Тери Пратчет
Да направиш пари (10)

Глава 9

Метракис се бори със зъбите си — Богословска консултация — „На това му се вика развлечение“ — Чудната играчка на Калпазанчо — Книгите на сър Джошуа — Банкиране с взлом — Полицейски умове — Ами златото? — Метракис загрява — Завръщането на професор Бълхарников, уви — Олян си брои благата — Разобличен върколак — Лекьор: за Ваше благо е — Време за молитви

— Боя се, че вече трябва да затварям, преподобни отче — нахлу в сънищата на Метракис гласът на г-жа Домакинс. — Пак отваряме утре в девет часа — добави тя с надежда.

Метракис отвори очи. Топлината и постоянното тиктакане на часовника го бяха унесли във великолепна дрямка. Пред него беше застанала г-жа Домакинс, не възхитително гола и розова като в доскорошните му видения, а със семпло кафяво палто и неподходяща шапка с пера.

Стреснат от събуждането, той припряно затършува в джобовете си за зъбите си, тъй като не смееше да ги остави под защитата само на устата си докато спи. Извърна глава в пристъп на необичайно за него смущение, докато ги въдворяваше с бой в устата си, след което с още бой отново ги завъдворява там, но в правилното положение. В боя те винаги даваха отпор. Отчаян, той ги извади и ги халоса някой друг път в крака на стола колкото да пречупи волята им, след което пак ги напъха в устата си.

— Гжхц! — каза Метракис, шляпна се по бузата и продължи, бършейки устните си с кърпичка. — Благодаря Ви, увачжаема госпочжо. Чте ме ицзвините ли цза това, те чте ме докарат мен до мъченичецтво, чецтна дума.

— Не исках да Ви прекъсвам — извини се г-жа Домакинс докато ужасеното й изражение постепенно отминаваше. — Несъмнено се нуждаете от малко сън.

— Не цпах, мадмоацзел, а рацзмичлявах — изправи се Метракис. — Рацзмичлявах цза падението на нечецтивия и въцздигането на благочецтивия. Не е ли речено, че поцледните чте цтанат първи, а първите поцледни?

— Знаете ли, винаги съм имала някои притеснения по този въпрос — сподели г-жа Домакинс. — Исках да кажа, какво става с хората, които не са чак първи, обаче не са и съвсем последни? Нали разбирате… които се стараят колкото могат?

Тя се запъти към вратата по начин, който не чак толкова фино колкото й се струваше го подканваше да я съпроводи.

— Дейцтвително интерецен въпроц, Берениц — присъедини се към нея Метракис. — В Цвечтеното Пицание това не це обцъчжда, но не це и цъмнявам, че…

Челото му се набърчи. Религиозните въпроси рядко тревожеха Метракис, а този си беше трудничък. Но той посрещна предизвикателството на висотата на роден богослов:

— … не це и цъмнявам, че в крайна цметка те пак така чте ци це цтараят, но вероятно в противополочжното направление!

— Какво, накъм Последните ли? — разтревожи се тя.

— Но, цкъпа ми гоцпочжо, не цзабравяйте, че те тогава чте ца Първи.

— Ах, да, не бях помислила за това. Това наистина е единственият начин, освен само ако първоначалните Първи не биха изчакали Последните да ги настигнат.

— Което воицтину би било чудо — изкоментира Метракис, гледайки я как заключва вратата след него.

Вечерният въздух беше хладен и неприветлив след топлината на стаята с вестниците, от което перспективата за още една нощ в евтиния хан на Маймунска Улица ставаше двойно по-непривлекателна. Точно сега на него му трябваше негово си чудо, а имаше чувството, че едно вече си се очертава направо пред очите му.

— Предполагам, че за Вас, преподобни отче, е ужасно трудно да си намерите подслон — подпита г-жа Домакинс.

В здрача той не можеше да разчете изражението й.

— О, ацз имам моята вяра, цецтро — рече той. — Ако не дойде цам Ом, той идцпрачта… Ооох!

И то точно по това време! Да вземе да изскочи една пружина! Същинско наказание!

Но въпреки цялата причинена от това агония, то си имаше и благодатните страни. Г-жа Домакинс се завтече към него с израза на жена, решена да стори добро на каквато и да е цена. Но все пак, ох, как болеше, пружината се беше изстреляла право през езика му.

Зад гърба му се обади още един глас:

— Извинявайте, нямаше как да не забележа… Вие случайно не сте ли г-н Метракис?

Разярен от болката в устата си Метракис се заобръща, таейки убийство в сърцето си, но г-жа Домакинс се намеси с едно „Преподобният отец Метракис, ако обичате, благодаря ви много“ и юмруците му се разгънаха.

— Ацшм — изохка той.

Един блед млад мъж в старомодна чиновническа роба внимателно го наблюдаваше.

— Казвам се Дотук — представи се той, — а в случай, че Вие сте Метракис, то аз познавам един богат човек, който би желал да се види с Вас. Това би могло да е щастливият Ви ден.

— Нима? — промълви Метракис. — А ако тоцзи човек це кацзва Коцзмо, то ацз бих чжелал да це видя ц него. И това би могло да е и неговият чтацтлив ден. Не цме ли чтацтливци, а?

 

 

— Сигурно си изпитала момент на ужас — забеляза Олян, докато си отпочиваха в гостната с мраморния под. Е, поне Прелест-Хубавинка си отпочиваше. Олян търсеше.

— Нямам представа за какво ми говориш — отвърна тя, докато той отваряше един шкаф.

— Големите не са били изработени, за да са свободни. Не разбират как да се оправят с… някои неща.

— Ще се научат. А тя нямаше да нарани кученцето — заяви Прелест-Хубавинка гледайки го как крачи из стаята.

— Ти не беше сигурна. Чух те как й говореше. Онова за „Остави черпака и бавно се обърни“ — Олян отвори чекмедже.

— Да не търсиш нещо?

— Едни банкови ключове. Някъде тук трябва да има една връзка.

Прелест-Хубавинка се присъедини, за да не продължава спора за Гладис. Освен това в покоите беше пълно с шкафове и чекмеджета, така че имаше какво да прави човек докато чака да стане вечерята.

— А този ключ за какво е? — попита тя след няколко секунди.

Олян се обърна. Прелест-Хубавинка държеше сребрист ключ на халка.

— Не, трябва да са доста повече — реши той. — Между другото, къде го намери?

