Тери Пратчет
Да направиш пари (3)

Глава 2

Обещание с цената на злато — Мъжете от Будките — Цената на едно пени и Ползата от вдовиците — Разходи от приходите — Сигурност, важност на — Омая по трансакциите — Син на много бащи — Недоверие при случаи на запалване на долно бельо — Паноптикумът на Света и сляпото петно на г-н Бент — Своден коментар

— Някак си очаквах да е… ами по-голямо — изкоментира Олян, докато разглеждаше през стоманените решетки малката стаичка, съдържаща златото. Металът в отворени сандъци и чували проблясваше бледо на светлината на факлите.

— Това са почти десет тона злато — засегна се Бент. — Няма защо да изглежда голямо.

— Но всичките кюлчета и торби взети заедно не са по-големи от онези бюра там!

— Но масата му е значителна, г-н Ментелик. Това е единственият автентичен метал, чист и неопетнен — заяви Бент и лявото му око потрепна, — метал, който никога не е излизал от мода.

— Нима? — измърмори Олян, уверявайки се, че вратата за излизане е все още отворена.

— И освен това, то е единствената възможна основа за разумна финансова система — продължаваше Бент, докато светлината на факлите се отразяваше от кюлчетата и позлатяваше лицето му. — Това е Стойността! Това е Ценността! Без да е прикрепено към златото, всичко ще се обърне на хаос.

— Защо?

— Какво иначе би определило цената на долара?

— Нашите долари обаче не са от чисто злато, нали?

— Ъхъ, така е. Те са златни на вид, г-н Ментелик — призна Бент, — съдържащи по-малко злато и от морската вода, златообразни. Ние изневерихме на валутата си! Безобразие! Не може да има по-страшно престъпление! — Окото му отново потръпна.

— Ъ… ами убийството? — опита се да се намеси Олян. Аха, вратата беше все още отворена.

Г-н Бент махна пренебрежително с ръка:

— Убийството е еднократно, но когато се срине доверието в златото, настъпва хаос. Но все пак се налагаше. Въпреки че покварените монети са само златообразни, те поне са репрезентация на истинското злато в резервите. При цялата си светотатственост, те все пак признават първенствуващата роля на златото и нашата независимост от машинациите на правителството! Самите ние имаме повече злато от която и да е друга банка в града и единствено аз имам ключ от тази врата! Е, и председателят има един, разбира се — сети се да добави накрая неохотно той.

— Четох някъде, че монетата представлява обещание да се изплати в злато стойността на един долар — спомена услужливо Олян.

Г-н Бент събра длани пред лицето си и обърна очите си нагоре, все едно се молеше.

— Теоретично да — призна той след някое време. — Бих предпочел да се изразя така: ние ще изпълним обещанието си да я разменим за злато на стойността на един долар, при условие, че не ни го поискат в действителност.

— Значи… всъщност не е никакво обещание?

— Разбира се, че във финансовите кръгове е, сър. Става дума, разбирате ли, за доверие.

— Имате предвид: вярвайте ни, защото си имаме голяма скъпа сграда?

— Може и да се шегувате, г-н Ментелик, но в думите Ви може и да има зрънце истина — въздъхна Бент. — Виждам, че имате още много да учите. Поне ако ми позволите да Ви уча. А сега, предполагам, ще пожелаете да видите Монетния двор. Всички винаги желаят да видят Монетния двор. Сега е един часа, двадесет и седем минути и тридесет и шест секунди, така че те ще са приключили с обедната си почивка.

 

 

Беше пещера. Поне в това отношение Олян беше удовлетворен. На един монетен двор му прилича да бъде осветен от факли.

Главната му зала беше висока колкото три етажа и редиците зарешетени прозорци пропускаха нещо като сива дневна светлина. И толкова от гледна точка на основна архитектура. Всичко останало бяха будки.

Будки се трупаха покрай стените и дори висяха като лястовичи гнезда от тавана, достижими през нестабилни на вид дървени стълби. Самият неравен под беше цяло село от будки, всяка от тях грижливо покрита с покрив срещу несъществуващата възможност за дъжд. Валма дим се рееха из задушния въздух. Откъм една от стените ковачница грееше в тъмно оранжево и така привнасяше подобаващата стигийска атмосфера. Помещението изглеждаше като задгробен свят за хора, извършили дребни и доста безинтересни грехове.

Това обаче беше само фонът. Това, което доминираше залата беше Калпавото Пени. Крачното колело беше… шантаво. Олян беше виждал и по-рано крачни колела. В Тръшкалника имаше едно такова, където затворниците можеха да стимулират сърдечно-съдовите си системи независимо дали искаха или не. И Олян беше изкарал едно-две кръгчета преди да научи как да изиграе системата. Беше чудовищна пущина, тромава, тежка и отчайваща. Калпавото Пени беше много по-голямо, но насмалко да изглежда, че го няма. Имаше метален кръг, който поне от тук изглеждаше плашещо тънък. Олян напразно се опитваше да види спици, докато не осъзна, че нямаше такива, а имаше само стотици тънки жици.

— Добре, разбирам че все някак ще да работи, но… — започна той, загледан в огромната скоростна кутия.

— Работи си прекрасно, доколкото разбирам — намеси се Бент — имат голем да го движи, когато потрябва.

— Но то няма как да не се разпадне на парчета!

— Нима? Не е в моята компетенция да се произнеса, сър. А, ето ги, идват…

Фигури заприиждаха към тях от различни будки и от вратата в далечния край на сградата. Вървяха бавно, целенасочено и с обща посока, съвсем като живи мъртъвци.

В крайна сметка Олян реши да ги нарича наум Мъжете от Будките. Не че бяха чак толкова стари, е поне някои от тях не бяха, но дори и по-младите от тях, е повечето от тях, изглежда отрано бяха облекли мантията на средната възраст. Очевидно, за да те вземат на работа в Монетния двор, трябваше да изчакаш някой да умре. На това ще да му се викаше Будката на Покойника. Светлата страна на нещата беше обстоятелството, че когато се отвори обещаващо свободно място, те вземаха на работа, дори да си само малко по-малко мъртъв от предшественика си.

