Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (9)

9

Стоянов не остана да вечеря в новеничкия планински хотел, където никога не бе преспивал, където не бе прекарал ни един неделен ден. Той често виждаше снимката му в цветни списания; отбелязваше я с доволство, както всичко ново из страната: „браво, още един курортен хотел!“ А тази вечер, напрягайки очи из завоите — тъмни и леко заледени, и доста опасни, — Стоянов не си помисли доволно за луксозния хотел. През ума му мина чужда мисъл: „Защо Шарлота Шеринг, четвърто коляно акционерка, може да си пие там чашите, като отпочива от скука, поддържа неизтощеното си здраве, оскърбява за наслада издържания от нея атлет и се храни с прочие мерзост, докато аз нямам свободен миг за красотите на света?“

Но над тия мисли — невесели, както се видя — проби нещо, спечелено днес: отделни думи на Шарлота. Стоянов беше се страхувал, че тя ненужно ще повтори Цветков или Илиева: мъгляви обвинения срещу етиката на Алкивиад. Всъщност — самоокайване. Но Шарлота със своята господарска безцеремонност произнесе оценка, която човек достоен и възпитан би замълчал, тъй улично звучеше тя: „лъжец“. Долавяйки все пак лошия звук, Шарлота беше го смекчила: артистичен, рядко забавен лъжец, който майсторски изработва от измислица и игра една автобиография.

„Спри! — беше си заповядал Стоянов при тия думи на Шарлота. — Тук нещо има, има данни за правотата й извън нейните твърдения. Нарочно не прекъсна той Шарлота, не поиска от нея доводи защо Алкивиад бил лъжец — Стоянов разполагаше с достатъчно собствен материал по въпроса.“

И така, през предстоящите работни часове (докато вземаше заледените завои) Стоянов бе длъжен да доразпита себе си.

Отнемайки малко скорост, запали цигара — при усилено мислене ставаш разсеян, та като нищо би напълнил някоя канавка.

„Започни! — рече си. — Условие: лъжата у Алкивиад. Време: май деветстотин петдесет и пета до април — петдесет и шеста. Място: София и другаде, и пак София…“

Стоянов току-що беше се прибрал от чужбина. След като доучи, след като отработи дузина операции под чуждо ръководство, бяха захванали неговите собствени. Потекоха дни и нощи, за които той загуби мярка — ту лудо сгъстени, ту сякаш спрели, те го люшкаха от неистово напрежение към вцепенен, тежък от зловещо чакане покой; Стоянов чакаше сполука или края. (Простичко предметен край: смърт върху вража територия, без ковчег и гроб, за съчувствени речи да не говорим.)

По онова време той имаше за бисерен подарък всеки час, прекаран в родината подир някое безгласно завръщане — по-късно, когато му се наложи да бъде чиновник, ония години препълваха сънищата му със своя магнетизъм и с ужасите си, а Марин напомняше излекуван от порока наркоман, който поне насън се отдава на забранени наслади.

През своята работна младост капитан Марин Стоянов гореше бистро — първите схватки с противника бяха го опърлили и закалили, без да му нанесат рана. Макар и предпазливо, у нето покълна, набъбна, разцъфна онова самочувствие, което при зрелите мъже те дразни, но при младите е трогателно със своята крехка уязвимост.

Такъв, крилато самоуверен, един пролетен ден Марин срещна Алкивиада.

Беше май, кестените по булеварда крепяха върху всяко клонче лъскави и лепкави, нетърпеливо едри пъпки. Стоянов си вървеше из пътя, безметежно честит, че пак е у дома, че близкото лумване на зеленината ще прикрие все още неугледния град, белезите и плахостта му. Лете София изглеждаше тройно по-хубава, лете софиянци бяха по-млади, по-цветни. Стоянов пресмяташе, че ще улови отсамния крайчец на туй лято тука, може би ще смогне и да се пренесе, ако строителите спазят срока, иначе Мария би се намъчила сама — ще се чуди къде да дене децата, ще се разправя с майстори и хамали.

— Марине! — подвикна някой зад гърба му.

Оказа се Алкивиад Сотиров.

Когато Марин по нареждане напусна университета, за да учи в чужбина нещо съвсем друго; когато се прибра за един семестър преди да отпътува повторно; когато най-сетне положи накуп изпитите си за шест семестъра — през ония пет години той изтърва из поглед Алкивиада. Пътищата им се разделиха, както е казано в романите. Стоянов цял затъна в работа, която не предвижда нищо твое си, а Алкивиад цял се заложи в науката — също всепоглъщащо занимание.

Нещо обикновено е животът да разлъчи приятели от детство. Тогава те запазват — въпреки годините, въпреки разстоянието — уж надживяната, а неугасналата топлота, причастието на единия към съдбата на другия. Затуй Стоянов от душа беше се зарадвал, когато три години по-рано (март петдесет и втора) през една предпролетна предутрин срещна отколешния си съученик.

Тогаз Алкивиад не беше сам, а с Ирина. Да. Ирина… („Колко подходящ, необходим за мене свидетел! — рече си полковникът. — На всяка цена утре ще говоря с Ирина, дано не бъде в странство…“) Отпосле двамата стари приятели бяха съживили своята някак неравномерна, съставена от приливи и отливи, от привличане и отблъскване дружба.