Тя посочи голямото бюро:

— Просто натиснах ето тук и… А, този път не стана…

На Олян му отне повече от минута да напипа пружината и да изтегли малкото чекмедженце. Затворено то изчезваше без следа в жилките на дървото.

— Трябва да е за нещо важно — каза той и се насочи към друго бюро. — Сигурно останалите ключове са още някъде. Пробвай го на каквото и да е. Аз всъщност само нощувах тук. Не знам какво има и в половината от тези чекмеджета.

Върна се към голямото бюро и затършува из съдържанието му, когато чу зад себе си изщракване и проскърцване, а Прелест-Хубавинка изрече с доста равен глас:

— Ти нали казваше, че сър Джошуа развличал тук млади дами?

— Очевидно да. Защо?

— Е, ей на това му се вика развлечение.

Олян се обърна. Вратата на един масивен шкаф зееше широко отворена.

— О, не — възкликна той. — Това пък какво е?

— Ти бъзикаш ли се с мен?

— Добре де. Но всичко тук е толкова… черно.

— И кожено — допълни Прелест-Хубавинка. — Вероятно също така и гумено.

Те пристъпиха към току-що разкрилия се музей на хитроумната еротика. Някои от експонатите, веднъж пуснати на свобода, се заразгръщаха, заразклатиха се, а в отделни случаи, заотскачаха от пода.

— Това тук… — Олян подритна нещо, което каза пльонк — … е, ами, гумено. Несъмнено гумено.

— Но всичкото е доста префърцунено — забеляза Прелест-Хубавинка. — Сигурно са му се били свършили идеите.

— Или това или вече са му били дошли всички възможни идеи. Май е бил на осемдесет като е умрял — каза Олян, когато една сеизмична тръпка причини събарянето на още наслоявания.

— Браво на него — измърмори Прелест-Хубавинка. — А, тук има също и няколко рафта книги — продължи да изследва здрача в дъното на шкафа тя. — Ей тук, зад онова доста шантаво седло и камшиците. Четиво за преди лягане предполагам.

— Надали — Олян измъкна един том с кожена подвързия и го разгърна на случайна страница. — Виж, това е дневникът на дъртия момък. Години и години наред. Майчице, ама това са десетилетия!

— Давай да го публикуваме и да забогатеем — Прелест-Хубавинка подритна купчината. — С дискретни кафяви корици, разбира се.

— Не, ти не разбираш. Тук може да има нещо за г-н Бент! Има някаква тайна… — Олян прокара пръст по кориците. — Да видим сега, той е на четиридесет и седем, дошъл е като е бил на тринадесет, а след някой друг месец са го потърсили някакви хора. На стария Разкош те никак не са му се харесали… Аха! — той извади два тома. — В тези трябва да се намери нещо, точното време ще да е там някъде…

— Това пък какво е и защо дрънчи? — обади се Прелест-Хубавинка и вдигна чифт някакви странни устройства.

— Откъде да знам?

— Нали си мъж.

— Да, и? Исках да кажа, не си падам по тия работи.

— Знаеш ли, то е като с хряна — рече замислено Прелест-Хубавинка.

— Моля?

— Такова… ами хрянът върви добре на сандвич с говеждо, така че си мажеш от него. Да, но един ден само с една лъжичка вече ти е леко безвкусно…

— Така да се каже — промълви очарован Олян.

— … така че си слагаш две, а скоро те стават три и докато се усетиш, хрянът вече е повече от мръвката, и така докато един ден не забележиш, че говеждото, кой знае как, съвсем е отпаднало.

— Не мисля, че точно това е метафората, която търсиш — изтъкна Олян, — защото съм те виждал да си правиш сандвич с хрян.

— Така си е, но все пак си я бива — не се съгласи Прелест-Хубавинка, после се наведе и вдигна нещо от пода. — Твоите ключове, струва ми се. Какво ли са правили там, сигурно никога няма да разберем с малко късмет.

Олян ги взе. Връзката беше натежала от ключове от всякакъв размер.

— А какво да правим с всичко това? — пак ритна купчината Прелест-Хубавинка. Тя се разтресе и нещо в нея изписука.

— Да го напъхаме обратно в шкафа? — неуверено предложи Олян.

Купчината первезерия с изстинала страст имаше зловещ, неземен вид, като някакво чудовище от морската бездна, безцеремонно извлечено на светлината на слънцето от родните му дълбини.

— Не мисля, че ще мога да го понеса — реши Прелест-Хубавинка. — Хайде просто да оставим вратата отворена и да се надяваме, че то само ще си се прибере. Ей! — последното се отнасяше за Калпазанчо, който чевръсто изприпка от стаята с нещо в устата си.

— Моля те, кажи ми, че това беше само стар гумен кокал? — възкликна тя.

— Не-е — поклати глава Олян. — Мисля, че това определено не беше правилното определение. Мисля, че това беше… беше… ами не беше стар гумен кокал, ето какво беше.

 

 

— Виж сега — започна Хюбърт, — не мислиш ли, че щяхме да знаем, ако златото беше откраднато? Ами че за такива неща хората говорят! Сигурно вината е в кръстосания мултиклапан ето тук — той почука с пръст по една тънка стъклена тръбичка.

— Не мишля, че Бълбукаторът ше жаблуждава, шър — възрази мрачно Игор.

— Игор, осъзнаваш ли, че ако Бълбукаторът е прав, то ще трябва да приема, че в трезорите ни практически няма злато?

— Убеден шъм, че Бълбукаторът не греши — Игор извади един долар от джоба си и отиде до кладенеца. — Ако благоволите да наблюдавате шкалата „Ижгубени пари“, шър?

Той хвърли монетата в тъмните води. Тя проблесна за момент и потъна отвъд джобовете на Човечеството. В едно от ъгълчетата на засуканата стъклария на Бълбукатора се надигна мъничко синьо мехурче, заклатушка се натам-насам, докато се издигаше и изплува на повърхността със слабо „глъп“.

— Майко мила — каза Хюбърт.

 

 

Комичната традиция е, когато двама души вечерят на маса, предназначена да събере двадесет, те да седнат от двата й края. Олян и Прелест-Хубавинка не я последваха, а се сгушиха заедно. От другата страна стоеше Гладис със салфетка преметната през едната ръка и с печално светнали очи.

Овнешкият череп изобщо не допринасяше Олян да си възвърне бистротата на ума. Пеги го беше поместила в центъра на композицията и го беше обкръжила с цветя, но тежкарските му черни очила му лазеха по нервите.

— Добре ли чуват големите? — поинтересува се той.

— Изключително добре — отговори Прелест-Хубавинка. — Виж, не се тревожи, имам план.

— О, колко хубаво.

— Не, сериозно. Утре ще я взема с мен.

— Не можеш ли просто… — Олян се поколеба и продължи само с устни — … да промениш думите в главата й?

— Тя е свободен голем! — сряза го Прелест-Хубавинка. — А на теб как би ти се харесало това?

Олян си спомни Бухльо и ряпата.

— Не особено — призна си той.

— При свободните големи мисленето следва да се променя чрез убеждение. Мисля, че мога да се справя.

— Твоите златни големи нали щяха да пристигнат утре?

— Така се надявам.

— Напрегнат ден ще бъде. Аз ще се опитвам да пусна в обращение книжни пари, а ти ще проведеш шествие на злато по улиците.

— Не можем да не ги изкараме на светло. Впрочем те може и да не са златни. Сутринта ще ходя да се видя с Бълхарников.

— Ние ще ходим да се видим с него. Заедно!

Тя потупа Олян по ръката:

— Няма значение. Има и по-лоши неща от златни големи.

— Не се сещам, какво ли може да е това — измрънка Олян, съждение, за което по-късно щеше да съжалява. — Искаше ми се да отклоня хорските умове от въпроса за златото…

Той се сепна и се втренчи в овнешката глава, която от своя страна някак спокойно и загадъчно се втренчи в него. Кой знае защо на Олян му се стори, че тя би трябвало да има саксофон и малка черна баретка.

— Дали са погледнали в трезорите? — каза си той на глас.

— Кой да е погледнал? — не разбра Прелест-Хубавинка.

— Ето къде е отишъл. Нещо, на което може да се разчита, нали? Основанието на всичко струващо си?

— Кой да е отишъл?

— Г-н Бент е в трезора при златото! — оповести Олян и скочи толкова бързо, че столът му се прекатури. — У него са всичките ключове!

— Пардон? Той не беше ли човекът, който изперкуляса, защото бил допуснал нищожна грешка?

— Същият. Той има Минало.

— От онези с главно М ли?

— Именно. Ела, да слизаме!

— А аз си мислех, че щяхме да имаме романтична вечер?

— Ще си я имаме! Веднага след като го изкараме от там!

 

 

Единственият звук в подземието беше потропването на крака на Прелест-Хубавинка. Което наистина лазеше по нервите на Олян, докато крачеше напред-назад пред стаята със златото на светлината на сребърния свещник, който беше украсявал масата в трапезарията.

— Само се надявам, че Еймсбъри поддържа бульона топъл — обади се Прелест-Хубавинка.

Троп-троп, троп-троп.

— Виж — заобяснява се Олян. — Първо на първо, за да отвориш сейф като този, името ти трябва да е нещо като Чевръстия МакДжи, и второ на второ, тези мънички шперцове просто не вършат работа.

— Добре тогава, да вървим да намерим г-н МакДжи. Той сигурно ще има каквото ти трябва.

Троп-троп, троп-троп.

— Няма да стане, защото, трето на трето, сигурно изобщо няма такъв човек, а, четвърто на четвърто, хранилището е заключено отвътре и мисля, че той е оставил ключа в ключалката, поради което никой от тези не става — той раздрънка връзката с ключовете, — пето на пето, аз се опитвам да завъртя ключа оттук с пинцет, стар трик, който както излиза, не върши работа!

— Добре. Тогава защо да не си вървим?

Троп-троп, троп-троп.

Олян отново надникна през тясната шпионка във вратата. Отвътре тя беше закрита с тежка пластинка, така че той можеше да види единствено просветването по ръбовете. Вътре имаше лампа. А това което там нямаше, беше, доколкото му беше известно, каквато и да е вентилация. Все едно трезорът е бил построен преди идеята за дишане да се е била разпространила. Това беше изкуствена пещера, създадена да се държат в нея неща, които изобщо не се предполагаше да се вадят от там. Златото не може да се задуши.

— Мисля, че нямаме избор — каза той, — защото, шесто на шесто, на него му свършва въздухът. Може дори вече да е умрял!

— Ако е умрял, не можем ли да оставим това за утре? Тук ще измръзна.

Троп-троп, троп-троп.

Олян огледа тавана. Беше от прастари дъбови греди, стегнати с железни скоби. Той знаеше какъв можеше да бъде дъбът като остарее. Като стомана, само че по-гаден. Затъпяваше брадви и отхвърляше чукове в лицата на тези които биеха с тях.

— Охраната не може ли да помогне? — предложи Прелест-Хубавинка.

— Съмнявам се — въздъхна Олян, — и изобщо не ми се ще да окуражавам в тях идеята, че могат да прекарат нощта в разбиване на трезора.

— Чакай, те нали са най-вече от Градската Стража?

— Е и? Когато някой търчи към хоризонта с колкото злато може да носи, обикновено не го е грижа, каква е била предишната му работа. Аз съм престъпник. Вярвай ми.

Той закрачи накъм стълбището, броейки полугласно.

— Сега пък какво правиш?

— Пресмятам, коя част на банката ще да е директно над златото — обясни Олян. — Но знаеш ли какво? Май се сещам. Златото е точно под неговото бюро.

 

 

Маслото в лампата се свършваше и мазен дим се виеше и отлагаше по чувалите, на които г-н Бент се беше свил на плътно кълбо. Отгоре се чуваха шумове и гласове приглушени от древния таван. Един от тях каза:

— Не мога да го помръдна. Добре тогава, Гладис, твой ред е.

— Това Занимание Подобаващо За Дама Ли Е? — избоботи друг глас.

— О, да, то е нещо като разместване на мебели — обади се още един глас, несъмнено женски.

— Добре. Ще Го Повдигна И Ще Помета Под Него.

Разнесе се грохотът от дърво влачено по дърво и малко прах се посипа по натрупания ценен метал.

— Действително Е Много Прашно. Ще Ида Да Взема Метла.

— Всъщност, Гладис, бих искал сега да вдигнеш и пода — намеси се първият глас.

— И Под Него Ли Може Да Е Прашно?

— Убеден съм в това.

— Добре.

Чуха се няколко тропания, от които гредите запращяха, след което бе избоботено:

— В „Книга За Домакинята От Лейди Вагон“ Не Се Казва Нищо За Метене Под Подове!

