Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (10)

10

Онази хотелска стая Стоянов помнеше така, както затворници си припомнят всяка ненавистна подробност на килията си — за цял живот.

Прозорецът гледаше към търговската улица на града — върволица витрини, претъпкани и шарено осветлени вечер, магазинчета за луксозно бельо, за готова храна, за екзотични птици, за мъжки обувки, за цветя.

След като по ред несподелени с Алкивиад съображения Стоянов бе избрал именно този хотел, двамата решиха да не го напускат освен за часовете на заседания. Изправен ту пред прозореца, ту пред огледалото в банята, Алкивиад репетираше упорито доклада си или своето поредно изказване, или пък се тръсваше обут върху леглото, за да се запознае с купища информация. Той понякога се втурваше да възразява, да оборва, да доаргументира нещо прочетено, без да ще да знае колко неподходяща аудитория имаше в лицето на приятеля си. Както винаги, Алкивиад не щеше да знае; той всеотдайно си гледаше работата.

Стоянов описваше осморки между балкона и банята — девет крачки насам, девет — нататък. Той възненавидя отсрещните колибри и орхидеи още през първия си подиробед, докато двама чакаха да стане седем часа — откриването на конгреса по антибиотици.

Тапетът беше синкав, осеян с цъфнали вишневи клонки — японски фон за любов при сватбено пътешествие. Новобрачно изглеждаше и двойното легло — люлка за следлюбовен сън. Стоянов наизусти най-тънките подробности на конфортния си затвор за трийсет минути и за всеки случай.

Беше му досадно. Още не бе носил подобна вахта — тя оставяше мисълта и нервите му в необичайно ненапрежение. Нищо, щом трябвало… Пет дни ще минат, макар и тягостно. Утре ще купи списания, ще си ги чете… Какъв тъп тапет, що за скучна улица!…

Десет минути преди седем двамата наши делегати заеха местата си в стъклено-алуминиевия амфитеатър с гълъбови кресла и слушалки за превода. Оживен, сияещ, Алкивиад оглеждаше международната колегия — все достолепни, надменно затворени мъже над средна възраст. Той размени поздрав с някои от тях, размени любезни изречения, като преминаваше леко от език към език и от усмивка към делова сериозност. Изненадан, Стоянов откри у приятеля си от Карнобат нова дарба: Алкивиад се претвори многократно през тия десет минути време, той неизчерпаемо вадеше още изрази из уж, същите си черти.

Докато Стоянов разсеяно изучаваше участниците, местният кмет бе подел витиевато приветствие. Усилвателите нажежаваха словото му до патос, а научният свят пазеше своя гордо хладен изглед — голямо нещо, кмет!

По гълъбовата пътека край Стоянов се плъзнаха на пръсти дечица в народна носийка и с големи букети, дано умилят учените. Щом приветствената реч завърши, те затиснаха деловия президиум зад пласт бели цветя.

И тъй нататък.

По четири часа заран и по толкоз следобяд Стоянов прекарваше до Алкивиада в стъклено-алуминиево-кадифената зала. Вече знаеше по лице световните научни знаменитости, все едно че му бяха втори братовчеди. Всеки петнайсет минути по някоя от тях излизаше подчертано, бавно из страничната врата, за да се появи миг по-късно на трибуната и със скръбен вид — сякаш бе не на конгрес, ами на панихида — да изложи своето схващане. Без да бъде изтънко въведен, Стоянов заключи кой от тия учени колко струва — личеше си по дозата студено прискърбие. А върху тази гама на научната хладина Алкивиад неизменно изпъкваше с рязко горещ блясък, независимо дали се изказваше, дали задаваше въпроси от място или неспокойно, без слушалки, но с перо и препълнен бележник се въртеше в креслото.

Колегията си съобщаваше взаимно последни експериментални резултати; взаимно си оспорваше постигнатото; споделяше прозрения или догадки. Загрижено за своето здраве, цялото човечество очакваше много от антибиотиците — тук бе висшата мозъчна кухня, в която те се варяха.

Стоянов си спомни как баба му умря от пневмония, а сестра му — от отравяне на кръвта. Двете те биха отвзели още години живот, ако тогаз имаше антибиотици.

