Емилио Салгари
Подземието на смъртта (21)

XXI. ОТМЪЩЕНИЕТО НА ГИГАНТА

Жестокото намерение, породено в зверската фантазия на бандита, бе приведено веднага в изпълнение. Целта бе да принудят пленниците да се предадат, без да излагат манджурските войници на кърваво стълкновение, което не знаеха как ще свърши.

Забелязвайки, че подземието образуваше огромен басейн, непропусклив поради циментираните стени, той намисли да подложи нещастниците на бавно удавяне.

Дълъг гумен маркуч, разклонен в четири водоскока и със силна струя бе домъкнат в коридора и прекаран през решетката на прозореца. Спуснаха два фенера, за да се вижда по-добре агонията на удавниците. Бе заповядано да се пусне водата.

Голяма струя заля подземието и запълзя към дупката.

Отвътре пленниците скочиха на крака, като вдигнаха трупа на мисионера и загледаха ужасени и изненадани струята, която неспирно течеше.

— Татко, какво правят? — попита Бнрико.

— Готвят се да ни издавят — отговори господин Мускардо с тъжен глас.

— Господине — каза водачът на „Жълтият кръст“. — Отиваме срещу смъртта.

— Какво да правим?

— След няколко часа ще се издавим.

— А аз ще се порадвам на края ви! — изрева бандитът, който слушаше този разговор.

— А! Още ли си жив? — викна отчаяно водачът. — Мислех, че съм ти разбил черепа.

— За счупената ръка ще заплатиш с главата си — отговори бандитът.

— Ето ти сега! — извика Сенг, който се бе промъкнал до прозореца и с изумителна бързина даде два изстрела.

В коридора отекна вик и бандитът се строполи върху решетката с разбита челюст и чело. Притеклите се на помощ бандити намериха водача си мъртъв.

— Да отмъстим за него! — извикаха те и насочиха пушките си през решетката на прозореца.

Вече се готвеха да стрелят, когато се появи мандаринът.

— Стойте! — заповяда той. — Тези хора са мои, а не ваши.

Водата вече бе напълнила дупката и нахлуваше бързо в цялото подземие. Смъртта се приближаваше и нямаше как да я избягнат. Рано или късно трябваше да се предадат. Да се помъчат да оживеят обаче все още можеше.

— Да разбием вратата! — предложи водачът на „Жълтият кръст“.

— Няма да има време за това — отговори господин Мускардо. — Трябват ни няколко часа, а водата скоро ще ни залее.

— Да опитаме, господине.

— Навън ще срещнем манджурски войници.

— Ще воюваме. По-добре да умрем в сражение, отколкото да ни издавят.

Имаха със себе си фенер. Разгледаха вратата и макар че бяха убедени в безполезността на усилията си, опитаха да разбият дебелите дъски и опори.

Усилията бяха напразни. Дървото, твърдо като желязо, устояваше упорито на напъните им. Имаше опасност да повредят оръжията си.

В това време водата бе стигнала до коридора. Обречените газеха във водата до над коленете.

— Да опитаме да разбием решетката — каза водачът на „Жълтият кръст“. — Който може да плува, да следва белия човек.

Четирима китайци поискаха да придружат бившия стрелец.

Енрико, Сенг и останалите се наредиха около водача, който все още се грижеше за трупа на мисионера. Господин Мускардо и четиримата китайци се върнаха в подземието. То беше залято цялото на около два метра височина. В средата се образуваше водовъртеж, поддържан от дупката.

— Не мокрете оръжията! — каза господин Мускардо. — Ще ни потрябват.

Стисна револвера си със зъби и се хвърли решително във водата като заплува към решетката, осветена от два фенера.

Тъй като водата беше много висока, с един тласък стрелецът се улови за решетката и помогна на четиримата китайци да стигнат до него.

— Последно усилие — каза той. — Може би ще успеем да махнем някое желязо.

Ръцете им стиснаха един от лостовете и го разтърсиха с нечовешки усилия. Първият път се огъна, при втория — стената се разкърти.

— Ще успеем — каза господин Мускардо с надежда в гласа. — Още един удар! Давай!

Лостът, вече разтърсен и превит, не устоя на силната атака и се откърти.

— Един! — извика господин Мускардо победоносно. — Ако бандитите не дойдат, ще излезем от този затвор.

Един лост беше недостатъчен, тъй като не можеше да се мине. Насърчени от първия успех, удвоиха силите си и се заловиха за още един.

След няколко здрави разтърсвания и той падна във водата.

— Спасени сме! — възкликна господин Мускардо, като взе револвера си. — Вървете след мен!

Никой не пазеше коридора. Господин Мускардо и тримата китайци, решени на последна битка, изтичаха по него и се хвърлиха сред параваните.

Отгоре връхлетяха няколко войници и бандити, които ги повалиха на земята. Бившият стрелец ревна и със силно разтърсване се освободи от двама манджурски войници, но други четирима го повалиха отново, като му отнеха камата и револвера.

— Убийте ме! — викна той.

— Доведете го в градината! — заповяда един глас.

