Роджър Зелазни
Алеята на прокълнатите (4)

Евлин се вслушваше. Наистина ли чуваше нещо друго освен звъна на камбаната? Не. Ето го пак — почукване на входната врата. Тя се приближи до шпионката и погледна.

После отключи и отвори.

— Фред! — каза Евлин. — Това…

— Отдръпни се! — прекъсна я той. — Бързо! Чак в дъното на стаята!

— Какво има?

— Бързо!

С присвити очи тя отстъпи назад.

— Родителите ти вкъщи ли са?

— Не.

Фред влезе и затвори вратата. Беше осемнадесетгодишен, с волева брадичка и тъмна, права, рошава коса. Зъбите му бяха стиснати, дишаше ускорено и очите му блестяха.

— Какво се е случило, Фред?

— Как се чувстваш? — попита я той.

— Ами… О, не!

Фред кимна.

— Мисля, че съм се заразил. Вдигнах температура и ме тресе. Боли ме под мишниците, и гърлото ме боли. Колкото и да пия, пак съм жаден. Затова не искам да се приближаваш до мен.

Евлин вдигна ръце към лицето си и го погледна над пръстите си.

— След снощи — каза тя — и аз… и аз не се чувствам много добре.

— Да. Сигурно снощи съм те убил.

Тя беше на седемнадесет, имаше червеникава коса и любимият й цвят беше зеленият.

— Ка… Какво ще правим?

— Нищо. Можем да отидем в болницата и там ще ни сложат да легнем и ще ни гледат как умираме.

— О, не! Може би ваксината ще пристигне навреме.

— Ха! Дойдох да се сбогуваме, това е всичко. Обичам те. Съжалявам, че те заразих. Може би, ако не го бяхме направили… О, не знам! Съжалявам, Еви!

Тя се разплака, после каза:

— Не си отивай!

— Трябва. Ти може само да си се простудила или нещо такова. Поне се надявам. Вземи аспирин и си легни. — Фред стисна бравата.

— Не си отивай — повтори тя.

— Трябва.

— В болницата ли отиваш?

— Шегуваш ли се? Те не могат да ми помогнат. Просто… си отивам.

— Какво ще правиш?

Той извърна поглед от синьо-зелените й очи.

— Ти знаеш. Нямам намерение да преживявам всички тези мъки. Виждал съм хора да умират от чума. Няма да чакам.

— Недей. Моля те, недей.

— Не знаеш какво е — каза Фред.

— Може да докарат ваксината. Трябва да издържиш, докато можеш.

— Няма да я докарат. Ти чу какво е там. Знаеш, че няма да успеят.

— Мисля, че и аз съм се заразила. Значи вече няма значение. Ела тук.

Срещнаха се в средата на стаята и Фред я прегърна.

— Не се бой — каза Евлин. — Не се бой. — Той дълго я държа в прегръдките си, после тя го хвана за ръка. — Ела. Не се бой. Те няма да се приберат скоро. — И го поведе към спалнята си. — Съблечи ме.

Легнаха и той се качи отгоре й. След няколко минути Евлин го чу да въздиша и усети топлата влага в себе си. После заразтрива раменете му.

— Беше чудесно.

— Да. — Фред понечи да се надигне, но не успя. — Господи! Изведнъж се почувствах ужасно слаб! — Претърколи се настрани, провеси крака през ръба на леглото, седна и се разтрепери. Евлин го наметна с одеяло.

— Жаден си, нали?

— Да.

— Ще ти донеса вода.

— Благодаря.

Фред жадно изпи водата, която тя му донесе. Докато пиеше, камбанният звън кънтеше в главата му.

— Обичам те — каза той. — Съжалявам.

— Няма за какво. Беше прекрасно.

Младежът безмълвно заплака. Тя го разбра едва когато гърдите му се свиха в ридание и видя, че лицето му е мокро от сълзи.

— Не плачи, моля те… — Евлин избърса собствените си очи с чаршафа.

— Не мога да се сдържа. Ще умрем.

— Страх ме е.

— И мен.

— Как ли ще е?

— Не знам. Сигурно ужасно. Не мисли за това.

— Не мога да не мисля.

— Трябва да си легна. Извинявай. Имаш ли още одеяла?

— Ще ти донеса.

— И още една чаша вода, моля те.

— Добре.

Евлин се върна и го зави с две вълнени одеяла.

— Ей сега ще се стоплиш.

Донесе му още една чаша вода.

— Защо трябваше да ни сполети това?

— Не знам. Просто нямаме късмет.

— Ти щеше да се… самоубиеш. Нали?

Фред кимна.

— И все още искам — веднага щом се почувствам малко по-добре. Ха! Звучи смешно, нали?

— Не. Може би си прав — и отсега нататък ще става по-зле.

— Престани!

— Не мога. Ще умрем, знаем го. Спокойно можем да облекчим мъките си. Как щеше да го направиш?

— Щях да отида на моста и да стоя там, докато ми стане толкова зле, че да си струва да скоча.

— Това е трудно — загледана в сянката си на стената, отвърна тя.

— Имаш ли по-добра идея?

— Не. — Евлин се обърна и процеждащата се през щорите светлина падна върху лицето и гърдите й. Нашареното й като зебра изражение беше неразгадаемо. — Не.

— Сигурна ли си?

— Не. Искам да кажа, може би. Майка ми има някакви сънотворни хапчета.

— О.

Той придърпа одеялото към устата си и го захапа.

— Донеси ги. Моля те.

— Сигурен ли си?

— Не. Но ги донеси.

Евлин излезе и скоро се върна с едно тъмно шишенце.

— Ето ги.

Фред взе шишенцето и впери поглед в него. Завъртя го, отвори го, извади една таблетка и се втренчи в нея.

— Значи е това, а?

Тя кимна и прехапа устни.

— Колко трябва да изпия?

— Веднъж четох, че един човек взел двайсет…

— Колко има тук?

— Не знам.

По челото му избиха капки пот и той отметна одеялата.

— Донеси ми вода. — Фред се наведе напред и прегърна коленете си.

— Добре.

Момичето отиде в банята и наля вода. После остави чашата на нощното шкафче до леглото и взе шишенцето, което бе паднало сред завивките.

— Хайде да го направим — каза той.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Просто ще заспим, нали?

— Така казват.

— Този начин ми се струва по-добър от моста.

— Да.

— Тогава ми преброй двайсет хапчета.

Евлин му подаде чашата и Фред я пое с дясната си ръка. После протегна лявата.

Тя изсипа таблетките в шепата му.

Фред лапна две, изпи ги с глътка вода и сбърчи лице.

— Винаги ми е било трудно да пия хапчета.

Изпи още две, после още две.

— Станаха осем — каза младежът.

Стигнаха му за още пет пъти по две.

— Бяха само осемнайсет.

— Знам.

— Ти каза двайсет.

— Нямаше повече.

— Господи! Искаш да кажеш, че не са останали за теб, така ли?

— Няма нищо. Ще измисля друг начин. Не се безпокой.

— О, Еви! — Фред я прегърна през кръста и тя усети влажната му буза до корема си. — Съжалявам, Еви! Не исках! Наистина!

— Знам. Не се тревожи. Скоро всичко ще е наред. Би трябвало да е леко, все едно че заспиваш. Радвам се, че можах да ти ги дам. Обичам те, Фред!

— И аз те обичам, Еви! Съжалявам! О…

— Просто се отпусни и си почини.

— Първо трябва да отида до тоалетната. Толкова вода… — Той се изправи и като се подпираше с една ръка на стената, излезе в коридора. Влезе в банята и затвори вратата.

Евлин чу течаща вода, после тоалетното казанче. Вдигна ръце и погледна ноктите си. Долната й устна беше влажна и имаше солен вкус.

Водата продължаваше да тече между ударите на камбаната и Евлин си помисли за родителите си, но се страхуваше да отиде и да провери.

 

 

От Олбъни до Бостън. Триста и двадесет километра. Най-тежката част беше останала зад него. Бе се справил с повечето от ужасите на Прокълнатия път. Нощ течеше около него. Звездите изглеждаха по-ярки от обикновено. „Успял“, сякаш казваше нощта.

Пътят минаваше между хълмове, виеше се между дървета и висока трева. Размина се с камион и превключи на къси. Другият шофьор направи същото.

Трябва да бе към полунощ, когато стигна до кръстопътя и светлините внезапно го осветиха от две страни.

Отляво имаше тридесетина лъча и също толкова отдясно.

