Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (13)

13

— Другарю полковник, разрешете!

Велев беше чакал началника си в коридора, където пушеше едва ли първата за тази заран цигара.

Понесен въпреки всичко от въртопа на психологията, полковникът днес се вгледа и в подчинения си. Вгледа се за миг и скришом се израдва — онова зализано, равнодушно момче издаваше нови черти: беше се настървило. „Няма различни хора, има различни места — повтори си Стоянов едно свое любимо правило (което не беше вярно). — Както и да се противиш срещу законите на професията, тя рано или късно ще те хване изкъсо, ще те подчини и преобрази. Изключено е при нас да си останеш човек зализан и равнодушен — настървява те играта…“

— Каква я свърши вчера? — осведоми се той.

— Разпитах набелязаните хора от лекарственото обединение. Нищо особено, те потвърдиха нашите изводи за Енгел. Внимание заслужават едни показания.

Велев май нарочно млъкна, а Стоянов сякаш виждаше как изпод момчешкото още честолюбие се надига мъжка отговорност и самочувствие на новопроизведен майстор.

— Хайде, казвай! — чак сега се настани Стоянов.

— Показания на секретарката Цанкова — разгърна Велев тънка папчица. — Всичко при нея е в ред с изключение на детето й: болно от диабет, неизлечима работа. Затуй Цанкова е половин лекар, чете проспекти и наръчници, интересува се. Тя замолила Енгел (нали ви казах, че често услужвал на чиновници от обединението) да й набави някакъв английски препарат. Енгел обещал.

— Дотук странно няма. Обещавал е и друг път, изпълнявал е.

— Но той вече не ще се върне в страната. Забележете, върху това се крепи цялата версия на Сотиров: Енгел е извършил или организирал разгрома точно през последната нощ, която прекарва у нас. Всички контактни с него заявяват твърдо, че са го видели за сетен път. Само според Цанкова той все пак щял да се върне.

— Специално за да й връчи лекарството, а? Та нали Енгел вече ще търгува не с нас, а с Близкия изток? Да не е луд да преминава през България!

— Би бил луд да премине, ако е гузен. Но в случай, че Енгел прекрачи границите ни, то ще означава: край на версията.

— Естествено. Безусловно. Е, къде е твоят Енгел?

— Според Цанкова, щял да мине транзит на четвърти февруари, събота. Казал й, че концернът му осигурява самолет, но ако би пътувал със собствена кола, ще спести пътните — тънка сметка.

— Всичко това са приказки! Защо Енгел да не заблуди някоя дребна риба (до която ние при следствие непременно ще стигнем, както и стигнахме), че тепърва щял бил да се озове на наша земя? Излъгал е, много просто.

— Вероятност (нека бъде дори незначителна) има, че Енгел е излъгал и то умишлено. Но има вероятност и за обратното, нали?

Капитан Велев бе така настръхнал от затаено напрежение, че Стоянов спря машината. Изчака секунди, за да загуби тя инерция, сетне превключи и зави под ъгъл.

Добре. Впрочем:

— Такава вероятност има — повтори той, за да навлезе в нова насока на мисли. — Възможно е Енгел да премине през страната на четвърти февруари. В този случай той смята алибито си за бетон и е уверен, че ще го отстои при разследване.

— Предположението ви е психологически необосновано, другарю полковник — заяви Велев. — Кой и защо ще влезе в разследване (бидейки виновен, заподозрян), щом може да го избегне? За камуфлаж ли? Прекален риск. Срещу концерна и неговата агентура тук свидетелствува Сотиров. Ако разпитаме Енгел, при очна ставка със Сотиров той неминуемо ще се издаде. И какво? Пазарски скандал. Съгласете се: не биха рискували.

— Съгласявам се — каза Стоянов. — Имаш право: щом Енгел се яви у нас, значи, той е невинен. Но къде са гаранциите ни, че ще се яви?

— Дал е среща на Цанкова (пестейки часовете си за транзит) пред хотел София. На четвърти, в два часа следобед. За да й предаде лекарството.

