Дженифър Хорсман
Целувка в нощта (7)

Седма глава

— Трябва да има белези от рани — обърна се епископ Лус към игумена на Фонтевро.

Стаята бе добре осветена от свещите и огъня в камината. През каменните стени на манастира проникваха гласовете на стотината свещеници, които участваха в хора. Тази далечна хармония изнервяше епископ Лус, който на път към новата си епархия Гайяр, се бе отбил тук. Открил, че администрацията на манастира подбира монасите единствено по силата на техните гласове, той вътрешно беснееше от яд. Вярата в Господ за тях, изглежда, нямаше значение. Беше разговарял с един новак, дошъл в манастира направо от своята пекарна, който дори не беше стъпвал в църква.

— Не разбрах за какви рани става дума? — попита с недоумение високият по-възрастен мъж.

— По коленете! Те са най-добрият знак за религиозно преклонение. Резултат са от часове, отдадени на смирени молитви. Във Фонтевро не откривам такива!

Игуменът разбра, че гостът му говори сериозно. Зачуди се дали епископът не е проверявал коленете на собствените си свещеници за такива доказателства на смиреността.

— Да, няма! Във Фонтевро възхваляваме Неговата Святост с възвисени гласове и сърца. Нашата смиреност идва с хармонията на молитвената музика. Вярно, не е толкова мъчително като наранените колене, но е по-необичайно.

Епископ Лус не възрази.

— Вие се гордеете много с вашия хор, нали? — Той стана, поставил ръце на гърба си. Преструваше се, че разглежда картините по стените. — Чух, че е бил представен лично на самия крал?

— Така е — усмихна се игуменът, без да подозира за капана. — Вече два пъти пяхме пред него. Негово величество е много музикален. Толкова се гордея…

— Наистина — обърна се неочаквано епископът. — Вие страдате от тази своя гордост. Страхувам се, че хорът ви е станал символ на суетата. — Устните му се свиха. Очите отразяваха светлината на пламъците в камината. Епископът продължи бавно, като наблягаше на всяка дума: — Вие знаете, че проявата на суета и показност са инструменти в ръцете на дявола. Те трябва да бъдат очистени, преди сатаната да ви е погълнал с тях.

— Погълнал? Но…

— Препоръчвам ви година на тишина и усилени молитви, за да изкорените тези…

— Цяла година? Това ще ме убие…

— Но ще спаси нечестивата ви душа и ще ви донесе смирение, каквото постът не постига. Ще информирам кардинал Ориго в Авиньон за това.

На вратата се почука.

— Това е всичко засега!

Ужасеният игумен не успя да разбере отначало, че вече е свободен. После бързо стана и се оттегли. През отворената врата се промъкна младият прислужник на епископ Лус.

— Отец Томас, милорд. Току-що пристигна от Гайяр.

— Покани го да влезе.

Отец Томас прекрачи прага. Бързо коленичи и целуна пръстена на своя духовен водач. Останалите формалности бяха съкратени. Изражението на отец Томас говореше, че носи важни новини. Той извади най-напред писмото на лорд Шамберлан до Франсоа, а след това и до неговия настойник, Лоренцо Лото, херцога на Нант. Накрая показа писмото, адресирано до самия Дюпра. Епископ Лус ги отваряше едно след друго, прочиташе съдържанието им и ги хвърляше в огъня. После наблюдаваше как се вие димът от тях.

Отец Томас се правеше, че не забелязва това прегрешение. Пред него се четеше и унищожаваше личната кореспонденция на господаря на Гайяр. Постоянно си повтаряше, че това е за доброто на вярващите и е необходимо. Добре разбираше, че всичко е във връзка с необикновената лейди Шамберлан.

Светлината танцуваше в тъмните очи на епископ Лус, докато слушаше подробности от живота на госпожата. Когато подчиненият му свърши, той произнесе:

— Най-сетне разбрах защо Господ ме вика в Гайяр!

 

 

Жан-Люк и Пакстон вървяха по пътеката край реката. Връщаха се от лов. Над главите им лъчите на следобедното слънце си побиваха път през гъстия зелен покров. Пред тях тичаха две хрътки, все още възбудени от лова на фазани. Жан-Люк се бе надявал, че ще срещнат предателския черен дракон. Бяха преследвали много километри една лисица, докато накрая я бяха загубили. Междувременно бяха попаднали на следата на сърна. Бяха изпуснали и нея, но на пътя им се бе изпречило гнездо на ястреб. Най-накрая бяха подгонили двата фазана. Чичо му беше прострелял единия със своя лък. После му беше помогнал и той да направи същото с другия. Момчето беше страшно развълнувано от своя първи лов. Нямаше търпение да се похвали на родителите си. А Пиер направо щеше да позеленее от завист.

— Чух Морган да те пита защо спиш при майка си — каза Пакстон.

— Да. — Жан-Люк се усмихна глупаво, сякаш беше хванат да прави беля. — Татко казва, че не мога да спя цял живот при мама. Твърди, че ще остана слаб.

— Това разстройва ли те, синко?

