Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (11)

11

Той беше загубил.

Ако не би била болката, ако можеше да вземе някакво разстояние от нея, Стоянов непременно щеше да се оприличи на разорен комарджия. Някой, който е потеглил към града с парите, изработени чрез робски труд, сбирани от гладна челяд парици, потеглил е да купи орен впряг например, а в града се е повлякъл по чужди ум, отбил се е в лошо място, залагал и наддавал цяла нощ, докато осъмне без впряг и грош, но такъв, болен от разкаяние и угризения, все пак трябва да се довлече дома и да рече на ония, които са го проводили: „Проиграх всичко, до сетна пара…“

През нощта, прекарана в спално купе, където второто легло си остана празно (Алкивиад отнесе билета за него), Стоянов беше се отдал на упорен труд. Той уместно заключи, че това е последната му нощ в професията, затуй работеше със съзнателна наслада.

Поръча си три бутилки бира, разположи се на долното легло, запъна вратата. Мракът в купето беше ту чер, ту шарен — боядисваха го прелитащите светлини. Калейдоскопът на битието се въртеше, без да спре съчувствено пред кръвната мъка, с която един боец си взимаше сбогом от борбата.

Стоянов не щеше да мисли как ще преживее остатъка от дните си без нея — не дни, а десетилетия оставаха напреде му; за него важеше тази последна нощ, подарена все още за борба — тя му принадлежеше, понеже все още само той знаеше за провала си. До утре заран. Цяла една открадната нощ…

Тя напомняше множество други, близко или далечно отминали. Битките за един разузнавач — нали — не са стрелба, прескачане на огради, кражба на снимки, прелъстяване на отговорни съпруги. Да се бориш, днес преди всичко ще рече да мислиш. Мисълта, която мирният човек тъпче с грижи за децата и мебелите, за неделните почивки и ремонта на колата, мисълта, която развлича чрез кино или романи — същата тя е за разузнавача само оръжие.

Ето и условието за тазнощната битка: Алкивиад е отвъд. Търси се отговорът: насила или доброволно?

Половин час последователни, безупречни разсъждения изведоха резултата: Алкивиад не само се е прехвърлил доброволно, но и почти от година е подготвял своето бягство.

Доказателства:

Преди осем месеца той съобщи на приятеля си за натиска на Ерхард и за своя отказ. Сподели опасения, че ще бъдел отвлечен при някое свое пътуване. Алкивиад сам си изпроси наблюдение — прояви бдителност. И тъй, докато предаваше на Стоянов официалните покани от концерна, той си осигури неофициални преговори извън знанието на Стоянов.

Алкивиад сам настойчиво бе молил за охрана при следващото си пътуване извън страната. Защо? Защото в тясно съдействие със своя пазач той ще го приспи във вярата, че не би извършил ни крачка, която двамата не са уговорили, обсъдили, решили. За да дозаблуди Стоянов, преди две вечери той му предложи и сътрудничество.

Цялото построение на Алкивиад за месеците от май до декември имаше една цел: да измами бдението на онези, на които то беше работа.

Е, добре! Но това не бе необходимо — около доцент Сотиров никога не са възниквали подозрения, та да трябва да ги уталожва чрез пресложна игра. Той най-гладко би отпътувал и без охрана, както всякога, а оттам нататък нека си бяга, кой ще го спре! За какво си нахлузи надзор, щом можеше да го отбегне?

Извод: Алкивиад е държал не да бъде, а да изглежда охраняван. (Той, разбира се, никому не ще обади, че тази охрана си изпроси с много труд.)

Е, добре! Но за кой дявол потрябва на Алкивиад такава видимост?

Предположения: от една страна, вардянинът доказва, че варденият е особено скъпоценен, незаменим. От друга страна, като разконспирира своята охрана, скъпоценният учен прави малка услуга на новите си приятели — предава им портрета на противника. Не случайно в края на срещата с полицая оня подигравателно натърти: капитан Стоянов.

Това „капитан Стоянов“ бе изстрел из засада — щом тайният боец стане явен, той умира като боец. Дали Алкивиад беше се прицелил съзнателно или Стоянов падна от заблуден куршум? Не бе ли тази смърт просто последица от суетния стремеж на Алкивиад да се покаже високо струващ?

„По-скоро туй е!“ — заключи Стоянов, внимавайки да не вмеси в разсъжденията си злобна страст. Такова заключение беше правдоподобно: Алкивиад никога никому нищо не е пожелал — как ще желае той моето зло? Виж, Цветков например всякак държеше да навреди на съперника си, а не разбра как всъщност сам подпомогна Алкивиад да изиграе своята игра… Случва се, дори често: в неумния си порив да причиним зло, ние се сблъскваме със стотици неизвестни — с противодействието на живота. Той като нищо обръща злия ни замисъл в благодеяние едва ли не… Алкивиад не ще узнае колко дължи на своя враг…

Така… Ясно. Алкивиад майсторски повиши цената си за моя сметка. А защо не премина отвъд тихо, кротко; за какво е молбата за политическо убежище? Мръсна стъпка, право в калта!… Кое наложи на Алкивиад — сякаш избягал каторжник, сякаш незаловен още престъпник — да иска закрила?

В отговор се мярнаха предположения. Като: това можеше да бъде условие, поставено на Алкивиад от ония, за да предотвратят неговото разкаяно връщане — не просто да напусне родината си, а да я оскърби незаличимо. Или пък сам той, за да се представи лъжливо преследван, смирено беше писал молба за убежище.

Така, до разсъмване още Стоянов имаше пълна версия по бягството на Алкивиад. Бе я работил без отдих, докато я изведе до свършек. Неин ключ беше лъжата (както току-що настоя Шарлота) — думите и поведението на Алкивиад през последните месеци бяха изработени от безпогрешна, умна лъжа.

Подобни сутрини, за голямо щастие, човек преживява два-три пъти през цял един живот. Въпреки своето бяло слънце, въпреки бистротата и звънките си шумове, те са някак страшни. Тъкмо с хубостта си: ще рече, в толкова великолепен ден някому може да се случи, случва се нещо съдбоносно тежко.

Този някой тогаз, уви, бе Стоянов. Той се возеше в трамвая от гарата; работните хора бяха проредели — влакът пристигна през работно време. Мудни домакини седяха, разположили върху коленете си торби; спаружени бабички се прибираха със сухи очи от гробищата. Всички тия средни женици доволно приемаха слънцето, прижумели като кокошки на плет. А зад тях, прав в ремаркето, един посинял от безсъние, зеленясал от жлъч, небръснат мъж в елегантен костюм проклинаше и деня, и часа, и бялото време.

Той не се отби у дома си, а пое направо към службата. Тъй като най-лошото тепърва предстоеше, непоносимо бе всяко отлагане.

Гледката на работния народ, която бе радвала Стоянов подир всяко завръщане от отвъд, днес му внуши отровна горчивина: „Всеки си има занаят, професия, призвание. Живее си и расте в него. Ще го предаде на по-младите и ще обира възхищението на най-младите: ето до какви висоти се издига зрелият майстор!“ А в труда на Стоянов, извън другите рискове, неотменно тлееше — пълен със заплаха — рискът да загуби при един удар своята професия. Беше се надявал суеверно, че това не ще му се случи. А то все пак дойде.

Стъпала, стъпала… На Стоянов се чинеше, че са не седемдесет и четири, ами седемстотин — изкачване към чистилището. Там, в белите фарове на онова завинаги запомнено утро, Стоянов трябваше да изслуша присъдата си. Знаеше отнапред: ще бъде справедливо сурова. Такива бяха времената тогаз — на всеподозрително вглеждане, на преувеличена мнителност, — че не позволяваха прошка. Не позволяваха дори разбиране, щом в играта се намесваше враг.

— Враг! — бе първата дума на тогавашния полковник след доклада на капитана.

Стоянов бе докладвал безизразно, претръпнал подир сбогуването със своята сетна нощ борба, прежалил и професията си, и доброто си. Той не спести нищичко, той се самообвини по-коравосърдечно, отколкото друг би го обвинил. Ни за миг от вчера насам не потърси оправдание за себе си, провинен пред живи и мъртви. Щом воюваш, когато всички са сложили оръжие, ти си подсъден по военния закон.

— Враг! — повтори бившият полковник.

Той дотолкоз бе замаян от чудовищната изненада, че мислите му заекваха на първата дума. Едва след минути те спънато прекрачиха напред, а той даде воля на гнева си:

— Пред твоите очи, под твоя гаранция ти допусна: един съзнателен враг да ни заблуди, подведе, провали. Макар че те зная от десет години, трябва да попитам: случайно ли? Длъжен съм да проуча: кому служиш ти?

Стоянов бе приготвен за най-голяма беда — мигновеното свое уволнение. Чак в този миг той осъзна, че имало още по-голяма: подозрението в умисъл. То се наказва не чрез уволнение, ами другояче.

Как безплодно би било да възрази, да се оправдае! Разбира се, че нещата имаха и такова тълкуване: Стоянов умишлено бе създал условия, съзнателно бе улеснил, и покрил измяната на приятеля си.

— Защо не ми отговаряш?

— Ако поискате да видите грешката ми в тази светлина, ще успеете. Но аз се завърнах! Един злодей не се предава самоволно на съд. Не разчитам на милост. Моята последна дума е: не се чувствувам престъпник. Всичко, което се случи, беше въпреки мене — пълна внезапност, изненада и…

— Това трябва да докажеш.

— Според закона съдът трябва да докаже противното.

— Ти и аз, капитан Стоянов, не сме подсъдни само по закона. Ние сме се съгласили да бъде така. Съдът може и да ни оправдае, а все пак ще бъдем наказани.

Къде се отби между гарата и тук? — ненадейно попита полковникът.

„Та той направо започва разпит! За него аз съм възможен държавен изменник, съучастник на Алкивиад или подкупно оръдие! Нима десетгодишната проверка на моята вярност, заслугите ми по служба… Нима Кирил с късия си живот не даде достатъчно доказателство, че… Не, защо тъй подло меся Кирил в своя провал!“

А гласно, но със задавен глас Стоянов отговори:

— Никъде не се отбих, не и у дома. Исках час по-скоро…

— Не си ли влизал в своя кабинет?

— Не съм.

Това бе целият разговор, с който се удостои един до вчера пълноправен и пълнокръвен боец. Той седеше в мълчание пред бившия си другар, който също мълчеше ледено и чуждо.

Стоянов преседя там, докато го изведоха. Познаваше наизуст неписаните закони на професията, затуй бе сигурен: той дълго време нямаше да излезе извън тия стени. До края на следствието. До доказана липса на умисъл, което не ще го оневини съвсем. Ами ако доказателствата за такава липса се окажеха оскъдни?

Още срещу първото подозрение той бе хвърлил едничкия си коз. Дълбокият инстинкт за отпор против всяка неправда го накара да изкрещи: „Аз все пак се завърнах!“ Защо би се разделил със съучастника си, когато тяхното взаимоизгодно дело сполучи и оставаше да си поделят печалбата му? Кой ще се прибере, за да изслуша обвинение и понесе възмездие заради двамина?

За цели четирийсет адски часове, на Стоянов не мина през ум и помисълът да се отлъчи — за него най-естествено имаше една родина, една позиция на барикадите. Но той не помисли и за предстоящото: за своята горка обида поради законно наглед подозрение. А трябваше да му свикне: да гледа себе си като заподозрян, който несръчно брани своята невинност.

Ето ти довчерашния приятел… До вчера Стоянов си имаше още един — човек, който с небрежна ръка го изтри. Но Алкивиад бе приятел, не другар — двама те открай време се разграничаваха до несъвместимост, сякаш зародишът на техния вчерашен разрив бе заложен у двамата предрождено. Стоянов изпита черна ярост при измяната на приятеля си — тя му разкри нещо, което отдавна бе долавял, но и бе потискал като недообосновано: Стоянов не струваше за Алкивиад повече от опразнен цигарен пакет. Стана му яростно, ала не и болно — щом двама души са така различни, техният разрив е природен и неминуем.

Друго, ах, колко друго бе това сега! Насреща му седеше един мъж, когото Стоянов никога не бе ценил високо. Колеги, Стоянов не му признаваше размах в риска — онзи неназоваем усет, който движи напред родения разузнавач. Затуй пък двама те бяха сраснали в работно цяло, допълваха се и се уравновесяваха в труда, на който бяха еднакво обречени. Равно дълбоко, извън съмнения, спор и сметка бе убеждението им в една и съща правда.

Затуй уж предвидимия, а все пак изневиделица прелом у другаря (коравата заповед „това трябва да докажеш!“) Стоянов усети с цялата си тъкан. Така навярно боли ряз без упойка, когато клетките доразумно трептят, когато викът извира въпреки нас и го чуваме като чужд, дошъл из тъмното дъно на кръвта предвечен вик за пощада.

Не, не ще проси пощада! И не — понеже туй би го унизило без смисъл. Стоянов съзнаваше, че няма право да моли. Оттук нататък бе длъжен да посрещне всичко с примирение.

Какво е животът, ако ли не хаотична смяна на светли и тъмни случайности? Човек все опитва да ги наниже на устойчива връв — човешката логика, — а те изпадат между пръстите му, пилеят се, недоловими, бързи като светлината, и докато безуспешно ги търсиш (искаш да ги хванеш, да ги нанижеш на нишката), там, я погледни!, вече заела мястото си нова, нетърсена случайност.

През последното денонощие в чужбина Марин Стоянов си въобразяваше, че животът му ще завърши утре — в мига, когато неговите другари по труд и съдба го сразят с подозрения, които той едва ли би опровергал. Впрочем, бедите след този миг — ареста, разпитите, проверките, убийственото чакане на заключение — Стоянов възприе смирен, както погребала детето си майка стои по панихиди. То беше смирението на всичко загубилия, та лишен от мярка, за всичко съществуващо човек.

Разпитите не го изтезаваха, понеже нямаше нищо за криене; той говореше на своя следовател сякаш на съвестта си. Не предполагаше — лишеи от мярка — какво изтезание са тия разпити за самия следовател, до вчера другаря, принуден от дълга си днес да се съмнява във всяка дума, която пилеше слуха му, по-правдива от крясък на давещ се. Следователят усещаше чрез цялата си вътрешна машина — точно чувствителна към нищожни дози лъжа, както гайгеров брояч към лъчение — усещаше, че брадясалият, измършавял мъж насреща му излъчва трогателна истина. А трябваше…

Но така, докато трябваше, докато Стоянов нямаше представа как из коридорите наоколо бившите му колеги пристъпват смълчани, отчуждени поради мъките на един заключен себеподобен, гузни от своето неверие, а убедени, че то е техен дълг, навън големият живот течеше — въртеше се калейдоскопът на битието.

Зимата тази година по чудо рано отстъпи пред размразяване, а из булеварда цъфтяха не майски, ами априлски кестените. Някъде далече отвъд зида на временния арест ледовете бяха се пропукали и откъртили, те се стремяха из вечния талвег на ледохода и всеки ден губеха от своята студено-корава тежест.

Въртеше се калейдоскопът на битието, който още никой не е смогнал да спре, понеже при всички свои победи над природата човек все още не й е отнел крайната победа: своята човешка смърт. Навън вееха до опиянение и окриление топли ветрове, размразяването караше април да се оглежда в небесносини, с весели облаци води.

И изведнъж — както при всички пролетни чудеса — стана неопасно доверието. Ненаказуемо, неподсъдно.

То (без Стоянов да предполага неговото априлско възраждане) влезе и в предварителния арест. То нареди на Стоянов да подпише един протокол, който смяташе за пореден, а бе последен. То го покани в стаята на бившия другар.

— Ето какво другарю Стоянов — подхвана той, като се стремеше да разминава погледа си с неговия: — Твоето следствие приключи. Макар да не сме в състояние да установим невината ти (нали едничкият свидетел липсва по дяволите!), не установихме и никаква вина у тебе. Умисъл, тоест. Останалото може да се случи всекиму и дано пази бог да се случва…

Бившият другар неспокойно стана и уж се загледа в младозелените върби — притесняваше го тъмното, унило и безсилно мълчание на освободения.

— А днес, другарю Стоянов, за недоказана вина не наказват.

Той въздъхна издълбоко, както подир дълга стръмнина.

— Най-после! — каза глухо. И чак подир минута добави: — Не на място е да те поздравявам, но влез и в моето положение: другояче не можех. Не можеше, тоест. От сърце се радвам, че цялата промяна стана, докато в ареста седеше ти. Не само затуй, че си ти, ами затуй, че докато. Вярвай ми, нарочно протаках следствието — долавяше се във въздуха.

Стоянов, разбира се, нищо не разбра. За него калейдоскопът бе спрял преди стотина дни — никакви промени, камо ли преломни не бяха се извършили за Стоянов.

Той отпаднало пиеше най-сладкото преживяване: освобождението, пък нека било просто пространствено. Своя свобода Марин би нарекъл само правото да воюва. Нея, естествено, никой не ще му върне — един разузнавач, чийто портрет анфас и профил държи в картотеката си дори полицаят от Грац, ще си остане умрял разузнавач.

Вероятно загдето снадените в непрогледна самота денонощия бяха го зашеметили, Стоянов сега произнесе думи, от които при друг случай би се засрамил — бяха до неудобство съкровени, че и незрели:

— Докато седях самичък и чаках обвинителния си акт, и аз съставих своето обвинение…

— Никой не е грешил лично, грешките бяха наши общи. Нека не търсим сметка, иначе всичко би започнало отново. И би си текло в същото корито.

— Не тебе и не нас имах предвид в обвинението си… Бях стигнал дотам, че плачех от яд, дето нямам лист, молив — исках да го напиша! Своя обвинителен акт против Алкивиад Сотиров…

— Той беше осъден по общ ред, при все че присъдата му е задочна. Какво би добавил ти към такава обвинение: измяна спрямо родината?

— Мога! — настоя Стоянов с несигурен от трайното мълчание глас. — Обвинение в убийство. Лично аз дължа на Алкивиад своята насилствена гражданска смърт.

— Трябваше да ти съобщя, че мястото, което получаваш, е повече от добро. За компенсация срещу…

— Няма значение. То не е единственото място, на което се чувствувах гражданин… Зная, неправ съм — борба бил и трудът, казват. Но може и аз пък да съм се родил с призвание за определен вид борба, а? Къде е речено, че само Алкивиадовците се раждали призвани?

— Разстроен си, ще мине — усети гореща пот не от априлското слънце, ами поради откровеностите на Стоянов бившият му другар.

— Няма да мине! — с упорство възрази освободеният. — Просто никога вече не ще заговоря за това. Достатъчно сме видели, за да научим: най-тежките престъпления изобщо не се наказват по кодекс. Ако някой те удари непозволено — извън кодекса — обикновено чуваш: „Да не си му позволявал!“ Тук е вината, която милостиво ми опрощавате: аз позволих на Алкивиад да ме удари. Предоверих се.

— Междата от доверие до предоверяване е така тясна, че човек често не я улучва. Що се отнася до Сотиров, има да си говорим тепърва — това, види се, е не злодей и не чудовище, нито… Изобщо: не го улавям.

— Би ли отложил поне днес; при полуосвобождението ми, въпроса за Сотиров? Само неговото име ме подлудява.

— Ще мине. Въпросът ми е един: цели сто дни съм чакал твоят приятел да изрази някакво отношение към тебе. Щом веднъж е изтъкнал, че ти си му не измолена, а натрапена охрана, в изказвания или в писание той беше длъжен и да се дооплаче от тебе. За да те оневини тук, у нас, където ти със сигурност би бил под следствие, Сотиров трябваше да опише твоето старание или острия конфликт помежду ви, своите трудности или досетливост да излъже вниманието ти. Тоест — редно бе да разиграе един от ония сюжети, които хем показват колко страшни сме ние, хем разкрасяват жертвата ни. Задължително е, сам си се уверил. Защо Сотиров не направи това? Нещо изгодно за него, което същевременно би оправдало тебе тук. А?

— Значи, Сотиров не го е пресметнал като достатъчно изгодно за себе си.

— Добре де, оставаш ти! Ти щеше да понесеш тук двойна отговорност не само за онова, което Сотиров извърши, но и за онова, което не е извършил: да те очерни. Колко би му струвало да смекчи удара над тебе, някак да се очисти от угризения спрямо един приятел?

— Не познаваш Алкивиад! — затвори очи от изнемога Стоянов. — За него не съществува никой. Аз — включително. Защо ще ме доубива, доочерня, оневинява, подпомага — всичко туй би било отношение някакво, ненавист или разкаяние. У него няма нищичко, той е преизпълнен със себе си, точка.

— И до такива изводи стигаш подир петнайсетгодишно приятелство! Нека не било приятелство, ами познанство.

— Непознанство — прошепна Стоянов, без сила да отвори очи. — Ако си срещал някога Алкивиад, разговорът ни можеше да продължи; би имал представа за… (как да го река?) за обаянието на този непознат.

Ето това ме мъчи — откри очи Стоянов, а в тях гореше неразумна треска: — Аз не просто се доверих, ами се поддадох. А бих искал да зная едного, когото Алкивиад не е прелъстил.

— Много те моля, върви си у дома. Веднага! Ще те придружат. Ще позвъня на Мария да извика лекар. С една дума, погрижи се хубаво за себе си, много ти се събра.

„Това е — рече си Стоянов из стълбите, които слизаше за последен път, съпроводен от униформено момче; такова се намери под ръка. — От тук нататък ще се грижат за здравето ми, ще ми напомнят, че съм преживял катастрофа, ще ме водят, ще ме дават за поучителен пример. Мария, лекарят, бившите колеги — за всички тях ще бъда полувъзкръснал мъртвец, когото пазят от течение, мазна храна, вълнения. И не го пускат на филми със стрелба и кръв…“

Прокара пръсти през челото си — от слепоочие до слепоочие — сякаш тия пръсти биха избърсали нещо. Споменът приличаше на вкоравена тъкан върху стара рана, безчувствена и някак чужда всред топлата, гъвкава плът.

Би отбягнал да извика в уморения си мозък ония събития и преживяване — най-злото за него време. Към тях го върнаха показанията на Шарлота: „Целият живот на Алкивиад е творба, изградена от чиста лъжа!“ Беше длъжен да засече това голословно нейно твърдение чрез собствения си опит: нали преди двайсет и три години Алкивиад най-убедително бе излъгал приятеля си.