Дженифър Хорсман
Целувка в нощта (5)

Пета глава

Когато Пакстон се извини и напусна компанията, всички изглеждаха доста пийнали. Някои неща никога не се променяха. До десет часа Морган неизменно се напиваше, а до единадесет го пренасяха в стаята му.

Пакстон тихо започна да се изкачва по стълбата. Дочул гласове, той спря пред вратата на Линес. Огледа се във всички посоки и леко я открехна.

— Той се интересуваше и за родителите ти!

Клер откопчаваше роклята на Линес и й помагаше да я съблече. После внимателно я сгъна и я сложи върху раклата. Линес съблече и долната си риза. Гласът й беше прегракнал от притеснение.

— Да! Сякаш искаше да ме изобличи пред Морган. Той не може да не разбира, че тогава нямах никакъв изход! Това, което направих, беше против най-съкровените ми желания!

Клер приготви дълга златиста роба.

— Какво ще правим сега?

— Не знам! — Линес зарови отчаяна лице в дланите си. — Толкова ме е страх.

Пакстон се отдалечи. Линес имаше всички основания да бъде изплашена.

Върна се в тъмната си стая, осветена единствено от огъня в голямата камина. Слугите бяха още долу в салона. Другите вече си бяха легнали. Той си наля чаша вода и зачака. Когато чу вратата на Линес да се затваря, погледна в коридора. Прислужницата й се отдалечаваше надолу по стълбите. Най-сетне беше сама.

Пакстон заключи своята врата. После прескочи парапета и се приближи до прозореца на стаята й. Линес беше коленичила пред осветения със свещи олтар.

Тя не го чу, когато прекрачи и влезе в стаята. Облегна се на стената, скрит в сенките. Стоеше там и поглъщаше гледката пред себе си. Най-сетне я виждаше сама.

Някога това беше неговата стая. Линес беше променила малко неща в нея. Тъмносини завеси, извезани със златния кръст на Гайяр, обгръщаха леглото. Завивките, които беше използвал в детството си, бяха старателно сгънати върху дюшека. Раклите й бяха различни, но заемаха същите места като неговите. Едната беше до леглото, а другата — край далечната стена. Върху нея бяха струпани възглавници, за да може да се използва и като пейка. Имаше полица със скъпи, облечени в кожени подвързии книги. Гардеробът беше ръчно изработен. Близо до него имаше и маса в същия стил.

Върху масата беше застлана дантелена покривка. В тъмното можеха да се забележат инструменти за дялане на дърво и обработка на метал, както и разхвърляни парчета плат и други материали. На един месингов поднос бяха струпани доста свещи. Сякаш й се налагаше да работи нощно време.

Погледът му се върна на малкия олтар, разположен срещу камината. Линес беше коленичила. Свещите осветяваха малката й фигурка, свита в смирена молитва. Очите й бяха затворени, дланите й бяха събрани пред лицето. Косите й бяха отпуснати свободно. Толкова красива не я беше виждал никога.

С кратка, напрегната въздишка, тя стана и се насочи към леглото. Тогава дочу името си.

— Линес…

Извърна се назад и го видя да излиза от сенките.

От гърлото й се надигна вик, но Пакстон вече беше поставил ръката си на устата й. Погледът й паникьосано търсеше очите му. Когато се увери, че е той, тялото й се отпусна върху неговото. Пакстон бавно свали ръката си. Искаше да бъде сигурен, че тя няма да изкрещи.

— Пакстон! — Изплашените й очи заиграха из стаята, сякаш очакваха всеки момент да се появи някой. — Как успя… — Думите й замръзнаха в гърлото. Досети се, че лесно би могъл да стигне до стаята й по парапета от своя апартамент. — Ако някой те намери тук…

— Ще умра, знам това. Влязъл съм в стаята на съпругата на своя брат. — Погледът му се изпълни с чувство, когато погледна надолу към нея. — Но си заслужава риска, повярвай ми! — Пръстите му, загрубели от боя, галеха меката кожа на лицето й.

Линес затвори очи и се притисна към дланта му.

Тя се потопи в радостното потръпване, предизвикано от докосването му. Ръката на Пакстон я разтърсваше с мощна вълна на удоволствие, която едва не я повали на колене.

После той я стисна силно за ръцете. Когато погледна любимото лице, Линес почти се вцепени от мъка.

— Пакстон…

— Господи, Линес! Дали не сънувам този кошмар?

— Мога да ти обясня…

— Да ми обясниш? — С гласа му сякаш говореше разбесняло се чудовище. — Какво би могла да ми разкажеш? Как си се омъжила за брат ми? Ти, жената, която обсеби дните и нощите ми. През всичките тези години те търсих навсякъде, Линес! Господи, всичките ми хора непрекъснато издирваха бедната и красива девица от Соваж!

Неговото отчаяние я накара да въздъхне с болка.

— След цялото това безплодно търсене се завръщам у дома и откривам, че си ощастливила брат ми! Можеш ли да ми обясниш тази лудост?

— Бях сама! Нямах обувки на краката си, нито рокля на раменете си. Когато се събудих, ти беше изчезнал. Сякаш никога не беше съществувал!

— Щях да се върна при теб! Казах ти това, когато лежеше в прегръдките ми.

— Не съм те чула. Не знаех това!

Красивите й очи потъмняха, когато трагизмът на случилото се достигна до съзнанието й. Само ако го беше почакала… Само ако знаеше, че ще се върне при нея… Само ако…

— Пакстон, не знаех какво да правя…

— И се омъжи за брат ми? Просто не мога да си обясня как си успяла да се представиш за богата госпожица? Как си успяла да пипнеш човек като брат ми?

— Пресветата Богородица направлява моя живот. Тя направи възможно всичко това. Знам, че звучи невероятно, но е истина! Вървях през гората и попаднах на лейди Белинда и рицарите й. Един от тях беше още жив и ми каза закъде са пътували. Той беше очарован от моята честност и добрината ми. Предложи ми да заема нейното място. Никой не я бил виждал, а родителите й нямало да дойдат тук. Каза ми, че ако планът успее, ще бъда богата и ще се грижат за мене. Бях сигурна, че в противен случай ще умра от глад.

Пакстон търсеше лицето й. Опитваше се първо да повярва, а после и да проумее това. Сама жена, гола и гладна, без защита и дом. Господи, тя не е била сигурна, че ще се върне и ще я намери. И все пак…

Линес изохка, когато ръцете му се впиха по-дълбоко в нейните.

— Когато се омъжваше за Морган, знаеше ли, че е мой брат?

Лицето й пребледня от страх. Опита се да се измъкне, но той я задържа.

— Отговори на въпроса ми!

— Да — разплака се тя. — Да… но ти вече беше заминал да се биеш в Италия. Не знаех къде да те търся, а Морган мислеше, че съм лейди Белинда. Ако бях направила опит да избягам, щях отново да бъда хваната и съдена. Ти беше заминал, Пакстон! Заминал…

За да се завърне сега!

Той я освободи. Отчаяно се опитваше да проумее фактите. Не успяваше! Цял живот нямаше да му стигне, за да разбере жестокостта на своята съдба.

— А Жан-Люк?

— Пакстон… — Линес произнесе името, сякаш се молеше.

Той се извърна обратно към нея. Големите му ръце подхванаха нейните, сякаш в този момент тя имаше нужда от опора.