— Не. Нямам нищо против да спя при мама. Обичам я много, но… — Той спря. Не знаеше дали да признае, че това беше нейна идея. — Тя пожела да спя при нея.

Разбира се, Пакстон знаеше това. След тяхната чудесна нощ, Линес вече спеше с Жан-Люк. Отчаяно се стараеше да го отклони от леглото си. Пакстон разбираше чувствата й и не се сърдеше.

Тяхната любов не ги водеше към Рая, а към някаква пустош. Това омагьосано кълбо беше едновременно жестоко и всесилно. В него душите им се срещаха за полет и откриваха светлината.

Пакстон искаше отново да пътува дотам!

Като всеки истински ловец, Жан-Люк носеше лъка си готов за стрелба.

— Ще кажа на мама, че не мога да спя всяка нощ при нея. Тя ще се разсърди малко, но това е за добро.

— Да — потвърди Пакстон усмихнат, — за добро е.

Мислите на Жан-Люк се връщаха непрекъснато към преживяното през деня. Такава радост не беше изпитвал никога досега.

— Единственото по-добро нещо от лова на фазани е да се прониже сърна или бракониер. — Момчето подтичваше, за да се изравни с големите крачки на чичо си.

— Бракониер? — Пакстон спря и се извърна към сина си. — И какво ще правим с него?

Жан-Люк много добре знаеше отговора.

— Ще го обесим, разбира се!

— Така ли мислиш? — Пакстон коленичи, за да погледне момчето в очите. В гласа му имаше огромна нежност. — Ами ако той има много деца, които са гладували през дългата зима? Може би този човек просто се опитва да нахрани семейството си? Жан-Люк, ако убием бащата, децата му ще умрат от глад!

Тази мисъл шокира момчето. Той се взря в Пакстон.

— Това е много тъжно, но щом бракониерства, трябва да бъде обесен!

— Така ли? Помисли, Жан-Люк! Кое е по-важно за човека: да нахрани децата си, или да се подчини на закона, който ги принуждава да гладуват?

Бързият ум на детето преодоля и това.

— Майка ми е казвала, че основният дълг на мъжа е към съпругата и децата му. Така ли е?

— Да, това е вярно. Най-правилно би било да помогнем на този човек. — Пакстон стана и двамата продължиха. Вече наближаваха града. — Трябва да му се даде земя. Може би е по-редно с пот на челото да осигури храна на своето семейство.

— Да, така е най-правилно. Мисля, че и Господ ще бъде доволен.

Пакстон се засмя.

— Но защо тогава татко казва, че бракониерството е най-голямото престъпление?

— Ами, Жан-Люк… — Пакстон спря. Как можеше да обясни на момчето, че неговият брат беше от хората, които малко мислеха за причината на нещастията. — Времената се промениха. Морган, както и другите господари, трябва да се променят с тях. Знаеш ли, не много отдавна във Франция царяха хаосът и катаклизмите. Тогава имаше чумна епидемия, воювахме с Англия, а църквата беше обхваната от разкол. Нямаше достатъчно храна за никого. Много хора и децата им гладуваха. Тогава господарите искаха бракониерите да бъдат обесени, защото животните, които те хващаха, бяха необходими на семействата им. Сега нещата са по-различни, във Франция е по-спокойно.

Двамата прекрачиха портата на замъка. Пакстон се стресна. В двора имаше карета и няколко коня. Плащениците върху гърбовете им носеха цветовете на Ватикана. Това беше новият епископ. Беше избързал, преди кралят или Лото да успеят да променят назначението му. Пакстон тихо изруга и забърза по стъпалата към салона.

— Жан-Люк, отнеси птиците на Боне и после се измий! — извика той на момчето.

— Добре, чичо! — Момчето се втурна напред.

Бързаше да се похвали с улова. Пакстон се затича по стълбите, после по коридора и се втурна в големия салон. Около човека с пурпурни одежди се бяха струпали група свещеници. Брат му още не се беше прибрал от близкия град Каор. Там трябваше да събере още двадесетина ратаи. Джон стоеше и разговаряше с епископа. Загриженото му изражение говореше, че това наистина е Пиер-Лус. Без съмнение възрастният човек не бе доволен от срещата си с Негово превъзходителство.

Пакстон пристъпи напред. Мъжете преустановиха разговорите си, докато чичо му го представяше.

— А, Пакстон! Епископ Пиер-Лус пристигна! Малко неочаквано, разбира се… — Като се обърна формално към свещеника, продължи: — Мога ли да ви представя племенника си Пакстон дьо Шамберлан, лорд на Бордо в Елзас, генерал в стражата на краля.

Високият мъж махна с ръка, за да спре дългото изреждане на титлите на Пакстон.

— Земните звания не са интересни за мен! — Той протегна ръка, за да получи смирения поклон.

