Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (18)

18

Алкивиад не бе излязъл да изпрати своя бивш приятел. Те се разделиха без довиждане ни сбогом. „Сбогом!“ — каза му на ум Стоянов, застанал в кръга светлина под фенера. Велев трябваше да го види и да заеме неговото място при Алкивиад. „Тази нощ ще падне голямо писане, капитане!“ — ожали го полковникът.

Двама те размениха под перголата дузина точни изречения, сетне Велев влезе при подследствения.

Стоянов седна в колата. „Най-сетне!…“ Ако не потегли, то беше заради спазъма — усети го като удар от нож. Болката се вряза между ребрата му и остана сякаш загнездена в онова достъпно и уязвимо място, което е човешкото сърце.

Знаеше, че при сърдечен гърч трябва почти да спреш дъх, за да не подаваш кислород на болката; тъй тя ще изтлее. Напук на тия знания, Марин пое въздух с пълни гърди — нищо, че острието проникна още по-навътре. Нощният въздух под Витоша имаше вкус на корава пряспа, на гнила шума и борова смола.

Той преседя минута, две и пет, опрял чело върху волана. Болката го работеше яко. Търпеливо изчаквала да се наработи Марин, тя от доста време не търпеше вече, а в мига, когато неговата работа привърши, побърза да навакса своята. „Дума да не става!“ — противеше й се той, вече разумно затаил дъх.

По едно време напипа ключа, примъкна изтръпнали ходила до педалите. Задържа на полуамбреаж, докато свирепо заповядваше на себе си и на болката: „Стига глупости!“ Отпосле не помнеше дали първо бе потеглил и пристъпът премина, или пък първо го отпуснаха болките, та потегли — нещо объркано, като въртоп във вир след майски порой. Мътилка.

Изплува из нея едва когато се озова на шосето. Сякаш някой бе издърпал острието измежду ребрата му; на негово място остана не точно неболка, ами празна отпадналост, която беше някак сладка.

Съзнанието, че още живееш!… Усети го по-вкусно от въздуха с мирис на пряспа и бор, по-успокояващо от четвърт век търсената развръзка, по-хубаво от съвсем всичко, което бе искал да си представи като щастие — съзнанието, че още живееш.

Бавничко, на първа, Марин хвърли поглед през рамо към бойното поле, където сега действуваше капитанът: под призрачната нощем планина светеше единствено, зачервено от бдение око — фенерът на Алкивиадовата врата.

Иначе светът спеше, целият.

„Каква самота, а?“ — рече си немилостиво Марин, който, макар и бавничко, за да не раздразни пак болката, се прибираше при своите.

Самота ли? Стой! Мозъкът му, обучен да не изтървава никоя връзка между нещата, по навик свърза Алкивиадовата самотия с… Да: с Кирил.

Винаги, когато по празници Марин видеше пионери с кринки да стоят под паметните плочи — охолно гледани деца с млечна кожа и лъскав косъм;

винаги, когато заслепяха Мариновия поглед пролетно или есенно разточителните бои на сноп цветя пред статуите;

винаги, когато младежи или войска се тълпяха под проливния дъжд от трибагрени изкуствени огньове, а челата им бяха осветени не отгоре, а извътре — тъй борбено вдъхновение осеняше тях, невоювалите;

винаги, когато всички сирени на града писваха неистово в дванайсетия час на определен ден, а хора, коли и трамваи замръзваха без звук, като че ли за минута умираха, присъединявайки се към мъртвите — за да не чувствуват мъртвите самота и забрава;

винаги в такива минути Марин се давеше в жалостива мъка. Тя го сковаваше, наместо да го понесе; откъсваше го, наместо да го приобщи. През така съкровени и проникновени минути той виждаше пряко разстоянията гроба на Кирил…

„Ние сме с кутсуза близнаци“ — имаше обичай да се шегува Кирил, щом се случеше да хлътне в поредната дупка из пътя си. (Някои хора сякаш прелитат над трапища и препятствия, а други по правило хлътват.) Излезе прав: единият кутсуз му струва и живота. Бяха го отвели много пияни стражари, иначе би му се разминало, както на останалите момчета от групата, с доживотен, който трая година и половина. Но пияните стражари подкараха, пък не докараха арестанта до областния център. Някъде из полето беше ги вживотинила нетрезва злоба към вързаното момче с насмешливи очи. То може да беше им подхвърлило и насмешлива дума — Кирил ги умееше, с тях гонеше полудетските си още страхове.