— Той е мой син, нали? Жан-Люк е мой, признай това!

Заради сина си тя трябваше да бъде силна.

— По закон той е син на Морган — наблегна върху неопровержимия факт тя.

Лицето на младия мъж потъмня от внезапно обзелия го гняв.

— Но всъщност е мой?

— Това няма значение.

— Кажи го, Линес! Жан-Люк е мой син, нали?

— Да — извика тя. — После прошепна тъжно: — Да!

Пакстон стоеше и я гледаше вцепенено. По лицето й заплуваха червени петна. Цялото й същество го молеше да я разбере и да й прости.

Внезапно осъзна, че Линес не търсеше неговата милост. Тя искаше той да се примири! Трябваше да се примири с факта, че Линес е съпруга на неговия брат.

Младата жена остана напълно неподвижна, когато погледът му се спря на златната верижка върху шията й. Пръстите му повдигнаха пръстена. На светлината на огъня се виждаха неговите инициали. Очевидно Морган не беше забелязал това досега.

Той отпусна гравираното бижу и се взря в очите й. Дълго време двамата стояха и се гледаха. Линес не знаеше какво си мислеше, докато не чу думите му.

— Да ме прости Господ, но аз все още те желая!

Тя не беше подготвена за целувката му. Нищо на небето или на земята не би могло да я подготви за това преживяване. Устните му завладяха нейните е неустоима сила. Горещата светлина, която я обгърна, сякаш нямаше край. Отчаянието и противоречивите чувства, цялата сложна ситуация около тях вече не съществуваха. Бяха изчезнали под мощта на жадната му целувка.

През цялото това време тя умираше хиляди пъти. Само за да бъде преродена отново.

Безумно желание, страшно и силно, беше завладяло тялото му. Докосването им беше заличило истината за света около тях. Пръстите му се промъкнаха под робата, за да привлекат тялото й към неговото. Пакстон имаше нужда да почувства всичко от нея. Трябваше веднага да я има. И завинаги.

Тогава го връхлетя действителността. Линес откъсна устните си от неговите и отчаяна се отдръпна назад. Искаше да избяга от това, което вещаеше неговата целувка.

— О, не… — Умът и сърцето й бяха при Жан-Люк и Морган. Бунтуваха се срещу бедствието, надвиснало над тях. — Прекалено късно е за нас!

— Не! — Шепотът му прозвуча свирепо.

Линес не го чуваше. Беше стигнала до вратата. Сърцето й щеше да се пръсне от ужас.

— Клер!

Прислужницата гледаше лицето й и изчезващата през прозореца сянка. Въпреки че не го видя, тя прошепна ужасена:

— Това беше лорд Пакстон, нали?

— Да!

През прозореца проникна лек вятър, който разлюля пламъка на свещите. Линес се втурна натам. Затвори прозорците, заключи ги с резетата и падна като подкосена на пода.

— Милостиви Боже — прошепна Клер. — Трябва да е полудял, за да идва тук! Какво искаше?

— Всичко — плачеше Линес. — Той има душата ми, но това не му е достатъчно. Иска всичко, което принадлежи на Морган.

Като хищник, Пакстон стоеше замрял край прозореца. Около него властваше черната нощ, а душата му бе изпълнена с безмилостен гняв. Ядът бе насочен срещу брат му и срещу жената, откраднала сърцето му. Тя му бе отнела и сина. Пакстон не можеше да се примири със своята тежка орисия!

Тази нощ Линес не сънува Пакстон. Тя се озова в тъмната църква. Взираше се в мраморната статуя на Дева Мария. Очите й не бяха празни и студени, не бяха направени от камък. Погледът й беше изпълнен с тъга. Съжаляваше нея.

Линес се опита да разбере какво беше причинило скръбта на Мария. Знаеше, че е някъде из църквата. Панически се взираше по пейките. Внезапно видя пилетата. Те бяха навсякъде. Кудкудякаха и подскачаха върху полите й. Писукането им ставаше все по-силно и Линес скочи върху една от пейките.

Тогава се появи Боне, един от готвачите на Гайяр. Той носеше брадва. Започна да сече главите на пилетата. Кръвта им се разливаше навсякъде. От тъмнината изплува, отец Гейли, който потриваше ръце доволен, в очакване на някакъв празник.

Нещо не беше наред. Усещане за гибел засенчи съня й. Линес погледна към Мария за помощ. От мраморното й око се отрони сълза и се спусна надолу по камъка. Линес отново погледна Боне. Извика от уплаха, защото познатото лице прие образа на демон от далечното й минало.

Това беше епископ Пиер-Лус. Зад него се задаваше жена с черен воал. Двамата бяха тръгнали към нея.

Линес се събуди внезапно и седна замаяна. В празната стая нищо не помръдваше. Погледът й спря на издатината върху леглото. Жан-Люк, изглежда, също беше имал кошмар.

Тя внимателно оправи завивките му и нежно го погали. Детето не помръдна.

Легна отново върху възглавницата. Странният сън искаше да я предупреди за някаква опасност. Това беше единственото понятно за нея нещо. Години не се бе сещала за епископ Лус. Човекът, който я беше прогонил от удобствата и сигурността на манастира. Защо сега образът му изплува в съня й? Сега, когато цялото й същество беше изтръпнало от завръщането на Пакстон.

Жан-Люк се присламчи към топлината на нейното тяло. Отвори сините си очи, когато усети прегръдката й. Поздравиха се усмихнати. Детето се засмя и попита невинно:

— Как съм се озовал тука?

— Трябва аз да ти задам този въпрос. Събудих се и открих една издатина върху леглото си. Едва не изкрещях от страх, защото помислих, че е някоя от хрътките на баща ти.

Тази мисъл го накара да се разсмее. Двамата започнаха да се боричкат. Когато се успокоиха и момчето се замисли за нещо, Линес си поигра с една от къдриците му. Косата му беше почти руса. Синът й толкова приличаше на Пакстон, че беше истинско чудо, дето никой досега не беше разгадал тайната й.

Линес лежеше до момчето, което обичаше толкова много. Отново я връхлетя споменът за онази нощ, изпълнена с неземна любов.

— Мамо — започна несигурно момчето, — ще ми разрешиш ли да напусна Гайяр, когато навърша седем години? Само за една година!

Въпросът му я стресна. Морган и Джон често бяха говорили за това, че Жан-Люк трябва да изкара школата за щитоносец. Това беше обичайно за всяко момче. Синът й знаеше колко я натъжава този факт и никога не беше говорил за това. Линес се чудеше дали не беше чул спора й с Морган по този въпрос. Той беше заявил, че това ще бъде единственото нещо, което ще й откаже.

Тя трябваше да се примири. На крехката възраст от седем години Жан-Люк трябваше да напусне сигурността и уюта на своя дом. Щеше да отиде в чужда къща, за да бъде обучаван от непознат човек. За нея нямаше значение, че детето щеше да отиде при роднини. Въпреки че обичаят беше такъв, бедната й селска душа се свиваше от страх. Изглеждаше й глупаво и жестоко по такъв начин да се разделя син от майка.

— Мамо — продължи момчето, като внимателно наблюдаваше изражението й. — Чух как чичо каза на татко, че би могъл да ме вземе за свой оръженосец. — Той премълча останалото. За него беше истинско щастие да живее в дома на своя чичо, който щеше да му разрешава да язди бойния му кон. — Татко каза, че трябва да замина. Това ще ме направи силен и… Добре, ако трябва да замина, предпочитам да го направя с чичо си.