— Гладис, там долу един човек може би умира!

— Разбирам. Това Би Било Нехигиенично — гредите се разтърсиха от още един удар. — Лейди Вагон Казва, Че Всякакви Тела Намерени След Неделен Купон Следва Да Бъдат Дискретно Отстранявани, За Предотвратяване На Скандал.

Още три удара и една от гредите се строши.

— Лейди Вагон Казва, Че Стражарите Са Непочтителни И Не Си Бършат Калните Ботуши.

Още една греда се строши. Светлинни лъчи се забиха в подземието. Появи се ръка с размерите на лопата, която сграбчи една от железните скоби и я скъса…

Олян се втренчи в сумрака, докато пушекът се кълбеше насреща му.

— Той е тук долу! Богове, как смърди само!

Прелест-Хубавинка надникна иззад рамото му:

— Жив ли е?

— Определено се надявам да е така — Олян се промъкна между гредите и скочи върху сандъците със съкровището. След малко съобщи — Има пулс. Има и ключ в ключалката. Можете ли да слезете по стълбите и да ми помогнете?

— Ъ, имаме си посетители — викна отгоре Прелест-Хубавинка.

Този път на фона на светлината се очертаха две глави с шлемове. Проклето да е! Използването на стражари извън работното им време си имаше и добрите страни, обаче те бяха склонни навсякъде да си носят значките и бяха точно от онзи вид хора, които биха направили прибързани заключения само защото са открили човек посред развалините на трезора на банка след края на нейното работно време. Думите „Вижте, мога да обясня всичко“ напираха да бъдат изговорени, но той задуши инициативата им точно навреме. В края на краищата това нали беше неговата банка.

— А вие пък какво искате? — поиска да знае той.

Това беше достатъчно неочаквано като за тях, но един от мъжете не изгуби присъствие на духа и каза:

— Това да не е вашият банков сейф, господине?

— Аз съм заместник-председателят, бе идиот! И тук долу на един човек му е лошо!

— Да не е паднал, докато сте влизали в трезора с взлом, господине?

О богове, човек просто не може да забаламоса едно ченге по рождение. Те просто си карат нататък с оня ми ти търпелив до втръсване тон. Когато си полицай, всичко се оказва престъпление.

— Полицай… Вие сте ченге, нали?

— Стражник Хадок, господине.

— Добре, стражник, ще ми помогнете ли да изкарам колегата си на свеж въздух? Той вече хъхри. Аз ще отключа вратата от тук.

Хадок кимна на другия пазач, който се завтече накъм стълбището.

— Щом като имате ключ, господине, защо Ви трябваше да влизате с взлом?

— За да го изкарам от тук разбира се!

— Тогава как…

— Всичко е съвсем просто — каза Олян. — Веднъж само да изляза оттук и всички ще се посмеем.

— Ще чакам с нетърпение, господине — зарече се Хадок, — защото обичам да се смея.

 

 

Говоренето със Стражата беше като танц върху свлачище. Ако си достатъчно ловък, може и да останеш в изправено положение, но не можеш да направляваш събитията, нямаш спирачки и поначало си знаеш, че накрая ще има известна неразбория.

То вече не беше Стражник Хадок. Престана да е Стражник Хадок в същия момент, в който Стражник Хадок установи наличието в джобовете на Надзорника на Кралския Монетен Двор на кадифен калъф с шперцове и гумена палка, и тогава то премина в Сержант Детрит.

Шперцовете, доколкото беше известно на Олян, не бяха незаконни. Да ги притежаваш си беше съвсем наред. Да ги притежаваш докато се намираш в чужда къща, не беше наред. Да ги притежаваш като те открият в разпердушинен банков трезор беше толкова далеч от редността, че можеше да се види кривината на вселената.

Дотук за сержант Детрит нямаше проблем. Обаче сержантът започна да губи хватката си, когато се изправи пред доказателството, че Олян съвсем легитимно си е притежавал ключовете от трезора, в който беше влязъл насила. На трола това му се видя само по себе си престъпно деяние и за някое време той се заиграваше с обвинението „Губене времето на Стражата чрез влизане с взлом, когато е нямало нужда“^[1]. Той не можеше да разбере първичната нужда от шперцове, доколкото троловете нямат дума за мачоизъм, също както и гьоловете нямат дума за вода. Освен това той имаше проблем и с умонастроението и действията на, замалко не покойния, г-н Бент. Троловете не се побъркват, а побесняват. Така че той се предаде и ситуацията премина в Капитан Керът.

Той беше стар познайник за Олян. Беше едър и миришеше на сапун и обичайното му изражение беше на синеока невинност. Олян не можеше да види нищо оттатък това дружелюбно лице, ама нищичко. Той можеше да чете повечето хора като книги, но капитанът беше затворена книга в заключено книгохранилище. И освен това тоя човек беше винаги учтив по онзи наистина вбесяващ начин, който се среща в полицията.

— Добър вечер — поздрави учтиво той сядайки срещу Олян в малкия кабинет, изведнъж превърнал се в стая за разпит. — Мога ли да започна, господине, с въпрос за тримата мъже долу в подземието? И за голямото стъклено… нещо?

— Г-н Хюбърт Гали и неговите асистенти — отговори Олян — изучават икономическата система на града. Те не са замесени в това. Като стана дума, и аз не съм замесен в това! Фактически няма такова това. Вече обясних всичко това на сержанта.

— Сержант Детрит мисли, че сте нещо твърде умен, г-н Ментелик — забеляза капитан Керът, отваряйки си бележника.

— Е, да де, сигурно той мисли така за повечето хора, нали?

Изражението на Керът не се промени нито на йота.

— Можете ли да ми обясните, защо долу има голем, носещ рокля и не преставащ да заповядва на моите хора да си бършат калните ботуши? — продължи той.

— Не е без да Ви прозвуча като луд. Какво общо има това с каквото и да е?

— Не знам, господине. Надявам се да разбера. Коя е Лейди Дийрдри Вагон?

— Тя пише едни доста старомодни книжки по етикеция и домакинство за девойки, които биха искали да са от онзи вид дами, които имат време да подреждат букети. Вижте, това съществено ли е?

— Не знам, господине. Старая се да вникна в ситуацията. Можете ли да ми обясните, защо из сградата се разхожда малко кученце, притежаващо обект, който бих описал като наивен механичен уред от интимно естество?

