Нора Робъртс
Танцът на боговете (5)

Четвърта глава

Блеър се качи горе да остави оръжията в тренировъчната зала, а после се отправи по задното стълбище към кухнята. Ларкин ще почисти мечовете и брадвите, реши тя. Да се освободи от част от сексуалната енергия.

Там откри Глена, която беше сложила чайник на печката.

— Ще приготвя чай, отвара от билки, която ще ни отпусне след тежкия ден.

— Чувала съм, че алкохолът действа така.

С тази мисъл Блеър отвори хладилника за една бира.

— Това по-късно. Поне за мен. Все още съм малко изтощена. Хойт отиде при Кийън — да му разкаже какво стана.

— Добре. Трябва да поговорим, Глена.

— Не мога ли да те запозная с особеностите на магията по-късно? Точно сега ми е малко трудно, споменът е прекалено ярък.

— Не, нямам нужда от магии. Те са твоя територия. — Блеър се подпря на масата и я проследи с поглед, докато се суетеше из кухнята. — Говоря сериозно. Невежа съм в тази област. В рода ми има хора с магически умения, доста способни. Но не могат да се сравняват с вас.

— Имам по-голяма сила отпреди. Може би сега съм по-отворена за нея. — Глена извади няколко фиби от джоба си и умело прихвана косите си. — Може би е благодарение на любовта ми към Хойт, както и на връзката между всички нас. Но на каквото и да се дължи, откривам в себе си неподозирана сила.

— Отива ти впрочем. Трябва да знаеш, да разбереш и да приемеш, че това, което направихте тримата днес, беше изумително, мощно и спаси няколко живота. Но независимо от всичко, не бива да опитвате отново. Поне в скоро време.

— Мисля, че можем да измъкнем и още — каза Глена, без да се обърне. — Може би по един-двама наведнъж. Увлякохме се, искахме да спасим колкото може повече и задържахме силата твърде дълго.

— Глена, както казах, магиите са твоя територия. Но ви видях след тази безразсъдна постъпка. Двамата с Ларкин за миг си помислихме, че сте мъртви. Бяхте като изцедени.

— Да, така е. Това е точната дума.

— Следващия път може да не издържите.

— Нали затова сме тук? — С уверена ръка Глена сложи нужното количество билки за чая. — За да рискуваме всичко. Знаем, че някой от нас може да не се завърне жив всеки път, когато излезем от къщата, всеки път, когато грабнем оръжие. Колко пъти си хващала меча и си използвала дарбата си, рискувайки всичко?

— Безброй. Това е различно. Знаеш го. Ларкин и аз… се нуждаем от вас. От всички ви, здрави и силни.

— Днес и вие едва не загинахте, нали?

— Ако не беше момчето дракон…

— Блеър.

Глена се обърна, приближи се и стисна ръката й.

„Връзки“, бе казала Глена и сега Блеър почувства това. „Не можеш да избягаш от истината, реши тя, с някого, с когото си свързана толкова силно.“

— Е, добре, беше напечено… наистина не бях сигурна дали ще излезем живи. Но можеше да е и по-зле. Постигнахме целите си и сега пия бира, а ти вариш чай. Всичко свърши благополучно.

— Ти си по-добър боец от мен — промълви Глена.

— Не, не съм. Просто съм свикнала. Мога да си позволя една бира, Глена, защото днес не само я победихме. Обидихме я, което ме кара да тръпна от радост от главата до петите. Знаеш ли какво ми се иска?

— Мисля, че да. Веднага да се върнеш там и да го направиш отново.

— Можеш да бъдеш сигурна. Истината е, че нищо друго не би ми доставило такова удоволствие. Но е глупаво, самонадеяно и може да ни коства живота. Приеми тази победа, Глена, защото безспорно я заслужихме. Разбери и че следващия път може да не постигнете същия успех.

— Знам. — Глена се върна до печката, защото водата завря. — Права си. Трудно е да го приема. През последните няколко седмици поемах магическа сила, по-мощна от всичко, което съм си представяла, че съществува. Вълнуващо е… и си струва. Наясно съм, че ще ни е нужно повече време и подготовка, ако се опитаме да повторим онова, което направихме днес.

Наля водата в порцеланов чайник.

— Помислих, че сме загубили Мойра — каза тихо. — Усетих как започна да се отдалечава от нас, да си отива. Не притежава магическа сила колкото моята и определено не може да се сравнява с Хойт. — Докато чаят се запарваше, Глена отново застана с лице срещу Блеър. — Освободихме я. Само миг преди силата да експлодира. Не знам какво щеше да стане, ако бяхме я задържали с нас.

— Щяхте ли да спасите толкова хора без нея?

