Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il sotterraneo della morte, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (4 февруари 2006 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

ЕМИЛИО САЛГАРИ

ПОДЗЕМИЕТО НА СМЪРТТА

Роман

СОФИЯ, 1991

Тренев & Тренев КФ София 1463 България ул. Свиленица 1

Редактор Иван Тренев

Илюстрация за корицата Емилиян Станчев

Художник редактор Лили Басарева

Технически редактор Георги Кирилов

Печатни коли 7.25 Издагелски коли 6.09 Цена 7.98 лв.

Всяко препечатано само с разрешението на Тренев & Тренев

Второ издание

Превод К. М.

История

  1. — Добавяне

II. ВОДАЧЪТ НА „СИНЯТА ЛИЛИЯ“

Китай бе наистина страна на тайните общества. Всички китайски тайни общества имаха една и съща цел — да прогонят от страната си европейците и преди всичко да спрат разпространението на християнството.

От цели векове вече съществуваше обществото на „Синята лилия“, което бе измежду най-могъщите.

Често пъти членовете на тези общества създаваха работа дори и на правителството, като предизвикваха упорити въстания, потушавани много жестоко.

В последно време по-голямата част от тези общества се съединиха в мощно движение, членовете на което се нарекоха „боксери“, което ще рече хора с железен юмрук.

За водач на това сдружение, което си поставяше за задача да прогони всички бели от Китай и да избие до един християните, беше поставен един учител, фанатизиран последовател на старите монголски религии, доста начетен и също така храбър.

От началото на май тази внушителна войска, събрана от средните области на огромната империя, бе започнала своя поход напред с ясното намерение да стигне под стените на Пекин, да изгони всички европейци, намиращи се в града, и да ужаси старата китайска императрица.

Когато мандаринът и приятелят му влязоха в огромната подземна зала, се озоваха пред двадесетина мъже в доста лошо облекло, под което бяха натъпкали ками и пистолети.

Един от тях, който, изглежда, председателствуваше събранието, беше внушителен старец с живи очи и дълги мустаци, с ъглести очертания на лицето и опашка, достигаща до петите му.

При влизането на мандарина и манджуреца той благоволи само да ги погледне, без да отговори на поздрава.

— Аз съм този, когото чакаш — каза мандаринът.

— Храбър ли си? — попита старецът, без да го погледне.

— Изпитай ме!

— После ще те изпитаме. Мандарин ли си?

— Да. И съветник на империята.

— Какво казват за нас тези, които управляват в Пекин?

— Казват, че сте истински защитници на вярата.

— Е! — каза старецът със злорада усмивка. — А защо тогава заповядват от време на време да се обезглавяват боксерите, заловени от императорските войски?

— За да удовлетворят енергичните протести на европейските сили — каза мандаринът.

— Ще видим тогава какво ще прави императорското правителство, когато избием всички бели, които са се настанили по нашата земя! — каза старият водач, изпълнен с гняв.

Той вдигна ръка и даде знак.

Двама души скочиха и уловиха мандарина, преди, изненадан от внезапното действие, да бе помислил за някаква съпротива.

— Какво искате от мен? — попита той, извивайки безпокойно глава към стария водач на „Синята лилия“.

— Да опитаме на врата ти дали сабите ни са достатъчно остри, за да можем да обезглавим съветниците на империята — отговори старият боксер със спокоен глас.

Пинг Чао беше силно пребледнял, но се постара да не издаде ужаса, който го бе обхванал. Може би това бе изпитание, с което водачът искаше да се увери в храбростта му.

Накараха го да коленичи. После един здравеняк извади блестяща татарска сабя с широко и много извито острие.

— Ще броя до три — каза водачът на „Синята лилия“. — Искам да се порадвам малко на предсмъртните мъки на този съветник на империята.

Пинг Чао запази презрително спокойствие. Макар че не беше съвсем сигурен дали се отнасяше просто за изпитание, или щеше наистина да се отправи за другия свят, все пак той не издаде никакъв признак на слабост.