Мъжете от Будките въртяха Полировъчната будка, Пресовъчната будка, Довършителната будка, Леярната (две будки) и Сигурността (една будка, но доста голяма) и Складовата будка, последната с катинар, който Олян можеше да отвори само като кихне. Останалите будки бяха пълна мистерия, но предположително бяха построени в случай, че на някой спешно му дотрябваше будка.

Мъжете от Будките имаха нещо, което в будките минаваше за имена: Алф, Младия Алф, Хлапето Чарли, Крал Хенри… но този, който, както излизаше, беше официалният им говорител за пред света извън Будките, си имаше пълно име.

— Това е г-н Сенчестов Осемнадесети, г-н Ментелик — представи го Бент. — Г-н Ментелик е… просто на обиколка.

— Осемнадесети ли? — зачуди се Олян. — Да не би да има още седемнадесет от вас?

— Вече не, сър — ухили се в отговор Сенчестов.

— Г-н Сенчестов е наследственият бригадир, сър — поясни Бент.

— Наследствен бригадир… — повтори безизразно Олян.

— Именно, сър — каза Сенчестов. — Ще желае ли г-н Ментелик да научи историята, сър?

— Не — отсече твърдо Бент.

— Да — не се съгласи Олян, виждайки неговото твърдо и отвръщайки му с едно многозначително.

— Ох, изглежда че желае — въздъхна Бент.

Г-н Сенчестов се усмихна. Беше много подробна история и разказването й си искаше времето. По някое време на Олян му се стори, че въпросното време е ледена епоха. Думи се сипеха покрай него като суграшица, но както и при суграшицата, някои се натрупваха. Длъжността наследствен бригадир била създадена преди стотици години, когато длъжността Надзорник на Монетния Двор е била синекура за някое приятелче по чашка на съответния крал или патриций, което използвало поста за джобни пари и не правело друго освен да идва отново и отново с голяма торба, лют махмурлук и многозначително изражение. Бригадирството било основано, когато някой леко позагрял, че трябва да има все някой, който да наглежда работата и, по възможност, да е трезвен.

— Значи фактически Вие ръководите всичко? — намеси се припряно Олян, за да запречи потопа от наистина интересни факти за парите.

— Точно тъй, сър. Pro tempore^[1]. От сто години насам не е имало Надзорник.

— Тогава как ви плащат?

За момент настъпи тишина, а после г-н Сенчестов заобяснява като на малко дете:

— Това все пак е монетен двор, сър.

— Да не би сами да си правите заплатите?

— Ами че кой друг, сър? Ама си е баш официално, нали тъй, г-н Бент? Всичките квитанции отиват у него. При нас няма посредници, пряко от производителя, ама наистина.

— Е добре, значи, поне ви е доходен бизнесът — каза бодро Олян. — Имах предвид, каквото и да подхванете, все изкарвате пари, а?

— Е, все някак свързваме двата края, сър, така си е — каза Сенчестов все едно и до там го докарваха с много зор.

— Двата края? Ама че вие сте монетен двор! — възкликна Олян. — Как може да не сте на печалба от правене на пари?

— Разходи, сър. Накъдето и да погледнеш, все разходи.

— Дори от приходите ли?

— И от тях, сър — потвърди Сенчестов, — бездънна яма, сър, чиста истина. Виж’те ли, струва пол’вин пени да се направи фартинг^[2] и близо пени за пол’вин пени. На пени отива по пени и фартинг. Петакът излиза на два пенса и фартинг, тъй че тук сме на файда. Пол’вин долар струва седем пенса. А за долар отива само по петак, определен прогрес си е, ама само щото тях ги правим тук. Ама лептите я прецакват работата, както имат стойност само по пол’вин фартинг, ама ни струват по шест пенса, щото си е пипкава работа каквито са едни ситни и с тая ми ти дупка по средата. Трипенсовката, сър, малцина я правят, понеже е голяма играчка, та тя излиза за седем пенса. И изобщо не ме питайте за двупенсовката!

— Какво за двупенсовката?

— Благодаря че ме попитахте, сър. Фина работа, сър, разноските са седем и една шестнадесета пенса. И да, има и шестнадесетинка от пенс, сър, елимът.

— Никога не бях чувал за такова!

— Е, сър, няма как, за джентълмен от класа като Вас, ама и то си има своето място, сър, има си приложението. Изящна миниатюра, сър, много ситни детайли, изработва се от вдовици по древна традиция, струва цял шилинг, щото гравировката му е толкоз фина. На бабичките им отиват по няколко дни за един елим, с тяхното зрение и прочее, ама пък тъй се чувстват полезни.

— Да, ама шестнайсетинка от пени? Четвърт фартинг? Че какво може да се купи с това нещо?

— Ще се изненадате, сър, какво може на някои улици. Недогоряла свещ, малко картофче едва-едва позеленяло — каза Сенчестов, — може би огризка от ябълка. И разбира се, са много подходящи за пускане в кутията за пожертвувания.

„И всичко се прикрепяло към златото, хайде де“ — помисли си Олян. Той огледа огромното помещение. Тук работеха към десетина души, като се брои и големът, а за такива като него Олян беше свикнал да мисли като за представители на вид „човешки в известна степен на човешкост“, и пъпчивото хлапе, което правеше чая и, за което той не мислеше по този начин.

— Не изглежда да имате нужда от много хора — изкоментира той.

— Е, тук работим само сребърните и златните…

— Златообразните — поправи го бързо г-н Бент.

— … златообразните монети, видите ли. Както и по-особените неща, като медали и таквоз. Правим и заготовките за медните и бронзовите, но останалото го даваме за надомна работа.

— Надомна работа? Монетен двор с надомна работа?

— Точно така, сър. Да речем вдовиците. Те си работят вкъщи. Хъ, да не би да очаквате милите бабички да се тътрузят чак до тук, както повечето не мърдат без два бастуна?

