Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss in the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и корекция
Слава (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Дженифър Хорсман. Целувка в нощта

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

— Тя не се чувства добре — прошепна Клер.

— Така ли? — попита разтревожен Пакстон. — Какво не е наред?

Смутена, Клер сведе очи. Проницателният му поглед сякаш четеше мислите й. В костюма си за езда той беше едновременно красив и някак суров.

— Изглежда, има грип. Малко е изморена и трескава — промълви тя, забила поглед в златните му шпори.

Пакстон разтревожен изгледа вратата към стаята на Линес.

— Не! — Клер протегна ръка, за да го спре. — Тя помоли да я оставиш един-два дни сама. Не й е добре, а и видът й…

Пакстон веднага разбра, че Клер нещо го залъгваше. Една седмица беше отсъствал от замъка. Трябваше да наглежда как върви мачкането на гроздето в северните провинции и положи всички усилия, за да приключи по-рано. Не искаше да отнема от оскъдното време, през което им оставаше да бъдат заедно.

Междувременно напрежението в Гайяр беше нараснало. Всеки момент в крепостта трябваше да пристигне отряд от четиридесет въоръжени мъже, изпратени от Ватикана. Епископът постоянно разпитваше селяните и събираше информацията за виденията на Линес.

Пакстон беше получил писмо от Дюпра. От него ставаше ясно, че Лус щеше да бъде отзован от Гайяр, но не по-рано от два-три месеца.

— Вероятно ще може да я видиш още утре — добави Клер.

— Добре, но само ако няма нищо сериозно.

Клер кимна в знак на престорено съгласие.

— Разбира се. До утре тя вече ще е на крака.

— Надявам се, всичко да бъде наред — приключи Пакстон.

Когато го видя да затваря вратата на стаята си, Клер се усмихна уморено.

Пакстон влезе в стаята и незабавно се запъти към прозореца. Последните лъчи на слънцето осветяваха каменния под. Бързо прескочи през перваза и тръгна по познатия път към стаята й.

Всички бяха все още на полето. Миналата седмица беше започнала жътвата на пшеницата, ечемика и царевицата. Замисли се защо ли Линес трябваше да го лъже. Дали не искаше да го защити от нещо, което не знаеше? Но какво беше то?

Прозорецът й беше заключен. Явно не искаше да я посещава. Линес стоеше с гръб към него и разговаряше с Клер. Пакстон извади камата си и повдигна резето. То леко изщрака и освободи прозореца. Пакстон го открехна внимателно. Гласовете се чуваха вече по-ясно.

— И той ти повярва? — Линес беше вкопчила ръце в тези на Клер.

Прислужницата кимна.

— Нужно ми е само малко време — заговори бързо Линес, вплела пръсти в косите си. — Трябва да размисля. — Беше облечена в златистата си роба. Дългите коси се спускаха по гърба и раменете й. — Само ако можеше сега да си замине! Не мога да повярвам, че го казвам. Броях часовете, през които можехме да бъдем заедно.

— Ти трябва да му кажеш — заяви решително Клер. — Той заслужава да знае истината.

Линес кимна с глава. По този въпрос нямаше спор.

— Не сега, Клер!

Прислужницата излезе от стаята, като клатеше глава неодобрително. Линес се обърна към прозореца и застина. Осветен от следобедното слънце, в нишата стоеше Пакстон. Много бавно и тихо той се запъти към нея. Линес загърна плътно робата около раменете си. Облегна се тежко на каменната стена и започна да търси приемливо обяснение.

— Кажи ми истината, Линес! — Гласът му беше пропит с почуда, объркване и малко болка. Близостта му заплашваше да провали целия й план. После Пакстон разбра всичко. — Господи, ти се страхуваш от мен?

— Пакстон, моля те! Просто ми е нужно малко време.

— Какво криеш от мен?

— Наистина само не се чувствам добре… — Ръката се настани на устните й.

Сякаш не можеше да понесе лъжата.

— Само не искам да ме лъжеш, Линес — каза заплашително Пакстон. — Всичко друго, но не и това!

Погледът му обгърна любимото тяло. Тя наистина беше бледа и страшно изплашена. Ръцете й притискаха плътно дрехата, сякаш искаха да я предпазят от него.

Внезапно той разбра всичко. Ръката му отмести изстиналите й пръсти. Робата се разтвори и пред погледа му се разкри голото й тяло. Подутината на корема беше малка, но погледът му веднага я откри.