Танър натисна газта до дупка и чу някъде зад него да реват двигатели. Позна ги.

Мотори.

Полетяха по пътя след него.

Можеше да открие огън. Можеше да спре и да изригне струи пламък. Те очевидно не знаеха какво преследват. Можеше да изстреля гранати. Но не го направи.

Защото самият той можеше да е на водещия мотор. Държеше ръката си над оръжейния пулт и изпитваше известно тъжно родство с тях.

Първо щеше да се опита да им избяга.

Двигателят му ревеше, ала не можеше да се справи с моторите.

Когато откриха огън, Танър разбра, че трябва да им отвърне. Не можеше да рискува да улучат резервоарите или да спукат гумите.

Първите им няколко изстрела бяха предупредителни. Не можеше да рискува нова канонада. Само да знаеха…

Високоговорителят!

Той натисна бутона и каза:

— Слушайте, пичове. Карам само лекарство за болните граждани в Бостън. Оставете ме на мира, иначе ще ви се стъжни.

Незабавно последва изстрел и той откри огън със задните петдесеткалиброви картечници.

Видя ги да падат, но продължиха да стрелят. Танър ги обсипа с гранати.

Стрелбата отслабна, ала не престана.

Той натисна спирачки и включи огнепръскачките. Пусна бутона чак след петнадесет секунди.

Възцари се тишина.

Когато въздухът се проясни, Хел проучи екраните.

Всички бяха нападали край пътя с преобърнати мотори. Труповете димяха. Неколцина все още бяха седнали и се целеха с пушките си в него. Той отново откри огън.

Телата на някои помръдваха и Танър тъкмо се канеше да потегли, когато един от тях се надигна, направи няколко залитащи крачки и отново се строполи на земята.

Ръката му се поколеба на скоростния лост.

Защото това бе момиче.

Замисли се за около пет секунди, после скочи от кабината и се затича към нея.

В това време един от мъжете се надигна на лакът и понечи да насочи пушката си към него.

Танър го простреля с два куршума и продължи да тича с пистолет в ръка.

Момичето пълзеше към един мъж, чието лице бе отнесено. На светлината на задните фарове около Хел се гърчеха други тела. Отвсякъде го заобикаляше кръв, черна кожа, стонове и смрад на изгоряла плът.

Когато стигна до нея, тя го напсува.

Кръвта наоколо й, изглежда, не беше нейна.

Той я изправи и очите й се напълниха със сълзи.

Всички останали бяха мъртви или умираха. Танър я взе на ръце и я занесе в колата. Сложи я да легне на дясната седалка и премести оръжията извън обсега й.

После запали двигателя и потегли. На задния екран видя, че двама мъже се изправят и отново падат.

Беше високо момиче с дълга, невчесана, мръсна коса, волева брадичка, широка уста и тъмни кръгове под очите. Една-единствена едва забележима бръчка пресичаше челото й и всичките й зъби бяха на мястото си. Дясната страна на лицето й беше зачервена, сякаш изгоряла от слънце. Левият й крачол висеше на мръсни парцали. Сигурно я бе опърлил с огнепръскачката и тя беше паднала от мотора си.

— Как си? — попита Хел, когато хълцанията й отслабнаха.

— Какво ти пука пък на тебе? — сопна се тя и вдигна ръка към бузата си.

Танър сви рамене.

— Просто се държа приятелски.

— Ти уби повечето от бандата ми.

— А те какво щяха да направят с мен?

— Щяха да те ступат, ако не беше тая твоя суперкола.

— Всъщност не е моя — каза Хел. — Тя е собственост на Калифорнийската държава.

— Това нещо не идва от Калифорния.

— Не идва, друг път. Нали го карам.

Тя се поизправи и заразтрива крака си.

Танър запали цигара.

— Дай и на мен — каза момичето.

Той й протегна своята, после си запали друга. Докато й я подаваше, погледът й попадна върху татуировката му.

— Какво е това?

— Името ми.

— Хел?

— Хел.

— Кой пък те е кръстил така?

— Моят старец.

Известно време пушиха в мълчание.

— Защо караш по Пътя? — попита тя накрая.

— Защото нямаше друг начин да ги накарам да ме пуснат.

— Откъде?

— От мястото с щори на квадратчета. Лежах в панделата.

— И са те пуснали? Защо?

— Заради чумата. Нося ваксина.

— Ти си Хел Танър?!

— А?

— Фамилията ти е Танър, нали?

— Да. Кой ти каза?

— Чувала съм за теб. Всички си мислеха, че са те убили по време на Голямата чистка.

— Сбъркали са.

— Как беше?

— Не знам. Вече носех раиран костюм. Затова още съм жив.

— Защо ме взе?

— Щото си маце и щото не исках да се гътнеш.

— Благодаря. Имаш ли нещо за ядене?

— Да, храната е там. — Той посочи хладилника.

Докато тя ядеше, Танър попита:

— Как ти викат?

— Корни. Съкратено от Корнелия.

— Добре, Корни. Когато се нахраниш, ще ми разкажеш за пътя до Бостън.

Тя кимна и задъвка. После каза:

— Има много други банди. Приготви се.

— Готов съм.

— Тия екрани всички посоки ли показват?

— Да.

— Добре. Пътищата нататък са в прилично състояние. Скоро ще стигнеш до един голям кратер, а после до два малки вулкана.

— Ясно.

— Няма от какво друго да се страхуваш освен от Регентите, Дяволите, Царете и Любовниците.

Танър кимна.

— Колко големи са тия банди?

— Не знам точно, но Царете са най-много. Около двеста.

— Ти от коя банда беше?

— Жреците.

— Какво ще правиш сега?

— Каквото ми кажеш.

— Добре, Корни. Ще те оставя някъде по пътя, където поискаш. Или можеш да дойдеш с мен в града.

— Ти решаваш, Хел. Ще отида там, където кажеш.

Гласът й беше дълбок. Говореше бавно и малко дрезгаво. Имаше дълги крака и тежки бедра под тесните дънки. Танър облиза устни и плъзна поглед по екраните. Дали пък наистина да не я задържи за известно време?

Пътят внезапно стана мокър. От небето се сипеха стотици риби. Разнесоха се няколко високи тътена. На север се появи синьото сияние.

Хел увеличи скоростта и изведнъж се озова сред вода. Тя се изливаше отгоре му и замъгляваше екраните. Небето отново стана черно и се надигна протяжен вой.

Пътят направи остър завой и Танър включи фаровете.

Дъждът спря, но воят продължи. След петнадесет минути се превърна в рев.

Момичето следеше екраните и от време на време поглеждаше към Хел.

— Какво ще правиш? — накрая го попита Корнелия.

— Ще се опитам да изпреваря бурята.

— Нататък е мрачно, докъдето ми стига погледът. Едва ли ще можеш.

— Права си, но имам ли друг избор?

— Скрий се някъде.

— Ако знаеш къде, покажи ми.

— На няколко километра оттук има едно място — мост, под който можеш да влезеш.

— Добре, става. Кажи ми, когато го видиш.

Тя си събу ботушите и разтри ходилата си. Хел й даде цигара и каза:

— Вдясно от теб има аптечка… Да, точно там. Би трябвало да има някакъв мехлем за лицето ти.

Момичето изрови някаква тубичка, намаза бузата си, поусмихна се и я прибра.

— По-добре ли е така?

— Да. Благодаря.

Започнаха да падат камъни, синьото сияние се разшири. Небето запулсира и изсветля.

— Не ми харесва тая буря.

— На мен не ми харесва нито една буря.

— Миналата седмица като че ли бяха адски много.

— Да. Чух да говорят, че ветровете може да утихват — че небето може да се пречиства само.

— Виж, това ще е чудесно — отвърна Танър.

— Тогава ще го видим каквото е било някога — винаги синьо и с облаци. Знаеш ли за облаците?

— Чувал съм за тях.

— Бели пухкави неща, които просто се носят в небето — понякога сиви. И от тях не вали нищо друго освен дъжд, при това не непрекъснато.

— Да, знам.

— Някога виждал ли си облаци в Лос Анджелис?

— Не.

Появиха се жълтите жилки и черните ивици се заизвиваха като змии. Камъните тежко трополяха по покрива и предния капак. Пак заваля дъжд, надигна се мъгла. Танър беше принуден да намали. По колата сякаш заудряха тежки чукове.

— Няма да успеем — каза тя.

— Глупости. Тая кола е направена да издържа на бури… какво е онова там в далечината?