Пакстон се направи, че не забелязва този жест. Острият му поглед изучаваше мъжа срещу него. Изобщо не си го беше представял такъв. По-скоро очакваше да види някакво жалко и нещастно същество. Мнозина биха казали, че епископът е красив. Тялото му беше стройно, а по лицето му нямаше дори и една бръчица. Гъстата му руса коса едва бе започнала да се прошарва. Това само подсилваше изискаността, която лъхаше от него. Очите му имаха цвета на кехлибар и студенината на камък. В ръката си държеше висок жезъл, покрит с малки дяволски глави.

Пакстон веднага намрази този човек.

Двамата мъже продължаваха да се изучават, докато Джон представяше останалите свещеници. Пакстон забеляза отец Томас и попита:

— Надявам се, че сте отнесли писмата ми?

— Предадох ги на Фредерик Корсан, пратеника на двора в Анжу. Той ме увери, че ще бъдат доставени възможно най-бързо.

Това име не говореше нищо на Пакстон.

— Дали вече са пристигнали? Вие, предполагам, сте били информиран за съдържанието им? — Въпросът беше отправен към епископ Лус.

Всички, с изключение на Джон, се отдръпнаха шокирани. Който познаваше добре племенника му, можеше да очаква такава сцена. Силният характер му позволяваше да бъде до болка откровен. Никога не беше въвличан в някакво предателство или интрига. Не се страхуваше и от ничие отмъщение.

Епископът веднага разбра тези неща. Само добре защитен и уверен в себе си човек би изказал на глас съмнението си, че писмата му са били отворени. Подозираше, че лорд Пакстон дьо Шамберлан беше точно такъв.

— Нямам навика да чета лична кореспонденция. Не знам за какво намеквате?

— Разбира се, че знаете — отговори Пакстон. Гласът му не издаваше никакви чувства, макар да бе убеден, че епископът е прочел всичките му писма. — Помолих кардинал Дюпра, краля и Ларенцо Лото, херцог на Нант и настойник на Франсоа, да ви сменят с някой друг!

Епископът остана невъзмутим. Само извитата вежда над студения му поглед издаваше, че разбира атаката. Кардинал Дюпра беше плуралист и това го правеше негов противник. Да не говорим, че херцогът на Нант щеше да използва това в негова вреда.

— И така — кимна накрая епископът, като се усмихна снизходително. Опитваше се да покаже, че не се е случило нищо необичайно. — Сега бихте могли да ми кажете какви са мотивите ви за такава настоятелност?

— В моето искане нямаше никаква настоятелност — каза Пакстон, като пристъпи напред. Стойката му беше войнствена. — Нещата са много прости. Като имам предвид вашата репутация…

— Каква е тя? — прекъсна го епископ Лус.

— Нужно ли е да питате? — изстреля Пакстон. — Нима мнението на хората за вас е тайна, недостъпна за критика и обсъждане?

Ръката на епископа се вкопчи в жезъла.

— Моята репутация може да бъде съдена от Господ и от никой друг! — Очите му се присвиха почти невидимо. — Милорд Шамберлан, не мога да разбера защо ме посрещате по такъв груб и бих казал яростен начин. Какво мислите, че ще загубите от моето присъствие в Гайяр? Или какво смятате, че ще спечелите, ако ме махнат оттук?

Пакстон изгледа мъжа пред себе си, сякаш искаше да премери сили с него.

— Възраженията ми са много. Те засягат както философски аргументи, така и семейни проблеми. Вие защитавате папските закони и права. Възможно е те да изместят тези на моя крал. Чел съм критиките ви срещу трудовете на Аристотел. Според мен е абсурдна идеята ви за „Божия камшик“. Според вас чумната епидемия е Божие наказание за неверниците. Без колебание бих заявил, че възразявам срещу всеки ред, който сте написали. Най-лоша, според мен, е безкомпромисността, с която налагате църковните закони. Истината е, че не одобрявам нищо от това, което сте направили или написали. По тази причина не искам да се учудвате, че ще изпратя други писма до Дюпра и Лото за вашето отстраняване от Гайяр.

Епископът беше впечатлен.

— Оценявам вашата честност.

— Така ли? Това ме изненадва! Друг на ваше място би се обидил от неспособността ми да крия своите чувства.

Вече беше отишъл твърде далеч. Дори Джон усети това.

Дълго време епископ Лус гледа Пакстон, вбесен от наглата му проява на враждебност. Огромната му гордост беше жестоко засегната. Този човек заслужаваше да бъде унижен и той щеше да се погрижи това да стане много скоро.

Пакстон понечи да се оттегли.

— Вашата неприязън е оценена, милорд! — Гласът на епископа го накара да се обърне и да го погледне в очите. — Надявам се след време отношението ви към мен да се промени. Уверявам ви, че не изпитвам същите чувства към вас!

Пакстон посрещна с неприкрит скептицизъм тази лицемерна проява на доброжелателство.

— Предупреждавам ви обаче, че писмата ви няма да донесат очаквания резултат!

Пакстон остана невъзмутим.

— Интересна проверка на силите — отговори той… — Ще видим това!

— Вие сам ще се убедите. Кралят няма да си губи времето, за да ме мести на друго място.

Това изявление ядоса Пакстон.