— Монетният двор… тоест мястото където се правят парите… използва хора, които работят вкъщи? Имам предвид, знам че е модерно, но имам предвид… добре де, не е ли малко странно?

— Боговете да Ви поживят, сър, ама има семейства, които от поколения са правили всяка вечер по няколко медника! — сподели щастливо Сенчестов. — Тате прави основната пресовка, мама доизпипва детайлите, дечицата почистват и полират… то си е цяла традиция. Нашите надомници са като едно голямо семейство.

— Добре де, ами сигурността?

— Откраднат ли дори и колкото за фартинг, наказанието е обесване — поясни Бент. — Това, знаете ли, се брои за измяна.

— Вие пък с какви ли семейства сте свикнали? — стресна се Олян.

— Длъжен съм да отбележа, че никой никога нищо не е откраднал обаче, понеже са много лоялни — отбеляза бригадирът, хвърляйки един поглед на Бент.

— При първо нарушение се отсича ръка — омилостиви се семейният човек Бент.

— Много ли пари изкарват? — намеси се Олян внимателно, заставайки между двамата. — Имам предвид в смисъл на надници?

— Към петнадесет долара месечно — отговори Сенчестов. — Фина работа си е това. Някои от бабичките не изкарват чак толкова. Доста елими излизат дефектни.

Олян вдигна поглед към Калпавото Пени. То се издигаше през централния отвор на сградата и за такова голямо нещо изглеждаше крехко като паяжинка. На врата на самотния голем, крачещ в него, висеше плоча за писане, което значеше, че той беше от неможещите да говорят. Олян се зачуди дали Сдружението на Големите знае за него. Те имаха изненадващи способи да откриват големи.

Докато той гледаше, колелото плавно спря. Безмълвният голем притихна.

— Ще ми кажете ли — рече Олян, — защо ви е изобщо да се занимавате със златоподобните монети? Защо направо не, ами не сечете долари от злато? Толкова ли е много изпилването и изтръскването^[3]?

— Изненадан съм, че джентълмен като Вас знае за такива неща, сър — учуди се бригадирът.

— Живо се интересувам от мисленето на престъпника — оправда се Олян, малко по-бързо отколкото би му се искало.

Вярно си беше. Достатъчно му беше малко интроспекция.

— Браво на вас, сър. О да, въртяха се такива номера, и още много други, о да! Истина ви казвам, всичко възможно съм видял. И боядисване и позлатяване и пълнене. Дори и претопяване, сър, осквернени с мед, чиста работа. Обзалагам се, сър, че има хора, дето два дни ще се бъхтят и ще мамят, за си докарат пари, които можеше да си изкарат с един ден честен труд!

— Не може да бъде! Наистина ли?

— Истина е, както че съм тук пред Вас, сър — увери го Сенчестов. — Що за смахнат ум трябва за това, а?

Е, такъв като моя от време на време, помисли си Олян. Така е по-забавно.

— Наистина не знам — каза на глас той.

— Така че градският съвет реши доларите да са златообразни, най-вече жълт месинг, да Ви кажа правичката, щото са толкоз лъскави — разправяше Сенчестов. — О, пак си ги подправят, сър, ама е трудно да го издокарат както трябва, а Стражата ги удря яко и поне никой не пили златото. Това ли беше всичко, сър? Че имаме още туй-онуй за довършване преди да ни свърши работното време, щото, видите ли, ако останем до късно, ще трябва да правим повече пари, та да си заплатим извънредните, а ако момчетата се поуморят, ще излезе че заработваме пари по-бързо отколкото смогваме да си ги направим, което води до такова едно, дето може да се нарече само главоблъсканица…

— Искате да кажете, че ако работите извънредно, ще трябва да работите още повече извънредно за да си платите? — продума Олян, мислейки си колко нелогично може да стане логичното мислене, ако с него се заеме достатъчно представителна комисия.

— Точно така, сър — потвърди Сенчестов. — И тоя път води до умопобъркване.

— И си е бая кратък път — кимна Олян. — Но, ако ми позволите, едно последно нещо. Какво правите за сигурността?

Бент се прокашля:

— Невъзможно е да се влезе в Монетния двор от другаде освен от банката, щом като тя затвори, г-н Ментелик. По споразумение със Стражата техни свободни служители патрулират сградата нощем съвместно с някои от нашите пазачи. Тук те естествено носят прилични банкови униформи, защото иначе Стражата е толкова дрипава, но пък те осигуряват, нали разбирате, професионален подход.

Добре, помисли си Олян, който подозираше че собствените му познания за ченгетата са малко по-задълбочени от тези на Бент. Парите са вероятно в безопасност, но ще да ви се губят сума ти кафе и моливи.

— Аз имах предвид по-скоро… за през деня — каза той.

Мъжете от Будките го наблюдаваха с неразбиращи погледи.

— А, това ли? — сети се г-н Сенчестов. — Сами си се грижим. На смени. Хлапето Чарли е Охрана тая седмица. Чарли, покажи му палката си.

Един от мъжете измъкна тояга изпод палтото си и срамежливо я вдигна.

— Някога имаше и значка, ама се затри някъде — разказваше Сенчестов, — но няма значение, щото всичките много добре знаем кой е той. И като си тръгваме, той не забравя да ни напомни да не крадем нищо.

Последва тишина.

— Е добре, това изглежда беше всичко — потърка ръце Олян. — Благодаря ви, господа!

И те се разотидоха, всеки мъж в неговата си будка.

— Сигурно съвсем мъничко — обади се г-н Бент загледан в гърбовете им.

— Ммм? — не разбра Олян.

— Чудехте се, колко ли пари ще да отнасят с тях, ако не се лъжа.

— Ами да.

— Мисля, че съвсем малко. Те казват, че след някое време парите ставали просто… стока, — обясни главният касиер, водейки го обратно в банката.

— Себестойността на едно пени е повече от пени — измърмори си Олян. — Само на мен ли ми се струва, че това е неправилно?

