Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (3)

3

Бе наредил днес да не го свързват с никого. След като възложи на Велев ръководството над цялото туй разклонено и все пак еднопосочно следствие, Стоянов се отдаде на своята, невъзложена му от никого работа.

Всичко, което вчера Алкивиад заяви като подразбиращи се за неговия егоцентризъм действия, днес трябваше да бъде преведено на обществен език: академик Сотиров бе възнамерил измяна.

На аерогарата или снощи във вилата под Витоша Алкивиад рисуваше себе си с редките цветове на онази подкупваща естественост, която го правеше така неотразимо опасен. Погледнато откъм него, нещата бяха нанизани на добре опната, издръжлива логика. Но освен нея съществуваше и друга. Вече се каза — то беше не логика, не и мировъззрение дори. Съществуваше цяло едно, изградено от живи и мъртви мироздание. Това, че Алкивиад Сотиров отказваше да участвува в него, съвсем не пречеше на съществуването му. Напротив.

„Напротив!… Именно загдето Алкивиад не ще да знае, че нас ни има, длъжни сме да… Длъжен съм, по-точно. Моя е отговорността, че не опознах безжалостно и бистро Алкивиада. Кому са били дадени за решение на една задача цели трийсет години? Ще рече, бедата не е в срока, ами в условието на задачата — работих по невярно условие. То ме докара подир три десетилетия до неверен резултат — до непознание…

Моята представа за Алкивиад се оказа негодна, иначе той не би ми се изплъзнал пак в нечакана посока. Чрез мене той се опита да заблуди всички нас, да ни изненада обезоръжени. Скъпо струваща изненада…

Събери се! Не мисли колко си уморен, отвратен и май отчаян! Очисти съзнанието си от всичко, струпано върху лъжливи основи! Скъсай своята вехта до изтъняване връзка с човека, когото срещаш — въпреки пресекулките — от детство до вчера!…“

Това бе часът, когато Стоянов си даде сметка защо вчера беше се втурнал необяснимо подир жълтата кола на оперативните, защо сетне бе препускал към аерогарата, защо снощи се озова в Алкивиадовата вила: той искаше да узнае! Вече пълно денонощие го блъскаше и гонеше търсаческата страст, чийто вкус бе забравил. Тя имаше малко общо със следствието и изводите от туй следствие, несложно, почти едносложно. Тя се стремеше при изнурително сърцебиене и задух към непосилна цел: да опознаеш човека, когото познаваш от дете.

Това бе часът, когато Стоянов осъзна: решение на многолетния случай Сотиров ще бъде не едно безупречно проведено и сполучливо изведено следствие по разгрома на Лаборатория 86, нито пък присъдата, която то би обосновало. Алкивиад Сотиров беше не само случай, но и явление — явленията преди всичко трябва да бъдат о-по-зна-ти! Опознавайки ги, обществото бе расло, като подхранваше напредничавите и прегазваше назадничавите.

Тъй необикновен труд си наложи сам и тайно от всекиго Марин Стоянов: да възкреси по свои и чужди спомени миналото на приятеля си — там бе скрит ключът към явлението Алкивиад. Очебийно неднешно и нетукашно, то едва ли принадлежеше към бъдещето, ами по-скоро към отречената история, пълна с блясъци и насилие…

„Каквото и да е, трябва да узная! — рече си Марин Стоянов. — Имам правото да узная, заплатих това право.“

— Другарю полковник! — (беше секретарката). — Един гражданин толкоз настоява да го приемете по някакво следствие, че си позволих…

— Много си позволявате наистина. Кой е той?

— Академик Цветков.

