Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il sotterraneo della morte, 1901 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- Кругер Милованов, 1941 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (4 февруари 2006 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ЕМИЛИО САЛГАРИ
ПОДЗЕМИЕТО НА СМЪРТТА
Роман
СОФИЯ, 1991
Тренев & Тренев КФ София 1463 България ул. Свиленица 1
Редактор Иван Тренев
Илюстрация за корицата Емилиян Станчев
Художник редактор Лили Басарева
Технически редактор Георги Кирилов
Печатни коли 7.25 Издагелски коли 6.09 Цена 7.98 лв.
Всяко препечатано само с разрешението на Тренев & Тренев
Второ издание
Превод К. М.
История
- — Добавяне
XIV. НАКАЗАНИЕ С ГРЕБЕНИ
Колибата, която служеше за затвор на четиримата нещастници, които очакваха всеки момент да бъдат подложени на смъртни наказания, беше толкова малка, че клетките едва се побираха вътре, и толкова ниска, че господин Мускардо беше принуден да приклекне.
Само един процеп, толкова тесен, че не би пропуснал и котка от покрива, осветяваше вътрешността.
Нямаше никакви мебели — само една ваза, пълна с воняща вода, можеше да се види в един от ъглите на колибата.
— Бедни ми братко! Сине мой! — извика господин Мускардо, когато вратата се затвори.
— Да се примирим вече — каза отец Георги, като хвърли отчаян поглед към Енрико.
— Да се примирим? О, не! — извика старият стрелец. — Още се надявам.
— На какво? Отвсякъде ни заобикалят хора, които няма да ни пощадят, братко.
— Пинг Чао очаква нещо от нас и ако иска да узнае къде се намира неговият син, ще трябва да ни пусне на свобода.
— А мислиш ли, че ще ни пусне, след като го узнае?
— Сигурно няма да бъда толкова глупав да му го кажа веднага.
— Какво смяташ да правиш, братко? — попита отец Георги със слаба надежда в погледа.
— Искам да го заблудя, за да спечеля време.
— По какъв начин?
— От известно време в главата ми се е загнездил план. Ако успея да го осъществя, Пинг Чао ще ни пази да не умрем.
— Разчиташ на Уанг?
— Ти знаеш по-добре от мен, че този честен младеж, който по нищо не наподобява баща си, е скрит в един манджурски град.
— Може да се е върнал в Пекин, като е чул за кланетата от боксерите.
— О, чудесният ми план! — възкликна господин Мускардо. — Само да успея да накарам Пинг Чао да ни отведе в Пекин! Ще го накарам да се надява, че синът му е скрит там.
— А когато забележи, че сме го лъгали?
— Дотогава ще спечелим време. Кой знае какво може да стане след десет-петнадесет дни? Чух от бандитите, които ни придружаваха, че европейските войски се движели към Пекин, за да се опитат да спасят посолствата.
В това време вратата се отвори и влезе млада жена с почти бяла кожа, миловидни черти на лицето и гъста коса.
Като всички китайки от средно и по-високо положение, тя имаше съвсем малки крака, прибрани в не по-големи от една длан пантофи и носеше тежки сребърни обици и гривни на ръцете.
Обичаят да се обезформяват краката, за да им се попречи да пораснат, бе разпространен в Китай, макар че в крайморските градове, посещавани често от европейците, той бе позабравен.
Жените, още от млада възраст, пристягаха здрави бинтове, като спираха по този начин развитието на ходилата за сметка на глезените, които доста се обезформяваха.
Това пристягане им пречеше на движението и те често се клатушкаха като пияни.
Девойката, която влезе в колибата, носеше съдина, пълна с ориз, и тиква с няколко глътки оризова ракия.
— Коя сте вие? — попита господин Мускардо.
— Тъмничарка — отговори девойката.
— Не знаех, че жени могат да работят този занаят.
— Приех го, за да спася живота си.
— Беше християнка? — попита мисионерът.
— Да.
— А сега?
— Пак съм си такава — каза девойката съвсем тихо, като се огледа наоколо с безпокойство.
— И прие да станеш тъмничарка?
— Да, защото така пак мога да бъда полезна на едноверците си.