В съзнанието му мигновено изникнаха нежните форми на момичето, започнало да се превръща в жена. Такава я беше притежавал за първи път. Бяха го пленили невинните очи и сладостният трепет на целомъдреното й тяло. Вълнението изживяно в онзи миг, все пак бледнееше пред това, което го владееше шест години по-късно. Когато се любеше с Линес, поглъщаше всяко миниатюрно несъвършенство на нейната женственост. Това го караше да се чувства така, сякаш би умрял от страст и любов.

А новото майчинство караше красотата й да разцъфти с още по-голяма сила.

Ръцете й затрепериха. Сълзите замъглиха очите й, като утринна мъгла, спуснала се над реката. Силата на любовта му я обля и Линес усети, че в този миг Пакстон я обича повече от всеки друг път. Чувствата, които ги обгърнаха, я накараха да го прегърне и да се притисне плътно до него.

Линес знаеше, че ще роди момиче. За него тя можеше да посрещне всяко изпитание. Пресветата Богородица й изпращаше изцеление на душата. Така можеше да понесе по-леко загубата на Жан-Люк и Пакстон, когато дойдеше време да заминат. Никога в живота си Линес не беше желала нещо по-силно.

Усети устните му върху челото си.

— Толкова се страхувам, Пакстон — прошепна тя.

— Линес, всичко ще бъде наред — започна да я успокоява той. — Какво би могъл да направи вече? Морган не е първият мъж, изпаднал в такова положение. Няма да бъде и последният. Животът трябва да продължи и той няма друг избор, освен да се примири с обстоятелствата. — Пакстон си припомни твърдоглавието и неспособността на брат си да се бори с трудните ситуации. За него нямаше съмнение, че Морган щеше да приеме леко този проблем. — Сигурен съм, че той дори няма да си направи труда да мисли върху това. Когато настъпи часът, аз ще се върна при теб, Линес. О, Линес, да знаеш само колко те обичам!

Зашеметена от думите му, Линес се отдръпна леко назад. Не можеше да повярва на простотата на мъжката му логика. Пакстон си въобразяваше, че Морган е лекота щеше да приеме тази ситуация!

Това нямаше да стане. Последното нещо, с което можеше да се примири, беше нарушението на хармонията в техния живот. Това за него беше равнозначно на предателство, което щеше да му причини огромна болка. Той щеше да отхвърли нея и детето. Омразата му щеше да се насочи към невинното същество, което зрееше в утробата й. Най-лошото беше, че това щеше да го принуди да прибегне към жестокост.

Пакстон нямаше да приеме това, което беше длъжна да направи. През цялото време си беше представяла, че той ще настоява да се отърве от плода на любовта им. Дни наред Линес беше мислила как да му обясни, че не й е възможно да го направи.

Реакцията на Пакстон идваше като благословия за нея. Имаше само един начин, по който можеше да накара Морган да приеме детето като негово. Това щеше да предизвика непоносима болка у Пакстон, но той не биваше да разбира за това.

Пакстон сведе глава. Устните му затърсиха нейните. Целувката му беше толкова нежна, че Линес се почувства като омагьосана. Тя трябваше да осъществи своя план още тази нощ! Пакстон нямаше да узнае. Никой нямаше да разбере.

Неочаквано я обля вълната на облекчението. Усетил реакцията й, Пакстон започна да я целува така, сякаш го вършеше за последен път в живота си.

Линес си правеше проста сметка. Всъщност нямаше да бъде принудена да спи с Морган. Тя можеше да изчака, докато се напие. Щом си легнеше, щеше да се промъкне в стаята му. Щеше да легне гола до него. Когато се събуди на сутринта, Морган ще я открие до себе си. Тогава тя ще го целуне нежно по челото. Това трябваше да бъде намек за нещо, което се е случило между тях.

После щеше да се промъкне обратно в своята стая. Никой нямаше да я види и всичко щеше да бъде наред. Когато се роди детето, Морган щеше да мисли, че е негово.

Пакстон се канеше да отведе Жан-Люк в Бомон. Морган щеше да й позволи да ги посещава поне един месец в годината. Пакстон кроеше планове да прекарва два-три месеца в Гайяр. Линес постоянно си внушаваше, че това е достатъчно. Особено след като се роди дъщеря й.

Стаята беше потънала в мрак. Линес се престори на заспала, докато изчакваше Елинор да се унесе. Скоро се дочу равномерното й дишане. Измина още час, а Морган като че ли нямаше намерение да си ляга. Понякога той прекарваше нощта на масата. Сигурно и тази нощ щеше да е така. Дочуха се стъпките на Пакстон. Несъзнателно Линес се стегна.

