Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il sotterraneo della morte, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (4 февруари 2006 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

ЕМИЛИО САЛГАРИ

ПОДЗЕМИЕТО НА СМЪРТТА

Роман

СОФИЯ, 1991

Тренев & Тренев КФ София 1463 България ул. Свиленица 1

Редактор Иван Тренев

Илюстрация за корицата Емилиян Станчев

Художник редактор Лили Басарева

Технически редактор Георги Кирилов

Печатни коли 7.25 Издагелски коли 6.09 Цена 7.98 лв.

Всяко препечатано само с разрешението на Тренев & Тренев

Второ издание

Превод К. М.

История

  1. — Добавяне

IX. ПО ИМПЕРАТОРСКИЯ КАНАЛ

Корабът, който ги очакваше, не беше от ония големи джонки, които плаваха по Жълтото море и се наричаха „тсао“. Беше просто рибарски кораб с една мачта, с мост и много висок нос. Собственикът му беше стар познат на мисионера и на господин Мускардо — здраво и пъргаво старче, въпреки шестдесетте години, които тежаха на гърба му. Опашката на косата му беше дълга и още съвсем черна и той се гордееше с нея.

Като всички хора на тази възраст носеше очила — атрибут, необходим като ветрилото на всички китайци.

Този рибар беше един от първите, които прегърнаха християнската религия. И тъй като хранеше истинска любов към господин Мускардо и мисионера, от които беше получил не едно благоволение при първите новини за страшното нахлуване на боксерите, великодушно постави на тяхно разположение своята джонка и екипажа си.

— Капнали сме за сън и не сме яли — каза господин Мускардо.

— Мога да ви предложа чудесен чай на прах „самшиу“ и някои храни. Моряците ми тъкмо ви приготвиха вечеря.

— Благодаря, Менли — каза отец Георги.

— Идваха ли дотук боксерите? — попита Мускардо.

— Не съм виждал никакъв подозрителен кораб да плаза по това блато — отговори рибарят.

— Вярно ли е, че се отправят към Пекин?

— Трябва да са започнали вече да обсаждат столицата.

— А войниците?

— Присъединиха се към тях.

— Тогава всички европейци, които се намират в Пекин, се излагат на опасността да бъдат убити — каза отец Георги.

— Всички чужди легации са вече блокирани.

— И италианската? — попита господин Мускардо, като побледня.

— Сигурно — отговори рибарят.

— Ех! Ако имах сега един полк стрелци, щях да превърна тези разбойници на пух и прах.

— А международните войски? — попита отец Георги. — Казаха ми, че са слезли при Таку.

— Да, след като са превзели укрепленията. Разправят, че вървели към Тиеншйн, където се бият срещу укрилите се в този град европейци.

Докато те споделяха впечатленията и страховете си, моряците от екипажа на джонката приготвиха рибена супа, към която прибавиха чудесни подсолени маслини, водни кестени и растителни корени, наречени „пун хоа“.

Европейците много харесаха вечерята, тъй като четиридесет и осем часа не бяха яли почти нищо. Изпитаха затруднение само поради пръчиците от слонова кост, които у китайците заместват лъжиците и вилиците. Даже когато ядяха ориз — главната храна на бедната класа, — те умело се справяха, без да изпуснат да падне нито едно зърно.

— Докато си починете, аз ще напусна блатото и ще се помъча да стигна незабелязано до Императорския канал — каза рибарят на господин Мускардо.

— И къде ще ни отведеш? — попита бившият стрелец.

— Вероятно в Тиеншин, където ще намерим международните войски.

— Ще ни оставят ли боксерите?

— В това не съм сигурен — отговори рибарят. — Бих искал да ви посъветвам нещо.

— Какво?

— Да се преоблечете с китайски дрехи.

— Но кожата ни не е жълта.

— Нали знаете, че в Манджурия има хора, чиято кожа е почти бяла.

— Наистина, Менли.

— Значи ще минете за манджурци.

Господин Мускардо и неговите другари, с изключение на Сенг, който не чувстваше нужда да спи, се оттеглиха в долната част на кораба, където моряците бяха приготвили легла със завеси от корабно платно и рогозки от гъсто преплетени тръстики.

Вятърът беше слаб, но все пак достатъчен и дори благоприятен, тъй като духаше откъм реката.

Джонката тихо напусна канала и навлезе в обширното блато. Напредваше бавно.

Пълна тишина владееше над блатото.

Дори откъм реката не се чуваше нищо.

