На покрива на Тръшкалника, най-стария затвор на града, Олян беше повече от олян. Беше стигнал до фазата да е толкова мокър, че да се приближи до сухотата от обратната страна. Той внимателно вдигна последната маслена лампа от малката семафорна вишка на плоския покрив и изля съдържанието й във фучащата нощ. Те и без това бяха само наполовина пълни. Да се чуди човек, как някой изобщо си беше сторил труда да ги запали в нощ като тази.

Той напипа пътя си обратно до ръба на покрива, намери абордажната си кука, преметна я внимателно през един, излъчващ строгост зъбец и отпусна от въжето докато не стигна невидимата земя. Постигнал така въже увито около масивен каменен издатък, той се плъзна надолу по двойното въже и го изтегли след себе си. След това скри абордажната кука и въжето в сметта на един заден двор — след час-два те щяха да бъдат откраднати.

Така значи. А сега…

Стражарската броня, която беше взел от съблекалнята в банката, му пасна като ръкавица. Е, той би предпочел да му пасне като ризница и шлем. Но в интерес на истината, тя вероятно не изглеждаше по-добре и на собственика си, понастоящем размотаващ се из коридорите на банката с нейната бляскава, но непрактична броня. Не беше тайна за никого, че подходът на Стражата към униформите беше един-единствен-размер-не-пасващ-на-никого и че Командор Ваймс не одобряваше броня, която да няма вид на млатена от тролове. На него му харесваше, когато една броня ясно показва, че си върши работата.

Олян почака колкото да си възстанови дишането, заобиколи сградата до голямата черна врата и позвъни. Механизмът се раздрънча и разтрака. Те няма да бързат, не и в нощ като тази.

Чувстваше се гол и уязвим като новороден омар. Надяваше се, че се беше подсигурил от всички възможни ъгли, но ъглите бяха… как им казваха, той нали беше на онази лекция в университета… ах, да. Ъглите бяха фрактални. Всеки беше бъкан с по-малки ъгълчета. Не можеш да се подсигуриш от всичките. Стражарят в банката можеше да бъде извикан по служба и да завари шкафчето си празно, някой може да е видял, как Олян я взима, Дженкинс може да е бил преместен… Да се провали всичко в пъклото. Като те притисне времето, оставаше само да караш нататък и да си готов да побегнеш.

Или, в настоящия случай, да хванеш тежкото чукче за врата с двете си ръце и да го стовариш тежко по клепалото, два пъти. Той изчака докато, с известен зор, малкият капак на вратата не се отмести встрани.

— Какво? — сопна се някакъв глас от сумрака оттатък.

— За конвой на арестант. На име Дженкинс.

— Какво? Посред проклетата му нощ ли?

— Имам подписана Форма 37 — заяви безизразно Олян.

Капачето се затръшна. Той пак зачака в дъжда. Този път минаха три минути преди да се отвори.

— Какво има? — обади се нов глас, просмукан от подозрителност.

Ох, хубаво. Беше Търбуханов. На Олян това му хареса. Това, което се канеше да стори тази нощ, щеше да натресе нещо бая неприятно на някой от тъмничарите, а някои от тях си бяха съвсем свестни, особено в отдел Смъртници. Търбуханов обаче беше истински гадняр от старата школа, виртуоз на дребнавите злини, от онзи тип злобари, които ще се хванат за всяка възможност да направят живота на затворника още по-голяма мизерия. Такъв като него, не само че ще ти плюе в паницата блудкава каша, а няма дори да има елементарното приличие да го направи където не можеш да го видиш. И също така си го изкарваше на слабите и наплашените. А имаше и още нещо хубаво. Търбуханов мразеше Стражата и чувствата бяха взаимни. Това можеше да се използва.

— Идвам за затворник, бе — оплака се Олян, — а ме държите тук на дъжда от пет минути!

— И тук ще си ми седиш, синко, о да, дотогава, докато не станем готови. Я ми дай заповедта!

— Пише, че е Дженкинс, Бухльо — каза Олян.

— Дай да я видя де!

— Казаха да ви я връча като ми предадете арестанта — Олян беше самият пример на безстрастна настоятелност.

— Я, ама ние сме си имали юрист? Хубаво тогава, Ейб, пускай учения ни приятел да влиза.

Капакът пак се затръшна и след още някое време дрънчене се отвори една странична вратичка. Олян пристъпи. И от вътрешната страна валеше също толкова силно.

— Виждал ли съм те преди? — наведе глава настрани Търбуханов.

— Постъпих миналата седмица — отговори Олян.

Зад него вратата пак беше заключена. Трясъкът на резетата отекна в главата му.

— Що си ми само един? — поиска да знае Търбуханов.

— Не знам, сър. Питайте мама и тате.

— Ти на интересен ли ми се правиш? За конвой се полагат двама!

Олян напълно незаинтересовано сви морни и мокри рамене:

— Така ли? Мен не ме питаха. Само ми казаха, че бил някакъв дребен пикльо и нямало да създаде проблеми. Ако щете, проверявайте. Чух, че го искали незабавно в двореца.

Двореца. Това промени блясъка в малките злобни очички на надзирателя. Човек, на който му сече пипето, не застава на пътя на двореца. А да пратят на тази неблагодарна задача, в тази ужасна нощ, някой смотан новобранец, виж в това вече имаше смисъл, самият Търбуханов би постъпил точно така.

Той протегна ръка и настоя:

— Заповедта!

Олян му предаде бележката. Човекът я прочете с доловимо мърдане на устните, очевидно горейки от желание нещо в нея да не е наред. Тук обаче нямаше да има проблеми, колкото и да се взираше човекът. Олян беше свил пачка бланки докато г-н Спулс му правеше кафе.

— Тоя ще увисне тая заран — каза Търбуханов приближавайки документа до фенера, — за кой им е притрябвал пък сега?

— Дедазнам — каза Олян. — Айде мърдай, де! Че след десет минути ми изтича смяната.

Тъмничарят се наведе напред.

— Само затова, приятелчето ми, ще ида да проверя. Само един съпровождащ, а? Бдителността никога не е излишна, нали така?

Та-ка, помисли си Олян. Всичко върви по плана. Десет минути той ще си сърба чая, колкото да ми даде един урок, пет минути докато разбере, че щраксът не работи, около секунда за да реши, че да пукне ако излезе да види каква е повредата точно пък в нощ като тази, още една секунда да си помисли, че документът си беше съвсем наред, нали му беше проверил водния знак, а това е най-важното… та кажи го двадесет минути, горе-долу.

Разбира се, той можеше и да греши. Всичко може да се случи. Точно сега Търбуханов може да сбира своите хора или може би е пратил някого да отърчи през задната врата и да намери истинско ченге. Бъдещето беше неясно. Той можеше да е на само няколко секунди от разобличението.

Нямаше как да бъде по-добре.

Търбуханов се вмести в двадесет и две минути. Чуха се стъпки, доста бавни и се яви Дженкинс, залитащ под тежестта на оковите, докато Търбуханов го ръгаше от време на време с тояга. Нямаше начин дребничкото човече да върви по-бързо, но все пак го ръчкаха.

— Май няма да ми трябват белезниците — обади се припряно Олян.

— Няма и да ги видиш — отвърна тъмничарят, — а това защото вие, келешите му с келеши, никога не ни ги връщате!

— Хубаво де — каза Олян — Давай, че измръзнах.

Търбуханов изръмжа. Не беше доволен той от света и живота. Наведе се, отключи белезниците и пак се изправи с едната ръка на рамото на човечеца. Другата му ръка се протегна държейки документ.

— Подписвай! — заповяда той.

Олян стори както му се каза.

И тогава дойде вълшебният миг. Причината поради която бумащината беше толкова важна в омазнения свят на тъмничарите, пазвантите и хващачите на крадци, беше, че онова, което наистина беше от значение по всяко едно време, беше хабеас корпус^[1], а именно, чия е ръката върху яката? Кой отговаря за тялото?

Олян беше запознат с процедурата, понеже вече я беше минавал в качеството на подвъпросното тяло. Пандизчията се движеше по релси от документи. Ако бъдеше намерен с отсъстваща глава, то последното лице подписало се за затворника, чиято шапка не беше налице върху врата му, имаше да отговаря на някои строги въпроси.

Търбуханов блъсна затворника към Олян и изрече осветените от времето слова:

— Сдал, сър! — излая той. — Хабиш го с у кърпа гъз!

Олян му върна документа и сложи другата си ръка на другото рамо на Бухльо.

— Приел, сър! — даде отговора си той. — Тъй вярно, хабя го с у кърпа вързан гъз!

Търбуханов изръмжа и си дръпна ръката. Актът беше извършен, законът беше удовлетворен, полагащото се беше положено, а Бухльо Дженкинс…

… изгледа печално Олян, ритна го здраво в слабините и хукна като заек по улицата.

Докато Олян се превиваше на две, единственото което успя да осъзнае отвъд малката си вселена от болка, беше как Търбуханов му се надсмива и му крещи:

— Пиленцето си е твое, милорд! Ти нали тъй вярно го хабиш с у кърпа вързан гъз! Ох-хо, да!

Олян вече беше възстановил способността си да ходи нормално, когато се върна в малката стаичка, взета под наем от Джак Нищичко-не-зная. Навлече си златния костюм, подсуши бронята, прибра я в торбата и забърза към банката.

Беше по-трудно да се върне в нея отколкото да излезе. Охраната се сменяше по същото време, по което персоналът си тръгваше и в общата суматоха Олян, облякъл скромния сив костюм, който носеше когато пожелаеше да престане да е Олян фон Ментелик и да се превърне в най-незапомнящия се човек в света, се промъкна без излишни въпроси. Всичко опира до ума: нощните пазачи започваха да пазят, когато всички се прибират по домовете си, нали така? Значи хората, отиващи си в къщи не бяха проблем, или, в случай че бяха, не бяха мой проблем.

Пазачът, който най-сетне се яви да види, кой се мъчи да отключи входната врата, беше проблем само докато друг пазач, способен на умерена интелигентност, му посочи, че ако председателят иска да си влезе в банката посред нощ, значи всичко е наред. Нали е проклетият му шеф? Ти нищо ли не четеш бе? Виждаш ли златния костюм? И той си има ключ! И какво от това, че има голям тлъст чувал? Нали влиза с него? Виж, ако излизаше с него, щеше да е друго нещо, ха-ха, само се майтапя, сър, да ме прощавате, сър…

Изумително е, какво може да постигне човек, ако му стиска да опита, помисли си Олян, докато пожелаваше на мъжете лека нощ. Примерно, той се суетеше толкова театрално с ключа и ключалката, защото това беше ключ от Пощата. Все още си нямаше от банката.

Дори и прибирането на бронята в шкафчето не беше проблем. Стражите все още си обикаляха установените маршрути, а сградата беше обширна и зле осветена. Съблекалнята беше празна и часове наред никой не й обръщаше внимание.

В новите му покои все още светеше лампа. Калпазанчо хъркаше по гръб посред кутията си за входящи. Нощна лампа светеше откъм вратата на спалнята. По-точно бяха две лампи, червени на цвят, всъщност бяха тлеещите очи на Гладис.

— Ще Искате Ли Да Ви Направя Сандвич, Г-н Ментелик?

— Не, благодаря ти, Гладис.

— Няма Да Ме Затрудни. В Ледницата Има Дробчета.

— Благодаря, Гладис, но не. Наистина не съм гладен — каза той.

Олян грижливо затвори вратата и легна на леглото. Тук горе сградата беше абсолютно тиха. Той беше свикнал с леглото си в Пощата, където откъм каретния двор винаги се дигаше шум.

Но не тишината го държеше буден. Той се беше втренчил в тавана и си повтаряше: тъпо, тъпо, тъпо! След някой друг час ще започне следващата смяна в Тръшкалника. Никой няма да се безпокои твърде много за липсата на Бухльо, докато не се появи с делови вид палачът и не мине изнервеното време, докато не решат, кой ще отиде до двореца и да види, има ли някакъв начин техният затворник да бъде все пак обесен тази сутрин. Дотогава той ще е на мили оттук и дори върколак няма да може да го надуши в прогизнала и ветровита нощ като тази. И нямаше какво да ги отведе до Олян, но в студената влажна светлина на два часа през нощта той можеше да си представи как Командор Ваймс си блъска главата над това по неговия си копойски начин.

Той примигна. Къде ще да избяга неговият човек? Според Стражата, той си нямаше шайка. Той просто си изработвал негови си марки. Що за човек ще си дава зора да фалшифицира марки от по половин пени?

Що за човек…?

Олян седна. Можеше ли да е толкова лесно?

Е, можеше. Бухльо беше достатъчно смахнат по неговия си благ, объркан начин. Приличаше на някой, който отдавна се е отказал от всякакви опити да разбере света отвъд статива си, някой за когото причината и следствието не бяха очевидно свързани. Къде би могъл да се скрие такъв човек?

Олян запали лампата и отиде до разнебитените останки от гардероба си. Още веднъж си избра простичкия сив костюм. Той имаше сантиментална стойност — с него беше обесен. Освен това беше незапомнящ се костюм за незапомнящ се човек с допълнителното предимство, че за разлика от черното, не личеше в тъмното. Той мина предвидливо през кухнята и отмъкна малко парцали от килера.

Коридорът беше приемливо осветен с по лампа на всеки няколко крачки. Лампите обаче създават сенки, в една от които, зад огромна ваза от династията Пинг от Бесян^[2], Олян беше само сиво петно на сив фон.

Пазачът го подмина, предателски безшумен по дебелия килим. Когато той си замина, Олян се втурна надолу по мраморното стълбище и се ската зад някаква палма в саксия, която някой бе счел за нужно да сложи там.

Всички етажи в банката излизаха на главната зала, която също като тази на Пощата се простираше от партера до тавана. От време на време, в зависимост от разположението, някой пазач от горен етаж можеше да вижда етажа под него. Понякога пазачите преминаваха през непостлан с килими мрамор. Понякога, на по-горните етажи, те пресичаха теракотени плочки, дрънчащи като звънци. Олян се изправи и се заслуша опитвайки се да изчисли ритъма на патрулите. Имаше повече, отколкото беше очаквал. Давайте де, момчета, охрана ли сте вие или какво? Какво стана с традиционния покер за цяла нощ? Толкова ли не знаете как да се държите?

Беше като страхотна загадка. По-добре беше и от нощното катерачество и даже от Екстремното Кихане! А най-добрата част беше, че ако го хванеха, ами нищо, той само бил проверявал сигурността! Браво, момчета, открихте ме…

Да, но не биваше да го хванат.

Един страж се качи по стълбите бавно и без да си дава зор. Облегна се на балюстрадата и за досада на Олян си запали някакъв фас. Олян го гледаше измежду листата как се облягаше удобно на парапета гледайки долния етаж. Беше сигурен, че това не влизаше в работата на стражите. И пушенето също!

След някое друго замислено вдишване, пазачът хвърли фаса, стъпка го и продължи нагоре по стъпалата.

Две мисли се сборичкаха за предния план на ума на Олян. Малко по-шумно пищящата беше: „Ама той има арбалет! Да не би първо да стрелят, за да си спестят после питането?“ Но налице беше също още един треперещ от възмущение глас: „Ама той отръска проклетата цигара право на мрамора! Тия високите бронзови джаджи с паничките с бял пясък не са сложени там без причина, моля ви се!“

Когато човекът се скри горе, Олян направи прибежка по останалите стъпала, плъзна се на обвитите си в парцали крака по полирания мрамор, намери вратата за подземието, бързо я отвори и точно навреме се сети да я затвори тихо след себе си.

Затвори очи и зачака виковете или другите му там звуци на преследването.

Отвори очи.

Откъм далечния край на криптата се разнасяше обичайното сияние, но не шумеше течаща вода. Само по някоя случайна капка подчертаваше дълбочината на иначе всепроникващата тишина. Олян премина предпазливо покрай слабо прошумоляващия Бълбукатор и навлезе в неизследваните сенки под забележителното сводничество.

„Ако ние построим сий храм, ти ще благоволиш ли да дойдеши?“ мина му през ума. Да, но богът на който разчитаха, така и не дойде. Беше тъжно, но погледнато от по-висока, небесна гледна точка, си беше доста глупаво. Нима не беше така? Олян беше чувал, че из света витаят може би милиони малки богове, заврели се под камъни, разнасяни от вятъра като сухи листа, накачулили се по най-високите клони на дърветата… Всички те чакаха големия си шанс, щастливия удар, с който можеха да си спечелят храм и жречество и поклонници, които да могат да нарекат свои. Да, но те не бяха дошли тук и не беше трудно да се разбере защо.

На боговете им трябваше вяра, а не пресметливост. Да построиш храма предварително беше все едно да дариш чифт чудесни обувки на безкрак човек. Това, че си построил храм, не значи, че вярваш в богове, а само че вярваш в архитектурата.

Нещо като работилница беше стъкмена до далечната стена на подземието край огромната древна камина. Един Игор работеше над ярък синьо-бял пламък огъвайки грижливо някаква стъклена тръба. Зад него някаква зелена течност се пенеше и съскаше в големи стъкленици: Игорите изглежда имаха естествен афинитет към светкавиците.

Човек винаги можеше да познае един Игор. Те направо се скъсваха да могат да бъдат разпознавани. Ако не стигаха прашните и омазнени костюми, нито разминаващите се на някой друг пръст очи, човек можеше да се осланя на това, че май на главата им можеше да се остави топче и да не падне.

Игор вдигна поглед към него:

— Добро утро, шър. А Вие ште…?

— Олян фон Ментелик — представи се Олян, — а ти ще да си Игор.

— Пожнахте от пръв път, шър. Чух много хубави неща жа Ваш.

— Тук долу ли?

— Винаги хвърлям по някое ухо, шър.

Олян едва се сдържа да не се втренчи в ръката му. Игорите и метафорите не вървяха кой знае колко добре заедно.

— Е добре, Игор… та значи… иска ми се да вкарам някого в сградата без да притеснявам стражите, та се чудех, дали тук долу няма още някоя врата?

Това, което не каза, но което прехвърча по ефира между тях беше: „Ти нали си Игор? А когато тълпата си подостри коловете и тръгне да разбива вратата, Игор винаги го няма вкъщи. Игорите са майстори на ненатрапчивото напускане.“

— Има една вратичка, която ижполжваме, шър. Не може да ше отвори отвън, така че не ше охранява.

Олян погледна с въжделение дъждобраните на закачалката.

— Чудесно. Чудесно. Аз тогава ще отскоча замалко навън.

— Вие ще шефът, шър.

— И след малко ще се върна от отскачането с един човек. Ъ, един господин, който не държи да се среща с местните власти.

— Нешъмнено, шър. Дай им шамо вили и те ши въображяват, че вшичко им е бащиния, шър.

— Той обаче не е някакъв убиец или такова.

— Аж шъм Игор, шър. Ние не жадаваме въпроши.

— Така ли? И защо?

— Не жнам, шър. Не шъм питал.

Игор заведе Олян до малка врата, водеща към мрачно затрупано с боклук стълбище, наполовина наводнено от несекващия дъжд. Олян поспря на прага, като водата вече беше започнала да наквасва евтиния му костюм:

— И още само едно нещо, Игор…

— Да, шър?

— Като минавах покрай Бълбукатора преди малко, в него имаше вода.

— О да, шър. Проблем ли има?

— Тя се движи, Игор. Това нормално ли е по това време на нощта?

— Това ли? О, прощо шифонните променливи, шър. Пощоянно ше шлучва.

— О, добрите стари сифони, а? Е, това си е облекчение…

— Прощо ми ше обадете ш почукването на бръшнаря-хирург, като ше връщате, шър.

— Какво е по…

Вратата се затвори.

Вътре Игор се върна на работното си място и пак запали газената горелка. Някои от малките стъклени тръбички сложени на парче зелен филц до него изглеждаха… чудновато и отразяваха светлината по смахнат начин.

Проблемът с Игорите беше… Работата с Игорите беше… Добре де, повечето хора не виждаха нищо повече от плесенясалия костюм, сплъстената коса, козметичните кланови белези и шевове и фъфленето. Което вероятно беше защото, като се изключи фъфленето, това беше единственото което можеше да се види. И, следователно, хората забравяха, че повечето хора, наемащи си Игори, не бяха с конвенционално здрав ум. Поискай им да ти изградят устройство за притегляне на бури и комплект стъкленици за съхраняване на мълнии и те ще се разсмеят^[3]. Те се нуждаеха, ох, как се нуждаеха само от някой, разполагащ с напълно функциониращ мозък, от които всеки Игор гарантирано притежаваше минимум по един брой. В действителност Игорите бяха умни, поради което те се озоваваха някъде другаде, когато запалените факли попаднеха в перките на вятърната мелница^[4].

Освен това те бяха перфекционисти. Поискай им да ти построят дадено устройство, и нямаше да получиш каквото си им поискал. А ще получиш каквото всъщност си си поискал.

Бълбукаторът бълбукаше в паяжината си от отражения. Водата се надигна в една тънка стъклена тръбичка и се преля в малък стъклен съд, който се обърна и се изсипа върху малка везна и причини отварянето на един миниатюрен клапан.

Съгласно „Вестника“ последното местожителство на Бухльо Дженкинс беше на Късата Пресечка. Нямаше номер, защото размерите на Късата Пресечка стигаха само за една врата. Въпросната врата беше затворена, но пък висеше на една панта. Въргалящото се наблизо жълто-черно въже издаваше на тези, които не бяха разбрали намека в състоянието на вратата, че този адрес наскоро е привлякъл вниманието на Стражата.

Когато Олян блъсна вратата, тя се изтръгна от пантата си и пльосна в потока вода, заливащ пресечката.

Не му се беше наложило да търси дълго, защото Бухльо не си беше дал зора да се крие. Той си беше в стаята на първия етаж, обкръжен от огледала и свещи и мирно рисуващ със замечтано лице. Като видя Олян, хвърли четката, сграбчи една тубичка от близката лавица и я приближи до устата си готов да я нагълта.

— Не ме карайте да използвам това! Не ме карайте да използвам това! — изскимтя той треперейки с цялото си тяло.

— Това някаква паста за зъби ли е? — попита Олян, подуши много задушевния въздух в студиото и добави. — Това, знаеш ли, можеше и да е от полза.

— Това е Жълта Уба, най-отровната боя в света! Не се приближавайте, иначе ще умра по ужасяващ начин! — изкряска фалшификаторът. — Ъ, всъщност най-отровната боя в света е може би Ахатейската Бяла, но тя ми свърши, което си е цяло безобразие — тук Бухльо се сети, че е престанал да държи тон на длъжното равнище и пак повиши глас, — но няма значение, и това е достатъчно отровно!

Един надарен аматьор все ще прихване туй-онуй, а Олян винаги беше намирал отровите за интересни.

— Арсенова съставка, а? — подметна Олян.