— Мостът! — възкликна Корнелия и се наведе напред. — Той е! Отбий вляво от пътя и се спусни долу. Коритото е пресъхнало.

Започнаха да падат мълнии. Навсякъде около тях се святкаше. Минаха покрай горящо дърво. По пътя все още имаше риба.

Когато наближиха моста, Танър зави наляво. Колата едва-едва запълзя и се спусна по хлъзгавия склон.

В пресъхналото речно корито той зави надясно и спря под моста. Край тях се стичаха ручейчета, продължаваха да падат мълнии. Небето бе пъстър калейдоскоп. По моста над тях се чуваше тропот като от градушка.

— В безопасност сме — каза Хел и угаси двигателя.

— Вратите заключени ли са?

— Заключват се автоматично.

Той изключи външните светлини.

— Ще ми се да можех да те почерпя нещо друго освен кафе.

— И кафе става.

— Добре, веднага. — Танър зареди кафеварката и я включи.

Известно време седяха и пушиха. Бурята вилнееше.

— Знаеш ли — каза той, — приятно е да си се сврял като плъх в дупка, докато всичко навън отива по дяволите. Чуй само какво става! А на нас изобщо не ни пука.

— Да, сигурно — отвърна Корнелия. — Какво ще правиш след като стигнеш в Бостън?

— А, не знам… Може да си намеря работа, да поспестя малко мангизи и да отворя магазин за мотори или сервиз.

— Звучи добре. И ще шофираш много, нали?

— Естествено. В града едва ли има готини банди.

— Няма. Всички са скапаняци.

— Така си и мислех. Може да организирам своя банда.

Той се пресегна и докосна дланта й, после я стисна.

— Аз мога да те черпя нещо за пиене.

— Какво искаш да кажеш?

Корнелия извади пластмасова бутилка от десния страничен джоб на якето си, развъртя капачката и му я подаде.

— Вземи.

Хел отпи, закашля се, отпи втора глътка и й я върна.

— Страхотно! Ти си жена с неподозиран потенциал и това ми харесва. Благодаря.

— Няма защо. — Момичето също отпи и остави бутилката на таблото.

— Цигара?

— След малко.

Той запали две и й подаде едната.

— Заповядай, Корни.

— Благодаря. Ще ми се да ти помогна да стигнеш до Бостън.

— Защо?

— Няма какво друго да правя. Моята банда вече я няма и сега няма с кого да движа. Освен това, ако успееш, ще станеш голям човек. Мислиш ли, че ще можеш да ме оставиш при себе си?

— Сигурно. Що за човек си?

— О, адски съм готина. Даже ще ти разтривам раменете, когато си схванат.

— Сега съм схванат.

— Така си и мислех. Облегни се на мен.

Хел се наведе към нея и Корнелия започна да го разтрива. Пръстите й бяха бързи и силни.

— Добре се справяш.

— Благодаря.

Той се изправи и се отпусна назад. После се пресегна, взе бутилката, отпи и я подаде на Корнелия.

Фуриите навън беснееха, но мостът издържаше. Танър изключи осветлението.

— Хайде да го направим — каза той и я привлече към себе си.

Тя не се съпротиви. Хел напипа токата на колана й и я разкопча. После продължи с копчетата. Накрая наклони облегалката й.

— Ще ме оставиш ли при теб? — попита Корнелия.

— Естествено.

— Ще ти помагам. Ще правя каквото ми кажеш.

— Чудесно.

— В края на краищата, ако Бостън загине, ние също сме обречени.

— Така е.

Млъкнаха.

Небето бушуваше, а после настъпи мрак и тишина.

 

 

Когато Танър се събуди, вече беше утро и бурята бе спряла. Той се освежи в задната чест на колата и отново седна зад волана.

Запали двигателя и се заизкачва по обраслия с бурени склон на хълма. Корнелия не се събуди.

Небето пак беше светло и пътят бе осеян с останки. Танър ги заобикаляше и се движеше срещу бледото слънце. След малко Корнелия се протегна и изпъшка:

— Уф!

— Раменете ми вече са по-добре — рече Хел.

— Радвам се.

Докато пътуваха през гориста долина, отново заваля. Момичето тъкмо се бе върнало от задната част на колата и приготвяше закуска, когато Танър забеляза малката точица на хоризонта, превключи на телескопичен обхват и изръмжа.

Корнелия вдигна поглед.

Преследваха ги безброй мотори.

— Това твоите хора ли са? — попита Танър.

— Не. Нали вчера изби моите.

— Жалко — рече той и настъпи газта.

Надяваше се да се разрази буря.

Излязоха от поредния завой и се заизкачваха по друг хълм. Преследвачите им се приближаваха. Хел отново превключи на нормално сканиране, но дори сега виждаше, че моторите са много.

— Трябва да са Царете — каза Корнелия. — Те са най-голямата банда в района.

— Жалко — отвърна Танър.

— За тях или за нас?

— И за тях, и за нас.

Тя се усмихна.

— Ще ми се да видя как ще се справиш сега.

— Изглежда, ще имаш тая възможност. Настигат ни.

Дъждът отслабна, но мъглата се сгъсти. Хел обаче виждаше фаровете им на около половин километър зад тях и не включи своите. Преследвачите бяха около сто и петдесет.

— На какво разстояние сме от Бостън? — попита той.

— На около сто и петдесет километра.

— Жалко, че ни гонят отзад, вместо да ни пресекат пътя — каза Танър, насочи огнепръскачките и включи мерника на задния екран.

— Какво е това? — попита момичето.

— Кръст. Ще ги разпъна на кръст.

Тя се усмихна и стисна ръката му.

— Мога ли да ти помогна с нещо? Мразя тия скапаняци.

— След малко — отвърна той. — След малко. — Пресегна се към задната седалка, взе шест ръчни гранати и ги закачи на широкия си черен колан. После й подаде пистолета. — Дръж това. — Той пъхна магнума под колана си. — Можеш ли да стреляш?

— Да.

— Добре.

Танър продължи да следи светлините, които танцуваха на екрана.

— Защо не започне тая буря, по дяволите? — въздъхна той, когато моторите се приближиха още повече.

Когато бяха на тридесетина метра зад тях, Хел изстреля първата граната. Тя се издигна в сивия въздух и пет секунди по-късно проблесна ярка светлина.

Фаровете мигновено изостанаха. Танър натисна спусъците на петдесеткалибровите картечници, като местеше мерника насам-натам. Тежките оръжия затракаха, той изстреля втора граната, после се заизкачва по поредния хълм.

— Спря ли ги?

— Може би за известно време. Все още виждам няколко светлини, но са много назад.

След пет минути стигнаха до билото, където нямаше мъгла и се виждаше тъмното небе. Когато започнаха да се спускат, от дясната им страна се издигна стена от камък и пръст.

Когато отново пое по равен терен и реши, че е стигнал до долу, той включи фаровете на пълна мощност и се заоглежда наоколо.

Зад тях внезапно се появиха спускащи се светлини.

Танър откри достатъчно широко място, направи обратен завой и застана с лице срещу скалите. Преследвачите му се носеха право към него.

Той насочи ракетите, изстреля една, коригира ъгъла с пет градуса, изстреля още две, пак вдигна мерника с пет градуса и стреля пак. След това го смъкна с петнадесет градуса и изстреля осма.

По пътя затрополиха камъни и свлачището разтърси земята. Хел зави надясно, даде на заден и изстреля още две ракети. Мъглата се смеси с прах. Тътенът продължаваше.

Той обърна и потегли напред.

— Надявам се, че това ще ги задържи — каза Танър, запали две цигари и подаде едната на момичето.

След пет минути стигнаха на по-високо и ветровете зашибаха мъглата. Някъде зад тях все още се виждаха светлини.

Когато прехвърлиха билото на друг хълм, датчикът показа повишаване на радиацията. Хел се огледа и видя кратера далеч пред тях.

— Ето го — чу я да казва той. — Трябва да отбиеш от пътя. Когато стигнеш до него, завий надясно.

— Ясно.

Зад тях за пръв път този ден се разнесоха изстрели и макар че се прицели, Танър не им отвърна. Разстоянието бе прекалено голямо.

— Трябва да си избил поне половината — загледана в екрана, рече Корнелия. — Даже повече. Обаче са жилава банда.

— Забелязах. — Той навлезе в мъглив участък, провери гранатите и видя, че са на привършване.

Когато колата заподскача по напукания бетон, Хел зави надясно. Равнището на радиацията вече беше много високо. Кратерът се издигаше на около километър от лявата му страна.