— Но виждате ли, веднъж направите ли го, пенито си остава все същото пени — изтъкна г-н Бент. — Това му е магията.

— Нима? — отвърна Олян. — Вижте, това си е пиринчен диск. В какво очаквате да се превърне?

— За една година практически в почти всичко — отговори гладко г-н Бент. — Няколко ябълки, част от каруца, чифт връзки за обувки, малко сено, час време за място в театъра. Може да стане дори марка и да изпрати писмо, г-н Ментелик. Може да се изразходва триста пъти и, тук идва добрата част, си е все още едно пени, винаги готово пак да се използва. Не е като ябълка, която се разваля. Стойността му е твърдо установена и стабилна. Не се консумира — тук очите на г-н Бент проблеснаха опасно и едно от тях потрепна, — а е така, защото то в крайна сметка е дребна частица от непреходното злато!

— Но е само къс метал. Ако вместо монети използвахме ябълки, човек поне щеше да може да си изяде ябълката — възрази Олян.

— Да, но тя може да се изяде само веднъж. Докато пенито е, в случая, вечна ябълка.

— Която не може да се яде. А и може да се посади ябълково дърво.

— Парите може да се използват, за да се правят още пари — отбеляза Бент.

— Да, но как може да се направи още злато? Алхимиците не могат, джуджетата стискат здраво каквото си имат, а Ахатовата империя няма да ни отпусне нищичко. Защо да не преминем на сребърен стандарт? Както са направили в Бханг-Бхангдук.

— Може и да са го направили, каквито са чужденци — процеди Бент, — среброто обаче почернява. Златото е единственият неопетним метал — и още веднъж се появи оня тик; златото определено беше обзело ума на този човек. — Достатъчно ли видяхте, г-н Ментелик?

— Малко повече, отколкото ми се е искало, предполагам.

— Тогава да вървим да се видим с председателката.

 

 

Олян последва насечената походка на Бент два етажа нагоре по мраморните стъпала и по коридора. Спряха пред двойна врата от тъмно дърво и г-н Бент почука, но неведнъж, а с последователност, предполагаща някакъв код. После много предпазливо отвори вратата.

Председателският кабинет беше обширен и семпло обзаведен с много скъпи предмети. Бронзът и месингът преизобилстваха. Вероятно последното останало дърво от някакъв рядък екзотичен вид е било отсечено, за да се направи председателското бюро — истинска мечта и достатъчно голямо да се погребват в него хора. Лъщеше в тъмно, ама тъмно зелено, което говореше за мощ и неподкупност. Олян реши, че то, не ще и дума, лъже. Имаше едно съвсем малко кученце в месинговата кутия за входяща кореспонденция, но едва когато Бент произнесе „Г-жо председател, г-н Ментелик“, Олян осъзна, че зад бюрото има и човешко същество. Главата на много дребна, много възрастна, сивокоса жена се подаваше над ръба му. От двете й страни на бюрото се мъдреха, блестейки със сребристата си стомана в този свят на златоцветни неща, два заредени арбалета, закрепени на малки шарнирни стативи. Тънките дребни ръце на дамата тъкмо се дърпаха от спусъците.

— А да, колко мило — изчурулика тя. — Аз съм госпожа Разкош. Седнете, г-н Ментелик.

Той стори както му се каза, колкото е възможно по-далече от настоящия прицел на арбалетите, а кученцето скочи от бюрото право в скута му с блажен тестисосъкрушителен ентусиазъм.

Беше най-дребното и грозно куче виждано някога от Олян. Наподобяваше онези златни рибки с огромните опулени очи, изглеждащи все едно ей сега ще се пръснат. Носът му от друга страна беше като че вдлъбнат. То пухтеше, а краката му бяха толкова криви, че сигурно понякога само си се препъваше в тях.

— Това е г-н Калпазанчо^[4] — представи го старицата. — Обикновено не се доверява на хората, г-н Ментелик. Впечатлена съм.

— Здравей, г-н Калпазанчо — приветства го Олян.

Кучето пронизително изджафка и покри лицето на Олян с най-доброто, което можеха да предложат кучешките лиги.

— Ама че той те харесва, г-н Ментелик — одобри г-жа Разкош. — Можете ли да познаете породата му?

Олян беше отраснал сред кучета и доста разбираше от породи, но в случая с Калпазанчо просто нямаше откъде да се започне. И той се реши на прямота:

— Всички наведнъж?

Г-жа Разкош се разсмя и смехът й прозвуча поне шестдесет години по-млад от самата нея.

— Съвършено вярно! Майка му беше джобна хрътка, много популярна порода навремето из кралските дворци. Но една нощ излезе да се разходи и нея нощ се надигна страхотен лай, та си мисля че г-н Калпазанчо, горкичкият, е син на много бащи.

Г-н Калпазанчо обърна две душераздирателни очи към Олян и изражението му започна да става малко отнесено.

— Бент, г-н Калпазанчо изглежда доста натърсене — забеляза г-жа Разкош. — Моля, изведете го малко на разходка в градината, ако нямате нищо против? Наистина ми се струва, че младите служители не му отделят достатъчно време.

Кратък намек за плътна облачност с преваляване и прегърмяване премина през лицето на главния касиер, но той взе послушно червената каишка от куката й. Кученцето заръмжа. Бент взе и чифт дебели кожени ръкавици и чевръсто си ги нахлузи. Докато ръмженето се усилваше, той предпазливо взе кучето и го пъхна под мишница. Без да промълви и дума той напусна стаята.

— Значи ти си прочутият Генерален Началник Пощите — подхвана г-жа Разкош, — мъжът със златния костюм, няма шега. Но не и тази сутрин, както забелязвам. Я ела насам, на баба юнака. Да те видим на по-светло.

Олян пристъпи и старата дама се изправи тромаво на крака с помощта на чифт бастуни с дръжки от слонова кост. После хвърли единия и хвана Олян за брадичката. Втренчи се в него, обръщайки глава ту натам ту насам.