Потърси с очи приятеля си, който го беше довел до развалините, за да види дали бяха хванали и него. За най-голяма изненада го видя да стои съвсем близо до водача на „Синята лилия“ и да пуши спокойно опиум.

Китаецът, който изпълняваше службата на палач, вдигна сабята, която лъсна над главата на бедния мандарин.

— Две! — каза старецът след миг. — Гледай, мандарино и съветнико на империята, гледай как крилата на смъртта те докосват вече.

— Убивай! — извика най-после старецът. Мандаринът наведе глава, очаквайки смъртния удар. За негово щастие острието, което трябваше да отсече главата му, остана на мястото си.

Отвори очите си, които беше затворил в този върховен момент, и не видя до себе си нито палача, нито приятеля си.

— Пинг Чао, съветник на империята и мандарин от втора класа, достоен си за член на нашето общество — каза старецът. — Ти доказа, че си храбър и не се боиш от смъртта.

— Приемате ме във вашите редове? — попита мандаринът с изблик на радост.

— Не само това. Обещаваме ти също да ти помогнем да си отмъстиш. Кажи какво искаш.

— Искам живота на един човек.

— Какъв е този човек?

— Един европейски свещенослужител.

— Къде живее?

— В Минг.

— Тази нощ Минг ще бъде изравнен със земята. Зная, че го обитават християни. Ще насоча срещу тези кучета всичките си войски.

В този миг млад китаец, скрит зад един идол, поставен в ъгъла на подземната зала, се хвърли бързо към коридора.

Беше китаецът, който бе въвел Сум и мандарина. Без да дочака излизането на водачите на обществото, бе изтичал в подземния коридор. Тъй като много добре познаваше мястото, за кратко време стигна до последния проход и като се плъзна пъргаво между грамадните крака на Буда, се намери на открито.

— Ще внимаваме да не се заблудим и да не се оставим да ни изненадат — каза той, вдишвайки с пълни дробове свежия нощен въздух.

Огледа се наляво и надясно да види да не би някой да го следи и после се отправи към Императорския канал.

Наоколо нямаше стража. Водачите на обществото бяха сметнали за безполезни подобни мерки, уверени, че никой не би се осмелил да ги безпокои сред тези развалини.

Като стигна до бента, младежът се прехвърли от другата страна.

Премина един гъсталак тръстики, като напредваше внимателно да не ги разлюлее, и стигна благополучно до малка лодка, скрита сред растителността от очите на всички.

Преди да я спусне във водата, младият китаец наряза с ножа, който висеше на пояса му, куп тръстики и ги разхвърли по лодката, за да я покрие напълно. После подсвирна леко.

От отсрещния бряг отговори също такова изсвирване.

— Ти ли си, Сенг?

— Да, господарю.

— Може да вървиш, приятелю. Няма никой на бента, нито из черниците.

Този, който говореше така, беше красив младеж на осемнадесет години, със здраво телосложение. Носеше дрехи от обикновен памук, но дори и под тях проличаваше европеецът.

И наистина, този младеж имаше бяла кожа, леко обагрена от слънцето, доста тъмни очи, съвсем правилни черти на лицето и вместо бръснат череп с кичур носеше гъста и къдрава коса.

В ръката си държеше малка карабина, а на пояса му висеше добре напълнен патрондаш.

— Какви новини носиш, Сенг? — попита младият европеец.

— Много лоши, господарю — отвърна китаецът. — Присъствувах на обединението на водачите на „Синята лилия“ и на „Сребърната камбана“.

— Бяха си определили среща в подземието на Киангхи?

— Да, господарю.

— И не се усъмниха в теб?

— Мислеха ме за истински боксер.

— Ще ни нападнат ли?

— Възнамеряват да подложат на огън и сеч цялата провинция и да превземат дори и столицата.

— Толкова ли са дръзки? — попита младият европеец, силно развълнуван.

— На брой са повече от птичките небесни или от всичките риби на Жълтото море.

— Ще нападнат и нас?

— Да, и то преди всички други, защото с тях е и мандаринът Пинг Чао.

