещениците, които го заобиколиха. Трябваше да разбере истината! Тя беше едно сираче, отгледано в манастир, което нямаше дори презиме. Това момиче преди много години беше обвинено в магьосничество, но една нощ се беше изплъзнало от правосъдието на Светата църква. Той трябваше да разбере как това бездомно дете се беше превърнало в лейди Шамберлан от Гайяр!

Припомни си как го бяха завели в нейната стая. Загледан през отворения прозорец, той си бе помислил, че никой не би могъл да оцелее в такава нощ.

Как само се е заблуждавал тогава!

Тя наистина умееше добре да се преструва…

В ума му се появи едно-единствено обяснение. Тя сама или с помощта на предатели е убила истинската лейди Бомари. Така трябва да е било! Как досега никой не е разкрил престъплението й?

Мислите му се трудеха над тази страшна дилема. Тъмните сили на сатаната растяха! Всичко беше толкова невероятно, че направо не беше за вярване. Веднага разбра, че никой нямаше да му повярва. Никой, освен свещениците му.

Може би все пак грешеше? Трябва да има друго обяснение.

Взираше се с невиждащ поглед в стъклото с Мария и Младенеца. Дали не беше жива още възрастната Бомари? Да, той беше чул да споменават, че е овдовяла. Дали си пишеха? Как не е разбрала, че някой е заел мястото на дъщеря й?

Ако друг пишеше писмата? Вероятно онази прислужница! Тогава никой не би могъл да се досети.

Да, той трябваше да я извика веднага!

Сърцето на епископа се разтуптя, като си помисли как би могъл да разобличи тази лицемерка и да разкрие убийството на истинската лейди Бомари, Господ да спаси душата й! Той трябваше да извика вдовицата, но никой не трябваше да разбира за това!

Наближаваше краят за тази Линес. Тя напълно заслужаваше това и щеше вечно да гори в пъкъла. Морган щеше да бъде свободен. Всички щяха да разберат истината за копелето Жан-Люк. Дори Пакстон щеше да бъде освободен от нейните магии.

Трескавият му поглед спря върху тромавата фигура на Морган, който го чакаше. Навярно искаше да го успокои и да му се извини за арогантното поведение на горделивия си брат.

— Милорд?

Морган дълго се колеба. Бореше се с неудобството у себе си. Той трябваше да накара този човек да проумее, че Линес не е виновна за нищо. Линес беше невинна. Това му даде кураж.

— Искам да знаете, че напълно споделям мнението на брат си. Тя не заслужава тези ужасни обвинения и аз няма да се примиря с това.

Епископът не се засмя. Нещастният рогоносец!

— Така ли?

— Тя е невинна и чиста като ангел. Сякаш е докосната от Господ. Виденията й са за добро…

— Милорд, ужасно са се подиграли с вас — възрази епископът с нисък, заплашителен глас — Единствено Господ вижда в бъдещето. Той благославя да бъдат пророци единствено светците и апостолите. Никой друг! Със сигурност не и… една жена. Това прави „божествения й дар“ много съмнителен. Трябва да изкореня това зло, надвиснало над Гайяр. Или ще спася душата й, или ще я прокълна!

До този момент Морган не беше усетил каква дълбока омраза храни този мъж към Линес. Сега разбра и това го шокира. Той нямаше нито воля, нито достатъчно ум, за да осмисли същността на това обвинение. Във всеки случай нямаше да позволи на този мъж да заплашва съпругата му.

— Признавам, че не разбирам от такива неща — каза Морган. Очите му бяха присвити решително. — Но искам да ме чуете, епископ Лус. Моята съпруга няма да бъде обвинена нито в магьосничество, нито в каквото и да било друго. Няма да позволя това!

Морган тръгна да излиза, но епископът го спря.

— Брат ти каза, че ще защитава госпожата с живота си. Знаеш ли защо е така?

Лицето на Морган потъмня.

— Защото съдбата го е направила мой брат! Във вените ни тече една и съща кръв. Той няма да ми бъде брат, ако не защитава всичко мое!

— Вие сте глупак, милорд. Той прави това, защото е влюбен в съпругата ви!

Епископът очакваше да види гневна реакция. Когато тя не се появи, разбра колко силна е магьосническата сила на тази жена.

— Както и всички в Гайяр — отговори Морган. — Това е нормално като смяната на сезоните. Тя обича всички и те й отвръщат със същото. — После добави, като гледаше яростно: — Брат ми не е единственият мъж, който ще я защити с живота си. Много внимавайте с нея!