По онова време — три години преди въпросния май — Алкивиад привършваше дисертацията си, усилно за него време на битки и утвърждаване. За Марин пък бе поучително да го наблюдава, да разсъждава върху разликите между собствената си и на Алкивиад борба. Щом се случваше в родината, Марин охотно бе навестявал приятеля си, охотно бе слушал неизтощимия на монолози Алкивиад. Много рядко (да не речем — никога) при ония техни срещи бе дума за Стоянов — Стоянов по задължение си нямаше монолози.

Вероятно всичко би продължило така до оня май петдесет и пета. Вероятно Марин и при онази своя почивка у дома би потърсил в лабораторията Алкивиада, ако едва година след подновената си близост двамата приятели не бяха се скарали най-хлапашки. „Тръгвай вляво, вдясно тръгвам аз!“ — насмешливо както винаги бе процитирал в края на спора им Алкивиад; цитираше както винаги някой класик, непознат за събеседниците. А Марин, бос в класиката, разбра приятеля си буквално, та ушите му почервеняха: „На добър час! — пожела той с ярост. — Най-после се разграничихме до край, отдавна трябваше да стане! Сбогом…“ И напусна вехтозаветната лаборатория, като тръшна вратата й.

Междувременно — през трите години, — бидейки често сам-самичък и далече, където има премного пусти часове, запълвани с игра на размисъл, Марин беше се упреквал за своето глупаво избухване. Нали едно от най-простите правила на сложното му поприще беше: хладнокръвие! Нали сам смяташе, че попрището му бе смогнало да го претвори в мъж, досущ различен от оня поривист, нараним, отчетлив и нетърпим към неправилни изказвания младеж, какъвто бе отдавна-отдавна. Защо тогаз — безплодният спор, безсмисленият разрив с приятел от детство? Приятелствата от детство не са стотици, ти си създал стотици нови приятели, а все пак никой от тях не ще бъде онзи, който те помни в кърпени гащи с една презрамка с едно голямо копче, в домоткана ризка и ниско остриган. „Тури му пепел!“ — викаше си Марин разкаяно, а не искаше да направи първата крачка, към помирение.

Така, и този път той не бе потърсил Алкивиад в лабораторията. Затуй пък нещо възликува дълбоко у него при познатия глас:

— Марине!

Марин остана на място, като внимаваше да си проличи как тържествува, загдето не той първи бе позовал другия.

— Знаеш ли? — Алкивиад пренебрегна тържеството на приятеля си: — Срещаме се не случайно. Тръгнах след тебе още от дома ти. Бях дошъл да поговорим, но спрях пред прага. Изчаках да излезеш и поех подире ти.

— Що за детинщини! — (На Стоянов му стана чоглаво, че и тук, в родината, някой е вървял в стъпките му — познато натрапливо усещане на гонен звяр.) — Защо не позвъни?

— Боях се да не хлопнеш вратата под носа ми, а на улицата врати няма. За мене нашата последна разправия е вече без значение, аз много премислих след нея. Но не бях сигурен дали и ти…

— Пак детинщини! — прекъсна го Марин с превъзходството на обгорелия боец над кабинетния полумъж. — Дори не помня за какво се спречкахме.

А Стоянов чудесно помнеше: при оня спор двамата бяха разбрали, че са всякак чужди. По мироглед и убеждения, по принадлежност и участие. Многообразното различие помежду им, дълго време меко покривано, внимателно заобикаляно от две страни, тогаз кой знае как беше се разбунтувало и предизвика разрив.

— Каквото и да е, нас не ще ни раздели една момчешка разправия — разумно изтъкна Алкивиад.

— Къде да поседнем? — озърна се Стоянов.

В кафенето на тротоара двама седнаха пред чаши със сламки. Изпитаха двустранна неловкост — от три години не знаеха нищо един за другиго, бяха изстинали и далечни.

— Какво прави Ирина? — попита Стоянов учтиво.

— Защити почти едновременно с мене. И нея назначиха във факултета. Асистент.

— Все напредвате в пакет, а?

— Не съвсем. Аз взех доцентура. Имах предостатъчно публикации, нали почнах да публикувам като студент още.

— Ами… оженихте ли се?

— А? — зяпна Алкивиад. — Защо?

— По-скоро ти обясни защо не се жениш, време ти е. Аз имам второ дете, не си чул навярно.

— Човек рано трябва да се жени или да се калугери. Моят случай е вторият. Сам разбираш, че при мене няма място за всичко това, което превърна тебе в…

— Ясно! — Стоянов предпочете да не узнава в какво бил превърнат. И отмести разговора: — Как е Ленчето?

— Сестра ми ли? — разсеяно отекна Алкивиад, навярно замислен за услугата, която щеше да измоли от приятеля. — Все още се надява да следва, представи си! Нали на времето не се записа, тръгна на работа, омъжи се, роди, а всяка есен се явява на конкурс в консерваторията, поболява се от мераци. Студентка с дете — как не вижда, че не върви! Защо ще приказваме за нея, когато имаме мъжка работа?

Стоянов премълча своята жал към онова некрасиво, а с чудновато огромен, покоряващ глас момиче, което май бе станало лишена, объхтана жена.