— Не, имахме нужда от нея.

— Приеми победата. Денят беше добър за нас. Имам само един въпрос. Как знаехте къде да ги изпратите? Не от магическа, а от логистична гледна точка.

— А, имах карта. — Глена леко се усмихна. — Вече бях проучила най-преките маршрути до всички болници, в случай че някой от нас се нуждае от медицинска помощ. Така че трябваше само да следваме картата.

— Карта. — Блеър се засмя и отпи голяма глътка. — Ти си невероятна, Глена. Ако онази кучка имаше някого като теб на своя страна, мисля, че щяхме да бъдем загубени. Страхотен ден! — въздъхна тя. — Яздих дракон, бога ми!

— Много беше сладък, когато се изненада, че при нас няма дракони. — Вече по-спокойна, Глена се засмя и извади чаши и чинийки. — Как изглеждаше? Понякога ги рисувам.

— Както си го представяш, предполагам. Златист на цвят. С дълга, страховита опашка. Повали двама от вампирите с нея. И тялото е с по-сложна форма, отколкото на змия. Да, главата, тялото и опашката са издължени и криви. Със златисти очи. Господи, колко беше красив! А крилете — огромни, пречупени и прозрачни. Беше покрит с люспи, големи колкото ръката ми, от бледозлатисти до тъмни, във всички междинни нюанси. Бързината? Мили боже, движеше се светкавично. Сякаш яздех слънцето. Просто… — Блеър замълча, когато видя Глена да се обляга на плота и да се усмихва. — Какво?

— Запитах се дали този блясък в очите ти е заради дракона или заради мъжа.

— Говоря за дракона. Но и мъжа си го бива.

— Красавец, с неповторим чар и сърце на воин.

Блеър повдигна вежди.

— Хей, нали отскоро си омъжена… за друг?

— Да не съм ослепяла! За твое сведение, няколко пъти забелязах как те гледа Ларкин.

— Може би. И сигурно някой ден ще поговоря с него. Но точно сега… — Отдръпна се от масата. — … ще се кача горе и ще взема дълъг горещ душ.

— Блеър. Понякога сърцето на един воин е нежно.

— Не желая да нараня никого.

— Мисля и за теб — каза Глена, когато остана сама.

Докато минаваше покрай библиотеката, Блеър чу гласове и се приближи достатъчно, за да ги разпознае. Доволна, че Ларкин разговаря с Мойра, продължи към стълбите, за да се качи в стаята си. Не искаше нищо друго, освен да отмие от себе си морската сол, кръвта и смъртта.

Спря се на горната площадка и видя Кийън в сенките на етажа. Пръстите й инстинктивно посегнаха към кола в колана й и тя не се опита да го прикрие. Просто реакция на опитен ловец на вампири. И двамата трябваше да го приемат и да продължат напред.

— Не си ли станал малко рано?

— Брат ми не се съобразява с времето ми за сън.

Имаше някаква свръхестествена еротика в съсредоточения поглед на вампир в полумрака. Поне на този.

— Хойт имаше тежко преживяване.

— Сам се убедих. Изглеждаше зле. Но… — Усмивката бе бавна и многозначителна. — Той е човек.

— Съзнателно ли си усвоил това? Покоряващият глас, опасната усмивка?

— Вродено е. Запазих го и след смъртта си. Ще се помирим ли с теб?

— Мисля, че вече сме в мир. — Блеър го видя да плъзва поглед към кола, който държеше. — Не мога да не реагирам така. — Но отмести ръката си и хвана гайката на колана. — В кръвта ми е.

— Обичаш ли заниманието си?

— Мисля, че да, до известна степен. Чувствам се добре, а човек трябва да обича това, за което го бива. Родена съм за тази работа. Тя е част от същността ми.

— Да, всички сме такива, каквито сме. — Той пристъпи по-близо. — Навярно приличаш на сестра ми на тази възраст. Или когато е била по-млада, предполагам. Сигурно нашата Нола е била по-млада, когато е изглеждала като теб. Тогава жените остаряваха по-бързо.

— Вампирите често избират човек от семейството си за първа жертва.

— У дома е мястото, където несъмнено биха те приели. Нима мислиш, че някой от близките ми щеше да остане жив, ако бях пожелал друго?

— Не. — Значи беше време за откровения. — Мисля, че щеше да си поиграеш с тях няколко дни, може би седмица. Да се позабавляваш, докато спечелиш доверието им и престанат да бъдат предпазливи. Тогава щеше да ги избиеш.

— Можеш да разсъждаваш като вампир — призна той. — Това е част от дарбата ти. Е, защо не съм ги избил?