Светлините зад тях се разгърнаха и станаха по-ярки. Танър се прицели в най-близката и стреля. Тя угасна.

— Още един — отбеляза той, докато се носеха по спечената земя.

Дъждът се усили. Хел се прицели в друг мотор и стреля. Неговият фар също угасна. Сега обаче се чуваха гърмежите и на техните пушки.

Той превключи на картечниците от другата страна и мерниците им се появиха на десния екран. Когато три мотора го заобиколиха оттам, Танър откри огън и ги свали. Стрелбата зад него продължаваше, ала той не й обръщаше внимание.

— Преброих двайсет и седем светлини — каза Корнелия.

Хел внимателно мина между няколко големи скали и запали нова цигара.

Пет минути по-късно моторите започнаха да се приближават от двете му страни. Той ги изчака, за да запази боеприпасите си и да може да се прицели добре. После откри огън, натисна газта и зави зад скалите.

— Паднаха още петима — съобщи момичето. Танър се вслушваше в гърмежите.

Изстреля граната със задната гранатохвъргачка и когато повторно натисна бутона, той само изщрака. Хел изстреля по една от двете страни.

— Ако се приближат достатъчно, ще им покажа малко истински огън — каза той.

Вече стреляше само по конкретни мишени и когато бе сигурен, че са в обсега му. Преди да стигне до разбития път, успя да свали още двама от преследвачите.

— Карай успоредно на пътя — рече Корнелия. — Тук има една пътека. Можеш да продължиш по нея около километър и половина.

От бронираните стени на колата отскачаха куршуми, Танър отговаряше на стрелбата. Движеше се покрай редица криви дървета, като онези, които беше виждал около другите кратери. Мъглата висеше като дрипави знамена по клоните им. Дъждът затрополи по-силно.

Когато отново излязоха на пътя, той погледна светлините назад и попита:

— Колко са сега?

— Двайсетина. Как сме?

— Безпокоя се за гумите. Здрави са, но могат да бъдат пробити. Единственото друго, което ме тревожи, е, че някой случаен изстрел може да повреди скенерите. Иначе колата е достатъчно бронирана. Даже да успеят да ни спрат, няма да могат да ни измъкнат навън.

Моторите пак се приближиха и Хел видя ярките проблясъци на пушките.

— Дръж се здраво — каза той и удари спирачки. Колата поднесе по влажната настилка.

Фаровете на преследвачите внезапно станаха много ярки и Танър включи задната огнепръскачка и когато няколко мотора го заобиколиха, натисна бутона за страничните пламъци.

После свали крака си от спирачката и натисна газта, без да чака, за да види какъв е резултатът. Понесоха се напред и Танър чу смеха на Корнелия.

— Господи! Ти ги скапваш, Хел! Изби цялата проклета банда!

— Не е чак толкова забавно — изсумтя той. — Виждаш ли светлини?

Известно време момичето гледа задния екран.

— Не. — След това: — Три… Седем… Тринайсет.

— По дяволите!

Радиационното равнище се понижаваше и в небето се носеха тътени. Освен дъжда почти минута отгоре им се изсипваше ситен чакъл.

— На привършване сме — каза Танър.

— С кое?

— С всичко — късмет, гориво, боеприпаси. Може би щеше да е по-добре, ако те бях оставил там, където те намерих.

— Не — възрази Корнелия. — С теб съм — докрай.

— Тогава си побъркана. Освен това още съм цял-целеничък. Когато ме ранят, може да запееш съвсем различна песен.

— Възможно е. Чакай да видиш как пея аз.

Той се пресегна и стисна бедрото й.

— Добре, Корни. Дотук си страхотна. Не изпускай пищова и ще видим какво ще стане.

Хел потърси пакета с цигари, откри, че е празен, и изруга. Посочи жабката, момичето извади нов пакет, разпечата го и му запали цигара.

— Благодаря.

— Защо не се приближават?

— Може просто да ни следят. Не знам.

Мъглата започна да се вдига. Когато Танър допуши цигарата си, видимостта вече беше много по-добра. Можеше да различи тъмните силуети, яхнали моторите.

— Ако просто искат да ни правят компания, нямам нищо против — каза той.

Но след известно време пак се разнесоха гърмежи и едната гума се спука. Той намали скоростта, но не спря. Внимателно се прицели и стреля. Неколцина от преследвачите паднаха.

Отзад прозвучаха нови изстрели. Спука се втора гума. Хел удари спирачки и зави. После се обърна към тях и изстреля ракетите. Накрая откри огън с картечниците.

Изпразни десните и се прехвърли отляво. След това използва останалите гранати.

Стрелбата поутихна. Бяха оцелели петима от преследвачите му, трима отляво и двама отдясно, скрити сред дърветата край пътя. Зад него лежаха разбити мотори и трупове, някои от които все още димяха. Настилката беше надупчена и напукана.

Танър обърна колата и продължи напред на шест колела.

— Вече нямаме муниции, Корни.

— Обаче очисти страшно много от бандата.

— Да.

На пътя зад тях се появиха пет мотора — бяха на голямо разстояние, но все пак ги следваха.

Хел опита радиостанцията, ала не получи отговор. Удари спирачки и спря. Моторите също спряха.

— Е, поне ги е страх от нас. Мислят си, че зъбите ни още са остри.

— Не е лъжа — отвърна момичето.

— Да, но не и ония, които предполагат те.

— Тези даже са по-остри.

— Радвам се, че те срещнах — каза Танър. — Един оптимист никога не е излишен.

Корнелия кимна. Той включи на скорост и потегли.

Мотоциклетистите ги последваха на безопасно разстояние. Хел ги наблюдаваше на екраните и ги ругаеше.

След половин час отново започнаха да настъпват. Когато се приближиха достатъчно, откриха огън, опрели пушките на кормилата си.

Танър чу няколко ниски рикошета. После се спука трета гума.

Той отново спря и преследвачите му направиха същото. Хел изпсува и пак натисна газта. Колата заподскача напред, като се отклоняваше надясно. До едно дърво от дясната страна на пътя имаше останки от камион. Скелетът на шофьора бе превит над волана. Прозорците бяха разбити, гумите липсваха. Сега се виждаше половин слънце, над земята се стелеше призрачна мъгла, в небето се виеше тъмна лента и от нея отново заваля дъжд, смесен с прах, камъчета и парченца метал.

— Добре — каза Танър. — Дано да се усили. — Желанието му се изпълни. Земята започна да се тресе и на север се появи синята светлина. Разнесе се екот и от дясната му страна се посипаха няколко купчини останки. — Надявам се следващите да се изсипят върху нашите приятелчета.

Надясно пред тях проблесна оранжево сияние, което се виждаше вече от няколко минути, ала той го забеляза едва сега.

— Вулкан — посочи Корнелия. — Това значи, че ни остават още сто — сто и десет километра.

Хел не знаеше дали преследвачите им стрелят по тях. Небесният грохот бе достатъчен, за да заглуши изстрелите, а сипещите се по колата камъчета не му позволяваха да различава рикошетите. Петте светлини зад тях продължаваха да ги следват.

— Защо не се откажат? — изсумтя той. — Да шофират в такава буря!

— Свикнали са — отвърна момичето. — Освен това искат да си отмъстят, което променя нещата.

Танър откачи магнума от вратата и й го подаде заедно с кутия патрони.

— Прибери ги в джоба си.

После напъха в собствените си джобове боеприпаси за своя пистолет и провери ръчните гранати на колана си.

Петте фара зад тях внезапно станаха четири и другите намалиха скоростта.

— Нещастен случай, надявам се — подметна Хел.

Видяха планината, конус с назъбен връх, който бълваше пламъци в небето. Отбиха от пътя и заобиколиха далеч наляво по добре утъпкана пътека. Трябваха им двадесет минути, за да минат покрай вулкана, и когато пак видяха преследвачите си, светлините пак бяха само четири и бавно се приближаваха.

Жълтите светлини се движеха по небето и наоколо падаха тежки безформени неща, някои доста големи. Ветровете шибаха колата и не можеха да вдигнат повече от шестдесет и пет километра в час. По радиостанцията се чуваше само пращене.

Пътят направи остър завой. Танър натисна спирачките, изключи фаровете, дръпна шплента на една от ръчните гранати и зачака с ръка на вратата.

Когато светлините се появиха на екрана, той рязко отвори вратата и хвърли гранатата назад.

Вече беше в кабината преди да чуе взрива и да види проблясъка.

Когато колата потегли отново, Корнелия се разсмя почти истерично.

— Очисти ги, Хел! Очисти ги! — извика тя.

Танър отпи нова глътка от бутилката и момичето я пресуши. Той запали две цигари.

Пътят стана неравен и хлъзгав. Прехвърлиха високо възвишение и поеха надолу. Мъглата постепенно се сгъсти.

Пред тях се появиха светлини и Хел приготви огнепръскачката. Но нямаше проблеми. След малко се размина с камион, който пътуваше в обратната посока. През следващия половин час срещна още два.

В небето отново започна да се святка, падаха камъни, големи колкото юмрук. Танър отби от пътя и потърси убежище в горичка с високи дървета. Небето стана съвсем черно, изчезна дори синьото сияние.

Чакаха три часа, но бурята не отмина. Един по един угаснаха и четирите екрана. Петият показваше само мрак. Последното, което видяха на задния екран, беше огромно разцепено дърво със счупен, олюляващ се клон, готов да падне на земята. Върху предния капак паднаха няколко големи камъка, които разтърсиха колата. Покривът бе дълбоко огънат на три места. Светлините отслабнаха, после отново се усилиха. От радиостанцията вече не се чуваше дори пращене.

— Още колко остава? — попита Танър.

— Може би осемдесетина километра.

— Все още имаме шанс, ако преживеем тази буря.

— Какъв шанс?

Пушеха и чакаха. След малко светлините угаснаха.

Бурята продължи цял ден. Двамата поспаха. Когато ревът в небето заглъхна, Хел отвори вратата и погледна навън.

— Ще почакаме до сутринта — каза той.

Корнелия стисна ръката му и заспаха отново.

 

 

Доктор Хенри Соумс знаеше, че губи. Казваха му го камбаните. Той покри с чаршафа лицето на момчето и кимна на госпожица Ейкърс, цялата в бяло.

— Мъртъв е — рече Соумс. — Очевидно. Кажи им да напечатат смъртния акт и ще го подпиша.

Тя кимна.

— Кремация?

— Да.

Лекарят продължи и спря при момичето.

— Еви?

— Да? — чу се слаб отговор.

— Как се чувстваш?

— Бихте ли ми дали чаша вода?

— Да, разбира се. Веднага.

Соумс я приповдигна и поднесе чашата към устните й. Скоро и той щеше да се зарази, знаеше го. Нямаше друг начин. Прекалено много контакти с болни…

— Къде е Фред? — попита тя, след като изпи водата.

— Спи.

Момичето затвори заобиколените си с капчици пот очи и докторът продължи нататък.

— Колко й остава? — попита госпожица Ейкърс, цялата в бяло.

— Един-два дни.

— Значи има шанс, ако пристигне ваксината?

— Да. Ако пристигне.

— Ти не вярваш, че ще пристигне, нали?

— Не. Прекалено е далеч. Вероятността е съвсем малка.

— Аз мисля, че ще пристигне.

— Добре — рече Соумс. — Истинска вярваща. — После прибави: — Извинявай, Карън. Не говорех сериозно. Просто съм уморен.

— Знам. Не си спал две денонощия, нали?

— Преди малко подремнах.

— Един час не е нищо при такава умора.

— Вярно е. Но все пак извинявай.

— Има шанс — каза тя. — Може и да не вярваш, но брат ми е шофьор. Той смята, че Пътят не е съвсем непроходим.

— И в двете посоки ли? Навреме? Наистина не вярвам. Ще е нужен невероятен късмет и най-добрите шофьори на света. А ние дори не знаем дали още пазят ваксината. Според мен това е краят.

— Възможно е.

Той удари папката в бедрото си.

— Защо да си говорим празни приказки? Това момиче може да се спаси. Съвсем лесно. Само ми дай хафикин и веднага ще започна да я лекувам. Иначе просто броим мъртвите.

— Но ваксината ще пристигне.

— Съмнявам се.

Лекарят спря, за да измери пулса на поредния болен.

— Добре.

Продължиха по коридора и госпожица Ейкърс го докосна по ръката.

— Няма да навреди — каза тя, цялата в бяло. — Нищо не може да се направи. Никой не е виновен, но наистина нищо не може да се направи. Сто трийсет и шеста стая е свободна.

Соумс застана неподвижно за миг, после кимна.

Тя имаше право и докато двамата лежаха, той се замисли за Пътя, но не й каза нищо.

— Скоро — рече госпожица Ейкърс. — Скоро. Не се тревожи толкова много.

Той я погали по рамото.

— Спомняш ли си Трите дни?

— Не.

— Аз си ги спомням — каза Соумс. — Пращахме хора на Луната, Марс и Титан. Завладяхме космоса. Изгубихме време. Имахме Обединени нации. Но какво стана? Три отвратителни дни и всичко отиде по дяволите. Аз видях как дойдоха ракетите, Карън. И седях и слушах радиото, докато всичко не свърши. Пуснаха ги навсякъде. Ню Йорк е радиоактивен. Също и повечето големи градове. Може би са оцелели само островите: Карибите. Хаваите, Япония, Егейските острови. Те продължиха да предават и след като другите прекъснаха. Може би в Япония и Средиземноморието все още има хора. На Карибите със сигурност има. Не знам. Но аз видях как се случи. Беше ужасно. Усещане за обреченост. И все пак доскоро смятах, че може да успеем. Чудя се дали хората на Марс още са живи. Или на Титан? Дали някога ще се върнат тук? Съмнявам се. Мисля, че са мъртви, Карън. Мисля, че е време всички да го признаем. Ако не сме прецакали всичко, то е просто защото не сме опитали. Чудя се дали ако небето някога се изчисти, ще е останал някой, за да го разбере. Може би ще има оцелели — на някой остров или на Западното крайбрежие. Но се съмнявам. Ако оцелеем, ще има повече изроди, отколкото сега. Човекът ще престане да е човек, за Бога!

— Ще оцелеем — каза тя. — Хората винаги са се прецаквали. Но са много. Някои ще оцелеят.

— Надявам се да си права.

— Чуй камбаните. Всяка една означава смърт. Преди ги биеха и в празнични дни и тогава означаваха живот. Мисля, че някой ще мине по Пътя. Но и иначе няма да умрем всички. Трите дни са били ужасни. Знам. Слушала съм за тях. Но не се предавай.

— Не мога. Чувствам се… загубен.

Тя го погали.

— Не можеш да направиш нищо повече от това, което правиш сега. Остават само чувствата ти. Аз не помня Трите дни, но дори те не са сложили край. Не го забравяй. Ние все още сме тук.

Соумс я целуна. Стаята бе тъмна и антисептична.

— Имаме нужда тъкмо от хора като теб — каза той и госпожица Ейкърс поклати глава.

— Аз съм обикновена медицинска сестра. Защо не поспиш? Ще направя визитацията вместо теб. Ти си почини. Може би утре…

— Да. Може би утре. Не вярвам, но ти благодаря.

След малко тя го чу да захърква и стана. Излезе от стая 136, цялата в бяло, и направи визитацията вместо него.

Камбаните цепеха въздуха, защото до болницата имаше три черкви, но госпожица Ейкърс не преставаше да мери пулсове и температури, да налива вода и да се усмихва. И макар че не помнеше Трите дни, когато влизаше във всяка нова стая, разбираше, че те все още продължават.

 

 

На сутринта Танър мина през калта, нападалите клони, камъните и мъртвата риба, отвори задното отделение и свали моторите. Зареди ги, прегледа ги и ги спусна по рампата.

След това се вмъкна в кабината и вдигна задната седалка. Под нея имаше голям алуминиев сандък. Хел заключи капака, вдигна го и го изнесе навън.

— Това ли е ваксината?

Той кимна и го остави на земята.

— Не знам как се съхранява това нещо и дали вътре се поддържа ниска температура, но не е чак толкова тежко, че да не мога да го карам на багажника. В крайното дясно отделение има въжета. Донеси ми ги и ми помогни — вземи също помилването ми от средното отделение. Голям картонен плик.

Когато се върна, Корнелия му помогна да завърже контейнера на багажника.

Танър нави още въжета на левия си бицепс и двамата забутаха машините към пътя.

— Ще трябва да пътуваме бавно — каза той, прехвърли пушката на дясното си рамо, сложи си ръкавиците и запали мотора.

Тя последва примера му и поеха един до друг по шосето.

След около час се разминаха с две коли, които се движеха на запад. На задните им седалки пътуваха деца, притиснали личица към стъклото. Шофьорът на втората кола бе само по риза и носеше под мишницата си черен кобур.