Прости ми, Пакстон, прости ми…

Как само я беше любил този следобед! Сякаш душата му имаше нужда да погълне всяка частица от тялото й. Събличаше я под лъчите на следобедното слънце. Шепнеше й думи, които я караха да се изчервява. Ръцете му я извисяваха до небесата. Постоянно й беше повтарял, че я обича.

Линес знаеше, че след вечеря бе играл шах. Беше го уверила, че е много уморена и тази нощ ще спи дълбоко. Бяха се разбрали да се срещнат на тяхното място край реката на другия ден следобед.

Мисълта, че Пакстон се намира толкова близо край нея, я правеше още по-напрегната.

Най-сетне по стълбите се дочуха тежките стъпки на Морган. Нещо постоянно почукваше и Линес се досети, че сигурно едната му шпора се е разхлабила. Като си тананикаше някаква пиянска песничка, той влезе в стаята си.

Ударите на сърцето заблъскаха в ушите й. Това бяха единствените звуци, които се долавяха във вцепененото й тяло. Може би трябваше да изчака още един час, или да настъпи утрото? Морган никога не ставаше, докато камбаните не обявят десет часа. Защо трябваше да прекарва в стаята му повече време от необходимото?

Ами ако заспи и пропусне нощта? Пресвета Богородице, помогни ми! Толкова е трудно.

Най-сетне Линес стана и тихо се насочи към вратата. После спря и погледна златистата роба, която едва преди няколко часа Пакстон беше съблякъл от нея. Приведе се и зарови пръсти в косите си. Все още се колебаеше. Толкова се страхуваше!

Трябваше да го направи! На сутринта всичко щеше да е приключило. В края на краищата това беше само една нощ, която трябваше да прекара в леглото му. От тази нощ зависеха животът и щастието на детето й.

Морган нямаше да я докосне. Той никога не го беше правил. Безшумно излезе в коридора и се насочи към стаята на Морган.

Съпругът й хъркаше звучно. Линес постоя за миг неподвижна. Очите й трябваше да свикнат с тъмнината, за да различат предметите. Толкова рядко й се налагаше да влиза в неговата стая. Морган се беше проснал с разперени ръце върху леглото. Линес се учуди, че беше успял да събуе ботушите си. Дрехите му бяха разпилени по пода. Върху тялото му имаше единствено чорапи.

Тя пое дълбоко дъх и пристъпи бавно напред. Внимателно приседна в самия край на леглото. Миризмата му беше странна и неприятна. Лъхна я на кисело вино и мъжка пот. Повдигна й се и тя се насили да диша равномерно. Младата жена положи глава до ръката на Морган и се сви на кълбо в края на леглото.

Коприненият балдахин се полюшваше от вятъра, който нахлуваше през отворения прозорец. Две мухи бръмчаха неуморно над главите им. Върху раклата имаше разтворен шах. Бялата кралица и рицарите й бяха обкръжени от черния цар и пешките му. Тогава усети соления вкус на сълзите си. Линес затвори очи и се опита да си представи Пакстон. Той бе застанал в средата на изумрудено поле, а край него синееха водите на езерото. То винаги изникваше пред нея, когато се намираше в затруднение. На това място бяха, когато имаха щастието да се обичат свободно.

Когато най-сетне сънят я надви, виденията изчезнаха в заплашителна тъмнина.

Морган се размърда, усетил лъчите на слънцето. Усети нещо, когато се опита с ръка да закрие светлината. Стреснат, Морган отвори очи и седна на леглото. Линес! Линес спеше в леглото му!

Загледа се в разрошената й тъмна коса, която обгръщаше красивото й лице. Робата й беше леко разтворена. Веднага разбра, че отдолу е гола. Съзнанието му бавно започна да прониква в тази загадка. Как се беше озовала до него? Трябва да е дошла, докато спеше. Но защо?

Мисълта, че го беше потърсила в леглото му, го накара да потръпне. Не, неговата красива и праведна съпруга нямаше такива наклонности. И въпреки всичко тя лежеше до него, потънала в дълбок сън.

Погледът му се спря върху гърдите й. Сърцето му се разтуптя силно. Усети изтръпване в слабините си. По вените му запълзя горещина.