Линес нежно притисна устни към челото му. Затвори очи, за да овладее обзелите я чувства. Изобщо не се беше досетила, че Жан-Люк би могъл да замине с Пакстон. Разбира се, че така щеше да стане. Пресветата Дева беше подредила така нещата. Детето имаше нужда от Пакстон. Той щеше да го обича и да се грижи за него, както никой друг на този свят. Въпреки всичко нищо не можеше да облекчи мъката й от възможността да бъде разделена със своя син.

Света Майко, защо не ме дари с дъщеря?

Момчето й беше утеха и облекчение. То компенсираше мъката от загубата на Пакстон. От тази утеха тя имаше нужда повече от всякога. Не би могла да понесе скръбта от загубата и на двамата.

Линес си припомни пламъка, разгорял се у нея, когато я беше целунал миналата нощ.

Жан-Люк не видя сълзите, събрали се в красивите очи на майка му.

— Мамо, ще наблюдаваме ли залеза довечера?

Да гледат залеза от бойниците, беше любимото им занимание. Без значение какво им се беше случило през деня те неизменно се срещаха в уречения час на това място. Безмълвно наблюдаваха как слънцето се прощава със земята. Това беше тяхното време. Тогава споделяха мисли и си разказваха истории. Този ритуал беше свещен за нея. Тя държеше на него повече, отколкото на вечернята.

— Да — отговори Линес и леко се усмихна.

Жан-Люк забеляза госпожица Бел, сгушена в нишата до прозореца. Тя беше любимата котка на майка му. Лъчите на сутрешното слънце придаваха блясък на черната й козина. Момчето скочи от леглото. Бързо се насочи към животното и зарови ръце в корема й.

— Мамо, усещам малките котенца в нея. Ти беше права. — Не му остана много време да се чуди на този факт. Погледна през прозореца и извика: — Това са чичо ми и татко! Отиват в конюшнята!

Момчето се втурна към вратата.

Линес не можеше да направи друго, освен да се преструва, че това е ден, като всички останали. Молеше се, когато го срещне, чувствата й да не я предадат. Стана и се облече. Докато оправяше косите си, в стаята влезе Клер. Ръцете й бяха скрити зад гърба. Когато видя разтревоженото изражение на Линес, тя отбеляза:

— През нощта си сънувала нещо, което те е направило неспокойна, нали?

— Да — потвърди Линес и погледна неспокойно приятелката си. — Имах странен сън. Сякаш Мария искаше да ме предупреди за нещо.

— Не можеш ли да се досетиш за какво?

— Не. Нещо относно отец Гейли… и пилетата.

— Пилетата? Това са глупости! Виж какво пристигна току-що! — Клер измъкна нещо от ръкавите си.

— Друго писмо? Толкова скоро? Това не беше за добро!

След толкова продължителна кореспонденция и остроумните описания на Клер Линес имаше чувството, че познава барон и баронеса Бомари. Сърцето й се изпълни с лошо предчувствие. Разбрала истината за Белинда, Линес съжаляваше, че никога няма да се запознае с такава забележителна жена, като лейди Бомари.

Тя бързо разпечата писмото и зачете съдържанието му:

„Скъпа моя дъще,

Страхувам се, че писмото ми ще те натъжи, но съм длъжна да те информирам. Тъжно е да го напиша, но състоянието на баща ти се влоши. Дните му са преброени. Както вече знаеш, от Виена извикахме мосю Николо Спинели, но от намесата му нямаше ефект. Нито пиявиците, с които му пусна кръв, нито лекарствата, които изля в гърлото му, помогнаха да се облекчат болките. Господ го вика при себе си. Тръпна от ужас, че е близо мигът, когато ще го загубим.

Татко ти ме помоли да ти предам добрите му пожелания и цялата му любов. Тази любов, както знаеш, порасна като роза през лятото, когато ни напусна. Както баща ти казва, като семе, отвято от родната земя, ти попадна на плодородна почва. Превърна се от егоистично и мърморещо момиче в благородна и достойна за уважение жена. Господ ни благослови, защото бракът и майчинството те промениха много.

В последните часове на баща ти единствената му мъка бе, че никога не видя своя внук Жан-Люк. Не успя и да прегърне доброто същество, в което се превърна дъщеря му. Страхувам се, че в мига, когато ще четеш тези редове, той ще ни е напуснал. Очаква единствено да изпратя тези редове, за да се пренесе в другия свят.

Приеми цялата ни обич…“

Линес подаде писмото на Клер. Възрастната жена го прочете два пъти, преди да отбележи тъжно:

— Значи дъртият козел ни напуска.

Клер приемаше действителността около себе си без излишни емоции. Линес беше свикнала с нейната прямота и упоритост.

— Тази жена е толкова благородна! Тя заслужава единствено уважение. О, Клер, как ме пробождат в сърцето тези искрени слова! Понякога се чувствам такава… такава измамница!

— Това не ме учудва. Номерът, който беше измислила, е най-голямата измама, която съм виждала през живота си.

— Ти беше главното действащо лице в моя план. Не се ли чувстваш зле понякога? — попита Линес.

Лицето на Клер придоби комично изражение. Изглежда, тази мисъл я развесели.

— И защо трябва да бъде така? Та нали аз им дадох дъщерята, която заслужават, вместо мъртвата, която не беше достойна за това? Направих ги щастливи, като прасета над пълна копаня. Те наистина те обичат. Сега, когато господарят си отива, той мисли, че част от плътта му е ангелски добра. Това беше… Как се казваше?

— Благородна лъжа — помогна й Линес.

— Точно така. Аз дори отгледах техния внук!

Имаше истина в тези думи. Линес се чудеше кое беше по-важно: любовта, която споделяха лорд и лейди Бомари с нея, или измамата й. Молеше се да бъде първото.

— Ти си невъзможна — реши Линес. — Хайде, ела да напишем отговор на писмото им!

Още отначало бяха изобретили система за писане на писмата до родителите на лейди Белинда. Девойката била неграмотна. Това, изглежда, е бил само един от многобройните й недостатъци. Всеки текст предизвиквал неразбираема мъгла пред очите й. След няколко безуспешни опити да я ограмотят, сестрите от манастира, в който била изпратена, я върнали обратно при родителите й. Както Клер беше обяснила, защото младата госпожица непрекъснато смущавала мира и светостта там. По тази причина Линес сама пишеше писмата, а родителите й смятаха, че дъщеря им ползва услугите на някого. Вместо да ги подписва, Линес рисуваше огромно сърце. То изтръгнало порой от сълзи от очите на лейди Бомари, когато го видяла за пръв път.

Малко по-късно беше изпратено още едно писмо до майката.

Косата на Линес беше мокра от плуването. Тя още трепереше, когато влезе в кухнята, за да напълни купичка с козе мляко. Искаше да го занесе в стаята на котките си. Приближи се до огромната печка, където се печеше голямо парче сърнешко. Оскар, прислужникът в кухнята, го обръщаше. Брат му Едвин миеше черпаците и четките, нужни за поливане на месото. За разлика от старите кухни в тази имаше две печки. Линес със задоволство вдъхна аромата на току-що извадения от Вивиан хляб.

Зърна Мишел, който се опитваше да се измъкне незабелязано с парче горещ хляб в ръце. Обикновено Линес започваше играта. Тя обръщаше внимание на Вивиан за неговата пакостливост и тя го мъмреше. Дори заплашваше да го удари с ръжена или е някой черпак. Линес се възползваше от суматохата и пълнеше престилката си с лакомства, които после двамата изяждаха с удоволствие.

Но днес не можеше да го направи. Днес беше някак разсеяна.

И така, Вивиан веднага забеляза Мишел. Тя намести огромното си тяло между него и хляба. Размаха дългото гребло, с което чистеше огнището, и се развика.

— Ничии мръсни ръце няма да докоснат моя хляб, докато не го поставя на масата!

Мишел очакваше Линес да го защити. Вместо това в гласа й прозвуча молба:

— Вивиан, ще ми дадеш ли някакво останало месо за котките?

— Сега пък и ти! Тези котки ще изядат и последното месо в Гайяр, слушай какво ти говоря! — Жената мърмореше, но ръцете й започнаха да пълнят една чиния с храна. — Горе живеят вече половин дузина гадини. Сега, когато и госпожица Бел роди, ще ти бъде нужна количка, за да им носиш храната!

Въпреки сърдития си тон възрастната жена обичаше тези същества. Линес беше спечелила сърцето й в деня, когато не беше разрешила да се изхвърлят майката и нейните котенцата от удобствата на кревата й. Оттогава двете бяха в съюз. Доброто чувство порасна, когато Жан-Люк се сприятели с Пиер, внука на Вивиан.

Мишел намигна съзаклятнически на Линес и започна да тъпче джобовете си с топли хлебчета. Вивиан пълнеше чинията с остатъци. Когато вдигна поглед към Линес, тя се стъписа. Младата жена се беше втренчила в Боне, който тъкмо влизаше в кухнята, поздравявайки сърдечно всички. В ръцете му висяха три заклани пилета. Боне се запъти към легена, за да ги измие, преди да ги сложи на по-малката печка.

Линес видимо се скова. В съзнанието й отново се появи странният сън. Претъпканата стая внезапно потъна в странна белота.

Тя отвори очи и видя познатите лица, които се бяха надвесили загрижено над нея. Мишел я беше подхванал, когато видя, че господарката му пада.

— Вие припаднахте, госпожо?

— Не — отрече Линес, като продължаваше да гледа закланите пилета в ръцете на Боне.

— Госпожо, добре ли сте? Всички я гледаха изплашени.

— Да… Добре съм. Аз… — Студ прониза гръбнака й. Тя се обърна към любезното лице на Мишел. — Мишел, ще дойдеш ли с мен? Трябва да проверя нещо!

— Разбира се, госпожо. Къде искате да ви заведа?

— В кокошарника.

Пилетата бяха настанени до гълъбарника и кафезите със соколите. Линес мразеше това място. Затварянето на пернатите за нея беше израз на върховна жестокост. Птиците бяха благословени да познават свободата и волята на небесния простор като никое друго същество. Затварянето им във вмирисаните кафези ги лишаваше от първичността на природата им. Тя понякога сънуваше как се промъква при тъмните клетки и отваря вратичките им. После радостно наблюдаваше полета на щастливите същества из нощното небе.

Кокошарникът беше друго нещо. Двамата с Мишел трябваше да се приведат, за да се промъкнат в тясното помещение. Следобедното слънце проникваше през малкото прозорче отгоре. Една квачка водеше половин дузина пиленца по сламения под и търсеше останали семена. Кокошките седяха доволни в гнездата си, докато патиците и гъските предпочитаха свободата на двора отвън. В краката й лежеше кошница, пълна с черупки от току-що излюпени пилета. Четири петела чистеха перата си с клюнове и подхвърчаха около полозите. За разлика от кокошките, петлите в Гайяр живееха дълго. Децата им бяха дали дори имена.

Мишел вървеше напред и осигуряваше пространство за Линес.

— Какво иска да види госпожата?

Този въпрос беше доста смислен, но тя нямаше отговор. Виденията й невинаги идваха чрез съня. Мария явно се опитваше да я предупреди за нещо, свързано с пилетата.

— Всъщност не знам точно. Имах лош сън за тези същества.

— За пилетата?

— Аз също се опитвам да проумея това — отговори Линес. — Мислех, че ако дойда тук и ги погледна… — Тя въздъхна и сви рамене. — Добре, може би е бил просто лош сън и нищо повече. — Тя поклати глава и се засмя на очевидната си лудост. — Някак имах чувството, че ме предупреждава за нещо.

Двамата дочуха тръбата отвън и излязоха на двора. Отначало не видяха никой, но скоро до тях достигна тропотът на конски копита. Яхнали Тасмани, към тях препускаха Пакстон и Жан-Люк.

Линес понечи да изкрещи, но се въздържа. Като всички майки на момчета, тя често трябваше да се въздържа. Заради собствените си страхове не биваше да осуетява радостите и игрите на сина си. Този страх вечно я тормозеше, като бавнодействаща отрова. Но сега нямаше място за притеснения.

С Пакстон Жан-Люк беше в безопасност!

Пакстон опъна юздите. Конят се вдигна на задните си крака и после отново стъпи здраво на земята. Щастливият смях на сина й се сля с този на Пакстон. Линес стоеше безмълвна. Наблюдаваше как Пакстон сваля Жан-Люк от седлото и после сам слиза от коня.

Когато чичо му го прегърна, лицето на момчето засия. Смехът на Пакстон замръзна в гърлото му, когато я съзря. Морган и останалите пристигнаха след тях.

Линес беше облечена в обикновена рокля за работа. Тя беше на зелени и златисти райета, прикрита от бяла престилка, с избродирани зелени цветчета. Пакстон разбираше, че такова облекло приляга повече на някоя селянка, но малко го интересуваше как е облечена. В парцали или в кралски одежди Линес беше винаги еднаква за него. Видял мократа й коса, той разбра какво беше изпуснал. Погледът му се спря върху деколтето й, където висеше пръстенът. Припомни си пълнотата на гърдите й, затопляла кожата му толкова отдавна, но бързо отхвърли ненужната възбуда и посочи Линес на Жан-Люк.

— Мамо — извика момчето и се затича към нея. — Видя ли ме? Чичо отново ми разреши да пояздя коня му! Бяхме толкова бързи! Вятърът замъгляваше очите ми. Мислех, че ще полетим. Чичо обеща да ми помогне, за да обуча своето пони. Ще ми намери седло, каквото няма в Гайяр. Мамо, слушаш ли ме?

Мишел местеше поглед от Пакстон към Линес и дори не се стараеше да прикрие любопитството, което бе изписано на лицето му. Двамата се бяха вторачили един в друг. Изглежда, нямаше сила, която да отмести погледа на Линес. Когато ездачите изпълниха двора, тя стреснато обърна внимание на сина си.

— Какво? О, да, видях те. Така ме изплаши!

Пакстон се запъти към тях, като сваляше ръкавиците си. Тогава тя разбра в какво състояние е. Неговата близост караше кръвта й да кипи, а главата й да се върти. Линес успя да се възстанови само за да открие, че коленете й треперят… „О, Пакстон!“

— Значи с нетърпение очаквате да се завърне съпругът ви, госпожо? — Въпросът му беше изречен така, сякаш нищо не се бе случило.

Думите му бяха като плесница върху лицето й.

„Пакстон, не постъпвай така с мен!“

Линес искаше да изкаже на глас молбата си, без да разбира, че всичко бе изписано на лицето й. Истината беше, че никога не се бе вълнувала за своя съпруг. Никога!

Жан-Люк й говореше нещо. Тя разбра, че я пита нещо. Без да има представа за какво става дума, тя бързо отговори:

— Да, върви!

Момчето се затича към конюшнята.

Вниманието на Пакстон се насочи към Мишел. Двамата започнаха да обсъждат нещо, свързано с конете. Линес разбираше, че е време да се оттегли. Съзнаваше, че трябва да го направи, но някаква сила я притегляше към ръцете му. Красивите му пръсти пристягаха ръкавиците към колана. Неканен, в съзнанието й нахлу споменът за докосването му.

Това бяха забранени мисли!

Страните й поруменяха и тя се насили да мисли за друго. Морган и останалите се приближиха. След поздрава всички се оттеглиха към конюшните. Пакстон не беше пожелал нейния отговор. Той искаше единствено да я тормози и да я накаже, че беше спала с брат му. Само ако знаеше…

Из краката й се замотаха пилета.

Линес си спомни за отец Гейли.

Линес седеше край малката маса и дялкаше малък рицар. През годините тя беше открила, че работата с дърво я успокоява. Отначало беше правила само четки, гребени и дръжки за чуковете. После лък, кукла за Тера, малката дъщеря на един ратай, докато най-накрая украси с дърворезба и малкия си иконостас. Сега вече се чувстваше достатъчно сръчна, за да направи рицар по случай рождения ден на Жан-Люк.

Беше отказала да слезе за вечеря под предлог, че е уморена. Поръча на Клер да извести Морган, че вече си е легнала. Ако съпругът й се окажеше настоятелен, прислужницата трябваше да излъже, че има треска. Трябваше й време, за да си изгради броня срещу присъствието на Пакстон. Все не успяваше да изнамери тази сила у себе си.

През всичките тези години сякаш бе потънала в непробуден сън, прекъсван единствено от мечтите за него. После той се беше върнал и беше докоснал устните й със своите. Беше я отвел в свят, изпълнен с ярки багри. В този свят всяка прекрасна минута принадлежеше единствено на него.

Пакстон.

Линес откриваше, че се радва на всеки жест и откраднат поглед. Преценяваше ги за скрит замисъл и неуловим от другите намек. Двамата с Пакстон живееха в таен свят, разбираем само за тях двамата — тайнственият свят на забраненото желание.

Тя трябваше да намери сили да му се противопостави! Може би с времето неговото въздействие върху нея щеше да намалее? Молеше се трескаво да бъде така, но подозираше, че няма да стане.

Шумът от салона се усили. Като някакъв зловещ дух през стаята й премина студ, който огънят не успя да прогони. Линес се загледа в чертите на фигурката, която държеше в ръцете си. Неочаквано лицето на магьосника придоби очертания в съзнанието й. То й беше познато! На кого й напомняше?

 

 

Дървената фигурка падна върху масата с трясък. Линес скочи като ужилена и отстъпи ужасена. Колко странно! Защо я преследваше сега, след като бяха минали толкова много години?

Линес затвори очи. Припомни си целия гняв, който извираше от него. Той беше вкоренен дълбоко в същността му и растеше с него. Чудовището, затворено в тялото на този мъж, се хранеше от ужаса, предизвикан у другите. Линес беше усетила това още като малка. Знаеше, че от този човек имаше защо да се страхува! Тя нямаше да го види никога вече. Навярно дори вече беше умрял? Моля те, Господи, нека бъде така! И прости греха ми!

Линес инстинктивно грабна куклата и я захвърли в камината. Пламъците обгърнаха омразните черти. В избелялата пелена, спуснала се пред нея, Линес видя как отец Гейли се задушава. Сребристите й очи се разшириха от ужас. Припомни си Боне, който носеше пилетата. Те бяха за вечеря и отец Гейли щеше да яде от тях!

Линес се втурна навън. Паниката й даваше сили и тя полетя през коридора към салона. Беше вече късно! Навсякъде се чуваха изплашени викове и тропот от бягащи крака.

— Той се задушава! Задушава се!

Линес връхлетя точно в този момент. Всички вцепенено гледаха изправения отец Гейли, впил пръсти в гърлото си. Лицето му беше започнало да се зачервява.

— Спасете го — викаше тя. — В името на Бога, спасете го!

Всички стояха безпомощни, когато Пакстон се сепна. Той скочи през масата и се приближи до нещастника. Удари го няколко пъти силна по гърба, но това не помогна. Като не знаеше какво друго да направи, Пакстон хвана главата му и бръкна в гърлото. Издърпа фаталната пилешка кост и я захвърли на пода. Това също не помогна. Отец Гейли не можеше да си поеме дъх. Силни болки разкъсваха гръдния му кош и той се строполи бездиханен в силните ръце на Пакстон.

Той го положи внимателно на земята.

— Не — крещеше Линес, надвесила се над тялото му. — Не, не ме изоставяй! Моля те, Пресвета Богородице, не позволявай той да ме напусне.

Тя притисна ухо до гърдите му и утихна. След известно време сякаш дочу потръпване. Тялото му беше неподвижно и утихнало като зимна нощ. И беше топло! Толкова топло…

В ухото й прозвуча странен шум. За един кратък миг тя си помисли, че животът се завръща в тялото му. После тъжно осъзна, че това беше ритъмът на собственото й хълцане.

Някой най-сетне покри тялото му с одеяло. Друг подхвана молитва за добрия човек, когото всички бяха започнали да обичат. Нечии ръце я хванаха през раменете и я вдигнаха. Тези ръце трепереха и топлината им започна да прониква в тялото й. Ръцете на Пакстон.

Морган се приближи и я поведе навън. Линес чуваше, че й говори нещо. Скръбта й ехтеше в ушите и предизвикваше вълни на отчаяние. Тя не можеше да стои. Не бе в състояние да извърши и най-малкото движение. Морган я вдигна на ръце. Когато влязоха в стаята, отнякъде се появи Клер. Морган внимателно положи Линес върху леглото. Непривикнал да споделя мъката на хората, той сипеше баналности.

— Той беше добър човек и свещеник. Най-добрият, когото съм познавал… Ужасно ще ни липсва…

Дори на Клер й стана неприятно от брътвежите му. Най-сетне двамата се оттеглиха и затвориха вратата след себе си.

Линес лежеше абсолютно неподвижна в притъмнялата стая. Отначало вихрушката от мисли предизвика чувство за вина. Само ако се беше досетила какво означаваше този сън! Ако видението беше дошло минута-две по-рано! Ако беше слязла на вечерята, сигурно можеше да го спаси!

После действителността започна да измества тези мисли.

Отец Гейли беше мъртъв! Нямаше да има повече следобедни разходки, нямаше да празнуват тържеството на своята вяра, нямаше повече да се смеят. Изчезнал беше човекът, който я разбираше най-много.

Разходките им бяха започнали през последните месеци на бременността й и продължиха до последния му ден. С тях бяха белязани периодите, докато Жан-Люк порасна. Отначало го носеше в раница на гърба си. Когато порасна и понатежа, го бе поел отец Гейли. После го оставяха да ходи по малко сам край тях. На три години момчето вече се справяше с цялото разстояние. Отец Гейли не го оставяше да почувства умората и глада с интересните си притчи от библията. Понякога му разказваше приказката за кръглата маса, която детето много обичаше.

