Дженифър Хорсман
Целувка в нощта (6)

Шеста глава

През невидими пролуки в стаята проникваше студеният пролетен вятър и изпълваше тишината с тягостен шепот. Линес нетърпеливо чакаше Клер да излезе и да я остави сама. Когато прислужницата затвори вратата след себе си, Линес бързо разчупи печата и разгъна писмото. Докато четеше, в съзнанието й звучеше плътният му тембър.

„През деня сякаш сме актьори на сцена, но под маската целият съм изтъкан от копнеж. Жадувам онова, което ми отказваш. Непрекъснато мисля за живота, който бихме могли да имаме, и това ме съсипва. Съзирам същите чувства в очите ти. Отдай се на тези емоции, любов моя! Кажи ми, че отказът ти вече е по-мъчителен от самата смърт. Признай, че желанието пулсира във всеки удар на твоето сърце!

Кажи ми, Линес…“

Тя прочете бележката два пъти.

Замисли се за „живота, който бихме могли да имаме…“

През деня се виждаха много пъти. Всеки следобед Пакстон придружаваше нея и Жан-Люк до реката. Вероятно това подхранваше чувствата му. Той тъгуваше, че тримата не са семейството, за което бе мечтал. Копнежът и желанието му не прозираха в нищо, освен в музиката на смеха му, в историите, които им разказваше, и в интимността на въпросите му. Като наблюдаваше проявите на непринудената му любов към Жан-Люк, Линес изпитваше чувства, непознати за нея досега. Невъзможно й беше вече да отдели физическото желание от емоционалното. Дори не се опитваше. Всеки път, когато Пакстон беше близо до нея, тя потъваше в море от неописуема чувственост. Сърцето й започваше да бие лудо, дишането й се учестяваше, коремът й изгаряше. Сякаш цялата се превръщаше в искра от силен огън.

Линес постоянно търсеше повод да е близо до него. Вече не можеше да устои на този порив. Разпознаваше скърцането на вратата му. Вслушваше се в стъпките му по каменните коридори. Смехът му на масата достигаше до нея като милувка. Когато на двора тренираше със своите рицари, тя тайно го наблюдаваше от прозореца си. Когато се завръщаше от полето и се грижеше за конете в конюшнята, тя си намираше работа наоколо. Всяко негово движение беше източник на безкрайно възхищение.

Линес смачка бележката в ръката си. Всеки удар на сърцето отекваше в ушите й и разбиваше тишината. Всяко вдишване изискваше усилие на волята й. Това я плашеше. Кошмарни сцени, разкриващи мъчителната му смърт, постоянно се нижеха в съзнанието й. Тя виждаше яростта, болката и отмъщението на Морган. Неговите рицари посичаха Пакстон. Неговата смърт щеше да убие и нея. Пакстон беше нейното сърце, нейният живот.

Линес закрачи из стаята. Не разбираше ли той докъде щеше да ги докара забранената им любов? Отдаването й щеше да бъде първата стъпка към ада. Да го пожелае веднъж, означаваше да го иска завинаги. Всяка нощ, изпълнена с любов, щеше да доведе до желание и страст, които щяха да нарастват с времето. Щяха да свършат единствено когато…

Когато бъдат хванати! Когато Пакстон умре!

Тези мисли витаеха като тъмен облак около нея. Би ли могла да се пребори с него? Би ли могла да устои на изкушението, ако останеха сами в стаята й?

Линес затвори очи и се потопи в спомена за неговите целувки. Устните му й носеха изцеление и проклятие едновременно. Представяше си как се отпуска върху възглавницата и топлата му плът прониква в нея. Това я караше да трепери от студ и същевременно да изгаря от горещина.

Това беше най-краткият път към смъртта. Тъмнината на свят, където вече не съществуваше неговото дихание. Почувства как потъва в тази мрачна нощ, потапя се в пламъците на някакъв ад.

Всичко беше толкова несправедливо, толкова жестоко!

Влудяващата му близост всеки ден я приближаваше до огъня, който й предлагаше той. Плашеше я фактът, че всеки негов поглед и жест й носеха послание за това, което би могло да се случи.

Всяка нощ Линес стоеше будна до късно. Жаждата й за неговото присъствие и близостта му растеше непрекъснато. Линес копнееше за прегръдките му като за изцеление. Мислеше, че ще полудее. Понякога дори не се съмняваше, че вече беше обезумяла.

След това лудостта й се превръщаше в страх. Чувстваше стоманени остриета да се забиват в плътта й. Те я предупреждаваха. Тъмнината настъпваше точно след изцелението, което можеше да й предложи той.

„Пакстон, остави ме, преди да е станало късно…“

Тя трябваше да престане да мисли за него! Трябваше!

Линес изгледа дървените фигурки, които я очакваха върху масата. После решително се насочи към вратата.

Пакстон лежеше на леглото си. Това беше най-вълшебният миг на нощта. Половин дузина свещи и два фенера осветяваха скъпоценния почерк. В коридора се разнесоха стъпки, изпълнени с грация и лекота. Без съмнение те принадлежаха на Линес.

Къде би могла да отива в този час на нощта?

Той стана тихо и отвори вратата. Веднага съзря тъмната й сянка. С фенер в ръка, Линес слизаше по стълбите. Пакстон я последва тихо. Целият замък вече беше утихнал. Той беше разбрал, че Линес не заспива в точно уречен час. Особено, след като беше започнал чувствената си война с нея. Чуваше я как се буди нощем и крачи из стаята. Не заспиваше до сутринта. Без съмнение нещо постоянно я терзаеше.

„Не повече от мен самия, любов моя…“

Последва я през салона и кухнята. Там тя внезапно спря и се огледа изплашена назад. Когато Линес вдигна фенера, за да освети по-добре, Пакстон се сниши в сенките.

Вече по-внимателно Линес продължи към килера. Утре беше рожденият ден на Жан-Люк. Необходима й беше чаша масло, за да придаде блясък на своите фигурки.

Тя трябваше да отърве съзнанието си от мислите за него!

Линес се спусна по малката каменна стълба. Фенерът й осветяваше претъпканите с храна рафтове. Те бяха олицетворение на богатството на Гайяр: торби с овес и брашно, сушена шунка, пушено говеждо, скъпа вносна сьомга, еленско, треска, два сандъка с червени и зелени ябълки, лук, бурета с масло. Имаше чували, пълни с перушина от патици и гъски, сушени билки и бадеми. На два рафта бяха подредени подправките на Вивиан: горчица, сол, пипер, чесън, канела, индийско орехче, карамфил и много други. Най-високо, сред други чудатости, беше пъхнато ароматизираното масло.