— Хъм — каза тя и отстъпи, — точно както си мислех…

Останалият в ръката й бастун подкоси Олян през краката и го прекатури на пода като да беше сламка. Докато той лежеше зашеметен на дебелия килим, тя продължи триумфално:

— Ти си крадец, шмекер, хитър лисугер и завършен виртуоз на мошеничеството! Признавай си!

— Не съм! — протестира немощно Олян.

— Значи и лъжец — провъзгласи весело г-жа Разкош, — а вероятно и самозванец! О, я не си хаби тоя невинен поглед с мен! Вече казах, че си измамник, господинчо! Не бих ти доверила и кофа вода ако ще гащите ми да горяха!

После сръга Олян в ребрата, и то ячко.

— Хубава работа, цял ден ли ще ми се излежаваш тук? — скастри го тя. — Ставай де, човече. Да съм казала, че не ми допадаш?

Преборвайки световъртежа си Олян се вдигна предпазливо на крака.

— Я ми дай ръка, г-н Ментелик — изкомандва г-жа Разкош. — Генерален Началник Пощите значи? Че ти си произведение на изкуството! Дай насам!

— Какво? О… — Олян хвана ръката на старицата. Беше като да се ръкуваш със студен пергамент.

Г-жа Разкош се разсмя:

— О, да, същото уверено и доверително ръкостискане като на покойния ми съпруг. Никой честен човек няма чак толкова честно ръкостискане. Какво си правил досега, че чак сега навлизаш във финансовия сектор?

Олян се озърна. Бяха сами, глезените го боляха, а някои хора просто нямаше как да ги излъжеш. В случая имаме, рече си той, Опако Бабе първа категория: пилешки врат, предизвикателно чувство за хумор, невинна наслада от лека жестокост, непосредствен маниер на говорене, флиртуващо с грубостта и, нещо още по-важно, флиртуващо и с флирта. Харесва й да си мисли, че не е никаква „лейди“. Готова на всичко, което не носи риска от съборясване и то с блясък в очите казващ: „Мога да правя каквото си поискам, защото съм стара. И имам слабост към негодниците“. Стари дами като нея не се лъжеха лесно, но нямаше нужда да я лъжеш. Той се поотпусна. Понякога си беше чисто облекчение да захвърлиш маската.

— Е, най-малкото не съм самозванец — каза той. — Олян фон Ментелик си е истинското ми име.

— Да, не бих си и помислила, че си имал някакъв избор по въпроса — съгласи се г-жа Разкош пак сядайки в креслото си. — Въпреки това изглежда постоянно мамиш всички наред. Седни де, г-н Ментелик. Няма да те ухапя — това последното тя го съпроводи с поглед сигнализиращ: „Но само ми дай бутилка джин и пет минути да си намеря зъбите и ще видим!“ — Тя посочи стола до нея.

— Какво? А аз си мислех, че ще ме изритате! — рече да поиграе по свирката и Олян.

— Така ли? Че защо?

— Защото съм всичко, което казахте?

— Да съм казала, че те смятам за лош човек? — възрази г-жа Разкош. — Пък и г-н Калпазанчо те хареса, а той забележително точно преценява хората. Освен това си направил чудеса с тая твоя Поща, точно както казва Хевлок — г-жа Разкош се пресегна зад гърба си и извади на бюрото голяма бутилка джин. — Нещо за пийване, г-н Ментелик?

— Ъ, не му е точно сега времето.

Г-жа Разкош изсумтя:

— Аз пък нямам чак толкова време, господине, но за щастие имам много джин.

Олян я изгледа как си сипва доза, малко под леталната, във водна чаша.

— Имаш ли си момиче? — попита тя вдигайки чашата.

— Да.

— А тя знае ли какво представляваш?

— Да. Не преставам да й го казвам.

— А тя не ти вярва, а? Ах, така е то с влюбените жени — въздъхна г-жа Разкош.

— Всъщност не мисля, че това изобщо я засяга. Тя не ви е някое средностатистическо момиче.

— А, значи съзира вътрешното ти аз? Или може би грижливо стъкменото ти вътрешно аз, което си приготвил за хората да откриват? Хора като теб… — тя помълча малко и се поправи — … хора като нас винаги си държат поне по едно вътрешно аз за по-проницателни посетители, нали?

Това на Олян му дойде малко в повече. Разговорът с г-жа Разкош беше като да се изправиш пред вълшебно огледало, оголващо те чак до костния мозък. Той можа само да промълви:

— Повечето от хората, които тя познава са големи.

— О? Възголемки глинени хора, напълно достойни за доверие и нямащи нищо за обявяване в панталонната сфера? Какво ли е видяла тя в теб, г-н Ментелик?

Тя го сръга с пръст като кебапче. Ченето на Олян падна.

— Противопо-ложност, да предположим, а? — потупа го по рамото г-жа Разкош. — И ето че сега Хевлок те е пратил тук да ме учиш, как да си управлявам банката. Викай ми Хали.

— Добре, ама аз…

Да я учи как да си управлява банката ли? Изобщо не му го бяха обяснили така.

Хали се наведе към него и му каза леко понижавайки глас:

— Аз, знаеш ли, изобщо нямах нищо против Сладурана. Съвсем прилично момиче, ама тъпа, та вдлъбната. Не, че е първата. Ама изобщо. Едно време и аз също бях любовница на Джошуа.

— Наистина ли? — той знаеше, че няма да му се размине изслушването на всичко до край.

— О, да — заразправя Хали, — хората тогава бяха по-_разбрани_. Всичко си беше съвсем приемливо. Пиех си аз чая с жена му веднъж месечно, за да си уточним неговия график, и тя винаги казваше, че се радвала, че той не й се пречка. Естествено тогава от една метреса се очакваше да е способна жена — тя въздъхна. — Сега, разбира се, способността да се въртиш надолу с главата на кол изглежда е достатъчна.

— Да, стандартите навсякъде падат — спомена Олян.

Беше доста сигурно предположение. Те кога ли не падаха.

— Всъщност и с банките е така — продума Хали сякаш размишлявайки на глас.

— Пардон?

— Исках да кажа, че макар всичко пак да опира в крайна сметка до чисто физическата крайна цел, но стилът все трябва да значи нещо, не мислиш ли? Нужен е блясък. Нужно е новаторство. Нужна е феноменалност, а не проста функционалност. Хевлок казва, че ти тези неща ги разбираш — тя погледна въпросително Олян. — В крайна сметка ти превърна Пощенската служба в почти героично предприятие, нали така? Хората си сверяват часовника по пристигането на Генуа Експрес. А навремето си нагласяха летоброенето!

— Щракалките все още са на загуба — забеляза Олян.

— Възхитително малка загуба, при условие че обогатяват целокупното човечество по всякакъв възможен начин, а не се и съмнявам, че данъчните на Хевлок прибират техния си дял. Имаш дарбата да ентусиазираш хората, г-н Ментелик.

— Е, аз… добре де, предполагам че имам — измънка той. — Знам, че за да продадеш наденичката, трябва да знаеш как да продадеш цвърченето.

— Отлично и превъзходно, отлично и превъзходно — поздрави го Хали, — но се надявам, че осъзнаваш, че колкото и надарен продавач на цвърчене и да си, рано или късно ще ти се наложи да предоставиш наденичката, ммм? — и тя му намигна по начин, който направо щеше да вкара някоя по-млада жена в затвора.

— Случайно си спомням че дочух — продължи тя, — че боговете са ти разкрили имане, което ти е помогнало да построиш наново Пощата. Какво се случи всъщност? Можеш да кажеш на Хали.

Сигурно можеше, реши той, и забеляза, че въпреки, че косата й беше наистина оредяла и почти бяла, тя все още съхраняваше бледи следи от оранжево, подсказващи че в миналото е имала по-жизнен червен цвят.

— Беше натрупаната ми от години мошеничества плячка — призна си той.

Г-жа Разкош изръкопляска:

— Чудесно! Вярно си е наденичка! Това е толкова… удовлетворително. Хевлок винаги е имал нюх за хората. Той, нали знаеш, има планове за града.

— Инфрас-структурния проект^[5] — сети се Олян. — Да, знам.

— Подземни улици и нови докове, с всичко както си трябва — подхвана Хали, — а за тази цел на правителството му трябват пари, а за пари трябват банки. Белята е, че хората съвсем са си загубили доверието в банките.

— Защо?

— Най-вече защото все им губим парите. Предимно не по предназначение. Доста зор видяхме в последните години. Сриването от ’88-ма, Сриването от ’93-та, Сриването от ’98-ма… макар че това последното беше по-скоро катурване. Покойният ми съпруг раздаваше заеми неразумно, така че сме се напълнили с лоши кредити и разни други резултати от спорни решения. Сега при нас си държат парите предимно стари бабички, защото винаги са си ги държали тук, и любезните млади служители са си все тъй мили, и до вратата все още си седи бронзовият шадраван, от който кученцата им да си пият водичка. Да ти хрумва, какво може да се направи? Че предлагането на стари бабички се изчерпва, както знам от първа ръка.

— Добре де, аз, ъъъ, може и да имам някоя идея — запъна се Олян, — но все още съм малко в шок. Наистина нямам представа как работи една банка.

— Никога ли не си имал влог в банка?

— А не, не съм влагал.

— Как си мислиш, че работи?

— Ами, взимаш парите на богатите, и ги заемаш с лихва на подходящи хора, и връщаш колкото е възможно по-малко от лихвите.

— Да, а кои хора са подходящи?

— Тези, които могат да докажат, че не се нуждаят от пари?

— Ох, какъв си ми циник. Но в основни линии си схванал идеята.

— Значи нищо за бедните?

— Не и в банките, г-н Ментелик. На никого, чийто доход е под сто и петдесет долара годишно. Ето защо са измислени дюшеците и чорапите. Покойният ми съпруг винаги казваше, че единственият начин да изкараш пари от бедните, е като си ги оставяш бедни. Той в деловия си живот хич не беше мил човек. Още някакви въпроси?

— Как станахте председателка на банката? — попита Олян.

— Председателка и генерална директорка — поправи го гордо Хали. — Джошуа си падаше по контрола. О да, такова де — добави тя като че на себе си, — а сега съм тези двете неща заради едно малко древно вълшебство наречено „наследила петдесет процента от акциите“.

— Аз пък си мислих, че малкото вълшебство е петдесет и един процента от акциите — рече Олян. — Другите акционери няма ли да могат да наложат…

От другата страна на стаята се отвори врата и влезе висока жена в бяло с поднос, чието съдържание бе прикрито с плат.

— Наистина е време за лекарството Ви, г-жо Разкош — настоя тя.

— Хич не ми действат добре, сестро! — заопъва се старицата.

— А и нали знаете, че докторът каза стига толкова алкохол — продължи сестрата, хвърляйки обвинителен поглед на Олян. — Тя не бива да пие повече алкохол — повтори тя, очевидно предполагайки, че той е укрил в себе си поне няколко бутилки.

— Е, аз пък казвам, стига толкова доктор! — г-жа Разкош намигна заговорнически на Олян. — Моите така наречени доведени деца плащат за това, да не повярва човек, а? Ами че те ще вземат да ме отровят! И разправят на всички, че съм била изперкулясала…

На вратата се почука, не толкова като молба за влизане, а по-скоро като декларация за намерение. Г-жа Разкош се задвижи с впечатляваща бързина и арбалетите вече се насочваха, когато вратата се отвори. Г-н Бент влезе с г-н Калпазанчо все още ръмжащ под мишницата му.

— Казах пет пъти! — развика се г-жа Разкош. — Можеше да прострелям г-н Калпазанчо! Не можете ли да броите?

— Поднасям Ви извиненията си — Бент остави внимателно Калпазанчо в подноса за входящи. — И да, мога да броя.

— Кой ми е мъничкият ми Калпазанчо? — загука г-жа Разкош, докато кученцето почти експлодира от възторг от срещата с някого, когото не беше виждало от цели десет минути. — Слушкаше ли ми, бабиното момченце? Той слушкаше ли, г-н Бент?

— Да, госпожо. Даже в излишък — и сладолед от змийска отрова не можеше да бъде по-хладен. — Сега мога ли да се завърна към задълженията си?

— Г-н Бент си мисли, че не знам как да управлявам банка, нали Калпазанчо? — каканижеше г-жа Разкош на кучето. — Глупавичък ни е г-н Бент, нали така? Да, г-н Бент, можете да си вървите.

Олян си припомни старата Бханг-Бхангдукска поговорка: „Когато една стара дама заговори злобно на кучето си, това куче е пътник“ Изумително добре пасваше на настоящия случай, а това хич не беше подходящият случай да се размотава човек наоколо.

— Добре, приятно ми беше да се срещнем, г-жо Разкош — изправи се той. — Аз ще… обмисля нещата.

— Заведохте ли го да се види с Хюбърт? — обърна се видимо към кучето г-жа Разкош. — Трябва да се види с Хюбърт преди да си тръгне. Стори ми се, че е малко неориентиран относно финансите. Заведете го при Хюбърт, г-н Бент. Хюбърт е толкова добър в обясненията.

— Както желаете, мадам — Бент изгледа Калпазанчо. — Не се и съмнявам, че след като чуе обясненията на Хюбърт за кръговрата на парите, той ще престане да е малко неориентиран. Моля, последвайте ме, г-н Ментелик.

Докато слизаха по стълбите, Бент мълчеше. Вдигаше си внимателно извънгабаритните ходила, все едно пресичаше под поръсен с кабарчета.

— Ама че чепата дъртофелница е г-жа Разкош, какво ще кажете? — пробва се Олян.

— Бих казал, че тя има това, което се нарича „характер“, сър — изкоментира мрачно Бент.

— Което понякога е малко обременително?

— Не бих коментирал, сър. Г-жа Разкош притежава петдесет и един процента от акциите на моята банка.

Неговата банка, отбеляза си Олян.

— Странно — обърна внимание той, — тя току-що ми каза, че притежавала само петдесет процента.

— Както и кучето — поясни Бент. — Кучето притежава един процент, в наследство от покойния сър Джошуа, а тя притежава кучето. Покойният сър Джошуа, г-н Ментелик, имаше това, което доколкото разбрах, се нарича палаво чувство за хумор.

Значи част от банката е на кучето, мислеше си Олян. Ама че шегаджии са тези Разкошови.

— Както виждам, Вие не намирате това за особено смешно, г-н Бент — каза той.

— Горд съм да отбележа, сър, че не намирам нищо за смешно — отговори Бент, когато стигнаха до края на стълбището. — Лишен съм от каквото и да е чувство за хумор. Изобщо нямам такова. Това е доказано френологично. Имам синдрома на Нихтлахен-Кайнвиц^[6], който поради някаква причина се смята за достойно за съжаление състояние. Аз от своя страна го смятам за благословия. С гордост ще заявя, че считам, че гледката на дебелак подхлъзващ се на бананова кора не е нищо друго освен нещастен инцидент, подчертаващ необходимостта от акуратност при отстраняването на битови отпадъци.

— А опитвали ли сте… — започна Олян, но Бент го спря с вдигане на ръка.

— Моля Ви! Повтарям, не смятам това за бреме! И, позволете ми да отбележа, дразни ме, когато хората го приемат за такова! Не се чувствайте задължен да ме карате да се засмея, сър! Ако нямах крака, щяхте ли да ме карате да бягам? Напълно съм доволен какъвто съм си, благодаря Ви много!

Той поспря пред още една двойна врата, поуспокои се малко и хвана дръжките.

— А сега, предполагам, ще мога да се възползвам от възможността да Ви покажа, къде се върши… бих казал, същинската работа, г-н Ментелик. Обикновено това бива наричано сметна палата, но аз предпочитам да мисля за него като за… — той бутна вратите, които се разтвориха тържествено — моя свят!

Беше впечатляващо. И първото впечатление на Олян, беше: това е Адът в деня, когато не са могли да си намерят кибрита.

Той обходи с поглед редиците превити гърбове трескаво драскащи с пера. Никой не вдигна глава.

— Не търпя сметала, изчислителни плочки^[7] или други нечовешки приспособления под този покрив, г-н Ментелик — разправяше Бент, докато го водеше надолу по централния проход. — Човешкият мозък е напълно способен на непогрешимост в света на числата. След като ние сме ги изобретили, как би могло да бъде другояче? Тук сме прецизни, да, прецизни…

С чевръсто движение Бент изтегли лист хартия от кутията за изходящи на най-близкото бюро, бегло го прегледа и го върна с леко изръмжаване, което можеше да бележи или одобрението му за добре свършената от служителя работа или разочарованието му, че не е открил нищо нередно. Листът бъкаше от изчисления и определено никой смъртен не би могъл да ги проследи с един поглед. Въпреки това Олян не би заложил и пени, че Бент е пропуснал да провери и едничък ред.

— Тук сега сме в самото сърце на банката — провъзгласи гордо главният касиер.

— Самото сърце — повтори безизразно Олян.

— Тук изчисляваме лихви и комисионни, ипотеки и такси и… всъщност всичко. И не допускаме никакви грешки.

— Какво, никога ли?

— Е, общо взето никога. Вярно, отделни лица понякога извършват грешки — допусна гнусливо Бент. — За щастие аз проверявам всяко едно изчисление. Никоя грешка не може да прехвръкне покрай мен, това Ви го гарантирам. Грешката, сър, е нещо по-лошо и от греха, доколкото грехът често е въпрос на мнение или гледна точка или дори на своевременност, докато грешката е факт и си плаче за коригиране. Забелязвам, че внимавате да не се подхилвате, г-н Ментелик.

— Нима? Имах предвид, не. Не се подхилвам! — сепна се Олян.

Проклятие. Беше забравил древната мъдрост: като наблюдаваш зорко, гледай да не бъдеш наблюдаван зорко.

— Но все пак сте шокиран — изтъкна Бент. — Вие работите с думи и, както ми казаха, се оправяте с тях добре, обаче думите са меки и може да бъдат извръщани в различни посоки от умел език. Числата обаче са твърди. О, може и да се мошеничества с тях, но не можете да промените природата им. Три си е три. Не можете да го убедите да стане четири, ако ще да го разцелувате сладко-сладко — някъде в помещението някой съвсем тихичко се изкиска, но г-н Бент очевидно не забеляза това — и много, много не прощават. Тук работим наистина здраво, все неща, които е необходимо да се вършат. А ето тук седя аз, в самото средоточие…

Стигнаха до голям стъпаловиден подиум в центъра на стаята. В същия момент кльощава жена с бяла блуза и дълга черна пола се промъкна почтително покрай тях и внимателно остави сноп книжа в подноса за входящи, който и без това си беше претрупан. Тя погледна г-н Бент, който й каза „Благодаря, г-це Дрейпс“. Твърде се беше увлякъл да сочи чудесата на подиума, където беше монтирано полукръгло бюро със сложно устройство, че да забележи изражението преминало през нейното бледо лице. Олян обаче го забеляза и прочете към хиляда думи, вероятно записани в нейния дневник и изобщо не показвани на никого досега.

— Виждате ли? — подкани го нетърпеливо главният касиер.

— Ммм? — продума Олян загледан в забързано изнизващата се жена.

— Погледнете тук, виждате ли? — настоя Бент, сядайки и сочейки наоколо с нещо почти приличащо на ентусиазъм. — Посредством тези педали мога да завъртя бюрото в която и да е посока в тази стая! Това е паноптикумът^[8] на моя малък свят. Нищо не остава скрито от погледа ми! — той яростно завъртя педалите и целият подиум се заобръща с грохот. — И още, може да се върти на две скорости, както можете да видите, благодарение на това хитроумно…

— Виждам, че почти нищо не остава скрито от погледа Ви — отбеляза Олян, когато г-ца Дрейпс си седна, — но не бих искал да Ви откъсвам от работата Ви.

Бент метна поглед към входящите и поприсви рамене:

— Тази купчина ли? Няма да ми отнеме много време — той остави подиума на ръчна спирачка и се изправи, — освен това смятам, че е важно да видите каква е същинската ни работа, сега, когато трябва да Ви заведа при Хюбърт — и той леко се прокашля.

— А на Хюбърт излиза, че не е работа? — предположи Олян и се насочи обратно към главната зала.

— Сигурен съм, че намеренията му са добри — рече Бент и остави думите да увиснат във въздуха като примка на бесило.

 

 

В залата господстваше величествена тишина. На гишетата имаше съвсем малко хора, една старица гледаше как кученцето й пие вода от бронзовата купа до вратата, а наложеше ли се да се произнесат някакви думи, това се правеше в надлежно приглушен тон. Олян нямаше нищо против парите, да не кажем, че те бяха едно от любимите му неща, но нямаше нужда чак пък да се споменават само съвсем тихичко та, сакън, да не ги обезпокоиш. Ако парите говореха тук, то го правеха шепнешком.

Главният касиер отвори малка и не особено представителна врата зад стълбището, полуприкрита от някакви растения в саксии.

— Внимателно, моля, подът тук постоянно е мокър — предупреди той и го заведе няколко стъпала по-надолу в най-грандиозното мазе виждано досега от Олян.

Изящни каменни арки поддържаха изискано облицовани сводове, простиращи се някъде в полумрака. Навсякъде светеха свещи, а някъде по средата нещо блещукаше и изпълваше пространството между колоните с бяло-синьо сияние.

— Някога това е било криптата на храма — каза Бент водейки го все нататък.

— Да не искате да кажете, че тази сграда не само прилича на храм?

— Била е построена за храм, вярно, но никога не е била използвана като такъв.

— Наистина ли? — заинтересува се Олян — На кой бог?

— Както излезе, на никой. Един от кралете на Анкх заповядал да бъде построен някъде преди деветстотин години — заразказва Бент; — може да се каже, че това е бил случай на спекулативно строителство. Което ще рече, че той не е имал предвид конкретно божество.

— А се е надявал все някое да се намери, що ли?

— Именно, сър.

— Като за синигери, а? — Олян заразглежда наоколо. — Това тук е един вид божествена къщичка за птички?

Бент въздъхна.

— Изразявате се доста цветисто, г-н Ментелик, но предполагам, че в думите Ви има известна истина. Както и да е, не се е получило. Впоследствие е било използвано за склад в случай на обсада, после станало покрит пазар и така нататък, докато накрая Джокатело Ла Виче не го придобил, когато градът не съумял да си изпълни задълженията по един заем. Пише го в официалната история. Не е ли възхитително сводничеството?

След една доста продължителна пауза Олян се осмели да измънка:

— Така ли?

— Не сте ли съгласен? А тук, както ми казаха, съвокуплението е по-изразено, отколкото където и да е другаде в града.

— Наистина ли? — заозърта се нервно Олян. — Ъ, да не би да трябва да се дойде тук в някакво определено време?

— Ами, обикновено в работното време на банката, но понякога приемаме групи по предварителна заявка.

— Знаете ли — предаде се Олян, — струва ми се, че нещо изпуснах нишката на разговора…

Бент махна с ръка общо взето накъм тавана и поясни:

— Имах предвид прекрасното съчетание на сводове и куполи. „Сводничество“ от „свод“ и „съвокупление“ от „купол“.

— А! Тъй ли било? Така де! — олекна му на Олян. — Знаете ли, няма да се изненадам ако излезе, че малцина са наясно с това.

И тогава Олян съзря сияещия под сводовете Бълбукатор.