Всеки знаеше за Ахатейската Бяла. Не беше чувал за Жълта Уба, но арсенът се срещаше в множество привлекателни разцветки. Просто гледай да не си лапаш четката.

— Това е ужасяващ начин да се умре — продължи той, — за няколко дни човек общо взето се разкапва.

— Няма да се връщам там! Няма да се връщам там! — изпищя Бухльо.

— Използвали са я да избелват кожата — Олян пристъпи напред.

— Дръпнете се! Ще го използвам! Кълна се, че ще го използвам!

— Ето откъде е произлязла фразата „толкова красиво, че да си умреш“ — Олян се приближи още малко.

Той рязко посегна към Бухльо, който налапа тубичката. Олян я издърпа, отблъсквайки пътьом изпотените ръчички на фалшификатора и я разгледа.

— Точно както си мислих — заключи той и я прибра в джоба си. — Забравил си да махнеш капачката. Аматьорите винаги правят подобни грешки!

Бухльо се пообърка и попита:

— Да не искате да кажете, че има хора, които се самоубиват професионално?

— Вижте, г-н Дженкинс, тук съм за да… — започна Олян.

— Няма да се връщам в оня затвор! Няма да се връщам там! — заотстъпва човечецът.

— Мен това ме устройва. Бих искал да Ви предложа…

— Те, знаете ли, ме следят — сподели Бухльо. — Постоянно.

Ох. Това беше леко подобрение в сравнение със самоубийството с боя, но съвсем леко.

— Ъ… имате предвид в затвора ли? — попита Олян, само колкото да се увери.

— Навсякъде ме следят! Един от Тях е точно зад Вас!

Олян се спря да не се озърне, защото това беше пътят към лудостта. При условие, че доста от нея се намираше точно пред него.

— Неприятно ми е да го чуя, Бухльо. Ето защо…

Той се поколеба и си помисли: „Че защо пък не? С мен свърши работа“.

— Ето защо ще Ви разкажа нещо за ангелите — започна той.

Говореше се, че откакто Игори заживяха в града, гръмотевичните бури зачестили. Сега не гърмеше много, но пък пороят се сипеше все едно цялата нощ беше негова. Част от него преливаше в обувките му докато той стоеше до незабележимата странична вратичка към банката и се мъчеше да си спомни чукането на бръснаря-хирург.

А, да. Онова старото беше: рат та-да-да-да ТА ДА!

Или с други думи: „Подстригване и ампутация, клъц-клъц!“^[5]

Вратата незабавно се отвори.

— Бих ишкал да ше ижвиня жа липшата на шкърцане, шър, но пантите прощо не…

— Просто ми дай едно рамо с тези тук, какво ще кажеш? — прекъсна го Олян превит под тежестта на двете тежки кутии. — Това е г-н Дженкинс. Можеш ли да му стъкмиш някаква постеля тук долу? И има ли някакъв шанс да промениш малко външността му?

— Повече, отколкото бихте могли да ши предщавите, шър — зарадва се Игор.

— Имах предвид, така де, подстригване и бръснене. Можете да свършите това, нали?

Игор му хвърли изпълнен с болка поглед:

— Дейщвително един хирург техничешки може и да ижвършва фрижурални операции…

— А не, моля Ви, не го замразявайте.

— Ишках да кажа, че да, мога да го подщрижа — въздъхна Игор.

— Веднъж като бях на десет премръзнах, изстинах и ми извадиха сливиците — обади се Бухльо.

— Още ще ишкате ли? — обнадежди се Игор.

— Какво прекрасно осветление! — възкликна Бухльо. — Като ден е!

— Чудничко — каза Олян, — а сега поспете малко, Бухльо. Помните ли какво ви казвах. Сутринта Вие ще направите дизайна на първата прилична еднодоларова банкнота, разбирате ли?

Бухльо кимна, но умът му вече се рееше някъде другаде.

— Ти ще си с мен в тази работа, нали? — натякваше му Олян. — За толкова добра банкнота, че никой друг да не може да я направи? Нали ти показах моята скица? Знам, че можеш да се справиш по-добре, разбира се.

Той изгледа нервно дребното човече. Той не беше луд, в това Олян беше сигурен, обаче беше ясно, че поне за него, светът се случваше някъде другаде. Бухльо се спря посред разопаковането на кутията си.

— Ъм… аз не мога да създавам неща — измънка той накрая.

— Какво имаш предвид — сепна се Олян.

— Не знам как да създавам неща — Бухльо се беше втренчил в някаква четка, като че очакваше тя да свирне.

— Но ти нали си фалшификатор! Твоите марки са по-добри от нашите!

— Ъ, да. Но аз нямам Вашата… Не знам откъде да започна… Исках да кажа, трябва ми нещо от което да започна… исках да кажа, веднъж имам ли го, мога…

Трябва да беше четири часа, помисли си Олян. Четири часа! Мразя да има на два пъти четири часа в един и същ ден…

Той извади парче хартия от кутията на Олян и си намери молив.

— Виж сега — поде той — като начало…

И сега какво?

— Богатство — каза си той на глас, — богатство и солидност, като на фасадата на банката. Купища декоративни заврънкулки, които да не е лесно да се копират. И… панорамен пейзаж, ама не пейзански, а градски… Да! Анкх-Морпорк, всичко е за града! Главата на Ветинари, защото всички ще я очакват тук и голяма грамадна единица, така че да схванат посланието. Ах да, гербът, трябва да си го има. А тук отдолу — моливът бързо щрихираше — място за подписа на председателя, пардон, имах предвид за отпечатък от лапа. Отзаде… добре, говорим за по-засукани детайли, Бухльо. Някой друг бог ще ни придаде малко тежест. Някой от по-приличните. Как се казваше оня с тризъбата вилица? Е, значи, някой като него. Тънка работа, това е което ни трябва, Бухльо. А, и една платноходка. Харесвам платноходките. И още, отново ще им кажем, че струва един долар. Хъм… а да, мистичните бръщолевици никога не вредят, хората ще повярват на всичко, което ще да звучи древно и тайнствено. „Един грош за вдовицата не надсиява ли непобедимото слънце?“

— Какво значи това?

— За мен е пълна мъгла — обясни Олян, — току-що си го измислих — той скицира още туй-онуй и подбутна хартията към Бухльо. — Нещо като такова. Оттук си ти. Мислиш ли, че можеш да се справиш с това?

— Ще се опитам — обеща Бухльо.

— Добре. Ще се видим утр… по-късно. Игор тук ще те наглежда.

Бухльо вече се беше взрял в нищото. Олян издърпа Игор настрани.

— Само подстригване и бръснене, нали се разбрахме?

— Както кажете, шър. Правилно ли предполагам, че гошподинът не би желал никакви ушложнения шъш Щражата?

— Правилно.

— В такъв шлучай няма проблеми, шър. Мога ли да предложа промяна на името?

— Добра идея. Някакви предложения?

— Харешва ми името Менгеме, шър. Колкото жа личното име, върти ми ше Екшцентрик.

— Нима? И къде точно се върти? Не, не ми отговаряй. Ексцентрик Менгеме… — Олян се поколеба, но има ли смисъл да се спори по това време на нощта? Особено ако то вече е това време на сутринта. — Значи ще е Ексцентрик Менгеме. Погрижи се той изобщо да забрави името Дженкинс — добави Олян, както по-късно щеше да разбере, доста непредвидливо при дадените обстоятелства.

Олян се мушна обратно в леглото си без дори да му се налага да се снишава. Никой пазач не е в най-добрата си форма в малките часове. А и нали за през нощта всичко е заключено? Кой би могъл да нахлуе вътре?

А долу в превъзходно съвокупленото подземие художникът, известен по-рано като Бухльо, се загледа в скиците на Олян и мозъкът му завря. В интерес на истината, той не беше побъркан в обичайния смисъл на думата. Според определени стандарти той си беше съвсем здравомислещ. Изправен пред свят твърде сложен, неспокоен и неразбираем, за да се оправи човек в него, той го свиваше до малко мехурче само колкото да побере него и палитрата му. Там беше кротко и спретнато. Всичката шумотевица оставаше отвън и Те не можеха да го шпионират.

— Г-н Игор? — обади се той.

Игор вдигна поглед от сандъка в който тършуваше. В ръцете си държеше нещо като метален гевгир.

— Ш какво мога да Ви ушлужа, шър?

— Ще можете ли да ми намерите някакви стари книги с рисунки на богове и платноходки, а също и с изгледи от града?

— Ражбира ше, шър. В Лобин Клаут има антикварна книжарница.

Игор остави металния уред, измъкна похабена кожена торба изпод масата и след моментен размисъл, пъхна в нея един чук.

Дори и в света на новообявения г-н Менгеме беше толкова късно нощем, че чак беше твърде рано сутринта.

— Ъ, сигурен съм, че поръчката ми може и да почака за през деня — предложи той.

— О, аж винаги пажарувам нощем, шър — отвърна Игор, — когато тършя… ижгодни цени.

Олян беше събуден твърде рано от Калпазанчо застанал на гърдите му и писукащ доста силно с гумения си кокал. В резултат на което върху Олян се лееха обилни лиги. Зад Калпазанчо беше Гладис. А зад нея имаше двама мъже в черно.

— Милорд се съгласи да се срещне с Вас, г-н Ментелик — проговори весело единият.

Олян се опита да избърше лигите от ревера си, но успя само да лъсне костюма си.

— Аз искал ли съм да се срещна с него?

Един от мъжете се усмихна:

— Ооооо, да!

— От обесванията винаги изгладнявам — забеляза лорд Ветинари грижливо почиствайки едно ровко сварено яйце. — Не намирате ли, че е така?

— Ъ… само веднъж са ме бесили — отвърна Олян. — Нещо не бях много гладен.

— Предполагам, че е заради студения утринен въздух — продължи Ветинари, очевидно не чул последната реплика. — Възбужда апетита.

За пръв път той хвърли поглед на Олян и си даде загрижен вид:

— Леле-мале, Вие не се ли храните, г-н Ментелик? Трябва да се храните. Изглеждате малко изнемощял. Надявам се, че работата не Ви изцежда силите?

Някъде по пътя си към двореца, помисли си Олян, сигурно ще да съм объркал света. Сигурно беше станало нещо такова. Нямаше друго обяснение.

— Ъ, кой е бил обесен? — проговори той.

— Бухльо Дженкинс, фалшификаторът — отговори Ветинари отново вглъбен в хирургическото отстраняване на жълтъка от белтъка. — Дръмнот, сигурно г-н Ментелик ще пожелае някакъв плод? Или от онази чревораздирателна смеска от зърна и ядки, която толкова харесвате?

— Точно така, сър — включи се секретарят.

Ветинари се наведе към Олян, сякаш канейки го да се присъедини към някаква конспирация и добави:

— Доколкото разбрах, готвачът прави солена херинга за охраната. Много укрепваща силите. Наистина изглеждате доста блед. Не го ли намирате за твърде блед, Дръмнот.

— На границата на изтощението е, сър.

Все едно му вливаха киселина в ухото капка по капка. Олян трескаво се заразмисли, но най-доброто което съумя да постигне беше:

— Много ли хора се бяха събрали на екзекуцията?

— Не особено. Предполагам, че не е била подобаващо оповестена — каза Ветинари, — а и разбира се, неговото престъпление не беше съпроводено с кофи кървища. Което винаги събужда възторг в публиката. Бухльо Дженкинс обаче присъстваше, о да. Той изобщо не е рязал гърла, но обезкървяваше града, капка по капка.

Ветинари беше изял всичкия белтък, оставяйки жълтъка лъщящ и непокътнат.