Отец Гейли беше много умен. Той проникваше в същността на нейната вяра. Умееше с въпросите си да насочи нейните съмнения в правилна посока. Двамата винаги успяваха да се възхитят на силата на любовта, която властваше над света. В замяна тя съживяваше неговата религия. Той беше отегчен от глупостта и цинизма на своите съмишленици. Двамата имаха нужда един от друг. Всеки откриваше в другия покой, приятелство и утеха.

Ще ми липсваш, приятелю!

Скръбта се настани в сърцето й кротка и тиха. Тази скръб беше предизвикана от копнежа. Копнеж за последна дума, за прегръдка, за последно сбогом. За последно докосване…

Внезапно се почувства измръзнала. Беше й толкова студено, че търсеше все повече завивки. По гръбнака й запълзяха ледени тръпки. Линес засънува сняг.

Прозорецът беше заключен с резетата. В съня си, тя се размърда, за да намери топлина. Душата й копнееше поне за малко да се отърси от тази мъка. От студената нощ в стаята проникваше хлад. Линес се въртеше и търсеше във възглавницата малко топлота.

До леглото стоеше мъж и бдеше над съня й. Робата й се беше разтворила и той се взираше в голотата й. Завладя я страх и тя се опита да изкрещи. В старанието си да оправи дрехата си се разголваше още повече. Направи опит да отвори очи, за да го види, но клепачите й не се подчиниха. Линес пропадаше все по-дълбоко в бездната…

Той трябваше да види как е!

Дори и заспала, на лицето й беше изписана скръбта. Пакстон се взираше в дългите й коси, разпилени по възглавницата, в крехките извивки на шията и пълнотата на закръглените й гърди. По тялото му премина топлина, която му причини болка, и той неволно стисна дръжката на камата си. Погледът му пълзеше по плоския корем и по извивките на бедрата й. Къде, по дяволите, беше Морган? В тази нощ, когато тя повече от всякога имаше нужда от утехата на прегръдките му, той отново я беше оставил сама. Отново! Защо?

Той трябваше да разбере истината! Ако беше открил Линес, обградена от щастието на брака, щеше да намери сили да я остави. Но тази загадка не му даваше покой и го караше да броди из стаята си, полудял от копнеж. Тази сутрин се беше събудил, разгорещен от своя похотлив сън. Веднага беше пришпорил коня си, за да избяга от замъка и да потърси успокоение в студените речни води. Това не беше на добро. По-голям ужас не беше изживявал дори на бойното поле.

С огромно усилие на волята си той покри тялото й със завивките. Оттегли се, като се опитваше да си внуши, че е достатъчно силен и няма да се върне отново. Тази мисъл обаче не му носеше успокоение.

— Къде отиваш?

Линес се обърна стресната. Вдигна поглед и видя Пакстон, Морган и няколко от търговците на Гайяр. Те излизаха от салона. След като бяха прекарали деня сред лозята, те току-що бяха приключили със следобедната си закуска. Всички говореха за новите методи на Пакстон за наторяване. За да спасят реколтата, Морган беше съгласен да ги приложат. Обещанията за добър добив повишаваха настроението му. Той се смееше доволен и потупваше събеседниците си по гърбовете.

Мъжете излязоха на двора. Линес спря, когато чу въпроса, който Пакстон току-що й беше задал. Сякаш нещо не беше наред.

— Отивам на разходка.

Той присви очи недоверчиво.

— Не сама, разбира се?

— Напротив. Отивам да се разходя сама.

Тънките поли на роклята й се полюшваха. Дългата й коса беше покрита с тъмен прозрачен воал. В ръцете си държеше кошница. Вече се беше обърнала, за да продължи, когато дочу:

— Няма да излизаш без охрана!

Линес се извърна.

— Нищо няма да ми се случи!

— Остави я, Пакстон — обади се Морган. Той въртеше един нов меч, който ковачът му беше изковал току-що. — Всеки, който се опита да й причини нещо лошо, ще бъде убит!

— Да — отговори Пакстон, — но след това. Аз ще те придружа, госпожо. — Без да откъсва очи от нея, добави: — С твое разрешение, Морган?

— Имаш го — изсмя се Морган. — Винаги си го имал между другото. — Морган се обърна отново към ковача, сякаш забравил за тях.

Когато Пакстон застана до нея, Линес се разтрепери. Първата й мисъл бе да каже, че вече не желае да се разхожда, но се въздържа. Постоянно живееше в страх да не се издаде. Едно движение, поглед или дума биха извадили на показ чувствата й към Пакстон. Не й се искаше да привлича повече вниманието на хората върху себе си.

Да бъде сама с Пакстон, означаваше да прекрачи в непозволен свят. Свят, в който желанието беше безмилостен тормоз. Дори и сега, когато излизаха през портите и тръгваха по пътя, цялото й внимание беше насочено към високия мъж до нея. Тя се възхищаваше на всичко у него, дори на тъмните вежди и светлите къдрици, надвиснали над челото му.

Много добре усещаше къде се бе спрял погледът му.

Пръстенът му изгаряше плътта й. Тя несъзнателно посегна към деколтето и го прикри с ръка. Пакстон внезапно спря и тя вдигна поглед към него.

— Страхуваш ли се от мен?

Сивите му очи бяха станали по-наситени от облачното небе.

— Сигурно знаеш защо е така?

— Да. Макар да знаеш, че няма защо да се плашиш от мен.

— Не е това, за което си мислиш. Това, че сме сами…

— Господи, момиче, в Гайяр ще бъда почти година! Всеки път, когато се доближа до теб, ти онемяваш и забравяш да дишаш. Приличаш на сърна, взета на прицел. — В гласа му се прокрадваше неприкрит гняв. — Ако не искаш тайната ни да бъде разкрита, трябва да овладееш своята неприязън към мен!

Линес нямаше доверие в силите си. Страхуваше се да изрече на глас мислите си. Наоколо имаше прекалено много хора. Беше й невъзможно да симулира безразличие или някакво приятелство. Беше лудост дори да опита да се държи така. Единственият изход беше да стоят далеч един от друг.

Вече минаваха през града. Много от хората, които ги срещаха, я спираха и тя им отговаряше любезно. Обещаваше им дъжд и влага за реколтата.

— Без съмнение всички много те обичат!

Въпреки напрежението устните й се изкривиха в усмивка. Пакстон разбра, че това й достави удоволствие. Радостта й обаче бързо се изпари, когато съзря жената, която ги наблюдаваше от прозореца на близката кръчма.

Пакстон също вдигна глава. Младата красавица се държеше доста предизвикателно. Дългите й златисти плитки падаха свободно върху коприненото й бельо. Това беше цялото й облекло. Беше поставила гордо ръце на подутия си корем, сякаш за да демонстрира на Линес своята плодовитост. Дрехите й бяха напълно прозрачни.

— Коя е тя? — попита Пакстон.

— Името й е Ембър.

— Ембър? — Пакстон се разсмя. — Значи това била Ембър? Ако добре си спомням, това е дъщерята на хлебаря? Виждал съм я като малко момиченце, което си играеше на улицата. Постоянно се присламчваше към момчетата и искаше да си играе с тях.

Линес не каза нищо, но лицето й видимо пребледня. Той не знаеше защо, но тази жена явно предизвикваше определени чувства у нея.

— Линес, каква ти е тя?

— Никаква!

Той внимателно взе ръката й.

— Лъжеш ме! — Като се взираше в лицето й, Пакстон внезапно осъзна истината. Чувствата, които ги свързваха му позволяваха да отгатва мислите й.

— Има връзка с някое от твоите видения, нали?

Линес извърна поглед настрани, изнервена от допира му. Лекото докосване я караше да трепери. Необходимостта да бъде близо до него приличаше на жажда, предизвикана от жарко слънце. Всяка нощ тя се откъсваше от еротичните си сънища, предизвикани от единствената им нощ, преживяна точно преди шест години. Тези блянове я разгорещяваха и ускоряваха ритъма на сърцето й. Представяше си устните му върху своите. Това бяха забранени сънища!

— Какво ти подсказва видението?

— Тя ме заплашва с нещо!

Мисълта, че някой може да я нарани, събуди интереса му.

— Как точно?

— Не знам.

Двамата продължаваха разходката си. Линес беше впечатлена от неговата наблюдателност.

— Кой е съпругът й?

— Тя не е омъжена.

— Тогава кой е баща на копелето й?

Въпросът му я направи нервна. Прекалено нервна. Отговорът й беше изречен набързо:

— Не ми е в характера да обръщам внимание на хорските клюки!

Пакстон долавяше нещо важно, но не знаеше какво точно. Искаше му се да я успокои. Отчаяно му се искаше с него тя да се чувства защитена.

— Всички говорят за виденията ти. Морган ми каза, че отначало се е забавлявал с тях, но сега ти вярва.

Линес се усмихна.

— Отец Гейли казваше, че Морган винаги успява да смеси истината и лъжата във впечатляваща действителност.

— Прав е бил — засмя се и Пакстон. — Моряците на Колумб доказаха, че земята е кръгла, но този човек продължава да вярва, че е плоска. Морган вярва, че слънцето обикаля около нашата планета и че го населяват рогати чернокожи пигмеи. Твърди, че раят се намира далеч на изток и е обграден от огромна огнена стена.

Линес поклати глава. Тя не можеше да се начуди на ограничения ум на своя съпруг.

— Отец Гейли спореше с него, докато останеше без дъх. Накрая решаваше, че до мозъка на Морган не може да се достигне. Непробиваем е като колан, предпазващ невинността на девица.

Смехът им беше утихнал, когато Пакстон спря пред нея.

— Тъгата все още изпълва очите ти! Обичала си го много, нали? — В шепота му имаше искрено съчувствие.

— Да — отговори Линес.

Докато се разхождаха, той я помоли да му разкаже за този мъж, спечелил любовта й. С натежал от скръб глас, Линес му разказа за изключителния му интелект. Двусмислието на неговата вяра беше станало причина за изключителната им близост.

— Нашето приятелство беше като благословия за мен. Той винаги ще ми липсва!

— Знаеше ли истината за теб?

Усмивката промени изражението й. Припомни си недоверието му, когато му беше разказала невероятната приказка на своя живот.

— Да, и винаги е бил на моя страна. — Линес снижи глас и добави: — Същото е и е Джон.

— Джон знае истината?

— Не за теб, но всичко останало. Случайно разкри тайната. Чул мой разговор с Клер, но вече две години си мълчи.

Пакстон още размишляваше върху чутото, когато за негова изненада отбиха от пътя и продължиха из лозята. Пътеката водеше към гората. Когато над главите им се смрачи от надвесените клони, Линес веднага осъзна грешката си. Тя спря и се обърна към него. Искаше да разбере дали и той е усетил опасността. Вече никой не ги наблюдаваше и подслушваше.

Пакстон не сваляше поглед от нея. Очите му бяха тъмни и толкова красиви! Ръката му понечи да погали пламналата й страна. Линес затвори очи и прошепна името му. В гласа й имаше отдаване, но и объркване и страх.

— През нощта след смъртта на отец Гейли дойдох в стаята ти. Трябваше да се уверя, че си добре. — Сребристите й очи отразяваха съчувствието, изписано в неговите. — Отчаяно ми се искаше да те успокоя. Стоях до леглото ти. Знаех, че ако те докосна…

Страхът победи. Въпреки че бяха сами, беше лудост да разговарят така спокойно. Като клатеше глава в знак на протест, Линес се затича по пътеката напред. Страхуваше се от това, което предстоеше да бъде изречено. Пред нея се изправи любимото й място за къпане. То беше съвсем изолирано. Малък участък от брега беше обграден с дървета, пред него бушуваше водата.

Линес се облегна на едно дърво и затвори очи. Отчаяно се опитваше да успокои сърцето си. Чу го да се приближава. Дълго време Пакстон стоеше безмълвен и се взираше в нея.

Той много добре разбираше какво става в душата й. Погледът му се местеше от затворените й очи към пламналите страни и леко разтворените виненочервени устни. Деколтето разкриваше кремавата мекота на гърдите й. Върху тях неизменно висеше неговият пръстен. Обзе го лудешко желание да я притисне до себе си и да усети топлината й.

— Когато бях момче, играехме една игра. Наричахме я „Кажи истината!“. Много проста игра. Някой задава четири въпроса на другия. Единственото условие е да се говори истината. — Ръката му се пресегна и свали прозрачната материя, покрила косите й. — Ще играеш ли с мен, Линес?

Сребристите й очи го изгледаха умолително, но беше твърде късно. С него никога нямаше време!

— Защо отказваш на Морган леглото си? — зададе той първия си въпрос.

Тя се поколеба, неочаквано поруменяла. Пакстон разбра изненадан, че я беше засрамил. Линес сведе очи към черните му ботуши. Морган не гледаше на нея като на съпруга. Въпреки цялата му властност той я приемаше единствено като майка на сина му. Това за него не беше малко. Винаги я беше уважавал и защитавал. С времето, благодарение на виденията й, той беше възприел отношението на хората към нея — като към недосегаема светица.

Морган никога не си правеше труда да крие многобройните си похождения. Не спазваше никакво благоприличие и не се интересуваше от чувствата й. Това ги правеше любим обект за клюките и сплетните. Морган можеше да има всяка жена, която пожелаеше. Странно, но предпочиташе такива, които лягаха с всеки срещнат. Това му позволяваше после да ги захвърля с децата им като скъсани чорапи.

Линес поклати глава. Отначало колебливо, после по-сигурно.

— Истината? Тази игра може да бъде доста опасна за нас, Пакстон! Не можем да си позволим лукса да сме искрени един към друг. Може да ни заболи?

— Нас или мен? — Гласът му беше пропит с горчивина.

— Как може да говориш така? Нас, разбира се, дори мен най-много. Ако не ми вярваш, питай тогава! Ще отговоря на всичките ти въпроси.

Двамата вплетоха погледи.

— Защо не допускаш Морган в леглото си?

— Аз не му отказвам леглото си — отговори тя без колебание.

Пакстон не успя да скрие учудването си. Сякаш горещо острие го беше разцепило на две, толкова беше смаян.

Линес го беше предупредила.

— Никога ли не настоява да упражни съпружеските си права?

— Пакстон, причиняваш ми болка…

— Отговори ми!

— Не — прошепна Линес — Това беше само в началото. Две седмици, докато не започнах да усещам сутрешното неразположение. Никога след това.

— Не се подигравай с мен, Линес! — Той я сграбчи за ръцете и я разтърси. — Не бих могъл да понеса това сега!

— Това е истината — извика тя. — Ти искаше истината и сега я имаш!

Споменът за този ужасен период отново изникна в съзнанието й. Любовта на Морган нямаше нищо общо с тази на Пакстон. Нощите, прекарани в леглото му, бяха пълни с вихрушка от мокри целувки, силни пъшкания и груби разтърсвания. Единственото хубаво нещо беше, че свършваше бързо. Морган никога не използваше четка за зъби. Дъхът му миришеше на гнило. За да намали отвращението, Линес беше натъпквала пчелен восък в ноздрите си и беше ароматизирала чаршафите. Когато разбра, че е бременна, Морган беше престанал да спи с нея. Две години след раждането на Жан-Люк тя беше посетила отново леглото му. Като си припомни грубите му ръце и устни и враждебността на плътта му, Линес стисна клепки. Беше се опитала да му даде цялата нежност, на която бе способна, но и това не помогна. Последните му думи бяха:

— Ти наистина си като Мадоната, госпожо. Никога повече няма да посегна към тялото ти!

Когато Линес свърши с разказа си, Пакстон я пусна. Жилещите думи освободиха място на жадуваното облекчение. Неочаквано почувства, че му е леко на душата. Сякаш огромна тежест се беше смъкнала от плещите му.

Въпреки това не можеше да разбере защо Морган не я желае.

Погледът му неволно я обгърна преценяващо. Тя не само беше красива, но и вдъхваше повече страст от хиляда жени, взети заедно. Тя беше негова съпруга! Морган винаги е бил женкар. Никога не поставяше високи изисквания към своите любовници. Пакстон дори беше дразнил брат си, че би спал и с четириного, ако наблизо няма двукрако същество.

Внезапно всичко му стана ясно.

— Ембър…

— Тя е една от жените му — прошепна с болка Линес. — Детето е от Морган. Ембър се гордее със своя корем. На всички се хвали, че Морган ще глези детето й, а нея ще обсипе с богатства. Непрекъснато говори колко ме съжалява, че съм безплодна и не мога да раждам повече деца. Това била причината той да я търси. Морган внушава това на всяка от своите любовници. Когато забременеят обаче, той ги изоставя.

— Оставя децата си без издръжка?

Линес кимна с глава. Пакстон искаше истината и тя му я предлагаше.

— Не можеш да си представиш каква мъка бяха всичките тези години без теб! Имах само една нощ, която да подхранва копнежа ми, ужасната болка на душата ми. Ако не беше Жан-Люк, със сигурност не бих оцеляла! Пакстон, след като замина, детето беше единственото, което ми остана от теб. Когато порасна и разбрах, че скоро ще замине някъде, за да го обучават за оръженосец, започнах да мечтая за друго дете. Всяка нощ се молех на Дева Мария да ме дари с дъщеря. Опитах се да се сближа с него…

— Престани, Линес! — В гласа му имаше заплаха. Той я разтърси и притисна пръст към устните й. — Не ме измъчвай с приказките си как си се опитвала да привлечеш брат ми в леглото си! Не мога да понеса това, особено след като го видях как те представя като своя жена.

Пакстон гледаше лицето й. С учудване забеляза, че тя продължаваше да се измъчва.

— Господи, не мога да повярвам на това! Мислиш, че ти си причина за перверзиите на брат ми? Въобразила си си, че не си достатъчно красива? Но, Линес, няма мъж на земята, който би те отблъснал, особено ако си негова съпруга. Ти си небесна благодат и няма нормален мъж, който да отрече това! Има още нещо, което боде сърцето ми като късче лед. Линес, обичаш ли го?

Този негов въпрос я изненада най-много.

— Никога не съм го обичала!

— Никога?

— Сърцето ми беше откраднато, преди да го срещна!

Върху тях започнаха да се сипят дъждовни капки, но двамата не смееха да помръднат. Погледите им се бяха вторачили един в друг.

— Кажи го, Линес! Искам да чуя тези думи, изречени от устните ти!

— Обичам те! — После шепотът й потъна в абсолютната агония. — Винаги съм те обичала и няма да престана да те обичам! Прокълната съм цял живот да копнея за теб и никога…

— Не — прекъсна я той. — Не и докато дишам!

Пакстон наведе устни. Ръцете му притиснаха крехката й фигурка към силното му тяло. Целувката му не можеше да се нарече нежна. Под сипещия се дъжд, тя я погълна. Сърцето й сякаш щеше да се пръсне и Линес се отпусна полуприпаднала в прегръдката му. Разгорещен от отдаването й, Пакстон я притисна още по-силно към себе си.

Коремът й потъна в пламъци. С горещината дойде и усещането за близка смърт. Страстта им беше обречена на гибел. Приличаше на осъден, който бавно крачеше към ешафода. Линес откъсна устни от неговите и се измъкна от ръцете му.

— Не, Пакстон! Ние сме пленници на собствената си съдба!

Дъждът се лееше отгоре им незабелязан. Страстта замъгляваше неговия поглед.

— Твоята съдба се промени след признанието, което току-що ми направи. Ще бъдеш моя, Линес! Тайно или не, ти ще ми принадлежиш!

— Не! — Линес отчаяно желаеше да го убеди в истинността на думите си. — Лудост е да дадем воля на чувствата си! Това ще ни донесе единствено смърт!

Пакстон беше професионален боец. Стотици пъти се беше срещал със смъртта в очите. Нейните думи не можеха да го изплашат.

— Толкова години животът ми е бил в опасност, но съм оцелявал. Всеки миг живот ми е бил като подарък от съдбата! — Гласът му беше прегракнал от напрежение. — Да обърна гръб на своята любов, би било чудовищно. Не мога да направя това!

Линес се отдръпна, сякаш не искаше да я достигне.

— Не! Аз ще се боря! Аз трябва…

Пакстон я настигна с две крачки. Ръцете му се впиха яростно в нейните.

— Ще се бориш с мене? — Устните му пареха върху челото й. — Ти нямаш броня, която да ми устои. — Устните му достигнаха шията й, където диво пулсираше кръвта й. — Ще ти докажа, че любовта ни…

— Пакстон!

Ужасена, тя се опита да го отблъсне. Представата за гнева на Морган я зашемети. Да се предаде, означаваше да умре. Може би един или два пъти щяха да успеят да се прикрият. Но пътят, по който бяха поели, неминуемо щеше да отнесе душата й в пъкъла. Дори и Морган да я оставеше жива, щеше да го направи само за да я накаже по-жестоко. Принудена да съществува в свят, където не дишаше Пакстон, със сигурност щеше да погине.

Като се отдръпна назад, Линес се закле в клетвата на обречения:

— Трябва да се боря с теб! Длъжна съм да го направя, за да спася и двама ни! — Тя се обърна и се затича по пътеката покрай реката.

Пакстон се загледа след нея. Позволи й да избяга. Поне засега. Тя трябваше да се убеди, че за любовта им няма друга възможност. Както нямаше съмнение, че луната обикаля около земята, а тя — около слънцето. Линес щеше да осъзнае, че всяка тяхна стъпка си заслужаваше риска.

Пакстон с нетърпение очакваше предложената от нея битка!