Стоянов беше баща не на едно, а на две деца понеже вече имаше антибиотици — те отърваха тригодишната му дъщеря от възпаление на средното ухо.

Щом промисли това, той престана да изпитва отегчение от унизителното лепене о друг човек, който бил въображаемо застрашен. Вдъхвайки му спокойствие и чувство за безопасност, капитан Стоянов допринасяше за антибиотичната промишленост в страната ни — скрито осигуряваше цяр за нечии баби, сестри и деца.

Още първата вечер, когато двамата приятели се упътиха към бара във фоайето, Алкивиад посочи на Марин въпросния Ерхард — човек възрастен, но стегнат и много забързан. Ерхард разговаряше на всички страни, той бе стожерът на кръгове и кръгчета от конгресисти. Ерхард познаваше тия стотици хора тук, прелиташе от едного към другиго, и нападателен, и раболепен. „Колцина ли е набелязал?“ — рече си Стоянов.

А едва на следващата заран Ерхард май набеляза лично него:

— За първи път ви виждам! — възкликна той, сякаш, бе домакинът на конгреса.

— Присъствувам като гост от България.

— Колега на Сотиров? — Ерхард се наостри.

— Аз съм от друг институт.

— От кой именно?

И Ерхард като нищо подложи на разпит капитан Стоянов, който засега беше асистент по биохимия при Висшия медицински институт. За да го отпрати, Стоянов сам налетя с въпроси, на които онзи отговаряше уклончиво. Никакви предложения от него Стоянов не получи; в списъка на желани за концерна сътрудници не стоеше името Стефан Кожаров. (Тоя Кожаров, обнародвал две бледи студии, все още не беше проявен международно.)

— А какво мислите за Сотиров? — невъзпитано попита Ерхард.

— Всичко най-хубаво.

Стоянов маркира кисела усмивка, която трябваше да изрази не само възхищение, но и завист към по-изтъкнатия събрат.

— Докладът му днес направи дълбоко впечатление. Сотиров се очертава като много, много интересен изследовател.

— Възможно е. Нашите две области едва се допират, не съм компетентен в неговата.

— Много надежден… — замислено допълни чужденецът.

Тук Стоянов показа правдоподобно неудоволствие от толкоз похвали за другиго, не за себе си. Той полуобърна гръб на противника.

— Момент! — невнимателно го отмина Ерхард и се спусна към групата около щанда за проспекти.

Не си заслужаваше да губи повече минути с ненадежден учен.

— Как мислиш, дали Ерхард ме поведе на отчет? — попита Стоянов приятеля си на връщане от заседанието.

— Разбира се! — не се усъмни Алкивиад.

Вечер из пътя си до хотела те анализираха своите наблюдения от някои срещи през почивките в кулоара. Стоянов предпочиташе да не споменават ни дума по това в хотелската стая — стените винаги чуват по-добре отколкото улицата.

— Днес Ерхард те проучи, понеже предложенията му вече стават конкретни. Длъжен е да огледа обстановката около мене.

— Е, и?

— Институтът към концерна бил учреден, каза той. Можел съм да постъпя веднага. Утре, каза, бил в състояние да ми предостави гаранции. Знаеш ли какво му отговорих? — поспря насред тротоара Алкивиад, а в очите му заигра искра.

— Ей сега ще ми съобщиш.

— Отговорих, че искам да се запозная с офертата им. Умно! Влизам в диалог уж. Като покажа колебание, а взема да отлагам решението си, те някак ще установят връзки с мене у нас, за да ме доубедят или да ме използуват на място. По този начин ние ще узнаем какви методи прилагат, когато набележат за купуване наш специалист. Умно, нали?

— Методите им не са тайна за нас, тъй че играта не си струва риска — отряза Стоянов, но внезапно се досети: — Чакай, чакай!… Умно би било наистина да изиграеш колебания, нерешителност. Така те ще отложат за крайния миг преди отпътуването ни своята операция — ако изобщо я замислят. Всеки би си спестил скандала, щом се надява на споразумение.

— Слушам, капитане! — ухили се момчешки развеселен Алкивиад.

За първи път откак двамата приятели бяха си избрали своя позиция спрямо битието, Алкивиад не употребяваше в разговор с Марин онези „вие“ и „аз“, които вбесяваха приятеля му; Алкивиад чак днес ги обедини в „ние“.