Задържа погледа си, прикован в очите му, и откри с изненада, че са почти като нейните. Същият цвят, същата форма.

— Всички сме такива, каквито сме. Предполагам, че си устроен така — или поне вече не си.

— Навремето убих мнозина. Но освен един опит да убия брат си, никога не съм посягал на близки. Не мога да кажа защо, освен че не исках да отнемам живота им. С теб сме роднини, колкото и трудно да е и за двама ни да го приемем. Ти си наследница на сестра ми. Имаш нейните очи. А някога я обичах. Много.

Блеър почувства нещо. Не съжаление, каквото не желаеше, а разбиране. Следвайки това чувство, извади кола от колана си, задържа го със заострения край към себе си и му го подаде. На лицето му проблесна насмешка, докато го разглеждаше.

— Нали не искаш да започна да те наричам чичо Кийън?

Успя да се усмихне, но погледът му издаде и обида.

— Моля те, недей.

Разделиха се и Кийън слезе в кухнята. Завари Глена да се суети с подноси за чай. Изглеждаше малко уморена, с тъмни кръгове под очите.

— Хрумвало ли ти е някога да позволиш на друг да се прави на мамче?

Гласът му я накара да подскочи и чашата, която държеше, изтрака на подноса.

— Стряскам се от всичко. — Внимателно сложи чашата върху чинийката й. — Какво каза?

— Попитах дали не може от време на време някой друг да се заема с готвенето.

— Правят го. Е, Ларкин ловко се измъква, но не и другите. А и чувствам нужда да се занимавам с нещо.

— Доколкото разбрах, днес си била доста заета с неща, които нямат връзка с домакинството.

— Хойт ти е казал.

— Изглежда, доставя му удоволствие да ме буди посред бял ден. Затова искам да пийна кафе — добави той и застана до плота да го приготви. Видя намръщеното й изражение при вида на кола, който остави до кафеварката, и сви рамене. — Нещо като дар за помирение, би могло да се каже. От Блеър.

— Е, това е повод за радост, нали?

Кийън пристъпи от крак на крак и обхвана брадичката й.

— Върви да поспиш, Червенокоске, преди да паднеш от изтощение.

— Чаят ще помогне. Възвръща силите. Всички сме ужасно изморени. — Глена успя да се усмихне, но за кратко. — Тя предизвика буря, Кийън. Има до себе си някого, който притежава силата да призовава бури и да закрива слънцето. Затова ни е нужно бързо да се възстановим. С Хойт трябва да поработим, и то с помощта на Мойра. Ще я научим да използва силата, която има, да я усъвършенства.

Отново се обърна и започна да подрежда бисквити в малки красиви чинийки, за да не стои със скръстени ръце.

— Днес се разделихме: ние тримата отидохме на високите скали, а Блеър и Ларкин останаха долу. Можеха да загинат, а не бяхме там да им помогнем, нямаше как да ги спасим. Не видяхме задаващата се опасност, защото бяхме съсредоточени върху магията за преместване на хора. Когато бурята се разбушува, вече бяхме омаломощени.

„И сега страдате“, помисли си Кийън. Човешките същества винаги си намираха повод да страдат заради нещо, което са сторили, или дори без да са виновни.

— Вече имате по-ясна представа за ограниченията си.

— Не можем да си позволим да поставим граници.

— О, престани, Глена! — Той грабна бисквита. — Разбира се, че трябва да поставите. Прекрачили сте я и е твърде вероятно да се опитате да вдигна летвата още по-високо, преди да се откажете. Лилит също има предел на възможностите, а вие го забравяте. Тя има слабости и не е нито неуязвима, нито всемогъща. Вие го доказахте днес, като отмъкнахте пет трофея под носа й.

Захапа бисквитата и взе чаша.

— Знам, че трябва да мисля за петимата спасени. Да приема победата, както каза Блеър.

— Права е.

— Да, да. Но, господи, пред очите ми са онези, които оставихме там. Лицата и писъците им не ми излизат от ума. Не можем да спасим всички, самата аз казах това на Хойт в Ню Йорк. Лесно беше да го кажа тогава. — Поклати глава. — Наистина имам нужда от почивка. Трябва да занеса тези подноси горе — и за другите. Ще ми направиш ли услуга?

— Стига да мога.

— Занеси това в библиотеката. Мойра е там.

— Ще помисли, че в чая има отрова, ако аз й го дам.

— О, стига!

— Е, добре. Но не обвинявай мен, ако го излее в мивката. — Взе подноса и излезе мърморейки под носа си. — Аз съм вампир, за бога! Създание на нощта, кръвопиец. А ето ме сега в ролята на иконом на галска кралица от миналото. Какво унижение!