Епископът имаше намерение да направи точно това. Щеше да започне, като докаже огромната й измама. Вдовицата Бомари щеше да се справи с тази задача. Така щяха да се отворят очите на заслепения Морган.

 

 

Линес и Клер влязоха в двора на крепостта. От пръв поглед личеше, че бяха ядосани. Мишел се наведе от бойницата, усетил задаващата се буря.

— Милейди, нещо не е наред ли — попита той.

— Точно така. Трябва да говоря със съпруга си. Къде е той?

Морган застана до Мишел.

— Ще се качим при вас — извика Линес.

Тя се появи на върха и спря. Погледът й поглъщаше Пакстон. Той беше зашеметяващо красив, облечен в черно. Ръката му беше положена върху дръжката на сабята. Разговаряше с търговците, събрани около него. Беше осигурил още четирима за групата, която щеше да преследва крадците. Те неминуемо щяха да се появят в Гайяр, заедно с гостите на панаира.

Сърцето й винаги реагираше на неговата близост. В този момент разбра, че е невъзможно да спре да го обича. Нямаше да успее да предотврати и своето посещение при него тази нощ. Припомни си думите му: „Когато не можеш повече да издържаш ударите на сърцето си. Когато тялото ти се превърне във възел от копнеж и сладостен аромат на желанието…“

Морган се приближи до нея. Линес почти не го забелязваше, защото точно в този момент Пакстон я погледна. Струваше й се, че ще полудее. Може би просто си въобразяваше, че в очите му има странна и всепоглъщаща светлина.

Линес отмести поглед объркана. През бойниците се откриваше забележителна панорама. След покривите на къщите се разпростираха лозята, а реката се виеше през горите, отрупали хълмовете наоколо. Улиците бяха претъпкани от хора, дошли за утрешните празници. На километри покрай реката бяха разпънати палатки, над които се вееха разноцветни знамена. Очакваха се най-разнообразни забавления. Щяха да се организират борби с мечки и други циркови номера. Търговците вече предлагаха разнообразните си стоки.

В покрайнините на града беше разпъната огромна тъмночервена палатка. Пътуващият театър беше дал възможност на господаря и съпругата му да гледат представлението от собствена ложа. Тя я беше огледала. Всичко щеше да бъде добре, ако успееше да помогне на групата.

Когато тишината се проточи прекалено, Клер я побутна. Линес си припомни гнева, заради който се бе изкачила на бойниците и се обърна към Морган:

— Трябва да направиш нещо!

— За какво става дума?

Линес отмести една паднала къдрица и замълча. Пакстон беше освободил търговците и се приближаваше към тях.

— За утрешното представление на пътуващия театър. Видях ги, когато се връщах. Някои от тях плачеха, други направо бяха вбесени. — Сребристите й очи се присвиха. — Посетил ги епископ Лус. Тъй като не бил видял пиесата, щом нямала библейски сюжет, със сигурност щяла да бъде някаква порнография! — В гласа й имаше отчаяние. — Трябва да кажеш на епископ Лус, че няма право да отменя представлението им. Те са репетирали със седмици. Между другото ме увериха, че в пиесата няма нищо, което да обижда църквата.

Морган почеса брадата си и изруга.

— Проклетият свещеник си навира носа навсякъде! Този панаир ни донесе повече неприятности, отколкото полза… — Потърси с поглед Пакстон за помощ.

— Точно така — каза Линес. — Актьорите са се постарали за панаира. Той нямал време дори да прочете сценария. Направо заявил, че щом не е нещо от библията, вратите на театъра ще останат затворени.

Пакстон се разсмя.

— Тогава ще му дадем още един шанс. — Обърна се към Мишел и заповяда: — Мишел, вземи копие от пиесата и го отнеси на епископа. Кажи му от името на Морган, че ако няма съществени възражения по текста, представлението ще се състои.

Морган кимна в знак на съгласие, а Клер и Линес си стиснаха ръцете. Двете копнееха за нова пиеса. „Тримата мъдреци“ и „Арката на Ноа“ вече бяха остарели, след като ги бяха гледали дванадесет пъти.

Никой не забелязваше, че Жан-Люк очакваше родителите да му обърнат внимание. Неописуем страх пълнеше очите му със сълзи, но той се опитваше да не плаче. Баща му казваше, че само страхливците плачат. Той не беше страхливец. Стискаше зъби, за да не издаде болката си.