Небето розовееше. Три черни ивици заплашително се разширяваха. Сребристото слънце имаше възрозов оттенък и светеше слабо, но Танър все пак трябваше да си сложи очилата.

Замисли се за Бостън. В подножията на хълмовете се стелеше лека мъгла, въздухът беше студен и влажен. Разминаха се с друга кола. Пътната настилка постепенно ставаше по-здрава.

По обяд чу първия изстрел. Отначало си помисли, че е от собствения му ауспух, но скоро се разнесе втори. Корни извика, рязко излезе от пътя и се блъсна в една скала.

Танър зави наляво, спря, подпря мотора си на едно дърво и залегна. Над главата му изсвириха още два куршума и той определи посоката, от която идваха. Изпълзя в недалечен ров и свали дясната си ръкавица. Виждаше, че неговото момиче лежи неподвижно. По гърдите на Корни имаше кръв. Тя не помръдваше.

Хел вдигна пушката си и стреля.

Отговориха му и той запълзя наляво.

Обстрелваха го от хълм, който бе на шестдесетина метра от него, и Танър забеляза дулото на пушката.

Прицели се и стреля.

Отново му отвърнаха и той продължи още по-наляво. След около пет метра стигна до купчина боклуци, зад която можеше да приклекне. Издърпа шплента на една от гранатите, изправи се и я хвърли.

Прозвуча нов изстрел. Той светкавично залегна и приготви втора граната.

Разнесе се грохот и силен проблясък. Наоколо се посипаха останки. Танър скочи и метна гранатата. Този път се прицели по-точно.

След втората експлозия затича напред, готов да стреля с пушката, ала не бе необходимо.

Откри само отделни парчета от мъжа и абсолютно нищо от оръжието му. Върна се при Корнелия. Тя не дишаше и сърцето й беше спряло.

Той я отнесе в рова и го направи още по-дълбок — копаеше с ръце.

Положи я вътре и я зарови. После докара мотора й върху гроба и спусна стойката. С ножа си издълба върху бронята: „Тя се казваше Корнелия и не знам на колко е години, откъде е, нито как й е фамилията, но тя беше момичето на Хел Танър и аз я обичам“. Върна се при своя мотор, запали го и потегли. До Бостън оставаха по-малко от петдесет километра.

 

 

Обстановка без сюжет и герои. Сложете каквато искате рамка, наречете го както желаете: Хаос, Сътворение, Кошмар на периодичната таблица или… (попълнете многоточието по свой избор).

Ето как изглежда: има хиляди стълбове като онези, които видял храбрият летец Мермоз^[1], когато за пръв път пресякъл Южния Атлантически океан с хидроплан и обикалял района край африканския бряг, наречен Черната дупка, гигантски колони, в които с тътен се надигат море и земя, опашките на торнадата, както ги описва Екзюпери, „издигащи се като строяща се стена“, и те отначало се поклащат, върховете им се разширяват и застават неподвижни като колони, които подпират арката на могъщите ветрове, безспирно обикалящи света, и хранят вихрите с вода и суша, после пулсират като въртележки, паяци с безброй крака или китайски йероглифи, които се оцветяват в заплашително червено, златистожълто, леденосиньо, ослепително бяло, а понякога и в зелено и загадъчно лилаво в зависимост от променящата се среда, през която преминават само за едно мигване на окото, ако сте там, за да ги гледате, а дано никога не ви се случи да видите как небето поглъща сушата и водата, разделени от дните на сътворението, превръща ги в плазма, излива ги в реки, разпръсква ги в облаци като мъглявини, измъчва ги от изгрев до залез, удавя звездите в техните глъбини, затъмнява луната или я обагря, задушава слънцето или го оцветява, почерня купола на света или го нашарва, движейки се на огромна височина или ниско над земята, променяйки се, постоянно променяйки се, жонглирайки с милиарди частици от твърди тела, течности и газове в орбити, каквито само такива ветрове могат да поддържат, и тогава небето отнася планински върхове, високи дървета, огромни сгради, опустошава самата земя, покрива я с останки, разорава я, излива отгоре й дъждове от камък, дърво, мъртви морски и сухоземни създания, тухли, метал, пясък, огън, плат, стъкло, корал и вода, за да накаже земята и моретата, които навярно прекалено дълго са злоупотребявали с него, създавайки онези, които не уважаваха хармонията между основните елементи, които го замърсяваха с всевъзможни отрови и страх, напълниха бутилката над въздуха с радиоактивност от петстотин преждевременно взривени бойни глави, задействани от радиационно равнище, вече повишено до такава степен, че те избухнаха от спонтанни верижни реакции и унищожиха неговата синева през ония три дни, през които бяха нарушени договорите, и разкъсаха облаците преди то да надигне вой и да извика „Изнасилват ме!“, „Помощ!“ или дори „Господи!“, и самият факт, че небето изобщо вика, може би носи надежда и обещание за пречистване на сушата, морето и въздуха, но може би няма надежда, защото този вой също може да вещае гибел, надигайки се от кръглото му гърло, което поглъща и отново бълва, и когато приижда, то може би поема огън от радиоактивните места, където паднаха кобалтовите бомби, но разбира се, може и да не е така, защото те имат свой собствен гибелен пулс и техните действия може да не обиждат вихрещите се небеса, но за миг помислете за хилядите небесни стълбове, които пораждат предчувствието, че светът е забранено за човека място, хранейки могъщите вихри, тези колони може би дори някой ден ще бъдат обожествявани, защото се издигат като ангели от праха или зеленото море, свиват своите нечовешки рамене и се понасят нагоре към мястото, до което не може да стигне никой човек, и тогава свързват онова, което е над другото, което е долу, и пренасят материя преди да утихнат, виейки се като пъстри спирали, и от всички тези неща, които небето дава и взима обратно, видоизменени, естествено, нищо не къса сърцето повече от живота, ако сте там, за да гледате, и дано никога не ви се случи да видите как светлината се заменя с мрак и претърпява огромна промяна, там, където никога не е имало море, а само слънчеви лъчи, синева и облаци, в небето се издига град, къща, куче, човек, и се завръща долу като първичната тиня, която се процежда като слюнка от устните на онова, което някога е било синьо, навярно за да започне отново като едноклетъчно, но може би не, защото пътищата на ветровете, изглежда, не са пътища за човека или живота, а по-скоро, както в онзи ден или онази нощ трябва да е забелязал храбрият Мермоз, въпреки тяхната близост, те са далечни.

И това повече от всичко друго в целия свят изисква внимание.

Обстановка, нищо повече — нито сюжет, нито герои.

Заради тази близост и тази далечина.

Сложете каквато искате рамка и го наречете както желаете.

Но ветровете ще вият със седемте гласа на Съдния ден, ако сте там, за да ги чуете, а дано никога не ви се случи, и като че ли никакво име не им подхожда.

 

 

След известно време Танър чу рева на друг мотор. От една пътека от лявата му страна на пътя изскочи „Харли Дейвидсън“ и той нямаше как да му избяга, защото с този товар не можеше да вдигне по-висока скорост.

Скоро другият мотоциклетист, висок слаб мъж с рижава брада, подкара успоредно с него, усмихна се, вдигна дясната си ръка и я спусна към платното.

Танър спря, червенобрадият също спря и попита:

— Къде отиваш, приятел?

— В Бостън.

— Какво носиш в кутията?

— Лекарства.

— Какви? — Мъжът вдигна вежди и на устните му отново плъзна усмивка.

— За чумата.

— А, ясно. Помислих си, че може да е дрога.

— Съжалявам.

Червенобрадият протегна дясната си ръка и в нея имаше пистолет.

— Слез от мотора.

Хел се подчини. Мъжът вдигна лявата си ръка и от крайпътните храсти излезе друг човек.

— Закарай мотора му на двеста метра по-нататък и го остави по средата на шосето — нареди червенобрадият. — После се върни.

— Какво искаш? — попита Танър.

Мъжът не му обърна внимание.

— Кой си ти?

— Казвам се Хел. Хел Танър.

— Върви по дяволите.

Танър сви рамене.

— Ти не си Хел Танър.

Хел свали дясната си ръкавица и протегна юмрук.

— Ето го името ми.

— Не ти вярвам — рече другият, след като разгледа татуировката.

Танър сви рамене.

— Както искаш.

— Млъквай! — Червенобрадият отново вдигна лявата си ръка. В отговор от храстите се появиха други мотоциклетисти, които избутаха моторите си на пътя, по двадесет-тридесет от двете страни.

— Викат ми Големия брат — каза мъжът.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Знаеш ли какво ще направиш, приятел?

— Досещам се.

— Ще отидеш при мотора си и ще си го вземеш.

Танър се усмихна.

— Трудно ли ще е?

— Нищо работа. Ти просто тръгни натам. Първо обаче ми дай пушката си.

Големия брат пак вдигна ръка и двигателите един по един зареваха.

— Добре — каза той. — Хайде.

— Да не ме мислиш за луд, човече?

— Не. Тръгвай. Пушката ти…

Танър я свали и светкавично замахна с приклада. Улучи Големия брат точно под рижата му брада и усети, че в тялото му се забива куршум. Той хвърли пушката, извади граната, дръпна шплента и я хвърли от лявата страна на пътя. Още преди да избухне вече беше метнал втора надясно. Моторите обаче се бяха придвижили към него.

Хел се просна върху пушката и притисна приклада към рамото си. В този момент се разнесе първият взрив. Той откри огън.

Свали трима и скочи на крака, като продължаваше да стреля.

Заобиколи зад падналия мотор на Големия брат и започна да стреля оттам. Червенобрадият все още лежеше на земята. Патроните свършиха. Танър нямаше време да презареди. Успя четири пъти да натисне спусъка на пистолета си преди да го повали една верига за сняг.

Свести се сред рев на двигатели. Бяха го обкръжили. Когато се изправи, удар с кормило отново го събори.

Около него се движеха два мотора и на пътя лежаха много трупове. На единия от моторите седеше Големия брат.

Хел запълзя надясно и изпъшка от болка, когато гумите прегазиха пръстите му.

Но успя да стисне в ръката си камък и изчака, докато по-близкият мотоциклетист се приближи. Изправи се, хвърли се върху мъжа и го удари с камъка. Докато падаше на земята, вторият мотор го блъсна.

Усети страшна болка в хълбока, но се пресегна и се хвана за мотора, който го повлече след себе си.

Преди да е изминал и три метра, вече беше измъкнал камата от ботуша си. Замахна и проби тънката метална стена на резервоара. После се пусна и усети мирис на бензин. Пъхна ръка в джоба на якето си и извади бензиновата си запалка. Големия брат спря на десет метра от него и обърна.

Хел вдигна запалката — запалката, с емайлиран релефен череп, зад който имаше разперени криле. Палецът му завъртя колелцето. Първо изскочиха искри, после фитилът пламна. Той я хвърли в локвата бензин и пламъците очертаха огнена следа по бетона.

Големия брат се приближаваше към него — и изведнъж видя какво става. Очите му се ококориха и усмивката му се стопи.

Опита се да скочи от мотора, ала закъсня.

Резервоарът се взриви и червенобрадият се просна на земята. Главата и цялото му тяло бяха надупчени от парчета метал.

Пламъците се залюляха към Танър и той немощно размаха ръце към тях. Беше окървавен и ужасно уморен. Видя мотора си по-нататък по шосето.

И запълзя към него.

Просна се на седлото и полежа отгоре му десетина минути. Повърна два пъти и болките му се сляха в постоянно пулсиране.

След около час яхна мотора и го запали.

Измина по-малко от километър и изнемогата най-после взе връх.

Танър отби от пътя и доколкото можеше скри мотора. После легна на голата земя и заспа.

 

 

В театъра „Агония“ на сцената на Делириума в осветения от мълнии пейзаж на Нощта и Съня изплуват спомени, каквито никога не е имало, съставени от онова, което е било и което не е било, изпълнени с мимолетни или трайни страсти, чувствени или безчувствени, дълбоки или абсурдни, често забравени, понякога последователни, красиви, грозни или безлични, всички безсмислени, странно тъжни или щастливи, пъстро мрачни или тъмно осветени, и това е горе-долу всичко, което може да се каже за тях, освен че искрата, която ги възпламенява, също е неизвестна.

Един мъж в черно крачи по разбит път под мътно сияещо небе.

Аз съм отец Глад, свещеник от Олбъни, сякаш казва той, и отивам на поклонение в бостънската катедрала, отивам в Бостън, за да се моля за спасението на човека. През планините, по Пътя, през пенлив поток, покрай пламтящата планина и по клатещите се мостове тежко отекват моите стъпки. В тази крайпътна гора ще изчакам утрото, там, където е много росата.

Разнася се шум, постоянен тътен на двигател, но нито се усилва, нито заглъхва. После към него се присъединява звук като от трополене на камъни в броня през интервали от пет секунди.

Към гората се приближава друг човек, облечен в сиво и с червена маска с концентрични кръгове около дупките за очите, тънка линия, очертаваща устата, хлътнали бузи и три тъмни знака „V“ по средата на челото.

Ще ти кажа нещо, отче, сякаш изрича той и застава до свещеника.

Какво?

Искам да се помолиш за един човек.

Това е по моята част. За кого да се помоля?

Няма нужда да знаеш името му. Той лежи далеч оттук. Погребан е в друга земя.

Как да се моля за него, като не знам името му?

Въпреки това се помоли. От това ще спечелят всички живи създания.

Не мога да го сторя.

И между постоянното трополене, и сред тътена са изречени думите, казващи: Моли се, макар че сърцето, което се моли, не назовава с име молитвата, онзи, който я приема, е неин собственик.

Ела с мен в моя дом и прекарай нощта там, отче.

Той повдига един клон и отдолу има врата.

Какво е това място? Някакво светилище? Прилича на вътрешност на кола, само че е много по-голямо.

Кола е.

Онзи с маската се настанява зад волана и го хваща. После потегля напред, без да се движи.

Кой си ти?

Няма значение. Аз карам.

Накъде? Защо? Поради каква причина?

Трябва да знаеш, че когато се отправях на мисията си, не исках да умра. Боях се, но карах. Минах през всички неща, които стояха на пътя ми, и наоколо ми падаха мълнии от небесата, и сънят се натрупваше зад очите ми след като другарят ми умря, и аз се борих с него с лекарства и воля, знаейки, че невидимите огньове на радиацията изгарят тялото ми. Карах, защото се превърнах в част от колата и тя се превърна в част от мен, и ние като един изпълнявахме своята мисия. Този огън ме изтощава и главата ми все повече натежава.

Той бавно свежда глава над волана и неподвижно я обляга върху него.

Бързо се носих все напред. Една нощ, две нощи, три нощи. Оставих следите си по Пътя, със замъглени очи и обладан от лудост. Раните ми са по цялото ми тяло и пътят, по който карам, няма край.

Той отново вдига глава.

Те ме убиват, чудовищата в земята и небето. Те ме убиват. Карам, карам, достигам целта си, предавам съобщението си, разболявам се и умирам.

Но трябва да свършвам, иначе утрото ще ме свари в приказки. Върви си почини през оная врата.

Той се изправя, излиза и свещеникът минава през вратата, за да се озове отново в горичката, защото колата е изчезнала, макар че тътенът на двигателя не отслабва и постоянното трополене не престава.

Видях странни неща. Не мога да заспя. Ще се помоля.

Свещеникът свежда глава и за известно време застава неподвижен.

Онзи с маската пак се появява, този път с бинтована глава.

Ветровете се усилват, сякаш казва той, облаците се местят и нощта е мрачна. Див вихър брули гората под този хълм. Клоните се клатят. Луната няма да изгрее до зазоряване и тогава няма да се вижда. Няма тишина, няма покой.

Кажи си името.

Мъжът вдига ръка към маската си и я покрива. И извръща глава.

Брейди. Дай ми покой.

После маската и бинтът падат на земята и сивата дреха се свлича отгоре им. На изток бледо изгрява денят.

Думите са изречени сред тътена и тропота: той беше ранен докато силата на духа му се изпари като роса.

Изкукуригва петел и небето започва да изсветлява. Той се е скрил под сянката на дърветата, под сянката на дърветата се е скрил.

Сънят изчезва неизвестно къде.

 

 

Когато се събуди, усети по тялото си засъхнала кръв. Лявата длан го болеше и беше подута. Можеше да движи само палеца си. Главата му пулсираше и в устата му имаше вкус на бензин. Брадата му бе опърлена, дясното му око беше подуто и почти затворено.

— Корни… — каза Хел. И после: — По дяволите!

Спомни си всичко като съдържание на страшен сън, което внезапно се излива в съзнанието.

Разтрепери се. Отвсякъде го заобикаляше мъгла. Бе съвсем тъмно и краката му бяха студени. Дънките му бяха подгизнали от влага.

В далечината чу рев на двигател. Звучеше като кола.

Успя да се претърколи и отпусна глава върху ръката си. Като че ли беше нощ, но можеше и да е черен ден.

Мислите му се върнаха към затворническата му килия. Сега тя му се струваше почти рай и той си спомни за брат си Дени, който в този момент трябваше да изпитва подобни болки. Зачуди се дали няма спукани ребра. Поне така му се струваше. Замисли се и за чудовищата на югозапад, за тъмноокия Грег, който се бе опитал да изклинчи. Дали беше жив? Замисли се за Лос Анджелис и за стария Барбари Коуст, който никога нямаше да е същият след Голямата чистка. После покрай него мина Корни с окървавени гърди и той задъвка брадата си, и силно стисна очи. Можеха заедно да отидат в Бостън. Още колко оставаше?

Изправи се на колене и запълзя, докато не напипа нещо високо и твърдо. Дърво. Седна и опря гръб на ствола. Ръката му потърси смачкания пакет цигари в джоба на якето. Извади една, поизправи я, после си спомни, че запалката му е някъде на шосето. Прерови джобовете си и откри влажен кибрит. Запали с третата клечка. Докато пушеше, внезапно трескаво се разтрепери, закашля се, разкопча яката си и като че ли усети в устата си вкус на кръв.

Оръжието му го нямаше, освен една-единствена граната, закачена на колана му.

В мрака над него се разнесе рев. След шестото дръпване цигарата се изплъзна от пръстите му и с пращене угасна на влажната земя. Главата му падна напред и в нея нахлу мрак.

Може би бе имало буря. Не помнеше. Когато се събуди, лежеше на дясната си страна, облегнал гръб на дървото. Огряваше го розово следобедно слънце и мъглата се беше разнесла. Някъде пееше птица. Успя да изпсува и осъзна колко е пресъхнало гърлото му. Внезапно започна да го изгаря страшна жажда.

На десетина метра имаше чиста локва. Хел изпълзя до нея и се напи. Водата помътня.

После се върна при мотора си и се изправи до него. Успя да се качи и да запали цигара.

Трябваше му час, за да стигне до пътя. Задъхваше се. Часовникът му бе счупен и не знаеше колко е часът. Когато потегли, слънцето вече се спускаше зад гърба му. Ветровете го шибаха и го държаха в съзнание. Товарът му беше непокътнат. Представи си как някой отваря сандъка и открива вътре само счупени шишенца, засмя се и изруга.

Размина се с няколко коли. Никой не отиваше в Бостън. Пътят бе в добро състояние и скоро той видя сгради, които не бяха разрушени, макар че пустееха. Не спря. Този път беше решен да не спира в никакъв случай, освен ако не го спрат.

Слънцето се спусна още по-ниско и хоризонтът пред него помръкна. В небето се извиваха две черни ивици. Мина покрай табела с надпис, която му показа, че остават още тридесет километра. След десет минути включи фара.

Прехвърли билото на един хълм и намали скоростта преди да се спусне надолу.

В далечината се виждаха светлини.

Той се понесе напред и ветровете донесоха звън на камбана, която биеше в сгъстяващия се мрак. Във въздуха усети нещо познато: соления мирис на морето.

Слънцето се скри зад хълма и Танър пътуваше в безкрайна сянка. На далечния хоризонт между двата черни пояса се появи една-единствена звезда.

Вече минаваше покрай светлини и сградите бяха много по-близо до пътя. Той се наведе над кормилото и раменните му мускули заиграха под коженото яке. Искаше му се да има каска, защото се чувстваше все по-нестабилен.

Вече трябваше почти да е стигнал. Къде щеше да отиде, когато влезеше в града? Не му бяха казали.

Хел разтърси глава, за да я проясни.

Улицата, по която караше, беше пуста. Не се чуваше шум от превозни средства. Той наду клаксона. Отговори му само ехото.

В сградата от лявата страна на пътя видя светлина.

Спря, пресече тротоара и почука на вратата. Нищо. Натисна бравата. Заключено. Един телефон можеше още сега да сложи край на пътуването му.

Ами ако всички вътре бяха мъртви? Хрумна му, че вече може да е мъртъв целият град. Реши да влезе, върна се при мотора за отвертка, после приклекна пред бравата.

Почти едновременно чу изстрела и рева на двигател.

Хел бързо се обърна и опря гръб на вратата, стиснал в юмрук ръчната граната.

— Стой! — изкънтя усилен от високоговорител глас, който идваше от приближаващата се черна кола. — Този изстрел беше предупредителен! Следващият няма да е такъв!

Танър вдигна ръце на равнището на ушите си, като завъртя дясната така, че да скрие гранатата. Пристъпи напред и застана до мотора си.

В колата имаше двама полицаи и онзи от дясната страна се целеше в него с пистолет.

— Арестуван си за грабеж — каза той.

Танър кимна. Мъжът слезе на тротоара. Шофьорът заобиколи пред автомобила. Носеше чифт белезници.

— Грабеж — повтори въоръженият полицай. — Ще ти лепнат адски кофти присъда.

— Протегни ръцете си напред, приятел — заповяда второто ченге и Танър му подаде шплента на гранатата.

Полицаят тъпо я зяпна, после очите му се насочиха към дясната ръка на Хел.

— Господи! Той има бомба! — възкликна онзи с пистолета.

Танър се усмихна и каза:

— Млъкнете и слушайте! Или ме застреляйте и тогава и тримата ще умрем. Опитвах се да намеря телефон. Оня сандък на багажника на мотора ми е пълен с хафикин. Карам го от Лос Анджелис.

— Не може да си изминал Пътя на мотор!

— Не. Колата ми остана разбита някъде около Олбъни наред с доста хора, които се опитаха да ме спрат. Вижте сега, най-добре вземете лекарството и бързо го закарайте където трябва.

— Не ни ли лъжеш, приятел?

— Ръката ми се уморява. Не съм в добра форма. — Танър се облегна на мотора. — Ето. — Той извади картонения плик от джоба на якето си и го подаде на полицая с белезниците. — Това е помилването ми. Носи дата от миналата седмица и можете да видите, че е издадено в Калифорния.

Ченгето взе плика, отвори го, извади листа и го прочете.

— Изглежда истинско — каза той. — Значи Брейди е успял…

— Той е мъртъв — отвърна Хел. — Виж, всичко ме боли. Направете нещо!

— Боже мой! Дръж я здраво! Влез в колата и седни! Веднага ще вземем сандъка и тръгваме. Ще минем покрай реката и ще можеш да хвърлиш бомбата във водата. Дръж я здраво!

Развързаха сандъка и го сложиха в багажника на автомобила. Свалиха предния десен прозорец и Танър седна до шофьора, протегнал ръка навън.

Сирената зави и болката пропълзя към рамото на Хел. Малко оставаше да отпусне пръсти.

— Къде си държите реката? — попита той.

— Малко по-нататък. Ще стигнем дотам за нула време.

— Побързайте.

— Ей го де е мостът. Ще минем по него и тогава я хвърли — колкото можеш по-надалече.

— Човече, адски съм уморен! Не съм сигурен дали ще успея…

— Побързай, Джери!

— Бързам, по дяволите! Нямаме криле!

— Вие ми се свят…

Излязоха на моста и спряха. Танър бавно отвори вратата и слезе.

Олюля се и двамата полицаи му помогнаха да стигне до парапета.

— Струва ми се, че няма да…

После събра сили, замахна и хвърли гранатата далеч във водата. Последва експлозия, вдигнаха се вълни. Ченгетата въздъхнаха и той се подсмихва.

— Всъщност нищо ми няма — каза Танър. — Само се преструвах, за да ви дразня.

— Защо…

В този момент той се строполи на земята и полицаите видяха бледото му лице на светлината на автомобилните фарове.

 

 

На другата пролет, когато в деня на откриването на статуята на Хел Танър установиха, че някой е надраскал мръсни думи по нея, на никого не му хрумна да попита логичния виновник защо го е направил, а на следващия ден вече беше късно, защото той бе заминал, без да остави обратен адрес. По това време бяха откраднати няколко коли и не откриха нито една от тях в Бостън.

Затова отново покриха огромната му статуя, която го представяше яхнал гигантски бронзов „Харли Дейвидсън“, и я почистиха за евентуалното потомство. Ала ветровете продължаваха да я брулят и небесата все още изсипваха боклуци.