— Приказки, казвам ти. Енгел нищо не ще загуби, ако Цанкова го почака пред хотел София.

— Нещо пречи ли ни да изчакаме четвърти?

— Как не! Срокът да приключиш е понеделник. Дотогава няма как да установим дали Енгел ще дойде или не подир три седмици. Дори ако накараш Цанкова да му телефонира, какво ще добием? Обещание, пак думи. Поднасяш ми версия за негузността на Енгел, а какви са аргументите ти и начинът да ги получим? Никакви. Така не се работи, капитан Велев!

Стоянов бе дал воля на онова уж безпричинно раздразнение, което го нападна нощес подир отровните спомени отпреди двайсет и три години, подир внезапно правдивите открития на Шарлота и Мария. Туй раздразнение — в съня сякаш — полека взе да се обистря, а на дъното му Стоянов провидя нещо, което би предпочел да не вижда: той отново и пак се запъхтя из същия коловоз, той и сега не преодоля внушително натрапливия образ на Алкивиад, който отколе беше си изваял. Без да ще, Стоянов отстоя срещу Шарлота и Мария своите вехти, негодни при проверка съждения. Ще рече: тъпчеше на място.

В такъв случай — когато искаш да се скараш със себе си — обикновено се караш другиму. На подчинения например това поне е лесно. Толкоз лесно, че Стоянов се засрами.

Тъкмо той съобразяваше как да заличи остротата си, Велев заяви най-спокойно:

— Имам начин да проверя дали лъже Енгел, или пък друг някой.

— Бре! — не се сдържа Стоянов.

— Нека уведомим Сотиров, че Енгел съвсем сигурно пристига на четвърти. Нека не ние, а Сотиров потърси обяснение за тази необяснимост: престъпникът сам тича да се навре в ръцете ни. Нека Сотиров ни съобщи какво предполага.

— Ще изрази същото недоумение, в което се бъхтим ти и аз — какво повече?

Велев не възрази. Той някак се събра, преди да каже твърдо:

— Забелязвам, че цялата версия на Сотиров (възприета досега от нас) почива върху това: Енгел вече не ще стъпи в България. Сотиров указва като виновник лице, което никога не ще видим. Едничък свидетел срещу него е пак Сотиров.

— Но той се и самообвинява! — наежи се Стоянов. — Сотиров можеше да вдигне рамене и да ни остави да гадаем, а наместо туй излезе със самопризнание, пое вина. Как ще ми го разтълкуваш?

— Единствен свидетел и за своята вина е пак Сотиров, нали?

— Не те разбирам! — викна Стоянов.

Младият човек го изгледа студено. С това напомни на началника си, че не го е чувал да крещи.

— Извинете, другарю полковник — каза Велев, — но ми се струва, че не намирате алтернатива там, където я има: в самата основа на казуса.

— Каква, коя!

— Сотиров или е престъпник, или не е. Смятам, че трябваше да започнем работа с това.

— Не, не мога! — отпадна Стоянов. — Налице е престъпление, налице е самопризнание във вина — доброволно, а не предизвикано. Налице е и съучастникът, остава да доуточниш…

От всичко, което изброихте, налице е всъщност само едно: престъпление. При туй: престъплението „разхищение на държавно имущество“. Нищичко повече аз не забелязвам. Останалото се нуждае от доказателства. Първо: трябва да се докаже престъплението „държавна измяна“. Тоест онова, в което Сотиров доброволно се призна виновен. Извинете, другарю полковник… съгласен ли сте?

Стоянов не отговори веднага, понеже пак го налегнаха спомени. Хубави, но тъжни.

Преди двайсет и седем години лично той една заран бе попитал със същия и плахо молещ, и дръзко твърд глас: „Извинете, съгласен ли сте да работя по своята версия?“ Бяха му отказали. Отказваха му неведнъж. Излизаше прав, но нищо от това — все му отказваха. По него време — млад и горещ — той беше се горещил пред Мария: „Кога най-сетне ще заработя по собствена версия?“

Ако днес Стоянов не се намираше на най-тясното място от четвъртвековния случай Сотиров, ако не долавяше, че сега или съвсем никога трябваше да му сложи края, той навярно щеше да постъпи както своите някогашни началници — би отказал на Велев работа по собствена версия. „Няма ли полза, не ще има и вреда“ — рече си той.

— Хубаво. Ако щеш, започни от там: е ли Сотиров престъпник? Лично за мене нещата са явни, защото познавам Сотиров от дете. Подобни хора никога не предприемат нищо срещу себе си; абсурдно би било Алкивиад да се самообвини без доказуема вина.

— Благодаря ви за доверието, другарю полковник! — учтиво прие Велев разрешението му, а останалите думи на началника си изобщо не чу. — В такъв случай бих ви молил (именно понеже познавате Сотиров) да му съобщите, че Енгел съвсем сигурно пристига на четвърти.

— Това ще бъде мой ход под твое ръководство, доколкото разбирам — внесе язвителна яснота Стоянов.

— Да, извинете. Сотиров би реагирал пред вас по-непосредствено отколкото пред мене. Тази реакция трябва да се улови.

— С Алкивиад ще говоря довечера — обеща Стоянов. — Утре заран ще анализираме резултата.

— А не би ли могло днес до обяд? — настоя Велев.

— Не ще може. За днес имам две срещи.

Сякаш не преди три дни, ами преди година е бил тук — на аерогарата; дотолкоз претовариха съзнанието му последните денонощия. Ето къде онзи ден бе седял с Алкивиад — пред бара. Тогаз Стоянов си помисли, че възелът на случая Сотиров е току-що разсечен, а този възел трети ден все по-яко се затягаше. Четвърти ден Стоянов се луташе в собствените си спомени и представи, като напусто зовеше из миналото свидетели, които познаваха Алкивиад отблизо — за да се залови за някоя тяхна неосъзната дума, та да подпре всяка точка от своята правота. И така:

Преди времето, което Стоянов трябваше да прекара далече, за да изучи непростата си професия, той се раздели с един изпъкващ пред всички, перчемлия, шумно ученолюбив и показно трудолюбив студент. Подир четири години го завари с предречено голямо бъдеще, със свои приноси и известност млад учен. А какво и как беше се случило междувременно, това Стоянов пропусна — за него остана неведомо началото на пътя, извел Алкивиад към звездите.

Свидетел на онуй ранно начало бе Ирина.

Когато Стоянов се завърна от учение и цял се отдаде на професията си (не професия, ами цяло едно скрито, слабо населено битие), докато Мария раждаше и кърмеше, взимайки кандидатския си минимум, а или едното, или второто им дете непременно боледуваше, в къщи всичко беше надолу с главата, че дори в безпрогледен хаос. И какво от туй? Нищо от туй! — викаше си тогаз Марин, за когото не съществуваше живот извън отговорността. Тънко и вещо обучен, но още нисш по чин, той трябваше да поема задачи, които съдържаха щастлива вероятност не по-значителна от залог на рулетка. Самият Стоянов по онуй време бе един почти Алкивиад, но с обратен знак.

И така, преди двайсет и пет-трийсет години Стоянов бе отписал приятелите си, затуй че нямаше своя вечер за маса, чаша и приказки. (Нещо подобно обрисува Ема като всекидневие на Алкивиад.) Прибирайки се по петляно време, Стоянов прежумяваше три-четири часа в рехав сън — полусъзнание, през което тъмните въпроси чудодейно утаяваха мътилката си и намираха най-нечакани, внушени сякаш от другиго, много умни решения. Благодатно време за онази чудесно нова, разработена, но неизхабена още машина!

През една мартенска нощ на деветстотин петдесет и втора лейтенант Стоянов се прибираше у дома. (Ако можеше да нарече дом стаичката с невротична жена и две бебета, антренцето, където хазайските деца държаха велосипеда, о който Стоянов неизменно се препъваше в тъмницата — хазаинът пък имаше обичай да подменя всяка току-що завинтена от квартирантите крушка с отдавна изгоряла.)

