Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключения из Дивия Запад (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Scotennatrice, (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (11 февруари 2006 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

ЕМИЛИО САЛГАРИ

ПОСЛЕДНА БОРБА

Роман за деца от начална училищна възраст

Редактор Катя Цонкова

Илюстрация за корицата Емилиян Станкев

Художникредактор Лили Басарева

Гравюри към текста Кирхер и Дейкер

Коректорстилисти Бонка Маркова и Людмила Антонова

Графично оформление Стефан Узунов

Технолог Дора Николова

Отпечата се през 1992 година

Цена 9,98 лв.

Преиздава се по текст, в който не е упоменато името на преводача

ТРЕНЕВ&ТРЕНЕВ СОФИЯ 1992

София, България ул. „Уилям Гладстон“ № 50, тел./факс 89-20-64, пощ. код 1000 ул. „Свиленица“ 1, тел. 51-35-68, пощ. код 1463

История

  1. — Добавяне

Глава X
Последна среща

Като се убеди, че следите на лорд Уилмър са окончателно изгубени, и смятайки, че американският дуел няма да се състои, Девандел обърна коня си и тръгна да се връща при другарите си След като си отпочинаха и навечеряха добре, ловците отново се запътиха да гонят заминалите на север индианци. На следния ден сутринта Джон откри множество следи, които го безпокояха.

— Трябва да бъдем нащрек, момчета! — каза той.

— Червенокожите са много наблизо! Как не сме се натъкнали на тях? Те са нощували тук и на съмване са отпътували! Но това е нищо! Вижте тук! Какво е това?

— Шишето на Уилмър! — учудено извика Девандел. — Как ли е попаднало тук?

— Заедно с Уилмър, а как Уилмър е дошъл дотук Не зная! Открих следи и от шейната на канадеца, но никъде не намерих следи от копитата на коня на полуумния англичанин.

Джон се замисли:

„По моите наблюдения следите от шейната не са дълбоки. Следователно в нея е седял само един човек. Остава да се предполага, че тоя човек е Уилмър. Освен това той по някакъв начин е получил тази шейна, но без скъпоценния товар на гробаря…“

— Какво се замисли, Джон? — попита го Девандел.

— Имам едно предположение, което се боя да изкажа на глас.

— Какво е то? — изплаши се офицерът.

— Англичанинът е попаднал в ръцете на индианците!

— Не може да бъде!

— Повярвайте ми, Джордж, аз не греша!

— И какво ще стане с него?

— Само Господ знае! Ако не са убили веднага англичанина, значи, че са му пощадили живота! Може би го държат като пленник! Но може да се предположи още, че са видели в него луд човек, а на лудите индианците гледат по-иначе: смятат, че е греховно да се вдигне ръка над умопобъркан. Да се надяваме, че ще освободят лорда, но съм сигурен, че това ще стане след като го ограбят, защото грабежът, дори и на луди, не е грях за тях.

— А трябва ли да стоим тук със скръстени ръце? Необходимо е да се опитаме да освободим лорда от ръцете на червенокожите! Все пак той е културен човек, а те са диваци!

— Хм! Лесно се говори, но мъчно се върши! Те и сега са повече от четирийсет човека, а ние сме само пет! Но във всеки случай ние бихме могли да отидем още по на север. Границата с Канада е наблизо. Навярно утре индианците ще бъдат вече на английска територия, а там преследването не ще е удобно и ако не успеем да хванем Минехаха днес, боя се, че никога няма да мога да си получа своя скалп.

— Тогава тръгвайте! — яхна коня си младият офицер. Докато се движеха по ясно очертаните следи на последните сиу, в лагера на индианците се вършеше следното:

Англичанинът, като ограби канадеца гробар, цял час препуска с шейната из гората, като изкусно управляваше кучетата и от сърце се забавляваше с този нов вид спорт.

Увлечен от него, той ни най-малко не обърна внимание на тъмните фигури, които пъплеха из гората, криещи се зад дърветата, и се опомни едва тогава, когато пред него като изпод земята изскочиха конни, въоръжени индианци.

— Къде бърза моят бял брат? — полюбопитства командващият отряда стар войник, в лицето на когото нашите читатели веднага биха разпознали бащата на Минехаха — Червения облак.

