Метаданни
Данни
- Серия
- Алкивиад (1)
- Включено в книгата
- Година
- 1973–1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Eternities (2010 г.)
- Разпознаване и корекция
- forri (2010 г.)
Издание:
Вера Мутафчиева. Алкивиад Малки
Първо издание
Редактор: Цветанка Атанасова
Худ.редактор: П. Добрев
Художник: Жеко Алексиев
Технически редактор: Н. Панайотов
Коректор: А. Байкушева
Издателство на Отечествения фронт — София, 1975 г.
Печатница „Александър Пъшев“ — Плевен
История
- — Добавяне
5
От точно този миг Ема Илиева сякаш се върна към себе си — към потиснатото свое живо аз, което хиляди часове на фанатичен устрем бяха обезкървили до привидна смърт.
Ема погледна Стоянов с израз на смутено момиче.
— Не споменах съблазънта да направиш добро, защото не вярвах, че ще ми повярвате — призна си тя простичко. — Отдавна и аз престанах да я броя между причините, които ме превърнаха в пустиня. Навярно ми се е струвало невъзможно една голяма доброта да направи човека зъл.
— Нека ви успокоя, Ема! — топло каза Стоянов. — Лошият човек не се чувствува лош. Самата представа за добро и зло у вас вече е човечност.
Въпреки че изговори чиста истина, Стоянов също се смути — бе навлязъл в деликатна материя. Но Ема отмина смущението му, за да продължи:
— Надявам се, разбрахте кое ме въведе в играта. Така обсебена, аз изцяло й принадлежах седем години.
— Допреди три, искате да кажете?
— Не мога да определя какво стана преди три години. Дали помръкна фанатизмът, който Сотиров внуши на всички нас? Дали усетих как моето вътрешно напрежение спада, а на мястото му остава едното черно нищо?… Не, че преставах да вярвам в Откритието. По-скоро съмнявах се доколко лично за мене то би си струвало цената. Състоянието на екстаз — също както при душевно болните — беше угаснало, изтощено от собствения си прекомерен напор. Всяка загуба бе ми изглеждала оправдана, докато траеше то. А след края му загубите заизглеждаха непрежалими, те предизвикаха рушително разкаяние и първобитно самосъжаление у мене.
— Е, добре! — прояви известно нетърпение Стоянов. — Щом сте усетили, че настъпва такъв обрат у вас, кое ви попречи да се върнете по стъпките си? Междувременно никой не е умрял, слава богу, не е произлязло нищо непоправимо.
— Преди малко ви казах: аз съм окована. Съзнах го, щом поисках отново да стана жената, която някога бях. Не само смъртта е необратима, уви! Пълна с необратимост е всяка минута живот, нека не се лъжем… Питате ме защо не съм се завърнала към предишното свое битие? Ето защо: то бе по-низше от сегашното. Няма връщане от висше към низше.
— Но ви боли от липсата на низшето — натякна й Стоянов.
— И така, аз се топях в безизходно самоокайване — отмина забележката му Ема. — Бях се лишила от разточителни следобеди на кафе или на проба, от седмични почивки из планината с безгрижни приятели, от сладко бавни вечери по терасите на ресторанти, където седиш срещу разбиращ мъж и му изливаш дневните си грижи, докато той те утешава чрез своите. Бях изтървала невъзвратимо ония приказни пътешествия през отпуска, когато целеничка принадлежиш на детето си; бях пропуснала последната близост с майка и баща, преди те да поемат отвъд. Съзнавате ли какво губим, отдадени на изявата си?
Това бе не възклицание, а въпрос.
— Тук законно ще ви попитам — заобиколи отговора му Стоянов: — някой насила ли вкара в попрището ни мене, вас? Не. Избор. Ако днес трябва пак да изберем, ще го повторим, понеже той е плод на причини вътре в нас — не на принуда или на съблазън, както ви се струва.
— В това се съмнявам! — поривисто възрази Ема. — Не мисля, че бих повторила избора си. От три години аз продължавам играта от немай-къде. Затуй ви говоря, че съм окована о Откритието.
— Сега разбирам защо въпреки всичко живеете с Алкивиад.
— Нека заявя в интерес на точността, че съжителство между нас изобщо няма. И не е имало.
— Не може да бъде! — втрещи се Стоянов.
— За да избегнем подобна реакция, нито аз, нито Сотиров сме отричали, че живеем заедно. Никой не би чул обратното, цялата логика свидетелствува против нас.
