Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (8)

8

Откъм долния край на ски-пистата се изкачваха двамина, май че и двамата — мъже: високи, яки, суховати те носеха ските си леко, като разговаряха и шумно се смееха из нагорнището. „Е, къде ще бъде тя? — попита се Стоянов (комуто в планинския хотел току-що съобщиха, че госпожа Шеринг била на пистата, а по пистата нямаше скиори, извън ония двамата.) — Та това са хора млади, очевидно е.“

Младежите наближаваха, смехът им звучеше отблизо вече.

— Лиза лъже, той все още е мъж.

— Не очаквах, че тъкмо ти имаш доказателства за това. Е?

— Докога ще ми напомняш, че някога го харесвах? Беше време, когато всички бяха мъже.

И пак — смях, донякъде необоснован; във високия разговор на двамината Стоянов не намери нищо смешно. А говореха така високо, понеже явно смятаха езика си чужд за непознатия, който стоеше в горния край на пистата — често заблуждение на чужденците. (Те нямаше как да отгатнат, че този непознат упорито бе изучавал езика им, та го владееше твърде добре. Отлично дори.)

С крайчеца на погледа си Стоянов хубаво премери ония двама, преди да им се представи.

Единият беше все пак жена. Тя напомняше момче само от разстояние — висока и суха, ниско подстригана, лешниково боядисана, негримирана, неелегантна. Така изглеждат жените със самочувствие, което не се нуждае от усилия, за да бъде високо. Така не крият годините си жените, които никога не са били хубави. Те нищо не губят с възрастта, но за тях това няма значение — разчитат на съвсем други предимства.

Мъжът до нея също нямаше значение. От първи поглед се видя, че той е от младите хора, гладни за добро и все по-добро, непридирчиви в средствата да го постигнат. Прекрасно сложен, яркоцветен, очите му бяха дръзки и гузни наведнаж — толкоз явно, че жената не можеше да не е забелязала това. Защо тогава се смееше с небели и неравни зъби, още по-некрасива посред съвършенството на ослепителния бял ден, посред празничния боров пейзаж? Защо неизгодният за нея контраст никак не я гнетеше?

Стоянов си спомни нейния дом, който някога посети зад гърба й. Бе уверен, че Алкивиад не е споменал пред жена си за приятеля от детство, когото доведе в неголемия, но извънредно скъпо обзаведен котедж; когото покани в хола, оформен като ловна хижа. Комуто наля втора и трета чаша, но без мезе. През оня ден Стоянов заключи, че собственица, която си избира в албум по вътрешна архитектура подобна наредба, е жена културна, с характер, пресметливо небрежна и склонна да провокира — разпространен женски вид между богатите наследници с неопределено висше образование, с претенции, които не падат до парвенюшки разкош. „Намерил си е белята!“ — рече си на времето Стоянов и за малко не съжали своя приятел заради затруднителната му жена. Но още там съобрази, че коя да е жена всякак би се затруднила с Алкивиад. Тоест, нейната беля си оставаше по-тежка от неговата.

Резкият, настъпателен смях на Шарлота Шеринг сега само потвърди предишните Маринови догадки: това бе жена с мъчен характер — всяка друга би била потисната от присъствието на журналния атлет, който можеше да й бъде син, а очебийно не беше. Дори напротив: и при разсеян поглед двама те изобразяваха влюбени.

Стоянов трябваше веднага да им се представи, за да не си кажат, че ги наглежда и подслушва — някои чужденци и без туй пристигат мнителни всред тукашната природа.

— Фрау Шеринг, ако не се лъжа? — доближи я непознатият в палто и шапка, комични на пързалката.

Чужденката изви вежди, като предизвика още бръчки върху своето бежаво, лъснато с нивеа лице. В изненадата и прозря не смущение, а ирония.

— Позволете да ви се представя: полковник Стоянов.

— О, значи все пак! — установи чужденката.

— Нима ме очаквахте?

(През десетилетието на общуване със светски или делови среди Стоянов бе научил много.)

— Всеки път, когато премина границата ви очаквам поверителен разговор с неизвестно кого. И си заминавам подир две седмици или месец разочарована.

— Странни предвиждания! Кое ви караше да допускате…

— Не съм допускала. Бях сигурна. Аз зная много неща, които биха интересували някого. Следователно, този някой следваше да се появи. И ето ви!

Шареният хубавец, отстоящ по правилата на три крачки от разговора, бе примижал срещу слънцето, за да поема повече ултравиолетови лъчи с гладката си кожа. Тук обаче той реши, че е време да се намеси, за да покаже колко е мъж:

— Какво има, скъпа?

— Това ти не разбираш, Валтер — весело го оскърби жената. — Продължавай да се спускаш, аз ще изпия една чаша с господина. Ще се видим на вечеря.

Шарлота Шеринг увърза ските си, за да ги носи по-устойчиво; нарами и щеките.

— Готова съм! — заяви тя.

През грамадната витрина на хотела планината не се наблюдаваше, ами присъствуваше цяла.

„Планина, сняг, борове и слънце!… Сега да би нямало Алкивиадовци, че да седнеш пред джамлъка с ракия и пресни краставици, да пиеш бавно и немного, да гледаш, гледаш, гледаш красотата, която и без туй ни се полага да гледаме прекалено кратко!…“ Но на Стоянов днес не се полагаха не само откраднати гледки през витрината, ами и никакви странични мисли — той разчиташе на единствен разговор с Шарлота Шеринг.

— Защо сте готова да разговаряме? — пристъпи Стоянов. — Можехте да ме отпратите още от пистата.

— На мене ми се разговаря по въпроса, който ви безпокои — мъжки заяви жената. — Думата е за Сотиров, нали?

— Да — не отрече Стоянов. — Динамиката около Сотиров пак се сгъстява, не всичко в нея е ясно. Надяваме се да внесем известна яснота…

— Не се надявайте! — прекъсна го Шарлота. — Около Сотиров никога не ще има яснота. Той я пази за себе си, обвивайки я в мъгла и пушек. Е, какво е измислил пък сега?

— Все още не знаем той да е измислял нещо. Но Лаборатория 86 преди два дни бе разгромена тайнствено. Според подозренията на Сотиров — от агенти на концерна.

Тъй като предварително изведе, че разполага с броени минути, Стоянов реши да играе ва-банк, до нищо не би го докарало обходното движение. Извън всичко, новината вече беше се разчула. Извън всичко, Стоянов разчиташе на изненадата у Шарлота.

Крайно важен миг: секунда време, през което Шарлота Шеринг осъзнаваше вестта. Ако човек си е на мястото, мъчно би се излъгал през секундата, която вещо готви отнапред, докато тя е пълна внезапност за противника. Да, Стоянов не се излъга: Шарлота Шеринг едва сега научаваше за разгрома.

— Глупости! — простичко отряза тя.

Не добави нищо към туй „глупости“ — ни шок, ни бурно възмущение. Ще рече, не играеше, иначе всякак би преиграла.

— Аз точно ви предавам факта и подозренията на Сотиров. Засега знаем толкова.

— Но… чакайте!… Откъде-накъде?… Сигурен ли сте?

Едва подир цяла минута чужденката взе да вниква — още един довод, че тя нищо не знаеше; минутата е задължително време за реакция при сензационна вест.

— От три години вече Сотиров е бил в преговори с концерна. Трябвало е да отпътува вторник заран, за да поднови работа в своя бивш институт. А понеделник вечер тукашният му институт бе разсипан най-буквално. Според Сотиров: за да му бъдели насилствено отрязани всички обратни пътища към нас.

След като жадно — въпреки уж ироничната си небрежност — изслуша Стоянов, дамата се облакъти в дълбокото, моравокадифено кресло и се разсмя почти младежки, с радост от живота.

— Не е ли великолепен! — възкликна тя. — Винаги съм заявявала на мъжете след Сотиров: „Никой от вас и никога не ще ме забавлява така, както умееше той!“ Признайте си, нали забавлява и вас?

— Никак! — процеди Стоянов, комуто не беше до светски шегички. — Около Алкивиад е забъркана каша, в…

— О, вие сте се надявали да притежавате Сотиров без каша около него, тъй ли? — пак се разсмя Шарлота. — Че това именно е най-привлекателното у него: непредвидимата динамика, внезапностите.

— Бих ви помолил да отговорите определено: знаехте ли нещо за намеренията на концерна относно Алкивиад?

Въпрос — безпомощно наивен, но и такива въпроси се налагат.

— Глупости! — спокойно рече чужденката. — Нима си въобразявате, че и да бих знаяла, ще потвърдя това?

— Госпожо Шеринг, вие се съгласихте на разговор с мене. Редно е да ми отговаряте поне с „да“ или с „не“ на въпросите, които ви се струват глупави.

Шарлота потисна усмивката си, та заприлича на смъмрена ученичка и накара Стоянов да отбележи една нейна иначе скрита черта: тази жена не беше лоша. Може би — прекалено изкушена, покварена, но не и лоша.

— Отговарям на въпроса ви: не! — каза тя сериозно.

— Не съм и очаквал друго. Вашите акции не ви задължават с участие и дори със знание в оперативните работи на концерна.

— Не е вярно! — наместо да се почувствува оневинена, Шарлота се засегна. — У вас си представят капиталиста като ленив паразит. Нека ви уведомя, че след смъртта на баща ми преди шест години аз имам свое мнение и право на глас, свои проекти, що се отнася до концерна. Те не са решаващи, но влияят върху управлението му.

— Тоест, не сте в неведение и по преговорите на концерна със Сотиров, започнали преди три години.

— Би трябвало да зная за тях, ако ги имаше. — Сотиров доброволно ни осведоми, че бил поддържал връзка с концерна, че е приел условията му и непосредствено се е готвел да…

— … да ни ощастливи с пристигането си! — засмя се пак Шарлота.

Сетне кратко се умисли, сякаш да подреди думите си:

— Ето какво, полковник… Възможно е извън моето знание концернът да се занимава с индустриално или научно разузнаване, да плаща подкупи — такава дейност не е тема за разговори. Но аз зная отношението на концерна към Сотиров. Онова, което у него можеше да бъде използувано, ние използувахме и ще продължим да използуваме, въпреки че Сотиров ни напусна — това бе становището на нашите експерти преди повече от десет години.

— Говорите, сякаш по онова време за концерна е било все едно дали ще задържи или загуби Сотиров.

— Не той е човекът, който ще изчака такъв обрат. Когато реши да ни остави, Сотиров беше в зенит. С една малка уговорка: интересът към изследванията му започваше да спада.

— Чий точно интерес?

— Може би — публичният, тъй като в деловите среди Сотиров все още нямаше съперници.

— Според вас днес ги има, тъй ли? Защо тогаз международното реноме на Сотиров е непоклатимо?

— Хм… — изсумтя Шарлота, понеже Стоянов и достави неудоволствие с въпроса си.

Сетне поде не небрежно вече, ами настъпателно:

— С какво ще ми докажете, полковник, че Сотиров изкачвал, а не слизал кривата на своя живот? Международно признание, публикации, участие в конгреси, председателства разни. Всичко това тъй хитро може да се изработи! Следователно — и да се подправи. А ако търсите реалната стойност на Сотиров, знаете ли кое е едничкият метод? — Да не вярвате. Не вярвайте ни дума от Сотиров и за Сотиров! Неговото колосално полувековно построение има за материал лъжата.

— Без да се обидите, не сте ли пристрастна, госпожо Шеринг? — попита Стоянов. — Вас (вашето доверие, очаквания, надежди) Алкивиад е излъгал. Но означава ли туй, че и останалата част от живота му била лъжа?

— Мене той не излъга — усмихна се Шарлота.

Едва сега Стоянов отбеляза май основната черта на характера й: чувство за хумор. Да, да, да! Как не го откри и оползотвори до тук, туй преливащо чувство за хумор, което липсваше на Стоянов при неговия по-скоро трагически темперамент. Вчера той бе почувствувал Ема съзвучна със собственото му схващане за Алкивиад пак затова: и Ема бе склонна към трагика. А погледнат насмешливо — така гледаха две сивкави, неедри и с бледи мигли очи насреща — Еминият свръхчовек се оказваше артистичен лъжец.

— Мене той не излъга — повтори Шарлота все по-игриво. — Сотиров бе сигурен, че съм го взела не от любов, а от разум (нали и той не ме обичаше, ами пресмяташе). Вярно е, но отчасти: аз бях съблазнена не от шумното име на Алкивиад, от възможното му място в историята. Той ме забавляваше.

Вероятно загдето от половин час Стоянов се силеше да вижда света откъм Шарлота, нейното разкритие му се стори увеселително: „Живели са си живота!“ — рече си.

— Успя ли Алкивиад да ви забавлява с равна сила повече от десетилетие? — влезе той в тона й.

— Да. Не ви се вярва, виждам.

— Защо, вярвам ви. Той е личност неизчерпаемо богата.

— Отначало ме забавляваше с това, че не се зае да ме ухажва. Знаете, аз бях стара мома. Моето рождение бе ме поставило на завидно стъпало, бях желана партия за брак; гонеха ме куп мъже от деловите и научните среди. Ако бях или красива, или неумна животът ми би се развил другояче: щях още деветнайсет годишна да повярвам в нечия любов — да съм отдавна вече щастлива баба с рояк преуспели деца и двоен рояк внуци. Но умът ме научи от рано да различавам елементите на битието, а също и да ги назовавам. Май вече забелязахте у мене остър език, днес той е по-малко остър от преди — отегчих се да предизвиквам и измъчвам околните чрез неприятни истини. Но на времето това ми правеше удоволствие. И тъй, като наричах хора и неща с истинските им имена, аз доживях до трийсет и шест години.

— Странно занимание! — по светски двусмислено отбеляза Стоянов.

— Не е странно. Мнозина биха му се отдали, ако нямаха грижи за хляб и подслон. Аз използувах рожденото си предимство над тях за една рядка цел: да откривам и изговарям истината.

— Защо не ме похвалихте? — капризно попита Шарлота.

— Е, не виждам вашата заслуга, затуй. Мисля си за ония мнозина, които също биха искали да говорят правда, но не могат по причини, изброени току-що. Човечеството дълго е воювало и за това: човешко достойнство. Иначе казано: за да може всеки гласно да изговаря истини.

— Това би ги обезценило.

— Едва ли. Не е загубил цена хлябът, макар че го има.

— Да кажем — снизходително прие Шарлота, защото бързаше да се върне към автобиографията си. — И така, на трийсет и шест години аз вече бях отегчена. Сюжетите се повтаряха, тържеството ми беше монотонно — отблъсквах чрез остротата си мъжете, а те прииждаха на все нови досадни вълни. Досещах се, че първият, комуто хрумне да наруши това еднообразие, ще спечели чрез брак с мене акциите на баща ми — банален изход, срещу който воювах с банални средства. Тогаз срещнах Сотиров.

— Моля ви, оттук нататък бъдете предметно точна, нужно е.

— Сотиров дойде при нас преди двайсет и три години, двайсет и седем годишен. (Не ще ви го рисувам; както зная от него, по онова време сте били близки приятели.) Концернът, който държеше сметка за всеки учен, очертал се като перспективен някъде по света, имаше представа за обективната стойност и на Сотиров. Тя не беше най-висока, все още бяха малобройни нейните изрази: Сотиров открил препарат против дълбоките обгаряния и подобрил един от класическите кръвотворни елексири. Но още при първия си контакт с концерна (тоя контакт датирал от две години по-рано) Сотиров съумял да убеди управителното тяло, че щял да се посвети на борба срещу склерозата. Той изложил в едри черти своята постановка и хипотетичен метод, поставил въпроса за кредити, екип и обзавеждане. След експертиза, която доубедила концерна, че такъв метод има перспектива, а размерът на вложенията е разумен, на Сотиров било съобщено: ние бихме подписали контракт с него.

— Точно така е било, разказа ми го Алкивиад след завръщането си.

— С една дума, той пристигна у нас. Това събитие само по себе си имаше оттенък на героика или драма: въпреки че бил придружаван на всяка стъпка от нарочен агент, един надежден млад учен се е измъкнал по чудо иззад желязната завеса, където мизерията, колективизмът, произволът са задушавали неговата реализация. В бъдеще той щял да работи при нас, за нас — ето какви простори създаваме за таланта ние!

— Извинете, това чувахте от него ли?

— Отначало — не, колкото и неочаквано. Най-често емигрантите от ваша страна влизаха у нас с цената на креслив плач колко били потискани и онеправдани в родината си. Тъй се добираха до хонорар срещу два-три материала по специалните радиостанции или срещу една информация във второстепенен вестник. Такива случаи бяха станали дотолкова еднообразни, че взеха да не си струват и дребните пари, които бяха стрували. Освен туй кресливият плач се самозаглуши: след като обрисуваш всичко най-черно, не ти остава накъде и си принуден да млъкнеш.

Сотиров не извърши нищо подобно, той запази мълчание за живота у вас и за собствения си живот тук. Не заяви, че бил малтретиран и бедствуващ, преценявайки, че това би било храна за улицата, а деловите хора предпочитат истина. Сотиров спечели уважението им, понеже не разнасяше помия и кал. Той остави да говорят чистите факти: никой не бяга от доброто си. А за нас беше показателно, че този изтъкнат учен е бил заплашен не от затвор или лагер, ами от ограничени материални възможности. Ах! Колко могъщи сме ние…

Стоянов слушаше, уви, доста вехти разкрития. Изобщо и в частност. А ги слушаше, понеже чрез монолога на Шарлота си доизграждаше представите за нея — тази жена бе умна и донякъде правдива. Стоянов не отдаде почит на правдивостта й; тя беше жива гавра на имащия над нямащия, нищо повече.

— Тоест, ние основателно заключихме, че Сотиров никога не ни е вредил чрез слово — каза той.

— Наистина — никога. Не от любов или от лоялност. Сотиров е достатъчно прозорлив, за да съзнае, че няма свестен човек, който би оправдал и най-дребната обида срещу родината. Сотиров си позволяваше такива обиди само пред мене.

— За какво му е трябвало пък туй? Може би имахте нещо против неговата националност, а?

— Не бих могла да имам, понеже не я е крил — обяви Шарлота, без да долови иронията във въпроса на полковника. — Вярно е, че нерядко съм осмивала произхода на Сотиров, то си е в стила ми. Бях забелязала, че тъй го вбесявам — него, който винаги пази хладнокръвие. Но по отношение на произхода си той беше уязвим.