Какво бих сторил аз, ако бях Ветинари и установях, че затворът ми е на път да стане на посмешище? Нищо не подронва авторитета повече от смеха, мислеше си Олян. Или по-точно, какво би сторил той ако беше себе си, което разбира се си е така…

Бесиш някой друг, ето какво. Намираш някой нещастник с общо взето подходящото телосложение, очакващ в пандиза кючека на въже и му предлагаш сделка. О, той пак ще си увисне, но под името Бухльо Дженкинс. Ще тръгне слух, че дубльорът е бил помилван, но умрял по случайност или нещо такова, а старата му майчица или пък жена му и дечицата му ще получат анонимна кесия мангизи и ще си спестят малко от позора. А обществеността ще си получи обесването. И така, с малко късмет, Търбуханов вече ще е преквалифициран в мияч на плювалници, справедливостта или поне нещо донякъде наподобяващо я, ще бъде видимо възтържествувала и до света ще достигне посланието, че престъпления срещу града биха могли да бъдат замисляни изключително от хора с вратове от ковано желязо, а и за тях няма да е сигурно.

Олян осъзна, че опипва собствения си врат. Понякога, дори и досега, той се събуждаше нощем само един миг преди пустотата да зейне под краката му…

Ветинари го гледаше. Това на лицето му не беше точно усмивка, но Олян имаше потрисащото усещане, че всеки път, когато се опиташе да мисли като Ветинари, негова светлост се плъзваше по тези мисли като голям черен паяк по банани и се развяваше където не му беше мястото.

И тогава дойде увереността. Бухльо в никой случай нямаше да умре. Не и с талант като неговия. А щеше да бъде провесен през трапа право в някой нов живот, също като Олян. Щеше да бъде събуден и да получи ангелското предложение, което в случая с Бухльо щеше да бъде хубава светла стая някъде, три яденета дневно, гърнето му да се изпразва при повикване и всичките бои, които му се приискат. От гледна точка на Бухльо това щеше да е раят. А пък Ветинари… щеше да си има най-добрия фалшификатор в света, работещ за града.

Ох, проклятие. Изпречил съм се на пътя на Ветинари. Право на пътя на Ветинари съм.

Оранжево-златистото кълбо отхвърлен жълтък сияеше на чинията на Ветинари.

— Напредват ли чудесните Ви планове за книжни пари? — попита негова светлост. — Чувам много нещо за тях.

— Какво? О, да. Ъ, бих искал да сложа главата Ви на еднодоларовата, ако обичате.

— Но разбира се. Отлично място за слагане на глава, като се имат предвид всички други места където би могла да бъде поставена.

Да бе, примерно на кол. Той се нуждае от мен, мислеше си Олян, когато изобщо-не-заплахата хвана дикиш. Но до каква степен?

— Вижте, аз…

— Вероятно плодотворният Ви ум би могъл да ми помогне в една малка загадка, г-н Ментелик — Ветинари се потупа леко по устните и отмести стола си. — Последвайте ме. Дръмнот, моля Ви, донесете пръстена. И щипците, разбира се, просто за всеки случай.

Той излезе на балкона с Олян, влачещ се подире му и се облегна на балюстрадата с гръб към обвития в мъгла град.

— Облаците са още твърде гъсти, но предполагам, че слънцето ще пробие всеки момент, не мислите ли? — подметна той.

Олян погледна небето. Насред сивите талази просветваше петно в бледо златисто, като жълтък на яйце. Какво си беше наумил този човек?

— М-да, съвсем скоро — измърмори той.

Секретарят поднесе на Ветинари малка кутийка.

— Това беше кутията от Вашия печатен пръстен — сети се Олян.

— Браво, г-н Ментелик, както винаги сте наблюдателен! Вземете го.

Олян го хвана предпазливо. Беше черен и създаваше някакво странно чувство за органичност. Буквата V като че се втренчи в него.

— Да забелязвате нещо необичайно в него? — наблюдаваше го внимателно Ветинари.

— Топъл е на пипане — забеляза Олян.

— Да, нали — рече Ветинари. — Така е, защото е направен от стигий. Наричат го метал, но съм убеден, че всъщност е сплав, при това от магичен произход. Джуджетата понякога го намират в района на Локо^[6] и е изключително скъп. Някой ден ще взема да напиша монография върху увлекателната му история, засега обаче е достатъчно да се спомене, че от него обикновено се интересуват само тези, които по склонност или образ на живот се движат в мрака… а също и, естествено, тези, за които животът без риск не си струва да се живее. Той, виждате ли, може да убива. Изложен на пряка слънчева светлина, за няколко секунди се нагрява до температурата на топенето на желязото. Никой не знае защо.

Олян метна поглед към мътното небе. Проблясъкът като от ровко яйце потъна в поредното валмо мътилка. Пръстенът поизстина.

— От време на време сред младите убийци се надига фурор по стигиеви пръстени. Класиката е денем да се носи над пръстена бродирана черна ръкавица. Всичко опира до риска, г-н Ментелик. До това да живееш със Смъртта в джоба си. Бих се обзаложил, че има хора, които биха дръпнали тигър за опашката просто да става веселба. Разбира се, хората, които ги интересува не толкова самата опасност, колкото шикът, носят само ръкавица. Както и да е, преди не повече от две седмици единственият човек в града, поддържащ запас от стигий и умеещ да го обработва, е убит късно нощем. Убиецът хвърля след себе си ментова бомба. Кой мислите го е направил?

Няма да поглеждам нагоре, зарече се наум Олян. Това е само игра. Той иска да се поизпотя.

— Какво е взето? — каза той.

— Стражата не знае, защото, нали разбирате, взетото de facto не е било там.

— Добре тогава, какво е било оставено? — продължи да пита Олян и си отбеляза, че и Ветинари не поглежда небето.

— Няколко скъпоценни камъка и една-две унции стигий в сейфа — отговори Ветинари. — Не попитахте как е бил убит човекът.

— Как е бил…

— Арбалетен изстрел в главата, докато е седял. Не е ли вълнуващо, г-н Ментелик?

— Значи наемен стрелец — заразсъждава отчаяно Олян, — било е предварително планирано. Може да не е платил някой дълг. Или да е бил укривател и да се е опитал да изиграе някоя шашма. Не ми достига информация!

— Тя кога ли достига? — отбеляза Ветинари. — Шапката ми се връща от почистване леко променена и един младеж, работил там, умира в кръчмарска свада. Бивш градинар се промъква тук в тъмна доба и купува доста износен чифт стари обувки на Дръмнот. Защо? Сигурно никога няма да узнаем. Защо един мой портрет е откраднат от Кралската Художествена Галерия миналия месец? Кому е от полза?

— Ъ, защо е бил оставен оня стигий в сейфа?

— Добър въпрос. Ключът е бил в джоба на убития. Така че какъв ли е мотивът?

— Не ми достига информация! Отмъщение? Затваряне на устата? Или да е направил нещо, което не е трябвало? Може ли да се направи кама от това нещо?

— Топло, г-н Ментелик, топло, струва ми се. Не относно оръжието, а защото струпването на стигий в маса значително надвишаваща тази на пръстена води до внезапна експлозия. Но също така е вярно, че той е бил доста алчен човек.

— Някакви разногласия? — гадаеше Олян.

Да, вярно че ми е топло, благодаря много! И за какво са тези щипци? Да прибере пръстена след като ми прогори ръката ли? Светлината прииждаше, той можеше вече да види бледи сенки по стената и усети как потта църцори по гръбнака му…

— Интересна мисъл. Дайте ми пръстена — каза Ветинари и протегна кутията.

Ха! Значи в крайна сметка си е било само шоу, за да ме изплаши, помисли си Олян докато хвърляше проклетия пръстен в кутията. Досега не съм и чувал за стигий! Трябва да си го е измислил…

Той долови зноя и видя как пръстена се нажежи до бяло още докато падаше в кутията. Капакът бързо се затвори и в зрението на Олян остана мораво петно.

— Забележително, нали? — изкоментира Ветинари. — Между другото, беше ненужно глупаво да го държите през цялото време. Аз, знаете ли, не съм чудовище.

Да, помисли си Олян, чудовищата не си играят игрички с мозъка ти. Е, поне не и докато той е в главата ти…

— Вижте, що се отнася до Бухльо, аз не исках… — започна той, но Ветинари вдигна ръка.

— Нямам представа, за какво ми говорите, г-н Ментелик. В действителност аз Ви поканих тук в качеството Ви на de facto заместник генерален директор на Кралската Банка. Бих искал да ми отпуснете… имах предвид да отпуснете на града… половин милион долара на два процента. Разбира се, Вие сте напълно свободен да откажете.

Толкова много мисли се заблъскаха към аварийния изход в ума на Олян, че остана само една:

„Ще ни трябват по-големи банкноти…“

Олян стигна бегом до банката и се втурна право към малката вратичка под стълбището. Долу в подземието му харесваше. Беше прохладно и спокойно, като се изключат гъргоренето на Бълбукатора и писъците. Момент, това последното май не беше редно, нали?

Розовите миазми на неволното безсъние се завихриха в главата му когато той отново се впусна в бяг.

Екс-Бухльо седеше на един стол, очевидно чисто обръснат като се изключи малката заострена брадичка. Нещо като метален шлем беше закрепено на главата му, от който излизаха жици водещи към искрящо и прещракващо устройство, което само един Игор би пожелал да разбере. Във въздуха тегнеше мирис на гръмотевична буря.

— Какво правиш на горкия човек? — изкрещя Олян.

— Променям му ума, шър — отговори Игор и включи огромен шалтер.

Шлемът избръмча. Менгеме премигна.

— Гъдел ме е — спомена той — и не знам защо има вкус на ягоди.

— Ама ти гърмиш със светкавици право в главата му! — възмути се Олян. — Това е варварство!

— Не, шър. Варварите не ражполагат ш такива въжможнощи — отвърна гладко Игор. — Не правя нищо друго ошвен да отщраня вшичките му лоши шпомени и да ги шкладирам… — тук той дръпна някакво покривало и разкри голяма стъкленица със зелена течност, в която киснеше нещо кръгло и набучено с още повече жици — … в това!

— Значи му пъхаш мозъка в някаква… тиква?

— Това е ряпа, шър.

— Невероятно е какво могат да постигнат само, нали? — обади се един глас до лакътя на Олян.

Той погледна надолу. Г-н Менгеме, вече без шлема, се озари в усмивка. Изглеждаше лъснат и стегнат, като продавач на обувки от по-висока категория. Игор беше постигнал дори и трансплантация на костюм.

— Добре ли си? — загрижи се Олян.

— Отлично!

— Как е… усещането?

— Трудно е да се изрази — замисли се Менгеме, — но звучеше точно както мирише вкусът на малините.

— Нима? О. Тогава предполагам че всичко е наред. Наистина ли се чувствате добре? В себе си?

Олян трескаво търсеше ужасяващия дефект. Трябваше да го има. Обаче Бух… Ексцентрик изглеждаше щастлив и преизпълнен с увереност мъж, готов да посрещне всичко, с което му излезе животът и да го тръшне. Игор си намотаваше жиците с много самодоволна усмивка на онова, което под всичките му белези вероятно беше неговото лице.

