Дженифър Хорсман
Целувка в нощта (2)

Втора глава

Слънцето осветяваше кръглите кули на замъка Гайяр. Реката, която минаваше през долината, проблясваше и напомняше за древната история на укреплението. Замъкът беше построен върху останките на стара крепост. Каменният зид се издигаше в южния край на селището. Пакстон, придружен от двама свои рицари, препускаше в силен галоп към крепостната врата.

Замъкът представляваше огромна постройка, сравнима единствено с Нотр Дам в Париж. От всички страни беше обграден от ров, пълен с вода от реката. Външният двор също беше защитен с вода. Над нея се издигаше огромна стена, по която бяха подредени бойниците. Около замъка се намираха постройките за рицарите и слугите, конюшните, свинарниците, градината и арената за упражнения. Имаше и по-малък двор, който обграждаше централната кула на крепостта.

Прочутите лозарски масиви на Гайяр се простираха във всички посоки, дори и по хълмовете. Нивите с ечемик, овес и пшеница започваха от север и достигаха до края на долината. Тя беше заобиколена във всички посоки от гъсти, непроходими гори.

Пакстон се задъхваше от възхищение. Беше сигурен, че невероятната красота на неговите земи ще го вълнува винаги.

Но това не беше негова земя. Тя принадлежеше на брат му.

Морган дьо Гайяр Шамберлан беше по-възрастен от него с абсурдното време от две минути. Девет месеца си бяха поделяли утробата на майка си, а той дори и там се беше опитвал да отнеме от пространството на Пакстон. Беше се родил здрав и тежък като всяко нормално бебе, докато брат му бил болнав и сякаш недоносен. Всички очаквали да умре до края на зимата. Майка му и нейните придворни веднага забелязали този факт. Така някои си обясняваха безразличието й към него и сляпата й привързаност към другия близнак. Двамата приличаха на козлета, преплели рогца за бой. Но тази битка заплашваше да продължи вечно. Тяхната съдба беше да са братя и врагове.

Копитата на коня зачаткаха по дървения мост, водещ към портата. Двамата стражи се втурнаха по каменните стъпала, за да посрещнат Пакстон. Очите му продължаваха да се взират в арката на централната кула. Рицарите му галопираха край него. Прозвуча тръба, която трябваше да предупреди Морган за завръщането на брат му. Преминал през портата, Пакстон съзря първо Джон Шамберлан. Той беше техен чичо и настойник на брат му. Възрастният мъж се втурна, за да го посрещне.

Пакстон спря коня си и скочи на земята още преди животното да се бе успокоило. Рицарите се запътиха към конюшните, а Пакстон се спусна към приятеля си. Погледът на посивелия мъж беше изпълнен с тревога.

— Случило ли се е нещо, Джон?

— Много лошо, Пакстон. Хенри се върна преди малко. Сега е в салона с Морган и му разказва ужасни неща за тебе.

— Какви дела ми приписва? — поинтересува се младият мъж.

Джон обхвана с поглед набитото, здраво тяло на Пакстон.

— Хенри твърди, че ти си зарязал битката. Отвлякъл си в гората някаква осъдена вещица и си се любил с нея. Той казва, че почти цяла нощ си бил с нея и си забравил, че трябва да търсите лейди Белинда.

Пакстон изруга гневно. Това беше самата истина. Нещо повече — през целия път насам беше мислил единствено за своята вълшебница. Беше се заклел, че след като открият Белинда, той ще намери своята красавица със сребристи очи и ще я доведе в Гайяр. Дори и сега, като затвореше очи, виждаше красивите й устни, водопада на косите й, извивките на грациозното й тяло, стоновете и воплите й, когато беше проникнал в нея.

За него нямаше извинение. Не можеше да даде никакво обяснение.

— Кажи, че това не е истина, Пакстон!

Очите му потъмняха още повече, но погледът му остана спокоен.

— Не мога.

Джон добре знаеше, че честността на Пакстон беше рядко и много ценно качество, но сега се превръщаше в заплаха. Той поклати глава.

— Господи, Пакстон, ако това е вярно, Морган няма да ти го прости никога!

Цели две години Морган беше договарял зестрата и земите, които щеше да получи след брака си с Белинда Сен дьо Бомари, дъщерята на барон и баронеса дьо Бомари от Нанси. Още два месеца бяха отнели подробностите по пътуването й. Беше обмислен всеки детайл — маршрутът, броят на рицарите, които щяха да я придружават, прислужниците и провизиите за придворната дама. Знаеха се странноприемниците, в които щеше да отседне, колко щеше да струва нощуването на рицарите. Всяка подробност беше плод на задълбочено, взаимно договаряне.