„Ето на! — възрадва се Стоянов. — Когато нещата се изострят в реална среда, идейно колебливият ще напусне своята много важна индивидуалност и ще гледа да се включи в строя. Допускахме ли например, че един Алкивиад тъй подразбиращо се ще ни предложи съдействие?… И смешно, но и естествено би било, ако чрез това полувъображаемо приключение ние спечелим индивидуалиста Сотиров. Той — както тук се убедих с очите си — представлява за нас действителна печалба.“

Беше пак по време на заседание. Двама седяха на втория ред, понеже Алкивиад имаше въпроси от място, а се и записа за изказване по доклада на онзи професор от Лос Анжелис. Беше предпоследният ден на конгреса. Още ден и половина бдящо напрежение…

Идеше редът на Алкивиад Сотиров. По привичка вече приятелят му стисна палци. Няколкото денонощия неотлъчно съжителство с Алкивиад бяха променили присъдата на Марин за него: Алкивиад воюваше за всяка троха ново знание, което да внесе в родината си не по-малко напрегнато, отколкото сега Марин бдеше върху безопасността на Алкивиад.

— Има думата доцент Сотиров от София — обяви председателят.

Поривисто, както вършеше всичко, Алкивиад стана, излезе в кулоара, откъдето трябваше да се изкачи към сцената. Още преди да го види там, Стоянов по-здраво стисна палци: „Дръж се, чедо!“ — пожела му по студентски.

Половин минута, цяла… Когато те станаха две и половина, Стоянов вече беше сигурен: случи се!!! Все пак и въпреки всичко…

Той скочи от място, докато залата започваше чуто да диша в недоумение, докато започна възмутено да пъхти зад тила му, а председателят невъзмутимо обяви:

— Има думата следващият записан: професор Брюйер от Бордо.

„Но кога, къде, как!“ — питаше се за стотен път капитан Стоянов. Коя сила отклони Алкивиад из краткия му път от залата до сцената — въпрос на петнайсетина крачки? Ако някой повикаше Алкивиад към изхода, нали, Алкивиад никога не би се съгласил. Едно, че всяка негова стъпка биваше предварително уговорена с Марин и второ, че пълна зала очакваше изказването му.

Два и три пъти Стоянов се върна в амфитеатъра, изкачи като подгонен стъпалата му, без да премисли как изглежда отстрани. Човек по човек провери той учените с техните слушалки и бележници. Алкивиад не беше между тях. Не — и Ерхард. Два и три пъти Стоянов претърси Двореца на конгресите в позволената степен, която не бе висока.

Залудо труд! Никой не би държал тук, овързан и с мръсна кърпа в устата, един задигнат чуждестранен специалист…

Смешна надеждица беше хотелът — защо Алкивиад би се прибрал без приятеля си, насред заседание? Стоянов извървя търговската улица с препънати от отмала, но бързи крака, за да се увери, че господин доктор Сотиров никак не бил се появил следобед. Изразът на оня тип в лоджата намекна, че Стоянов имаше неподходящ вид. И как не!

Над него — само два етажа — се намираше стаята, в която Алкивиад не беше. Недоразумение, случайност, престъпление? Ако престъпление има, от какъв род е то? Дали Алкивиад в своето упорство (за да укрепи по-яко това упорство той си измоли и закрила) не е предизвикал смъртна разправа? В края на краищата едно отвличане е операция къде по-сложна и рискована от убийството — въпрос на секунда. В черните предчувствия на Стоянов минаваха като върху лента убийски похвати, станали банални именно загдето са така често използувани, тъй безотказни…

Стаята с оня тъп тапет!… Стоянов се прибра в нея към пет часа, а я напусна в девет заранта — повече от половин денонощие не се съблече, не приседна дори, а измерваше тясното пространство ту с яростна, ту с провлечена, ту с пребита крачка. Цъфналите вишни се размазаха пред погледа му — сякаш се давеше в ужасно безсилие: „Какво, какво да предприема!!!“

Глупав въпрос. Стоянов нямаше какво да прави тук, свършено беше.

„Свършено е!“ — повтори си за стотен път около девет часа заранта, когато велосипедисти с фургончета заразнасяха мляко, децата вече бяха отминали към училище, а домакините поеха по покупки, спирайки в сладкарницата да изпият кафе с бишкота.

„Свършено е!

О, не! Нещо все пак трябва да извършиш, за да намериш оправдание пред себе си и другите. Другите!…“

Едва сега, изплувал из приглушаващата всичко тъмнина, из съмненията на половин денонощие, Стоянов се сети, че има да отговаря. Лично. Онова, което в родината бе приличало на смехотворна, лъжлива тревога, току-що се превърна не само в заплаха, но и в сполучливо покушение. Него стражът беше недовидял, непредотвратил, допуснал.

Стоянов щеше да отговаря, без да има що-годе сносна версия за станалото, сам не наясно коя бе собствената му грешка: небрежност, недооценка, забавено действие?…

Дотук — честна дума! — той разсъждаваше върху последиците за Алкивиад и за страната си, като му прилошаваше от безпомощност посред цялата тази непрогледна загадка. Точно в девет часа сутринта у Стоянов избликна страх — изконното чувство за самосъхранение: какъв отговор ще дава? Един умен и опитен професионалист, утвърдил се чрез своите хладно пресметнати и математично изпълнени операции от висока класа, беше изгърмял по досадно прост повод. Как ще си признае, че…

Да изясни възможно най-многото — наивно пожелание! Нима ще открие такъв луд, който да му нашепне доверително: „Вчера в пустия по време на заседание кулоар твоят човек беше уловен под ръка от двамина мъжаги, под носа му навряха тампон хлороформ, извлякоха го през вратата към кулисите, оттам през парното към задния двор и с камионетката за газирани напитки — в частната тъмница на концерна.“

Каквото и да е, Стоянов трябваше да си набави поне официалната версия за това как Алкивиад е изчезнал, та да не поставя своите в позорно неведение, докато обществеността се пита на ухо: „Вярно ли е, че Алкивиад Сотиров…?“

Още помнеше до подробности и онази приемна на полицейско управление — лека, почти болнична мебел, но не в бяло, ами в резеда; изкуствени лилии и естествени кактуси; секретарка, която напусто укрива петдесетте си години под спортна мургавина.

— Имате молба до господин началника ли? Изложете я писмено и елате за отговор в понеделник.

— Но аз утре ще отпътувам. Аз съм от участниците в конгреса.

— Ах, тъй ли? — стана малко по-учтива секретарката. — Тогаз ще ходатайствувам пред господин началника да ви услужи до довечера. Каква е молбата ви?

Стоянов първо обясни на глас, а подир това и описа върху бял лист как неговият колега Алкивиад Сотиров изчезнал за минута време — нещо се е случило с него. Тъй като Стоянов бил едничкият му сънародник тук, чувствувал се длъжен да изясни: какво именно?

— Бъдете спокоен! — изщрака секретарката една служебна усмивка. — У нас никой не изчезва, невъзможно е. До довечера ще имаме пълни данни за нещастните случаи или за нарушенията в града през изтеклото денонощие. Заповядайте към шест и половина.

Цял неизмеримо проточен ден Стоянов беше си търсил място из чуждия град. На три пъти се вмъква в залата за заседания — търсеше върху непознатите учени лица някаква следа от… — що за отчаяни надежди! Сетне засядаше на барчето в коридора — там всичко си беше както вчера заран. Покрай високите столчета префуча господин Ерхард, свежо обръснат и действен. Той поздрави Стоянов, а Стоянов нямаше как да му рече, я: „Извинете, къде набутахте моя приятел?“

Избирайки все шумни улици (щом работите бяха потръгнали откровено, може би самият той бе в опасност), Стоянов преглъщаше час след час. Длъжко се застоя пред начално училище: сякаш орехи, изсипани из кош, се разпиляха дечицата по обяд… Мънички, руси-руси, шарени, пискливи, те влачеха чанти по-големи от самите тях и отлично говореха немски. Тъй като във всекидневието му не оставаше ред за деца, Стоянов обичаше да им се радва при всеки рядък случай. И тогаз, опрял чело о желязната училищна ограда, той с неподходяща за черния му ден нежност се загледа в чуждите дечица. Внуци на онези, които бяха пожарили цивилизацията, синове на тия, които вчера бяха отмъкнали, сякаш бил вещ или добиче, един приличен, даровит човек, русите деца никак не изглеждаха лоши.

Стоянов се дръпна от оградата и продължи да скита унило из шумни места. Още по-унило се упъти той към полицията в шест и петнайсет, уверен какво ще нагази там: плъзгаво увъртане, непроницаема лъжа, а вероятно и нещо дълбоко обидно.

Този път секретарката веднага го пропусна в кабинета на началника: енергичен ъгловат атлет с очила. През тях очите му се виждаха дребно, като стъклени копчета на бебешка дрешка. Началникът изстреля в лицето на посетителя целия авторитет на властта още с тона на първия си въпрос:

— Вие сте подали запитване за вашия сънародник, нали?

— Да, колегата ми снощи не се прибра в хотела. Това ме тревожи, понеже утре отпътуваме.

— Вашият колега? — засмя се началникът само с тънки устни, а сините копчета, си останаха стъклени. — Вие не сте негов колега, знаете. Знаем това и ние.

— Не разбирам за какво намеквате.

— Вие сте агентът, прикачен о вашия учен. Трябвало е да го следите отблизо, за да му попречите да премине към нас — той отдавна е бил под подозрения и наблюдение в родината си. Но вашата жертва все пак се е изплъзнала.

Естествено, Стоянов бе очаквал и това: те ще настояват, че Алкивиад по своя воля…

— Грешите — каза спокойно. — Освен колеги, със Сотиров сме и приятели от детство. До вчера по обяд той нямаше подобни намерения, уверен съм. Бяхме си стегнали багажа, направихме покупките си за из път. По мое убеждение, с него се е случила злополука. Каква по-точно? — това искам да науча от вас.

— Успокойте се, злополука с него няма! — саркастично произнесе началникът.

Той отключи огнеупорния шкаф. И извади от там един-единствен лист.

— Ето документът, с който професор Сотиров моли за политическо убежище у нас. Щом сте приятели от детство, неговият почерк ви е познат.

Стоянов пое листа, сякаш граната, чиято запалка е задействувала, та ей сега ще се взриви. Не на себе си, Стоянов пробяга десетината реда Алкивиадово писмо — с пълна сигурност Алкивиадово: един виден учен просеше убежище, тъй като в родината бил следен, гонен, ограничаван, застрашен. За доказателство на думите си той сочеше, че дори на текущия конгрес — на заседания, по коктейли и в хотелската си стая — трябвало да търпи неотлъчното присъствие на полицейски агент.

Въздухът в резедавия кабинет изведнъж стана до несвяст оскъден, мътен от отровни изпарения — Стоянов усети как гърдите му ще се пръснат при напъна да вдъхне. Искаше да изкрещи думи, по-могъщи от коварство, измяна, злодейство! Нямаше ги, човек не ги е изнамерил, от хилядолетия той е означавал чрез тях… „Веднага спри да мислиш, а говори, доиграй играта, която непростимо загуби, покажи на един истински колега поне добър стил на губене!“

— Подписът и почеркът са негови, познах ги — каза Стоянов най-разговорно, въпреки изтръпналите си устни. — Но къде е гаранцията, че туй писмо не е изтръгнато с насилие?

— Гаранция е самият Сотиров. Професор Сотиров вече има кабинет в института при лекарствения концерн. Току-що позвъних да се уверя, че професорът е там. Защо не го разпитате лично за съображенията му да потърси убежище у нас?

На Стоянов бе нужен миг да съобрази колко вредно използувана срещу страната му би била подобна среща.

— Моля ви! — отказа я щедро. — Колегата ми е пълнолетен и вменяем. Нямам право да му търся сметка. Просто бях длъжен да изясня какво се е случило с него, за да уведомя близките му.

— Уведомете ги, че техният близък ще бъде тук много, много добре. Несравнено с това, което е бил. Те сами ще се доубедят, когато му погостуват.

Стоянов не искаше да разреши на атлета с копчета наместо очи по-дълго тържество.

— Благодаря ви за справката и сбогом — каза той, докато се чудеше колко послушни все пак са краката му, как твърдо го носят към вратата.

— Вземете, документа! — любезно пожела да услужи полицаят. — Той е фотокопие, оригиналът остана по-горе. Ще ви потрябва за отчет пред началството ви. Заповядайте, капитан Стоянов.