— Кое те накара да ме потърсиш? — попита той.

— Професията ти — лъчисто се усмихна Алкивиад. — Ти си таен, нали?

— Не зная какви са представите ти за тази професия, но май ще се окажат смешни.

— Нека те успокоя: не ме интересува изобщо, иначе и представите ми не биха били смешни. Иначе бездруго щях да съм те питал и разпитвал, а не съм; преди три години се задоволих със смътните ти увъртания.

Впрочем, винаги съм се чудил как се намират хора за твоя труд ли, професия или поприще… — пак заразговаря със себе си Алкивиад. — Щом то е тайно, тайни ще бъдат и резултатите му. Тогава? Какъв е смисълът да притежаваш власт например, ако никой не я подозира — не се бои от тебе, не се подчинява на волята ти, не ти се докарва? Каква е ползата от много пари, щом си длъжен да не ги гуляеш с жени и музика? Къде е сладостта от успеха ти, ако той не бъде обявен и запомнен?

— Нека не обсъждаме тази тема, Алкивиаде — предложи Стоянов. — Иначе пак ще се скараме. Твоята работа е явна, нали? Получаваш срещу нея всичко, което ти се полага. Точка.

— Е, струва ми се, че от нея ти разбираш колкото аз от твоята — закачливо се усмихна Алкивиад. — Наглед аз наистина получих много, напреднах бързо, заех добро място. При сравнение с другите. Но защо трябва да се сравнявам с тях? Тъй или иначе, мое откритие са вече два препарата, които лекуват маса хора. Срещу такъв принос другаде бих бил позлатен. А тук съм доцент и кандидат на науките, сътрудник при лабораторията на лекарствения завод — толкоз. Перспектива: на петдесет години да получа професура. На шейсет и пет — членство в академията. При особено щастлив случай — Димитровска награда и директорство на институт. А що се отнася до бит, до условия и възможности, аз съм равен на всеки цехов майстор, инженер по обектите или ординатор в родилен дом.

— Нали се разбрахме, не ще спорим. Ти винаги надменно си подценявал максимума, който нашето общество предлага срещу труда на човека — това аз не разбирам и не ща да разбера.

— Че как ще разбереш? — надсмя му се студена Алкивиад. — За тебе има едно общество, а те са поне две. Има равни хора, а хората не се раждат равни по качества. Прав си, нека не спорим. Потърсих те за нещо конкретно и важно.

Тук Алкивиад заръча два коняка, а Марин, вече ядосан от неправилните приказки на приятеля си, унило се приготви да изслуша оплаквания срещу съквартирант, срещу колега, срещу шеф — срещу мръсник изобщо. С тях изобилствува всекидневието на тайния работник, за когото околните са подозрели, че е таен. Нейсе, той ще изтрае още едно оплакване и ще отпрати Алквиада към явните служби.

— Боя се за себе си — студено каза Алкивиад.

Стоянов го погледна не по-топло. Познаваше десетки хора, преследвани от страхове, измислили и врага си, и мотивите, и възможностите му. Нали всеки се има за много, нормално е да вярва, че и другите го оценяват също тъй високо, та биха му посветили зловредно внимание.

— Мислиш си: мании — разгада тези мисли Алкивиад. — Когато ти обясня, ще се съгласиш с мене: аз съм застрашен. Кажи, ще загуби ли обществото и науката ни, ако бъда отвлечен.

— Ами! — ухили се Стоянов. (Той така беше се примирил с предстоящ досаден разказ за съквартиранта или за колегата-мръсник, че сега му стана весело.) — Нима при твоята висша заетост намираш време за тъпи филми? Кого от нас някой е отвлякъл? Кому трябваш чак толкоз?

— Тук следваше да се обидя, но аз няма. Редно ще е (ако вече не си решил, че съм побъркан) да се осведомиш най-служебно за мене: какво съм работил през годините, откак ме изпусна из очи, какви са отзивите за работата ми, писани или изказани от крупни чужди специалисти. След тази справка едва ли би ме успокоил, че никъде не съм бил нужен. Никой от нас не е отвлечен досега, викаш. То означава само, че не сме притежавали човека, който си заслужава скандал.

— Фиууу! — хлапашки свирна Стоянов, развеселен. — За тия три години ти си набрал дяволско самочувствие?

— Разбира се — потвърди Алкивиад. — Има стойности обективни, недвусмислени. Все някой член на обществото струва повече от другите, и все някой — най-вече. Защо ще скромнича? Съкращавам доказателствата, събери си ги лично. Ще ти заявя кратко: ако някой бъде отвлечен, за да го използуват другаде, туй ще съм аз.

— Добре! — произнесе Стоянов със закана. — Бъди сигурен, че ще проверя каква цена към днешна дата имал бил Сотиров, макар у нас да не съществува ценоразпис на живата сила.

— Но ние сме в обкръжение — забеляза Алкивиад. — То ни налага да се съобразим със законите на външния пазар, да знаем колко струват ония човешки единици, които биха представлявали изгода и за другиго.

— По принцип си прав. А кое те кара да се чувствуваш застрашен?