После неочаквано бяха получили съобщение, че из околността вилнеят петдесетина разбойници. Те изнасилваха, палеха и плячкосваха селищата и домовете, които не можеха да платят откуп. Пакстон беше пожелал веднага да се справят с тях, но брат му беше отказал. Според него, както и според другите господари, това не беше тяхна грижа. Надяваха се скоро разбойниците да се преместят на юг. Безразличието на Морган, което за Пакстон си беше чиста страхливост, го беше вбесило. Винаги го беше възмущавало. После беше дошло съобщение от епископ дьо Бери. Веднага им стана ясно, че госпожица Белинда ще пресече пътя на негодниците. Това най-сетне беше разтревожило Морган. Веднага беше разрешил на Пакстон и рицарите му да се включат в битката срещу неверниците. Девойката трябваше да бъде спасена на всяка цена.

Сега на сцената неканена се беше явила историята за вещица, с която се беше любил.

Пакстон се обърна към чичо си за помощ.

— Джон…

— Морган се кълне, че този път няма да ти прости. Сигурен е, че си го направил нарочно, защото не искаш той да има съпруга и наследник. Кълне се, че ще те прогони.

В този момент дървената врата над тях се отвори с трясък. Морган застана между двете каменни лъвски глави, издигнати над вратата. Зад него стояха рицарите Хенри и Клифор. Лицето на Морган беше изкривено от ярост. Той се втурна надолу по стълбите, като проклинаше брат си.

Въпреки че бяха близнаци, двамата мъже не си приличаха. Лицето на Пакстон беше привлекателно. Силата, изписана на него, беше заплашителна. Хората винаги го сравняваха с Джон Баптиста. Ликът на брат му беше по-красив, но въпреки по-добрия старт при раждането си беше по-нисък. Докато Пакстон беше строен, с гъвкаво тяло, Морган изглеждаше набит здравеняк. Веднъж, когато шивачът им взимаше мярка, Пакстон беше разсмял всички със забележката си: „От деня на раждането ни и с всеки изминат ден брат ми се старае да заеме повече пространство от мене.“ Брат му имаше по-тъмни коси и очи. Дълга брада прикриваше същата квадратна брадичка и някак смекчаваше изражението му. По-скромният му нос го правеше някак по-обикновен и по-малко привлекателен.

— Братко… — Пакстон понечи да обясни, когато двамата застанаха един срещу друг. В очите му блестеше извинение, но Пакстон беше сигурен, че брат му нямаше да го приеме. — Още не сме намерили момичето. Разбихме армията на разбойниците. Половината от хората ми отидоха да я търсят, а останалите тръгнаха по следите на негодниците. Дойдох, за да…

Пакстон беше абсолютно неподготвен за юмрука на Морган. Като се приведе, той постави ръка на лицето си, за да се овладее от шока. Морган го чакаше да се изправи. Тишината беше заредена с напрежение.

Двамата братя бяха израснали в постоянни битки. По-скоро Пакстон беше пораснал от постоянните унижения и побоища от страна на Морган. Последната им свада беше, когато бяха петнадесетгодишни. Пакстон много добре си спомняше този ден. Тогава Морган беше разбрал, че нямаше да може повече да бъде победител във физическия бой. Сега бяха по на двадесет и пет. Бяха изминали десет години, пълни с възмущение и тъга. Сега, изправен в цял ръст пред брат си, Пакстон разбра, че винаги е чакал точно този миг.

С рефлекса на трениран боец, Пакстон отблъсна следващия удар. Другата му ръка се заби в корема на Морган. Брат му изстена, но последва нов удар. Морган се озова в прахта.

Джон и майка им крещяха да престанат, но двамата сякаш не бяха на себе си. Когато Морган се изправи на крака и се втурна отново към него, Пакстон почувства как нещо в него се пречупи. То беше задържано там през целия му живот. След миг Морган лежеше на земята, прикрил с ръце главата си, докато Пакстон продължаваше да налага безпомощното му тяло.

Хенри и Клифор скочиха и задърпаха Пакстон, който беше като полудял. Той насочи мощта и яростта си към тях и това спаси брат му. Почти смъртоносната сила на юмруците му запрати в прахта първо Хенри, а след това и Клифор. Хенри повече не стана. Клифор се опита да го направи, почувствал счупената си челюст и режещи болки по цялото си тяло.

Пакстон дишаше тежко и се взираше в брат си. От устните на Морган течеше кръв. Той се изплю и изтри лицето си с треперещи пръсти. Едното му око беше подпухнало и затворено, но другото съзря Пакстон. Думите му преливаха от омраза.

— В този момент госпожицата със сигурност е мъртва! — Той се опита да овладее дишането си, усетил болката от счупено ребро. — Смъртта й тежи на мръснишката ти съвест! — Морган се опитваше да стои стабилно и да гледа брат си в очите. — Отсега нататък за тебе няма място в моето имение. Ти си прогонен, чуваш ли? Кълна се в Господ, че ако те видя още веднъж тук, ще те обеся на някоя бойница!

Пакстон чу отчаяната въздишка, изтръгнала се едновременно от гърдите на Джон и Клифор. Чичото веднага пристъпи, за да застане между братята, но Морган го отблъсна. Прекалено късно беше за намеса. Думите вече бяха изречени.

Той беше прогонен завинаги.

Пакстон обърна гръб на брат си за последен път.

Коленете му омекнаха от неочаквана мъка. Само страхът от вечното отмъщение на брат му беше приковал останалите по местата им. Присъстващите наблюдаваха безмълвно как Пакстон се приближава до своя кон. Той го пришпори, без да погледне замъка, земята и хората, които обичаше. С непреклонна сила на волята той се взираше в пътя пред себе си и в несигурното си бъдеще.

— Отървах се от теб, братко мой — каза Морган, като се стараеше да преодолее разстоянието между двамата. Сякаш искаше да го чуят всички в Гайяр. — Не искам никой да споменава името му пред мен. Най-сетне приключих с моя брат! Той винаги е бил мой враг!

 

 

Линес още си спомняше нощта, когато нейната майка се беше промъкнала зад гърба й. Удряше я с пръчката, а тъмното небе се разкъсваше от светкавици и гръмотевици. Тогава Линес беше на пет години. Тя беше застанала на прага на каменната им колиба и гледаше дъжда, който се стелеше на пелени. Реката, където майка й я беше учила да плува, бързо повдигаше водите си. От хълма зад колибата се стичаше кал, която вече достигаше до прозореца. Това беше накарало майка й да възкликне: „Господи, имай милост към нас!“

Злокобна кашлица беше прекъснала молитвата й.

Бедната, бедната й майчица…

Водата беше образувала огромна локва пред колибата. Линес си припомни възбудата, която я беше обхванала при нейния вид. Беше си представила как ще си направи сал и ще я преплува. Ще достигне до океана и ще се срещне с Нептун. Майка й беше разказвала вълшебни истории за Нептун, Зевс, Атина и за всички богове от древни времена. Тя ги обичаше много. Те не приличаха на жестокия Бог от църквата, но още като дете знаеше, че не бива да изрича на глас това. Майка й беше повтаряла, че можеха да я изгорят за такава ерес.

Когато локвата беше стигнала чак до старите дървета и кошарата, тя беше започнала да пляска с ръце. Овцете бяха прибрани на сухо. Една от тях, кръстена на краля, мосю Хенри, обичаше да проверява дали носи нещо в ръката си. Мосю Хенри и сега я близна, което я накара да се усмихне. Пилетата също бяха прибрани в кошарата. Те крякаха и сякаш плачеха. Майка й също ридаеше, защото влагата я караше да кашля още по-силно.

Бедната, бедната й майчица…

Тя знаеше, че зад нея се прокрадва майка й, защото беше чула кашлицата й. Беше започнала да се обръща и с крайчеца на окото си беше видяла тоягата. Това беше последното нещо, което си спомняше. Жестокият удар я беше запратил в света на духовете.

Беше зърнала небето…

Веднага се беше досетила, че онази доброжелателна светлина беше самият Бог. Дева Мария й беше казала без думи, че й е още рано да напуска земното царство, но майка й ще се пренесе на небето. Преди това ще я отведе в Бенедиктинското абатство, където монахините ще я обичат и ще се грижат за нея.

Линес си спомняше, че искаше да й обясни. Желанието й беше не да отиде в манастира, а при Нептун, но думите не излизаха от устата й. След това Мария я беше окъпала в своята любов и топла светлина и я бе променила завинаги.

Когато отвори очите си, сблъсъкът с реалността беше отчайващ. Главата я болеше, а майка й се въртеше около нея със затоплена кърпа в ръце. Дъждът беше спрял и през облаците блестяха лъчите на слънцето. Върху кърпата имаше кръв. Някога майка й беше красива, но кашлицата я беше състарила и изтощила.

— Майко — беше казала Линес нежно, — Мария скоро ще те прибере на небето. Мария каза, че трябва да отида в манастир. — Сребристите й очи бяха заблестели обнадеждено. — Майко, искам да поплувам в голямата локва.

— Линес, ти видя ли Благословената Богородица?

— Да, беше много хубава. Искам да плувам…

Майка й отново се беше погрижила да се подготви за четиридневното пътуване до абатството. Истината беше, че кашлицата на майка й забавяше придвижването, но Линес беше доволна от това. Тя й разказваше много странни и тъжни истории. Те бяха единственото, което щеше да й остане от нея.

Майка й беше измислила и историята, която щяха да разкажат на монахините. Тя беше странно съчетание от истина и лъжа, но когато бяха достигнали до бялата каменна постройка, сгушена сред зелени хълмове, Линес повярва на всяка дума, казана на сестрите.

Само богатите и благородни семейства можеха да си позволят таксата, която църквата изискваше, за да приеме детето им сред църковните канони. Такива семейства плащаха цяло състояние и поверяваха едно или две от децата си на грижите на монахините. Там те се учеха да четат и пишат. Подготвяха се да станат свещеници или монахини. Да имаш дете, прието там, се считаше като най-голяма благословия. Това беше най-лесният и целесъобразен начин да си осигуриш място на небето.