— Сигурно защото съм на границата да се побъркам — изстена Олян. — Вижте, от значение е единствено, че г-н Бент е… имал тежък момент и се е заключил в хранилището на златото. Налагаше се да го измъкна от там бързо.

— О да, хранилището на златото — кимна капитанът — Хайде да поговорим за малко за златото?

— Какво му е на златото?

— Надявах се, че Вие ще можете да ми кажете, господине. Доколкото съм осведомен, искали сте да го продадете на джуджетата?

— Какво? Ах, да, казах това, само за да подчертая позиция.

— Позиция — повтори сериозно капитан Керът и си го записа.

— Вижте, знам как стават тези работи — обади се Олян. — Просто ме забаламосвате с всякакви глупости с надеждата, че изведнъж ще забравя къде се намирам и ще кажа нещо глупаво или изобличаващо, нали така?

— Благодаря Ви за това, господине — капитан Керът обърна бележника си на друга страница.

— За какво ми благодарите?

— За това, че ми казахте, че знаете, как стават тези работи, господине.

Видя ли? — каза си Олян. — Ето какво става като се отпуснеш. Губиш си формата. Дори и едно ченге може да те надхитри.

— Трябва да Ви кажа, г-н Ментелик — вдигна поглед капитанът, — че някои от нещата, които казахте, са потвърдени от непредубеден свидетел, който е невъзможно да е бил съучастник.

— Говорили сте с Гладис? — попита Олян.

— А Гладис е?

— Тя е, която ви тормози за калните ботуши.

— Как е възможно един голем да бъде „тя“, господине?

— А, това го знам. Правилният отговор е: как е възможно един голем да бъде „той“?

— Интересна постановка на въпроса, господине. Това сигурно обяснява роклята. И, просто от любопитство, колко тежест казахте, че можеше да носи един голем?

— Откъде да знам. Някой друг тон сигурно. Какво намеквате?

— Не знам, господине — отвърна бодро Керът. — Командорът Ваймс казва, че когато животът ти предложи оплетени спагети, просто дърпаш, докато не излезе мръвка. В действителност Вашата версия на събитията се припокрива дотолкова, доколкото той ги е разбирал, с дадената ни от г-н Калпазанчо.

— Говорили сте с кучето?

— Все пак той е председателят на банката, господине — изтъкна капитанът.

— И как сте разбрали какво… Ах, вие си имахте върколак, нали така? — ухили се Олян.

— Не потвърждаваме това, господине.

— Всеки знае, че той е Ноби Нобс, знаете ли.

— Нима, господине? Майчице. Както и да е, Вашите придвижвания тази вечер са отчетени.

— Добре. Благодаря Ви — Олян понечи да става.

— Обаче придвижванията Ви по-рано през тази седмица, господине, не са.

Олян пак седна:

— Е и? Да не би да трябва да Ви давам отчет за тях?

— Би ни било от помощ, господине.

— Как точно би ви било от помощ?

— Би ни било от помощ да разберем, защо в трезора няма злато, господине. Това е само една дребна подробност в общата картина на света, но малко ни затруднява.

И в този момент, някъде съвсем наблизо, Калпазанчо се разлая…

 

 

Козмо Разкош беше седнал зад бюрото си с пръсти, сключени пред устата си и гледаше как Метракис се храни. Малцина, в състояние да направят избор, са правили такова нещо за повече от тридесет секунди.

— Супата добра ли е? — попита той.

Метракис остави паницата си след едно последно продължително сръбване:

— Цупер е, милорд — той извади сив парцал от джоба си и…

Той се кани да си извади ченето, направо тук, на масата, сети се Козмо. Изумително. О, да, и по него все още има късчета морков…

— Не се притеснявайте, поправяйте си зъбите — каза той докато Крибинс вадеше от джоба си огъната вилица.

— Чте ме докарат те до мъченичецтво, цър — сподели Метракис. — Кълна це, че чте ме довърчат.

Той ги атакува с вилицата, раздрънчаха се пружини, докато накрая очевидно удовлетворен, той не ги натъпка обратно на мястото им между сивите му венци.

— Така е по-добре — провъзгласи той.

— Чудесно — рече Козмо. — А сега, предвид естеството на Вашите разкрития, грижливо документирани от Дръмнот и подписани от Вас, позволете ми да Ви попитам: защо не отидохте при лорд Ветинари?

— Поцзнавам хора отървали примката, цър — обясни Метракис — Не е чак толкова трудно, цтига да ци имач цухичко. Но доцега не цъм чувал някой да ци намери течжка цладка работа очте на цледвачтия ден. И то дърчжавна цлучжба. А поцле, хоп, ето го банкер, ни повече ни по-малко. Някой отгоре ци го харецва и не мицля, че е някоя проклета фея. Така че ако бях отичъл при Ветинари, чтече да е малко тъпичко, нали? Да, ама той има вачта банка, а Вие я намате, което ци е црамота. Тъй че ацз цъм вачият човек, цър.

— За определена цена, без съмнение.

— Е, да, нечтичко в перо рацзходи няма да пропречи, не.

— И сте сигурен, че Ментелик и Искрометов са едно и също лице?

— Уцмивката му, цър. Не це цзабравя такова нечто. Има ци той дарбата да прикацзва на хората, да ги кара да ицкат да правят както той ци поицка. Като магия е, неблагодарникът му ниеден.

Козмо го наблюдаваше някое време и накрая каза:

— Дайте на отчето петдесет долара, Дръм… Дотук, и го насочете към някой добър хотел. Такъв, където да е възможно да предлагат топла вана.

— Петдецет долара? — изви Метракис.

— А после, ако обичате, продължете с онази малка придобивка.

— Да, сър. Разбира се.

Козмо си придърпа лист хартия, натопи перото в мастилницата и бясно записа.

— Петдесет долара? — повтори Метракис, поразен от толкова минималната разплата за греха.

Козмо вдигна очи към него и го погледна, сякаш го вижда за пръв път и не одобрява особено гледката.

— Хъ, да. Именно петдесет долара засега, отче — каза примирително Козмо, — а утре, ако паметта Ви е все още тъй добра, ще можем да насочим поглед напред към едно по-богато и праведно бъдеще. Не ме оставяйте да Ви задържам.

И той продължи да си пише.

Дотук сграбчи Метракис за ръката и го изблъска насила от стаята. Беше видял какво пишеше Козмо:

ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари

ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари

ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари

ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари…

Дошло беше времето за бастуна с шпагата. Набавяш го, връчваш го, взимаш парите и беж.