— Пинг Чао! — възкликна господин Мускардо, правейки нечовешки усилия да се освободи от въжетата, които вече го стягаха.

— По-напред ще ми кажеш къде е Уанг.

— Никога няма да ти кажа.

— Ще накарам да те нарежат на парчета.

— Не ме е страх от смъртта.

— Преди да те убия, ще помъча сина ти пред тебе! — извика мандаринът настървен.

И се обърна към манджуреца:

— Отворете вратата на подземието!

— Нещастнико! — извика господин Мускардо вън от себе си. — Не ти ли стига смъртта на брат ми?

— Пригответе железата за младия европеец! — заповяда непреклонният мандарин. — Ще започнем с него.

— Куче!

— И добре да бъдат нажежени! Ще изгорим месата му, преди да го обезглавим.

— Уанг не е далече.

— Какво каза? — извика мандаринът, като се хвърли към бившия стрелец.

— Казах, че твоят син скоро ще дойде тук.

— Той?

— Да, и ще дойде, за да те прокълне и укори за убийството на брат ми.

— О-хо! — засмя се мандаринът. — Ако наистина идва, когато стигне, няма да ви намери живи. Всички вие сте осъдени на смърт — добави мрачно.

Останалите в подземието, като разбраха, че са обградени от всички страни, се предадоха. Липсваше само един: водачът на „Жълтият кръст“. Енрико и Сенг бяха сред тях, носейки трупа на мисионера.

— Хванете това момче! — каза мандаринът, като посочи Енрико.

Двама войници хванаха Енрико. В този миг откъм коридора се чу глас:

— Умри и ти, Пинг Чао!

Беше водачът на „Жълтият кръст“. Той се бе скрил в коридора.

Чуха се два изстрела.

Пинг Чао, ранен в гърдите с един от куршумите, се строполи в ръцете на елин бандит, викайки от болка.

Водачът на „Жълтият кръст“ веднага се възползва от тази ситуация на объркване, проби си път сред войниците и побегна през алеите на градината, като викаше:

— Християните са отмъстени!

Когато манджурецът и офицерите се сетиха да отмъстят за мандарина, гигантът бе изчезнал зад дърветата.

— След него! — извика офицерът към бандитите. Мандаринът лежеше в ръцете на слугите си, смъртно ранен.

— Умирам! — промълви той.

Куршумът бе засегнал единия дроб и излязъл през гърба, засягайки тежко и гръбначния стълб.

— Смелост, господине — каза манджурският офицер. — Раната сигурно не е тежка.

— Не. Свърши се…

— Ще отмъстим за вас — каза офицерът. И като се обърна към войниците си, заповяда: — Пригответе оръжията си! Преди мандаринът да затвори очи, християните ще бъдат мъртви.

Манджурците заблъскаха затворниците и като ги удряха с прикладите на пушките си, ги нахвърляха един върху друг на мраморната стълба.

Офицерът виждаше, че мандаринът бързо побледнява и затваря очи и се готвеше да заповяда да стрелят върху този куп живи хора, когато в дъното на алеята се появиха три коня, които препускаха в галоп.

Върху първия яздеше красив младеж, с горд поглед, облечен като манджурски капитан. На другите два яздеха двама татари с пушки и дълги саби.

Командирът на гвардията заповяда на въоръжената група да насочи оръжие срещу тях.

— Долу пушките! — извика младежът заплашително.

— Кой сте вие? — попита офицерът.

— Синът на мандарина. Къде е баща ми?

— Умира.

Младежът скочи на земята.

— Кой го уби? — попита побледнял.

— Един християнин.

Уанг се спусна бързо към слугите, които държаха мандарина. Силно вълнение промени лицето му, но нито дума за отмъщение не излезе от устата му.

— Татко — каза, като задушаваше хълцането си. — Татко, виж ме!.

Мандаринът чу тези думи и отвори отново очи, замъглени от смъртта. Те блеснаха за миг и лека руменина покри бледите му страни.

— Уанг… — промълви той. — Прости ми …убих …ми …сио…нера…

— Кого? — попита младежът развълнувано.

— Твоя…

— Отец Георги!

— Да, отец… Геор…ги…

— Нещастнико! Какво си направил! — извика Уанг, като се разхълца.

— Прости ми, сине… Още те обичах…

— Прощавам ти, татко.

— Евро…пейците…спаси ги…не искам да умрат…

— Какви европейци?

— Там…там… — пошушна мандаринът, като вдигна с последни усилия ръка и посочи към стълбата.

Уанг скочи на крака. Едва сега забеляза двамата италианци и китайците, натрупани на площадката, за да бъдат убити на куп.

— Никой да не ги пипа! — извика той, като се обърна към войниците. — Освободете ги веднага!

— Господине, те са християни — каза офицерът.

— Освободете ги! — повтори Уанг с глас, който не търпеше възражение. — Аз заповядвам тук!

Наведе се отново към баща си: мандаринът бе вече издъхнал.

Младежът склопи очите му и тихо прошепна:

— Господ го е повикал!

Стана и като видя трупа на мисионера, коленичи и простена:

— Печален ден! Съдбата ми отне и двамата!