— Не можете да отречете, че папата трябва да съгласува своите решения с крал Франсоа?

Епископът се засмя. Този мъж беше наивник!

— Това е така, но не може да не знаете, че… има и други връзки между тях. Молбата за компромис от страна на нашия свети папа ще струва прекалено скъпо. Кралят може и да удовлетвори молбата ви, но и във връзките на двора има ограничения. Това важи също и за приятелството между краля и известния генерал.

Присвитите очи и вирнатата брадичка на Пакстон издаваха неговата ярост, но прикриваха объркването му. Господи, дали това не беше блъф? Или този човек имаше влияние и върху папата?

Той погледна Джон, който поклати глава. Той също не знаеше отговора на този въпрос.

Епископ Лус продължи настъплението си.

— Струва ми се, че целият този разговор е празно губене на време. Все пак не вие сте господар на Гайяр, нали? — Той изобщо не очакваше отговор. — Освен това брат ви има син. Това означава, че никога няма да притежавате Гайяр. Колкото и да ламтите за наследството на своя брат, никога няма да го имате. Никога!

Пакстон попита озадачен:

— Какво означава това?

— Просто отбелязвам факта, че всичките ви претенции са резултат от чудовищните размери на излъганите ви надежди! Те се диктуват от самия дявол. Съжалявам ви за това. Проявите на гордост от ваша страна са безсмислени. — Гласът на епископа беше просмукан с ненавист.

Омразата разтърси Пакстон. До този момент не беше разбрал играта на този човек. Той заплашваше не само него, но и Линес. Думите му издаваха, че той някак е узнал за любовта му към братовата жена. Трябваше да открие това по-късно. Засега трябваше да си изясни нещата с този дявол.

— Предупреждавам ви, че трябва много внимателно да вникнете в моите мотиви и цели. Да не говорим за кътчетата в моята душа. Там ще откриете, че има неща, които съм готов да защитавам с цената на живота си. Надявам се, че съм ясен? — С потъмнели от ярост очи, Пакстон се оттегли.

Затича се нагоре по стълбите. Нямаше никой наоколо. Той стигна до вратата на Линес и много внимателно натисна бравата. Като се огледа още веднъж, младият мъж бързо се вмъкна в стаята.

Следобедното слънце обливаше нишата на прозореца, където беше седнала Линес. Изненадана, тя вдигна поглед от дървените си фигурки. Инструментът падна в скута й.

Веждите му се повдигнаха, когато я видя да впива пръсти в роклята си. Тя беше обикновена и износена. Бяла дантела обточваше деколтето й. Меките цветове си отиваха с червената панделка, която придържаше косите й.

Пакстон бавно се приближи до нея, а тя затвори очи. Споменът за прекараната нощ нахлу в съзнанието й. Копнежът й стана неудържим. Искаше отново да се сгуши в прегръдките му и да усети тежестта на тялото му. Тя знаеше, че двамата бяха осъдени. Пламъкът, който беше запалил в очите, блестеше в самата й душа. Всички можеха да видят това. Епископ Лус щеше също да го забележи и тогава с тях бе свършено.

— Епископ Лус е пристигнал? — промълви тя.

— Току-що напуснах неговата компания.

От безпокойство очите й се разшириха.

— И какво?

— Той се прекланя пред единствения човек, който ще го покровителства.

— И кой е той — извика Линес.

— Лъв Десети.

Тя отстъпи шокирана назад.

— Папата… Мили Боже… — Разтрепераната й ръка потърси челото. — Хората говорят, че той има достатъчно сила, за да слее сатаната с Господ. Нищо ли не може да се направи?

— Не знам. Много се съмнявам, че писмата ми са пристигнали.

— Защо?

— Отец Томас ме гледаше виновно, а епископът се прави, че нищо не разбира. Още днес ще напиша по-настоятелни писма. Ще изпратя лично Симон да ги отнесе. Имаме още надежда. Междувременно…

— Да?

Пакстон разбираше, че Линес е отчаяна.

— Трябва да се държиш с него, сякаш нищо не се е случило. Когато Морган те представи, дръж се твърдо. Най-хубавото ти качество е достойнството и то веднага трябва да проличи. Линес — прошепна той настоятелно, — трябва да се научим да крием страховете си!

Младата жена сведе поглед. Обмисляше мъдрите му думи. Пакстон беше прав. Тя трябва да крие страховете си. Щеше да успее, сигурна беше в това. Само да не я разпознае!

— Какво ще правя, ако си спомни коя съм?

— Ще се правиш, че не разбираш! Той не може да го докаже. Ако те разпознае, докато събере доказателства… надявам се, сигурно дотогава да бъде преместен или…

Линес се вгледа в очите му.

— Или?

Погледът му беше изпълнен с решителност, но засега не искаше да я плаши.

— Не трябва да мислим за друга възможност, Линес — прошепна той, като пристъпи към нея.