Линес понечи да си върви, но в този миг погледът й се спря върху уплашеното лице на сина й. Веднага разбра, че нещо не е наред. Ужасно предчувствие я накара бързо да коленичи пред детето.

— Какво е станало? Нещо с обучението ти ли не е наред?

Любовта и загрижеността на майка му предизвикаха появата на нови сълзи. Опита се да ги спре, но беше много трудно. Искаше му се да се отпусне в прегръдките й. Наложи си да се овладее и отмести поглед настрана.

Двамата мъже и Клер се приближиха до тях. Линес знаеше, че нещо наистина не е наред. Тя вдигна ръцете му. Морган го погали по рамото загрижен.

Жан-Люк изрева от болка и се отдръпна.

Обезпокоена, Линес пристъпи към него. Шията му беше зачервена и тя веднага разбра всичко. Разкопча колана и вдигна туниката му. Целият му гръб беше осеян с червеникави белези.

Линес си пое дъх ужасена.

— Милостиви…

Тези извратени чудовища го бяха били!

Тогава Жан-Люк се хвърли в ръцете й. Малкото му телце потърси топлината й. Ръцете й го прегърнаха внимателно, за да не докосват червените белези. Момчето зарови лице в нейното. Беше го срам, но не знаеше защо. До ушите му достигна заплашителният въпрос на чичо му.

— Кой, по дяволите, е направил това?

— Ще го убия! Кълна се, че ще убия този негодник! — закле се баща му.

Техният гняв го изплаши още повече и той се притисна към майка си.

— Не става дума за тебе, Жан-Люк! Успокой се, момчето ми! — Тя изгледа предупредително Морган и Пакстон. — Кой ти направи това?

— Отец Аслам. Той не искаше, но епископ Лус каза, че трябва!

— Защо го направиха, Жан-Люк? Какво си сгрешил?

— Опитах се — започна откровено момчето, — опитах се, но просто не можех да го направя и…

— Какво трябваше да направиш?

— Правех грешки. Мислех си за панаира. Пиер отиде да види мечките. — Когато стигна до най-тежкото, очите му се напълниха със сълзи. — Отец Аслам каза, че аз не мога да отида. Лошите момчета трябва да си седят в стаята и да преписват уроците си, докато панаирът свърши.

Линес вдигна поглед към Морган и Пакстон. Те се вбесиха още повече, защото момчето вече не можеше да удържи сълзите си.

— Жан-Люк, скъпи — каза тя нежно, — станала е ужасна грешка. Отец Аслам не е трябвало да те бие!

— Така ли? — Шепотът на детето издаваше неговото учудване.

— Да! Баща ти и чичо ти ще разговарят с него. Ще му обяснят, че ние не бием така дори животните си. Няма да търпим такова отношение към теб, защото за нас ти си най-скъпото нещо. Разбираш ли? Той е сгрешил и трябва да си получи заслуженото.

Клер разбираше, че в сърцето на момчето бушуваше истински страх.

— Бедният отец Аслам трябва да е объркал нещо — заяви възрастната жена. — Как е могъл да ти каже, че няма да отидеш утре на панаира? Трябва да се е побъркал!

Жан-Люк погледна баща си с надежда. Той се усмихна и му кимна. Майка му го прегърна отново и изтри сълзите му.

— Ела — подкани го Линес, — хайде да отидем в кухнята. Ще се опитаме да откраднем малко от медените сладки на Вивиан.

Морган потупа Пакстон по рамото.

— Ще хвърляме ли чоп кой ще изгризе кокалите на този отец Аслам?

— И на господаря му, височайшия плъх епископ Лус — добави Пакстон.

 

 

Изтезанията често предизвикваха смърт, а страхът от смъртта сковаваше сърцето. Епископ Лус все още се отнасяше с недоверие към тази теория. Господ взимаше нещастния живот на човека, щом мисията му на земята беше изпълнена.

Престъпленията на Том Босуел бяха много и ужасни. Най-страшното от тях беше, че се бе преоблякъл като свещеник. След самоубийството това беше най-тежкият грях. Епископът през целия си живот беше разобличавал такива като него. Том беше отрекъл всичко, но Лус се беше досетил. Включително и за това, че клетникът беше верен на лорд Пакстон, който го беше възнаградил богато. В джобовете му епископът беше намерил златни монети, които можеха да осигурят охолен живот до края на дните му.