Линес пое дълбоко дъх, остави фенера и понечи да вземе гърнето. Малък шум я накара да се обърне стресната. По пода тичаше мишка. Бързаше да се скрие сред вълната, подпряна в ъгъла. Успокоена, Линес отново се зае със задачата си.

Скрит в тъмното, Пакстон се възхищаваше на неувяхващата й хубост. Две перлени гребенчета придържаха назад косите й и къдриците се спускаха като водопад по гърба й. Цветът им вълшебно контрастираше с тъмносивото на роклята й. Лицето й беше бледо. Под очите й имаше тъмни кръгове, но това не намаляваше красотата й. Дългите ръкави на бялата й блуза бяха навити около малките й длани.

Пакстон безшумно се приближи и застана точно зад нея. Позволи си да се наслади на аромата, излъчван от тялото й. Устните му се притиснаха към косите й. Почувства как гръбнакът й потръпна. Гърнето се изтърколи на покрития със слама йод. Линес се обърна с въздишка.

— Пакстон!

— Линес…

Той стоеше толкова близо. Погледът й потърси красивите черти на лицето му. Наболата брада му придаваше заплашителен вид. Беше облечен в памучни панталони и прозрачна туника. Коланът и ботушите му бяха от велур. Сетивата й погълнаха аромата на кожа, примесен е мускус от сапуна му. Сърцето й внезапно заби силно.

— Ти си ме проследил?

— Да!

— За да видиш къде отивам?

— Не. — Пакстон се засмя, като я гледаше как се опитва да се успокои. — Единствената ми цел беше да те открия сама някъде. Исках да, узная как се справяш с… битката между нас. Интересува ме дали си прочела писмата ми, или направо си ги изхвърлила в огъня.

Линес сключи ръце на гърдите си, сякаш искаше да се моли или да се предпази от силата на неговия поглед.

— Писмата ти… Целта ти е само да ме измъчваш!

— Измъчена ли си вече, любов моя?

Шепотът му беше олицетворение на терзаещата съблазън. Отговорът беше „да“, но тя не желаеше да му предлага ново оръжие. Две седмици всяка нощ тя бе лежала в леглото си и го бе очаквала. Две седмици на лудост, на тормоз от фантазиите, спиращи дъха й. Успяваше да поспи малко само за да се намери в кошмара на сънищата. Те я разбуждаха още по-неспокойна.

Сега я беше открил сама в тъмното.

— Нека да проверя колко си измъчена, любов моя. Една проверка… — Пакстон сведе устни и докосна голата й шия. Тя почувства изгаряща студенина на това място. — Свали ръцете си, любима.

Дишането й се учести. Сърцето й биеше до пръсване. Под силата на някаква магия тя се подчини.

Стоеше съвършено неподвижна. Погледът му проникваше през роклята й. Предчувствието за катастрофа предизвика треперене. Когато я докосна, сякаш животът я напусна!

Загрубелите му пръсти галеха раменете й. Топлината на кожата й завладя чувствата му. Ръката му се настани точно над гръдта й. Почувства ударите на полудялото й сърце. Пръстите му заиграха заплашително с дантелите на роклята й. Погледът му се наслаждаваше на втвърдените й зърна.

— Да разхлабя ли дантелите ти?

Въпросът беше изречен точно когато устните му се спряха върху ухото й. Горещи тръпки пронизаха цялото й тяло.

— Кажи „да“!

Това беше друга проверка. Колебанието й не беше предизвикано от нерешителност. Линес изживяваше вълнението на истинското предизвикателство.

— Да — прошепна горещо тя.

Изтръпналите му пръсти отпуснаха презрамките й. Големите му длани се задържаха върху деколтето й. Топлината им беше като балсам за опънатите й нерви.

Не след дълго върху нея остана единствено прозрачното й бельо.

— Пакстон!

— Искаш ли да те докосвам. Линес?

— Да…

Ръцете му се заровиха под тънката материя. Спряха на съкровището под нея. Закръглените й гърди ликуваха. И тя пое дълбоко дъх. Удоволствието беше като острие. Яростни тръпки затанцуваха между краката й, когато палците му започнаха да правят кръгове върху изпъкналите зърна. Линес положи глава върху дървената греда отзад, потопила се в горещината на дланите му.

— Пакстон!

Сякаш името й помагаше да открие раменете му и да намери опора там.

Той възнагради реакцията й с по-силно притискане. Шепотът му изпълни устните й:

— Линес… Колко пъти съм си представял, че гърдите ти са в дланите ми, очите ти са пълни със страст по мен, а устните ти крещят за още любов. О, Линес, такова сладостно чувство…

— Пакстон!

Името му сякаш беше молба за нова целувка. Не трябваше да чака дълго. Устните му покриха нейните, а ръцете й обгърнаха шията му. Докосването на телата им донесе ново напрежение между бедрата й.

— Линес… — Името й пътуваше по гърлото й и я накара да въздъхне. Слабините му бяха твърди. Пакстон вече губеше контрол върху себе си. — Линес, искам всичко от теб… Искам…

Думите останаха неизречени, защото устните му откриха гърдите й. Светът започна да се върти и тя затвори очи. Безпомощен стон се откъсна от нея, когато езикът му въртеше набъбналите до болка зърна. Това вече беше непоносимо.

— Пакстон, Пакстон, не тука…

Това беше всичко, което успя да изрече.

Пакстон я привлече зад затворената врата. Грабна я на ръце и я понесе по стълбата нагоре към кухнята. Светът продължаваше да се върти около нея.

Докато я носеше през салона, Линес се опитваше да оправи роклята си. Пакстон внезапно спря.

Линес почувства как мускулите му се стягат. Вдигна поглед и лицето й загуби цвета си. Морган залиташе пиянски из стаята. В първия момент им се стори, че няма да ги забележи. Съпругът й често поглъщаше огромни количество алкохол, без да страда от махмурлук на другия ден. Когато се напиеше, той полагаше глава на масата. После посред нощ ставаше, за да се оттегли в стаята си. Както сега.

Той спря и заоглежда сянката пред себе си. Учудване изкриви почервенялото му лице.

— Какво се е случило, госпожо?

От гърлото й не можеше да излезе никакъв звук.

— Мишка — каза внезапно Пакстон. — Бях в кухнята, за да хапна нещо, когато се случи. Тя видя мишка в кухнята и припадна.

Линес вкопчи треперещи пръсти в роклята си. Другата й ръка търсеше да оправи гребена и да положи коса върху деколтето й.

Мозъкът на Морган явно още беше в летаргията на съня, но се стресна.