Тя понечи да се отдръпне, но настоятелната светлина в очите му я хипнотизира. Устните му се спряха на челото й. Не можеше повече да се въздържа. С вик на ранено животно, тя се повдигна на пръсти. Ръцете й обвиха шията му, а той я притисна силно към себе си. Прегръдката му се превърна в единственото сигурно място на този свят. Линес вдигна глава, за да срещне погледа му.

— Линес… — Тръпки я побиха, когато устните му докоснаха нейните. — Позволи ми да се насладя на твоята красота, преди да са ни разделили.

Господи, тя беше по-сладка от вълшебен плод, от самия живот дори! Нежността отстъпи място на ненаситния глад. Устните му се разтвориха. Пръстите й се впиха в кожените платки на раменете му.

Когато целувката свърши, той тихо промълви:

— Тази нощ, Линес…

Очите й го потърсиха с няма молба, но беше вече късно. С него винаги беше късно. Той се обърна и тръгна към вратата. Преди да излезе, огледа внимателно коридора.

Линес се облегна на каменната стена и затвори очи. Бъдещето премина през тях като тъмна вълна. Заплашваше ги жестокост, тя виждаше много добре това. Може би щеше да се случи още тази нощ?

Линес плътно затвори очи. Отчаяно се мъчеше да открие причината за тази жестокост. Видението стана светло и ярко.

Тя прошепна името му ужасена:

— Морган…

Морган крачеше до Линес по стълбите. Трябваше да я представи на епископ Лус.

Клер беше използвала всяка хитрост, която знаеше, за да промени външността й. Който за пръв път срещнеше Линес, веднага забелязваше косата й. Водопади на тъмни вълни падаха до кръста й. Бяха толкова къдрави, че дори собствената им тежест не успяваше да ги изправи. Това беше възхитителна гледка. Клер направи така, че косата й да изчезне. Нави я на плътна корона около главата й и я покри с квадратна червена кърпа от кадифе, обшита със златни ширити. Ефектът беше страхотен. Нежните черти на лицето й станаха по-остри. После постави руж върху страните и устните й, а ресниците й подчерта с въглищен прах.

Линес беше облечена в най-изисканата си рокля от червен брокат и черно венецианско кадифе. Към ръкавите бяха прикрепени панделки, които стигаха до земята.

Искаше й се да види ефекта, но нямаше огледало. Старата игуменка ги наричаше дяволски инструмент на суетата. Младата жена знаеше, че това е пресилена оценка, но все пак отказваше да си купи.

— Изглеждам ли много променена?

— Да — отговори Клер. — Не може повече. Ако Гайяр бъде негова епархия, той все някога ще те види такава, каквато си. Няма начин това да не се случи някой ден!

— Знам това. Мисля, че първото впечатление е най-важно.

Клер зацъка с език.

— Какво ще правим, ако все пак те познае? Как би си обяснил превъплъщението ти като лейди Белинда дьо Шамберлан? Със сигурност ще помисли, че това е просто съвпадение.

Линес затвори очи.

— Моля се да стане така…

Морган отвори вратата. Линес се обърна и стана.

— Готови ли сме? — Морган спря като вцепенен. Тя беше боядисала лицето си! Изглеждаше толкова променена! — Какво е това?

Линес беше много объркана и не знаеше какво обяснение да даде.

— Помислих си… Аз просто… — Тя погледна безпомощна към Клер.

— Малка промяна! — Клер се насили да се усмихне.

— Защо? — Въпросът му издаваше невинно недоумение.

— Да изглежда хубава.

— Хубава?

Морган пое дълбоко дъх и облиза устни. Тези бои по лицето й му напомниха за неприятностите, които си имаше с Ембър. Тази глупачка не го оставяше на мира. Беше платил доста щедро, за да легне с нея, но това бе всичко. Тя продължаваше да си въобразява, че все още не може без нея. Днес Жиро, градският месар, го беше осведомил за нея. Разправяла из целия град, че ще кръсти копелето си на Джон.

Ядосваше се всеки път, когато си спомнеше за това. Линес преглътна нервно. Отвращаваше я начинът, по който я гледаше. Морган присви очи и заклати глава.

— Не ми харесваш така! Ти си красива като ангел и не искам да… — Той заклати пръст. — Не искам да правиш това. Веднага го измийте! Ще почакам отвън.

Вратата се затвори с трясък.

Объркана, Линес се отпусна тежко на табуретката. По гръбнака й запълзяха тръпки, като гледаше как Клер мокри кърпата в легена с вода.

— Клер — прошепна тя загадъчно, — знам, че тази вечер ще се случи нещо ужасно!

Това изявление стресна Клер. Тя не се съмняваше в предчувствията на младата жена, но този случай беше по-различен. Старият надут епископ в миналото доста я беше изплашил. Вероятно Линес още беше под влиянието на този спомен.

— Не, ти просто се страхуваш от дъртия пръч. Ела, нека да изтрием боите от лицето ти. Да се надяваме, че този епископ Лус няма памет за женските лица. Половината от свещениците са такива. Всеки знае, че много от тях са само разглезени теменужки. Ако се сещаш какво искам да ти кажа?

— Разглезени теменужки? Не, не знам какво е това — отговори Линес, докато настървено търкаше лицето си.