Беше пролет, много краткото време, когато до София пробиват южноморски предчувствия с мирис неповторим и неизразим — от него въздухът призори става просто вкусен. Особено ако си утрепан след бурно заседаване и прегладнял подир десетина кафета на празен стомах.

Стоянов крачеше по пустия паваж и пряко градинките, уж изнурен, а всъщност весел: радваше го неразумното настъпление на природата. Там, откъдето преди дни се завърна, безшумно приключил нещо-си, никому не беше до пролети — човешката алчност бе оголила естеството от пъстротканата му дреха, искаше да изравни дори пролети и есени в плоско поле за битка. Но дори там естеството си отвзимаше над хората и яростта им пред всеки март — то изригваше прозирна мъзга из пролуките, които един недобър животински вид бе пропуснал да зазида с бетон, да попари с врял асфалт и да отрови с бензин.

Все пак и въпреки всичко пролет имаше…

Той я усещаше не със сетивата, а с мускулите си — една от пролетите, с която не ще отиде на среща из Витоша или в Балкана. Бе ведро да си мислиш, че напреде ти (ако противникът не улучи, а нали не винаги улучва) зеленеят и цъфтят още няколко десетки пролети. Бе тъжно да си мислиш, че те в крайна сметка са преброени, та продължиш ли, както си подкарал, може да не се нарадваш на ни една от тях.

— Ало, другарят! — беше го стреснал забравено познат глас.

Той дойде от пейката край речния зид, полускрита под върбите, чиито клони падаха като едва зелена завеса, едва огъвана от предутринния южняк.

Стоянов направи три крачки към двойката под върбите — очевидно влюбени, щом седяха навън до съмнало. При все туй Стоянов си заповяда бойна готовност, по привичка.

Мъжът, който се изправи и тръгна насреща му, беше Алкивиад.

За последен път бяха се видели като студенти, преди Марин да замине. Помнеше Алкивиада като високо, мършаво момче в твърде отрит, обръщан костюм, момче с непокорна коса и особено устремен израз, и особено дръзки очи. Тогаз — през революционното време — подобен израз или очи не бяха рядкост, но Алкивиад все пак се открояваше измежду връстниците си — студенция, която стои на крак в мразовитите аудитории, изстрелва градушка въпроси, спори и ръкомаха, сетне слиза в мазето, неточно написано менза, унищожава по един боб и отново задръства аудиториите, сега пък на събрание, където ще се донажежи въпреки влажния студ. Големи времена бяха!…

А през края на онази нощ от пейката се навдигна един досущ нов Алкивиад. До там Стоянов бе присъствувал едва на две-три промени у своя приятел, та все още не смяташе това — способността да прераждаш — за негова трайна черта. Промяната донякъде стъписа Марин; пред него застана млад и хубав (красив е по-вярно) мъж в яке и пуловер. Имаше нещо плакатно у Алкивиад, така тогаз рисуваха по плакатите работническата интелигенция: в яке с перчем и волево, класически прекрасно лице.

— Познах те още щом се зададе — свойски каза Алкивиад, сякаш двамата бяха се разделили вчера. — По-възмъжал си, а походката ти — същата. Вървиш, сякаш носиш чувал или тухли.

Стоянов никога не беше се замислил над походката си и изобщо над своя изглед, макар че както на всеки млад човек, му се щеше да изглежда хубав. Знаеше си, че не е, но какво пък! Мъжът трябва да бъде мъжки, останалото няма значение — така се самозаблуждават нехубавите мъже.

През оня миг обаче Стоянов не успя да заблуди себе си — красотата на Алкивиад, майсторски доработена с тънко длето, го блъсна, зашемети го като нещо неприятно или дори страшно за гледане. Едва ли бе въпрос на завист, при все че и завист имаше. Стоянов усети по-скоро мъка; тъй ни нажалява най-тленното съвършенство, човешкото.

— Как е възможно да се засечем едва днес, че и по такова време! — напосоки рече той.

— Какво му е на времето? Най-обичайно.

Алкивиад одобри с поглед избелялото поради близка дрезгавина небе, умиращите звезди, все още захаросания, от зърнести снегове гръб на Витоша.

— Не бях чувал, че учените се прибират призори.

— Ако са учени — уточни Алкивиад. — Нямаш представа как сладко се работи нощем.

Да, той употреби думата сладко. И я произнесе тъй, сякаш сладостта лепнеше по устните му, галеше глътката и се разливаше упоително до всяка Алкивиадова клетка.

Въпреки че Стоянов чакаше Алкивиад да му зададе въпрос, щом като бе го извикал, Алкивиад нищо не попита. Той стоеше срещу приятеля си леко прижумял — проучваше го. Понеже пропусна да го представи на онази, която седеше под плача на бледите утринни върби, която не се издаде дори с движение. Стоянов усети неловкост:

— Ти не си сам — напомни му.

— Вярно. Нека те запозная с Ирина. Ирина! — призова я Алкивиад, без да се извръща.

Тя дойде при тях с момчешка стъпка, с ъглести, твърде широки рамене, пъхнала вероятно премръзнали ръце в джобове. Първото, което Стоянов забеляза в нейния израз бе умът й — то предизвикателно застана между новите познайници, то накара Стоянов да не се забави при двойката: винаги бе харесвал умни жени, а не търпеше жена, на която да личи, че е умна.

— Това е Ирина — съобщи Алкивиад. — А това е Марин Стоянов, Ирина. Разказвал съм ти: таен боец.

— Хайде, стига въображение! — смути се Стоянов. — Откъде-накъде?

— Близко до ума. Когато някой не е смеел да мечтае за образование, а сетне — вече студент — внезапно изчезне от университета; когато не се обажда на своя приятел, съученик и земляк при отпътуване и при завръщане; когато го срещаш самотен в четири и половина заранта — това е какво? Таен.

— По същите признаци — и ти, а?

— Моята е явна. Лабораториите се опразват към пет, тогаз започва моят истински ден. Обикновено работим заедно с Ирина. А на прибиране се разхождаме — чудесно е да бъдеш сам из улиците, по пейките! Всички смъртни спят. Никой не поделя с тебе света, той е само твой…

Докато Алкивиад говореше, Ирина бе гледала не Марин, с когото току-що се запозна, а своя отдавна познат спътник. Марин горестно възжела някоя жена да гледаше с такива очи него — то бе не любов и не възхищение. В очите на тази жена Алкивиад се отразяваше стократно по-хубав и внушителен — разхубавяваше го гордостта й, че крачи до него. Туй тънко съчетание от чувства придаде на нейния поглед — умно остър, според Стоянов — кадифена мекота; Ирина заизглежда като в сън хубава с топлата си усмивка, с богатата, право сресана коса.

— Дано бъдеш тук за защитата ми — поде непитан Алкивиад. — Ще се забавляваш, величествено зрелище! Впрочем, аз вече и без защита разиграх ония старци, показах им какво означава революция в представите ни. Следващото десетилетие ще донесе огромен напор в науката, а те смятат да му излязат насреща е мухлясало, надживяно познание, стига да го отстояват свирепо. Забравят, че от всички съпротиви най-обречената е тази: срещу по-високото, по-новото знание… Ще ги помета!

— Представите ли? — не доразбра Стоянов.

— Не — тях! Ония, които за удобство предпочитат да отрекат, наместо да догонят и овладеят.

— Ама ти съвсем ме замая! — изпротестира Стоянов — Трябва някога да отделиш час-два и да ме въведеш в своята област.

— Дали си струва? — неучтиво се усъмни Алкивиад. — Ти си така далече от науките… А всъщност, може би…

Днес, когато Стоянов изследваше под лупа всеки свой минал разговор с Алкивиад, той си обясни подходящо и обрата, подир който Алкивиад реши да посвети приятеля си в науките: Алкивиад бе съзрял у Марин възможно полезен за своята борба помощник.

Нужда от помощ тогаз Алкивиад — ей богу! — имаше. Едва двайсет и три годишен, едва започващ, но невидяно напорист, вече всепризнато перспективен, Алкивиад Сотиров бе особено богат на врагове. Даряваше му ги не само завистта, но и човешката привързаност към всичко известно, привично, удобно. Затуй Алкивиад — въплътил също човешката променчивост и жажда за всичко ново — бе длъжен да воюва без отпуск. Той водеше авангардни и ариергардни боеве, прикриваше чрез дребни отстъпки фланговете си, печелеше сподвижници, прелъстяваше неутрални, поемаше обещания пред ранени. Той се стремеше да бъде в челото на фронта, който набра сила точно през ония последни сковани години, за да се отприщи в ликуващо настъпление след размразяването. Но до размразяването оставаше време, а то бе нелеко за хората, за които се каза — стратези и тактици на познанието.

С шесто сетиво Алкивиад бе предуловил прелома години напред. Той опасно рискуваше, поемайки върху себе си огъня на всемогъщ враг, но без да дава генерално сражение. Бе изчислил силите си: трябваше да издържи още година-две, нищо не е вечно, цялата лавина от напиращо познание вече пропукваше яза на догмите.

Всичко туй Алкивиад бе разказал на приятеля си не през онова предутро, а отпосле; беше му разрисувал занимателно своите битки. На Стоянов тогаз се чинеше странно как Алкивиад се отъждествява с научния напредък, с откривателството изобщо. А думите му излъчваха налудничава мощ — само обсебеният не пуска кръв, ако го прободеш.

Онова свое чувство към Алкивиад днес Стоянов не би възпроизвел — то бе изличено от последвалите го горки разочарования и упреци спрямо човека, който неравно отговори на онова възторжено чувство. Спомняше си само как Мария бе го ревнувала от Алкивиада. С право. По-късно Стоянов неведнъж се каеше, задето в приятелството му към изменника бе имало повече от приятелство: вяра.

По рождение вярващ, Марин попадна под обаянието на човека, който по рождение лесно омайваше. За Марин просветваха като празнично пладне полунощите, когато (току-що привършил нещо сериозно, отчетен пред съвестта си и пред своите) той се прибереше отдалеко и веднага се отбиеше в лабораторията при факултета.

Нему никога не хрумна да загатне пред приятеля си що, как и колко е преживял през промеждутъка от среща до среща. Може би редно би било (щом Алкивиад тъй шумно му се оплакваше от последните си неприятности) Марин да споменеше, че едва вчера по обяд се е разминал с кого например? — Със смъртта.

И тъй, на връщане, вечер и по-точно нощем Стоянов свикна да се отбива в лабораторията при факултета.

Факултетът беше твърде древен — там пространството бе прахосано във височина, докато на ширина никак не достигаше. Там подовете носеха пръст дебела нечистота, а стъпалата бяха като изръфани от несметни млади стъпки. Там из коридорите все още линееха причудливи препарирани птици, изпасани от молци гризачи, влечуги с окапали стъклени очи. Там прашасваха стъкленици с накиснати зародиши или разрязана напречно някога жива тъкан. От тавана, който се губеше, пропукан като географска карта на неизвестността, падаше мъждива гола крушка, премрежена от следите на мухи. В нейната мръсна полусветлина, пред тезгяха, боядисан в оловносиво, помежду изтвърдели гумени маркучи и нащърбена стъклария стоеше Алкивиад.

Стоянов никога не го свари седнал. Дали миеше стъкленици или пък пишеше, дали разглеждаше срещу оплютата крушка препарат или нетърпеливо търсеше справки из книгите, складирани в куп под тезгяха, Алкивиад стоеше неизменно на крак. Той сякаш се боеше да отпусне мускули, които го отхвърляха от ъгъл към ъгъл — скокове на прегладнял гепард.

Алкивиад продължаваше да снове край самоделната апаратура, между пълните или полупразни стъкленици до умивалника и хладилника, до инкубаторите — действуваше неотклонно и докато Стоянов седеше при него. Алкивиад му говореше, вдъхновен, наежен, ожесточен и непримирим — съобщаваше за своите умни ходове всред онази враждебна нему среда за времето, през което Стоянов бе отсъствувал.

Сам доволен от себе си и от своите сполуки, лейтенант Стоянов великодушно си мислеше, слушайки Алкивиадовия героически епос: „Разбира се, че ще победи! Дори да е необходимо чудо, туй чудо трябва да се случи. Алкивиад не иска нищо за своя сметка всъщност — неговите успехи ще бъдат и наши… Как се намират хора да му ги оспорят, докога завистта ще бъде камък из пътя на едно ново общество?…“

— Докога завистта ще ме принуждава да съсипвам време и сили, дано опровергая нечии клевети, дано убедя някого каква всеобща полза би произлязла от нещо, което не струва на обществото пукнат грош: моята дарба?

Алкивиад бе спрял посред плетеницата от маркучи и проводници, за да зададе този нескромен въпрос на приятеля си, който тук явно представляваше обществото. Стоянов се притесни, че няма какво да отговори — беше дума за една човещиния, за която историческият ход сякаш няма значение; тя си съществува от пещерно време (макар тогаз човекът да е завиждал само на по-богатия улов на ближния си, на по-дебелата му жена) и жизнерадостно надживява държави, епохи, религии. Имането става все повече, голи и гладни няма, а човекът продължава да завижда и то свирепо.

— Така е било и май винаги ще бъде — каза Стоянов, макар че не хареса думите си.

— Не ти прилича! — упрекна го Алкивиад. — Не подобава на боеца да скръсти ръце пред злото. Длъжни сме да воюваме срещу тази ретроградна каста: учения синедрион. Жреци! Обвиват в недосегаема тайнственост азбучни истини, охраняват подстъпите към научния храм, както не са били пазени кралските хазни, а защо им е този скъпоструващ храм? — За да спят вътре. Според тях всеки млад изследовател е узурпатор и натрапник; с общи усилия трябва да бъде забавено неговото развитие, да бъдат разграбени плодовете от труда му.

— Хайде, не се увличай! Неправилно е да обобщаваш отрицанието си. Ако хората бяха ангели, земята би гряла наравно със слънцето. А как си представяш например една образцова колегиална среда?

— Съвсем просто: колеги, които не пречат. Аз не търся нищо от тях — не са ми длъжни. Но настоявам да не бъдат спъвани моите възможности заради туй, че някому харесвало аз да се движа по-бавно, дано изчакам редицата и се слея с нея. Цялата им болка е там: да не изпъквам! С голямо удоволствие биха ме и унищожили, но няма как, наказуемо е.

„Какво ли би отговорил, ако ти разкажех, че преди четири дни съм минал по много тесен ръб между живот и смърт? — мислеше си Стоянов без злост. — Какви ли биха ти се сторили моите врагове, ако ги познаваше?…“

— Не е чак толкоз трагично положението ти — възрази той глухо (понеже не бе допустимо да описва пред приятели как изглеждат трагичните положения и как се излиза дори от тях).

— Е, да — съгласи се снизходително Алкивиад. — Всеки има различна мярка, защото и той е различен от другите. Ти например ще затиснеш протестите ми с такъв въпрос: „Надявал ли си се преди десет години, когато четеше на глас, а училищната библиотека броеше двеста книжки, че името ти ще буди надежди и пред тебе ще се открие широк път?“ Бих те изненадал с отговора си: „Не съм се надявал — бях сигурен.“ Пред мене можеше да не се открие път, щом го търсех. А днес ти заявявам: той вече ми е тесен! Тясно ми е в тази лаборатория, където всичко датира от преди войната, та трябва да използувам нащърбена стъклария и електрическа мрежа, която прегаря от напрежението на по-голям инкубатор или на пещта. Тесен ми е бюджетът на факултета. При всички свои правилни възражения, длъжен си да признаеш, че не всяка среда е по мярката на всекиго!

Приблизително с такива думи преди почти трийсет години младият Алкивиад бе хвърлил ръкавица в лицето на своето общество, представлявано в оня час от младия Марин Стоянов.

Марин стисна челюсти и вдигна ръкавицата:

— Знаем ги — каза той през зъби — тия доморасли и ранозрели гении, пълно е с тях. Все нещо им пречи да смаят света. Пречат жена и деца, малко жилище, завистливи колеги, ограничени средства, тъп началник. Излиза, че Архимед, Нютон или Кюри са направили гениални открития, работейки в рая едва ли не… Жалко! Не вярвах, че ще подредя и приятеля си всред тази… пасмина: неосъществените поради тесни условия гении. Детинско е. Провинциално. Че и — идейно нечистоплътно.

Алкивиад също стисна челюсти, преди да изригне:

— Най-сетне стигнахме до аргумента, с който ме принуждават да замлъкна всички мои съперници или врагове: идейно нечистоплътно било да болееш за професията си, за своите постижения, за скоростта на тия постижения. Добре, де! Защо не ме арестуваш като чужд агент или като вредител? Очаквам го.

На това място Марин Стоянов беше пламнал тъй виненочервено, че приливът на кръв сгорещи гърлото му, стъмни погледа му. Той и до днес не можеше да си спомни как бе пресрещнал предизвикателството на Алкивиад — навярно е крещял несвързано. Тъй или иначе, някъде между крясъците си Марин бе изтрезнял, а погледът му обхвана несносна картина: посред допотопната лаборатория стояха двамина яки, разярени мъже. Те се надвикваха, като всеки от своя страна държеше да съобщи на отсрещния колкото може по-обидна откровеност по онова, което бе крайно скъпо за отсрещния. Те вече не спореха, ами се ругаеха.

Мъничко опомнен, Марин видя от разстояние тази картина и усети как потъва от срам. Той нямаше желание ни средства да върне нещата назад — към премълчаното неразбиране и преглъщани възражения. Едничкото, което хрумна в нажежения му мозък, беше да изхвърчи на зловещото стълбище с препарирани зверове и да тръшне вратата зад себе си.

„Край! — беше си рекъл, докато опипом слизаше по изръфаните от безчет млади крака стъпала. — Не искам да го видя и чуя повече. Край на Алкивиад — за мене от днес той е мъртъв!“

Петдесет и втора. Преди много години… През всяка от тях и дори всеки месец Стоянов мислеше за Алкивиад. Собствената му съдба май че наистина бе закачена о съдбата на човека, който и до днес продължаваше да бъде неопровергано опровержение за хората като Марин Стоянов.

Марин бе размислял по това, как Алкивиад се зароди — един въпрос, останал без отговор, макар че двама те се помнеха от възрастта, от която изобщо помним. И все пак: из кой път Алкивиад стигна дотам да изкрещи в лицето на всички нас „тясно ми е!“

Да, вярно… Марин беше пропуснал (потопен над перчема в труд, който не търпи отлагане, странични наблюдения) мига, когато Алкивиад е кривнал, за да се отдели от другите. Излишно беше Марин да упреква себе си; по него време съвсем всеки се вдаваше цял в неща неотложни и непосилно задъхани. Никому не бе до пси-хо-логии. Това, за което едно общество се досети, след като се нахрани, облече и обзаведе — талантът е национален капитал! — то си оставаше второстепенно, докато обществото бе сиромашко. Но нали се надявахме, че най-добре ще го разберат най-талантливите?

Там някъде — из забравените усилни времена — Марин трябваше да потърси кълна на двубоя между Алкивиад и нас. Там някой бе грубо блъснал Алкивиад в университетския коридор, беше го настъпил по износената обувка в трамвая, бе го облъхнал с воня на чесън, за да му напомни сякаш, че сам той е отгледан с хляб и чесън. Там някъде — из яростното размътване от старо и ново — някой бе използувал мътилката за улов, който Алкивиад смяташе, че се полага нему. Небрежни или злонамерени, а най-вероятното отрудени, хората наоколо бяха недовидели как един от тях се откъсва и поема пряк, самотен път.

„Дали, ако биха довидели, те щяха да спрат Алкивиада? Едва ли. Пък и няма защо. Нали никой от другите, когото също са настъпили, когото са облъхнали с воня на чесън, не изби встрани? Ще рече, причината е не у нас, а в него… Уви! — психологическа.“