Едва подир победата майка и брат научиха, че Кирил бил заровен край нечия нива — незабележима купчина всред есенния, сухочер кър.

Суха и в черно, майката не позволи да изровели Кирил. Тя пронизително нареждаше, тя не само се изливаше в първобитните припеви, но им бе и подвластна. А песента говори, че костите на един загинал трябва да намерят вечен мир — никой няма право да тревожи мъртвеца. Така, Кирил си остана вече не край нечия нива, ами посред слънчогледовия блок, който сито зеленееше напролет, припламваше в огненожълто ликуване лете и плодно посивяваше наесен.

Ала по празниците — пролетни или есенни — слънчогледът криеше от хорски очи мъничката оградка от ковано желязо, гранитната плоча, дълбаните букви. Гробът бе извън града — вече новия, умит, богат, образован и редовен град. Гробът бе встрани от шосето и изобщо встрани.

Марин унило си викаше, че този гроб след време ще бъде забравен. Освен от механизаторите, които пребучаваха наблизо с редосеялката или с браната; те на минаване може би ще отложат просмукани от нафта каскети, а може би и не — тракторното бучене, бързотията и плодородието бяха по-подходящ помен за едно момче, простреляно от пияни джелати, за да разкъса синорите тракторът и да цъфти безбрежно слънчогледът.

„Храна за слънчогледа…“ — викаше си живият брат през часове на тържествена проверка. Той настръхваше от жал към братовата си самотия — другите герои си имаха обща могила в гробищата или плоча върху обитаван дом. Кирил лежеше неприемливо самичък в напеченото тракийско поле, затуй брат му потръпваше болно, щом някой изречеше при разговор тази дума: самота…

Какво знаеха живите за нея?

Къде бе връзката между Кирил и Алкивиад и защо през нощта, която тихо се стопяваше, Марин Стоянов направи такава връзка?

Нямало ли я? Та нали ако някой умре заради другите, пък втори не ще да знае, че другите съществуват, това се превръща в отношение между тях двама. Това е битка, където един от двамата ще наложи своята правота и по-точно правда. Ако Алкивиад преуспееше, то би означавало, че Кирил сбърка — че неговата смърт не бе променила хилядолетния ход на нещата, при който един Алкивиад триумфира без залез.

„Където е Алкивиад, там е и победата!“ — за последен път си спомни Марин мита, цъфтял две и половина хилядолетия. Точно до тази нощ, през която някой си Марин Стоянов изобличи явлението Алкивиад.

„Не съм бил струвал колкото Сократ, а?“ — рече си той насмешливо, надмогнал и болката, и жалостивата си мъка заради смъртта на по-големия, а всъщност съвсем млад брат. Беше го облекчила не толкоз сполуката му, колкото изводът от нея: никаква самота не застрашава Кирил, който всяка пролет изниква в слънчогледа, а до есента обглежда Тракия, извивайки лице от изгрев към заник. Самота е онова единствено, уморено око, което червенее всред синкавия сън на света.

Пак хвърли поглед през рамо. Алкивиадовият фенер вече не се виждаше.

Тихо-тихо, дано не пробуди жена си, Марин се вмъкна в кухнята. Той сне сако, охлаби вратовръзка, изу се по чорапи. Свари си цяла кана кафе — готвеше се за нещо досущ непривично. За много голям гуляй: една нощ (част от нощ, тоест), която му принадлежеше.

Марин Стоянов се настани удобно, преди да разлисти онази тънка книжка с отрити ръбове.