— Добър ден, сър! — обади се англичанинът, без да го смущава обстоятелството, че той е лице срещу лице с индианците. — Сега се упражнявам в изкуството да управлявам кучета. А това се оказа твърде забавно. Не бихте ли искали да пробвате сами?

— Как е попаднал тук моят бял брат? — запита вождът.

Уилмър накратко обясни всичко.

Лицето на Червения облак се намръщи, когато чу имената на Джон и неговите спътници.

— Моят брат ще повтори своя разказ и пред Минехаха! — с тон, който не търпи възражение, каза индианецът.

— Защо не? Не бих се отказал да поговоря с младата лейди. Индианците отведоха маниака в лагера на Минехаха, която веднага започна да разпитва Уилмър.

— Този човек е полуумен — тихо забеляза присъстващият на разпита вожд.

— Не е луд! — рязко отвърна индианката. — Мисля само, че хитрува: изпратен е тук от нашите смъртни врагове, за да разузнае всичко и с това ще им помогне да ни нападнат.

— Едва ли! Той се е скарал с тях!

— Не вярвам! Белите са хитри! Езикът им е език на змия!

— Какво мислиш да правиш с него?

— Още не зная! Нека се съберат най-старите войници и заедно ще решим какво да правим с тоя глупак!

Слушайки разговора на Минехаха с Червения облак, англичанинът безгрижно се усмихваше. Сетне се обърна към индианката с думите:

— Вярно ли е, че лейди не е свързана с никого чрез брачни връзки?

Минехаха широко отвори очи, леко се усмихна и надменно заяви:

— Минехаха с никого не е свързана! Е?

— Аз също с никого не съм свързан! — добави лордът и весело намигна.

— И какво от това?

— Минехаха ми направи силно впечатление!

— Благодаря за комплимента! — засмя се жената сахем.

— Ако не съм противен на лейди, то защо да не встъпим в законен брак? — добави лордът, като потриваше ръце. — Това ще предизвика сензация в Лондон.

— Но, за Бога! Той съвсем е побъркан! — измърмори бащата на Минехаха. — Та той ти прави предложение!

— Аз съм много богат — добави лордът. — Вярно е, че пътешествията ми из Америка струват много пари, но това няма значение: ще заповядам на моите управители да увеличат арендата на моите земи и къщи и загубата ще се покрие само за половин година. Ще издействам моята съпруга да бъде представена на нашата милостива кралица Виктория. И тогава заедно ще ходим на лов за бизони. Ще запозная Минехаха с изкуството да се боксира…

— Изведете тоя идиот от вигвама! — заповяда Минехаха. След четвърт час събралият се в лагера на жената сахем военен съвет започна да обсъжда участта на злополучния пленник.

Трябва да се признае, че Червения облак бе единственият, който говори в полза на лорд Уилмър. В своята защита прозорливият червенокож дипломат изтъкна следното:

— Уилмър е англичанин. Канада, където отиват последните сиу, е английска колония. Значи сиу нямат никаква сметка да се отнесат жестоко с Уилмър. Освен това той е умопобъркан и следователно не може да отговаря за своите действия и не може да навреди на сиу. Значи ще трябва да го третираме приятелски, можем да го отведем в Канада, да го предадем на неговите съотечественици, за което можем да получим и награда!

— Бялото куче ме оскърби! — каза Минехаха, когато й дойде редът да говори. — Той се осмели да ми предложи на мен, смъртния враг на цялата бяла раса, да стана негова жена, негова робиня! Затова той трябва да умре!

Гласовете се разделиха. Но общото настроение бе сравнително благоприятно за Уилмър. Импровизираният съд завърши, като произнесе следната присъда:

„Уилмър няма да бъде подложен на изтезания, защото вината му като шпионин на белите не е доказана.“ И по-нататък присъдата бе обоснована така: „Да го вземат със себе си червенокожите отказват, защото може да попречи на тяхното пътуване.

Да го пуснат на свобода също отказват, защото тогава ще може да се върне при Джон и другите от групата, които са смъртни врагове на червенокожите.“ И накрая заключението: „Затова англичанинът се осъжда да бъде оставен в гората на произвола на съдбата.“

Силни ръце уловиха Уилмър, съблякоха го гол, отведоха го до най-близкото дърво и здраво го привързаха. След това индианците тръгнаха на път, без да мислят повече за маниака, който бе оставен на капризите на своята ужасна съдба.

— Хм! — промълви замръзващият лорд. — Минехаха би могла да постъпи с мен по-любезно. Тая лейди е благоразположена само към ексцентричните гаеги! И това, от една страна, ми харесва. Ако не бе толкова студено, не бих се сърдил на подобно приключение. В него намирам нещо твърде пикантно. Но боя се, че вълците не ще разберат шегата и могат по погрешка да ме разкъсат.

И наистина, щом индианците се отдалечиха от поляната, където бе техният лагер, се появиха силуетите на сивите хищници и свиреп вой огласи всичко наоколо, сякаш канеше вълците от всички краища на пир!

Отначало зверовете като че ли не се решаваха да доближат вързания за дървото англичанин, плашейки се от неговите безумни викове и блясъка на очите му. Но страхът им не трая дълго. Някои от тях — най-смелите, приближаваха Уилмър, като се въртяха около него и тракаха с острите си зъби.

— Аз съм лорд — викаше с все сила Уилмър, като почваше да губи съзнание. — Аз съм пер на Англия. Ще се оплача на нашия консул! Ще ви подведа под съдебна отговорност. Съдът ще ви наложи най-тежкото наказание, като ви осъди да заплатите всичките съдебни и деловодни разноски!

И в тоя миг, за изненада, вълците се разбягаха. Два-три куршума профучаха над полянката, тъмна човешка фигура с два револвера в ръце, на импровизирани ски, се понесе към дървото, за което бе вързан лорд Уилмър.

— Помощ! Помощ! — викаше неистово лордът.

— Хахаха! Най-сетне те намерих, крадецо! — обади се дрезгав глас. — Ти си богат, а аз обичам парите! Братски ще си ги поделим! Дай ми златото си!

— Но аз нямам нито сантим! Индианците взеха всичко! — отвърна, като се опомни, Уилмър.

— Как така да нямаш нищо? Та това е грабеж? Това е истинска измама! Стой! А каква полза е това? Ха! Та това е твоята чекова книжка!

— Да, това е моята чекова книжка! — призна Уилмър.

— Само че чековете още не са подписани! Нищо! Ние ще поправим тази малка грешка. Сега ще подпишете чековете един по един.

— Не! Няма да подпиша нито един чек! — твърдо отвърна маниакът. — Никога досега не съм отстъпвал пред крадците и разбойниците! Казах: няма да подпиша!

— Ще подпишеш, щом усетиш върха на моя нож!

И двукракият чакал започна да изтезава беззащитния умопобъркан.

* * *

Петимата ловци стигнаха до последния лагер на индианците.

— Червенокожите са заминали! — каза Джон, оглеждайки наоколо.

— Да, но в лагера има още хора! — обади се Хук. — Видях вълци, които не смеят да излязат на полянката.

— А допреди пет минути тук се стреляше! Да бъдем предпазливи!

— Чувам като че ли двама души разговарят! — допълни Девандел. — Нещо се карат…

— Сега ще разберем! Бъдете готови за стрелба!

Ловците оставиха конете си и с пълзене се промъкнаха в лагера, който бе напуснат неотдавна от последните сиу, и скоро Джон разбра какво се вършеше там.

— Но това е Уилмър? — извика той. — Червенокожите са го оставили на вълците. Но като че ли около него се навърта някой! Вижте! Вижте! Това е бял! Какво ли прави този негодник? Та той изтезава беззащитния англичанин!

— Стреляйте! — изкомандва Девандел.

— Спасете ме! — чу се слабият предсмъртен вик на заления в кръв от многобройните рани умопобъркан. — Сенди Хук, помогни ми! Джон, застъпи се за мен!

Три изстрела, три куршума! Два от тях попаднаха на място — в тялото на изверга, който се гавреше над умиращия, който едва сега, пред смъртта, се бе опомнил и бе разбрал всичкия ужас на своето положение.

— Кураж, Уилмър! — извика, като бягаше с все сила към полянката, младият офицер. — Сега ще ви помогна!

Но освободителят закъсня. Ударен с два куршума, разбойникът, виждайки, че няма да може да се спаси, със силен удар заби ножа си в гърдите на беззащитната и зверски изтезавана от него жертва. И сам падна мъртъв при краката на лорда.