Майката на Линес беше бедна жена. Едва успяваше да изкара прехраната им с малко парче земя и с ръце, постоянно държащи вретеното. Господ я беше дарил с необикновено умно, красиво и здраво дете, което тя обичаше повече от всичко на света. Майка й знаеше, че смъртта й е близка, а нямаше на кого да остави малкото си момиче. Трябваше по някакъв начин да я уреди като послушничка, преди да умре. Отчаянието я беше накарало да съгради съвършен план. Цицината, оставена върху главата на Линес от тоягата, беше най-убедителното доказателство. Майката каза на сестрите, че дъщеря й е била ударена от гръм и е оживяла. Това беше чудо, което не биха могли да подценят. Беше се надявала, че монахините ще бъдат впечатлени от факта, че Господ беше прибрал за малко дъщеря й при себе си.

— Гръмотевицата ме удари тук! — Малкото момиче гордо беше показало подутината на главата си. Пет монахини вече я бяха прегледали старателно, преди да я отведат в стая с окачен кръст на стената. Там седеше по-възрастна жена, игуменката Констанс. Тя беше облечена в бяла роба, която напомняше на Линес за Мария. — Тя ме изпрати на небето!

Очите на игуменката се бяха разширили. Служителката, седнала до нея, се беше прекръстила.

Красивите сребристи очи бяха заблестели от вниманието им.

— Разговарях със Светата Дева. Тя е ангел. Господ също беше там — беше добавила въодушевено. После малката беше прехапала устни. — Част от това не е истина!

— Така ли? И кое по-точно? — беше попитала игуменката.

— Мария всъщност не изричаше думите. Ние разговаряхме в мислите си. — Малкото й личице се промени от тъгата. — Мария каза, че майка ми ще отиде на небето. Аз трябва да дойда тук, защото вие ще ме обичате и ще се грижите за мен. — Тя беше вдигнала поглед въпросително. — Ще го направите ли?

Детето беше прието като чудо. В своята тристагодишна история Бенедиктинският манастир не беше приемал послушница безплатно. Линес беше първата. Но тогава още не знаеха в какво се въвличат. Малкото момиче отначало беше най-умното и очарователно момиче в света. Тя беше любимка на всички. Опитаха се да променят името й на Жоан, но безуспешно. Детето се развиваше бързо. Явно беше по-щастливо на полето, или в конюшнята, отколкото коленичило за молитва към Бога. Но наистина всички го обичаха и глезеха.

Така предсказанието на ангела се сбъдна.

Една зимна сутрин, когато всички ставаха и се приготвяха за утринната молитва, Линес се обърна към сестра Тереза:

— Сбогом, сестра Тереза. Много ще ми липсваш! Моля те, поздрави красивата Мария и майка ми.

— За какво говориш, момиче?

— Ами ангелите пристигат — усмихна се момичето. — Ти ще отидеш на небето.

Сестра Тереза толкова се впечатли от тези думи, че припадна. Не успя да се възстанови и умря след два дена.

— Линес, как разбра, че сестра Тереза ще отиде на небето?

— Не знам.

Тя отговаряше все така, когато я питаха как е отгатнала за наводнението или за странника, който ще пристигне, или за новите заповеди от Рим, където живееше папата. Тя беше видяла и бебето в утробата на сестра Карлет още преди да има някакви признаци за неговото присъствие там. Беше отгатнала и кой е бащата, въпреки протестите на Карлет. Това беше овчарчето Пиер. Беше ги видяла как се въргалят на моравата из полските цветя. Игуменката ги беше принудила да се оженят. Бракът с прост овчар беше наказание за пренебрегване на свещените клетви.

Когато стана на седем години, Линес започна да вижда картини от миналото на хората. Беше видяла самата игуменка като малко момиче, скрито зад един сандък, което наблюдаваше как баща му жестоко бие майка му. Беше видяла епископа да спи с момчето от църквата. Когато беше казала това на игуменката, лицето й беше пребледняло. За да я успокои, Линес я беше попитала дали и те двете не можеха да спят в такова голямо легло заедно. Ден преди да пристигне съобщението за смъртта на сестрата на Маргьорит, Линес беше разбрала за това. Беше прегърнала възрастната монахиня и й беше казала, че сестра й всъщност е щастлива на небето.

— Защото Мария е там, а тя е нежна и красива, като слънчевата светлина. Мария обича повече нея, отколкото тебе.

Игуменката лично се беше заела с обучението на Линес. Беше си създала навик да се среща с нея всяка сутрин преди молитвата. Беше мъдра, изключително набожна и предана на Господ жена. Виденията на Линес най-добре от всичко поддържаха вярата й. В нея тя виждаше Божията милост. Не се съмняваше, че Линес е изпратена от небето и всички трябваше да я обичат и да се грижат за нея.

През зимата, когато Линес беше на единадесет години, игуменката умря. Това беше обикновена смърт, причинена от грип. Линес не беше предсказала този трагичен край. Тя постепенно разбра, че виденията й бяха безсилни, когато се касаеше за нея или за близък човек. Светлината отказваше да се обърне към нея. Вместо това тя разви интуиция, която й помагаше да оцелее.

Новата игуменка пристигна от далечна Италия. Тя беше ниска, тъмнокоса и говореше неразбираем френски. Гледаше малкото момиче с открита подозрителност. Недоверието й само нарасна, когато другите монахини й разказаха за странните способности на детето. Линес разбираше, че трябва да се страхува от тази жена. Знаеше това, защото когато бяха заедно, ръцете й изстиваха.

Новата игуменка извика известния епископ Пиер-Лус, човека призван да проверява необикновените членове на духовенството. Линес дочу загрижените шушукания на сестрите, че той открива сатаната буквално под всеки камък. Успокояваше я единствено допълнението:

— Ако скъпата ни Линес не беше толкова добра и чиста, със сигурност щеше да е в опасност.

Всичките й страхове изчезнаха в деня, когато го видя. Тя беше на възраст, когато добротата и благоприличното изражение се припокриваха. Линес гледаше пурпурното му кепе, покрило кестенявите му къдрици, златистите му очи и изправени рамене. Той беше толкова красив! Линес беше сигурна, че няма да й причини зло.

Тя все още си спомняше първата им среща. До нея стояха две монахини. Познатото им приятелско присъствие я успокояваше, когато коленичи да целуне отрупаната му с пръстени ръка. Той се взираше в красивото й младо лице. Внезапно ръката му стисна златното разпятие, висящо на гърдите му. Гласът му накара косите й да настръхнат.

— Нима е възможно да е толкова тъмно това изчадие, че чак кръстът ми да потрепери?

Сестрите зяпнаха и отстъпиха назад озадачени.

— Милорд?

— Махнете я от очите ми!

Монахините й помогнаха да избяга преди съда. На единадесет години, само с дрехите на гърба си, тя беше принудена да броди из широкия свят и да се оправя сама. Точно както сега…

За пореден път тя си нямаше нищо и никого. Нищо, освен спомена за вълшебната нощ, прекарана с мъжа, нарекъл себе си Пакстон. Човекът, който беше променил живота й и когото нямаше да види никога вече.

Линес крачеше из гората, а слънцето топлеше голите й крака и ръце. Сякаш огромното му горещо тяло продължаваше да я обгръща и устните му бяха все още върху нейните.

О, Господи, защо любовта трябваше да я изгаря така?

Името му беше съкровище, затворено в сърцето й. Тя щеше да го пази вечно.

Линес стъпи върху камъче и изохка. Нозете й бяха боси. Освен това тя нямаше нито подслон, нито храна. Линес събра косите си и ги върза на опашка. Просяците в Париж бяха по-добре облечени от нея. Прах и мръсотия покриваха ръцете и краката й. Не се съмняваше, че и лицето й е така. Денят беше все още горещ, но Линес знаеше, че скоро ще се спусне мразовитата зима.

И ако беше бременна, как щеше да я преживее? В кой град щяха да я приемат в такъв вид? Може би, ако се изкъпе и среши, ако намери поне един шал…

Заета с неприятните си мисли, тя не забелязваше посечените тела край себе си. Гледаше бързите води на реката, чийто ромон огласяше тишината на гората. Линес знаеше, че името й започва с буквата „Г“, че тече на юг към големите лозарски масиви. Тя трябваше да я прекоси. Зад нея на север се точеше пътя към Миди.

Трябваше да премине от другата страна.

Отначало видя коня, който пасеше спокойно. Зад няколко дървета видя и карета. Погледът й започна да отскача и да брои телата. Пет, не шест мъже и… една жена.

Посечена, тя лежеше на брега. Зелената й красива рокля беше разпростряна върху по-светлия мъх. Бонето й се беше забило на няколко крачки като пръчка на слънчев часовник.

Линес се затича към водата.

— Има ли някой жив? Моля ви, отговорете ми! Има ли някой жив?

Студът прониза гръбнака й, когато вече се беше потопила до кръста. Силни загребвания я понесоха към отсрещния бряг. Линес се насочи към жената. Тя беше съвсем млада. Вероятно не надминаваше собствените й петнадесет години. Гърдите й бяха подгизнали от кръв. Беше мъртвешки бледа и вкочанена. Дяволите, които я бяха убили, бяха счупили пръстите й, за да вземат пръстените й.

— О, бедното дете…

Линес се втурна към един рицар, но замръзна, като видя, че е обезглавен. Бавно се приближи към друг, за да установи същото. След няколко минути тя разбра, че всички бяха мъртви. Осакатени, те бяха оставени на горските създания, за да ги дооглозгват. Покрусена, Линес дълго стоя сред страшната тишина. После плътно затвори очи и се опита да преглътне горчилката, надигнала се в гърлото й.

Обърна се и полетя към гората. Бяга, докато дробовете й загряха, а нозете й отмаляха. Падна на колене върху покритата с листа земя и започна да се моли.

Молеше се за спасението на душите им.

Какъв ужас бяха преживели тези хора!

Минутите течаха. Измина вече час, а тя продължаваше да се моли. Към изтощението се прибави и гладът. Линес потъна в състояние близко до унес. Гората кипеше от живот. Чуруликаха птици, гризачите хрупаха трева, кошутите пазеха малките си, таралежите се промушваха из храстите, листата шумоляха и пропускаха слънчевите лъчи за горските твари. Всичко в нея беше избледняло. Ужасът в сърцето й беше отстъпил място на умората. Линес беше сигурна, че всеки от посечените е бил приет на небето и е намерил покой. Човечеството не заслужаваше Божията милост, но я получаваше.

Линес не виждаше Мария. Само усещаше присъствието й. В съзнанието й се зароди неизречен въпрос. Как трябваше да постъпи с убитите? Дали трябваше да ги погребе? Наблизо нямаше село и хора, които можеха да й помогнат. Би могла да избута телата им в реката, която да ги отнесе до морето. Поне това би могла да направи в знак на благодарност към Божията милост.

Видението й беше кратко и продължи не повече от секунда. Видя как телата на всички се поставят в ковчези. После ги спускат в земята, а свещеникът чете заупокойна молитва. Тя не трябваше да се притеснява за тях, а да се погрижи единствено за посечената жена. Видя се да влачи тялото й към реката.

Неочаквано се появи и мъртвото момиче, което се наведе над един сандък. Отвори капака му. Без думи Линес разбра, че момичето й дава своите неща и че това означава много за нея.

Линес беше трогната. От очите й закапаха сълзи, сърцето й се разтопи от благодарност. После дойде предупреждението. То беше по-скоро заповед, изискване за услуга от благодарност за този дар. Сякаш се чуха думите:

„Обичай майка ми така, както аз никога не съм я обичала. Бъди за нея дъщерята, която винаги е мечтала да има.“

После Линес внезапно излезе от унеса. Много странно беше всичко това. Беше се успокоила, че телата ще бъдат погребани. Допускаше, че майката е Мария на небето. Тя отново й беше изпратила своята благословия.

Линес се изправи на разтрепераните си нозе. Обърна се и тръгна към реката. Когато стигна до мъртвите, коленичи и пое дълбоко дъх. Сега те бяха само плът. Душите им скоро щяха да намерят покой, а телата им да бъдат погребани.

Предложени й бяха даровете на сандъка. Те щяха да я спасят от гладна смърт.

Слънцето все още осветяваше следобедното небе. През дърветата се дочуваше шепотът на вятъра. Линес се подготвяше за тъжната си мисия. Стараеше се да не поглежда към мъртвите, докато се приближи до каретата. Вслушваше се в покоя, обгърнал мъртвите, и в собственото си дишане, в стъпките на босите си нозе и в шума на реката зад нея.

Само най-богатите имаха карети. Тя никога не беше виждала такава отблизо. Кадифените пердета бяха съдрани и отскубнати. Вратата се отвори със скърцане. Седалките бяха от червено кадифе. Тази девойка трябва да е била наистина много богата и от благородническо семейство. Посечените рицари вероятно са били нейната охрана.

Линес внимателно вдигна седалката. Под нея стоеше дървеният сандък. Беше много красив. Линес се опита да го издърпа, но не успя. Капакът му беше заключен с метален катинар. След няколко безуспешни опита да се справи с него, Линес се досети, че ключът сигурно е висял на шията на девойката.

Обърна бавно поглед към нея и видя тънка златна верижка. Запъти се разтреперана натам. Внимателно вдигна синджира, за да види красив брилянтен кръст и масивен златен ключ. Колко странно, че похитителите не го бяха отмъкнали? Сигурно не са посмели да присвоят кръста, символа на Исус.

— Господи, имай милост… — дочу се измъчен вопъл.

Линес замръзна на място. Хлад прониза гръбнака й. Обърна се бавно и започна да оглежда околността. Нежният вятър просвирваше между клоните и я караше да настръхва. Зад нея се дочу шумолене. Линес се обърна. Звуците идваха откъм реката. Пристъпи внимателно натам, докато отново не дочу стон.

Линес откри рицар, скрит между хвощовете и папура. Той беше възрастен. Шлемът му беше паднал настрани. Линес коленичи до него.

— Господине, жив ли сте?

Рицарят се опита да открие посоката на гласа, но не успя. Дошъл отново в съзнание, той усещаше как животът се изплъзва от тялото му. С огромно усилие мъжът обърна поглед към младото и красиво момиче.

— Госпожице Белинда? Господи, жива ли сте?

— Не, аз не съм Белинда. Казвам се Линес и съм от Соваж.

Той се мъчеше да вникне в смисъла на тези думи.

— Мога ли да ви помогна? О, моля ви, ако сте ранен…

Линес изохка, като видя кръвта по ризницата върху гърдите му. Вероятно беше пронизан със сабя в гърба, защото отпред нямаше видима рана.

— О, господине, сигурно сте ранен в гърба.

— Да — отговори той. — Раната е лоша и няма да остана още дълго на този свят.

Тя почувства тъга, като видя как се опитва да прояви смелост, въпреки че беше в ръцете на смъртта.

— Мога ли да направя нещо, за да облекча болките ви?

— В торбата на седлото на моя Калихаб има буренце. Виждаш ли го? Той избяга веднага щом паднах от него. Разбойниците не успяха да го вземат.

Линес кимна и стана. Бавно приближи коня. Калихаб спря да пасе и обърна малките си кафяви очи към нея. Линес спря, защото черно-бели образи нахлуха в съзнанието й. Видя как тридесетина коне препускат към свитата на младата госпожица. Почувства ужаса на животното и неговото объркване. Дочу виковете на госпожица Белинда. Видя как един рицар се отбранява от сабите на двама разбойници. Почувства болката на жребеца, когато господарят му пада на земята.

Никога преди не беше имала видение, свързано с животно. Вдигна ръка, за да погали дългата му шия. Калихаб я побутна и удари копито в тревата.

— О, миличкия, бил си много изплашен. Всичко е минало вече.

Линес говореше нежно, докато проверяваше за буренцето. Каза на животното да я почака, докато се върне. Конят продължи спокойно да си пасе.

Линес повдигна главата на възрастния човек и изля малко вино в гърлото му. Той въздъхна и легна успокоен.

— Как се казвате, господине?

Той заговори бавно и несигурно:

— Името ми е Жан дьо Брай, от Нанси. Придружавахме госпожица Белинда Сен дьо Бомари в пътуването до годеника й, господин Морган Шамберлан от Гайяр. Тогава… се случи това.

— Какво стана, господин дьо Брай?

Той затвори очи.

— Отначало срещнахме селяни, бягащи от разбойниците. На няколко километра пред нас се виждаше дим. Разполагахме само с шест рицари и двама оръженосци. Решихме да отбием от пътя и да изчакаме. — Лицето му се сгърчи от внезапна болка.

Линес повдигна главата му за още една глътка. Той преглътна с огромно усилие.

— Имате добро сърце, госпожице!

— Не съвсем. Тъкмо се канех да ограбя вашата господарка, когато ви чух да стенете.

За нейна изненада мъжът се усмихна на това нейно признание.

— Господ да прости думите ми, но госпожицата не заслужаваше по-добра съдба. Тя беше своенравна и разглезена. През цялото пътуване, да не кажа през целия си живот, от устата й можеше да се чуят само оплаквания. Лош характер имаше тя. Не мога да си я спомня усмихната или да каже добра дума на някого. — Напуканите му устни се изкривиха от антипатия. — Дори собствените й родители организираха тържество по случай нейното заминаване. Господин Морган е достоен за съжаление за това, че се съгласи да я вземе за жена. Всички бяхме на мнение, че някой трябва да го предупреди за нещастието, което го очаква. Но сега вече това няма значение.

Линес смръщи вежди. В съзнанието й изплува образът на убитото момиче.

— Тя изглежда толкова красива.

— Чувал съм това и преди, но никога не съм я видял такава. Изглежда, душата на човек прозира през кожата му. Нейният образ караше хората бързо да отместват поглед от нея. — Очите му внезапно се съживиха. — Ти обаче сякаш излъчваш вътрешна светлина. Като те гледам, сякаш си озарена от красотата на самата Богородица. Говориш като господарка. Сякаш и преди съм те виждал.

Локвата, образувана от кръвта му, докосна туниката й.

Жан затвори очи изморен и почувства как потъва дълбоко в калта край реката. Светът стана някак по-ярък и започна да избледнява. Линес се опита да го придърпа към себе си.

— О, господин Жан, да сваля ли ризницата ви?

— Не, Линес от Соваж. Върви и вземи роклите на госпожицата. Провери дали не са останали и скъпоценности по ръцете й. — Линес щеше да помни до края на живота си загадъчната усмивка, озарила лицето на стария човек. — Линес от Соваж, със своите красиви сребристи очи ти ще бъдеш по-достойна господарка от Белинда. Ако си достатъчно умна, ще заемеш нейното място.

Веднъж произнесена, идеята обхвана цялото му същество. Той отвори широко очи, за да я разгледа по-добре. Засмя се, после се разкашля и се пресегна да вземе ръката й.

— Господин Морган не я е виждал никога. Макар че има неин портрет, той лесно ще открие приликата ти с Белинда. Ти имаш същата дълга черна коса. Дори в лице си приличате. На ръст сте еднакви. Господи, тази идея би могла да се осъществи. — Жан се усмихваше доволен. — Никой от нейните роднини и познати няма да дойде тук. Баща й е болен. Всички бяха сигурни, че я виждат за последен път. С благородното си отношение и хубава реч, ти би могла да бъдеш истинска госпожа. Би могла да бъдеш Белинда! Отиди в замъка Гайяр и стани негова господарка.

Линес беше смаяна.

— Аз?

Той беше поставил пръст на устните си, но не успя да отговори. Последният му дъх си беше отишъл с произнасянето на това фантастично предложение. Линес се отдръпна назад. Не успяваше да проумее това абсурдно изявление.

Тя беше израснала и възпитана в манастир. Можеше лесно да я приемат за госпожица. Изразяваше се добре и имаше изискани маниери. Можеше да чете и да пише на френски, но не знаеше нищо за Монтегрел или за Нанси. Не знаеше дори къде се намира този град. Нещо повече, тя мислеше, че всички селища си приличат.

Какво щеше да стане, ако господин Морган дьо Шамберлан от Гайяр разкриеше невероятната й измама? Със сигурност тънкото й вратле щеше да бъде строшено, преди самата тя да бъде изхвърлена от имението. Линес обгърна с поглед мъртвите и се загледа в госпожица Белинда. Припомни си видението. Мария искаше тя да изхвърли трупа й в реката! Милостиви Боже!

Линес се втурна към тялото на момичето. Трудно беше да наблюдаваш маската на смъртта, но тя се насили да я разгледа. Търсеше прилики. Такива нямаше, но двете все пак имаха някои общи черти. Бяха на еднаква възраст. Белинда сякаш беше по-ниска, но иначе тялото й приличаше на нейното. Косата на Линес сякаш беше тъмнокестенява, а не черна, но дължината й беше същата.

Наистина, какво значение имаше всичко това, ако никой не беше виждал госпожица Белинда преди?

Линес нагази до колене в реката, като трескаво размишляваше. Ако домъкне тялото на момичето до реката, тя щеше да я повлече и да я отнесе надалеч. Никой нямаше да я открие. Нямаше дори да знае, че е мъртва. Богатите госпожици можеха да четат и да пишат. Тя можеше да си пише с родителите на Белинда, като размазва подписа. И все пак, ако сбърка нещо… или ако някой пристигне от Монтегрел?

Но добрият рицар се беше заклел, че никой нямаше намерение да го прави. Тя можеше да се омъжи за господаря. Той щеше да спи с нея, както Пакстон го беше направил. Тук мислите й сякаш изтръпнаха. Идеята не я блазнеше. Но би могла да затвори очи и да си представи, че е някъде другаде…

Тя вече не беше девствена, но онзи мъж нямаше да бъде сигурен в това. Беше чувала за много девойки, които не кървят в първата си брачна нощ. Нямаше сигурен начин да се узнае този факт. Много мъже нехаеха за това, ако зестрата беше достатъчно голяма.

Ако не заемеше мястото на госпожица Белинда, беше обречена на гладна смърт. Беше виждала такива хора от деня, когато беше напуснала манастира. Самата тя доста често бе близо до това състояние. За бедните наистина бяха трудни времена. Ако не започне да проси, как би могла да изкарва прехраната си? Този въпрос извика трескав спомен в съзнанието й.

Изминалата зима беше най-тежката в живота й. Реколтата на селото беше изгорена и повечето от животните бяха избити, за да не гладуват. Хората останаха без мляко и яйца. Тя бродеше из гората, в търсене на нещо, с което да напълни празния си стомах. Понякога имаше късмет и успяваше да открие редки треви — полски джоджен, див пелин и камфор. Ако успееше да намери купувач, й даваха парче хляб и малко мас.

При едно такова търсене беше попаднала на майка с две деца. Откри ги по миризмата. Трите тела бяха вкопчени едно в друго. Гледката бе по-покъртителна от тази, която беше видяла преди малко. Телата им гниеха под парцалите, с които бяха облечени. Мравките се бореха за това, което им бяха оставили птиците. Нямаха обувки. Явно бяха тръгнали през гората, за да не умрат от глад, докато дойде лятото.

Такава картина не беше изключение. Случваше се много често.

Линес постави ръка на корема си. Ами ако вече носеше детето на Пакстон? Тогава ставаше още по-лошо. Ако заемеше мястото на госпожица Белинда, никога вече нямаше да познава бедността.

Пресвета Богородице, нима е възможно? Такава ли съдба си ми отредила?

Линес отново застина, в очакване на ново видение. Никога досега не беше имала по-голяма нужда от него. Разтревожена, тя впери очи в небето.

Не се случи нищо.

Реката бушуваше и тя сведе поглед надолу. Между пурпурите заподскача огромна жаба. Какъв ли знак беше това?

Как би могла да се хареса дебела? Щеше да има възможността да се храни винаги когато е гладна. Представи си чиния с вкусно задушено и филия хляб, от която се издига пара. После ягоди, покрити с гъста сметана. Сирене и мед, намазан върху истински пшеничен хляб, подсладено мляко и яйчен крем. И би могла да се излежава в пухено легло. Край нея щеше да се суети прислужничка и да изпълнява желанията й. Щеше да има много дрехи и придворна дама, отговаряща за прическата й. Щеше да бъде достатъчно богата, за да раздава на бедните. Хората щяха да я нарекат светица.

Мария щеше да бъде доволна от нея.

Вече не й бе нужно знамение. Погледът й се зарея из висините.

Врабче! Врабчетата винаги й носеха щастие.

Всичко беше решено. Линес погледна горката госпожица Белинда. Вече знаеше какво трябва да направи. Приближи се към тялото, за да вземе ключа. Изобщо не видя как един ястреб закръжа над нея и погълна врабчето.