 

 

В Катедра Посмъртни Комуникации всичко беше притихнало. То не че беше особено шумно и в най-добрите й дни, макар че, когато шумовете на университета се поуталожваха, винаги можеше да се дочуят смътните, тънички като на комари гласове, просмукващи се откъм Отвъдното.

Белята беше, мислеше си Хикс, че твърде голям брой от предшествениците му изобщо не са имали никакъв живот извън катедрата, където социалните умения не бяха приоритетни и дори и след смъртта си изобщо не съумяваха да си живеят живота. Така че те се омотаваха около катедрата, отказвайки да я напуснат. Понякога, когато се чувстваха по-силни и Играчите от Кукличките имаха нова продукция, той ги извеждаше да помагат с боядисването на декорите.

Хикс въздъхна. Ето какъв беше недостатъкът на работата в катедра ПК — човек никога не ставаше наистина шеф. В обикновените работи хората се пенсионираха, някой друг път наминаваха в старата служба докато се намира някой, който още да ги помни, след което се изгубваха в непрестанно набъбващото минало. Тук обаче бившият персонал изглежда никога не напускаше…

Имаше един лаф: „Старите некроманти никога не умират“. Когато той разправяше това, хората го питаха: „… и?“, а на Хикс му оставаше само да отговаря: „Опасявам се, че това е всичко. Просто старите некроманти никога не умират“.

Той тъкмо разтребваше, за да си тръгва, когато от тъмния си ъгъл се обади Чарли:

— Някой е дошъл плътно до Тази страна. Добре де, като казах „плътно“, имах предвид такова…

Хикс се озърна. Магическият кръг светеше и островърхият край на една шапка вече се издигаше право през пода.

— Професор Бълхарников? — сепна се той.

— Да, и нямаме време за размотаване, млади момко — каза сянката на Бълхарников все още издигайки се.

— Но аз нали Ви пропъдих! С Деветократното Изличаване! То пропъжда всичко.

— Да, аз го написах — усмихна се самодоволно Бълхарников. — О, недей да се тревожиш, аз съм единственият срещу когото то не работи. Ха, що за смотан тъпанар щях да съм ако бях разработил заклинание, което да работи и срещу мен, а?

Хикс насочи срещу него треперещ пръст:

— Оставил си задно порталче, така ли?

— Разбира се. Адски добро. Но няма да се плашиш, пак аз съм единственият, който знае къде е то — сега вече целият Бълхарников се рееше над кръга — и недей да се мъчиш да го търсиш. Човек с твоята ограничена дарбичка никога няма да намери скритите руни.

Бълхарников се заозърта:

— Онази забележителна млада дама няма ли я? — рече той с надежда. — Е, няма значение. Ти трябва да ме изведеш от тук, Хикс. Искам да видя веселбата!

— Веселбата? Каква веселба? — сепна се Хикс, човек планиращ да прегледа много, ама много внимателно заклинанието за Деветократното Изличаване.

— Знам какви големи идват насам!

 

 

Като дете Олян се беше молил всяка вечер преди лягане. Семейството му бяха много дейни членове на Упростената Картофена Църква^[2], която се гнусеше от излишествата на Древната и Ортодоксална Картофена Църква. Последователите й бяха необщителни, трудолюбиви и изобретателни и упоритото им придържане към маслените лампи и домашно изработените мебели ги отличаваше от останалите местни жители, повечето от които си светеха със свещи и сядаха върху овце.

Той мразеше да се моли. За него то беше все едно да отваря голяма черна дупка в пространството, та всеки момент нещо да може да се пресегне през нея и да го сграбчи. Може би това беше защото стандартната молитва за преди лягане включваше фразата „ако умра преди да се събудя“, от която в по-лоши нощи той се бе мъчил да не заспи чак до сутринта.

Освен това го бяха научили да използва времето преди да заспи, за да си преброи получените блага. И сега, легнал в тъмнината на банката, премръзнал и многозначително самотен, той се реши на същото.

Зъбите му си бяха здрави и не страдаше от преждевременен косопад. Ето! То не било толкова трудно, нали?

Освен това Стражата, собствено, не го беше точно арестувала. Обаче един трол пазеше трезора, около който бяха опънати злокобни жълто-черни въжета.

В трезора нямаше злато. Е, дори и това не беше съвсем вярно. Имаше най-малкото две-три кила покриващи оловните кюлчета. Някой доста добре си беше свършил работата там. Това беше лъч надежда, нали? Най-малкото имаше поне някакво злато. Не беше като да няма изобщо никакво злато, нали?

Той беше сам, защото Прелест-Хубавинка прекарваше нощта в килиите за посегателство срещу длъжностно лице от Стражата. Олян смяташе, че това не е честно. Естествено, в зависимост от това колко криво му е на ченгето, не съществува действие, с изключение на това да си физически другаде, което да не може да бъде инкриминирано като посегателство, но Прелест-Хубавинка не беше точно посегнала на сержант Детрит, а само се беше опитала да прободе крачището му с токчето си, резултатът от което беше едно счупено токче и един навехнат глезен. Капитан Керът^[3] го беше уверил, че това щяло да бъде взето предвид.

Градските часовници прозвъняха четири часа и Олян се замисли за бъдещето си, с оглед най-вече на неговата продължителност.

Погледни от добрата страна. Можеха и просто да го обесят.

Той трябваше да слезе в хранилището още в Ден Първи като си води алхимик и юрист. Те изобщо правили ли са ревизия на трезорите? Или пък това го прави тайфа готини приятелчета, които набързо оглеждат трезорите на други приятелчета и без офлянкване подписват, та да не изпуснат обяда? Може ли да не вярваш на думите на приятелчета? Особено ако искаш и те да не се съмняват в твоите.

Може би покойният сър Джошуа го е издухал всичкото по екзотични кожени стоки и млади дами. Колко ли нощи в обятията на прекрасни жени можеше да купи една торба злато? Съгласно поговорката една добра жена струвала повече от товар злато, така че една майсторски лоша трябваше да струва още повече.

Той стана и запали свещ и окото му попадна на дневника на сър Джошуа, оставен на масичката до леглото. Преди тридесет и девет години… добре де, това беше точната година, а както той и без това нямаше какво да прави…

Късметът, който цял ден му се изплъзваше измежду пръстите сега се завърна. Въпреки че той дори не беше сигурен, какво точно търси, все пак го намери още на шестата, случайно разгърната страница:

Днес в банката дойдоха няколко души с шантав вид и питаха за момчето Бент. Казах на персонала да ги изпроводи. Той се справя изключително добре. Чудна работа, какво ли ще да е изстрадал?