„А защо не? — рече си Стоянов. — Аз и без туй щях да го потърся днес-утре. Един от първите, които си създадоха твърдо гледище по въпроса. Той посвети живота си и провали живота си, дано наложи туй гледище на околните…“

Висок и сух, цял достолепие, внушителност, Цветков беше от ония хора, които с право се сърдят на… Кому всъщност? Всичко у него си стоеше на мястото при единствена видима липса: обаяние. Но не всеки трябва да бъде, пък и не е обаятелен, а туй не пречи. Кой знае защо на Цветков то пречеше много. Академикът се държеше обидено, намеквайки всякак, че е човек уязвен, измъчен и орисан за по-нататъшни несполуки. Тази обиденост му носеше не хорско съчувствие, ами гъста досада. Дори Стоянов, навикнал да се занимава с чужди грижи, пред Цветков изпитваше желание да заяви некрасиво: „Какво ме интересуват вашите грижи?“

Професорът достолепно се настани срещу Стоянов и подхвана с горчивина:

— Вярвайте, нощес преживях страшни колебания, те просто ме смазаха. Уви, всекиму на ваше място ще се стори чудовищно онова, което предприемам днес, но аз съм наясно по истинските подбуди на постъпката си: те са граждански. Запазете всички резерви и убеждението, че съм пристигнал да уреждам стари или нови лични сметки. Стига аз да бъда с чиста съвест: не премълчах нищо.

Този монолог започна с огорчение, а завърши с отчаяние — гласът на Цветков заглъхна до шепот.

— Едно кафе ще пиете ли? — Стоянов се усети неловко пред тъй откровени вълнения сутрин рано, по-търпими те биват вечер или нощем.

— Благодаря, не пия кафе от инфаркта насам.

— Най-лошото подир инфаркт са вълненията, не кафето.

— Уви, тях не си избираме. Какво не бих дал например, за да не преживявам изтеклата нощ! Когато взех експреса от пет и половина, все още не бях решил дали да ви посетя. После излязох на площада пред гарата — прекрасен е станал новият площад. Видях работни тълпи по спирките, видях рояци деца в училищните дворове. Помислих си: някой трябва да се жертвува, за да цъфти този прекрасен живот. И вие както мене сте профилактик, та трябва да разберете, че моите подбуди са чисти.

— Моля ви, не съм намекнал противното! — слабо отби Стоянов, зашеметен от толкова прекрасна чистота.

— Не бих казал — опроверга Цветков. — Не за първи път разговарям с вас по случая Сотиров, а факт е, че до днес моите сигнали не дадоха резултат. Е, как да разбирам това?

Цветков се разгорещи недостолепно; ръцете му блуждаеха — така не знаят къде да дянат възбудата си ония, които са зарязали тютюна; така противно оголват недъга си ония, които влачат натраплива мисъл — въпрос на нерви, изхабени от траен дразнител. Именно натрапливо Цветков додаде:

— Ако нееднократните ми сигнали бяха взети под внимание, Сотиров отдавна трябваше да бъде там, където ще се отправи чак сега: в затвора.

При този искрен израз Цветков вече съвсем се обиди. Той сне очилата и ги забърса с бяла кърпа.

— Ето що, професоре — взе най-после думата Стоянов, — вашите сигнали се оказаха неверни или поне неаргументирани.

— Аз лъжа, ясно. Има ли изобщо смисъл да разговаряте с лъжец?

— Разговор е нужен вам, не на мене — това от една страна. Що се касае до моите аргументи, ето ги: твърдяхте, че Сотиров бил участвувал в разработка на бактериологично оръжие — твърдението ви излезе невярно, професор Цветков, според сигурни данни концернът изобщо не е имал подобна задача. Твърдяхте, че Сотиров бил писал клеветнически съчинения срещу нас — не ни посочихте псевдонима му, нито свидетел, който да подкрепи обвинението ви. Твърдяхте, че насаждал недоверие у чуждестранните си колеги към нашата лекарствена промишленост — външната ни търговия с лекарства процъфтява, а концернът е от редовните ни и едри клиенти. Е?

— Боя се, че нашите успехи ни успокояват — оскърби се бдителната тревога на Цветков.

— Би било глупаво, ако тия успехи ни измъчваха. Те изразяват нещо обективно, докато сигналите ви са субективни.

— А как ще обясните, че някои изказвания на Сотиров пред сътрудниците му биват тълкувани благосклонно, отминавани дискретно? Настроенията на Сотиров не са тайна.