Олян почувства лека вина. И той беше юбервалдско момче, и той беше слязъл през Виелинуския проход в търсене на благосъстояние… поправка, на благосъстоянията на другите… и не му прилягаше да прихваща модния равнинен предразсъдък срещу рода на Игорите. В крайна сметка нима те просто не прилагаха на практика онова, което велегласно изповядваха толкова много жреци: че плътта е само грубичка дреха от евтино платно носено от невидимата и безсмъртна душа, следователно нима размяната на късове и парчетии все едно са резервни части можеше да е по-лоша от държането на калпав дюкян за дрехи втора употреба? Постоянен източник на болезнено учудване за Игорите беше как хората не могат да осъзнаят, колко разумно и предвидливо е това, най-малкото докато секирата не се изметне и на хората не им дотрябва спешно протегната в помощ ръка. Защото дойдеше ли това време, дори и един Игор изглеждаше добре.

Най-често те изглеждаха… услужливи. Игорите с тяхната невъзприемчивост към болката, чудодейните си целебни средства и възхитителната си способност да си правят сами на себе си хирургически операции с помощта на ръчно огледалце, очевидно биха могли и да не изглеждат като поизгърбени лакеи, престояли някой месец под дъжда. Всичките Игорини изглеждаха зашеметяващо, но винаги имаше все нещо: изящно извит белег под едното око, декоративен шев на китката или още нещо за Изгледа. Това беше шокиращо, но пък сърцето на един Игор винаги си беше на мястото. Или поне някое сърце.

— Ами, ъ… браво, Игор — смотолеви Олян, — значи тогава сме готови да се заемем с нашия доларов знак, а, г-н ъ… Менгеме?

Усмивката на г-н Менгеме грееше като слънце.

— Вече я свърших! — провъзгласи той. — Още тази сутрин!

— Невъзможно!

— Наистина я направих! Елате да я видите!

Дребният човечец отиде до масата и взе лист хартия. Банкнотата искреше в пурпурно и златно. Излъчваше пари на вълни. Сякаш се рееха над хартията като някакво вълшебно килимче. Внушаваше богатство и тайнственост и традиционност…

— Ще изкараме толкова много пари! — възхити се Олян.

Добре би било, добави той наум. Ще трябват поне 600000 от тях, освен ако не измисля по-големи деноминации.

Да, но ей я на, толкова красива, че да ти се доплаче, и да изпонаправиш още много като нея и да си ги сложиш в портмонето…

— Как успя да я направиш толкова бързо?

— Всъщност повечето си е чиста геометрия — обясни г-н Менгеме. — Г-н Игор беше толкова добър да ми стъкми едно малко устройство, което много ми помогна. Естествено, тя още не е довършена, още не съм започнал с другата страна. Мисля още сега да се захвана с нея на свежа глава.

— Значи мислиш, че можеш да я направиш и по-добра? — ахна Олян в страхопочитание пред гения.

— Чувствам се толкова… пълен с енергия! — сподели Менгеме.

— Това ще да е онези елек-трикови флуиди, предполагам — рече Олян.

— Не, имам предвид, че ми е толкова ясно, какво точно трябва да се направи! Преди всичко беше като ужасна тежест, която трябваше да вдигна, сега обаче всичко е ясно като ден!

— Е добре, радвам се да го чуя — каза Олян без да е напълно сигурен че се радва, — а сега извинявайте, имам да оправям банка.

Той се втурна между арките и излезе в главната зала през непретенциозната врата точно навреме, за да избегне на косъм сблъсък с Бент.

— А, г-н Ментелик, чудех се, къде ли сте…

— Това нещо важно ли е, г-н Бент?

Главният касиер изглеждаше обиден — нима изобщо би го безпокоил за нещо, което да не е важно.

— Има голяма група мъже пред Монетния двор — съобщи той — с тролове и каруци. Те казват, че щели да монтират тук — Бент потръпна — печатарска машина!

— Точно така — кимна Олян, — те са от Тиймър и Спулс. Парите ще трябва да се печатат тук. Така ще изглежда по-официално и ще можем да контролираме какво излиза от вратата.

— Г-н Ментелик, Вие превръщате банката в някакъв… цирк!

— Добре де, аз съм човекът с цилиндъра, г-н Бент, което струва ми се ме прави водещия представлението! — засмя се той, за да поразведри обстановката, но лицето на Бент изведнъж стана като буреносен облак.

— Нима, г-н Ментелик? А кой Ви е казал, че водещият представлението ръководи цирка? Дълбоко грешите, сър! Защо пренебрегвате останалите участници?

— Защото те не са наясно, в какво е същината на една банка. Ще дойдете ли с мен в Монетния двор?

Той закрачи през главната зала, макар че му се налагаше да лавира и да се провира между опашките.

— А Вие значи сте наясно със същината на банката, така ли, сър? — не се предаваше Бент, следвайки го с отривистата си походка на фламинго.

— Аз се уча. Защо пред всяко гише има по опашка? — повдигна въпрос той. — Така ако един клиент се забави повече, цялата опашка ще трябва да чака. И ще започнат да прескачат от опашка на опашка и докато се усетим, някой ще свърши с противно нараняване на главата. По-добре да се остави една голяма опашка, а на хората кажете да отиват до първото освободило се гише. Хората няма да ги притеснява, че опашката е дълга, ако виждат, че се движи… Извинете, господине!

Това последното го каза на един клиент, с който се блъснаха, който се поизправи, ухили се на Олян и произнесе с глас от миналото, което трябваше да си остане погребано:

— Я, ама това да не е старото ми приятелче Албърт. Добре си се уредил тук, а? — непознатият запелтечи през зле прилягащите му зъби. — Ц тоя ми ти бляцкав коцтюм!

Миналото на Олян придойде пред очите му. Дори не му се наложи да прибегне до неудобствата на умирането, макар че се чувстваше, сякаш и това предстои.

Беше Метракис. Нямаше кой друг да е освен Метракис.

Паметта на Олян го халоса с торба пясък, няколко пъти поред. Това чене! Проклетото му чене! То беше радостта и гордостта на този човек. Беше го измъкнал от устата на един старец, когото беше ограбил, докато нещастникът умирал от страх! Шегуваше се, че то имало свой собствен живот! И се измяташе, и запецваше, и се приплъзваше, и изобщо пасваше толкова зле, че веднъж се извъртя в устата му и го захапа по гръкляна! Понякога го вадеше и му говореше! И, ох, беше толкова старо, че почернелите зъби бяха издялани от моржова кост, а пружината беше толкова силна, че понякога отмяташе горнището на главата му толкова назад, че можеше да погледнеш право през ноздрите му!!

Всичко си излезе като скапана стрида.

Той беше просто Метракис. Никой не му знаеше личното име. Олян се беше сдружил с него веднъж, ами, някъде преди десет години и те проведоха старата шашма с наследника една зима в Юбервалд. Беше много по-възрастен от Олян и все още имаше онзи сериозен професионален проблем, заради който миришеше на банани.

Той беше гадно човече. Професионалистите си имат своята гордост. Все трябва да има хора, които да не грабиш, неща, които да не крадеш. И трябваше да си имаш стил. Нямаш ли стил, никога няма да се издигнеш.

Е, Метракис нямаше стил. Не използваше насилие, освен когато липсваше абсолютно всякакъв шанс за отпор, но в този човек имаше някаква обща, сбъркана, къркореща злоба, от която на Олян му се гадеше.

— Проблем ли има, г-н Ментелик? — попита Бент втренчен в Метракис.

— Какво? О… не… — поосвести се Олян.

Това е изнудване, мислеше си той. Заради онази проклета снимка във вестника е. Обаче той не може да докаже нищо, ама нищичко.

— Имате грешка, господине — каза Олян.

Той се огледа. Опашките си се придвижваха и никой не му обръщаше внимание.

Метракис наклони глава настрана и изгледа Олян с любопитство:

— Гречка ли, цър? Мочже. Мочже и да е гречка. Ц тоя мой чживот по пътичтата, вцеки ден кат цречтам нови хора, нали рацзбирате… добре де, не рацзбирате, понечже чтото не цте Албърт Ицкрометов. Ама чудна работа, чтото имате неговата уцмивка, цър, както е мъчна работа да це промени уцмивката на някой, а Вачата уцмивка, цър, ами тя е цякач малко пред лицето Ви, катче надцъртате ицзцзад нея цляк. Цъчто като на младия Албърт Ицкрометов уцмивката. Чевръцто момче бече той, много чевръцто, ама много, научжих го ацз на вцичко, дето го цзнаех.

… което отне не повече от десет минути, спомни си Олян, а после ми трябваше цяла година, докато успея да забравя туй-онуй от него. От такива като тебе на престъпниците им излиза лошо име…

— … та, цър, чудите це цигурно Вие, мочже ли вълка покрай коцзината да ци цмени и нрава? Мочже ли оня чмекер, дето го цзнаех, да цзагърби чирокия и удобен път цзаради тецния и трънлив? — той хвърли кратък поглед към Олян и добави — Опаа! Не, рацзбира це, ама не, как чте це чудите, като понечже никога не цте ме вичждали доцега. Да, ама мен ме цгачтиха в Пцевдополиц, нали рацзбирате, и ме хвърлиха в панделата и там цречтнах Ом.

— Защо? Той пък какво е направил? — беше глупаво, но Олян не успя да се сдържи.

— Чегувате це Вие, цър, чегувате це — рече скръбно Метракис. — Ацз обаче цъм нов човек, цъвцем нов. И цега моята миция е да ноця благи вецти, цър — в този момент Метракис измъкна с бързината на змия очукана тенекия от омазнения си елек. — Прецтъпленията ми ме гнетят като вериги от нагоречтено чжеляцзо, цър, като вериги, ацз обаче цъм човек петимен да це рацзтоваря от туй бреме чрецз добри дела и ицзповед, като поцледното е оцобено вачжно. Много ми це е нацъбрало на дучата и ц него нямам цпокоен цън, цър — той раздрънка тенекията, — цза дечицата, цър?

Това сигурно щеше да мине по-добре, ако досега не те бях виждал да го правиш и друг път, помисли си Олян. Разкаялият се разбойник беше едно от най-старите мошеничества в учебника.

— Добре, радвам се да чуя това, г-н Метракис — каза той. — Съжалявам, но не съм приятелят, когото търсите. Защо пък да не Ви дам някой друг долар… за дечицата.

Монетите издрънкаха по дъното на тенекията.

— Много цъм Ви благодарен, г-н Искрометов — каза Метракис.

Олян леко се усмихна:

— Фактически аз не съм г-н Искрометов, г-н…

Нарекох го Метракис! Ей така! Нарекох го Метракис! Да ми е споменал името си? Той забеляза ли? Няма как да не е забелязал!

— … извинявам се, исках да кажа, отче — замаза положението той и някой случаен човек дори не би забелязал незначителната пауза и бая припряното измъкване. Метракис обаче не беше случаен човек.

— Благодаря Ви, гоцподин Ицкрометов — отвърна той и Олян чу и натъртването на „господин“ и взривоопасно сардоничното „Ицкрометов“. Това значеше „Пипнах ли те!“

Метракис намигна на Олян и пое през залата на банката, тръскайки тенекията си под кръвосмразяващия дрънчащ акомпанимент на зъбите му:

— Проклет и тричжди проклет е пльонк! онцзи, който краде чрецз думи, цзачжтото ецзикът му чте цзалепне цза небцето му цък! Отделете по някоя дребна монетка цза горките цирачета шляп! Братя и цецтри! Онцзи, който джвянк! даде, на него чте му це, обчто вцзето, въцздаде…

— Ще извикам охраната — заяви твърдо г-н Бент. — Ние не допускаме просяци в банката.

Олян го хвана за ръката и се намеси припряно:

— Не, не и с всичките тези хора наоколо. Надругаване над човек в расо и тем подобно. Няма да изглежда добре. Мисля, че скоро сам ще си тръгне.

Сега той ще ме остави да увра, мислеше си Олян, когато Метракис се насочи най-безгрижно към вратата. Той така действа. Ще изчака. А после ще изскочи и ще иска пари, отново и отново.

Добре, но какво би могъл да докаже Метракис? Но дали изобщо ще има нужда да доказва нещо? Започне ли да разправя наляво и надясно за Албърт Искрометов, достатъчно ще влоши нещата. Ветинари дали би го хвърлил на вълците? Може би. Вероятно би. Можеш да си обзаложиш шапката, че нямаше да я захване онази игра с възкресяването, без да си има сума ти резервни варианти.

Добре, най-малкото той имаше известно време. Метракис няма да избързва. Той обичаше да гледа как хората се гърчат.

— Добре ли сте? — попита Бент.

Олян се завърна в реалността.

— Какво? А, идеално.

— Не бива да поощрявате този род хора тук, знаете ли.

Олян се стегна.

— В това отношение сте напълно прав, г-н Бент. Да вървим в Монетния двор.

— Да, сър. Но Ви предупреждавам, г-н Ментелик, тези мъже не могат да бъдат прелъгани с красиви думи!

— Инспектори… — произнесе десет минути по-късно г-н Сенчестов, опипвайки думата с език като да беше бонбонче.

— Имам нужда от хора, които ценят високите традиции на Монетния двор — каза Олян и не добави: „примерно това да се правят монети много, ама много бавно и да си вземат работата и за вкъщи“.

— Инспектори — повтори г-н Сенчестов.

Зад него мъжете от будките с шапки в ръце примигваха като бухали към Олян, освен когато г-н Сенчестов говореше, а тогава те го гледаха в тила. Бяха се натъпкали в официалната будка на г-н Сенчестов, построена високо на стената като лястовиче гнездо. Скърцаше щом някой помръднеше.

— И, разбира се, все още ще имаме нужда от някои от вас да се оправяте с надомниците — продължи Олян, — но основната ви задача ще бъде да наблюдавате хората на г-н Спулс да пристигат навреме, да спазват вътрешния ред и да съблюдават изискванията за сигурност.

— Сигурност — повтори г-н Сенчестов като че опитвайки думата на вкус.

В очите на Мъжете Олян можеше да види злобни проблясъци. Които гласяха: „тези копелета може и да ни вземат Монетния двор, но за да излязат от тук, ще трябва да минат покрай нас“. Ха-ха!

— И разбира се, можете да си запазите будките — добави Олян. — Освен това имам планове за юбилейни монети и други изделия, така че вашите умения няма да останат неизползвани. Какво ще кажете?

Г-н Сенчестов се спогледа с колегите си и отвърна:

— Бихме искали да обсъдим това.

Олян им кимна, хвърли един поглед на Бент и се спусна по скърцащата паянтова стълба до пода на Монетния двор, където частите на новата преса вече се сглобяваха. Като ги видя Бент леко потръпна.

— Те, знаете ли, няма да приемат — продума той с неприкрита надежда в гласа си. — Стотици години наред те са работили по един и същи начин! И са истински майстори!

— Каквито са били и хората изработвали кремъчни остриета — контрира Олян.

В действителност той сам беше учудил себе си. Трябва да беше заради срещата с Метракис. Беше накарала ума му да запрепуска.

— Вижте, не ми харесва да виждам занемарени умения — рече той, — но аз ще им дам по-добри заплати и почтена работа и ще им запазя будките. Няма да видят по-добра оферта и за сто години…

Някой се заспуска по люлеещото се стълбище. Олян го разпозна като Младия Алф, който, колкото и да е странно, някак бе успял да намери работа в Монетния двор все още твърде млад, за да се бръсне, но определено достатъчно възрастен, за да е на петна.

— Ъ, Мъжете рекоха, дали ще има значки? — каза момчето.

— Всъщност имах предвид униформи — не закъсня с отговора си Олян, — сребърни нагръдници и леки сребърни плетени ризници, така че да изглеждате впечатляващо ако имаме посетители.

Хлапето извади лист хартия от джоба си и се свери с него.

— А папки със закопчалки няма ли да има? — попита то.

— Ама разбира се — обеща Олян, — а също и свирки.

— А това, ъ, за будките нали е сигурно?

— Аз съм човек на думата си — увери го Олян.

— Вие сте човек на думите, г-н Ментелик — рече Бент, когато момчето се прибра по клатушкащите се стълби, — обаче се опасявам, че те ще ни доведат до разруха. Банката има нужда от солидност, надеждност… всичко представлявано от златото!

Олян рязко се извърна. Денят изобщо не му беше добър. То и нощта не му беше добра.

— Г-н Бент, в случай че не одобрявате това, което правя, чувствайте се свободен да напуснете. Ще Ви дам добра характеристика и всичките дължими Ви заплати!

Бент го изгледа сякаш го бяха зашлевили:

— Да напусна банката ли? Да напусна банката? Как бих могъл да направя това? Как смеете!

Над тях хлопна врата. Те вдигнаха погледи. Хората от Будките слизаха по стълбите в тържествено шествие.

— Сега ще видите — прошепна Бент. — Това са мъже на сериозните стойности. Изобщо няма да искат да си имат работа с Вашата лъскава оферта, г-н… водещ цирковото представление!

Мъжете бяха стигнали до основата на стълбището. Без нито една дума всички погледнаха г-н Сенчестов, който се втренчи в Олян.

— Будките остават, нали така? — рече той.

— Вие да не би да се пречупихте? — ахна невярващо Бент. — След стотици години?

— Зна-ачи — обясни се г-н Сенчестов, — аз с момчетата тук си поговорихме едно хубаво, значи, а във времена като тия човек трябва да се грижи за будката си. А с надомниците нали няма да има проблеми?

— Аз, г-н Сенчестов, за елима и на барикадите ще изляза — увери го Олян.

— Ние пък, значи, си поговорихме снощи с някои момчета от Пощата, та те ни казаха, че на думата на г-н Ментелик може да се вярва, щото той бил прям като тирбушон!

— Като тирбушон? — повтори в шок Бент.

— Ами да, ние и за това ги попитахме, значи — продължи Сенчестов, — а те ни казаха, че той ги въртял все едни завъртени, ама всичко било наред, щото адски го бивало да вади тапи!

Лицето на г-н Бент стана съвсем безизразно.

— А — заключи той, — това несъмнено е някоя замъгляваща здравото съждение шега, която не бих могъл да разбера. Ако ме извините, насъбрала ми се е много работа, изискваща вниманието ми.

И мятайки нагоре-надолу ходила все едно вървеше по някаква невидима движеща се стълба, г-н Бент си тръгна припряно и троснато.

— Отлично, господа, благодаря ви за готовността ви да съдействате — каза Олян все още загледан в отдалечаващата се фигура. — Аз пък от своя страна ще поръчам тези униформи още тоя следобед.

— Голям бързак сте бре, Надзорнико — рече г-н Сенчестов.

— Помайваш ли се и грешките ти ще те застигнат! — каза Олян.

Те се засмяха, защото той го беше казал, обаче ликът на Метракис се надигна в ума му и, съвсем несъзнателно, той пъхна ръка в джоба си и напипа гумената палка. Е, сега ще трябва да се научи да я използва, защото оръжие, което разнасяш без да знаеш да си служиш с него, принадлежи на врага ти.

Беше я купил… всъщност защо? Защото беше като с шперцовете: нещо, което да доказва, ако ще само за пред него си, че все още не се е предал, не и до край, че частица от него все още е волна. Също както и всичките онези подготвени други самоличности, плановете за бягство, скривалищата с пари и дрехи. Те бяха, за да го уверят, че когато поиска, ще може да напусне всичко това, да се разтвори в тълпата, да каже сбогом на бумащината, и на графиците, и на нескончаемото, ама нескончаемо чакане. Обещаваха му, че може да захвърли всичко, когато поиска. На часа, на минутата, на секундата. И точно защото би могъл, той се въздържаше да го направи… всеки час, всяка минута, всяка секунда. Сигурно имаше някаква причина да е така.

— Г-н Ментелик! Г-н Ментелик! — един млад служител се промъкна покрай калабалъка на Монетния двор и спря задъхан пред Олян. — Г-н Ментелик, там в залата дойде да Ви види една дама и ние три пъти й благодарихме, че не пуши, а тя все не престава!

Образът на проклетия му Метракис се изпари и бе заменен от друг, далеч по-приятен.

О, да. Ето тази причина.

Г-ца Прелест-Хубавинка Миличкова, позната на Олян като Бодилчето, беше застанала посред залата. Олян просто се насочи към пушека.

— А, здравей — каза тя и толкова. — Може ли да ме измъкнеш от това тук? — тя посочи с незаетата си с пушене ръка.

Персоналът многозначително я беше обкръжил с високи бронзови пепелници, пълни с бял пясък. Олян изблъска няколко от тях и я пусна да мине.

— Как беше… — започна той, но тя го прекъсна.

— Ще ти разправям, докато вървим.

— Накъде? — попита с надежда Олян.

— Невиждания Университет — обяви Прелест-Хубавинка и тръгна към вратата.

През рамото й беше преметната голяма плетена чанта. Като че беше тъпкана със слама.

— Значи не на обяд? — умърлуши се Олян.

— Обядът може и да почака. Това е нещо важно.

— О.

В Невиждания Университет, където всяко ядене е важно, си беше време за обяд. Трудно беше да се намери време, когато тук не се ядеше нещо. Библиотеката беше необичайно празна и Прелест-Хубавинка отиде до най-близкия магьосник, не изглеждащ погълнат в някакво занимание и заяви:

— Искам незабавно да видя Шкафа с Любопитни предмети!

— Не мисля че имаме такова нещо — отвърна магьосникът. — От кого беше това?

— Моля, не ме лъжете. Казвам се Прелест-Хубавинка Миличкова и, както можете да си представите, не са ми останали много нерви. Баща ми ме водеше тук, когато вашите хора го помолиха да дойде да погледне Шкафа, някъде преди двадесет години. Искали сте да разберете как работят вратичките му. Все някой трябва да си спомня. Беше в една голяма стая. Много голяма стая. И имаше много, ама много чекмеджета. И странното беше, че…

Магьосникът припряно вдигна ръце, като че отпъждайки всякакви допълнителни думи и предложи:

— Ако може да изчакате само една минутка?

Минаха пет минутки. От време на време някоя глава с островърха шапка надничаше иззад някой рафт да ги погледне и се криеше като сметнеше, че са я забелязали.

Прелест-Хубавинка запали още една цигара. Олян й посочи една табела, на която пишеше: „Ако пушите, благодарим Ви, че ще Ви халосаме по чутурата“.

— А, това е само за парлама — Прелест-Хубавинка избълва струя синкав дим. — Всичките магьосници пушат като комини.

— Не и тук, както забелязвам — отбеляза Олян — и вероятно това е заради всичките тези леснозапалими книги? Може би няма да е зле да…

Той усети свистенето на въздуха и полъха от джунгла, когато нещо тежко профуча над главите им и изчезна нагоре, този път оставяйки следа от синкав пушек.

— Ей, някой ми взе… — поде Прелест-Хубавинка, но Олян я изблъска от пътя на завръщащото се нещо, а един банан му събори шапката.

— Е, тук гледат малко по-строго на тези неща — каза Олян вдигайки си шапката. — Ако е някакво утешение, Библиотекарят вероятно възнамеряваше да халоса мен. Той може да бъде и доста галантен.

— А, Вие сигурно сте г-н Ментелик, познах Ви по костюма — обади се един възрастен магьосник, който очевидно се надяваше, че е изникнал все едно от нищото, но всъщност изникна иззад една етажерка. — Известно ми е, че за наказание за греховете ми съм Завеждащ катедра Неопределени Изследвания в този университет. А пък Вие, ха-ха, по метода на изключването, трябва да сте Госпожица Миличкова, която си спомня Шкафа с Любопитни предмети?

Завеждащият катедра Неопределени Изследвания се приближи още и я изгледа заговорнически. После снижи глас:

— Чудя се, дали бих могъл да Ви убедя да забравите за него?

— Хич да не се надявате — отряза го Прелест-Хубавинка.

— Бихме предпочели да го разглеждаме като, виждате ли, една от най-добре пазените ни тайни…

— Добре. Аз ще ви помогна да я пазите — показа готовност за сътрудничество Прелест-Хубавинка.

— Нищо ли не мога да кажа, което да промени решението Ви?

— Де да знам — каза Прелест-Хубавинка. — Може би „абракадабра“? Носите ли си книгата със заклинанията?

Олян остана впечатлен. Понякога тя беше толкова… бодлива.

— О… такава значи била дамата — промърмори морно завеждащият катедра Неопределени Изследвания — Модерна. Е добре, предполагам, че ще е най-добре да ме последвате тогава…

— За какво става дума тук? — прошепна Олян докато следваха магьосника.

— Ще трябва да ми се преведе едно нещо — обясни Прелест-Хубавинка. — Спешно.

— Не се ли радваш да ме видиш?

— Е, да. Доста. Но ще трябва спешно да ми се преведе едно нещо.

— И този шкаф, или каквото ще да е там, ще ти помогне?

— Може би.

— Може би? „Може би“ не можеше ли да почака до след обяда ни, а? Виж, ако беше „несъмнено“, можеше и да се съглася, ама…

— Майчице, опасявам се че пак се загубих, и без никаква вина от моя страна, длъжен съм да добавя — измърмори завеждащият катедра Неопределени Изследвания. — Опасявам се, че те не престават да променят параметрите, а то си се просмуква. Направо не знам, с тези ми ти тук това, там онова, човек не може да си нарече своята врата своя, тия дни…

— Какви са били грехове Ви? — попита го Олян отказвайки се да получи вразумителен отговор от Прелест-Хубавинка.

— Пардон? Майко мила, какво пък е това леке на тавана? Вероятно по-добре е да не научаваме…

— За какви грехове сте бил наказан да станете завеждащ катедра Неопределени Изследвания? — настоя Олян.

— О, това го казах просто така, колкото да се намирам на дума — магьосникът отвори една врата и веднага я затръшна. — Точно сега обаче съм склонен да мисля, че трябва да е имало нещо, и то ще да е било бая големко. В момента е направо непоносимо, тъй да знаете. Казват, че всичко в цялата скапана вселена било технически неопределимо, аз обаче какво да направя по въпроса? И естествено този проклет шкаф отново съсипва всичко наоколо. А си мислех, че всичко с него е свършило преди петнадесет години… Ах, да, внимавайте за октопода, то и ние не сме напълно наясно по този въпрос, в интерес на истината… А, ето я точната врата — завеждащият катедра изсумтя — и е на седем метра, откъдето й се полагаше да бъде. Точно както ви казвах…

Вратата се отвори и после човек направо да не знае откъде да започне. Олян като начало остави ченето си да падне, което беше чисто и просто решение.

Помещението беше по-обширно, отколкото би трябвало да бъде. Никоя стая не би трябвало да е повече от миля на миля, особено когато от външната страна на коридора изглеждаше, е, ако не се обръща внимание на гигантския октопод, че ще си е съвсем нормална стая. Нито пък можеше да има толкова висок таван, че да не се вижда. Просто не пасваше.

— В действителност е доста лесно да се постигне — вметна завеждащият катедра Неопределени Изследвания, докато те зяпаха — или поне те така ми казаха — добави той замислено. — Очевидно ако се съкрати времето, може да се разтегне пространството.

— А това как го правят? — попита Олян, зяпайки… структурата, която изглежда беше Шкафа с Любопитните неща.

— С гордост ще заявя, че нямам ни най-бегла идея — отговори завеждащият катедра. — Откровено казано, боя се, че изпуснах нещата горе-долу от времето, когато престанахме да използваме капещи свещи. Знам, че технически, това е моята област, но намирам за най-добре, да ги оставям да я карат както си знаят. Те настояват да обясняват какво как е, което, естествено, никак не помага…

Олян, ако изобщо беше имал някаква умствена представа, беше очаквал шкаф. В края на краищата нали то така си се казваше? Това, което изпълваше по-голяма част от невъзможната стая обаче, беше нещо като дърво, общо взето като клонест столетен дъб. Беше дърво през зимата, както нямаше листа. А после, тъкмо когато умът намереше това познато удобно подобие, му оставаше някак си да го нагласи към факта, че дървото беше направено от чекмеджета. Те приличаха на дървени, но това не помагаше чак толкова. Високо между това, което можеше да се нарекат клони, магьосници на метли се занимаваха с кой-знае-какво. Приличаха на мушици.

— Малко е шокиращо да го зърне човек за пръв път, нали? — обади се приятелски настроен глас.

Олян се озърна и видя млад магьосник, най-малкото млад спрямо стандартите сред магьосниците, носещ кръгли очила, папка със закопчалки и онова ведро изражение, което ти казва: сигурно знам повече, отколкото изобщо бихте могли да си въобразите, но все пак общо взето се радвам да говоря дори и с хора като вас.

— Вие сте Пондър Стибънс, нали? — поздрави го Олян. — Единственият който върши някаква работа в този университет?

Други магьосници заобръщаха глави като чуха това, а Пондър се изчерви:

— Това е съвсем несправедливо! Аз просто поемам моята част от бремето, както и останалите членове на факултета — каза той, но незабележима интонация в гласа му подсказваше, че може би останалите членове на факултета малко поемаха бремето, а по-скоро бяха такова. — Наказан съм за греховете си да отговарям за Проекта за Шкафа.

— Защо? А Вас за какво са Ви наказали? — пак се почувства в свои води в това море от грехове Олян. — За нещо още по-лошо ли?

— Ъ, изглежда задето доброволно се съгласих да го поема — каза Пондър — и, трябва да кажа, през последните шест месеца научихме повече, отколкото за миналите двадесет и пет години. Шкафът е един наистина изумителен артефакт.

— Откъде го изровихте.

— От тавана. Беше заровен под сбирка препарирани жаби. Смятаме, че преди години хората са се отказали да го накарат да проработи. Разбира се, това е било в ерата на капещите свещи — добави Пондър и си спечели изсумтяване от страна на завеждащия катедра. — Модерната техномантия е значително по-ефикасна.

— Е, добре тогава — побърза да се намеси Олян, — за какво служи то?

— Не знаем.

— Как работи?

— Не знаем.

— От къде е дошло?

— Не знаем.

— Добре, това изглежда беше всичко — подметна саркастично Олян. — Ах, да, един последен въпрос: какво е то? Моля, кажете ми, целият съм в слух.

— Това изглежда е неправилно зададен въпрос — поклати глава Пондър. — Технически погледнато то прилича на класическа Бездънна Торба, обаче с n отвора, където n е броят на предметите в единадесетизмерен свят, които понастоящем не са живи, не са розови и могат да се съберат в кубично чекмедже със страна 14,14 инча, делено на Р.

— Какво е Р?

— Това, струва ми се, е неправилно зададен въпрос.

— Като бях малка, това беше просто една вълшебна кутия — намеси се замечтано Прелест-Хубавинка, — беше в много по-малка стая и като се отвори няколко пъти, излизаше чекмедже с големски крак в него.

— А да, в третата итерация — сети се Пондър. — Тогава те не можеха да го докарат кой знае колко по-нататък. Сега, разбира се, разполагаме с контролирана рекурсия и насочено разгръщане, с което практически се съкращава с 0,13 процента колатералното разтаковане, което е дванадесетократно подобрение само за последната година!

— Забележително! — Олян почувства, че може да стори най-малкото това.

— Желае ли г-ца Миличкова отново да види предмета? — понижи глас Пондър.

Взорът на Прелест-Хубавинка все още се рееше някъде в далечината.

— Мисля, че да — отговори вместо нея Олян. — Тя е много захласната по големите.

— Ние и без това се канехме да затваряме за днес — рече Пондър, — няма да навреди, ако пътьом приберем и Крака.

Той извади изпод една пейка един голям рупор и го вдигна към устните си:

— ШКАФЪТ СЕ ЗАТВАРЯ В РАМКИТЕ НА ТРИ МИНУТИ, ГОСПОДА. ВСИЧКИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ В ЗОНАТА ЗА БЕЗОПАСНОСТ, МОЛЯ. ПРИБИРАЙТЕ СЕ ДА НЕ СЕ КУБИРАТЕ!

— Да се прибират да не се кубират? — не разбра Олян, когато Пондър свали рупора.

— А, преди някоя друга година един не обърна внимание на предупреждението и, ами, когато Шкафът се затвори, той временно се превърна в любопитен предмет.

— Имате предвид, че е завършил във вътрешността на куб четиринадесет на четиринадесет инча? — ужаси се Олян.

— Предимно. Вижте, наистина ще сме ви много благодарни, ако не казвате на никого за Шкафа, благодаря ви предварително. Ние знаем, как да го използваме, предполагаме де, но това може и да не е първоначалното му предназначение. Не знаем за какво е той, както се изразихте Вие, нито кой го е направил, нито дори дали това не са напълно неправилно зададени въпроси. Нищо в него не е по-голямо от четиринадесет на четиринадесет инча, обаче не знаем защо е така, нито кой е решил, че те са любопитни, нито защо, както и изобщо нямаме представа, защо не съдържа нищо розово. Извънредно смущаващо. Сигурен съм, че можете да пазите тайни, г-н Ментелик?

— Направо ще се учудите колко.

— А? Защо?

— Това беше неправилно зададен въпрос.

— Все пак знаете нещо доста важно за Шкафа — очевидно се събуди Прелест-Хубавинка. — Знаете, че не е бил направен нито за, нито от момиче на възраст от четири до, ами, единадесет години.

— И как така знаем това?

— Липсата на розово. Повярвайте ми. Никое момиченце в тази възрастова група не би изпуснало розовото.

— Сигурни ли сте? Но това е великолепно! — Пондър си записа нещо в бележника. — Това безспорно си заслужава да се знае. Е тогава, хайде за Крака.

Яхналите метли магьосници вече бяха накацали. Пондър си прочисти гърлото и взе рупора:

— ВСИЧКИ ЛИ СА ДОЛУ? ЧУДЕСНО. ХЕКС, БЪДИ ТОЛКОВА ДОБЪР ДА ЗАТВАРЯШ, МОЛЯ!

За малко настъпи тишина, после някъде откъм тавана се разнесе далечен шум от хлопане, постепенно усилващ се. Звучеше все едно боговете цепеха тестета дървени карти, по случайност оказали се по миля на височина.

— Хексът е нашата мислителна машина — обясни Пондър. — Без него надали изобщо бихме могли да изследваме чекмеджетата.

Хлопането ставаше все по-шумно и по-бързо.

— Възможно е ушите да ви заболят — постепенно повишаваше глас Пондър. — Хексът се опитва да държи скоростта под контрол, но на вентилаторите им е необходимо крайно време да вкарат въздуха обратно в стаята. ОБЕМЪТ НА ШКАФА СЕ ПРОМЕНЯ ТВЪРДЕ БЪРЗО, КАКТО ВИЖДАТЕ!

Последното беше направо изкрещяно на фона на гръмовно затръшващите се чекмеджета. Те се затваряха твърде бързо, за да ги види човешко око, докато съоръжението се свиваше и скатаваше с трясък до размера на къща, после до размера на будка и накрая, посред някакво немислимо пространство, освен ако не е било някакъв вид време, стана на малък лакиран шкаф към петдесет на петдесет сантиметра, на четири изящно резбовани крачета.

Вратите на Шкафа се затвориха с щракане.

— Бавно се разгърни до образец 1109 — произнесе в звънтящата тишина Пондър.

Вратите пак се отвориха. Дълбоко чекмедже се плъзна навън.

И продължи да си се плъзга.

— Хайде, последвайте ме — предложи Пондър и се насочи към Шкафа, — напълно е безопасно.

— Ъ, чекмедже дълго около петдесет метра току-що излезе от кутия петдесет на петдесет сантиметра — отбеляза Олян, просто в случай че никой друг не го беше забелязал.

— Да. Така работи — каза Пондър, а чекмеджето се върна приблизително наполовина.

Едната му страна, както забеляза Олян, беше цялата в чекмеджета. Така че чекмеджета се отваряха… от чекмеджета. Естествено, помисли си Олян, в едно единадесетизмерно пространство това ще да е неправилно помислена мисъл.

— Като пъзел с плъзгащи се парчета е — рече Прелест-Хубавинка, — само че има много повече посоки за плъзгане.

— Това е много образна аналогия, забележително подпомагаща разбирането, при условие че, в строг смисъл, е погрешна във всяко едно отношение — изкоментира Пондър.

Очите на Прелест-Хубавинка се присвиха. От десет минути не беше пушила.

От дългото чекмедже излезе под прав ъгъл още едно. По страните му бяха наредени, да, точно така, други чекмеджета. Едно от тях бавно заизлиза.

Олян рискува да почука с пръст по, каквото изглеждаше съвсем обичайно, дърво. Което издаде съвършено обичаен звук.

— Трябва ли да ме безпокои фактът, че току-що видях как едно чекмедже минава право през друго? — попита той.

— Не — успокои го Пондър. — Шкафът се опитва да придаде четириизмерен смисъл на нещо случващо се в единадесет, или вероятно десет измерения.

— Опитва ли се? Да не имате предвид, че е жив?

— Аха! Това вече е правилно зададен въпрос!

— На който обаче, се обзалагам, че не знаете отговора.

— Прав сте. Но няма как да не признаете, че е много интересен въпрос, на който да не знаем отговора. И да, ето го и Крака. Задръж и прибирай, ако обичаш, Хекс.

Чекмеджетата пак се прибраха в серия от тряскания, по-кратки и не толкова драматични като преди, докато накрая Шкафът заизглежда скромен, старовремски и леко кривокрак. На крачетата си имаше малки лапи с нокти, една мания сред мебелиерите, която винаги между другото леко беше дразнила Олян. Какво са си мислели те, че тия неща се разхождат нощем ли? Макар че с Шкафа, кой знае.

Вратите на Шкафа бяха останали отворени. Вътре беше натъпкан един големски крак, или поне по-голямата част от такъв.

Някога големите са били прекрасни. Някога сигурно само най-добрите скулптори са ги правили, за да си съперничат с най-добрите статуи, но след много време некадърното мнозинство, което едва-едва успявало да направи и червей от глина, открило, че всичко си работи достатъчно добре и ако просто скалъпиш глината във формата на голямо издуто курабийково човече. Е, този крак беше от изначалния вид. Беше изработен от глиноподобен бял порцелан с плетеница от леко изпъкнали жълти, червени и черни шарки. На малка медна табелка отпред пишеше на юбервалдски: „Крак на Хъмянски голем, Среден период“.

— Така значи, който и да е направил Шкафа, е от…

— Който и да погледне табелката, прочита надписа на родния си език — обясни морно Пондър. — Знаците очевидно свидетелстват, че той наистина произхожда от град Хъм, съгласно покойния професор Бълхарников.

— Хъм ли? — сепна се Олян — Хъм какво? Те какво, не са били сигурни, как им се казва градът ли?

— Просто Хъм — каза Пондър. — Много е древен. Преди около шестдесет хиляди години, доколкото разбрах. Още в Глинения Век.

— Първите производители на големи — обади се Прелест-Хубавинка, която беше откопчала чантата си и затършува в сламата.

Олян докосна крака. Изглеждаше тънък като черупка на яйце.

— От някакъв вид керамика е — каза Пондър. — Никой не знае как са я правели. Хъмяните са си пекли дори и лодки от това нещо.

— Вършили ли са им работа?

— Донякъде. Тъй или иначе градът е напълно разрушен по време на първата война с ледените великани. На онова място вече няма нищо. Мислим, че кракът е бил сложен в Шкафа преди много време.

— Или пък може би ще бъде изкопан някога в бъдещето? — подметна Олян.

— Напълно възможно — отвърна сериозно Пондър.

— В този случай няма ли да имаме нещо като проблем? Исках да кажа, възможно ли е едновременно да е под земята и в Шкафа?

— Това, г-н Ментелик е…

— Неправилно зададен въпрос ли?

— Да. Шкафът съществува в десет или може би единадесет измерения. Практически всичко е възможно.

— А защо само единадесет измерения?

— Не знаем — отговори Пондър, — може би просто да са повече, щеше да е твърде глупаво.

— Може ли да извадите крака, моля? — намеси се Прелест-Хубавинка, която тъкмо отръскваше последните сламки от един продълговат вързоп.

Пондър кимна, вдигна извънредно внимателно антиката и грижливо я остави на пейката.

— Какво щеше да стане ако я бяхте изпуснали… — започна Олян.

— Неправилно зададен въпрос, г-н Ментелик!

Прелест-Хубавинка остави вързопа до крака и внимателно го разви. Той съдържаше парче от големска ръка, към половин метър на дължина.

— Знаех си! Знаците са същите! — възкликна тя. — А на моето парче ги има много повече. Можете ли да ми ги преведете?

— Аз ли? Не — отговори Пондър. — Хуманитаристиката не е моето поле — добави той по начин, подсказващ, че неговото поле е значително по-добро и с много по-хубави цветя. — Трябва ви професор Бълхарников.

— Оня умрелия ли имате предвид? — пак се намеси Олян.

— Вярно, в момента той е мъртъв, но съм сигурен, че, по-конкретно, моят колега д-р Хикс може да уреди професорът да разговаря с Вас след обяд.

— Когато той ще е по-малко мъртъв ли? — заяде се Олян.

— Когато д-р Хикс си свърши с обяда — разясни търпеливо Пондър. — Професорът ще се радва да приеме посетители, ъ, особено г-ца Миличкова. Той е водещият световен експерт по хъмянски език. Всяка дума имала стотици значения, доколкото разбрах.

— Може ли да взема Крака? — попита Прелест-Хубавинка.

— Не — отговори Пондър, — наш си е.

— Това беше неправилно даден отговор — заяви Прелест-Хубавинка и взе Крака. — От името на Сдружението на Големите, аз експроприирам този голем. В случай, че сте в състояние да докажете собствеността си, ние ще ви платим прилична цена.

— Ех, да беше толкова просто — въздъхна Пондър и учтиво и го издърпа. — Обаче, виждате ли, ако един Любопитен предмет бъде изнесен от Стаята на Шкафа за повече от четиринадесет часа и четиринадесет секунди, Шкафът престава да работи. Последния път ни отне три месеца да го рестартираме. Обаче можете да наминавате когато искате, за да, ъ, проверявате дали не го малтретираме.

Олян хвана за ръката Прелест-Хубавинка с цел предотвратяване на Инцидент.

— Тя взема много присърце големските работи — поясни той. — Сдружението постоянно ги изравя.

— Много похвално — каза Пондър. — Ще говоря с д-р Хикс. Той оглавява Катедра Посмъртни Комуникации.

— Посмъртни Кому… — започна Олян. — Чакайте, това не е ли същото като некрома…

— Казах катедра Посмъртни Комуникации! — настоя много твърдо Пондър. — Предлагам ви да се върнете в три часа.

— Нещо в целия този разговор да ти се е сторило нормално? — заговори я Олян като излязоха на слънчева светлина.

— Всъщност мисля, че мина много добре — отговори Прелест-Хубавинка.

— Не така си представях завръщането ти у дома — мина по същество Олян. — Защо е всичкото това бързане? Някакъв проблем ли има?

— Виж, намерихме четири голема при разкопките — каза Прелест-Хубавинка.

— Това е… добре, нали? — занадява се Олян.

— Да! И знаеш ли на каква дълбочина бяха?

— Няма как да позная.

— Познай де!

— Не знам! — шокира се от внезапната необходимост да играе на „Каква ми е дълбочината?“ Олян. — Шестдесет метра под земята? Това ще да е повече от…

— Половин миля под земята.

— Невъзможно! Това е по-дълбоко и от въглищата!

— По-кротко, моля ти се. Виж, няма ли къде да идем да си поговорим?

— Какво ще кажеш за… Кралската Банка на Анкх-Морпорк? Там има частна трапезария.

— И те ще ни пуснат да ядем там, що ли?

— О, да. С председателя сме първи дружки — отвърна Олян.

— Наистина ли?

— Няма спор — увери я Олян, — нали още тази сутрин той ме ближеше по лицето!

Прелест-Хубавинка спря, извърна се и го изгледа.

— Тъй ли било? Значи съм се върнала тъкмо навреме.

Бележки

[1] Буквално, това, прочуло се като забележителна гаранция за личната свобода положение от английското право, на латински значи „имай тялото“, като се подразбира „длъжен си да предявиш тялото (на затворника) в съда (за доказване на законността на задържането му)“. В смисъл, че властите трябва да докажат законността на задържането, а ако не могат, да освободят човека. Което от своя страна значи, че никой не може дълго да бъде държан в затвора без съд. — Бел.пр. ↑

[2] Бесян, в оригинала Hunghung: столицата на Ахатовата Империя. — Бел.пр. ↑

[3] Всъщност те вероятно ще се разсмеят и ако им кажеш „наденичка“. Тях ги разсмиват доста неща. — Бел.авт. ↑

[4] Има един широко разпространен в англоезичните среди израз: „когато лайното попадне във вентилатора“, който едва ли се нуждае от обяснение, по-точно читателят ще стори добре, ако си спести това обяснение. — Бел.пр. ↑

[5] „Shave and a haircut, two bits“ („подстригване и бръснене — две пари“) са думите на една много широко известна в Америка съвсем кратичка мелодийка, с нея традиционно са завършвали представленията си старите кънтри групи, използвана е безброй пъти в старите анимационни филми. Често един започва мелодийката, а друг завършва последните две ноти. С нейния ритъм е може би най-широкоизвестното „тайно“ почукване, като единият започва, а другият довършва ритъма. — Бел.пр. ↑

[6] Локо е много дълбока долина сред пръстен от скали в Юбервалд — богато местонаходище на тавмо-активния метал октирон — бъкана с всякакви магични аномалии. Всичките й изследователи са умрели от редки магични заболявания. Получената от там информация е дала на Пондър Стибънс идеята за проекта за разцепването на тавма в машината-за-реакции, описан в „Науката в света на Диска“. Локо много прилича на областта Окло в югозападен Габон — богато местонаходище на уранова руда — част, от която изглежда като вече минала през ядрен реактор. Има достатъчно данни да се предположи, че там някога са се случили няколко естествени ядрени реакции. — Бел.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Тери Пратчет Да направиш пари (7)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 6

Тери Пратчет
Да направиш пари (7)