Припомни си първия път, когато беше спал с нея. Преди да се роди Жан-Люк, тя съвсем не беше светица. Тъкмо обратното. Линес беше жена, за която би копнял всеки нормален мъж. Споменът започна да тласка кръвта му още по-бързо.

Морган събу чорапите си и легна по-близо до нея. Линес потръпна в съня си. Ръката му се хлъзна под робата и се настани върху гръдта й. Пръстите му започнаха да я галят все по-настойчиво.

Сивите й очи се отвориха внезапно. Някаква ръка я беше сграбчила за рамото и я обръщаше. Припомни си всичко. Погледът й подивя от страх, когато огромното му тяло се настани върху нея. Викът на ужас замръзна в гърлото й. После устните му се впиха в нейните и тя усети първия му тласък.

 

 

Клер тихо почука на вратата и влезе в стаята. Лейди Бомари вече беше облечена и стоеше край прозореца.

— Добро утро — поздрави я прислужницата, забелязала, че Линес я няма.

— Добро утро, Клер — отговори весело Елинор. — Линес вече е станала. Къде ли е отишла толкова рано?

— Не знам — отговори Клер. Самата тя беше учудена. Пакстон беше в салона. Предположи, че Линес също е там. Двамата не пропускаха нито миг да бъдат заедно. Долу се мотаеха само Мишел и няколко слуги. Клер беше помислила, че Линес се е успала. — Преди малко се събудих. Сигурно е в кухнята и помага на Вивиан. Може и да е в градината. Спомням си, че искаше да набере малко карамфил, преди да са захванали студовете.

Лейди Бомари кимна, но много добре знаеше, че това не е вярно. Вероятно Линес се беше измъкнала през нощта, за да отиде при Пакстон. Сигурно там беше заспала. Любовта между Линес и Пакстон беше толкова силна, че не можеше да убегне от ничие око. Елинор не преставаше да се чуди как така Морган още не беше забелязал нищо. Разбираше защо Линес се прикрива и от нея. Достатъчно дълго беше живяла и се беше научила да не съди хората. Особено когато ставаше дума за такова всепоглъщащо и красиво чувство. Беше по-лесно да се преструва, че не забелязва нищо.

— Искате ли да направя прическата ви, милейди? — попита Клер.

Елинор се съгласи. Щом свършиха, двете жени се запътиха към салона.

Лейди Бомари едва прикри учудването си, когато намери Пакстон в залата. Очевидно той привършваше със закуската си. След като размениха обичайните утринни поздрави, Пакстон попита:

— Предполагам, че лейди Линес още не е станала?

Елинор и Клер се спогледаха объркани.

— Всъщност тя сигурно е станала много рано. Когато се събудихме, я нямаше. Сигурно е в градината. — Дочуха се тежки стъпки. — О, този дявол пак се мъкне!

Пакстон извърна поглед. Обвит в пурпурните си одежди, в салона влезе епископът. Заедно със свещениците, които го следваха, той се насочи към масата. През последните седмици напрежението беше станало непоносимо. Пакстон беше забранил на тези хора да влизат в салона. Епископът беше купил някакъв склад в града и се бе настанил там с хората си. За щастие напоследък рядко се мяркаха пред погледа им.

— Виждам, че лорд Морган още не е станал — каза Лус, като погледна Пакстон. — Трябва да говоря с него. Ще го събудите ли?

Пакстон скръсти ръце.

— Брат ми имаше тежка нощ. Не ми се иска да го будя.

— Страхувам се, че проблемът може да бъде разрешен единствено от вашия брат. Отнася се за йезуитските рицари, които скоро ще пристигнат. Разбрах, че брат ви отказва да им даде подслон в крепостта.

— Погрешно са ви информирали — прекъсна го Пакстон. — Аз издадох тази заповед. Брат ми само се съгласи с мен.

Епископът присви заплашително очи.

— Настоявам да видя лорд Морган. Ако не го събудите вие, аз ще…

В този миг Пакстон скочи на крака. Камата му застрашително допря до гърлото на епископа. Всички в стаята шумно си поеха дъх. Впил поглед в изплашените очи на Лус, Пакстон процеди през зъби:

— Ако още веднъж ме заплашиш, кълна се, че ще прережа гърлото ти!

Ръката му дори не потрепваше. Пакстон много добре знаеше, че няма да успее да победи епископа. Неговите войници бяха повече. Можеше само да гадае каква щеше да бъде реакцията на жителите на Гайяр, ако се стигнеше до битка. Единственото сигурно беше, че Франсоа и Дюпра нямаше да го подкрепят.