Старият рибар като добър моряк се настани на кормилото и заповяда да загасят големия фенер, който светеше на края на мачтата. Искаше да стигне до канала, без да го усетят.

Едва призори джонката навлезе в Императорския канал.

Там, където завиваше брегът, за да слезе на запад, просветляваше. В този миг господин Мускардо се появи на кувертата.

— Върви ли, приятелю? — попита той рибаря, който наблюдаваше внимателно бреговете на канала.

— Изглежда, боксерите са още далече — отговори рибарят. — Но никак не трябва да се осланяме на това. Познавам мандарина Пинг Чао и знам колко е отмъстителен. Бях вече предупреден от мой роднина от Пекин, че ви е нападнал, но не можах да стигна навреме, за да ви предпазя. Има и един китаец, Сум, който го настройва против вас.

— Слушал съм да се говори за този китаец. Кой е той?

— Офицер от Императорската гвардия. Той се е заклел във вечна омраза към европейците. Изглежда, някой руснак или англичанин е убил негов брат и той се е зарекъл да отмъсти на всички бели хора.

— Ти знаеш ли къде се намира синът на мандарина?

— Казват, че бил избягал в Манджурия, за да се укрие от бащиния си гняв.

— Дано този нещастен Уанг никога не срещне баща си, защото той може да го убие.

— При нас, господине, бащите имат правото на живот и смърт над синовете си и могат да ги убиват, без да бъдат наказани от закона.

Докато си разговаряха така, джонката бавно напредваше нагоре по канала.

Бреговете бяха почти пусти. Виждаха се само тук-там разпръснати колиби. Срещаха се чаени плантации. На тях китайците посвещаваха необикновени грижи. И е имало защо, тъй като те съставляваха най-голямото богатство на империята.

Освен чаените плантации се ширеха и полета, засети с индиго и черничеви дървета. Поддържани млади, те бяха източник на известната китайска коприна, произвеждана от лъскавите и здрави нишки на бубите.

По пладне джонката, която поради слабия вятър плаваше все така бавно, срещна военен кораб, закотвен сред реката. Китайското правителство беше изпратило старите си военни кораби по реките и това много обезпокои стария рибар и господин Мускардо.

— Не е ли изпратен тук, за да попречи на чужденците да избягат? — запита се китаецът. — Сега вече всички знаят, че императрицата се е присъединила към боксерите, за да се разправи с християните…

— Дали ще ни спре?

— Дори може да изпрати хора да прегледат джонката — отговори китаецът.

— Какво мислиш да правим?

— Вие ще се преоблечете веднага. След половин час ще стигнем до този кораб.

— Готови сме да ти се подчиним — каза господин Мускардо. — Ще се престорим, че сме китайци от северните провинции и отиваме да се запишем в Пекин, за да участваме във войната срещу чужденците.

Бегълците започнаха веднага работа по преобразяването си в китайци. За да измамят по-добре моряците от джонката, те се измиха с шафранов разтвор и станаха по-жълти и от китайците: обуха плъстени обувки с широки върхове и много високи подметки, облякоха широки ризи от разноцветен нанкин със засмени лунички, закопчани от една страна и димното широки ръкави, които образуваха над корема двойна гънка.

За да прикрият очите си, си поставиха тъмни очила и покриха главите си с големи сламени шапки във формата на гъби. Липсваха опашките, но бившият стрелец, който беше много изобретателен, направи набързо няколко такива, като оплете колкото се може по-добре стари катранени въжета, които можеха от известно разстояние да минат за коси.

Така преправени, те се простряха в склада на кораба, като избраха най-тъмния ъгъл и скриха оръжията си под плъстените завивки, които им служеха за легла.

— Престорете се, че хъркате, и не се бойте — каза старият рибар. — Ако моряците от джонката дойдат да ви събудят, вдигайте голям шум и започнете да ги заплашвате.

— Ще счупя носа на някого — каза господин Мускардо, като грабна една глинена ваза. — Дори ще ги заплаша, че ще се обадя на мандарина Пинг Чао.

Когато старият рибар се изкачи на кувертата, военната джонка беше оставила голяма част от котвената верига да се влачи, за да попречи на малкия кораб да мине.

— Е-хей! Направете ни място! — извика рибарят, като видя, че му се пресичаше пътят.

На носа и на задната част на кораба се появиха множество войници, въоръжени с пушки и саби.

— Тук не се минава! — извика един глас.

— Да не би да е спряно плаването по Императорския канал? — попита рибарят.