Самият той искаше да прекара известно време в библиотеката, с книга пред камината.

Влезе, изпълнен с раздразнение, и на върха на езика му бе хаплива реплика, която остана неизречена, защото Мойра спеше, сгушена на един от диваните.

Какво да прави сега, по дяволите? Да я остави ли или да я събуди и да налее проклетия чай в гърлото й?

Обзет от нерешителност, Кийън спря и се загледа в нея.

„Хубава е, помисли си той, с малко усилия би могла да се превърне в истинска красавица.“ Поне докато спеше и огромните очи не се открояваха на лицето й като сиви фарове, готови да погълнат всеки, към когото ги насочи.

Преди време би се изкушил да поквари тази неповторима невинност. Да я унищожи бавно, пласт по пласт, докато не остане нищо от нея.

Напоследък предпочиташе простотата на връзките с по-опитни жени, които не искаха нищо повече от това, което желаеше и той. Няколко часа страст в мрака.

Създания като нея изискваха голямо усилие. Не помнеше кога за последен път е бил толкова впечатлен от някоя, че да се впусне в подобна игра.

Накрая реши да остави подноса на масата. Ако се събудеше, щеше да го изпие. Ако не, сънят щеше да я ободри достатъчно. И в двата случая бе свършил досадната работа. Приближи се към масата и докато слагаше подноса, порцеланът леко изтрака върху дървената повърхност. Съвсем тих звук, но тя се раздвижи. Изсумтя и трепна. Кийън се отдалечи безшумно, с поглед, прикован в лицето й, и не усети как попадна в тънка ивица слънчева светлина.

Внезапната изгаряща болка в рамото го накара да изругае тихо, преди бързо да се измъкне от лъча. Обърна се, сърдит на Глена, на себе си и на спящата кралица, и тръгна към вратата.

Тя започна да трепери в съня си и от гърлото й прозвучаха сподавени викове на страх. Тялото й се сви на кълбо, докато се тресеше. И задъхано заговори насън:

— Не, не, не.

Отново и отново, докато премина на неразбираем галски.

Замята се, обърна се по гръб и застина, а след това се изви като дъга, откривайки голата си шия.

Кийън бързо се върна, застана между дивана и масата и силно я разтърси.

— Събуди се! — нареди й. — Ела на себе си. Не мога да търпя това.

Реагира мигновено, но вампирът бе по-бърз и изби насочения към него кол от ръката й. Той изтрака на пода, на няколко крачки от тях.

— Не го прави. — Сграбчи китката й и усети пулса й като удари на чук по наковалня. — Следващия път ще я счупя като съчка, уверявам те.

— Аз… аз…

— Кратко и ясно. Разбираш ли ме?

Очите й, огромни и изцъклени от страх, блуждаеха из стаята.

— Тя беше тук. Беше тук. Не, всъщност не тук. — Мойра застана на колене и впи пръстите на свободната си ръка в неговата. — Къде е? Къде? Все още усещам мириса й. Твърде сладникав, твърде натрапчив.

— Престани! — Освободи китката й и обхвана раменете й. Още едно разтърсване и зъбите й затракаха. — Сънувала си.

— Не. Бях… Заспала ли съм? Не знам. Беше тъмно. Сега не е, но беше… — Сложи ръце на гърдите му, но вместо да го отблъсне, както бе очаквал, просто отпусна глава. — Съжалявам. Съжалявам. Трябва ми само момент да се опомня.

Той неволно посегна да погали косите й, дългата плитка с цвят на тъмен дъб. Бързо отпусна ръката си.

— Заспала си на дивана — заговори Кийън със спокоен, почти делови тон. — Било е сън. Сега си будна.

— Помислих, че Лилит… — Мойра се отдръпна назад. — Едва не забих кола в теб.

— Не. Нямаше такава опасност.

— Не исках… не го направих съзнателно. — Затвори очи, ясно бе, че полага усилия да възвърне самообладанието си. Когато ги отвори, бяха по-ясни и съсредоточени. — Много съжалявам, но защо си тук?

Кийън направи крачка встрани и посочи към подноса. Върху лицето й се изписа изумление.

— Ти… приготвил си чай и бисквити за мен?

— Глена ги приготви — поправи я той, изненадващо смутен при тази мисъл. — Аз съм само разносвач.

— Хм. Все пак много мило от твоя страна. Нямах намерение да спя. След като Ларкин се качи горе, реших да почета. Но…

— Тогава изпий си чая. Сигурно ще се почувстваш по-добре. — Мойра само кимна, без да помръдне, а той вдигна поглед към тавана. После наля чаша чай. — Лимон или сметана, