Емилио Салгари
Подземието на смъртта (8)

VIII. ОГНЕНАТА РЕКА

По бреговете на реката бе спрял всякакъв шум.

Пушечните гърмежи, които се чуваха преди малко, не се повториха вече нито отдалече, нито отблизо. Въпреки това господин Мускардо никак не беше спокоен и не се решаваше да затвори очи.

Макар и от време на време да задрямваше, тъй като не беше спал от тридесет и шест часа, веднага ставаше да види дали рибарят е още на мястото си и дали реката е пуста.

Два часа вече се бореше със съня, когато, победен от необикновената умора, заспа.

Колко бе спал? Вероятно само няколко минути. Това беше достатъчно.

Отвори отново очи и погледна към мястото на рибаря: то беше празно!

— Сенг! Енрико! — извика той.

Двамата младежи, които спяха един до друг, скочиха на крака.

— Какво има, татко? — попита Енрико.

— Рибарят е избягал!

— Сигурно е отишъл да лови риба.

— Или е задигнал лодката ни — каза Сенг, като пребледня.

— Към брега! Към брега! — извика бившият стрелец със задавен глас.

Всички се хвърлиха към храсталаците. Бяха обзети от необикновено безпокойство, защото лодката за тях беше единственото спасение.

Двамата италианци и китаецът се устремиха към брега. Радостен вик оглуши нощната самота.

Шалупата все още се намираше там, където я бяха оставили.

— Излъгал съм се — каза бившият стрелец. — Сигурно е отишъл да търси нещо за закуска.

— Да обиколим островчето, господарю — каза Сенг. — То е толкова малко, ще ни струва най-много десет минути.

Бе съвсем безполезно разкарване. Китаецът бе изчезнал със своите птици.

— Дали не се е изплашил от боксерите? — попита Енрико.

— Аз пък мисля, че е отишъл при тях — отвърна господин Мускардо, който бе станал много неспокоен.

— За да ги предупреди, че тук има бели хора?

— Предполагам, Енрико.

— И аз споделям опасенията ви — каза Сенг. — Още от началото ми изглеждаше подозрителен.

— Но ние няма да ги чакаме, момчета — каза бившият стрелец. — Да идем да съобщим на другарите си и да потеглим веднага.

— Но как ще се справим в тази тъмнина? Реката е пълна с пясъчни блокове, татко.

— Ще се помъчим да ги избегнем.

Докато Сенг остана да пази шалупата, като се боеше, че рибарят се е скрил някъде, за да им отнеме това необходимо за бягството им средство, господин Мускардо и синът му се върнаха бързо при останалите.

Взеха малко чай, малко ориз, който им беше останал, и се отправиха към шалупата. Тъкмо щяха да се качат на нея, когато сред гъстата растителност на десния бряг се чу лай.

— Дали това е куче? А може би лисица? — попита Енрико, който вече бе ходил на лов за животни, наречени от китайците „хиангли“.

— Мисля, че не се отнася до животни — каза отец Георги. — Какво ще кажеш, Сенг?

— Имате добър слух, отче — отговори китаецът.

— Дали не е някакъв знак за боксерите, че тръгваме? — попита господин Мускардо.

— Възможно е, макар че тук тъмнината е толкова голяма, че няма да е лесно да ни забележат.

— Какво да правим? — питаше се господин Мускардо, който не се решаваше нито да тръгне, нито да остане. — Ти на какво мнение си, братко?

— Ако останем на островчето, биха могли да ни обградят и както нямаме достатъчно храна, ще бъдем принудени да се предадем.

— А това значи да ни убият.

— Да тръгнем, господин Мускардо — предложиха петимата работници.

— Тогава пригответе оръжията и внимавайте за пясъчните блокове и островчетата. Ако всичко върви добре, утре при зори ще можем да стигнем до Императорския канал и да се качим на джонката на Менли.

С два мощни удара на веслата шалупата бе тласната в реката и започна да слиза много бързо, като подскачаше на водовъртежите от силното течение.

Не бяха изминали още и пет минути, когато на разстояние около пет-шестстотин крачки видяха светла ивица. Извънредно бляскава синкава ракета, която се издигаше към облаците чудовищно бързо.

— Знак! — извика господин Мускардо, като сбърчи чело.

— Да, господарю, знак е — потвърди Сенг.

— Дали боксерите са открили заминаването ни?

— Чакайте — каза отец Георги, — ще видим дали ще им отговорят.

След миг от другия бряг изпратиха пламтящ куршум, който при избухването си разпръсна по цялата околност дъжд от златисти искри.

— Какво чакат, та не нападат — питаха се безпокойно господин Мускардо и синът му.

— Ако се забавят няколко часа, ще стигнем до Императорския канал — каза бившият стрелец след известно време. — Ето пред нас едно островче, което ми е познато. Още три-четири мили и ще сме на джонката.

— Дали бунтовниците са открили, че ни чакат някъде? — попита отец Георги.

— Съмнявам се, брате. Джонката не може да бъде открита, тъй като се намира сред едно блато, по което пешеходци не могат да минат.

Едва изговори тези думи, когато по двата бряга започнаха да блестят огнени точки.

— Какво става? — извика господин Мускардо, като се вдигна бързо. — Какво значи тази огнена лудория?

Всички бяха станали на крака, обзети от растящо безпокойство. Това съвсем необяснимо зрелище криеше нещо дяволско и можеше да разклати и най-здравите духове.

Изведнъж огнените точки се замениха от огнени езици, които се разпръсваха по всички посоки, като ту пълзяха по земята, ту се извиваха около дърветата.

Наоколо растенията пращяха, разцепваха се и се запалваха като огромни свещи. Бързината, с която се разпростираше пожарът, бе толкова голяма, че европейците бяха като заслепени от тази огнена светлина, неочаквано прогонила дълбоката тишина, която владееше под зеления свод.

С широката си шапка от гъсто изплетена слама Сенг загреба вода и обля с нея лодката и другарите си. В това време петимата работници гребяха отчаяно с веслата, за да избягат от адската горещина, която ги обливаше в пот.

Сред пламтящите дървета се чуваха пушечни гърмежи и високи, заплашителни викове. Оттатък огнените прегради, сред димните вихрушки, господин Мускардо и другарите му виждаха да изскачат като демони групи въоръжени хора. Бяха боксерите, сега много повече и все така настървени да убиват.

От време на време сред виковете могъщ глас прокънтЯваше:

— Умрете, кучета!

Бегълците го познаха — беше гласът на мандарина Пинг Чао.

— По-добре да го бяхме обесили — мърмореше господин Мускардо. — Бях сигурен, че няма да ни остави на мира.

В това време шалупата се носеше като стрела под огнения свод, който непрекъснато хвърляше върху бегълците облаци от искри. Сенг не преставаше да ръси с вода другите, макар че собствените му дрехи бяха вече полуобгорени.

Започнаха да се чувствуват вече съвсем изтощени, когато Сенг извика:

— Гората свършва!

При този вик господин Мускардо скочи на крака. Трябваше да се изминат още около двеста метра през този огън. Отвъд този пламтящ свод беше пак тъмнина.

— Смелост, другари! — извика той. — Още няколко минути и сме спасени!

— А боксерите? — попита мисионерът. — Нямали да ни чакат зад това огнено море?

— Ще прелетим край тях — отговори бившият стрелец. — Пригответе оръжията и не жалете куршумите.

— Реката се разширява — каза Сенг.

— Това показва, че блатото е близко — отвърна господин Мускардо. — Хайде, едно последно усилие и приберете веслата!

Най-после бяха преминали и последните дървета. Полъх от животворен въздух върна бодростта на гребците.

— Спасени сме! — извика господин Мускардо. — Блатото е пред нас!

В този миг откъм левия бряг се чуха няколко пушечни гърмежа и над главите на бегълците засвистяха куршуми.

— Никой да не отговаря! — заповяда стрелецът. — Тъмнината ни закрива.

Шалупата плаваше сред две редици от малки гористи островчета, които хвърляха върху реката толкова гъста сянка, че я правеха напълно невидима откъм брега.

Боксерите бяха побеснели и продължаваха да стрелят. От другия бряг се чуваха също чести пушечни гърмежи. И въпреки всичко този кръстосан огън не беше ефикасен.

Куршумите идваха на посоки, губеха се извън целта и кършеха клоните на дърветата.

Течението се забавяше вече, а бреговете се отдалечаваха. Реката беше свършила своя път и сега се изливаше в едно обширно блато, което сигурно се свързваше с Императорския канал.

Бандитите се бяха спрели, безсилни да продължат преследването, поради липса на лодки. Чуваха се дивите им ревове и от време на време по някой гърмеж.

— Вижда ли се джонката? — попита господин Мускардо.

— Тъмнината е много гъста и нищо не може да се различи — отвърна някой.

— Знае ли се къде е закотвена?

— Сред два гористи острова.

— Ще я потърсим в зори.

— Бих предпочел да се качим още тази нощ на нея, за да влезем в Императорския канал, без да ни видят боксерите.

— Да дадем някакъв знак, господарю — каза Сенг.

— Как?

— С изстрели.

— Да опитаме, Сенг. Може би старецът ще разбере, че сме ние.

Той вдигна пушката и гръмна два пъти. Гърмежите прокънтяха надлъж и се загубиха в далечината. Всички гледаха напрегнато в тъмнината.

— Виждам светлина! — извика Енрико.

— Да, някаква червена точка — потвърди Сенг.

— Дали е запалена в някоя колиба, или е фенерът на джонката? — попита мисионерът.

— Тук никога не съм виждал колиби — каза господин Мускардо.

— Тогава е фенерът на джонката — отвърна Сенг.

— Високо е — намеси се отец Георги. — Трябва да е закачен на главната мачта.

— Другари! — извика бившият стрелец. — Там е спасението! Още едно усилие и ще почиваме до утре.

Всички грабнаха веслата и шалупата тръгна отново, като се насочи към светлата точка, която ясно изпъкваше сред тъмнината.

На значителна височина от водната повърхност светеше фар.

— Джонката е — каза господин Мускардо, застанал на носа на лодката.

Сложи ръка на устата и извика:

— Менли!

Силен глас отговори веднага:

— Кой е там?

— Отец Георги и Мускардо.

— Приближете се. Няма никаква опасност.

След няколко мига бегълците стигнаха здрави и читави до джонката на стария рибар.