Строежът в Бомон беше приключил. Беритбата тук беше към своя край. Време беше да си замине, но не можеше да го направи. Линес щеше да остане беззащитна с този демон.

— Сега мога да събудя брат си — обърна се той към ужасения мъж. — Ще го направя само за да ви каже, че няма да даде подслон на нито един войник, дошъл да вдигне сабята си срещу него. Той ще потвърди, че няма да допуснем църковен съд срещу съпругата му. Ще го събудя само за да ви каже, че страхът, който всяхте тук, вече е приключил!

Пакстон бавно прибра камата си.

Епископът отскочи назад като ужилен. В съзнанието му бавно проникваха ужасните думи, които току-що беше чул. Господарите на Гайяр щяха да пролеят кръв само и само, за да защитят вещицата! Ватикана нямаше да остави това без последствия. А той скоро щеше да представи и своите доказателства за магьосничествата й. Този мъж щеше да живее единствено за да съжалява за нечестивата си похот към тази жена.

Пакстон се престори, че не забелязва заплахата в погледа на епископа. Той бързо се обърна и затича нагоре по стълбите, спря пред стаята на Морган. Отвътре се дочуваше странен шум. По гърба му преминаха тръпки.

 

 

Вече половин час Линес стоеше приведена над легена и повръщаше. Бореше се е жестоките спазми в стомаха си. Морган я беше обладал два пъти. Крепеше я единствено мисълта, че час по-скоро трябваше да напусне стаята му.

Най-сетне успя да се изправи. Пое дълбоко дъх и изтри устните си. Започна да се спъва към вратата, но коленете й бяха омекнали. Падна, после се изправи и отново се насочи към вратата. Ръката й трепереше жестоко, но все пак успя да отмести резето.

Линес отчаяно се опитваше да заличи ужаса, който току-що бе изживяла. Беше сляпа за всичко около себе си, докато пред погледа й се проясниха два мъжки ботуша. Вдигна поглед и видя, че пред нея стои Пакстон. Чертите му бяха изкривени от недоумение и объркване. Линес стоеше като вцепенена и го гледаше. После светът стана сив и тя усети, че пропада някъде. Ръцете му я подхванаха. Главата й се отметна назад, а разрошените й коси се тръснаха по гърба и гърдите й. Линес не виждаше нищо друго, освен жестокостта на тъмните му очи.

Пакстон стоеше и се взираше в нея. Умът му отказваше да понесе очевидното. Страхът в очите й граничеше с истерия. Бореше се за всяка глътка въздух. Робата й се разтваряше и излагаше на показ червените белези по кожата й.

Ръката му разкъса тъканта. Голите й гърди разкриха следите от чужди мъжки ръце. Тогава я чу да говори.

— Пакстон, не… Мога да ти обясня. Аз…

Той не чу останалото. От обсебилия го гняв Пакстон разбираше единствено, че трябва да го убие. Той трябваше да убие своя брат!

Ръцете му я пуснаха и Линес се свлече на пода. После нещастната жена се изправи и залитна след него разплакана. Вкопчи се в ръката му, но той я отблъсна. Тя отново падна. Пакстон издърпа камата си, като видя това, Линес започна да крещи.

Морган се събуди внезапно. Когато видя как острието се издига над гърдите му, той рязко скочи. Започна да се извива под тежест на брат си. Ножът отнесе част от дланта му. Викът на Морган, предизвикан от болката, се загуби в този на брат му. Пакстон успя да забие камата в рамото на Морган.

Линес отчаяна скочи на леглото между двамата мъже. Ръката на Пакстон я удари силно между гърдите и корема. Линес не усети болка. Просто пред очите й причерня и тя се свлече на пода. Когато видя това, Пакстон реши да пощади живота на брат си. Морган се изправи задъхан. Задържа се за миг на краката си. После се свлече на земята, потънал в кръв.

Мишел и Клифор се втурнаха в стаята и замръзнаха на местата си. Зад тях се озоваха епископът, отец Томас, Елинор и Клер. Нито един от тях не можеше да каже и дума. Всички бяха онемели от ужасната гледка, разкрила се пред очите им.

На една страна лежеше Морган, потънал в кръв. До него беше бездиханната Линес. Над нея беше коленичил Пакстон, заровил глава в топлата й плът…

 

 

Линес беше коленичила разплакана пред Мадоната, която държеше дете в ръцете си. От нея струеше светлина, олицетворение на Божията любов. Младата жена посегна да вземе бебето. Искаше й се да го подържи поне веднъж. Момиченцето беше с тъмна коса и сини очи. Това дете тя никога нямаше да роди, но щеше да обича винаги.

