Тери Пратчет
Да направиш пари (15)

Епилог

Белота, прохлада, мирис на скорбяла.

— Добро утро, милорд.

Козмо отвори очи. Над него се беше свело женско лице, обрамчено в бяло.

Аха, значи се беше получило. Знаеше си той.

— Ще желаете ли да станете? — попита жената отстъпвайки крачка назад.

Зад нея имаше двама мъже с яко телосложение, и те в бяло. Хубаво. Значи това е болница. Хубаво.

— Това е болница, нали? — поиска да се увери той, сядайки на леглото.

— Познахте, милорд. В интерес на истината Вие сте в отделението на Лорд Ветинари.

Хубаво, помисли си Козмо. Някога съм спонсорирал отделението. Много предвидливо от моя страна.

— А тези мъже бодигардове ли са? — посочи ги той.

— Ами, те са тук, за да се погрижат нищо лошо да не Ви се случи — отговори сестрата, — така че предполагам, че е така.

В продълговатото помещение имаше още пациенти, всичките в бели роби, някои седнали да играят настолни игри, а неколцина застанали до големия прозорец и загледали се навън. Всичките стояха в еднакви пози, с ръце сключени зад гърбовете им. Козмо известно време ги наблюдаваше. После се загледа към една малка масичка, където един срещу друг бяха седнали двама души и очевидно по ред взаимно си измерваха челата. Трябваше му някое време внимателно вглеждане преди да осъзнае, какво става тук. Обаче лорд Ветинари не беше човек, който би правил прибързани заключения.

— Извинявайте, сестра — повика я той и тя се притече.

Той я подкани да се приближи още и двамата мускулести типове също се приближиха следейки го внимателно.

— Виждам, че тези хора не са съвсем нормални — изказа наблюденията си той. — Мислят си, че те са лорд Ветинари, прав ли съм? Това е отделение за такива хора, нали? А тези двамата се състезават по вдигане на вежда!

— Вие сте напълно прав — потвърди сестрата. — Браво, милорд.

— Не ги ли озадачава, като виждат един-другиго?

— Всъщност не, милорд. Всеки си мисли, че той е истинският.

— Значи не знаят, че аз съм истинският?

Един от пазачите се наведе напред:

— Не, милорд, пазим го в тайна — каза той и намигна на колегата си.

Козмо кимна.

— Много добре. Отлично място да отседна, докато се възстановя. Съвършено място за оставане инкогнито. Кой би си помислил да ме търси сред тези нещастни, побъркани страдалци?

— Точно такъв е планът, сър.

— Знаете ли, някоя изкуствена панорама би направила по-интересен живота на горките безумци до прозореца — посъветва той.

— О, вижда се, че сте истински, сър — възхити се мъжът.

Козмо просия. А две седмици по-късно, когато спечели турнира по вдигане на вежда, той беше толкова щастлив, колкото не е бил никога през целия си живот.

Клуб „Розови Писенца“ беше претъпкан… с изключение на седмо място (първи ред, по средата).

Рекордът по продължителност на седене там беше седем секунди. Озадачената управа на няколко пъти беше сменяла тапицерията и пружините. Без никаква промяна. От друга страна всичко друго вървеше неправдоподобно добре, клубът изглежда се радваше на добра атмосфера, особено сред танцьорките, които работеха особено усърдно откакто някой беше изобретил пари, които можеха да се пъхнат в жартиера. Всички бяха доволни, реши управата. Нямаше какво да се кахърят за едно място, особено като се има предвид, какво стана, когато се бяха опитали да изхвърлят проклетията му с проклетия…