Емилио Салгари
Подземието на смъртта (15)

XV. БЯГСТВОТО

При тези думи господин Мускардо, който беше разтърсил глава от болка и гняв, спря всяка съпротива.

— Водач на „Жълтият кръст“ — възкликна той. — Човекът, за когото ми бе говорила младата китайка!

Палачът го влачеше грубо, като мислеше, че могат да го следят. Заплашваше го с юмруци и го обсипваше с обиди. Но щом стигнаха колибата, далеч от погледите на помощниците, стражите и Пинг Чао, водачът на „Кръстът на Пей-хо“ му каза с благ глас:

— Извинете ме за грубото отнасяне. Всичко е готово за бягството ви.

— Не ме ли мамиш?! — извика господин Мускардо, който не можеше да повярва на това щастие.

— Казах ви, че съм водач на „Жълтият кръст“. Вече спасих мисионера, защото без мен тялото му щеше да бъде разкъсано. Към полунощ ще бъда тук и ще ви дам последни нареждания. Бъдете благоразумни и чакайте!

Енрико и Сенг извикаха:

— А отец Георги? Жив ли е още?

— Тихо момчета — отговори господин Мускардо. — Жив е и засега не го заплашва нищо.

— А ти, татко?…

— Никой не ме докосна. Дори се връщам с кама, с която ще разрежем тръстиките на вашите клетки.

— Кой ти я даде?

— Водачът на палачите.

— И как така? — попита Енрико.

— Той е водачът на „Кръстът на Пей-хо“.

— Отец Георги ще отиде в Пекин! — извика Енрико с безпокойство. — Той е загубен.

— И ние ще отидем там и ще опитаме да го спасим. Наведе се и като изви кангуата, претърколи в клетката на Енрико ножа, който му бе дал водачът на „Кръстът на Пей-хо“. Оръжието беше превъзходно, кама с леко извито острие.

— Разрежи твоите тръстики — каза той. — После ще освободиш и Сенг.

— А ако влезе някой пазач?

— Ще пропълзите в клетките си.

— А как ще се освободиш от кангуата?

— Ще намерим начин да я отворим — каза Сенг.

— Много е голяма, за да не забележат, ако я махна — отбеляза господин Мускардо.

Енрико грабна ножа и макар че клетката беше толкова тясна, че почти не му позволяваше да се движи, се залови упорито на работа. Бамбуковите нишки бяха много жилави, но ножът ги режеше като бръснач.

Енрико се измъкна и се опита да се изправи.

Пред колибата пазеха двама бандити с малки черупчести лули, с извънредно дълги тръбици. По миризмата на дима господин Мускардо разбра, че вдишват опиум.

„Дали е удържал думата си представителят на «Жълтият кръст» — попита се той. — Струва ми се, че тези двамата не се владеят вече и започват да заспиват.“

В същото време се появи човешка сянка, която пристъпваше бавно и с голяма предпазливост. Бе изскочила иззад куп дървета, близо до двамата пазачи.

Господин Мускардо я позна веднага.

— Водачът на „Кръстът на Пей-хо“ — каза той с развълнуван глас. — Енрико, Сенг, часът на освобождението скоро ще удари.

Старият китаец се приближи до двамата пазачи и ги побутна с крак, за да се увери, че спят. Те не помръднаха.

— Ето ме! Удържах обещанието си!

— Благодаря — отговори господин Мускардо. — Не се съмнявах в тебе. А брат ми, мисионерът?

— Преди два часа тръгна за Пекин заедно с Пинг Чао и Сум. Охраната е добра.

— Тихо, да помислим сега за нас. Няма време за губене. На твоите заповеди сме.

— Всички в лагера спят. Знаете ли къде е мостът на Пали као?

— Аз знам — отговори Сенг.

— Под моста ви чакат някои привърженици на „Жълтият кръст“. Ще намерите три коня и всичко необходимо, за да се преоблечете като монголци. Трябва само да отговорите на условната дума.

— Паролата?

— „Христос и «Жълтият кръст»“. После ще следвате „Пей-хо“, който засега се пази от няколко бунтовнически орди, и ще се помъчите да стигнете Тиеншин. Там ще намерите европейските войски. Казаха ми, че вашите имат успех в битката там.

— Ние предпочитаме да отидем към Пекин вместо към Тиеншин — каза господин Мускардо. — Трябва да спасим мисионера.

— На ваше място никой не би отказал да избяга към брега — удиви се водачът на „Жълтият кръст“.

— Не мога да изоставя брат си в ръцете на мандарина.

— Отивате право срещу смъртта и не знам дали ще се намери пак някой от „Жълтият кръст“, за да ви спаси.

— Решени сме на всички опасности, само и само да го спасим. Твоето име?

— Хан, водачът на „Кръстът на Пей-хо“.

— Какво мога да направя за теб? Имам много злато в пояса. Вземи си колкото искаш.

— Златото може да бъде по-полезно на вас, а не на мен — каза старият китаец с усмивка. — Стига ми, че съм извършил едно добро дело и че съм спасил трима християни от сигурна смърт.

— Ако останеш тук, не е ли опасно?

— Не, засега не ме подозират.

Извади от пояса си малък ключ и отвори кангуата, която тежеше на врата на бившия стрелец.

— Вървете! Свободни сте!

Хвърлиха се към отворената врата. Стражите спяха дълбоко, лагерът беше тъмен и пуст.

Дори и Хай, водачът на „Кръстът на Пей-хо“, не се виждаше никъде.

— Да обезоръжим тези тук — каза бившият стрелец, като посочи пазачите. — Ще можем да се защитаваме, ако открият бягството ни.

Бегълците взеха от тях две пушки и две остри саби и се отправиха към оградата. Тъкмо щяха да я прехвърлят, когато чуха плачевни стонове:

— Хляб! Хляб! Умирам!

Беше един от дванадесетте нещастници, осъдени на гладна смърт.

— Хайде, излезте и вие — каза господин Мускардо. — И вие сте християни като нас.

Вдигна сабята и с няколко удара разряза тръстиките.

— Господине — каза един от затворените, — вие бягате?

— Да, и ви съветвам и вие да направите същото.

— Позволете да ви следваме.

— Елате, щом искате.

— Благодаря, господине. Нашият живот ви принадлежи. Пълзейки, китайците преминаха поляната, която се разстилаше зад оградата, и стигнаха до старо укрепление, порутено от френската артилерия по време на прочутата експедиция от 1860 година. Спуснаха се в рова, който водеше към Пей-хо.

— Къде ни водите? — попита господин Мускардо един от тях.

— Ще ви изведем извън селото. Като се движим по укреплението, сигурно няма да срещнем никого.

— Трябва да отида при моста на Паликао, където ме чакат.

Вървете с нас.

— Стойте! — каза в този миг водачът на редицата, навлязъл вече в рова.

Петнадесетте бегълци се заковаха и мигом се скриха сред гъстата трева, която растеше по наклона.

Бившият стрелец напълни пушката в очакване. Човешка сянка се движеше към тях с пушка и копие.

— Този човек би ни изпратил на другия свят — промърмори господин Мускардо.

— Ще ида да го убия — каза решително китаецът. — Ако не сполуча, бягайте веднага към реката и се скрийте на борда на някоя джонки. Сега има много такива там.

— Искаш ли сабята ми? — великодушно предложи господин Мускардо.

— Предпочитам ножа, който ми дадохте.

— Върви и действувай бързо! Преди изгрев слънце трябва да бъдем по пътя към Пекин.

Китаецът се промъкна тихо и започна да се катери с пъргавината на маймуна. След малко го видяха да се изкачва по края на укреплението. Пазачът бе обърнал гръб.

Бърз като стрела, китаецът се хвърли върху него. Чу се глух стон и пазачът се строполи. Взеха му копието.

— Готово! — каза водачът на редицата. — Пътят е свободен.

Групата започна отново да пълзи, като следваше все така по рова, който извиваше зад последните къщи на селото.

— Къде е мостът? — запита господин Мускардо водача.

— На двадесет минути път оттук — отговори китаецът.

— Да вървим веднага. След два часа ще се зазори.

— Къде искате да стигнете?

— В Пекин.

Китаецът го погледна учудено.

— Не знаете ли, че боксерите опустошават столицата?

— Зная, че там владее безредие и че стават ужасни кланета.

— И вместо да бягате към Тиеншин, отивате натам.

— Трябва да спася брат си, който е мисионер в Минг.

— Ето и мостът: тихо и напред!

Бяха стигнали близо до реката Пей-хо.

— Къде ви чакат? — попита монголецът.

— Под моста.

Току-що наближиха и един глас извика:

— Кой е там? Отговорете или стрелям!

— „Христос и «Жълтият кръст» — отговори господин Мускардо.

— Вас чакаме. Хан спомена за трима души, а вие сте много повече.

— Преди да избягаме, освободихме тези китайци, осъдени на смърт. Имаш ли храна? Те умират от глад.

— Ще им се даде да ядат.

Той подсвирна леко. Веднага изскочиха двама китайци, скрити зад куп камъни, въоръжени като другаря си и също така носещи малки фенери.

Водачът им се разпореди да дадат храна на бегълците.

— Елате — каза после той на господин Мускардо и на Енрико. — Трябва да побързаме.

Докато другарите му раздаваха храна на китайците, той отведе двамата италианци към последния стълб на моста, където бе скривалището им.

Отмести Плочата и ги поведе в тунел, издълбан в скалата и осветен от фенер.

Монголецът откачи от стената синя копринена дреха с избродиран дракон и плъстена шапка със скъпоценно копче и златни игли — отличие за военните мандарини, четвърта класа. Поднесе ги на господин Мускардо:

— Това облекло ще внася респект у боксерите, тъй като сега част от войските се борят за тяхната победа.

На Енрико даде костюм на манджурски войник, изтъкан от син плат на оранжеви райета, с много широки ръкави.

— Сложете засега това — каза той. — После ще допълним преобразяването ви.

Китаецът донесе леген, пълен с жълтеникава течност, с която изми ръцете и лицата им, и като им сложи опашки, всичко беше готово.

— Никой няма да каже, че са чужденци — рече мокголецът, доволен от работата си. — Изберете си оръжие — прибави той.

Господин Мускардо си втикна в пояса една от ония саби с широко и право острие, които наричаха «катани», и револвер, докато Енрико взе автоматична пушка.

— А сега тръгвайте — каза монголецът. — Скоро ще съмне.

Навън го чакаха три малки манджурски коня, добри и здрави животни.

— Благодаря за подкрепата ви — каза господин Мускардо“като се настаняваше на седлото.

— Господ да ви пази — отговори монголецът. Двамата италианци и Сенг се изкачиха по брега и стигнаха моста. Там ги чакаха останалите китайци.

Шестима се бяха въоръжили със стари пушки и саби, взети от другарите на монголеца. Останалите стояха със завързани на гърба ръце, един след друг, теглени от дълго въже.

— Те са наши пленници — каза човекът, който бе убил стражата.

— Напред към Пекин! — възкликна господин Мускардо. — Бързам да стигна там!

Малката колона напредваше задъхана, напускайки землището на Паликао, чиито къщи оставаха далеч на юг.

Малко преди разсъмване, групата стигна малка височина.

— Столицата гори! — простена водачът.

— Да — потвърди господин Мускардо, твърде обезпокоен. — Огромен пожар обгръща Пекин.

После се обърна към водача:

— През коя врата ще минем? .

— Кварталите, които горят, са разположени до вратата Тео-анмен: значи трябва да търсим друга. Източната ми се струва неопожарена.

— Чакат ме при Юнгти.

— Оръдията не се чуват откъм, тази част.

— Можеш ли да ме водиш?

— Познавам Пекин на пръсти.

— Добре.

Улицата, по която се движеха, бе задръстена от хора. Цели семейства бягаха в безпорядък към близките полета, като мъкнеха след себе си малки деца.

Рев, плач, проклятия се чуваха от всички страни, примесени с мучене на волове и цвилене на изплашени коне.

Бунтовнически водач с дрезгав вик спря тълпата, която се готвеше да се нахвърли върху групата, и се обърна към господин Мускардо с револвер в ръка:

— Кой сте вие и къде отивате?

— Виж тигъра и дракона, които нося на гърдите си, и шапката с копче, което всички знаят какво значи — каза бившият стрелец.

— Да, да, военен мандарин — отвърна бунтовникът, като промени тона си. — Къде отиваш?

— Искам да вляза в града.

— Кои са вързаните?

— Християни, пленници от Иангти.

— Няма нужда да ги водиш в града. Ще ги убием тук.

— Те трябва да направят важни разкрития.

— Да ги чуем.

— Не съм съгласен — каза господин Мускардо. — Трябва да изпълня получените заповеди и да удържа на дадената дума.

— Ти зависиш от някого? — попита надменно бунтовникът.

— Да, от мандарин Пинг Чао, съветник на империята.

— Този мандарин е наш съюзник — каза боксерът, като се поуспокои. Обърна се към тълпата, която го беше последвала, и извика:

— Дайте път на тези хора! Те са наши приятели! Господин Мускардо бързо подкара коня си.

— Къде ще отидем сега? — попита Енрико.

— Ще наемем някоя изоставена къща — отговори бившият стрелец. — А довечера ще потърсим водача на „Жълтият кръст“. Ето и мостът. Не бой се, Енрико. Последната опасност мина.

След малко групата се озова под отворения свод на укреплението и навлезе в столицата на империята.