— Мишка? — Той отметна глава назад и гръмко се разсмя. — Винаги се е страхувала от тези малки гадини. — Морган поклати глава. Това предизвика поклащане на тялото му. Когато възвърна равновесието си, той добави: — По тази причина е влюбена в котките. Господи, всеки път, когато отворя вратата на шкафа, виждам ново котило. Хайде, дай да я отнеса.

Направи крачка напред. Пакстон бързо отстъпи.

— Ти едва стоиш на краката си, братко. По-добре аз да свърша тази работа — каза той. Мина покрай брат си и се заизкачва по стълбите.

— Да, в ужасно състояние съм — съгласи се Морган, като потупа брат си по гърба. Неговата стая беше вдясно от тази на Линес Той намери дръжката и каза: — Лека нощ на всички.

Вратата се затвори след него. Пакстон изруга тихо. Линес зарови лице в гърдите му.

— Пиян глупак!

Без съмнение Морган не подозираше нищо. Изглежда, увереността му не почиваше върху доверието в брат му. Той не се страхуваше от него. Като погледна Линес, разбра откъде идва спокойствието на Морган. Тя приличаше повече на светица, отколкото на жена от плът и кръв. Изневярата беше чужда на нейната психика. Дори мисълта за такова нещо изглеждаше абсурдна. Точно това беше голямата му заблуда.

Пакстон отнесе Линес до стаята й и затвори тихо вратата. Когато я остави на пода, тя веднага се свлече. Роклята й образува красив кръг около нея.

— Линес — прошепна той, като понечи да я вдигне. — Линес…

В очите й, където преди малко гореше страст, се беше настанил ужасът.

— Мария го изпрати! Това беше предупреждение;…

— Мария? — Пакстон постепенно разбра, че има предвид Светата Дева. Той познаваше загадъчното й мислене, което понякога го смайваше. Не знаеше обаче, че беше отишла толкова далеч. — Мислиш, че Мария кара Морган да се мотае из тъмното? — попита той недоверчиво.

Линес постави ръка върху устните си. Неконтролируеми чувства бушуваха в душата й.

— Знам, че Мария го изпрати — прошепна тя. — Иска да ни предупреди!

Пакстон изобщо нямаше намерение да обсъжда философски или религиозни проблеми с нея. Разгорещената му кръв го принуждаваше да мисли само за едно. Щеше да се пръсне от желание да я притежава. Само произнасянето на името й предизвикваше втвърдяване в слабините му. Единственото му желание беше да я повали на земята и да я притисне в прегръдките си. Топлината на тялото й го подлудяваше.

Той искаше изцелението, което само тя можеше да му предложи. Сграбчи я за ръката и я задърпа нагоре към себе си.

— Не, не мога! Това ще ни унищожи! Моля те, Пакстон, остави ме! Моля те…

Той я погали съчувствено. Отначало тя не разбра какво имаше в погледа му. После откри, че я съжалява.

— Изплашена си, любов моя — прошепна той. — Добре, ще те оставя. Засега! Но ще дойде време, когато няма да мога да го направя. Тогава и ти няма да го желаеш.

Линес затвори очи, за да осъзнае думите му. Ръката му се настани под брадичката й. Наклони лицето й, за да открие устните. Целувката вля топлина в треперещото й тяло. Тази горещина я накара да осъзнае, че предсказанието му ще се сбъдне.

— Ако можех да те оставя, бих го направил!

После си беше отишъл.

Тази нощ странният вълшебен сън я споходи отново. Жената беше облечена в черно. Стаята беше тъмна като роклята й. Абаносовата й коса беше вдигната нагоре. Както преди черният прозрачен воал придаваше загадъчност на лицето й. Линес се опитваше да види очите й, без да знае защо. Когато усети погледа й, сякаш загуби представа за времето. В отговор на молбата й, малките ръце се вдигнаха бавно, за да отдръпнат воала. Най-сетне Линес видя маслинените очи. Тя беше млада, красива и някак трагична. От тъмните очи се излъчваше топлота, дори може би съчувствие към съперницата.

Линес знаеше, че бяха съперници. През тялото й премина тръпка на ревност. Не знаеше защо е така. Сякаш жената беше всичко, което самата тя винаги бе искала да бъде. Линес дори не подозираше коя може да е тя.

Коя си ти? Коя си ти?

В съня й нямаше думи и жената не отговаряше.

Линес се насили да се събуди. Сънят й предизвикваше спомени, както всяка нощ.

Линес се надигна едва когато сивотата на утрото вече се беше възцарила. Жената беше изчезнала. Останало беше само мъчителното предчувствие. Копнежът по Пакстон беше примесен със заплашителната тъмнина на бъдещето.

Падащият навън дъжд и децата, които се бяха заиграли край камината, я успокояваха. Линес седеше край отворения прозорец и се наслаждаваше на градината, чиито тераси стигаха чак до отсрещната стена. Малка каменна пътека се виеше покрай туфестите легла от теменуги, маргаритки и мак. Зад тях се криеха, засадените лично от нея билки. Тя знаеше, че всички жители на Гайяр се радваха на пролетната буря. Почувства леко подръпване и се усмихна. До нея мързеливо се протягаше госпожица Бел.

Отново си спомни за Пакстон и усети пробождане в сърцето си. Когато го нямаше, той й ставаше още по-скъп. За това ли искаше да ме предупредиш? Линес старателно го избягваше през деня, но нощите бяха кошмарни. Сънят й беше изпълнен с еротични видения и желания.

Ръката й погали перваза, сякаш докосваше лицето му. В съзнанието й звучеше любимият му глас. Той щеше да остане тук цяла година. Трябваше само да преживее тази агония.

Линес се насили да го прогони от мислите си. Погледна Жан-Люк и Пиер, които се смееха щастливо, залисани с дървените рицари край огнището. Двамата съживяваха приказката, в която трябваше да освободят принцесата от злия магьосник.

Линес обърна поглед към двора и усмивката изчезна от лицето й. Някакъв конник препускаше през калта към стъпалата на големия салон. Върху измокрения кон имаше плащеница с цветовете на Ватикана. Без съмнение този човек носеше новини, свързани с новия епископ, който трябваше да заеме мястото на отец Гейли в Гайяр. Нито отец Гайяр, нито другите трима свещеници, имаха нужда от епископ. Тези мъже трябваше непрекъснато да се измъкват от безкрайните политически тресавища на Ватикана, за да вземат някакво благородно решение. Църквата беше преразгледала проблема след смъртта на отец Гейли. Гайяр беше нараснал и се бе превърнал в голям търговски център.

Църквата бе решила, че Гайяр вече е заслужил званието епархия и има нужда от епископ, а не само от трима свещеници. Новият епископ щеше да пристигне с още четирима отци и един секретар. Когато научи това, Морган бе доста впечатлен, но Пакстон му бе обърнал внимание върху факта, че този разкош щеше да им излезе доста скъпо. След това бедният Морган нямаше настроение в продължение на няколко дни.

Линес се изправи, за да посрещне пратеника. Изгаряше от нетърпение да научи имената на новите свещеници. Полетя надолу по стълбата и се озова до вратата точно когато Мишел канеше свещеника вътре. Той свали наметалото си, извезано в черно и червено — цветовете на йезуитите — и вдигна поглед към красивата госпожа. В контраст със сивия ден, тя стоеше пред него, облечена в тъмночервена рокля. Хермелиновите кожи, обточили ръкавите и деколтето й, се сливаха на едно място. Тънкият й кръст беше обвит с троен златен синджир. Също такава диадема придържаше назад дългите й коси. Въпреки всичко очите й бяха тези, които го грабнаха веднага. Огромни и сиви, те криеха някаква голяма мъка и тревога.

Мишел я представи като лейди дьо Шамберлан.

— Милейди — каза усмихнат свещеникът, като пое бледата й ръка и я целуна леко. Представи се като отец Томас.

Понякога, когато срещаше човек за пръв път, видението я окъпваше с вълна от емоции. Този път чувствата, предизвикани от този човек, сякаш й причиниха физическа болка. Мъжът, застанал пред нея, й изпрати пелена от тъмнина. Тя не идваше от него, а от някой друг до него. Вълната премина толкова бързо, че преди да я осъзнае, вече бе изчезнала.

— Носите новини за новия епископ на Гайяр ли, отче?

— Да. Идвам от Нотр Дам, където имах аудиенция с кардинал Дюпра.

Този мъж беше всесилен като краля. Той олицетворяваше силата на църквата във Франция. Прагматичен и плуралист, Дюпра беше повече политическа, отколкото религиозна фигура. Слуховете твърдяха, че има повече любовници от самия крал.

Усмивката на свещеника разкри грозните му зъби. Единият от предните липсваше. Едната му страна беше прорязана от дълъг белег. Той пъхна ръка в кадифения си джоб и извади плик, запечатан с восъчен печат.

— Кого ще посрещнем в Гайяр?

Отчето са засмя на нетърпението й.

— Не трябва ли да предам новините на вашия съпруг, милейди?

— Разбира се! Мишел?

— В салона е, госпожо.

Линес поведе мъжа по коридора.

В огромната стая кипеше живот. В камината гореше буен огън. Прислужници разнасяха плодове и подноси със сирене. Това беше знак, че обядът вече привършваше. Пакстон разговаряше с двама архитекти, специално извикани от Елзас. Те трябваше да разгледат замъка в Гайяр, за да построят собствения му дом по негово подобие. Морган и Джон слушаха група търговци, които оживено обясняваха защо цената на виното в Лион пада.

Линес бързо се насочи към главната маса.

— Милорд — каза тя, като направи лек реверанс.

Морган вдигна поглед. Винарите веднага млъкнаха. Всички гледаха към пратеника, застанал зад Линес.

Пакстон я видя и затаи дъх. Линес беше по-красива от утро над морето. Беше много променена. През изминалите няколко седмици той беше призовал всичката си воля, за да не я посети през нощта. Искаше тя сама да усети цената на своя отказ. Тази цена растеше и Линес трябваше да осъзнае, че двамата нямаха друг изход.

Лицето й беше бледо, а под очите й имаше тъмни кръгове, които говореха за огромната й вътрешна борба. Пакстон разбра, че изчакването му е приключило. Тази нощ щеше да сложи край на мъченията им.

С голямо усилие той отклони поглед от нея.

— Отец Томас е тук, за да съобщи кой ще бъде новият епископ на Гайяр.

— Така ли — учуди се Морган.

Той стана. Обичайната му кафява наметка беше доста широка. Линес отстъпи назад, докато премине ритуалът на запознанството. Отец Томас му подаде плика. Той го отвори, измъкна листа и прочете имената на глас. Те не означаваха нищо за него. Все пак веждите му се повдигнаха, когато стигна до големите суми, които изискваше епископът, за да пристигне. Зачервен, Морган веднага предаде писмото на Пакстон. Сърдитият му поглед потърси обяснение от свещеника.

Линес ги гледаше объркана.

— Виждам, че не ви е приятно, милорд — отбеляза отец Томас.

Той беше вирнал глава. Стоеше гордо изправен с ръце зад гърба и с присвити очи. Епископът го беше предупредил да очаква такава реакция. Това беше нещо обичайно през тези дни.

— Но това е абсурдно — възкликна Пакстон, като бързо подаде писмото на Джон. Лицето на чичо му се промени от изумление. — Тази година брат ми не би могъл да си позволи да се лиши от земя. Ще му бъде необходимо цяло състояние, за да задоволи грандоманските амбиции на този епископ.

— Какво става? — попита Линес.

Морган отговори, без да я поглежда:

— Църквата иска от мен да построя не обикновена църква, а цял манастир. Там ще живеят не по-малко от тридесет монаси. Иска също да обезпеча този манастир с огромно парче земя. Този план няма да успея да го осъществя и през следващите десет години.

— Когато един живот осигурява вечност, това е добра цена — намеси се отец Томас.

— И кога Господ упълномощи епископите да разполагат с душите на хората? — попита Линес, като повдигна вежди.

Пакстон и Джон не бяха единствените, които се възхитиха на тази забележка. Морган винаги беше приемал Линес като човек с бърз ум и голяма вяра в Бога. Тя имаше познания и интелект, различни от тези, които можеше да предложи образованието в манастир. Той кимна доволен.

Погледът на отчето притъмня от глупавата забележка на тази жена.

— Да не би да имате нещо против религиозната ни доктрина, госпожо?

— Ни най-малко — престори се на изненадана Линес. — Не бих дръзнала да направя такова нещо, отче. Просто бях изненадана да чуя, че духовенството гарантира вечен живот в замяна на услуга към църквата. Защото, виждате ли, винаги са ме учили, че единствено Господ има тази власт!

Джон се наведе, за да погали хрътката под масата. Всъщност искаше да скрие усмивката си. Тази жена имаше бърз ум. Очарованието, което излъчваше, беше обезпокоително. Като цяло беше неотразима. Колко пъти на самия него му се искаше да може да натрие носа на алчните свещеници.

Отчето настръхна, но реши да не обръща внимание на глупостите на госпожата и настойника. Разбрал, че господарите са Морган и Пакстон, той попита:

— Каква според вас е цената на изцелението? Гайяр расте. В него има вече деветстотин семейства. С Божията милост след пет години техният брой ще се утрои. — С неочаквана страст, той добави: — Хората имат нужда от духовен център така, както не могат без хляб и вода!

— Само добре нахраненият човек може да разсъждава така — отбеляза сухо Пакстон.

— Трябва да се има предвид нещо важно — намеси се Морган. — Лозята на Гайяр не дават и половината от реколтата в миналото. Това е известно на всички. Благодарение на брат ми тази година ще наторим земята и…

— Това също изисква средства — отбеляза Джон.

— Да — съгласи се Морган. — Върни се при своя епископ и му кажи, че Гайяр си има достатъчно добра църква. Ние ще направим всичко възможно той да бъде настанен добре, но това е всичко. Не притежавам съкровище, за да осъществя грандиозния му замисъл.

Отец Томас присви устни и се обърна към Пакстон.

— Сигурно Гайяр има някакво богатство…

Пакстон се разсмя. Това изнерви свещеника още повече.

— Щом сте толкова настоятелен, сигурно вашият епископ си въобразява, че ние ще се подчиним на заповедите му. Предполагам, че само в такъв случай ще достигнем вечния живот.

Симон се засмя и добави:

— Вратите на рая са широко отворени, но през тях се минава само при определена цена.

— Да — отговори Пакстон, като гледаше усмихнат Линес. — Мисля, че госпожата вече изтъкна заблудата на тази мисъл.

Очите на отец Томас блестяха. Лицето му се беше изчервило от смущение. Чувстваше се унижен. Вбесен, епископът със сигурност щеше да приеме това като недвусмислена победа на злото над доброто. Той беше убеден, че истински вярващите са малко и техният брой намалява с всеки изминат ден. Дори в свещената доктрина се прокрадваше богохулството. Това подлагаше на изпитание светите мъже, които вече вярваха на новите идеи. Въпреки огромната си вяра отец Томас тайно се улавяше, че сам се поддава на тези новости.

Той търсеше в ума си благоприличен отговор за тези добри хора, но не откриваше нищо. Разбира се, никой, дори и папата не можеше да гарантира вечност. Това не означаваше, че услугите на църквата не трябваше да бъдат възнаградени.

— Нима мислите, че не трябва да се страхуваме от Божието наказание?

— Не — отговори Пакстон, като поклати леко глава и облегна силните си ръце върху масата. — Нито пък да страдаме от глупаво суеверие. Трябва да разберете нещо: нито аз, нито брат ми разполагаме със средства за финансиране проектите на епископа. Ако толкова настоява, нека да бръкне в бездънните джобове на църквата. Това е всичко!

Линес наблюдаваше как мъжът кимна отсечено. Усети огромната му вътрешна борба. Имаше тъмнина около него. Тя го тласкаше към някакво нещастие.

— Епископ Пиер-Лус няма да бъде доволен, но аз ще оставя проблема в достойните му ръце.

Това име прониза Линес като стрела. Лицето й пребледня, а ръцете й станаха безчувствени. Епископ Пиер-Лус!

Господи, сигурно не беше чула добре?

— Покажи на добрия отец стаята на отец Гейли зад параклиса. — Морган говореше на Мишел. Гореше от нетърпение да се отърве от неприятния човек. — Ако е останало нещо от добрия отец, опаковайте го и го предайте на съпругата ми. Тя ще ги раздаде на бедните. — Милейди, изглеждате толкова бледа! Какво не е наред? Ако е заради отец Гейли…

Пакстон вече беше застанал до нея. Линес се обърна към отец Томас:

— Какво име споменахте?

— Това на епископ Пиер-Лус, милейди. Познавате ли го?

Значи за това я беше предупредила Мария в съня! По тази причина беше издялала лицето му на дървената фигурка. Той пристигаше тук, в Гайяр. Идваше, за да я прокълне!

— Не — успя да изрече тя, — само съм чувала за него.

Отец Томас кимна и последва Мишел. Прислужникът, който много обичаше своята господарка, се забави малко. Съчувствено наблюдаваше пребледнялото й лице. Линес изчака, докато двамата излязат.

— Милейди, какво не е наред?

— Моля те… Искам да останем сами!

Това беше всичко, което успя да изрече. Морган нареди на всички, които не принадлежаха към семейството, да излязат. В салона, останаха само Пакстон и Джон. Линес падна на колене пред Морган.

Без да знае защо, Джон погледна към Пакстон. Той беше свил юмруци до тялото си. На лицето му беше изписана огромна тревога. Беше впил поглед в падналата на колене Линес. Джон веднага разбра, че Пакстон е влюбен в жената на брат си.

— Милорд — молеше се тя. Нищо друго нямаше значение в този момент, освен заплахата, която бе надвиснала над нея. — Ако поне мъничко държиш на мен, няма да позволиш епископ Пиер-Лус да дойде тук!

— Но защо? — Морган я гледаше недоумяващо. — Познаваш ли го?

— Аз… Чувала съм за него. В манастира. Всички знаят колко е жесток и как мрази хората! Жителите на Гайяр няма да бъдат щастливи с него. Той търси във всеки дявола. Носи проклятие, вместо изцеление и мир. Сам видя колко непреклонен и сърдит бе неговият човек. О, моля те, Морган, не позволявай на този свещеник да дойде тук!

— Милейди, не мога да го спра! Самият кардинал е направил своя избор. — Той изгледа пергамента, сякаш беше парче камък и махна с ръка. — Ти сама знаеш как стават тези неща. Вероятно кардиналът му е задължен за нещо. Може този Лус да му е платил, за да го изпрати в нашата плодородна земя. — Морган се намръщи. — Те са сигурни, че сме богати. Скоро ще се убедят, че Гайяр е като всяко друго място на света.

— Моля те, милорд! Няма да мога да живея тук, щом този човек е сред нас. Не искам нито него, нито хората му, които ще обучават Жан-Люк. Те ще отровят младия му мозък със страх и омраза. Добре познавам репутацията на този мъж. Сигурна съм, че ще ме направи нещастна!

— Вярвам, че мога да помогна — намеси се Пакстон, който отчаяно се стараеше да говори спокойно. — С Лоренцо Лото, херцогът на Нант и настойник на крал Франсоа, сме добри приятели. Познавам се добре и със самия крал, както и с този долен Дюпра. Вероятно бих могъл да повлияя да се отмени решението. Все пак ще опитам, заради госпожата и Жан-Люк.

Усмивката на Морган стана по-широка.

— Ще го направиш ли, братко? Сигурен ли си, че Лото ще помогне на Гайяр?

— Да — отговори спокойно Пакстон. — Ще се намеси заради мен. Мисля, че ми дължи някои услуги.

Когато Линес се обърна към Пакстон, очите й грееха от благодарност.

— Моля те, направи го, каквото и да ти струва — прошепна тя. В думите й имаше скрито послание към Пакстон. — Трябва да го спрем!

Морган я наблюдаваше обезпокоен. Въпреки че не разбираше полета на мисълта й, нито дълбочината на нейната религиозност, той бе сигурен, че жестокостта щеше да отнеме щастието й.

— Да, трябва да го направиш, Пакстон! Разбираш ли, съпругата ми не ме е молила никога за нищо. Вярвам ще се съгласиш с мен, че от всички жени, които познаваме, тя най-много заслужава да бъде щастлива.

— Благодаря ви — обърна се Линес и към двамата.

Дъждът продължи да вали през целия следобед. Жан-Люк и Пиер се бяха окупирали в конюшнята. Настояваха и да вечерят там.

— Добре, но само до камбаните за вечернята — съгласи се тя, прикрила своята загриженост. Винаги успяваше да скрие тревогите си от своето момче. После добави строго: — И никакви смехове!

Тази заповед мигновено беше последвана от реакцията на момчетата, които едва потискаха своя кикот, а гърдите им щяха да се пукнат от напрежение.

Вивиан склони да им изпрати нещо по-специално, а Линес помоли двамата войници, застанали на нощна стража, да ги наглеждат. После се качи в стаята си. Въпреки че още не се беше смрачило, камината беше запалена. Пламъците сипеха златна светлина. Клер не се виждаше никъде. Тя често прекарваше вечерите в бараките на рицарите, в игра на карти и зарове с тях. Всички я обичаха заради бързия й ум и веселия характер. Тази вечер Линес бе доволна, че остана сама. Искаше да намери покой в молитвите си.

Приближи се до камината, зарови една клечка в жарта и после бързо я отнесе към олтара на Дева Мария. Запали едната свещ, а после и останалите. Видя го, когато вдигна поглед.

Дълго стоя и гледа лицето му, осветено от пламъците, като се стараеше да отгатне намеренията му.

— Пакстон…

Той се наведе напред и издърпа пръчката, преди да изгори пръстите й. Между тях се разнесе ароматен дим. Пакстон нежно докосна пръстите й. Хвана горящото дърво и го хвърли в огнището.

— Кажи ми какво всъщност знаеш за този епископ! — попита тихо той, загледан в пламъците.

Линес отмести поглед, за да събере мислите си. Разбира се, че щеше да се досети. Без съмнение имаше нещо повече от това, което беше признала. Не можеше да скрие нищо от него.

— Когато бях на единадесет години, той пристигна в моя манастир, за да ме провери. Разказвала съм ти за странната игуменка, която ме обичаше като дъщеря, а аз — като своя майка. Когато тя умря, от далечната Флоренция пристигна нова игуменка. Мисля, че ме намрази от пръв поглед. Ненавистта й растеше, като виждаше колко много ме обичат останалите монахини. Щом узна за виденията ми, положението стана нетърпимо. Тя извика Пиер-Лус, който трябваше да ме провери. Още тогава му се носеше славата, че открива дявола, проникнал в светата църква. Той изпълняваше тази своя задача с недостижим фанатизъм. — Линес замълча за момент и после продължи сломена: — Долових загрижеността на монахините. Добре помня цифрата. До този момент той беше екзекутирал осемдесет и осем от духовниците си. Славата му се носеше чак до Германия.

Пакстон изруга яростно.

— Когато го видях за пръв път — продължи отнесено Линес, — той беше толкова висок и красив. В пурпурната си мантия изглеждаше благороден и величествен. Спомням си, че тогава бях сигурна: Такъв добър човек не би могъл да ми причини зло.

Линес застана до леглото. Пръстите й галеха таблата му.

— Спомням си как коленичих пред него. Той поднесе отрупаната си с пръстени ръка за целувка. Бях изпълнена с момичешка възбуда, че се срещам с такъв властен и красив мъж. Знаеш, че никога не съм имала баща. Представях си как ще го очаровам и той ще ме обикне. Така бях направила със сестрите и старата игуменка… — Линес довърши с променен глас: — Целунах ръката му. Той я отдръпна, сякаш я бях изгорила. Скочи и със страшно дрезгав глас поиска да му обясня как съм направила така, че разпятието на гърдите му да трепери. Монахините побързаха да ме отдалечат от него. Той организира обичайното църковно разследване. С много сълзи в очите сестрите ми помогнаха да избягам. Така се озовах сама в широкия свят.

В цялата тази ситуация Пакстон виждаше само една опасност.

— Ще те разпознае ли, Линес?

— Не знам! — Разтрепераната й ръка потърси челото. — Понякога ми се струва, че веднага ще си спомни за мен, но от друга страна, тогава бях само на единадесет години. Бях просто една от стотиците, обвинени от него. В моето съзнание той се е запечатал много добре. В неговото може и да няма никакъв спомен. — Тя потръпна при мисълта за голямата грешка, която беше допуснала. — Защо не възприех и името на Белинда, вместо да използвам своето?

Чудеше се дали е вече късно да го стори. Това щеше да й помогне, при условие, че писмото на Пакстон не можеше да предотврати пристигането на епископ Пиер-Лус. Клер щеше да свикне с новото име, както и всички останали. Много се обръщаха към нея с титлата й. Само ако можеше да успее! Епископът не трябваше да чува необичайното име Линес. Това би й помогнало да се спаси.

— Пакстон, толкова ме е страх — призна тя. — Миналия месец постоянно имах кошмари, свързани с него. Когато дялках фигура на магьосник за Жан-Люк, без да зная как, изваях нечии зловещи черти. Започвах отново и винаги беше същото. Не можех да се сетя на кого ми напомнят. Вечерта, когато умря отец Гейли, внезапно си спомних кой е той. Това беше епископ Пиер-Лус. Хвърлих фигурката в огъня и докато наблюдавах как гори, видях смъртта на отец Гейли. — Линес замълча и добави изплашена: — Ако дойде тук, аз също ще умра!

— Никога — закле се Пакстон. Приближи се до нея и я притисна в прегръдките си. Докосването му предизвика огнени тръпки по тялото й. Линес затвори очи, за да им се наслади. — Няма да позволя той или който и да било да те нарани! Смея да твърдя, че и Морган ще постъпи като мен. Любов моя, целият Гайяр ще се вдигне в твоя защита!

— Но ако църквата…

— Не говори повече — прекъсна я той, като изтриваше сълзите й. — Ако се случи най-лошото, тогава ще…

Какво би могъл да направи тогава? Да посече петдесетина и после сам да падне мъртъв?

Обърна се към пламтящите й от вълнение очи. Тя чакаше да чуе дали ще се случи някакво чудо.

— Тогава ще те отвлека. Ще те заведа някъде далече… Може би в Швейцария.

Сребристите й очи се разшириха невярващо.

— В Швейцария?

Това беше страната на покритите със снегове планини, на изумруденозелените гори и кристалносините езера. Там живееха обикновени и добри хора. Сред тях нямаше да ги открие отмъстителният крал, нито вездесъщата църква. Тя винаги беше обичала да слуша за Швейцария.

— Да — потвърди той, като избягваше да гледа мястото, където хермелинът докосваше гърдите й. — Ще ти построя къща високо горе в планината. Под нас ще има зелена долина и синьо езеро, а над нас друга планина. Ти ще мислиш, че сънуваш, а аз ще те пощипвам, за да си сигурна, че си на земята.

Красивата картина мигновено стопи страха й и я накара да се усмихне.

— И как ще се изхранваме в тази хубава къща със зелената долина и синьото езеро?

Усмивката й го разчувства.

— Ами… Аз ще насадя полето…

Щастливите трели на веселия й смях го накараха да млъкне.

— Ти? Великият и известен лорд Пакстон дьо Шамберлан ще живее като обикновен селянин? Виждам те единствено как проклинаш старата кранта, която не може да оре, жилавите бурени и лошото време. Ще се наложи да те щипя, за да обуваш ботушите си, и да те изтиквам навън при вятъра.

Идеята беше прекалено хубава, за да се прости лесно с нея.

— Ще се връщам вечер изморен и гладен. Настроението ми ще бъде лошо, като времето навън. Тогава ще виждам красивата си съпруга и лошото ми настроение ще се стопява като пролетен сняг. Тогава ще узная какво означава да бъдеш щастлив.

— Тогава вече няма да бъда красива. Ще бъда облечена в парцали, както всички изморени и изнервени селянки.

— Да — продължи весело той. — Дрехите ти ще бъдат закърпени и парцаливи. Ръцете ти ще загрубеят от чистене и готвене. Ще станеш дебела от многото мои деца, които ще те дърпат за полите. — Гласът му омекна. Очите й блестяха от тази идея. — Въпреки всичко, любов моя, ти ще бъдеш най-прекрасната за мен!

Смехът й утихна. Тя споделяше неговите чувства. Те бяха подхранвани от романтичните мечти за обикновен живот, изпълнен с труд и деца, благословили тяхната любов. Мечтите им ги пренасяха във вълшебното време и място, където двамата щяха да бъдат свободни да се обичат.

Чувството за безпомощност ги изпълни с отчаяние. Устните му се сляха с нейните. Целуна я така, сякаш го правеше за последен път.

— Линес — прошепна дрезгаво той. — Не мога да чакам повече! Достатъчно е да вдъхна аромата ти по стълбите или роклята ти да закачи бедрото ми, а ръкавът ти да се допре до ръката ми. Тогава по цялото ми тяло се разливат горещи вълни.

— Пакстон — прошепна тя, почувствала влажните му устни върху челото си. — Ти си във всичките ми сънища. Само името ти кара кръвта ми да кипи. — Той обгърна лицето й с длани. — Искам те, Линес! Тази вечер, любима моя…

В целувката му имаше нежност и обещания. Никой от тях не чу приближаващите се стъпки и почукването на вратата.

Чукането стана по-силно.

— Милейди, съпругът ти моли да влезе!

Линес пое дълбоко дъх. Следващото вдишване я потопи в паниката. Тя посочи към паравана, зад който се къпеше. Пакстон сковано се прикри зад него. Линес се опита да успокои пулса си, преди да извика:

— Влез.

Вратата се отвори. В стаята влязоха Морган, Мишел и отец Томас.

— Милейди — започна Морган, без да обръща внимание на пребледнялото й лице, нито на страха в очите й. — Дойдох, за да ти кажа, че всичко е наред. Подписах и запечатах писмата на брат ми. Ще бъдат изпратени веднага щом времето позволи това. Отец Томас се съгласи да ги отнесе. — Той не съобразяваше очевидното неудобство на този свой план. След като се поколеба, продължи: — Отец Томас не вярва Пакстон или Лото да успеят да променят плановете на епископ Лус. Самият папа го е помолил за това. Крал Франсоа ще бъде безпомощен да помогне. Отец Томас иска да обсъди този проблем с теб.

Мишел веднага разбра, че нещо не е наред. Огледа стаята, за да открие причината. Не видя нищо. Точно когато отместваше поглед, той видя обут в ботуш крак под паравана. Погледът му потърси Линес и веднага разбра причината за страха й. Бързо пристъпи напред и закри крака, преди някой друг да го бе забелязал.

Чак тогава се досети чии може да бъдат тези крака.

Линес беше толкова ужасена, че Морган можеше да открие Пакстон в стаята й. Почти не го слушаше. Думите му постепенно проникнаха в съзнанието й и тя бавно кимна. В очите й имаше недоверие и ужас. Тя погледна към отчето, който наблюдаваше реакцията й.

После изгледа Морган. Как можеше да бъде толкова глупав? Нима беше разказал всичко на отец Томас? Така епископ Лус щеше да бъде уведомен за нейното неодобрение. Още от самото начало щеше да започне да я подозира. Просто не можеше да повярва, че Морган можеше да бъде толкова плиткоумен. Неговата тъпотия понякога го правеше безпомощен като дете.

Обърна се към отец Томас, който през това време разглеждаше олтара на Дева Мария. Върху една маса тя бе подредила големи ароматизирани свещи, разпятие и скъпа мраморна статуя на Богородицата. Линес много държеше на нея, защото някога беше принадлежала на старата игуменка.

— Милейди, съпругът ви ми каза, че не харесвате епископа?

Младата жена успя да преодолее страха си и да отговори:

— Тук има някаква грешка! Никога не съм имала щастието да срещна епископ Лус!

Отец Томас я изгледа откъм олтара.

— Въпреки това сте помолили своя девер и съпруга си да се намесят. Те изпращат писма, които трябва да го спрат.

Беше в капан. Трябваше да каже нещо.

