Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il sotterraneo della morte, 1901 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- Кругер Милованов, 1941 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (4 февруари 2006 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ЕМИЛИО САЛГАРИ
ПОДЗЕМИЕТО НА СМЪРТТА
Роман
СОФИЯ, 1991
Тренев & Тренев КФ София 1463 България ул. Свиленица 1
Редактор Иван Тренев
Илюстрация за корицата Емилиян Станчев
Художник редактор Лили Басарева
Технически редактор Георги Кирилов
Печатни коли 7.25 Издагелски коли 6.09 Цена 7.98 лв.
Всяко препечатано само с разрешението на Тренев & Тренев
Второ издание
Превод К. М.
История
- — Добавяне
X. ЛАГУНАТА НА СМЪРТТА
Блатото, което бегълците сеготвеха да преминат, за да се избавят още веднъж от настървеното преследване на страшния мандарин, беше едно от най-мрачните, които бяха виждали.
Облак отровни изпарения се носеше над тръстиките, които се подаваха на големи купища от тинестото, издигащо се и снишаващо се внезапно дъно.
Никаква птица не се мяркаше наоколо. Всички бягаха от този мрачен басейн — „водните роби“, сивите рибари и мандаринските патици, с които бяха пълни северните китайски провинции.
— Какво грозно място — каза Енрико. — Би казал човек, че е царството на смъртта.
— Казват, че на дъното на това езеро се намират мини с приказни богатства — сподели Сенг.
— Но защо не го пресушат и разработят?
— Защото нашето правителство забранява на поданиците си да се докосват до мините.
— Китайците казват, че истинското богатство е в обработката на земята, а не в търсенето на метали. И наистина, виждаш, че този народ е майстор в земеделието.
— Дано джонката да е потънала, за да не видят следите ни и убежището ни.
Докато лодката продължаваше да напредва по лагуната, слънцето беше потъмняло. Черни, натежали от вода облаци се издигаха на север и приближаваха насам, като закриваха бързо небето.
Шалупата стигна на края на лагуната, когато всичко наоколо изведнъж притъмня.
Храмът се издигаше на няколкостотин крачки от брега. Беше голяма постройка с огромен купол и две полуразрушени кули. Стените бяха покрити със синкави порцеланови плочки.
На края на стълбата, която водеше към храма, се виждаше божество с чудновати форми, представящо „Машиу“, богинята на китайските моряци. Тази статуя също беше почти разрушена, с разядена от времето позлата.
Старият рибар, като видя няколко смолисти дървета, отиде да накърши малко клони, за да направи от тях факли. Той ги запали и раздели с другарите си.
Изкачиха се по стълбата и влязоха в храма, който представляваше обширна квадратна зала с множество позлатени колони и със стени, надписани с мисли на Конфуций, бога на китайските книжници.
В средата се издигаше олтар, изработен от голям камък, върху който някога се бяха извършвали жертвоприношенията в чест на Тиен (Небето).
Преминаха през храма и навлязоха в ниска галерия, разделена на две от паравани и стени, покрити с цветна книга, вече повредена от времето и влагата.
— Тук ще бъдем по-добре — каза рибарят, като събори с ритник няколко паравана, за да направи от тях легла.
Навън започваше да бушува ураган. Дъждът плющеше силно по порцелановите покриви на купола, а вятърът свистеше около кулите.
Но въпреки тези трясъци, които все повече и повече се засилваха, петимата работници, Енрико и рибарите спяха като заклани. Само Менли, бившият стрелец и отец Георги не можаха да затворят очи. Бяха обзети от голямо безпокойство и често по някой от тях ставаше, за да отиде до изхода на галерията и да погледне към вътрешността на обширната зала, която светкавиците осветяваха често.
Не мина много време и рибарят, който се беше отправил към храма, се върна бежешком към двамата братя, които тихо разговаряха.
— Чу ли някакъв подозрителен шум?
— Да — лая на кучето ми.
— На кучето ти! — възкликна господин Мускардо, като побледня. — Може би така ти се е сторило.
— Познавам много добре гласа на това животно — отвърна китаецът.
— Дали бандитите не са направили от него свой водач?
— попита отец Георги.
— Може би, отче.
— Да излезем навън — каза развълнуван бившият стрелец.
Преминаха храма и стигнаха до стълбата.
Ураганът свирепееше с нечувана сила. Дъждът се лееше като из ведро. Гръмотевиците преминаваха в глухи тътнежи, а вятърът издуваше големия купол и поклащаше кулите.
Сред трясъка на гръмотевиците те чуха далечния вой на кучето, който им се стори, че приближава.
— Бреговете са покрити с тръстика и гора и нищо не се вижда — каза отец Георги.
— Не мога да разбера как това куче може да открие нашето прибежище, когато ние преминахме лагуната с шалупа — се попита господин Мускардо.
— А какво да правим сега?
— Да се укрепим и да чакаме зората — посъветва отец Георги. — Още не знаем със сигурност дали кучето е придружено от бандити и може би напразно се безпокоим.
— Да побързаме да се укрепим. Вратата на храма ми се струва достатъчно здрава.
— И стените са също много дебели — каза старият рибар.
Затвориха вратата, като я залостиха здраво, и се върнаха в галерията. А лаят на кучето все повече приближаваше.