Когато проверяваш цената ми, ще научиш и колко често пътувам напоследък. С една дума, през октомври бях на конгрес в Гренобъл. Световен. Докладвах своите нови изследвания. Прогноза в общата работа на конгреса беше, че през идните години науката ще се насочи към борба срещу склерозата — растяща заплаха за цивилизованото човечество.

— Дай боже! — възкликна Стоянов. — Време му е да вземат да работят и лекарства освен оръжие.

— Долавям как ти си представяш научната офанзива! — с враждебно презрение каза Алкивиад. — Това не ти е стрелба и прибежки зад кюшета. Когато един дял от науката се надигне за генерална атака, присъствуваме на дело ис-то-ри-че-ско. То изисква от всеки участник невъобразима енергия и фанатизъм, неотклонно внимание и убийствена работа. Десетилетия…

Не! — въздъхна Алкивиад. — Не на тебе ще обясня…

— Нищо, де! Напъвам се да проумея нещичко и аз — успокои го Стоянов. — Щом трябвало.

— Трябва! Разходвате колосални средства и труд за материална продукция, а не съобразявате, че преди да стане материална, тя най-задължително е била умствена. Производството на стомана, нефт и торове струва милиони научни денонощия на ония, които са изнамерили, изобретили, открили, усъвършенствували, внедрили тия производства. Не, излишно е!… Нека само ти съобщя: щом науката обяви война срещу склерозата, туй ще означава — пълна мобилизация.

— Хубаво, хубаво! — (Стоянов не помнеше своя приятел така разгорещен и безсилен да изрази вълнението си.) — Прекрасно е, че учените си поставят тъй високоблагородни задачи. Но какво общо има то с мене например?

— Търпение! — и Алкивиад позамълча, за да придаде повече сила на думите, които ще последват. — По време на оня конгрес ми се препоръча някой си Ерхард, представител на най-големия лекарствен концерн в Европа. Би трябвало да му завидиш.

— На концерна ли? — смая се Стоянов.

— Не, на Ерхард. Главата му съдържа обемиста картотека на всички изявени специалисти по лекарствената част в целия свят. За господин Ерхард не е трудност да прогнозира изследванията на така картотекираните учени поне с две години напред. Подвижен справочник, уверявам те.

— И ей тъй, безплатно, безвъзмездно, той ти предложи информация?

— Да. Допускам, че узнах една хилядна от онова, което знае той. Ерхард просто ми демонстрираше осведоменост, своята и на своите господари.

— От едните симпатии, а?

— Разбира се — не. Ерхард ме убеди, че в света се оформят две лаборатории, които през предстоящите години ще бъдат финансирани разточително за настъпление срещу склерозата. Осведоми ме и че концернът не ще изостане в тази надпревара, дори предвижда своето челно участие в нея. Тук Ерхард изтъкна нещо, което и без него ми е ясно: потенциалът на концерна. Той е действително огромен.

— Хайде, хайде! Чували сме: едно капиталистическо предприятие не може да си позволи фундаментални научни изследвания.

— Боя се, че грешите.

Алкивиад нарочно премина на множествено число, той винаги подчертаваше, че лично е личност, докато приятелят му представлява частица от разлато, безлико „ние“. Погледнато откъм Алкивиад: „вие“.

— Всичко на света се развива — продължи той да поучава Стоянов. — Захитрява и капиталистът. Ако елин пребогат концерн финансира фундаментални издирвания, той ще притежава и патента на твърде вероятното крупно откритие. Тази сметка правя не аз, а те — собственици на заводи, акционери. Има на какво да се учите от тях: перспективно мислене, прогнози, прегрупиране на сили и капитал.

— Нека ти напомня: това те научиха от нас.

— Може. Важното е, че днес го вършат. Ние създаваме ли институт за борба срещу склерозата?

— Не. Но не защото не сме се сетили. Най-общо казано: не ни е дошло до това.

— Не ни е дошло да опазим човешкия живот, тъй ли? За кого — високите пещи, стомана и нефт, механизация и колективизация? Кой ще се радва на високото благосъстояние, ако оставим хората да се скапят от склероза?

— Сам току-що каза, че подобен разход е по силите на два-три центъра в света. Виждаш ли мястото ни между тях?

— Не, естествено. Ние сме тъжно малки и бедни. Там е драмата ни.

— Ех пък че драма! Малките се кооперират, това и ще направим.

— Направете го! — надменно отказа Алкивиад участие във всякакви кооперации. — И все пак ще бъде драма. Не си ли разсъждавал върху това?

— Не намирам нищо драматично — засмя се Стоянов, когото напоследък носеха върху крилете си най-прелестни настроения. — Ще ти припомня нещо твърде скорошно, което си забравил: земята ни от преди десет години. Всяка игла и пирон бяха внесени от Европа — нашата земя не произвеждаше метал дори за игли, с които да кърпи дрипите си. Всяко платно из тази земя беше домоткано или европейско. Масло, яйца, кожи и ябълки — толкоз произвеждаше тази земя. От древните славяни до нашата зелена младост.

— Ти май говориш пред събрание — отрезви го Алкивиад. — Остави агитацията! Ти и аз помним еднакво. Истината ни е ясна и в нея е драмата: в нашето нищожество. Приветствувам усилията ви да извлечете страната из мизерия и тъмнина, да я направите високоразвита. Но не усещаш ли обидата в това: „ще повишим жизненото равнище!“ Тоест, наша цел е да живеем, да се нахраним, облечем, обзаведем. Всичко, с което другаде нехайно разполагат вече поколения.