— Ами обратни са — обясни прислужницата.

Думите на Клер направиха магия. Измъчена усмивка изви устните на Линес.

— Моли се никой да не чуе приказките ти. В противен случай не само аз трябва да се страхувам от пламъците…

Линес коленичи за късмет и се изправи. Клер отвори вратата. Морган пресрещна Линес в коридора. Усмихна се, като видя изтритото й до блясък лице.

— Ето, вече приличаш на жена ми. Тръгваме ли? — Предложи й ръка и я поведе надолу по стълбите.

„Трябва да се научиш да криеш страховете си…“

Думите на Пакстон звучаха в мозъка й. Тя се усмихна ослепително и придаде царственост на походката си.

Огънят в камината гореше и в стаята беше топло. Празнични фенери осветяваха всяко кътче. Ослепително бели покривки красяха масите. Вивиан беше сътворила чудеса от плодове и цветя. С помощта на Линес, разбира се. Най-красивите калаени чинии и бокали бяха изкусно подредени сред купите с плодове и сирене. Край тях бяха и специалните легени и кърпи за измиване преди празничната вечеря.

Край далечните маси, облечени в най-изисканите си дрехи, седяха почитани граждани на Гайяр. От едната им страна бяха строени рицарите, а от другата — свещениците. С крайчеца на окото си Линес забеляза, че Симон не беше сред тях.

Пакстон веднага забеляза промяната, докато Морган я водеше към централната маса. Тя спираше на всяка крачка, за да поздрави свои приятелки. Играеше ролята на красива и обичана господарка на имението. И се справяше добре. Той се усмихна успокоен.

Обърна поглед към епископ Лус и с изненада забеляза, че той го гледа. Веждите на Пакстон се повдигнаха въпросително. Епископът се обърна към Линес, защото Джон, в качеството си на настойник, му я представяше.

Както се правеше в такива случаи, той наблегна на християнското й име:

— Разрешете да ви представя лейди Белинда дьо Бомари Шамберлан.

— Госпожо, това е епископ Пиер-Лус.

Линес подхвана полите на красивата си рокля и направи почтителен реверанс. Той протегна ръка за целувка. Като се опитваше да не мисли за предишния път, когато го беше направила, тя леко докосна устни до пръстена на Христа.

— Как сте? — попита Линес, като дръзна да го погледне в очите.

Тревогата запълзя по гръбнака й. Епископът я гледаше с неприкрито объркване.

Тази жена му изглеждаше странно позната. Къде я беше виждал преди? Не можеше да откъсне очи от нея. Нещо му подсказваше, че като мъж трябва да внимава с нея. Епископът продължаваше да я гледа и когато Джон я представяше на свитата му. Тя старателно се покланяше на всеки от свещениците. След това всички заеха местата си, но Линес продължи да усеща изпитателния поглед на епископа върху себе си.

— Милейди — каза накрая той, — объркан съм. Имам чувството, че съм ви виждал някъде. Изглеждате ми… позната…

За момент Линес се скова от ужас. Той изчезна, когато си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Така ли? — попита тя съвсем учтиво. — Може би познавате родителите ми? Барон и баронеса Бомари от Монтегрел? Били ли сте някога там?

— Не! А вие пътували ли сте някъде?

— Пътуванията на съпругата ми са сведени до нула — отговори вместо нея Морган. — Тя е доволна да стои в дома си.

— Доволна? — Линес хвърли кокетен поглед към Морган. — О, съпруже мой, за мен е върховно щастие да бъда в нашия дом!

Удоволствието от отговора й го накара да се усмихне и да стисне ръката й.

Преди да разбере значението на тази игра, Пакстон изгледа студено брат си.

Прислугата забърза да сервира храната. Тя се състоеше само от две ястия. Епископ Лус и неговите братя спазваха строга диета, съобразена с изискванията на Свети Бенедикт, която им забраняваше месо от четирикраки. Малко след пристигането си епископът се бе появил в кухнята, за да нареди как да се приготви храната. За огромно учудване на Вивиан и Боне неговите изисквания бяха многобройни. Вивиан направи грешка, като сподели, че отец Гейли никога не им беше налагал такива неразбираеми за тях правила. Епископ Лус веднага беше съзрял възможност да изрази своето мнение по този въпрос, а именно, че тази слабохарактерност на отец Гейли беше дала основание на небесата да го накажат.

Вивиан още беше разстроена от този разговор. Пакстон осъди смешния фанатизъм, когато пред свещениците бяха сервирани постна яхния и някаква риба.

— Епископ Лус — каза той, — предполагам знаете как германският монах Лутер критикува индулгенцията, използвана от църквата? Досега не съм чувал как се защитавате срещу критиките му?

Линес беше забравена.

— Откога свещената римска църква е длъжна да се защитава от някакъв германски монах?

— Откогато нейните слова предизвикаха у вярващите страст към идеите — отговори Пакстон.

Стражата даде знак на Мишел, който забърза към вратата.

Линес веднага разбра какво искаше да каже Пакстон. Всички разбраха. Свещениците приемаха пари срещу индулгенциите си. С тях биваха опрощавани и неизповяданите грехове. Ако някой мъж например искаше да изневери на жена си, можеше да си купи опрощение от свещеника. Така прелюбодеянието му си осигуряваше опрощението на Господ. Отец Гейли отказваше да продава индулгенции, въпреки че джобовете на неговите братя се пръскаха. Така всички прегрешения — прелюбодеянието, кражбата, предателството, не можеха да разчитат на подобен род опрощение.

— Мили човече, нима подлагате на критика църковните закони? Наистина ли трябва да ви обяснявам свещената им цел? Индулгенциите спасяват хората от чистилището! Целият свят знае това, да не говорим за вярващите! — С тона си епископът подчертаваше, че без съмнение Пакстон не е измежду тях. — Ако човек умре недостигнал съвършенството, поне няма да се пържи в ада. Индулгенциите са спестили на безброй души тези неприятности. Целта им е благородна и свещена.

— Така ли — възкликна Пакстон. — Аз пък мислех, че с тях папата измества Свети Петър!

Морган и мъжете край него се разсмяха от сърце. Линес успя да прикрие усмивката си с глътка вода. Дори епископ Лус се усмихваше, докато питаше:

— Нима отричате правото на църквата да използва тези пари за възхвала на Господ?

Друг свещеник се впусна да възхвалява ефекта, който имаше величествената архитектура на църквите върху хората. Шартр и Нотр Дам поставяха всеки на колене, а това не е малко за грешниците. Сътрапезниците му обаче бяха погълнати от вкусната и обилна храна в чиниите си. Почти никой не обръщаше внимание на скучната и натруфена реч.

В този миг в салона се втурна Мишел и се насочи право към Морган. Приведен над ухото му, той зашепна разтревожен:

— Милорд, една… жена е пред вратите! Иска да говори с вас незабавно!

Не беше необходимо Мишел да използва име. Линес бавно изви устни, като се преструваше, че не е чула нищо. За неин ужас шепотът привлече вниманието на епископ Лус. Всички свещеници млъкнаха и престанаха да се хранят. Искаха да разберат какво е развълнувало техния началник.

Линес погледна изплашена към Морган.

Пакстон побърза да запълни неудобната пауза.

— И все пак как бихте отговорили на германския монах…

Прекалено късно. Зачервен, Морган удари с юмрук по масата и се развика на Мишел.

— Проклета да бъде! Изгони я! Как се осмелява да идва в къщата ми? А ти? Защо трябва изобщо да ме безпокоиш?

Видимо разтревожен, Мишел побърза да обясни.

— Тя казва, че ще се самоубие.

— Да го направи, докато не съм свършил тази работа вместо нея!

Мишел се отдръпна вцепенен. Унижен и объркан, той затича навън.

Цветът се върна върху лицето на Линес. Тя не се тревожеше за себе си. Безпокоеше я опитът на Ембър да принуди Морган да изпълни бащинския си дълг. Клер беше дочула клюката, че снощи жената е родила. Въпреки лесното раждане Ембър не би трябвало да излиза. Повече слухове щеше да предизвика фактът, че тя не беше преминала през ритуала за пречистване след раждането.

Прелюбодеянието все още се считаше за грях. То омърсяваше светостта на брака. Ако Морган имаше доблестта да посрещне събитията с необходимото достойнство, хората в града биха намерили сили да му простят. Но той нехаеше. Впускаше се в авантюрите, сякаш беше ерген. Поведението му беше лекомислено. Най-непростимото беше, че създаваше копелета, които после зарязваше. Децата му ходеха боси и голи като просяци. Веднага щом научеше, Линес изпращаше на жената пари, храна, обувки за детето и дрехи за зимата.

Без съмнение Ембър знаеше за отношението му към другите селянки. Незнайно как, Морган успяваше да убеди всяка една от тях, че тя е жената на неговия живот. Ако изобщо познаваше Морган, Ембър нямаше да споделя леглото си него. Между другото през него бяха минали много мъже, но към никого тя не беше предявявала такива претенции.

Сърдит, Морган пресуши бокала си и го подаде за още вино. Всеки знаеше, че не трябва да го закача, докато не премине бурята. Пакстон повтори въпроса си, за да отклони любопитството на епископа. Свещеникът реши да не обръща внимание на очевидно неприятната случка и отговори на Пакстон. Храната беше забравена, когато непреклонният фундаментализъм се срещна с рационалното и логично предизвикателство, подсилено с доста голямо количество ум.

Линес остана безмълвна. Въпреки враждебността между двамата мъже, или може би точно заради нея, те явно се наслаждаваха на разгорещения спор.

Линес тъкмо се канеше да опита парче ябълка и сирене, когато внезапно тялото й се разтърси в силен гърч.

От устните й се изтръгна вик. Всички погледи се спряха върху нея, а Пакстон скочи на крака. Ръцете й се вцепениха, а храната се разпиля по масата. Пред вратата се носеше шумната врява от нечие боричкане. В следващия миг ужасен вик раздра коридора и проникна в салона. Мишел извика нещо като предупреждение. Всички утихнаха и насочиха вниманието си към сцената.