— Ние обаче имаме отношение към деянията на нашия гражданин.

— Дори когато този гражданин е войнствуващ индивидуалист, когато мисли антиобществено!

— Никой не го е издигал за депутат на трудещите се.

— Простете, не знаех, че обществената етика е задължителна само за депутатите.

Такъв похват бе присъщ на Цветков: той подменяше думите на своя словесен противник, използувайки сръчно, „ах, значи искате да кажете“, което никога не си искал да кажеш. Тъй печелеше предимства в разговора и едва ли само при разговор. Точно заради тази и други сходни с нея черти Стоянов открай време подозираше професора в злонамереност. Но днеска бе решил да се очисти от всичките си досегашни преценки по случая Сотиров, тоест — и от своето предубеждение към най-върлия Алкивиадов враг.

— На какво дължа посещението ви? — започна той.

— Не ще заявя, че съм случайно тук — усмихна се Цветков с огорчение. — Дойдох, понеже научих, че вчера Лаборатория 86 е била необяснимо разгромена.

— Ако потърпите седмица, ще ви дадем обяснения. А как тъй скоро научихте?

— Телефонираха ми от института на Сотиров.

— Аха. Някой ваш човек в противниковия лагер.

Направи усилие, за да не се разсмее — всякак го веселяха тия два института, тукашният и провинциалният. Строго взето, те не бяха сродни по задачи и цел. Войната помежду им се дължеше на легендарното вече съперничество на техните шефове. Учените-практици от окръжението на Цветков се чувствуваха подценени и засегнати — точно като Цветков. Не ги радваха високите премии, ръководното място в цяла една промишленост, неограничените средства, получавани за пътувания, информация, апаратура — ма-те-ри-ал-ни възможности! Бледа им се струваше моралната награда: светкавично приложение на изследователските резултати. Въпреки нея, те си оставаха при-лож-ници. Придатък към производството, пък какво че бил ръководещ. Групата Цветков боледуваше от съзнание за малоценност.

Тя (за щастие, неголяма част от двеста и четирийсетте учени) се трудеше в белокаменен корпус с многоцветен парк, спортни площадки, концертна зала и едва ли не дансинг всред кипарисите. Разположена между лекарствения завод и курортните плажове, завидната сграда им изглеждаше нищо и половина, щом я сравняха с наколното произведение от кафяво стъкло и тюркоазена керамика, забучено край столицата. Честолюбците от провинциалната групичка болно завиждаха, дето Лаборатория 86 изследва единствен проблем — научен аристократизъм бе то, признание от горе, че този проблем има всечовешко значение. Столичните им колеги, без да получават премии и антрефилета във вестника, подир години ще смаят света с Откритието. Туй вече не ти е място в пресата, ами в историята.

„Ех да би знаял Алкивиад, че в Лаборатория 86 има поне един, който наднича, подслушва и държи в течение Цветков! На този някой май не са присърце световните Алкивиадови сполуки…“

Навярно поради досада, която изби спирачките на мисълта му, тя стремително се отърколи назад, към младост и детство: Стоянов си спомни родното градче с широкия, прашен мегдан, където в петъчен ден селяните продаваха лук и зеле направо из каруците си. А през останалите дни мегданът беше предпочитано полесражение за дечурлигата. Десетки рошави, боси, ситнички и жилести, прежурени от южно слънце, от месец непрани и от отзаран не яли, но много живи хлапета прашеха през мегдана, разделени на две дружини. Сетне се докопваха и започваше нещо приказно вълнуващо: бой, бой, бой!!!

В голямо множество и значими битки по-късно взе участие Стоянов. Беше ги печелил, бе си излизал поразен, че и ранен. Но никога вече боят нема̀ сладостта от ония дни — прашните, слънчеви детски битки всред открит мегдан. Никога вече победата не си възвърна вкуса на суха филия след прегладняване, не му донесе пъргавата, потна, босо бързокрака радост, когато…

Защо си позволяваше спомени?… А, да. Поради вътрешния смях, който потисна — двамата научни колоси му напомниха детското дране, детската неуморимост — битка за самата битка. „Как не им омръзна!“

Стоянов си въобрази: вчера следобед един подчинен на Сотиров е изтърчал дома, набрал с деветцифрен номер, който многократно дава заето при първата или третата цифра. Но подчиненият не се е отчайвал, въртял е цял час, сърбайки кафе, без да усети, че му пари, че горчи. За да обади благата вест: „Ликувайте вие там, на лазурния бряг! Противниковата дружина е низвергната. Действувайте, сега е сгода!“

Цветков веднага е потеглил. И не е вярно, че бил взел влака след десетчасови душевни конфликти, от които насмалко не примрял — не. Пътувал е всъщност с колата, снощи е обсъждал стратегия и тактика със своя човек от Лаборатория 86, сетне онзи го е настанил да спи в хола. Колко ли са дотам честитите нощи в човешкия живот? Падение на трийсетгодишен противник…

— Намерихте ли място за паркиране? Около нас всичко е препълнено.

(Стоянов обичаше да проверява на часа своите несъществени, странични предположения.)

— Благодаря, смогнах. Беше достатъчно рано.

„Ето ти и експреса от пет и половина!“ — потвърди се догадката на Стоянов. Но той нямаше време за повече догадки.

— Кое ви накара да се явите непризован?

— Ето що — поде Цветков колебливо, но задушевно. — Вашите хора разследват едно вулгарно престъпление. Уверен съм, че ще се доберат до истината. Но извън нея — също съм уверен — ще остане най-важното: личността Сотиров. Както винаги, Сотиров си остава вън от всякакъв обсег.

— Боите се, че той не ще влезе в затвора ли? — назова нещата Стоянов.

— Вие пак смятате, че за мен е от значение само злото на Сотиров, нищо друго.

— Не нищо друго. Но и — злото на Сотиров. Нали?

— Прав сте.

Така откровено признание Стоянов бе изключил — очакваше професорът пак да занастоява за кристалната чистота на подбудите си.

— Тоест, бихте използували следствието, за да злепоставите един човек.

— Аз нямам данни, че академик Сотиров бил извършил злодеяние. Казвам само, че той е злодей.

— Моля! — Стоянов не повярва на ушите си.

Твърдението на Цветков за малко не го върна към един спомен, на който не тук и не сега беше мястото: преди двайсет и три години, когато капитан Стоянов все още малко познаваше Алкивиадовците и Цветковците, зает с борба в прекия, а не в преносния смисъл, твърде подобно мнение, изказано от доцент Цветков, бе излязло скъпо нему — на капитана. Оттам поведе началото си предубеждението, с което полковникът посрещаше академика. Но винаги досега, щом Цветков го посетеше със своите сигнали за минали или нови простъпки на съперника си, бе излагал дребни и дори дребнави доводи. А днес седеше насреща му нито със сигнал, ни със своя версия за престъплението — той открито и твърдо изказваше едно становище:

— Сотиров е злодей — повтори академикът.

— Трябва да ви предупредя, че недоказаното обвинение е клевета. Подсъдно.

— Готов съм да понеса последиците; в един процес за клевета бих имал немалко свидетели на своя страна. Щом именно към Сотиров сте така придирчиво етични.

— Говорим не за етика, а за закон. Освен туй Сотиров ни веднъж не е дошъл със сигнали за вас или за другиго.

— Че как ще дойде! Нему е досущ все едно дали аз, този град, тази страна, дали този свят изобщо съществува и ще продължи да съществува или пък ще се продъни по дяволите. Не сте ли забелязали, че нищичко освен собствената му личност няма значение за Сотиров? Неговият егоизъм е егоцентризъм без пролуки — Сотиров не ни вижда.

— Това си има и добри страни: не търси съюзник или рефер в борбата помежду ви.

— За Сотиров не съществува и такава борба. Той не чувствува нужда не само от трети (рефер, както казахте), ами дори от втори в своята игра. Манталитет на авантюрист, на комарджия. „Игра срещу съдбата“, както заявява сам. И точно в своя егоцентризъм Сотиров е заплаха. За обществото като цяло.

— Върху подобни доказателства ли почива мнението ви, че Сотиров бил злодей?

— Най-общо: да. Крайно опасен е човек с такава душевност, когато бъде учен. Нашият труд е особен. За разлика от другите човешки дейности той е тайнствен.

— А? — не доразбра Стоянов. — Искате да кажете: таен. Както нашия?

— Не, другояче. Целта, която преследвате вие, е тайна за всекиго, но не и за вас — вам е известно какво се търси: убиец, крадец, клеветник, връзки между този и онзи. Докато ние сами не знаем какво дирим. Откриваме непознатото, за да го превърнем в познание. Или напротив: нещо, което човечеството смята възможно, ние опровергаваме, доказвайки неговата невъзможност.

Цветков се увлече, въпреки скучаещия вид на събеседника си:

— Всеки от нас лично си поставя цел. Към нея се стреми чрез изследване. Що значи да изследваш? То е да узнаеш — подир година или половин век убийствен труд — дали условието на задачата ти е било правилно и дали ще изведеш решението й. През цялото това време ти работиш на тъмно. Няма учен, който би заявил със сигурност, че година или половин век дълбае във вярна посока. Нито пък страничен познавач, който да гарантира, че откривателят работи правилно.

— Професоре, говорите ми известни истини.

— Щом били известни, питам ви: как Сотиров убеди когото трябва, че неговото търсене било с доказани предимства? Защо именно нему бе възложено да гони Откритието с отбрани сътрудници, при значителен кредит? Защо върху неговото име обществеността крепи надеждите си — Сотиров не е бог, за да удължи човешката младост, за да разхубави старостта!

— Сотиров получи този кредит след едногодишно проучване на проблема от страна на най-изтъкнатите ни специалисти, които потърсиха мнението и на сродни институти в чужбина. Вие бяхте тогава в комисията — ваша слабост е, че не убедихте колегите си доколко хипотезата на Сотиров била погрешна. Помня заключението на комисията: Сотиров трябва да продължи работа.

— А помните ли също, че аз подписах на особено мнение? Него поддържам до днес. И тъй, докато си го поддържам, Сотиров злоупотребява с човешкото доверие, разхищава обществени средства. Защо? За да гърми и святка по всички международни форуми. Това дребно злодейство ли е?

— Момент! Току-що споменахте: когато търсиш едно откритие, никой не би гарантирал дали пътят ти е верен или неверен. А вие, професоре, цели десет години разнасяте убеждението си колко неверен бил методът на Сотиров. В такъв случай вие вече сте откривател: откривате ни, че склерозата не е комбинация от вируси.

— Аз нямам изследователски аргументи.

— Виждате ли? Бихте ги имали, ако изследвахте, наместо да сигнализирате.

Без да ще, Стоянов се ядоса. Професорът долови това и горчиво се оскърби:

— Не е моя вината, че съм обречен да храня цяло производство, докато Сотиров се посвещава на едничко, фундаментално изследване. Но работи не само той. Някои сродни и успоредни изследвания говорят, че неговата хипотеза е на изживяване.

— Може би. Това ваше разкритие не ни изненадва. Поне неколцина от най-младите ученици на Сотиров настояват за друга насока в търсенето, за принципно различна постановка дори. Но на времето, когато Сотиров оглави Лаборатория 86, неговата хипотеза беше перспективна. И ще продължи да бъде, докато не я обори друга. Или пък — докато сама не изчерпи всички свои възможности, не се опровергае.

И изведнъж Стоянов стана рязък: течеше празно време!

— Извинете, нали привършихте своя сигнал?

Академик Цветков сега не се обиди.

— Не! — отсече той. — Нека ви напомня, че при труд като нашия едничкото, което крепи изследователя, е неговото твърдо убеждение.

— Е, та?

— Убеден съм, че Сотиров не е убеден в своята правота, която навсякъде представя за непоклатима.

— Откъде взехте пък тази увереност? Четете мисли, що ли?

— Някои промени в състоянието и дори във вида му (Сотиров най-после взе да остарява, нима не забелязвате?) ме карат да смятам, че той вече сам не си вярва. А защо не признае своите съмнения, страховете си?

— Що за странни обвинения, професоре! — избухна Стоянов, който нетърпеливо броеше убитите минути. — Наглеждате и подслушвате дявол знае как своя съперник, заключавате, че носел в душата си съмнения, пък не ги разгласявал чрез вестника. На какво прилича това? И кого интересуват вашите… Как да река?

— Клевети, речете го. — Цветков този път се засегна с основание. — На вас, полковник Стоянов, ви се струва оправдано Сотиров да прахосва средства, за да потвърди или опровергае своята научна интуиция. А отказвате да проверите истинността на моята интуиция, че той е злодей — защо?

— Вие не разисквате откритие, моля! Разисквате един човек.

— Човекът сам по себе си също е тайна, която трябва да открием, полковник Стоянов. Личността също е предмет на изследване.

— А какви са опорните точки на интуицията ви?

— Назовах до тук поне две. Първата: Сотиров внуши на много хора, че ще откриел — такива гаранции не поема никой честен учен. С това той излъга, лъжа е точната дума. Второ: Сотиров премълчава своите нарастващи съмнения. Също — лъжа, при туй скъпа. Един учен, който фанатично вярва в правотата си, е маниак, но ученият, който не си вярва, е шарлатанин.

— И двете ви обвинения са по морално-етическата част. С нея се занимават писателите обаче. Нарушение на закона няма.

— Уви. За етичните престъпления никога не е имало наказание. Сотиров не ще отговаря заради човешките същества, които опустоши из пътя си. Близки, жени, сътрудници, ученици… Разговаряли ли сте някога с тях? След всеки такъв допир оставам с чувството, че там, откъдето е минал Сотиров, не никне и трева. Сякаш напалм…

— Какво казахте?

— Сякаш тия човешки съществувания са обгорени от напалм. Криви, горчиви, смазани, увредени…

— Ех, професоре! — отегчи се от толкоз художество и етика Стоянов. — Вредно по начало е да се живее. Понякога съм се трогвал от наивността ви, ваша и на вашите колеги: търсите все нови лекарства, чудодейно средство против старостта. А като как — гълтайки лекарствата ви — ще се опазим от всичко, с което ни поболява ближният?

— Настоявам — забрави да се обиди Цветков, — посетете някои от онези хора. Тогаз ще се съгласите с една известна истина: интуицията е просто познание от висша степен. По интуиция долавям, че…

— А току-що упрекнахте Сотиров, гдето нечестно гарантирал за интуицията си. Може би неговото познание е просто по-високо от нашето, а?

— По-високо от моето, искате да кажете.

Професорът се оскърби тъй болезнено, че си тръгна — най-сетне! Не пропускайки да поправи костюма и вратовръзката си. От вратата вече той додаде:

— Не веднъж сте ми намеквали, че моето отношение към Сотиров ви звучи некрасиво, низко. Не искам да изброявам как и в кое целият ми живот би се сложил другояче, ако не беше Сотиров. Нека ви посоча само туй: откакто съм човек с име и място, мене винаги, всеки е сравнявал с него. Мислите ли, че е весело да бъдеш сравняван с Алкивиад Сотиров? Тъй че (ако в нещо ви се чиня увреден) зачислете ме всред ония — под напалма.

Тук Стоянов се смути пред горчивата искреност насреща си и не отговори. А докато провождаше професора до стълбището, Цветков отново помоли:

— Не смятайте, че при вас ме доведоха само лични подбуди. Не. Усещам, че помежду ни се разразява сякаш природно, но във всеки случай необществено явление, а ние…

— Вярвам ви — прекъсна го Стоянов.

За първи път след разговор с Цветков той не чувствуваше омерзение. Съперникът на Алкивиад чак сега правдиво бе обяснил себе си: минат под напалм…

Не беше ли следа напалмът?