— По какъв начин? — попита господин Мускардо малко насмешливо.
— Като им преча да умрат от глад и …
— Продължавай — каза отец Георги, като видя, че тя се колебае. — Всички ние сме християни, а аз съм свещенослужител.
— …И като им помагам да избягат, когато това е възможно.
— Ето едно достойно за възхищение момиче — каза господин Мускардо. — Ако можеше да направиш нещо и за нас!
— Да, мисля вече за вас — отвърна китайката.
— Да ни помогнеш да избягаме! — възкликнаха Енрико и баща му.
— Тихо! Тук и стените имат уши. Засега не можем да направим нищо за вас, защото ви охраняват строго. Не се отчайвайте и чакайте моите известия. Аз ще говоря още днес с водача на „Кръстът на Пейхо“.
— Той тук ли е?
— Да, той е един от палачите.
— И за да спаси християните, ги убива — каза бившият стрелец.
— Лъжете се, господине — отвърна девойката. — Когато може да им помогне да избягат, без да го заподозрат, не се колебае. А когато е принуден да ги измъчва, се старае да им облекчи страданията.
— Има ли някаква надежда да ни помогнеш да избягаме? — попита господин Мускардо.
— Да, ще направя възможното, за да успеем.
— Или вашият водач … по-скоро да ни помъчат — каза бившият стрелец с мрачен глас.
Девойката не отговори и излезе с бавни стъпки, без да обърне глава назад.
Вече бяха изгубили надежда, че пак ще я видят, когато тя се появи отново привечер, носейки съдина с ориз, подправен с рибен сос, и друга тиква, напълнена със „сам шиу“.
— Най-после! — извика господин Мускардо, като се хвърли към нея.
— Тихо — каза тя, — следят ме.
— Кой?
— Засега само мандаринът, който ви доведе.
— Този ли окаяник? Само да ми падне! — извика бившият стрелец развълнуван. — Как ми се иска да го удуша!
— Бъди благоразумен, братко — каза отец Георги. — Да не провалим нашето спасение.
— Не се надявам вече на нищо! Остави ме да го убия!
— А синът ти?
Тези думи успокоиха веднага гнева, кипнал в гърдите на стария стрелец.
— Ако не беше Енрико, това куче не би излязло оттук! — извика той, като стисна юмруци и разтърси бясно кангуата.
— Ето го — каза девойката. — Бъдете спокойни и се пазете да не го разярите. Може би спасението ви няма да се забави.
Тъкмо тя излезе и влязоха мандаринът и Сум, придружени от двама бандити с извадени саби.
Господин Мускардо направи отчаяно усилие да не се нахвърли върху тях.
Мандаринът погледна мрачно към бившия стрелец и като кръстоса ръце на гърдите си, каза:
— Скоро ще узная къде се намира, ще го изтръгна от твоите приятели.
Господин Мускардо побледня и за миг се уплаши, че целият му план е рухнал като пясъчен замък, с който са си играли деца. В ума му мина подозрението, че мандаринът най-после е узнал къде се намира синът му. „Ако го е намерил, не ни остава нищо друго, освен да умрем“ — помисли си той. Същата мисъл смути и мисионера. Но стрелецът се съвзе.
— А! — възкликна той. — Ти знаеш къде е? Сигурен ли си? Съмнявам се.
— Още не зная — каза мандаринът. — След малко ще ми кажете.
— Всичко е наред — промърмори господин Мускардо, като се поуспокои и погледна към брат си.
Мандаринът обърна гръб на бившия стрелец и се спря пред клетката на отец Георги.
— Ти си избран да ми кажеш къде се намира синът ми. Той направи знак на бандитите, които го придружаваха, и те повдигнаха клетката.
Болезнен вик се изтръгна от гърдите на Енрико, бившия стрелец и Сенг.
— Къде ще го водиш? — извика бившият стрелец, като се приближи заплашително към мандарина.
— Където го очакват — отвърна Пинг Чао с ироничен тон.
Господин Мускардо, побеснял от яд, се хвърли срещу мандарина с наведена глава като бик, който се готви да смаже противника. Кангуата му служеше за нападателно оръжие.
Мандаринът с изумителна бързина избегна удара, като излезе извън колибата, а след него Сум затвори вратата.
Господин Мускардо, изтощен от вълнение, бе паднал на земята и ревеше глухо. Енрико викаше с отчаян глас:
— Върнете чичо ми! Убийци!
Клетката на мисионера бе заобиколена от десетина бандити с пушки.
Изпълненията на смъртните присъди бяха прекъснати, защото никакви стонове не се чуваха вече. Само дванадесетте нещастници, обречени на гладна смърт, продължаваха да стенат.
Тъй като бе вече нощ, под стряхата, която служеше за съдилище, бяха запалили няколко големи фенера с маслени книги, а на два високи кола горяха купища дърва.
Като влезе мисионерът, тримата представители на справедливостта станаха, за да го разгледат по-добре.
— Този ли е християнинът? — попита председателят, който за отличие на високата си длъжност си беше сложил очила без стъкла и шапка, украсена с копчето на мандарин от трета класа.
— Да — каза Пинг Чао.
— Ти, мандарине, ми беше казал, че християните са четири души.
— Останалите ще ги пазим за друг път.
— Нищо не може да се откаже на един съветник на империята, който е станал наш съюзник — отвърна председателят.
— И особено когато плаща добре — добави Сум с дяволита усмивка.
— Какво искаш да узнаеш от християнина? — попита председателят, като се престори, че не чу присмехулните думи на манджуреца.
— Къде се намира моят син.
— Уанг! Да, Сум ми говори за това. Ще ни каже ли този християнин?
— Съмнявам се.
— Ще му развържем езика. Даваш ли ми пълна свобода?
— Мразя до смърт този християнин.
— Тогава ще се позабавляваме, преди да го изпратим в рая.
Четирима палачи с широки саби и с пояси, натъпкани с разни ножове, застанаха зад отец Георги, готови да го сграбчат и отведат на мъчение.
— Християнин ли си? — попита председателят, като се обърна към мисионера.
— Да — отговори той самоуверено.
— Знаеш ли, че за всички християни е издадена смъртна присъда?
— От кого? — попита отец Георги.
— От нас.
— А кои сте вие?
— Представители на народа.
— Не ви признавам това право.
— Това не ни интересува.
— За мен е много важно, тъй като не съм китайски поданик, а италиански.
— Толкова по-лесно ще те осъдим. Издадохме смъртна присъда срещу всички чужденци, намиращи се на наша земя, и следователно би трябвало да умреш два пъти вместо веднъж.
— Тогава ме убийте, за да се свърши. А европейските народи след това ще помислят как да отмъстят за синовете си.
— Европа е толкова далече от Китай! — зловещо се изкиска председателят. — Пък и преди чуждите войски да стигнат до Пекин, по нашите провинции няма да остане нито един жив християнин и нито един европеец.
Пинг Чао се обърна към двамата съветници, които седяха до него, и размени тихо с тях няколко думи. После стана и каза:
— Съдът на боксерите те осъди като християнин и чужденец. Приготви се да умреш.
Мисионерът отговори с презрителна усмивка. Четиримата палачи го хванаха и съблякоха до пояса. Началникът им — с внушителен ръст и необикновена сила — нанесе внезапен удар върху мисионера:
— Сега вече принадлежиш на мен, а не на съда.
— Изпълни дълга си — каза отец Георги. — Аз вече ти простих.
Палачът го замъкна до един от стълбовете, намиращи се до горящия куп дърва, и докато другарите му сваляха едно въже с макара, завърза ръцете му отзад с връв. В този момент допря устни до ухото на пленника и бързо му каза:
— Аз съм водачът на „Кръстът на Пей-хо“. Отец Георги подскочи, но бързо се овладя.
Въжето, окачено за двата стълба, бе завързано под мишниците му. Помощниците на палача започнаха да го издигат нагоре.
Когато стигна на седем-осем метра височина, нещастният мисионер разбра на какво страшно мъчение го е осъдил бунтовническият съд. Това бе наказанието с гребени, едно кърваво изобретение на жестоката китайска инквизиция. То се извършваше чрез два стълба, на разстояние петнадесет метра един от друг, и греди, снабдени с остри и леко закривени зъбци.