Епископ Лус си играеше с тези монети, напълнили собствените му джобове. Взираше се в нещастника, покрит целия в кръв. Без съмнение Том Босуел беше донесъл на Пакстон новината за смъртта на Симон. Това беше направило рицаря подозрителен. Със сигурност вече беше изпратил друг свой човек с писма до кардинал Дюпра и Франсоа. Всичко това беше част от пъкления й заговор. За нещастие Босуел беше издъхнал, преди да успее да каже името на пратеника и пътя, по който ще мине.

Лус оглеждаше тялото с погнуса. Нощта бързо се спускаше около тях. Новият свещеник за свръзка, който Ватикана му бе изпратила, редеше надгробното слово на латински.

Буйните води на реката заглушаваха думите му.

Отец Андрю беше отгледан за църквата в един от най-аскетичните манастири на Северна Германия. Говореше малко, а от трескавите му очи бликаше фанатичност. Епископът подозираше, че този човек щеше да му бъде дясната ръка в жестоката битка за изцеление душите на Гайяр. Утре щеше да го изпрати по следите на жената, присвоила си нагло титлата на лейди Шамберлан.

Писмото, с което настояваше вдовицата Бомари да пристигне в Гайяр, вече бе изпратено. Тя нямаше да откаже. Епископът я очакваше най-много след месец. Най-сетне фалшивата лейди Белинда щеше да бъде разобличена и наказана със смърт!

Отец Андрю приключи с молитвата и коленичи. Същото направиха и останалите четирима свещеници. Тялото беше подхвърлено в плиткия гроб. Последната молитва беше казана с първата шепа пръст. После свещениците започнаха да запълват дупката.

Отец Томас потрепери от срам и гняв. Това беше несправедливо. Независимо, че негодникът сигурно заслужаваше да умре, това не беше в правата на епископ Лус. Той беше сигурен, че Светата църква не трябва да носи смърт.

Нямаше какво да направи, освен ако…

Всички мълчаливо се обърнаха и тръгнаха след епископа. Отец Андрю, както и останалите, криеше треперещите си ръце в гънките на робата. Трагичната сцена на смъртта на този нещастник, му напомняше за друга…

Тъмните фигури наближаваха Гайяр. Луната изпълваше пътеката със сенки. В далечината просветваха оранжеви огньове и факли. Стотици хора лагеруваха край реката в очакване на утрешния панаир.

Епископът спря, за да огледа увеличаващите се провинциални глупаци, изпълнили палатките. С безизразен глас, той прошепна на последователите си:

— Колко противна и извратена е любовта на обикновения човек към плоските забавления. Вижте ги как се трупат. Сигурно са стотици? — Той поклати съжалително глава. — Толкова са глупави, да боготворят лекомислените и безлични прояви на забавление. Удоволствие им доставят борбата с мечки, циркаджиите и дори гълтачите на огън.

Отец Аслам кимна, загледан в далечните огньове.

— Истински вярващите са малко. Рядко може да се видят толкова хора на празниците, организирани от църквата.

— Да, и ще бъдат прокълнати за това. Ще горят във вечния огън продължи мисълта му епископът. — Този глупак, лорд Морган, отказа да ме послуша и да отмени игрите. Всички номера са пълни с черна магия. Най-лошото е, че така жена му ще има възможност да упражнява своето магьосничество публично.

Зад гърбовете им се дочу чаткане на копита. Всички се обърнаха, за да видят ездача. Очевидно конникът идваше отдалеч. Епископът различи цветовете на краля и вдигна ръка.

Конят намали ход и спря пред групата. Ездачът се вгледа в пурпурната роба на епископа.

— Милорд?

— Връщаме се от вечерна молитва. Идвате от…

— Париж. Нося заповеди от краля.

— За кого са предназначени?

Конят се размърда нервно.

— За лорд Пакстон Шамберлан, милорд.

— Така ли? Може да взема посланието, защото тъкмо него ще видя сега.

Мъжът се поколеба, но за малко. Беше му заповядано да предаде документа лично. След като беше узнал съдържанието му обаче той бе наясно, че скоро цял свят щеше да узнае тайната. Още повече, че той нямаше правата да откаже на епископ.

— Много добре, милорд. — Пратеникът извади от чантата на седлото запечатан плик и го подаде надолу.

— Следвайте пътя и скоро ще бъдете в замъка — каза епископът. — Конярят ще се погрижи за вас и за коня ви. Господ да е с вас!

Ездачът препусна в тъмнината.

Епископът пъхна писмото сред гънките на робата си. Нужна му беше светлина…