В дълбоко мълчание стояха на мястото на произшествието ловците, гледащи с болка обезобразеното, изтерзано тяло на злополучния англичанин, който издъхна в ръцете им.

— Не мога да оставя тялото на лорда да бъде плячка на вълците! — глухо се обади Сенди Хук. — Той наистина не бе с акъла си, но… Но аз добре печелех от него и мой дълг е да го погреба, както се полага!

— Ние ще ти помогнем, Сенди! — обади се Джон. — Ще изкопаем гроб и ще го погребем по християнски.

Заловили се да копаят яма за тленните останки на лорд Уилмър, ловците скоро трябваше да спрат работата си: от гората излезе отряд от двайсет души, великолепно въоръжени, в канадска униформа.

— Какво става тук? — полюбопитства командирът на отряда, възрастен мъж със сини очи.

— Погребваме един наш приятел! — отвърна Девандел.

— Разкъсан от някоя мечка ли?

— Не, предателски убит от един двукрак чакал, трупът на когото се търкаля ето там, под дърветата…

Канадците пожелаха да видят двукракия чакал и като отидоха при него, водачът извика:

— Той е същият, господа! Това е отровителят на рудничарите, когото ние търсим втора седмица! О, негоднико! Успя да избегнеш нашата мъст!

— Нима познавате този човек? — обърна се към канадеца Девандел. — Вие го нарекохте отровител? Какво значи това?

— Завеждайки транспортната кантора за превозване на труповете на умрелите рудничари, за да увеличи своите печалби, от миналата година е започнал да отравя най-богатите рудничари…

— Сам ли е вършил това?

— С помощта на един негър, също такъв негодяй.

— Как разбрахте всичко това?

— Преди две седмици в рудниците почина един от рудничарите на име Смитсън при много странни обстоятелства и гробарят се заел да откара тялото в родината му. Но останалият негър се почувствал ощетен и в пияно състояния разкрива какво е вършел неговият господар Така че притиснахме малко повече чернокожия до стената и го заставихме да каже всичко. Организирахме хайка против отровителя и бяхме по следите му, но…

— Но закъсняхте! Божият съд над него приключи! — обади се Сенди Хук.

— А как сте попаднали тук, господа? — запита водачът на канадците.

И Джон охотно разказа известните ни вече перипетии по време на пътуването им. Когато Джон стигна до там, че Минехаха се е запътила към Канада, водачът на канадската група кипна:

— Значи любителката на скалпове идва на наша територия? В нашата страна да върши злодеянията си? Е, господа! Какво ще кажете за това? — обърна се той към своите от групата.

— Смърт на сиу! — дружно отговориха канадците.

— Господа, искате ли да се присъединим към вас? — предложи вождът на канадците.

— Разбира се! Заповядайте! Ще ни бъде драго!

* * *

На следващата сутрин разузнавачите на сиу, които бяха достигнали почти до канадската граница, донесоха на Минехаха, че са открили наблизо отряд от петима бели, в които по описанието жената сахем позна своите смъртни врагове.

Очите на Минехаха заискриха с мрачен пламък.

— Маниту ги предава в ръцете ни! — яростно извика тя. — Смъртта им ще бъде така ужасна, че и небето ще затрепери!

Целият й отряд се събра и полетя към разкрития от разузнавачите враг.

— На всяка цена ги заловете живи! — викаше в изстъпление летящата пред тях Минехаха. — Искам да се опия от мъките им! Напред, напред, последни сиу! Очаква ви слава!

Белите конници като видяха летящите към тях като вихър индианци, които проглушаваха въздуха с дивашките си викове, обърнаха конете си и полетяха назад, като описаха голяма дъга.

— Но те Правят опит да се скрият в гората! Не трябва да ги изпускаме Това е най-скъпата ни плячка! — ревеше опиянена от радост Минехаха. — Хайде, момчета, още малко! Скоро ще свършим с тях! Завинаги ще свършим със смъртните си врагове! Напред! Обещавам да стана жена на този, който залови Джон, индианския агент!

Бягащите намалиха темпото. Профучаха дватри изстрела, но не засегнаха червенокожите.

Това още повече окуражи Минехаха.