— А на вас уязвимостта му ви правеше удоволствие — ядовито уточни Стоянов.

— Да. Когато някой ви изтъква своите безчислени съвършенства, когато ви подчертава колко недостъпни за другиго били те, и вие бихте го ударили под диафрагмата. Аз забелязах, че при цялото си превъзходно отчуждение Сотиров не ще се отърве от една връзка: своята националност. Там го и биех.

„Ами, не била лоша! — рече си Стоянов. — Зла е и още как. Нали дълго била се упражнявала да изговаря остри истини, стигнала е до загуба на такт. До бруталност, в крайна сметка.“

— Там го и биех! — с упоение повтори чужденката, припомняйки си множеството схватки, в които бе отнасяла победа над Алкивиад чрез удар под диафрагмата. — Той беше се родил в малка страна, без да наследи нищичко; бе принуден да се блъска за място под нашето слънце, където мащабният му талант би се изявил.

Тук Стоянов почувствува, че е време да прекрати това нелепо сладострастие — навикнала да печели точки извън правилата, Шарлота се опитваше да уязви и своя днешен противник.

— Е, в какво видяхте собствената си заслуга, че сте се родила в страна немалка?

— Заслуги за рождението си аз нямам — невъзмутимо призна дамата. — Но имам предимства. Кажете: как ще ми ги отнемете?

Грозницата с лъскаво от нивеа лице, недобра че и не чак толкоз умна, се усмихваше срещу Стоянов, сигурна в своето превъзходство. А той преглътна твърде подходящ отговор на лична почва и го замени с по-общ:

— Вероятно имате представа от история? Там научаваме как незаслужените предимства твърде често са бивали отнети.

— Класовите (както казвате вие), да! — ехидно се съгласи Шарлота. — Но как ще отнемете националните? Един индус никога не ще бъде англичанин въпреки всякакви революции.

— Естествено. Просто след революциите не ще има значение, там е работата.

— Това светът би доживял подир столетия. А ние живеем днес. Моето превъзходство над Сотиров беше неизравнимо.

— И му го показвахте, така ли?

— Защо не? Той беше ме приел такава, каквато съм. Спечели ме само, загдето не се втурна подире ми. Сотиров не ме забелязваше; бе заглъзнал до уши в своята амбиция да навакса не десетилетието, пропуснато за него в една изостанала страна, ами столетията, през които тази страна бе изоставала. Наблюдавах го — ужасно забавно! Забавляваше ме количеството и високото качество енергия, която един човек прахосваше, за да заеме нулева позиция.

— Как тъй нулева! — ядоса се заради Алкивиад Стоянов.

— Точно нулева. Когато се напрягаш непосилно, дано заличиш своето неизгодно рождение, ти всъщност преодоляваш минуса и щастливо се добираш до нула.

— Алгебрично е така.

— Аз съм следвала физика — похвали се Шарлота. — Напуснах я заради живописта. Нея също не завърших, понеже ме привлече история на изкуството.

— Това ли е специалността ви?

— Тоест, как специалност? — учуди се Шарлота. — За да навляза по-дълбоко в нея област, ще ми се наложи да слушам обща история шест или седем семестъра.

— Ама за кога? — нетактично се осведоми Стоянов.

— Намеквате, че ми е време да умирам ли? — весело се разсмя чужденката. — Не, не е. Пък и какво, ако умра студентка?

„Я стига глупости!“ — би прекратил всякаква информация на Шарлота по собствения й жизнен път Стоянов, а гласно напомни:

— Моля, нека се върнем към мъжа ви!

— Сотиров ме привлече именно с мащаба на амбициите си — охотно се впусна в спомени Шарлота.

Той за половин година обзаведе институт, привлече в него учени от четиринайсет страни, хвърли се да работи денонощно и в празник — като ненормален. Първите му доклади пред международната колегия показаха, че концернът не е сгрешил: конят, на който бяхме заложили, печелеше състезание след състезание. А щом конят е добър, леко върви и рекламата. Може би се питате: кога и как Сотиров зае мястото си в общественото мнение, в надеждите на света? — Тогава, преди двайсетина години. При нас известността си има механизъм, който вие не владеете.

И така, един хубав ден аз предложих на Сотиров да се оженим — без връзка съобщи Шарлота. (Види се, този факт ласкаеше гордостта й, та побърза да го съобщи.) — Двете години, които вече бе изработил у нас, го утвърдиха и издигнаха. Дивата енергия, с която той се пробиваше напред, растящата му жажда за изява, неизтощимите му способности — всичко това ме накара да вярвам, че Сотиров би ме забавлявал дълго време.

„Не ще я оставя да се разпростира по сватбата и сватбеното си пътешествие, я!“ — сепна се Стоянов. Затуй веднага върна Шарлота назад:

— Споменахте, че само пред вас той говорел колко тежко бил живял в родината. Това е израз на съвсем непресметливо доверие.

— Не вярвам — отрече, без да се замисли, Шарлота. — Помежду ни от първия до последния ден нямаше близост. Нашият договор бе спазван точно, взаимно изгодно. Аз се забавлявах от неуморните движения и промени у един човек, който — за разлика от мене — много и винаги нещо искаше, гонеше, настояваше, постигаше. Театър без антракти. Той пък — Сотиров — обра тройна реколта от усилията си, понеже чрез мене се домогна до едничкото, което не би спечелил при всякакви усилия.

— Богатството ли? — скептично попита Стоянов.

— Рождението — с надменност заяви чужденката. — Без да се е родил син на велика, високоразвита нация, той стана неин зет. Най-сетне, подир десетилетни напъни да достигне нулева позиция, той се окопа там. А от нея нататък проблеми нямаше. При вътрешните си ресурси и без задръжки в подбора на средствата, по-нататъшният триумф на Сотиров беше сигурен.

— Все си мисля, че и без вас… — не довърши Стоянов мисълта си, предусетил колко безполезно би било.

— Не твърдя, че извън брака ни Сотиров щеше да умре гладен — изясни Шарлота. — Той просто би останал един от екипа безименни откриватели, каквито пълнят лабораториите на разни лекарствени заводи. Кой е откривателят на аспирина, а?

— Но откривателят на препарат срещу склерозата не би отминал без име, уверявам ви.

— Сотиров все още не е този откривател — злорадо натърти Шарлота. — Нали искате мнението на хората, които уж наново били купили Сотиров: той не ще открие универсалния препарат!

„Нали! — рече си на ум Стоянов. — Щом гроздето се окаже високо, викаме, че било кисело“.

— А защо у вас продължават работа по метода на Сотиров? — попита той на място.

— По инерция — уклончиво отвърна Шарлота. — Професионалният авторитет, обаянието на Сотиров бяха така могъщи, че неговият екип у нас пропиля десет години, за да изживее постановката и метода му. Беше както със светлината на угаснала звезда…

— Как си обяснявате, че лично той все още не е дошъл до отрицание на собствения си метод, ако то наистина произтича обективно?

— Ето, полковник, оттук трябваше да започнем!

Чужденката засия с цяло лице и предложи да чукнели чаши за началото на един мъжки разговор.

— Аз също имам хипотеза — обяви тя: — Сотиров лъже.

— Това вече чухме — не се стърпя Стоянов. — Мога ли да науча: кого лъже?

— Много възможно — той лъже себе си. Как иначе да повярвам, че за него е недостъпно онова, до което дораснаха бившите му ученици? Прекаленото отлагане на срока, който сам определи за Откритието, би трябвало да му внуши поне съмнения.

— Защо поставяте въпроса така! — възнегодува Стоянов. — Алкивиад има макар и частични постижения, но реални. Те доказаха правотата му. Твърде пряка е вашата хипотеза, за да обясним чрез нея Алкивиад — не мога да свържа един световен ум с недалновиден похват като Лъжата.

— Ами, ако неговият избор е направен твърде отдавна, през ранна младост? Може ли да се откажеш от основите на една постройка, чийто тридесет и пети етаж примерно градиш днес?

Мълчание. Понеже тук Стоянов се сети как Алкивиад излъга него. На времето, когато… „Не, към този спомен ще се върна по-късно, подир Шарлота.“

— Нека приемем — каза той разумно, — че Алкивиад днес лъже.

— Едва ли от вчера — настоя Шарлота. — Преди три години неговите ученици у нас се усъмниха в постановката му. При ума на Сотиров най-късно по същото време той трябва да е изпитал съмнения.

— Защо би ги премълчал пред нас? Та нашето общество е напълно възмездено за вложените в Лаборатория 86 средства дори от досегашните постижения на Сотиров. Нека ги наречем подоткрития, но и те струват цената си. С други думи: Сотиров не е принуден да ни лъже, понеже не ни е останал длъжник.

— Както вече казах, той лъже себе си. Познавам го: Сотиров вярва в своята звезда с налудничава вяра. Той би умрял, ако си признае, че Откритието му е отказано.

— Защо сте убедена, че Алкивиад не би надживял вярата си в Откритието? — пренебрегна неуместната й стръв Стоянов.

— Поради навика. Той е навикнал да преуспява така безотказно, че вярата му се превърна в суеверие. Наглед неразумно, у него то си имаше известна основа. Спомнете си Сотиров преди трийсет и пет години! Провинциален, расъл в нищета и духовен мрак хлапак, аптекарски син, внук на неграмотни. (Картината ми е известна по негови разкази — в зората на своя възход Сотиров обичаше да изтъква от къде бил тръгнал, за да достигне звездите). А едва за две десетилетия той стана едно от трите имена в челна научна област — един от тримата в света…

Нека бъдем справедливи, полковник! — с призрачно благоволение призова жената: — Кой друг на мястото на Сотиров не би повярвал в себе си? Произведение без грешка — това е животът му. Ако не се оплаквам, че в този живот съм била временен спътник, аз също си имам причина: дванайсетте години на брака ни бяха за мен неимоверно богато време. Без Сотиров бих доживяла края си като сляпа просякиня — без представа колко много може да се вмести в един човешки живот. Стига да си се родил с таланта да живееш…

Шарлота беше приятно развълнувана. Тя не бе се изтървала в нежелани разкрития и в нищо нежелано изобщо. „Един таен работник — пресметна тя — не ще преповтори пред никого какво е узнал“. Затуй Шарлота се изповяда със значително по-голяма сигурност на тайната, отколкото пред католишки абат.

„Май че се напи! — помисли с досада Стоянов. — А все пак съм длъжен да доуточня възможното най-много.“

— Как смятате — поде той: — Защо Алкивиад говореше пред вас против страната си?

— Какво значение има това! — пиянски се раздразни чужденката, но въпреки своето избухване продължи: — Струва ми се, че отгатвах защо: той взе да воюва срещу себе си. Сотиров е тъй сляпо устремен към своята цел, че не би я улучил, ако дори за миг излезе из равновесие. Щом той внезапно наруши поведението, което беше си избрал и умело поддържаше, аз си казах: у него не тлее, ами бушува конфликт. Тоест: Сотиров се намери във вътрешно неравновесие.

— Кога по-точно?

— До година-две преди да се завърне. До тогаз не чувах от него ни добро, ни лошо за страната, която бе напуснал. А изведнъж настъпи обрат: Сотиров разточително обрисуваше условията, претежките причини, изгнали го из родината. Отначало това бяха протънели спомени, но техните бои постепенно се сгъстяваха, Сотиров губеше самообладание, когато бе дума за бившите му колеги и работно място, за начина и равнището на живота у вас.

— Нали щяхте да ми отговорите: защо?

— Съобщих ви, мой проверен метод да отгатвам Сотиров беше и е: не вярвай! Затуй си рекох, че Сотиров е взел да изпитва носталгия.

— Какво! — наведе се през масата Стоянов. — Може би не разбрах. Кой би ругал родината и сънародниците си от носталгия?

— Той например — невъзмутимо потвърди Шарлота. — Сотиров винаги лъже. Да не си въобразявате, че ако мре от мъка по родината, би взел да я оплаква, да изпраща едри суми за благотворителност, да издържа братовчедки или да строи гробница на родителите си? Нима тъй слабо го познавате, та допускате у него пряка реакция? При Сотиров тя е винаги фалцова — за заблуждаване. Щом би усетил копнеж по родината си, той ще му противопостави всички свои вътрешни сили, а те са завидни. Сотиров така могъщо воюваше срещу носталгията си, че не успя да запази тишина — той изригваше пред мене част от възраженията, които си е отправял сам и скришно. Той се силеше (безславно, та се топях от удоволствие!) да си внуши колко смешна и нищожна, колко парвенюшка в напъните си, колко все пак и в края на краищата незаслужаваща неговото присъствие си остава родината му.

— Искате ли доказателство, че догадките ми бяха верни? — запита Шарлота бойко.

— Бих ви благодарил.

— Факт е, че година-две след като взе неистово да хули страната си, той се оказа тук. Е, ще ме поздравите ли?

— Алкивиад ни даде съвсем други обяснения по онова време — не се убеди тъй бързо Стоянов.

— Че как нямало да даде други! Сотиров никога, никога не разкрива истината за себе си. Казал ви е например, че вече може да се завърне, тъй като у вас (след коренната промяна и при предимствата на централизма, при бурното развитие на една финансирана от държавата наука) ще осъществи по-скоро своето Откритие. Нали?

— Да, той заяви именно това.

— А нима не разсъдихте, че нищо не би му пречило да си остане там, където вече имаше именит институт, сработен екип, неограничени средства, реноме и среда? За какво ще вземе да гради изново нещо, което всъщност вече притежава? Повтарям ви: Сотиров се завърна поради носталгия.

— Такъв, какъвто убедително ми го рисувате, той едва ли е способен на чувства.

— Ами! У него просто чувствата са неестествени, премислени. И носталгията му беше уродлива. Друг изгнаник би се стремил към родно място, бащин дом, към приятели от детство или към пейзажа — към пепелта от спомените, нещо такова. Но Сотиров не познава привързаност, той не се държи о нищо и никого. Затуй пък болезнено държеше да се заяви и наложи на сънародниците си.

— Не сте ли забелязали? — оживено съобщи Шарлота следващото си наблюдение: — Цялата история свидетелствува как знаменити военачалници или държавници в крайна сметка са желали да се утвърдят в очите точно на своите съграждани. Така са изникнали великолепни постройки из най-забутани градчета по света. Като пример.

„Дявол знае, може би е вярно… — рече си Стоянов с умора. — Тъй или иначе, и до днес не съм наясно по основния въпрос: защо Алкивиад се завърна?… А докато търсех отговора, Алкивиад отново намисли да се махне. Сега трябва да си обясня това негово ново намерение…“

— За да не ви отегчавам повече — каза той на чужденката, която допиваше третата си чаша и ставаше все по-мъчна за разговор: — Кои според вас са причините Сотиров да предприеме повторна…

— … измяна — довърши хладнокръвно Шарлота. — Каквито са били причините и за първата: честолюбие. Не допускайте у него друг подтик — няма.

— Та в какво се е почувствувал невъзнаграден?

— Това не ще отгатнем. Всичко, което за човек с ума си изглежда недостижимо, за Сотиров е нищожно. Неговите мерки не са нашите.

— О, все пак обективна мярка съществува. При пресмятане Алкивиад би извел, че повече от онова, с което разполага, е невъзможно да придобие, просто абсурдно.

— Защо трябвало да се касае до придобивка? Той отдавна е отвъд придобивките. Едничкото, което още го блазни, е състезанието със себе си. Стремежът да извърши нещо, което не е вършил досега.

— Уви, измяната не му е непозната. Би се повторил скучно, дори смешно.

— Затова и не я е довършил! В списъка на неговите неповторими находки липсва една недовършена измяна.

От две денонощия Стоянов усещаше как дълбоко из мозъка му изплуват отдавна притъпени реакции, възраждат се уж прекъснати връзки. Там сега остро припламна сигналът: вземи под внимание! „Затова и не я е довършил…“

Въпреки питието Шарлота долови, че на туй място в разговора им Стоянов отбелязва резултат.

— Права съм, нали? — подчерта тя заслугата си.

— Изглеждате права — поправи я Стоянов, — но не ме убеждавате. Що за бълнуване! Как Алкивиад не ще се умори от състезание със себе си — да съгражда измислици и да ги реализира? Освен туй, има ред факти, които остават тъмни: разгромът, преди всичко. Ако концернът не бил се интересувал от Сотиров, защо…

— Не гадайте! — сряза го Шарлота. — Измислиците на Сотиров са така майсторски и яко оплетени, че не ще ги разплетете, докато той бъде жив. Срещу една ваша крачка към истината той ще извърви пет, за да ви доизлъже. Безкрайна и мъчителна история!

— Колкото и деликатно, бихте ли ми отговорили: вие ли си отидохте от него?

— Да. Просто се нагледах на театър. Последвах съпруга си в страната му не с намерение да остана тук; исках да присъствувам на още едно превъплъщение, да съзерцавам дивното многообразие от нови построения на Сотиров. С голяма наслада бих съзерцавала провала му, но вече и аз бях подвластна на суеверието: не вярвах, че Сотиров някога ще се провали…

— Сотиров не ме задържа — бодро съобщи Шарлота. — Ако не бях си отишла, сам той скоро би ме отпратил. Къде по-изгодна за него по онова време се оказа връзката му с неговата колежка. Нали?

Тъкмо Стоянов да потвърди, край масата им застана (вече не в ски-екип, ами в костюм от мека тъмносиня фланела с пиринчени копчета и разярен лъв под лявата гръд) Валтер, когото дамата бе отпратила да се пързаля.

— Боя се, че този разговор ще те умори, скъпа — каза й той покровителствено, а неучтиво към Стоянов.

— Ще вечеряме на онази маса — Шарлота му посочи мястото в ъгъла. — Ако обичаш, заеми я!

Бакърено загорелият атлет се упъти към кюшето.

— Не желая да наруша и вечерната ви програма — възползува се Стоянов. — Вас ви чакат там.

— Кой ме чакал? — грубо попита Шарлота. — Това е никой.

Тя май имаше още нещо да прибави, докато играеше с пръстените си, а Стоянов вече стана.

— Напоследък някъде прочетох — сякаш на себе си, тихо каза Шарлота: — „Велик страдалец е и всеки ненаситник…“