През вратата като обезумяла се втурна Ембър.

Тя изгледа ужасена множеството пред нея. Вцепени се от страхопочитание, като забеляза одеждите и сановете им. В ръцете си стискаше вързоп. Линес с ужас разбра, че това е новороденото бебе. По гръбнака й отново преминаха трънки на страх. Почувства как Мария се надвесва разтревожена над детето. Тревогата й нарасна.

Мишел и Клифор се втурнаха след нея. Когато ръцете им се вкопчиха в раменете й, Ембър вече беше забелязала Морган. Тя се изви и се втурна към него.

Морган стана, но вече беше късно да спре тази жена. Ембър падна на колене върху стъпалата пред главната маса. Полите на бледозелената й рокля се разпростряха зад тялото й.

— Милорд! Милорд! — В пискливия й вик се долавяше безумие. Тълпата започна да мърмори възмутена, но млъкна при следващите й думи: — Ти нямаше да дойдеш, за да видиш своето дете. Затова аз ти го донесох!

— Ти, глупава долна курва! Как смееш! — Морган ръмжеше през стиснатите си устни като ранен звяр.

За момент сякаш реакцията му я изненада.

— Срамуваш се от мен, твоята Ембър? — Тя се обърна и изгледа хората наоколо. Треперещата й ръка понечи да оправи разчорлените коси, сякаш те предизвикваха срама на Морган. — Мислиш, че не съм достатъчно добра за тези благородни госпожи и господа, събрани тук? — Обърна се вбесена към Морган. — Бях достатъчно добра, за да топля леглото и да успокоявам болката в слабините ти, а не съм достойна, за да родя продукта на семето ти? — Ембър забърза напред. — Ти трябва да го видиш, милорд… — Тя разпови бебето и го вдигна високо.

Всички, които го видяха, се отдръпнаха назад ужасени. Детето беше чудовищно деформирано! Малката главичка беше подпухнала. Очите му бяха бели цепки, осъдени да не виждат света около себе си. На мястото, където, трябваше да бъде едната му ръка, имаше обезобразено чуканче. Чудо беше, че все още дишаше!

Устните на Морган се свиха от отвращение. Той гледаше втрещен.

Линес виждаше нещо повече. Светлината на Мария обливаше детето. Собственото й съчувствие и състрадание я сграбчиха с такава сила, че тя почти падна на колене.

— В името на Пресветата Дева… — замоли се Линес.

„Спаси детето!?“ — крещеше й Мария. В съзнанието й думите отекваха с чудовищна сила. Линес беше сигурна, че всички ги чуват.

Епископът съзря ръката на сатаната в това дело и почувства справедлив гняв. Заради греха на родителите си детето беше прокълнато от Всемогъщия Бог.

Ембър присви очи.

— Ти изглеждаш изненадан, милорд? Със сигурност си знаел, че омразната ти жена ще прокълне детето ни? — Като полудяла тя се обърна към Линес и зловещо закрещя: — Ти и твоето магьосничество! Ти си направила това! Зловещият ти знак, подхранван от огромната ти ревност, е белязал моето бебе! Ти отрови любовта ни и го отблъсна от мен! Направи така, че никога вече да не се върне при мен! Това е твое дело!

Сякаш всички въздъхнаха едновременно. Пред очите на Линес отначало пребледня, после стана кървавочервено.

— Махнете тази жена оттук! — извика Пакстон към Мишел и Клифор.

Командата изтръгна Мишел от вцепенението. Той пристъпи напред, но Ембър се изви настрана. В ръката й блесна нож, измъкнат дълбоко от гънките на полите й. Жените наоколо изпищяха.

— Не ме докосвай или ще го убия!

— Ембър, моля те, не прави това — извика Линес. — В името на Пресветата Богородица, моля те да не постъпваш така.

Тези думи вбесиха Ембър.

— Ти, ти ми причини това! — По лицето й се стичаха сълзи. Всяко вдишване приличаше на въздишка. — С хубавите си дрехи, изисканите си маниери и красивите си слова ти открадна неговата любов! — Погледът й стана зловещ и тя закрещя: — Ти си вещица! Ти направи това с детето ми.

Ембър погледна към бебето, сякаш го виждаше за пръв път. То лежеше неестествено утихнало. Недоумението, примесено с гнева, я хвърлиха в лудостта.

Линес разбра какво ще последва.

— Не! Не! — Линес викаше, като се приближаваше към жената. — Някой трябва да я спре!

Мишел затича към тях. Пакстон прескочи през масата, но вече беше късно.

Вторачена в лицето на бебето, заслепена от сълзите, Ембър вдигна ножа и го заби с всичка сила в него. Кръвта изплиска лицето и ръцете й и започна да се стича по роклята й. Тя вдигна мъртвото дете и го притисна към гърдите си. От изтерзаната й душа се изтръгна вик, който разцепи огромния салон.