Дъщеря й сега беше с Дева Мария. Линес плачеше и протягаше ръце. Тя обичаше това момиченце и не искаше да го загуби. Светлината зад Богородицата ставаше все по-ярка и заплашваше да погълне и нея, и детето. Пространството зад светлината й внушаваше мисълта, че тя е само частица от Вселената. Би могла да прекрачи в това пространство и да остане там завинаги…

Обърна се назад. Много далече тя видя Пакстон, който плачеше над безжизненото й тяло. Пакстон! Копнежът да го докосва отново я изтръгна от светлината. Тогава тя изчезна…

Морган лежеше в огромното си легло. Ръката и рамото му бяха стегнати в бинтове. При всяко движение раните му продължаваха да кървят, но хирургът беше дал надежда, че ще се оправи. Вероятно способностите на ръката му нямаше да бъдат същите, но щеше да оздравее. Камата милостиво беше разкъсала само мускулите, без да засегне костта.

Линес го беше спасила. Този факт се въртеше тягостно из мислите му.

Морган се взираше в тавана и броеше гредите по него. Очакваше мига, когато ще заспи. На вратата се почука леко. Той не помръдна. Нещо в колебливия звук отвън го увери, че това е Пакстон. Въпреки че очакваше срещата с него, той внезапно изпита страх.

Част от него се беше досетила, но подозрението беше прекалено болезнено, за да повярва. Тогава си беше наложил да не обръща внимание на фактите.

— Влез.

Пакстон се приближи до леглото. Брат му лежеше обвит в бинтове и покрит с леко одеяло. Като видя резултата от своето безумие, Пакстон едва не се разплака. Внезапно се обърна и закрачи към прозореца.

Беше си подготвил кратка реч. Трябваше да изрече няколко думи без съдържание. Въпреки че дълбоко съжаляваше за жестокостта си, нямаше намерение да се извинява. Да поиска прошка, означаваше да признае, че съжалява за любовта, която изпитваше към съпругата на своя брат.

Той просто не можеше да направи това!

Веднъж Линес му беше признала, че е видяла детството му. Непрекъснати тренировки и огромна любов към животните, особено към конете. Беше го видяла да се бие и в същото време да намира време да се позабавлява с децата, както и да тъгува за смъртта на първата си съпруга. Беше видяла всичко, включително и тъмната сянка на живота му.

Това беше собственият му брат! От мига, в който се беше родил, Морган засенчваше живота му. Той беше причина за всичко, което се бе случило. Също и за това, което беше пропуснал да направи. Той никога нямаше да постигне успехи в своя живот, ако не беше постоянният стремеж да надмине брат си. Линес беше първата отгатнала, че брат му се е превърнал в движеща сила на целия му земен път. И това винаги е било за добро.

Това прозрение го изпълваше със смиреност.

В живота му имаше едно-единствено нещо, независещо от брат му. Това беше любовта към Линес. Чувството го беше погълнало още в първия ден, когато я бе спасил от смъртта. Тази обич беше нараствала, подхранвана от спомена за нея и от всеки миг, когато беше имал възможността да бъде до нея. Жестокият факт, че тя е съпруга на собствения му брат, не бе успял да промени нищо…

С изключение на това, че двамата трябваше да се разделят.

— Морган, аз… — Пакстон замълча, после добави разстроен: — Всъщност не знам какво да кажа!

Морган лежеше абсолютно неподвижен. Стана му горещо от неизречените думи. В гърдите му се насъбраха странни чувства. В този момент разбра колко много обича брат си. Жестокостта между тях беше измила и последните следи на омразата, която засенчваше досега братската им любов.

Единственото нещо, за което не можеше да обвинява Пакстон, беше, че се е влюбил в Линес. Мишел, Пиер, Джон, отец Гейли, всички бяха влюбени в нея. Неговият мозък не успяваше да разбере причините за това, но този факт не му даваше право да ги обвинява. После си спомни за епископа.

Внезапно осъзна, че може би същата причина се крие зад омразата му към Линес. Може би той също беше открил у нея нещо много добро, нежно и красиво? Линес беше една реалност, която заплашваше да разтърси всичко, в което вярваше. По тази причина беше решил да я унищожи.

Не, той не обвиняваше брат си, че се е влюбил в съпругата му.

— Но тя е моя жена — довърши на глас мислите си той.

Без да иска наблегна на най-важното.

Думите му жегнаха Пакстон.

— Да — потвърди той с неописуема тъга в гласа. — Тя е твоя съпруга!

Това беше причината за грешките в целия им живот. Морган усети чувство за вина и го обхвана срам. Сякаш върху гърдите му легна огромен камък.

— Тръгвам си — добави Пакстон.

Морган, разбира се, знаеше това.

— За моя изненада епископът не се съпротивлява — заговори бързо Пакстон. — Съгласи се веднага да напусне Гайяр, ако си замина. Морган, искам да те помоля само…

— Ще го направя — каза твърдо Морган. — Няма да му позволя да я нарани. Никога — закле се той.

— Ако отново се върне…

— Веднага ще пратя да те извикат.

— Направи го тайно. Този човек има навика да убива пратениците.

— Добре — съгласи се Морган.

Пакстон замълча. Беше помолил за най-важното. Не знаеше за какво си мисли Морган, но това нямаше значение. Само да не засяга него и Жан-Люк.

Пакстон се приближи до леглото. Шепотът му издаде, че се страхува.

— Морган, относно Жан-Люк…

Морган разбра всичко. Отчаяно му се искаше да разсее страховете на брат си.

— Пакстон, въпреки всичко, което се случи, не познавам друг, който би могъл да го възпита по-добре. Вече му съобщих, че ще замине с теб.

Пакстон затвори очи. Огромната признателност се изписа върху лицето му.

— Благодаря ти, братко!

Морган протегна здравата си ръка. Изведнъж Пакстон усети, че и той е протегнал своята. Ръкостискането извади на повърхността дълго потискани чувства. Вече бяха братя не само по съдба, но и по сърце.

Без да се прикрива, Пакстон изрече последната си молба:

— Пази Линес, Морган!

— Разбира се!

Пакстон кимна и се обърна. Вратата се затвори след него.

 

 

Линес се беше подготвила за това.

Лейди Бомари беше седнала край прозореца. През вратата се чуваше възбуденият глас на Жан-Люк, който постоянно задаваше някакви въпроси. Пакстон му отговаряше с престорено спокойствие в гласа си. Ако затвореше очи и се заслушаше внимателно, Линес щеше да усети страха му. Стаята натежа от вълнение.

Като клатеше тъжно глава, Елинор остави ръкоделието си в кутията. Едва сега забеляза колко силно треперят ръцете й. Обърна поглед към Линес.

Тогава разбра, че никога не беше обичала толкова много Белинда. Все още слаба, Линес беше успяла да седне в леглото. Беше облякла синята роба, обвезана със сребърни конци. Тя й беше подарък от Пакстон. Изглеждаше мъртвешки бледа. В сребристите й очи блестяха сълзи. Тези красиви очи бяха помрачени, в очакване на предстоящото. Клер дълго беше ресала косите й, сякаш искаше да й даде възможност да събере сили.

Накрая Линес беше обърнала към Клер замъглен от сълзите поглед.

— Сигурна ли си? — беше я попитала прислужницата.

— Да.

Получила одобрението и на лейди Бомари, Клер беше отворила вратата.

— Мамо!

Радостно възбуден, в стаята влетя Жан-Люк. Преди да затвори вратата след себе си, Пакстон видя как майка и син се прегърнаха. За кратък миг Линес притисна момчето към сърцето си. Затворила очи, тя искаше завинаги да запечата този миг в съзнанието си.

А той беше безмилостно кратък.

Жан-Люк се отскубна от прегръдката й. Загледан в красивите очи на майка си, той започна да й разказва за предстоящото пътуване, за палатките, в които щяха да спят като истински войници, за новите юзди на понито си, за прощалните подаръци на баща си, за обещанията на чичо си. Детинският му ентусиазъм изпълваше с болка майчиното й сърце.

Радостта му изчезна, когато видя сълзите на майка си. Думите потънаха някъде. Момчето протегна ръка и погали лицето й.

— Мамо, ти плачеш…

— Така е, защото ще ми липсваш. Трудно ми е да повярвам, че синът ми е пораснал и го очаква първото му приключение. Жан-Люк, толкова ми е трудно… да се сбогувам с тебе!

В сините му очи се настани въпрос. Той не можеше да разбере какво се е случило с майка му и защо тя не може да дойде с тях.

— Защо не дойдеш с нас?

Прехапала устни, Линес се усмихна тъжно.

— Не мога… Аз…

Детето я прегърна и се притисна към нея. Линес отново затвори очи, като го чу да казва:

— Ти ще ми липсваш най-много!

— Да — заговори тя, притиснала малкото му топло телце. — Ти също ще ми липсваш, Жан-Люк. Ще ми бъде мъчно, че не мога да те смъмря, когато крадеш от вкусните сладки на Вивиан или когато се опитваш да измъкнеш камата на баща си. Няма да плуваме заедно в реката нито ще ме побеждаваш на шах всеки ден. Няма да посрещаме залезите заедно… Мисля, че най-много ще ми липсват сутрините, когато идваш и ме будиш.

Цялата стая беше притихнала. Линес усети как тялото му трепери до нейното.

— Жан-Люк — продължи тихо Линес, — ти ще се върнеш. Ще ми покажеш на какви прекрасни неща те е научил Пакстон. — Тя отдръпна ръцете му от шията си и нежно изтри сълзите му. — Сбогом, любимо мое момче.

Жан-Люк усети, че гърлото му е стегнато. Той кимна и се опита да се овладее. Вече беше близо до вратата, когато се обърна и се затича към нея.

— Обичам те, мамо! Да знаеш само колко много те обичам!

Линес го притискаше така, сякаш нямаше да го пусне никога. Най-сетне Пакстон пристъпи към леглото. Той вдигна момчето на ръце и го понесе към вратата. Клер се приближи, за да го поеме.

— Почакайте ме долу — нареди Пакстон.

— Хайде да видим какви провизии ви е приготвила Вивиан за из път — каза тя.

Лейди Бомари също се изправи бързо. Радостната възбуда беше изчезнала. Жан-Люк беше разбрал колко ще му бъде трудно да остави майка си. Хвърли й последен поглед. Тя бършеше сълзите си. Отчаяно се мъчеше да запомни този поглед. Той щеше да й бъде утеха в дългите празни дни, които я очакваха занапред.

След това синът й вече беше излязъл. Пакстон затвори вратата.

Линес го чу как се приближава до леглото й. Притиснала плътно завивката към тялото си, тя сякаш открадна и последната му надежда. Цялото му щастие се беше разпиляло. Беше му останал единствено този миг, когато трябваше да й каже „сбогом“.

— Не знам как е възможно това — каза тя, сякаш продължила мислите му. — Сякаш всеки миг ще усетя прегръдката ти! Не мога да повярвам, че ще бъде последната. Чудя се как издържаш всичко това!

Собственият му страх изпълни тишината. Ръцете му започнаха да треперят. Беше сигурен, че няма да събере сили да я прегърне за последен път. В следващия миг тя беше в прегръдките му. Той затвори очи, притиснал към себе си топлото й тяло. Тъгата й проникна в него. Тя имаше вкус на сълзи, на летен люляк и на топлота. Зачуди се как би понесъл толкова голяма скръб.

— Пакстон, кажи ми, че ще оцелея! Кажи ми, че ще намеря сили, за да преживея раздялата си с теб!

Повече от всичко на света му се искаше да й даде тази сила, но не мислеше, че сам я притежава. Понякога си въобразяваше, че е силен духом. Но като си представеше какво бъдеще го очаква, се виждаше кух като раковина. Това му показваше колко много от себе си оставяше при Линес. Не само сърцето, но и цялата си душа.

Притискаше я силно към себе си. Страхуваше се да не я нарани, но все му беше недостатъчно.

— Обичам те, Линес…

Той се отдръпна, за да докосне устните си до нейните. Веднага разбра, че това е грешка. Копнежът премина като гореща вълна през тялото му, после се превърна в отчаяние. Усети как пие от устните й, като умиращ човек, който търси искрица живот.

Пакстон се откъсна от нея и се загледа в красивите й черти.

— Линес — прошепна той, — помогни ми! Линес, помогни ми сега да…

Тя усети напрежението на тялото му.

— Не, не мога.

После си спомняше малко. Ръцете му се откъснаха от нейните. В съзнанието й проехтя първата му стъпка към вратата, после втората… Зрението й се замъгли, когато вратата се затвори след него.

Светлината си беше отишла. Заобикаляше я тъмнина, която й причиняваше физическа болка. Тази тъмнина беше предизвикана от тишината, от празнотата, от копнежа. Тя щеше да я съпътства до края на дните й.