— По-бързо, по-бързо, последни герои сиу! — подканяше ги все повече жената сахем.

— Хм. Няма ли тук някакъв капан? — опитваше да я спре баща й — Червения облак. — Погледни, дъще! Не позволявай ненавистта да те заслепи! Забравяш да вземеш каквито и да е предпазни мерки!

— Ти си страхлив войник на враните! — викна му неукротимата Минехаха и се втурна в гората, в края на която се бяха скрили белите.

В същия миг от двете страни загърмяха равномерни дружни залпове, които сееха смърт в редовете на сиу: стреляха скритите в засада канадци, като поразяваха сиу с кръстосан огън.

И пред очите на евентуалния наблюдател би се разкрила следната картина: коне и ездачи се смесиха в обща купчина, валяйки се в снега. А куршумите продължаваха да се сипят неспирно. Сетне и двата отряда на белите се нахвърлиха върху оцелелите от куршумите малцина индианци, носейки смърт за последните, наистина за последните сиу. Пред двата отряда на белите летяха Джон и Сенди Хук. Те се насочиха към оная страна, където над трупа на своя мустанг стоеше в разкошна бяла мантия жената сахем, самата Минехаха.

— Върни ми скалпа! — викна й Джон.

— Десет хиляди долара за твоята глава! — изкряска и Сенди Хук, като се хвърли върху неукротимата сиу.

Като допусна враговете си на десетина крачки, Минехаха запрати своята страшна томахавка в гърдите на Сенди Хук. Ексбандитът се приведе, но секирата го удари в главата. Падайки умиращ, Хук все пак успя да изпразни револвера си.

Всичките шест куршума, като пробиха щита, зад който се криеше Минехаха, пронизаха гърдите й. Като сразена от гръм, жената сахем, без да охне, падна на земята до трупа на своя мустанг, който години наред я бе носил в боевете. Умирайки, тя покри лицето си с бялата мантия.

А по снежната равнина препускаха коне без ездачи, бягаха, преследвани от канадците последните сиу, без да мислят за каквато и да било съпротива. Настигаха ги и те падаха покосени, без да прекрачат границата на обетованата земя, която обещаваше спасение за племето сиу.

Само един червенокож конник, по чудо пощаден от куршумите, като вихър се отскубна и се скри в гората. Това бе Червения облак. След него се втурнаха белите преследвачи, но не успяха да го догонят. Лесът го скри. В него настана мълчание, както след борба на два елена — смъртни врагове, — когато единият е повален, но и двата търсят вода да утолят жаждата си и очите им се отразяват в нея.

* * *

Джордж Девандел дълго съзерцава мълчаливо бойното поле. Лицето му бе бледо, погледът — мрачен. Джон се приближи и го дръпна за ръката.

— Време е, мистър Джордж!

— Какво? — сепна се младият офицер.

— Няма защо повече да стоим тук!

— Да, ние приключихме нашата работа! — горчиво се засмя Девандел.

— Но вие като че не сте доволен от победата?

— О, не! Защо? Мислех си, че тук току-що бе разчистена една многовековна сметка и че племето сиу никога няма да се появи нито у нас, нито в Канада…

— Трябва ли да се съжалява за това? — сви рамене Джон. — По-добре вижте моята плячка! — И той посочи на Девандел три скалпа.

Първият — това бе неговият собствен скалп. Бе успял да го изтръгне от щита на падналата в боя Минехаха. Вторият — това бе скалпът на Яла. Третият — още кървав — бе скалпът на самата жена сахем, скалпът на Минехаха, която провидението изпрати на сиу, за да поведе това гордо, неукротимо и кръвожадно племе към гибел.

Като изгледа разсеяно трофеите на Джон, Девандел се обърна: тежко му бе да гледа в този момент стария трапер…

— А къде е Сенди Хук? — запита той Джон.

— Току-що предаде Богу дух! Ще трябва да го погребем, мистър Джордж. Всъщност той не беше лош човек…

В този дух бе и надгробната реч на Джон и всички, които присъстваха на погребението, си спомниха с добро Сенди Хук.

След не повече от час канадците се разделиха с янките: първите тръгнаха на север, вторите — на юг, за да срещнат настъпващата пролет, която щеше да донесе забрава на съдбоносното минало.

Край
Читателите на „Последна борба“ са прочели и: