Нора Робъртс
Танцът на боговете (6)

Пета глава

Онова, което се носеше във въздуха отвъд прозореца нададе яростен вик. Стъклото завибрира и дограмата почти се огъна.

После то изчезна и движението навън замря. Блеър почувства световъртеж.

— О, не, недей! Престани! — Ларкин сграбчи раменете й и й помогна да застане на колене. — Какво правеше, по дяволите?

Образът му бе неясен, сякаш извън фокус.

— Ще изляза навън. Съжалявам.

В следващия миг се озова в леглото си и усети допира на ръцете му, които потупваха бузите й.

— А, ето те отново тук. Остани при нас, морнин^[1]. Ще отида да повикам Глена.

— Не, почакай. Дай ми само минута. Просто се почувствах зле. — Блеър преглътна с мъка и притисна ръка към къркорещия си корем. — Сякаш съм изпила прекалено много маргарити. Сигурно съм сънувала. Помислих… спях ли?

— Стоеше до прозореца и се канеше да го отвориш. Французойката беше отвън, сякаш стоеше във въздуха.

— Лора. Щях да й отворя. — Блеър го погледна ужасено. — Боже мой, щях да я пусна вътре. Как е възможно.

— Изглеждаше… странно. Бих казал, че спеше, но очите ти бяха отворени.

— Като сомнамбул. В транс. Те проникнаха в главата ми и сториха нещо с мен. Другите!

Той я притисна обратно надолу, когато тя понечи да скочи от леглото.

— Долу са, всичките. В кухнята, където Глена приготвя вечеря, Бог да я благослови. Изпрати ме да те извикам. Почуках, но ти не отговори. — Ларкин погледна към прозореца и изражението му стана мрачно. — Едва не тръгнах обратно. Помислих, че спиш, а сънят е важен за теб, колкото храната. Но ми се стори, че чух… я да говори.

— Ако я бях пуснала вътре… Никога не съм чувала, че могат да въздействат върху ума ти, без да си ухапан. Най-добре да отидем и да кажем на другите.

Той леко погали косите й.

— Все още си разтърсена. Мога да те нося.

— Не се и съмнявам. — Това я накара да се усмихне. — Може бе следващия път. — Изправи гръб и докосна устните му със своите. — Благодаря, че ме спаси.

— Винаги бих го сторил. — Подаде й ръка, за да й помогне да стане, и когато тя се олюля, обви ръце около нея.

— Ох, замаяна съм. Направиха нещо с мен, Ларкин. Използваха спомените и емоциите ми. Лични неща. Това ме вбесява.

— Щеше да си още по-ядосана, ако й беше отворила.

— Имаш право. Е, добре, да слезем долу и… — Блеър отново залитна и изруга.

— Е, все пак ще стане по моя начин. — Ларкин я вдигна на ръце.

— Само още минута. Ще вляза във форма.

— Струва ми се, че си в съвършена форма. — Чаровно й се усмихна, докато пристъпваше бавно с нея. — Имаш прелестно тяло. Харесва ми, че носиш дрехи, които не скриват фигурата ти. И ухаеш чудесно. На зелена ябълка.

— Отвличаш вниманието ми от факта, че едва не поканих вампир на вечеря?

— Успявам ли?

— Донякъде.

— Тогава да опитаме с още нещо.

Замълча и долепи устни до нейните.

Почувства внезапна тръпка. Не така невинна като преди. Блеър долови голяма доза гняв и уплаха в целувката му. Не помнеше кога за последен път някой се е страхувал за нея. Отвърна, преди да си каже „не“, притисна се към него и зарови пръсти в косите му. Това я избави от мъчителното чувство на самота, което не я бе напуснало и след събуждането.

— Доста ефективно — промълви тя, когато той отново вдигна глава.

— Е, поне част от руменината ти се върна, което засега ми е достатъчно.

— Остави ме. Ако ме отнесеш на ръце, другите ще се изплашат. Онова, което ще им разкажем, е достатъчно страшно.

Ларкин й помогна да стъпи на земята, но не я пусна.

— Добре ли си вече?

— Да, по-добре, наистина.

Все пак остана с ръка, обвита около раменете й, докато изминаха останалото разстояние до кухнята.

 

 

— Щом са способни на това, защо досега не са го правили?

Хойт седеше в единия край на масата в трапезарията, а огънят пращеше зад гърба му. Погледна към другия край, където бе Кийън.

— Никога не съм чувал за нещо подобно. — Кийън сви рамене и опита от рибата, приготвена от Глена. — При близък контакт между човек и вампир — да, поканата може да бъде изпросена или получена с измама. Но най-често причината е, че човекът инстинктивно отказва да приеме това, което вижда. Това е различно, щом както казвате ти и Ларкин, си спяла.

— За всичко има първи път. — Без апетит, Блеър изяде вечерята си, защото се нуждаеше от енергия. — Както в нашия отбор има бойци с магически способности, така и в нейния очевидно. Използват някаква магия.

— Аз заспах в библиотеката и… — Мойра отпи глътка вода, за да накваси гърлото си. — Случи се нещо. Не точно като с теб, Блеър. Като че ли Лилит беше там, с мен. Но и аз бях с нея, и то не в библиотеката, а в спалнята ми у дома в Галия.

— Какво стана? — попита Блеър. — Помниш ли?

— Аз… — Мойра отмести поглед от чинията си и страните й поруменяха. — Сякаш се събудих и тя беше там, до мен — реална, колкото вас сега. Пъхна се в леглото ми. Докосна ме… тялото ми. Усетих допира на ръцете й.

— Не е необичайно. — Блеър се заигра с костите на рибата. — Сънят, яркостта му, а може би и съдържанието. Вампирите са сексуални същества, много често бисексуални. Звучи, сякаш е експериментирала с теб. Нещо като игра.

— Аз имах подобно преживяване скоро след пристигането ни тук — сподели Глена. — След това взех предпазни мерки, за да бъда защитена в съня си. Глупаво беше да не ми хрумне да направя същото и за вас.

— Е, това ще остане като черно петно в биографията ти: Глена невинаги се сеща за всичко.

— Благодаря за шеговития тон на забележката, но трябваше.

— Сега се налага да вземем мерки, защото със сигурност ще опитат отново да накарат някого от нас да ги пусне в къщата.

— При тях има някой с магическа сила. Не вампир. — Мойра хвърли поглед към Кийън за потвърждение и той леко кимна. — Прочетох, че има вампири, които карат хората да изпадат в транс, но трябва да са физически близо до жертвата. Или да са я ухапали. Ухапването създава връзка помежду им и човекът може да бъде контролиран от вампира.

— Аз не бях ухапана — изтъкна Блеър.

— Да. Освен това си спяла, както и аз, и Глена по-рано. Не сме били пред очите им.

— Нужно е много гориво, за да проникнат в човешкия ум. Много енергия — обясни Блеър — и опит.

— Така е — потвърди Кийън.

— Значи някой от вампирите е вещица или магьосник — предположи Хойт.

— Не. — Мойра прехапа устни. — Не мисля. Ако онова, което прочетох, е истина, демон може да придобие сила, като изсмуче кръвта на човек с магически способности, но тя постепенно отслабва. А ако магьосник бъде превърнат във вампир, почти — ако не и напълно — губи способностите си. Това е цената на безсмъртието. Създанието, в което се превръща, не притежава дарбата или запазва само малка част от нея.

— Значи е по-вероятно да има вещици или магьосници сред персонала си, така да се каже. — Блеър се замисли върху това, докато се хранеше. — Някой, преминал от тъмната страна. Или с промит мозък. Могъщ полувампир.

— Не знам дали е задължително. — За разлика от другите, Ларкин вече бе опразнил чинията си и отиваше да си вземе допълнително. — Слушах внимателно.

— Как могат ушите ти да работят, докато устата ти е толкова заета? — попита Блеър.

Той само се усмихна, докато си сипваше риба и ориз.

— Вечерята е вкусна — обърна се към Глена. — Ако не ям, как ще разбереш, че оценявам труда ти?

— Не мога да проумея къде побираш цялата тази любезност. Но искаше да кажеш нещо. — Блеър го подкани с жест.

— Тези неща са се случили в съня ви, така че, изглежда, магията не въздейства върху съзнателния ум. Не е ли нужна по-голяма сила, за да… — Прибегна до израза, който бе употребила Блеър: — … промиеш мозъка на някого, когато е буден и е в съзнание?

— Да — кимна Хойт. — Разбира се.

— Това днес не беше просто сън. Мойра не можеше да стои на крака от умора след онова, в което участва. Блеър също беше изтощена. Не знам как е било при теб, Глена, но…

— Бях капнала. Смазана и разстроена. Затова забравих за предпазните мерки, преди да си легна.

— Е, тогава — ето какво мисля. Не е просто сън, а се случва, когато тялото е слабо и умът е най-уязвим. Затова ми се струва, че съществото, направило магията, не е толкова силно, колкото някои от нас на тази маса.

— Слушал си внимателно. — Блеър обмисли теорията му. — Момчето дракон има право. Тя ни изненада, когато бяхме снели гарда — и почти й провървя. Какво ще предприемем?

— С Хойт ще поработим върху защитата. Досега използвах най-елементарния щит. — Глена погледна Хойт. — Трябва да го подсилим.

— Добре е да направим и нещо за къщата — допълни Блеър. — Някаква непроницаема броня, през която да не могат да преминат дори ако ги поканим да влязат.

— Нищо не може да ги спре при покана. — Кийън седна с чаша вино в ръка. — Можеш да я оттеглиш — с подходяща магия, но не и да ги спреш.

— Е, добре, може би не. Може би нещо, което да обхваща по-голям периметър и създава широка защитна зона около къщата.

— Опитвали сме. — Хойт погали ръката на Глена. — Не намерихме начин.

— Трябва да поработим върху това. Още един защитен пласт. Колкото повече, толкова по-добре. Мисли за зона, недостъпна за вампири.

— Може би аз ще трябва да се преместя в някой хубав частен хотел — предложи Кийън и Блеър смръщи вежди, щом чу това.

— Добре, добре. Извинявай. Забравих. Не можем да създадем зона, недостъпна за вампири, когато в къщата живее един от тях.

— Все още не сме намерили начин магиите да не действат и върху него — обясни Глена. — Имаме няколко идеи, които не са напълно ясни — призна тя. — А и от известно време Хойт работи върху средство за твоя защита, Кийън, за да можеш да излизаш навън през деня. Когато е слънчево.

— И други са опитвали, но безуспешно. Невъзможно е.

— Някога хората са вярвали, че земята е плоска — изтъкна Блеър.

— Наистина. — Кийън сви рамене. — Но мисля, че ако беше възможно, щеше да бъде постигнато през хилядите години, откакто съществува нашият вид. Подобни експерименти на този етап не са най-добрият начин за използване на времето.

— Моето време — тихо каза Хойт.

— Можеше да ни помогнеш днес — заговори Глена след дълго мълчание. — В Кери, на скалите. Струва си усилията. Смятаме, че ще постигнем по-голям успех, ако имаме малко от твоята кръв.

— А? — сухо промърмори Кийън. — Само това ли?

— Помисли си. Все пак главният ни приоритет ще бъде защита. С Хойт ще поработим. — Глена стисна ръката му. — Какво ще кажеш да започнем веднага?

— Междувременно никой няма да заспива, докато не направим къщата безопасна. Аз имам още няколко кръста и малко светена вода. — Блеър се изправи. — Кийън, ако нямаш намерение да излизаш, бих искала да сложа елементарни защитни средства на вратите и прозорците.

— Заповядай. Но тези дрънкулки няма да изиграят никаква роля при покана.

— Просто за допълнителна защита — каза Блеър.

— Ще ти помогна. — Ларкин побутна чинията си. — Има много врати и прозорци.

— Добре. Изглежда, трябва да се разделим на екипи. Хойт и Глена ще се заемат с магиите. Ние с Ларкин ще направим каквото можем да блокираме входовете. За Мойра и Кийън остана разчистването на кухнята.

 

 

Не че нямаше доверие на Хойт и Глена. Никога не бе вярвала толкова на когото и да било. Не че съзнанието й не бе отворено за магии. Не можеше да не бъде.

Но дори с амулет под възглавницата, запалена свещ и още един амулет, окачен заедно с кръста на прозореца, Блеър спа неспокойно през нощта. И през следващата нощ.

Тренировките, физическото усилие и ясната цел помагаха. Здравата пришпорваше всички. Никой, дори самата тя не завършваше деня без синини и мускулна треска. Но с всеки ден всички — без изключение — ставаха все по-силни и по-бързи.

Виждаше как Мойра разцъфтява — или поне така й се струваше. Компенсираше силата, която не й достигаше с пъргавина и гъвкавост. И непоколебима решителност.

Глена усъвършенстваше уменията, които вече имаше — съобразителност и безпогрешни инстинкти. И напредваше с меча и брадвата.

Хойт бе целенасочен във всичко. Независимо дали боравеше с меч, с лък или с голи ръце, справяше се почти безупречно. Блеър го смяташе за най-надеждния боец.

А Кийън бе най-ловък и хитър. Притежаваше огромната сила и животинските инстинкти на своя вид, но им придаваше стил. Щеше да убива със страховита грация.

Ларкин бе универсален боец. В ръкопашна схватка бе наистина безпощаден и не се предаваше. С меча му липсваха съсредоточеността на Хойт и усъвършенстваният стил на Кийън, но се биеше неуморно, докато повали противника или просто докато го накара да падне от изтощение. Имаше точно око при стрелба с лък. Не като Мойра, но пък кой ли можеше да й съперничи? И човек никога не знаеше кога да очаква от него някой от малките му трикове. Случваше се противникът изведнъж да се окаже изправен срещу човек с глава на вълк, нокти на мечка или опашка на дракон. Беше удобно и ефективно.

И адски секси.

Имаше моменти, в които Ларкин я караше да губи търпение. Беше малко импулсивен и самонадеян. Перчеше се като Ерол Флин^[2]. И заради това често се озоваваше на земята.

Ако трябваше да избира хората, с които да води битка за спасението на света, не би се спряла на други.

Но дори и най-добрите бойци трябваше да се хранят, да перат и да изхвърлят боклука.

Блеър сама пожела да поеме поредното зареждане с провизии, защото изпитваше отчаяно желание да се махне от къщата. Двата дъждовни дни ги принудиха да ограничат тренировките на открито и това я изнервяше. Ако някой посмееше да твърди, че именно на дъжда Ирландия дължи своята зеленина, би разсякла главата му на две с брадвата си.

Освен това след личната й среща с Лора нямаше никакви вести от врага. Затишието засилваше безпокойството й.

Нещо се задаваше. Блеър беше сигурна.

Би предпочела да отиде сама, за да прекара няколко часа в собствената си компания, насаме с мислите си. Обаче не успя да убеди другите, че не поема излишен риск.

Но и не се съгласи да даде на Ларкин урок по шофиране по пътя към Енис.

— Не виждам защо да не мога — промърмори той. — Гледал съм Глена, докато шофира. Тя дава уроци на Хойт.

— Хойт кара като баба.

— Звучи направо обидно. Ще се справя по-добре от него — и с тази машина, и с красивия звяр, който Кийън държи в конюшнята.

— В гаража. Колите се държат в гараж и Кийън ясно ни даде да разберем, че ще изсмуче кръвта на всеки, който докосне ягуара му.

— Можеш да ме учиш. — Прокара пръст по тила й. — Ще бъда добър ученик.

— Няма да ме омаеш с чара си. — Блеър включи радиото. — Ето, слушай музика — и приятно возене.

Ларкин наклони глава встрани.

— Това звучи почти като у дома.

— Ирландска станция, традиционна музика.

— Страхотно е, нали? Щракваш с пръсти — и зазвучава музика. И се придвижваш толкова бързо от едно място на друго с машина.

— Не и сред натовареното движение в Чикаго. През повечето време чакаш и ругаеш, вместо да се движиш.

— Разкажи ми за твоето Чикаго.

— Не е родният ми град. Живея там от две години.

— Преди това си била в Бостън.

— Да. — Но в Бостън живееше Джеръми и затова не можеше да остане там. — Чикаго. Хм, голям град е. Намира се в Средния запад на Съединените щати. До езеро. Огромно езеро.

— Ловиш ли риба в него?

— Аз и риболов? Не. Мисля, че някои хора ловят. Други плават с лодки. Водни спортове и прочие. През зимата е адски студено и духа толкова силен вятър, че свят да ти се завие. Много сняг и вледеняващ студ. Но в града кипи живот — ресторанти, страхотни магазини, музеи, клубове. Вампири.

— Голям град? По-голям от Енис?

— Много по-голям.

Блеър се запита какво би разбрал той, ако му разкажеше за магистралите, и реши, че няма смисъл.

— Как така един огромен град с толкова много хора не се е надигнал срещу вампирите?

— Не вярват в тях, а дори и да вярват, го крият. Ако някой бъде нападнат или убит, приписват деянието на бандити или болни копелета. Вампирите се стараят да не привличат внимание… поне доскоро се стараеха. Убиват бездомници, бегълци и самотници. Хора, които няма да липсват на никого.

— В Галия от векове се носят легенди за същества, които преследват и убиват хора нощем. Не вярвах в тях, преди кралицата — моята леля — да бъде убита. А дори тогава…

— Трудно е, когато цял живот са ти втълпявали, че това са измишльотини. Затова си създаваш бариера. Естествено е.

— Но не и за теб. — Ларкин се вгледа в профила й. Да, излъчваше сила, но бе съчетан с изваяни скули и тези тъмни коси в неустоим контраст с бялата й кожа. — Винаги си знаела, че съществуват. Не ти ли се иска понякога да не беше така? Да си една от онези, които издигат бариери и никога няма да узнаят?

— Безсмислено е човек да желае нещо, което никога не може да има.

— А какъв е смисълът да мечтаеш само за неща, които можеш да получиш или да постигнеш? — възрази той.

„Има право“, реши Блеър. Обикновено беше така, ако човек се вслушваше в думите му.

Намери място за паркиране и извади пари за таксата. Ларкин просто стоеше с ръце в джобовете на дънките, които Глена му бе купила при едно от предишните идвания в града, и разглеждаше всичко наоколо.

За нея бе облекчение да не й задава безброй въпроси. Знаеше, че не е в града за първи път, но предполагаше, че всяко посещение за него е като разходка в Дисни Уърлд.

— Само не се отделяй от мен. Не искам да се наложи да те издирвам.

— Няма. — Хвана ръката й и леко я притисна, когато Блеър се опита да го отблъсне. — Трябва да ме държиш здраво — каза той с невинен поглед. — Може да се загубя.

— Глупости.

— Нищо подобно. — Той преплете пръсти с нейните и закрачи небрежно. — При толкова много хора, звуци и гледки на улицата бих могъл да се загубя всеки момент. Родното ми селище е доста по-малко и няма толкова жители. В пазарен ден понякога става пренаселено и пъстро. Но там винаги мога да се ориентирам.

— Знам, че умееш да се ориентираш навсякъде — промърмори тя под носа си.

Ларкин имаше остър слух и устните му трепнаха при тази забележка.

— В пазарен ден идват хора от различни краища. Има чудесна храна и…

— А храната винаги е най-важното нещо за теб.

— Човек трябва да се храни. Но има и дрехи, различни стоки, музика. Прекрасни камъчета от планините, раковини от морето. И се пазариш — само за забавление. Когато се завърна у дома, ще ти купя подарък в пазарния ден. — Ларкин се спря да позяпа сувенирите на една витрина. — Сега нямам нищо за размяна тук, а Хойт ми каза, че няма да приемат монетите ми. Явно обичаш дрънкулки. — Докосна едно от малките топчета на ушите й. — Ще ти купя нещо.

— Ще бъдем твърде заети, за да купуваме дрънкулки от селски панаир. Хайде! — Блеър дръпна ръката му. — Дошли сме за провизии, не за лъскави джунджурии.

— Не е нужно да бързаме. Можем и да се позабавляваме. Струва ми се, че не се забавляваш достатъчно.

— Ако все още сме живи през ноември, ще направя циганско колело на улицата. Гола.

Погледна я с онази дяволита усмивка.

— Ето още една важна причина да се бия. Не съм се сещал за циганско колело, но неведнъж съм си те представял гола. О, виж. Сладкиши!

„Секс и храна!“ помисли си тя. Ако бе подхвърлил и нещо за бира и спорт, би го нарекла типичен мъжкар.

— Не. — Блеър завъртя очи и тропна с крак, когато той я задърпа към отсрещната страна на улицата. — Не сме дошли за сладкиши. Имам списък. Доста дълъг.

— Скоро ще се захванем с него. Я, виждаш ли това? Дългото с шоколада?

— Еклер.

— Еклер — повтори той и думата прозвуча като странен израз на сексуална наслада. — Трябва да хапнем по един. — Издължените му жълтеникави очи я погледнаха умоляващо. — Бъди така добра, скъпа. Ще ти се отплатя.

— Истинско чудо е, че не си дебел като прасе — промърмори преследвачката на демони, но влезе в сладкарницата и купи два еклера.

На излизане носеше и десетина миниатюрни кексчета.

Нямаше представа как я е придумал да ги вземе, а после — да влязат в още пет-шест магазина, просто за да поразгледат. Обикновено… всъщност винаги бе по-силна.

Забеляза начина, по който го гледаха продавачките, другите клиентки и жените на улицата. „Трудно е да устоиш на този чар“, осъзна тя.

Успя да изкопчи от нея още един час шляене, преди да го повлече със себе си да довършат списъка за пазаруване.

— Стига толкова. Край! Замъкваме всичко в колата и се прибираме. Стига зяпане на витрини и флиртуване с продавачки.