С помощта на въже, завързано за горните краища на стълбовете, с лек тласък осъденият увисваше за кратко време и мъчението му продължаваше дълго за наслада на палачите. При последното спускане се забиваше в един от гребените, а след това го оставяха на гарваните.
Като видя гребените да блестят под него, отец Георги потръпна. Пинг Чао бе застанал пред него, близо до двата стълба. Той вдигна глава и погледна право към мисионера, побледнял от ужас:
— А сега ще говориш ли?
— Не знам какво искаш да ти говоря — отговори отецът. — Ако искаш да измолиш прошката ми, то аз ти я давам.
— Не знам какво да правя с нея — мандаринът вдигна рамене. — Искам да знам къде се намира синът ми.
— При християните.
— Това не е достатъчно.
— Искаш да убиеш и него?
— Това си е моя работа.
— Той е плът от твоята плът.
— Няма нужда да ми го казваш. Къде е синът ми?
— Не зная. Но и да бях ти казал, ти пак би ме убил, защото много ме мразиш. Едно само мога да ти кажа: когато Уанг узнае за моята смърт, няма да ти прости!
— Той ли ти каза това? — попита мандаринът смутен. Настъпи кратко мълчание. Изглеждаше, че Пинг Чао бе загубил всичкото си спокойствие.
— Синът ми никога няма да узнае за това — каза той след малко.
— Мамиш се, Пинг Чао. Един човек, който се намира сред боксерите, ще отиде да му каже.
— Искаш да ме заблудиш?
— Християните никога не лъжат.
— Ще накарам да нарежат този човек на парчета.
— Никой освен мен не знае кой е той.
— Ти ще ми кажеш.
— Не, Пинг Чао.
— Смъртта те чака.
— И аз я чакам.
— Проклети християнино — изрева мандаринът, избухнал в страшен гняв.
— Палачо, изпълни дълга си — каза спокойно отец Георги.
— Чакайте! — викна Пинг Чао, като видя, че помощниците уловиха въжето, за да нанесат първия удар на осъдения.
— Какво още искаш от мен? — попита мисионерът. — Да продължиш агонията ми?
— Искам да зная къде се намира моят син! — изрева отново мандаринът.
— Никога няма да узнаеш. Това ще бъде наказанието ти.
— А ако обещая да ти запазя живота?
— Не бих повярвал на думите ти. Освен това не зависи от мен дали да ти го кажа.
— А от кого?
— От брат ми.
Още не беше изрекъл тези думи и мандаринът вече тичаше към колибата. Влезе устремено и приближи до господин Мускардо, който лежеше срещу стената.
— Следвай ме веднага, ако искаш да спасиш брат си.
— Още ли не си го убил, разбойнико! — викна бившият стрелец със задавен глас.
— Ще го убия, ако не говориш! Тръгвай или ще бъде късно!
Господин Мускардо бе станал изведнъж, а Енрико и Сенг викаха:
— Татко!
— Господарю!
— Не бойте се — каза бившият стрелец на италиански, за да не го разбере мандаринът.
— Животът на брат ти е в ръцете ми — каза Пинг Чао.
— Кажи ми къде е моят син!
— Синът ти е в Пекин.
Див вик на радост се изтръгна от гърдите на мандарина.
— В Пекин?
— Да — каза бившият стрелец. — В една къща, която само ние знаем и се пази от доверени хора.
— Пленник?
— Да, пленник.
— Върнете сина ми и аз ще ви освободя.
— Отведи ни в Пекин и ще ти го доведем.
— Внимавай! — каза мандаринът заплашително. — Не се надявай на никакво покровителство от твоя посланик! Ако те заподозра в най-малкото намерение да ме измамиш, не можеш да си представиш на какви мъки ще бъдеш подложен:
По знак на мандарина отец Георги бе спуснат на земята и освободен от въжетата, които притискаха китките и краката му.
— Братко! — извика господин Мускардо на италиански.
— За да те спася, погубих всички.
Началникът на палачите доближи до господин Мускардо и извика на останалите:
— Оставете го на мен!
Хвана пленника през кръста и го повлече със себе си, като му говореше на ухото:
— Не се противи: имам да ти говоря! Аз съм един от водачите на „Жълтият кръст“.