Емилио Салгари
Подземието на смъртта (10)

X. ЛАГУНАТА НА СМЪРТТА

Блатото, което бегълците сеготвеха да преминат, за да се избавят още веднъж от настървеното преследване на страшния мандарин, беше едно от най-мрачните, които бяха виждали.

Облак отровни изпарения се носеше над тръстиките, които се подаваха на големи купища от тинестото, издигащо се и снишаващо се внезапно дъно.

Никаква птица не се мяркаше наоколо. Всички бягаха от този мрачен басейн — „водните роби“, сивите рибари и мандаринските патици, с които бяха пълни северните китайски провинции.

— Какво грозно място — каза Енрико. — Би казал човек, че е царството на смъртта.

— Казват, че на дъното на това езеро се намират мини с приказни богатства — сподели Сенг.

— Но защо не го пресушат и разработят?

— Защото нашето правителство забранява на поданиците си да се докосват до мините.

— Китайците казват, че истинското богатство е в обработката на земята, а не в търсенето на метали. И наистина, виждаш, че този народ е майстор в земеделието.

— Дано джонката да е потънала, за да не видят следите ни и убежището ни.

Докато лодката продължаваше да напредва по лагуната, слънцето беше потъмняло. Черни, натежали от вода облаци се издигаха на север и приближаваха насам, като закриваха бързо небето.

Шалупата стигна на края на лагуната, когато всичко наоколо изведнъж притъмня.

Храмът се издигаше на няколкостотин крачки от брега. Беше голяма постройка с огромен купол и две полуразрушени кули. Стените бяха покрити със синкави порцеланови плочки.

На края на стълбата, която водеше към храма, се виждаше божество с чудновати форми, представящо „Машиу“, богинята на китайските моряци. Тази статуя също беше почти разрушена, с разядена от времето позлата.

Старият рибар, като видя няколко смолисти дървета, отиде да накърши малко клони, за да направи от тях факли. Той ги запали и раздели с другарите си.

Изкачиха се по стълбата и влязоха в храма, който представляваше обширна квадратна зала с множество позлатени колони и със стени, надписани с мисли на Конфуций, бога на китайските книжници.

В средата се издигаше олтар, изработен от голям камък, върху който някога се бяха извършвали жертвоприношенията в чест на Тиен (Небето).

Преминаха през храма и навлязоха в ниска галерия, разделена на две от паравани и стени, покрити с цветна книга, вече повредена от времето и влагата.

— Тук ще бъдем по-добре — каза рибарят, като събори с ритник няколко паравана, за да направи от тях легла.

Навън започваше да бушува ураган. Дъждът плющеше силно по порцелановите покриви на купола, а вятърът свистеше около кулите.

Но въпреки тези трясъци, които все повече и повече се засилваха, петимата работници, Енрико и рибарите спяха като заклани. Само Менли, бившият стрелец и отец Георги не можаха да затворят очи. Бяха обзети от голямо безпокойство и често по някой от тях ставаше, за да отиде до изхода на галерията и да погледне към вътрешността на обширната зала, която светкавиците осветяваха често.

Не мина много време и рибарят, който се беше отправил към храма, се върна бежешком към двамата братя, които тихо разговаряха.

— Чу ли някакъв подозрителен шум?

— Да — лая на кучето ми.

— На кучето ти! — възкликна господин Мускардо, като побледня. — Може би така ти се е сторило.

— Познавам много добре гласа на това животно — отвърна китаецът.

— Дали бандитите не са направили от него свой водач?

— попита отец Георги.

— Може би, отче.

— Да излезем навън — каза развълнуван бившият стрелец.

Преминаха храма и стигнаха до стълбата.

Ураганът свирепееше с нечувана сила. Дъждът се лееше като из ведро. Гръмотевиците преминаваха в глухи тътнежи, а вятърът издуваше големия купол и поклащаше кулите.

Сред трясъка на гръмотевиците те чуха далечния вой на кучето, който им се стори, че приближава.

— Бреговете са покрити с тръстика и гора и нищо не се вижда — каза отец Георги.

— Не мога да разбера как това куче може да открие нашето прибежище, когато ние преминахме лагуната с шалупа — се попита господин Мускардо.

— А какво да правим сега?

— Да се укрепим и да чакаме зората — посъветва отец Георги. — Още не знаем със сигурност дали кучето е придружено от бандити и може би напразно се безпокоим.

— Да побързаме да се укрепим. Вратата на храма ми се струва достатъчно здрава.

— И стените са също много дебели — каза старият рибар.

Затвориха вратата, като я залостиха здраво, и се върнаха в галерията. А лаят на кучето все повече приближаваше.