— А как бихте нарекли своята връзка със Сотиров?
— Ами че наречете я вие! — ядовито предложи Ема. — Мене ако питате, тя е обида за природата. Тази връзка предизвика моето разпадане…
Стоянов тайничко погледна часовника си — почти пет. Денят му беше протекъл, за да изслуша две изповеди, които бледо осветляваха явлението Алкивиад. Те даваха немалко, но не и достатъчно. А трябваше.
Ех, тия обрати в разговора! Налага ти се да завиеш поне под прав ъгъл, докато насрещното съзнание се противи, запазва инерция из вече поетата посока.
— Къде бяхте на осми след работно време?
Ема го изгледа с изненада, а след малко — унищожително; задаваха й банални въпроси, когато тя разкриваше своите най-съкровени болки.
— У дома, както винаги — отговори тя. — Сотиров държи от работно до работно време да бъда изцяло на разположение.
— Как прекарвате обикновено тия часове и как ги прекарахте на осми?
— Двата ви въпроса имат един отговор: аз седя в къщи и чакам. Следработното време на Сотиров е усилено работно. Използува го за посещения при висшестоящи, за интервюта с журналисти, за прием на чуждестранни колеги или за доклади пред обществеността. Но ако не върши нищо от всичко туй, Сотиров е неизменно в Лабораторията. Навярно портиерът ви е осведомил, че шефът заключва Института. В десет или в два часа нощем.
Сотиров особено държи на тези свои часове — натърти Ема. — Той работи невероятно плодотворно в пълно усамотение, сякаш присъствието дори на втори човек би му отнело насладата от труда, споделяйки я. Намирала съм често върху бюрото му резултатите от такава нощ — на това се вика количество и качество!
— А какво правите вие, докато той прекарва тъй сладострастни нощи?
— Чакам. Чакам половин или цяла нощ. Аз трябва винаги да бъда под ръка, но на разстояние — у дома, до телефона. Ако позвъни три пъти преди да вдигна слушалката, Сотиров пита със своята изгаряща ирония: „В кухнята ли беше?“ Намек, че съм се отлъчила по дребнав повод — иначе следва да откликна на първия звън.
— Но за какво точно — тази безсменна стража?
— Сотиров не поема никаква информация, която може да бъде обработена и запаметена от по-низш мозък — моя например. Това е друго негово разковниче за плодовитост: той подбира горивото на мисълта си, не я хаби с материал от долните етажи на познанието.
— Че как става туй? Кой не би предпочел…
— Всеки би предпочел, но не умее. Разбирате ли сега защо връзката ни (при всеизвестната изменчивост на Сотиров) е така трайна: аз съм за него живият, препълнен с данни, вечно готов наръчник. Аз пазя цялата информация, нужна да храни ума на Сотиров. Тоест: аз съм незаменим придатък към неговия висококачествен мозък. Казвам го без ехидство и без горчивина.
— Е, бъдете искрена! Човек е устроен така, че всяко неравенство го разярява. Дори, когато бъде основателно.
— В научния кръг има случаи на обективно безспорно неравенство. Там е математически точно кой колко струва. Сотиров смята, че аз съм неспособна да обобщя, да изведа, да формулирам, или да поднеса резултата от изследванията ни. Тук той е прав, но не съвсем: аз не мога да извърша това на равнището на Сотиров, а не изобщо. Той не го знае.
— Не знаел, че можете ли?
— Той не знае, че аз зная, че мога — уточни Ема. — Не му е известно доколко си давам сметка за своите реални възможности. От това произлиза много.
— Какво произлиза?
— Днешният ми разговор с вас например. Според Сотиров, такъв разговор е изключен. Шефът непоклатимо вярва, че аз съм прещастлива от мястото, където ме е насадил. Тук му е грешката.
— Това е май първата грешка, която Алкивиад допуска — засмя се Стоянов, но веднага си забрани по-нататъшни увеселения:
— И тъй, на осми вие се прибрахте, за да чакате звън или Сотиров лично. Доловихте ли нещо необичайно в държането му през оня ден.
— Съвсем нищо. Той дойде към девет (когато ще пътува, напуска Института по-рано, за да бъде във форма на следващия ден.) Говорихме само за доклада му. Накара ме да проверя своите статистически данни в него — бяха точни, аз работя много точно. Прочете ми на глас увода, за да се доубеди — слушайки го, — че е ефектен. Поиска ми да си припомня някои подробности за ония колеги, които щеше да срещне в Инсбрук. Сотиров умее да ласкае хора, повърхностно познати, като им показва, че не е забравил такива детайли: чий син следва археология, чия дъщеря е омъжена в Австралия, чия жена боледува от синузит и прочие. Материалът за подобни мили внимания доставям предишната вечер аз.
— Предвиждаше ли Сотиров по-решаващи за него от друг път срещи?
— И да би предвиждал, той ще го скрие от мене.
— Споменавал ли ви е някога името Енгел?
— Не — отговори Ема, след като съвестно премисли. — То ми е известно, но не от Сотиров. Енгел води сделките между обединението и концерна, та…
— Идвал ли е Енгел в Института?
— Не. Институтът ни е секретен. Всички контакти с чужденци имаме извън него.
— А сега моля ви да разсъдите добре: забелязала ли сте от някое време промяна у Алкивиад? Безпокойство, разсеяност, раздразнение.
Жената тъй упорито се умисли, че Стоянов изпуши половин цигара, преди тя да подхване колебливо:
— Всъщност, може би… И по-скоро: без да съм забелязала промяна, според мене трябва да я има. Налице са условията за нея, това е.
— Опишете ми ги!
— Спомняте си, нали, как обществеността ни прие завръщането на Сотиров? На нас действително ни завиждаха за него някои чуждестранни делови среди. С една дума, допреди няколко години шумът, навалицата около Сотиров бяха значителни. А вече не са.
— Искате да кажете, че интересът към Алкивиад изстива. То е в реда си: никоя публика не ще ръкопляска цяло десетилетие, я!
— Естествено. Но туй естествено състояние е обида за Сотиров. Той има навика да флиртува с обществото, да печели фанатици, да прелъстява всеки нов познайник, да не напуска ни за миг трибуната. Там, в светлината на изкуствени слънца и пред усилващи пророческия му шепот микрофони, срещу бездиханната зоркост на хиляди човеци, които очакват от него спасение — там намира своята привична среда. Сотиров никога не ще слезе доброволно или поне примирено от сцената, той ще хлипа като остаряла примадона с увиснали бузи, която проси бенефис — още десет минути овации, още една вечер изкуствено слънце!
Ема чак се задави от омерзение, а Стоянов си каза, че нейната изпъстрена с художествени метафори реч не ще да беше съчинена току-що. Види се, Ема запълваше дългите си вечери край телефона, като твореше подобно художество. „Бунт, разбира се!“
— Нека не се увличаме! — напомни Стоянов пак. — Та, каква следвало да бъде промяната у Алкивиад?
— Налице са причините й, казах: угаснаха прожекторите, всички се разотидоха. Няма по-невярно същество от публиката и тежко томува, който държи на любовта й.
— При труд като Алкивиадовия е невъзможно да я запазиш — прекалено дълготраен е този труд. Дори певица или голмайстор не са останали в зенит цяло десетилетие — публиката копнее за новости. А от всички видове любов една си остава невъзможна: повторната.
— Дали? — поехидствува Ема. — За кой път вие например повярвахте в Сотиров? За втори поне. И ударът, който той нанесе върху приятелството ви, е поне втори. Ще рече, Сотиров притежава разковниче и за инак невъзможната повторна любов. Само него наистина една и съща публика обикна преди двайсет и пет години веднъж, а преди единайсет — втори път. Но и на тази любов дойде краят. Сотиров не може да не го долавя — той е интуитивен като остаряваща любовница. Той непременно обмисля начини отново да попадне във фокус.
— Споделял ли е някога с вас своето огорчение или намерения в този смисъл?
— Какво говорите! Друг похват на Сотиров е да поддържа у всички ни убеждението, че не е имал и няма неудачи, разочарования, камо ли поражения. Мед и масло!
— Вярно… Дори тогава, когато търси от мене съдействие, той не се оплаква, не изразява боязън или нужда. Но чакайте: имал ли е Алкивиад изобщо тежки дни?
— Задължително — макар че ги крие. Впрочем, без да загатне, че го огорчава липсата на овации, сигурна съм как и колко Сотиров е огорчен.
— Но преди две години Алкивиад беше преизбран за президент на Международната асоциация. При това, някои ваши междинни препарати против склерозата вече дадоха резултат при приложение, за тях се писа много.
— Фактът, че дават резултати само при склероза на определен орган отменя възможността търсеният препарат да бъде универсален.