— Той се е заклел да убие чичо ми! — извика младежът ужасен.

— Няма да пощади и баща ти.

— Тогава сме загубени!

— Да, ако не побързаш да стигнем в селото.

— Да вървим, Сенг! — извика младият европеец, като скочи в лодката.

Плаваха по течението и беше излишно да полагат големи усилия, невъзможни поради гъстите растения. Достатъчно беше да се направлява ладията.

Черниците и лаврите хвърляха толкова гъста сянка, че правеха малката лодка почти невидима.

Карайки все така полека, изминаха една миля. Изведнъж забелязаха сред канала огромна маса с необикновени форми.

— Това е джонка! — извика младият европеец.

— И е закотвена точно в средата на канала.

— И принадлежи на боксерите?

— Имам причини да мисля така, господарю. Тези разбойници, изглежда, са взели всички мерки, за да попречат на християните да избягнат избиването.

— А назад не можем да се върнем. Горко на отец Георги и на баща ми!

— И на всички християни в Минг — прибави Сенг.

— Да опитаме да минем.

— Скрийте се още по-добре.

— Готова е карабината — каза младият европеец. — Баща ми ме научи да си служа с нея чудесно, като истински италиански стрелец.

Двамата младежи легнаха отново под тръстиките и подкараха лодката близо до десния бряг, с надеждата да минат, без да бъдат открити от хората, които сигурно наглеждаха кораба.

Тъкмо щяха да отминат джонката и видяха да изскачат близо до кормилото две човешки сенки.

— Кой минава? — извика някой.

— Тихо! — каза бързо Сенг на другаря си.

— Не съм толкова глупав, че да отговарям — отвърна младият европеец.

— Мисля, че се заблуждаваш — каза друг глас. — Това, което смяташ за лодка, е просто плаващо дърво.

— Не, не мисля така.

— Тогава сигурно е куп тръстики.

— Ни най-малко. Казвам, че това е лодка и може би карана от християни или чужденци.

— Господарю — каза Сенг, — те идват насам.

— Само двама са — отговори европеецът.

— Нима искате да стреляме?

— Не, защото веднага ще наскачат всички моряци от джонката.

— Какво да правим, господарю?

— Да почакаме да се приближат и после ще ги бутнем във водата.

През това време двамата моряци от кораба бяха спуснали във водата малка лодка, която едва ги побираше, и се заеха за веслата.

Малката лодка, управлявана от здрави ръце, настигаше вече първата. Сенг и другарят му не се помръдваха. Опасността ги правеше смели.

— Бъди готов, Сенг — каза европеецът. — Лодката им е лека и лесно ще я обърнем.

— А после?

— Ще хванем веслата и ще избягаме с всичка сила. Изглежда, никой няма по бентовете.

— Но моряците от джонката сигурно ще стрелят.

— Преди да се усетят, ще бъдем далече. Ето ги, Сенг. Подкарана напред с всичка сила, лодката се удари в тази на двамата бегълци толкова неудачно, че почти се преобърна.

Сенг и другарят му се бяха изправили бързо и преди още моряците да се съвземат от удара и да възстановят равновесието си, уловиха края на лодката.

Двамата моряци изчезнаха в тъмната вода на канала, после изплуваха внезапно на повърхността и викаха отчаяно:

— Помощ! Помощ!

Сенг, който се намираше близо до тях, им стовари два тежки удара с веслото, после тласна лодката към отсрещния бряг, където растенията хвърляха по-гъста сянка.

— Бързо грабвай веслата и да не губим нито миг! — каза китаецът.

На кувертата на кораба се разтичаха хора, събудени от виковете на двамата моряци, които се въртяха все в средата на канала, като се раздираха да викат:

— Бягат! Стреляйте!

— Къде? По кого? Какво е станало? — чуваха се гласове от кораба.

Лодката беше вече далече, когато се зачуха и първите пушечни изстрели. Сенг и неговият другар бяха вече поели по един страничен канал, изчезвайки сред обширно блато.