Повечето от дневника беше в някакъв шифър, но естеството на кода предполагаше, че сър Джошуа скрупульозно е документирал всичките си любовни похождения. Човек можеше най-малкото да се възхищава на прямотата му. Той бе установил, какво точно иска от живота и се бе постарал да вземе колкото се може повече от него. За това Олян му сваляше шапка.

Ами той какво искаше? Досега изобщо не беше сядал да помисли по въпроса. Но, преди всичко, му се искаше утре да е различно от днес.

Той си погледна часовника. Четири и петнадесет и никой до него освен пазачите. На главната врата имаше стражари. Собствено той не беше под стража, но това беше едно от онези културни споразуменийца: той не е под стража стига да не се държи като човек, който не е под стража.

А да, сети се той докато си обуваше панталона, днес той беше изпитал още една благинка: беше там, когато Калпазанчо задиряше върколака…

… който междувременно се бе покатерил на върха на една от грамадните декоративни вази, които се бяха разплодили като гъби из коридорите на банката. Та тази ваза цялата се тресеше. Както и ефрейтор Нобс, умиращ си от смях докато гледаше как…

… Калпазанчо подскача нагоре-надолу с възхитително оптимистичен ентусиазъм. В устата си обаче той държеше новата си играчка, която незнайно как се оказа навита и благосклонната съдба отреди на връхната точка на всеки от скоковете му нейните резки движения да причиняват цялото кученце да се превърта плавно във въздуха.

И Олян си помисли: значи върколакът е женски и има значка на Стражата на каишката си, а коса с този цвят вече съм виждал. Ха!

Но погледът му пак се върна в Калпазанчо, който си скачаше и си се премяташе с израз на абсолютно блаженство на мъничката си муцунка…

… и тогава капитан Керът го сграбчи от въздуха, върколакът избяга и представлението свърши. Но Олян щеше завинаги да си запази спомена. А следващия път като минеше покрай сержант Ангуа щеше да заръмжи под мустак, макар че това сигурно щеше да бъде квалифицирано като посегателство.

Като се облече, той излезе да се поразходи из безкрайните коридори.

Стражата бе поставила за през нощта множество нови стражи. Капитан Керът си беше умен, трябваше да му се признае. Бяха тролове. Много трудно беше с приказки да склониш един трол към твоята гледна точка. Той ги усещаше как го наблюдават, където и да отидеше. На вратата към подземието нямаше ченге, но духът на Олян падна, когато навлезе под сияйната светлина покрай Бълбукатора и завари едно до вратата към свободата.

Бухльо беше легнал на един дюшек и хъркаше стиснал четка в ръка. Олян му завидя.

Хюбърт и Игор работеха нещо по плетеницата от стъклария, която, Олян можеше да се закълне, изглеждаше все по-голяма всеки път щом той наминеше от тук.

— Нещо нередно ли има?

— Нередно ли? Нищо. Нищо не е нередно! — разпени се Хюбърт. — Всичко е наред! Да има нещо нередно? Защо решихте, че има нещо нередно? Какво би могло да Ви даде повод да помислите, че има нещо нередно?

Олян се прозина.

— Да се намира някакво кафе? Или чай? — попита той.

— Шпециално за Ваш, г-н Ментелик — предложи Игор, — ще направя Лекьор.

— Лекьор? Ама истински Лекьор?

— Точно от него, шър — подмигна Игор.

— Тук, нали знаете, той не може да се купи.

— Ошведомен шъм жа това, шър. Нашкоро той бе жабранен шъщо и в повечето от щарото Отечещво — Игор се разрови в някаква торба.

— Забранен ли? Как така забранен? Та това е само билково питие! Баба ми го правеше навремето!

— Дейщвително, много е традиционен — съгласи се Игор. — От него никнат кошми на гърдите.

— Вярно, и тя се оплакваше от това.

— Това да не е нещо алкохолно? — попита притеснен Хюбърт.

— В никой случай — възмути се Олян. — Баба ми не припарваше до алкохол! — той се замисли за малко и добави. — Освен може би до афтършейв. Лекьорът се прави от дървесна кора.

— О? Това звучи хубаво — рече Хюбърт.

Игор се оттегли в джунглата си от оборудване, откъдето се раздрънча стъкло. Олян поседна на отрупаната пейка.

— Как вървят нещата в твоя свят, Хюбърт? — дружелюбно се поинтересува той. — Добре ли си ромоли водата?

— Чудесно! Ама чудесно! Всичко е екстра! Няма нищичко нередно! — лицето на Хюбърт застина, той измъкна отнякъде бележника си, погледна една страница и го върна. — А Вие как сте?

— Аз ли? О, екстра. Само дето в трезора трябваше да има десет тона злато, а ги няма.

Откъм Игор се чу нещо досущ като строшено стъкло, а Хюбърт се втренчи ужасен в Олян.

— Ха? Ха-ха-ха-ха? — проговори той. — Ха-ха-ха а-ха а ХА-ХА-ХА!!! ХА ХА ХА!!! ХА ХА…

Като размазана сянка Игор скокна към масата и хвана Хюбърт.

— Ижвинявайте, г-н Ментелик — продума той през рамо, — това може да продължава ш чашове…

Той удари две плесници на Хюбърт и извади от джоба си една стъкленица.

— Г-н Хюбърт? Колко пръста Ви покажвам?

Очите на Хюбърт бавно се фокусираха.

— Тринайсе? — продума с треперлив глас той.

Игор се успокои и върна стъкленицата в джоба си.

— Точно навреме. Отлично, шър!

— Толкова съжалявам… — започна Хюбърт.

— Недей да се безпокоиш. И аз се чувствам горе-долу като теб — утеши го Олян.

— Та… това злато… случайно да предполагате кой, кой е взел?

— Не, но трябва да е някой вътрешен човек — каза Олян, — а сега, предполагам, Стражата ще натопи мен.

— Това значи ли, че вече няма да сте шеф? — поинтересува се Хюбърт.

— Съмнявам се, че ще ми дадат да управлявам банката от Тръшкалника.

— Майчице — възкликна Хюбърт и хвърли един поглед към Игор. — Хъм… а какво би станало, ако то някак си се върне?

Игор шумно се прокашля.

— Това ми се струва малко вероятно, а на теб? — изсумтя Олян.

— Да, ама Игор ми каза, че когато Пощата изгоряла миналата година, самите богове Ви дали парите, за да я възстановите!

— Кхъ-кхъм — каза Игор.

— Съмнявам се, че това би се случило за втори път — рече Олян, — а и не мисля, че има бог на банковото дело.

— Може пък някой да поеме това заради рекламата — примоли се отчаяно Хюбърт. — Една молитва няма да навреди.

— Кхъ-кхъм! — повтори Игор, този път по-силно.

Олян ги огледа един по един. Добре, нещо тук се мъти и няма да ми кажат какво.

Да се моля за голяма купчина злато? Че това кога е вършило работа? Добре де, миналата година свърши работа, но само защото предварително си знаех, къде има заровена голяма купчина злато. Боговете помагат на тези, които си помагат сами, а, честна дума, аз нима не си помагах?

— Наистина ли смятате, че си струва? — попита той.

Под носа му беше натикано малко димящо канче.

— Вашият Лекьор — обяви Игор.

Думите: „А сега си го изпийте, моля, и се разкарайте“ последваха по всякакъв друг начин освен словесно.

— А ти мислиш ли, че е добре да се помоля, Игор? — настоя Олян, гледайки го внимателно в лицето.

— Не бих могъл да кажа, шър. Позицията на Игорите относно молитвите е, че те не са нищо повече от надежда в ритъм.

Олян се наведе към него и прошепна:

— Игор, да си го кажем като юбервалдски земляци, твоето фъфлене току-що изчезна.

Игор се намръщи още повече:

— Шъжалявам, шър, толкова много грижи ша ми ше нашъбрали на главата — той изви очи накъм изнервения Хюбърт.

— Грешката е моя, че ви тормозя, добри ми хора — каза Олян и изпи чашата на екс, — а сега всеки момент ще двмтнкщцн зслпскзпр;ф щгщш§зщлвф, шжь швдиурэткц…

Ах да, Лекьорът, помисли си Олян. Той съдържаше билки и изцяло природни съставки. Но и беладоната е билка и арсеникът си е съвсем природен. В него, както казваха хората, нямаше алкохол, защото алкохолът нямаше как да оцелее там. Обаче чаша горещ Лекьор вдигаше мъже от леглото да работят навън когато е натрупало два метра сняг, а кладенецът е замръзнал. Той оставяше ума ти ясен, а мислите бързи. Белята беше само, че езикът нещо не можеше да навакса.

Олян премигна и рече:

— Ъшхцз…

Каза си довиждането, макар че то беше по-скоро „двжщкпнсвс“ и се заприбира през криптата, а светлината на Бълбукатора изблъскваше сянката му пред него. Тролове го гледаха подозрително докато се катереше по стълбището, мъчейки се да не даде на краката си да изхвърчат изпод него. Мозъкът му кипеше, но нямаше с какво да се заеме. Нямаше за какво да се захване, та да го заразчепква за решение. А след час и нещо щеше да излезе изданието на Вестника за провинцията, щеше да свърши бързо, а с него и той. Ще настане паника в банката, което и в най-добрия случай си е ужасяващо, а другите банки нямаше да му помогнат, нали така, защото той не беше в приятелския кръг. Позорът, Безчестието и г-н Калпазанчо го гледаха в лицето, но само последният го облизваше.

Значи някак си беше стигнал до кабинета. Лекьорът определено ти освобождаваше ума от всичките ти дребни грижи, съсредоточавайки ги в критичната грижа да задържиш всичко от себе си на една и съща планета. Той прие ритуалната лигава целувка от кученцето, стана от коленете си и стигна чак до стола.

Така… да поседне, с това можеше и да се справи. Но умът му препускаше.

Хората скоро щяха да довтасат. Твърде много въпроси без отговор щяха да се съберат. Какво да се прави, какво да се прави? Да се моли? Олян не си падаше много, много по молитвите, не защото не вярваше, че боговете съществуват, а защото се опасяваше, че може и да съществуват. Добре де, Аноя беше спечелила доста от него, а оня ден той бе забелязал лъскавия й нов храм, по фасадата му вече окачени обредни резачки за яйца, бъркалки за крем, черпаци, формички за курабийки и множество други безполезни прибори, дарени от благодарни поклонници, които са се били изправили пред перспективата за живот със заклещило се чекмедже. Аноя даваше избавление, защото се беше специализирала. Тя ни най-малко не претендираше да предлага рай, вечни истини или каквато и да е разновидност на спасение на душата. Тя просто ви даряваше гладко движение при изтегляне и достъп до вилиците. И практически никой не беше вярвал в нея преди той да я подбере наслука като едно от божествата, на които да благодари за едно чудесно откритие. Дали пък ще си го спомни?

Ако имаше някакво злато в заклещило се чекмедже, може би. Но да превърне боклук в злато, вероятно не. Все пак, нали човек се обръщаше към боговете като не му останеше нищо друго освен да се моли.

Той отиде до кухничката и взе един черпак от куката. Върна се в кабинета и го напъха в едно чекмедже, където той се заклещи, което си е основното предназначение на всички черпаци по света. Възгърми чекмеджетата си, това беше то. Очевидно шумът я привличаше.

— О, Аноя — въздигна глас той, тръскайки дръжката на чекмеджето, — аз съм Олян фон Ментелик, каещ се грешник. Не знам дали ме помниш? Всички ние, всички до един, сме просто прибори заклещили се в чекмеджета, направени от собствените ни ръце, а най-лош от всички съм аз. Ако можеш да намериш време и за мен грешния в претоварения Ти график, не ще ме намериш неблагодарен, истината Ти казвам, като дойде време да слагаме статуи на богове по покрива на новата Централна Поща. Вазите на старата изобщо не ми харесваха. Между другото статуя покрита със злато. Благодаря Ти предварително. Амин.

Олян дръпна за последно, черпакът изскочи, запремята се във въздуха като скачаща сьомга и строши една ваза в ъгъла.

Той реши да приеме това за обнадеждаващ знак. Предполагаше се, че в присъствието на Аноя трябвало да се усети цигарен дим, но понеже Прелест-Хубавинка бе прекарала над десет минути в тази стая, беше безполезно да души.

И после какво? Е, щом като боговете помагат на тези, които си помагат сами, оставаше още един про-Ментеликов вариант. Той се зарея в ума му: раздувай.