— Всяка победа си има подпобеди. Сигурно е, че Алкивиад постигна две-три от тях. Туй вече оправдава десетгодишния труд на сто души, изтъква страната ни, науката ни. Малко ли е?
— Малко е, малко! — с отчаяние отекна Ема. — Не ще бият камбаните.
— Какви камбани, счу ли ми се?
— Всички, всички камбани!
Очите на Ема огряха Стоянов с неизразимо синьо сияние, а той си помисли: „Туй навярно се вика възвишеност. Имало я на живо, ще рече…“
— През деня, в който човечеството се отърве от ужаса си пред склерозата (това уродливо скапване, туй мъртвило, което от младост носиш в себе си и го храниш чрез още лакомата си за живот уста, и го приспиваш в леглото си, и го разхождаш из прекрасния свят, за да расте то охолно, за да увеличава смъртта в тебе за сметка на живота ти) през този велик ден ще гръмнат всички камбани из всички градове на всички страни. Всички хора ще плачат от щастие в един и същи час…
Ема отривисто стана, упъти се със залитане към бокса, притвори вратата, а все пак се дочу как хълца. Но не от щастие. Сетне се наплиска със студена вода и пак се върна, подпухнала като момиченце след рев.
— Срещу всесветската камбана на благодарност бяхме се заложили всички тук — каза тя със застинала мъка. — А вие ми говорите за подпобеди, полупобеди… Колкото до Сотиров, бъдете уверен: той си е избрал тази цел, тъкмо загдето светът не очаква никое друго откритие тъй единно и изключително…
— Подоткритията ви все пак помогнаха на много хора да избягнат адска старост. Нима тяхното спасение не означава нищо за Алкивиад? Не довеждайте до крайност своя бунт, Ема!
— Добре, не ще ви убеждавам повече — безизразно се съгласи жената, изчерпана. — Но като следващ свидетел ви препоръчвам Шарлота. Тя пак била у нас, в Родопите.
— Съпругата на Алкивиад! — слиса се Стоянов.
— Прекарва и зимен, и летен курорт в България, навярно знаете.
— Никога не съм си обяснил защо го прави. Какво я връща към една страна, откъдето мъжът й я изпъди?
— Не я е изпъдил. Шарлота просто доигра ролята си, а Сотиров не задържа ни ден нещо, което не му върши работа.
— Тъй или иначе този спомен трябва да е тежък за Шарлота Шеринг. Защо го възражда?
— Защото едва ли е тежък. Тя може би се е почувствувала освободена при раздялата си със Сотиров. А може би иска да докаже на бившия си мъж, че миналото й с него слабо я засяга. Ще рече, войната между тях продължава.
— Алкивиад стои твърде високо, за да…
— Именно, именно. Той стои така високо, че винаги ще предизвиква към съпротива човешкото достойнство. Класова борба, ако щете.
За да не се разсмее при помисъла за една класово угнетена собственица на акции, Стоянов си тръгна. Беше му неудобно да благодари — механичната кукла, към която питаеше дълга неприязън, за трите последни часа беше се претворила в близко същество. Сега го трогнаха усилията на Ема да заличи следите от сълзи, мъка и безсъница по лицето си, да изправи огънат гръб и да влезе в крак — отново недосегаема.
Ема Илиева бе понесла достатъчно, тя знаеше, че може и да паднеш, но другите не бива да разберат, дето си паднал — иначе става по-лошо. „Изобщо никой никого не обича“ — припомни си Стоянов началото на разговора им.
Не беше вярно, разбира се. Ема просто имаше прекалено високи изисквания към любовта. Бяха я усамотили не Алкивиад и не Откритието, а тази висша взискателност. Такава би я виждал и занапред в мислите си Стоянов: самичка, достойно скрита в своята премълчана доброта, в бунт срещу световното зло, а примирена със своята лична несрета. Но във всеки случай — с прав гръб и безукорна червена фризура.
Вече навън, посред януарската виелица над крайградското поле, потопен в дрезгавините на още един умиращ ден, Стоянов се разсмя едва ли не гласно беше му хрумнало майсторското определение на Алкивиад за жената, с която не живееше: „Умна, но неоригинална; работлива, но пасивна; прилежна, но нетърсеща; затворена, но светска; предана, но неизлиятелна. Акуратна.“
„Каква ли физиономия би направил свръх-чо-ве-кът, ако прибавех още няколко черти към толкоз удобния за него портрет на Ема?“