— Засега — да.

— По чия заповед?

— По заповед на мандарина Пинг Чао.

— Аз съм негов подчинен — каза смело рибарят. — Дори му карам новобранци.

— Познаваш ли мандарина? — попита един офицер, облечен в синкава коприна, като се изкачи на носа.

— Той е мой покровител.

— Тогава кажи ни къде се намира.

— Гони една банда проклети християни из тези околности.

— Виждам, че си добре осведомен — каза офицерът. — Кой си ти?

— Служител на Сум.

— Хванаха ли християните?

— Мисля, че са се изпекли на чудесен огън.

— А мисионерът?

— Този, дето подмами сина му ли?

— Щом като знаеш тези работи, наистина си подчинен на Сум или на мандарина.

— Тогава пуснете ме да мина.

— Къде отиваш?

— В Пекин.

— Колко новобранци караш?

— Осмина, които не се боят от европейците.

— Доведи ги на моста.

— Спят в склада — каза рибарят. — Искате ли да дойдете да ги видите?

— Карай, пътят е свободен — отговори офицерът. — Вярвам на думите ти.

Военната джонка се оттегли, като прибра веригата. Малкият кораб на рибаря веднага се възползва от това и продължи пътя си на запад.

— Добре се отървахме — промърмори рибарят. — Сега трябва да бягаме с всички сили и да спечелим колкото се може повече път.

— Ако Пинг Чао забележи измамата, ще прати подир нас онзи кораб и ще ни потопят като книжна лодчица.

Господин Мускардо и неговите другари, преоблечени като монголци, бяха обзети от безпокойство.

— Засега сме спасени — каза Менли, като махна успокоително с ръка. И им разказа всичко.

— Смело си се държал — каза отец Георги. — Но опасността още не е минала.

— Така е — каза господин Мускардо. — Ако мандаринът отиде на борда на военния кораб, ще открие измамата и ще заповяда да ни преследват.

— Не можех да постъпя другояче — отговори рибарят. — Само миг колебание и щяхме да бъдем загубени.

— Какво ще правим сега? — попита господин Мускардо.

— Съветвам ви да останете с мен, докато дойдат боксерите. Щом се покажат, ще ви сваля на някое пусто място и ще се помъчите да стигнете до Тиеншин. Навярно там ще намерите европейските войски.

— А ти?

— Ако опасността се усили, ще оставя джонката и ще дойда с вас. Тя е толкова остаряла, че вече не струва пет пари.

— Ще ти заплатим загубите, благородни човече — каза господин Мускардо. — Имам малко скътани пари в пояса си.

— Тихо, господин Мускардо.

— Какво има?

— Чух гърмежи по посока на онази джонка. Слушайте!

— Дали мандаринът е дошъл, или екипажът се е досетил за нашата хитрост?

Старият рибар не отговори. Той беше блед и неспокоен.

— Боксерите, нали? — попита господин Мускардо.

— Няма кой друг да е — отговори рибарят и лицето му потъмня.

— Какво да правим сега?

— Остава ни само едно — да оставим джонката или да я потопим, за да загубят следите ни, и да се хвърлим сред блатата, вдясно от нас.

— Познаваш ли тези блата добре?

— Няколко пъти тук търсих риба, но не намерих — отговори старецът.

— Ще можем ли да стигнем до някое прикритие?

— Да, един изоставен храм, много по-голям от Киангхи.

— Да вървим, Менли — каза бившият стрелец.

— Един момент само — отвърна старецът. — През това време вие вземете оръжията си и храна.

Той насочи джонката си към десния, нисък и разчленен от голям брой канали бряг. Навред се изтичаше огромно блато, простряно далече на север, докъдето ти стигнеше окото.

Господин Мускардо, мисионерът, другарите им и петимата моряци от джонката се спуснаха в шалупата, като взеха със себе си оръжията, мунициите и малко сухи храни.

Миг подир това старецът ги настигна.

— Свърши се! Пробих стените на кораба и водата се лее като от порой. Бедният кораб! Привърши земното си съществуване. Дано да не бъде на лошо.

— Да вървим — каза господин Мускардо.

В този миг на моста на малкия кораб се чу зловещ лай.

— Оставих кучето си — обясни рибарят.

— Би могло да ни издаде със своя лай — отбеляза господин Мускардо.

Шалупата навлезе в блатото под силните тласъци на осемте си весла, докато джонката потъваше бавно, като скърцаше и се въртеше около себе си.