— Накара ме да се срамувам от любезното си отношение към онази мила жена.

Блеър го изгледа с празен поглед.

— Голям чешит си. — Повдигна брадичка. — Натам. Без отклонения!

— Знаеш ли, разположението на селото… имам предвид на улиците, много ми напомня за моето. А и тези магазинчета, сгушени едно до друго. Това тук също е като у дома. — Преди да успее да го спре, той отвори вратата на една кръчма. — Позната миризма. И музика. Ще се отбием за малко.

— Ларкин, трябва да се връщаме.

— Ще се върнем. Но първо да пийнем бира. Обичам бира.

Ръцете й бяха заети и не можа да окаже голяма съпротива, когато той я набута вътре.

— Хубаво е — каза Ларкин — след дълго ходене човек да пийне една халба. Или вече не се нарича халба?

— Обикновено се казва малка или голяма бира.

Умората я накара да отстъпи. Разходката с този мъж бе изтощителна. И вълнуваща.

Блеър стовари покупките на един от столовете около ниска маса и седна.

— Една бира. — Повдигна пръст. — Това е. Не искам повече неприятности с теб.

— Нима ти създавам неприятности? — Той хвана ръката й, доближи я до устните си и целуна пръстите. — Не съм искал.

Тя присви очи.

— Почакай, почакай. Каква беше тази игра? Да не би това да е представата ти за романтична среща?

Ларкин събра вежди.

— Не помня откога не съм излизал на среща.

— Няма значение. Малка „Гинес“ — каза на приближилата се сервитьорка. — И наливна „Харп“.

— Как я карате тук? — обърна се той към сервитьорката и на лицето й засия усмивка.

— Чудесно, благодаря. А вие?

— Прекрасен ден. В селото ли живееш?

— В Енис, да. А вие на гости ли сте?

— Да. Дамата е от Чикаго.

— О, имам братовчедка там. Е, добре дошли в Ирландия. Надяваме се да прекарате приятно. Веднага ще донеса бирите ви.

Блеър вяло потупа с пръст по масата, загледана в него.

— Не е нужно никакво усилие, нали? И винаги се получава.

— Не разбирам за какво говориш.

— Може би. И в твоята страна ли всяко момиче се разтапя така, щом те види?

Той сложи ръката си върху нейната.

— Няма повод да ревнуваш. Не бих и помислил за друга жена.

— Спести си приказките. — Блеър не можа да сдържи смеха си. — Няма да се хвана, дори да идва края на света.

— Никоя жена у дома не е привличала вниманието ми така, както ти. Питам се дали бих могъл да погледна друга, след като съм видял теб. Толкова си различна от жените, които познавам.

— Различна съм от повечето жени.

Шеговитата усмивка изчезна.

— Мислиш, че това е твой недостатък, порок или… бариера — реши той. — Нещо, което те прави по-малко привлекателна от другите? Грешиш. Като казвам, че си различна, имам предвид по-интересна, по-вълнуваща. По-неустоима. Престани!

Неочакваното раздразнение в гласа му я накара рязко да изправи гръб.

— С какво да престана?

— С тази физиономия, която сякаш казва: „Глупости“. Обичам да очаровам дамите, но не карам никого да страда. — Ларкин изчака, докато Блеър разбере, че трябва да положи известно усилие и да се усмихне на сервитьорката, която им донесе бирите. — Благодаря. — После повдигна чашата си и бавно отпи голяма глътка.

— Ядосан си — промърмори тя, забелязала блясъка в очите му. — Защо?

— Не ми харесва държането ти.

— Държането ми? Да не си превъртял?

— Просто замълчи. Казах, че обичам да очаровам дамите — и наистина е така. Приятно е да пофлиртувам от време на време и да си легна с някоя, когато ми се удаде възможност. Но не бих наранил жена — нито с ръце, нито с думи. Не лъжа. Така че, когато ти казвам какво виждам в теб, казвам самата истина. Мисля, че си изключителна. — Ларкин отпи нова глътка и кимна, когато погледат й остана втренчен в него. — Е, просто онемя, нали? Изключителна си — повтори той. — Както лицето и тялото ти, така и сърцето и умът ти. Изключителна си заради това, което правиш всеки ден от толкова години, почти откакто си била бебе. Никога не съм срещал жена като теб и няма да срещна. Казвам ти, че ако един мъж те погледне и е неспособен да види какво съкровище си, проблемът е в собствения му светоглед, а не в теб.