— Чувала съм, че е доста строг…

— Чули сте неверни неща — прекъсна я отчето. — Епископът е точно такъв, какъвто трябва да бъде.

— Така ли? — Линес сплете пръсти, за да предотврати треперенето им. — Значи не е вярно, че много хора са били екзекутирани? И нещо по-лошо — отлъчени от църквата по негова заповед?

Отлъчването от църквата беше най-голямото наказание за вярващите. Смъртта беше нищо в сравнение с отделянето на душата ти от Бог и от вечния живот.

— Наказани са само тези, които заслужават това — отговори свещеникът. — Само тези, чиито грешен живот петни нашия свят.

— До мен достигна друго — продължи Линес несигурно. — Жителите на Гайяр са обикновени и добри миряни. Не ми се иска върху тях да се стовари справедливостта на епископа. Иска ми се духовният им водач да ги научи да прощават и да обичат…

— Да, да — каза Морган, загубил търпение. Дразнеха го всички тези разговори на религиозна тема. — Не се терзай, милейди. Пакстон и аз все пак ще се опитаме да осигурим друг епископ за Гайяр. Писмата ще бъдат изпратени веднага щом времето се проясни. След дискусията с отец Томас сигурно си се убедила, че епископ Лус все пак не е чак толкова лош човек. Дойдох само за да си спокойна, че писмата ще бъдат изпратени.

Сребристите й очи блестяха от ярост. Как й се искаше да намрази Морган за това предателство! Можеше да го направи, ако изпитваше злоба към него. Все пак Морган не беше виновен, че не предчувстваше задаващото се нещастие.

— Виждам, че почитате Мадоната — коментира Томас, след пореден оглед на масата.

В църквата се водеха дебати относно миряните, които се прекланяха пред Дева Мария, а не пред Господ. Много свещеници бяха започнали да съзират светотатство в почитта към Исус чрез неговата майка, вместо чрез Светия Отец. Епископ Лус считаше, че такива уклони трябва да се преследват.

Самият отец Томас боготвореше Пресветата Богородица, но се страхуваше да признае това пред епископа. Когато госпожата замълча, той добави:

— Хората говорят също, че имате видения?

— Да — възкликна Морган и спря. Беше се насочил към вратата, но по този въпрос имаше мнение и искаше да го сподели. — Моята съпруга винаги знае какво ще се случи! — Забелязал недоверчивия поглед на отчето, той добави: — Когато пристигна в Гайяр, приех това като чисти глупости. Живея вече доста години с нея, за да се съмнявам. Ето, миналата седмица двамата с Пакстон решихме да наторяваме. Тя каза, че няма да можем, защото се задава голяма буря. Въпреки че небето беше синьо и времето — сухо, аз знаех, че трябва да й се доверим. — Морган се разсмя и изгледа гъстата пелена от дъждовни капки, която се синееше през прозореца. — Виждате, че излезе права!

— Наистина — съгласи се отец Томас озадачен. — И на кого дължите тези видения?

— На никого — отговори бързо Линес, като се приближи до вратата. — Става късно. Ако ме извините, искам да се измия за вечеря!

— Разбира се, милейди — съгласи се отец Томас.

Като хвърли последен поглед на стаята, той тръгна към изхода. Морган го последва. Мозъкът му беше леко затормозен от видимото безпокойство на жена му. Той не беше човек, който обръщаше внимание на женските капризи. Техните настроения се сменяха по-често от цената на виното. По тази причина Морган бързо забрави страховете й. Без съмнение свещеникът не представляваше опасност. Сигурно жена му искаше да покори и него, както всеки мъж в околността. Той често си беше задавал въпроса дали не ги омагьосва по някакъв начин. Всички се стараеха да спечелят нейното благоволение.

Когато Мишел най-сетне напусна мястото си, отец Томас отново се обърна. Тогава също видя ботушите зад паравана. Очите му заблестяха от внезапно разбиране. Това обясняваше всичко.

— Не трябва да се страхувате от епископ Лус, милейди, а от Господ. Все пак свещениците само изпълняват неговата воля тук на земята.

Линес затвори вратата пред лицето му. Облегна се назад, но краката й не я държаха. Свлече се на земята, като трепереща купчина. Положението беше лошо и ставаше още по-лошо. Чувстваше се сякаш шишове се забиват в телесата й. Поглъщаше я тъмнина.

Тази нощ…

Обърна поглед към паравана. Пакстон беше изчезнал. През отворения прозорец вятърът блъскаше дъждовните капки в стаята. Беше си отишъл, но прекалено късно.

Тази нощ…

Линес го чака. Беше сигурна, че ще дойде, но Пакстон не се появи. Минутите се събираха в часове, които се изнизваха един след друг. Тя крачеше из стаята, после сядаше, после пак ставаше. Взираше се в тъмния прозорец, по чийто стъкла блъскаше дъждът. Най-малките шумове я караха да потръпва от напрежение.

Последното нещо, което си спомняше, беше, че произнесе името му много пъти. Повтаряше го, сякаш искаше да го извика.

Сънят й я пренесе на място, където се изпълняваха всички желания. Светкавица прониза нощното небе. Ехото на гърмежа я събуди внезапно. Огледа се замаяна.

Той стоеше до леглото. Лицето му беше скрито сред тъмнина и сенки и Линес не можеше да го види. Понечи да изкрещи, но ръката му се настани на устните й. Ужасените й очи търсеха чертите му, но те продължаваха да бъдат само сянка. Ръката му притисна главата й към възглавницата. Робата й се разтвори и той обгърна голата красота под себе си.

Линес чу острото му вдишване и сърцето й подскочи. Нямаше думи. Силата на чувствата им ги правеше безмълвни. Точно както бурята отнема всички права на слънцето, докато земята не бъде пречистена, а реките — препълнени.

Той задържа ръцете й над главата. Продължаваше да мълчи. Докосването им приличаше на огън. Топлата му ръка погали бедрото й. Този допир събуди целия й копнеж, потискан толкова дълго. После ръцете му повдигнаха таза й. Тя въздъхна, когато почувства пръстите му върху гърдите си. Това я подлудяваше. Линес се изви към него, а устните й шепнеха името му като молба.

Лилава вихрушка се завъртя в мозъка й. Светкавица прониза небето и освети влажните им тела, когато той проникна в нея. Линес беше хвърлена от скалата. Разтвори криле и се озова сред тласъците на вятъра. Затанцуваха цветове, горещият му дъх играеше сред косите й. От устните й се разнесе вик. Сякаш горещата сърцевина на нейното слънце избухна. Светлината му започна да избледнява в тъмнината…