— Е, та? Нали и там предишните поколения са изнесли същия напън? При ужасно мръсни условия. Ще изплуваме, давам ти дума! Не ще се познаем след още десет години.

— Но тия десет години са моята възраст от трийсет до четирийсет! — внезапно рязко и злобно дори закова Алкивиад. — Ще ми върнете ли моето златно десетилетие, неповторимо по възможности, решаващо за целия ми живот, сам по себе си неповторим? Искате да го прежаля, за да имало наши си игли във всяка селска къща, за да се облечели в нашенски док текезесарите, за да се фотографираме пред свои заводи за котлончета, алуминиеви паници и гумени цървули. Лично за мене това не се рентира!

— Разбирам — мрачно процеди Стоянов: — твоите дарби са преголеми за рамките, в които те свива родината ти и времето ти. Но кой си е избрал място и време за раждане? Родили сме се сега, тук. И ще участвуваме, както може, а не както можем.

— Защо не — както искаме?

— Това всеки решава за себе си.

— Намекваш, че аз бих решил различно от тебе — сега пък внезапно премина към трогващо съпричастие Алкивиад. — Защо се дразниш? Нима аз — също както и ти — не си гледам работата? И, гледайки я, на конгреса в Гренобъл, натрапи ми се въпросният Ерхард. Нека бъда кратък: едва след няколко разговора Ерхард ми предложи да премина на работа при тях.

— Научно-производствен шпионаж, а? — забрави яда си и пак се засмя Стоянов.

Забавляваха го повърхностните представи на приятеля му по въпроси, в които сам беше до уши въведен — те не изглеждаха нито тъй преки, нито тъй откровено различими, както си въобразяваше Алкивиад.

— Никакъв шпионаж. Ерхардовците отдавна знаят, каквото биха искали да знаят. Именно въз основа на него са дошли до мисълта, че аз им трябвам. Че трябва да работя у тях, за тях.

Стоянов допи в мълчание чашата си, загледан към булеварда, където огънато нестройни студентски редици с много смях и викове не бързаха под напъпилите кестени. Лично нему такива ведри години — студентските — бяха отнети, но се надяваше децата му да им се нарадват пълнокръвно. Навярно ще може, пречки няма. А туй, което му приказваше Алкивиад бе глупаво, макар и гадно: един от купа случаи, когато даден концерн, даден институт се опитваха да наемат наш специалист. Бидейки потомствено богати, нали, отвъд предпочитаха да си спестят парите за създаване на нещо неевтино: специалист. Предпочитаха да си го купят, и по-точно — да го откраднат, тъй като друг вече беше го предплатил.

— Тъй де… — рече Стоянов, все още втренчен в студентската гъмжава под кестените. — Бидейки сиромаси, ние влагаме луди пари в ей туй на!

Той сочеше с поглед студентите — добре облечени и с натъпкани чанти млади хора, които отиваха да се нахранят добре в мензата, довечера щяха добре да се наспят по общежитията, та дано подир пет години заработят много добре, където стане нужда.

— Случило ти се е нещо досущ обикновено, Алкивиаде — каза Марин. — То трябва да ласкае не тебе, ами страната ни: вече изработваме тъй качествена човешка стока, че ги привлича да я купят. Некрасивото е, че при подобни случаи никой не се пазари с нас, ами направо посяга. Пък стоката е наша, произведена със средствата на цяло общество.

— Алкивиад Сотиров не е стока! — ледено прекрати проповедта на Стоянов приятелят му.

— Не е — съгласи се Стоянов. — Но — тук. В мига, в който излезеш на свободния пазар, нещата се променят. Защо ли говорим изтрити истини! Ти седиш и пиеш срещу мене. Ще рече, ония още веднъж са ударили о камък. Поздравявам те! Защитил си и своето, и нашето достойнство — само така ще ги принудим да ни ценят.

Тук Алкивиад се вторачи в очите на приятеля си и пролича, че неговото разкритие предстои тепърва.

— Нима смяташ, че те ще се примирят! — попита.

— Как иначе? Господин Ерхард отдавна е забравил за тебе. Оттогава насам навярно се е опитал да наеме още десетина, от които е наел двама. Оправдава си заплатата човекът.

— Нима смяташ, че двама или десетина други биха заменили Алкивиад Сотиров! Според тебе всеки човек струва колкото другия — има човешки бройки, а не личности.

— Формулираш едно убеждение, което не ми принадлежи — отрече Стоянов. — Никога не съм…

— Ако не мислеше тъй, отдавна трябваше да бъдеш нащрек: ония отвъд искат да имат мене! Мене, разбираш ли? Те са проучвали, те имат по-точна представа от вас за възможностите ми.

При цялата сдържаност, която изискват определени занимания, Стоянов не сдържа смеха си: самочувствието на Алкивиад бе комично самомнение — шумна влюбеност в себе си.

— При труд, какъвто е откривателството — продължи без свян Алкивиад, — особено значат индивидуалните дарби. А те са незаместими. Там не ще помогнат школовка и трудови условия, безсилни ще бъдат всякакви облаги. Ако скоковете в духовното развитие зависеха само от материални предпоставки, къде е тогава проблемът? Всеки, който би осигурил оптимална среда за труда на сто учени, ще се сдобие с откритие. А в дадена област откритията — значимите — се борят на пръсти. Кое ги е обусловило, замисляш ли се? Ще ти кажа: личността. Нея или я има, или я няма, това е.

— Прощавай! — чак се притесни Стоянов. — Вероятно не съм проумял: такава личност само за три години си станал ти, тъй ли?

— Разбира се — отвърна Алкивиад със своята неумолима откровеност.

— Е, как? — заинтересува се Стоянов.

— Вече казах, но само те разсмях: факт е, че концернът би искал да отвлече Алкивиад Сотиров.

— Ами! — пак не повярва Стоянов. — Това би било скандал.

— Ако те решат, че скандалът си струва, нищо не ще ги спре. Какво е една шумотевица срещу едно откритие?

— То сякаш ти е в джоба! — не се стърпя Стоянов.

— Според тях: да. Досегашните ми трудове и приноси са ги убедили, че аз имам шансове в предстоящата офанзива. И знаеш ли какво ми предлагат? Да оглавя бъдещия институт при концерна.

— Недей да вярваш, Алкивиаде! — спря го Марин. — Не току-тъй оттатък гласуват доверие на чужденец.

— Никаква роля не играят време и място на раждане, когато става дума за една изключителна личност! — почти извика Алкивиад, та приятелят му неловко се озърна към съседните маси. — Моя драма си остават ограниченията, които ми натрапват време и място — с тях не те занимавам, то е мъчителен, нерешим въпрос. Потърсих те въпреки студенината между нас, защото се боя, че ще ме загубите.

Тук Марин отстъпи от твърдия бряг на насмешката, за да се отпусне по течението на Алкивиадовите мисли.

— Бихме те загубили, казваш? — вече сериозно повтори той. — Но къде е опасността? Щом седиш насреща ми, ти не си приел техните предложения. Ние продължаваме да те имаме.

— Докога? Докато отпътувам на следващия конгрес или симпозиум. Там вече излизам из вашия обсег, там разполагат те.

— От самия тебе зависи да постъпваш така, че да не бъдеш отвлечен.

— Шегуваш се, нали?

Оттук нататък Алкивиад изложи молбата, заради която бе потърсил своя забравен приятел: Алкивиад просеше закрила. Така необичайна боязън бе му навеяло нечие зорко внимание към личността и работата му — Алкивиад го усещаше като всевиждащо чуждо око в своите делници. Алкивиад настояваше да бъдат следени писмата и телефонът му, да обсъжда предварително всяка своя среща с чуждестранен колега, да съобщава всяка дума, разменена в нея, когато срещата завърши. Накратко: Алкивиад умоляваше да бъде поставен под наблюдение, за да се чувствува сигурен. Той особено държеше на скрита охрана при нередките си задгранични пътувания — те бяха задължителни за работата му, а криеха опасност: там, на чужда земя, него лесно можеха да похитят.

— Това са глупости! — отряза един тогавашен полковник, когато капитан Стоянов след натрапчивите просби на приятеля си беше му докладвал случая. — Кой, моля ти се, и кого, моля ти се, е откраднал току-тъй? Да не би твоят човек да откача? С много учените се случва, знаеш: мания за преследване. Шизо.

— Не е луд, гарантирам! (А Стоянов гарантираше само там, където бе стопроцентово сигурен). Познаваме се от деца.

— Произход? — служебно попита полковникът.

— Баща му беше аптекар, майка му — бивша учителка.

— Дребнобуржоазен, значи. Типично е. Такава среда често ражда маниаци.

— А най-често — интелигенти. На Алкивиад личеше от дете, че не ще стане редник както нас, босата команда. Беше недетски съсредоточен, целенасочен, отчужден.

— Съсредоточен над какво? Насочен към каква цел? Отчужден по каква причина? — изиска повече точност полковникът.

— Хм — затрудни се капитан Стоянов, който уж познавал Алкивиад от детство. — Ето, че не мога да уточня… У Алкивиад всичко и винаги е било някак… подразбиращо се. То не оставя място за въпроси.

— Не можеш да кажеш повече за човека, за когото гарантира, а? — в гласа на началството зазвуча острота. — Изобщо проучи ли го или ми идеш със спомени от Карнобат?

— Проучих го, понеже през последните три години не бяхме се виждали, изтървал съм го из очи.

Тук капитан Стоянов кой знае защо премълча като как тъй стари приятели не са се срещали три години. Всъщност, той знаеше защо: не би искал началството да научи, че двамата бяха се скарали на политическа почва — то ще бъде улика против Алкивиад.

— И докъде те доведе проучването му?

— Мнението на колегията за Сотиров е противоречиво. (Така бива всякога, когато е дума за човек активен и амбициозен). Според едни, той бил едва ли не социално зло — индивидуалист и егоист. В повече от това обаче не успяха да го обвинят, пък то не е обвинение. Според други, Сотиров бил бъдещето на науката ни — на въпросния клон наука. Запознах се с приносите му, те поне са обективни.

— А значителни ли са?

— На двайсет и шест години един учен е научно бебе — какво можем да искаме от Алкивиад?

— Е, както той ти описва нещата, намираш ли в тях реална заплаха, или бие на измишльотина?

— Не бих се заклел нито в едното, нито в другото. Откак Сотиров по свой почин ми предоставя пощата си, получил е две писма от концерна: покана за симпозиум и за обмяна на опит. Затуй пък последният специализант от Запад в нашата лекарствена лаборатория присърце е убеждавал Сотиров какви несравними възможности предлага концернът на всеки надарен млад учен; не е спестил боите за реклама.

— Това ти узна от Сотиров, а?

— Лично. Казах ви: не ние, а той държи за наблюдение и охрана.

— Охрана ли! Ама той май че наистина не е добре. Къде е видял учен, съпроводен от пазачи?

— Виждал бил, описа ми ги: не един изтъкнат, трудно заменим или пък зает със секретна работа специалист бил се появявал по международни форуми в съпровод. На някой неубедителен асистент, да речем. Който прикривал фланговете.

— Това — да. Такава практика съществува. Ако някой конструира нов тип оръжие, трябва да му прикриват не само фланговете, ами и тила. Най-правилно би било той изобщо да не ходи много-много. Но каква толкоз е стойността на твоя Сотиров, за да му отпуснем придружител? Знаеш, мирише ми на интелигентска мания за величие: охрана, ескорт, помпозности.

— Длъжен бях да ви докладвам. Ние днес съдим за състоянието, но не и за далечните перспективи на някоя наука. А почти невъзможно е да изчислим перспективата на даден учен. В тия кръгове броят на конфликтите е равен на броя на участниците — върви разбери кой крив и кой прав!

— Че то не е и наша работа.

— Не съвсем. Ето, конфликтът между Сотиров и Цветков е вече цял епос. Двамата се мразеха от студенти, помня. Докато Сотиров се трепеше като аспирант, докато готвеше дисертация при стипендийка и в половин стая, Цветков влезе под кожата на оня правехт академик и в съкратени срокове стана доцент. Днес той е шеф на Сотиров. Нищо чудно, че битката между тях бушува с тройна сила. Сотиров изразява интересите на група свои колеги, които държат за по-мащабни, с далечен прицел изследвания. Те са на нож с групата около Цветков, която — под покровителството и под диктовката на оня стогодишен академик — прави бърза кариера, но никак не бърза да придвижи науката.

— Уф! — отегчи се полковникът. — „Светът ще свърши от учените“, тъй викаше един турчин. Както разбрах от думите ти, твоят Сотиров е заплетен в груповщина.

Типично! Разбрах и още нещо: ти си взел страна в конфликта.

— А защо не? — открито заяви капитан Стоянов. — След като някакъв нафталинен старец трови нашия климат, след като развращава и млади, отгледани от нас момчета, мога ли…

— Остави стареца на смъртта му! — нареди началството. — А на тебе ще кажа, че чрез цялата тази басня за отвличане твоя приятел цели близко: да злепостави противниците си.

— Той дори не ми спомена за тукашните си работи. Всички негови опасения се отнасят до агентурата на концерна. И понеже проучването ми доказа, че Сотиров наистина е перспективен, мисля си: възможно е той да представлява интерес за ония отвъд.

— По дяволите, нека си представлява! Не ще им забраним, я! Какво има тук за обсъждане?

— Има това, че към края на декември Сотиров трябва да замине на конгрес в Грац.

Тогавашният полковник бе замълчал след горното известие.

— Та-кааа… — рече той накрая. — Нещата се променят в такъв случай. Сам ли е бил Сотиров на конгреса, в Гренобъл?

— На същия конгрес бил командирован и доцент Цветков. Защо?

— Защото трябва да говориш с Цветков. Той много вероятно е забелязал дали и доколко назоваемият Ерхард се интересува от колегата му. Все нещо би издало твоя приятел, ако още там се е почувствувал застрашен. Или съблазнен — също много възможно.

— Цветков е последният човек, който ще бъде обективен по отношение на Алкивиад.

— Както ми подсказа изложението ти, досега си изслушал предимно групата около Сотиров. Оттам — твоето пристрастие към тази страна в конфликта. Задължително е да чуеш и противната. Още повече, че Цветков е единственият свидетел за онова, което се е случило по време на конгреса в Гренобъл.

Така капитан Стоянов сам се насади в задача, чужда на задълженията му — насади го Алкивиад. Така се стигна до неговото запознанство с доцент Цветков, за когото дълго бе съдил само по сърдечните ругатни на приятеля си.

През ония години Цветков все още не беше чак толкоз обиден, колкото по-късно, подир неоспоримата преднина на съперника си. Тогава — през петдесет и пета — завеждащият лекарствената лаборатория плуваше с надути платна или пък като зехтин над водата.

Той с готовност прие капитана, внимателно изслуша въпросите му относно доцент Сотиров.

— Доцент Сотиров несъмнено е учен с бъдеще — отговори Цветков, почти успявайки да скрие колко усилие му струва тази похвала. — Ако към неговите дарби някак бихме прибавили дисциплината, способността да се сработваш и да се трудиш не в насока, която ти е хрумнала, а в не-об-ходимата насока, то Сотиров би бил ценен специалист.

Стоянов не беше дошъл, за да извлече характеристика за приятеля си от противника му. Той държеше на предметни сведения:

— Как се прояви Сотиров в Гренобъл?

Цветков отклони поглед към прозореца и мисли дълго. Туй трябваше да остави у госта убеждение, че доцентът надмогва колебания на съвестта — борба между дълг и приятелство.

— Нормално — отвърна той с една дума, а не можеше да не знае отнапред, че така не може.

— Което означава? — Капитанът упражни много леко натиска, който Цветков си просеше.

— Нормалното за него е да шуми до мислимия предел, като произвежда неотразимо впечатление и внушава всекиму доколко науката има да очаква от Алкивиад Сотиров. И успява, честна дума!

— От това страната ни не губи.

— Мислите ли? — Цветков, види се, се побоя, че гостът ще си отиде с изводи, противни на интереса му, затуй прегази пряко: — Ние сме длъжни да подбираме контактите си, да не даваме изявления. Кому служи това, да речем, че доцент Сотиров флиртува с някои… еее наистина изтъкнати специалисти от Запад, които са… еее наемници на този или онзи тамошен концерн?

— Така ли? — нарочно прояви голямо внимание капитанът.

— Едва ли е случайност, че на такива международни срещи около Сотиров се тълпят личности поне двусмислени.

— Като например?

— Като например някой си Ерхард, типичен вербовчик.

— А откъде знаете, вие, че бил такъв?

— То не е тайна за колегията, а и Ерхард не крие, че следи развитието на всеки специалист по лекарствената част, където и да работи той. Защо Ерхард не се насочи към мене, а? Защото ме е проучил и се е уверил, че при мен ще удари о камък.

— А при Сотиров, смятате, не е ударил о камък?

— Не твърдя това — навреме се окопити Цветков. — Аз не мога да бъда сигурен какво двамата обсъждаха неведнъж, но беше ясно: те имат тема… Не е редно да гадая — продължи Цветков с огорчение, — а все пак не смятам за изключено Сотиров да е уговарял с Ерхард своето еее… Бягството си отвъд, нека го назовем.

Желанието на Цветков да постави Алкивиад в лоша светлина бе откровено, ала именно подир разговора с него Стоянов се доубеди, че приятелят му е в опасност.

Когато капитанът докладва този разговор на тогавашния полковник, полковникът изрече нещо силничко по адрес на Ерхардовци и веднага поясни:

— Ей такива обработват нашите учени по разни форуми и дори по пощата. Свалят им звезди от небето. Сякаш оттатък вместо дъжд валят кредити, а научната колегия пърха с ангелски крилца. Очевидно и твоят приятел е на прицел.

— Според Цветков, Алкивиад щял да избяга при случай.

Полковникът присви очи, което у него означаваше „стоп!“, и изпуши половин цигара преди да изведе:

— Категорично: не! — закова той. — Ако флиртът между Алкивиад и Ерхард беше по почин на Алкивиад, той не би се втурнал да бие тревога, щом се прибере. Това — едно. Ако Алкивиад сам се е предлагал на концерна, нямаше да размени и поглед с Ерхард в зрителното поле на своя върл съперник. Две. Ако Алкивиад е бил съблазнен от предложенията на вербовчика, той чудесно можеше да си остане там още сега — тук няма ни жена, ни дете. Три. Ако такива намерения са му дошли по-късно, у нас вече, Алкивиад би си мълчал, за да не се навре в очи, докато случаят го изнесе в чужбина. Четири…

Ще рече, трябва да вземем под внимание опасенията на Сотиров.

Оттук нататък полковникът заразсъждава върху начина Сотиров да бъде охраняван — несложна, но не и без рискове задача. Риск от резил най-вече. Капитан Стоянов трябвало да си представи например такава статия в един вражи вестник: „Интелигенцията е тъй преследвана, че подир всеки учен върви въоръжен агент“. А? И — снимка на двамата приятели. А?

Стоянов си представи и статията, и снимката. Затуй на ум молеше полковника да отхвърли плана за охрана.

— Алтернативата се очертава — каза той: — Ако Сотиров получи придружител, рискуваме придружителят да бъде разкрит. Оттам — приказки, може би и писания по повод горката интелигенция. Ако обаче Сотиров отпътува без охрана и нещо се случи с него, отговорността ще бъде наша.

— Отговорността е наша! — подчерта полковникът. — Но като отчитам, че едва ли има голяма заплаха, то и придружителят ще смогне да остане дискретен, без да изпъква прекалено. Сотиров ще се нуждае от него из пътя и из града, а не по заседания или коктейли — пред публика не отвличат.

Ще кажеш — всъщност сам каза полковникът: — излишен труд. Може и да е вярно… Но по-добре излишен труд отколкото пропуск. Пък и какво толкоз, ще се поразходиш за седмица до Грац, ще си почиваш докато твоят човек заседава…

— Дали точно аз? — опита се да отклони подобно решение Стоянов.

— Няма кой, сам разбираш. Друг ще употреби три месеца, за да опознае твоя Сотиров и работата му. А ти си донякъде въведен. Сядай и зубри! Терминология, проблеми, туй-онуй. Колкото за разговор из кулоарите.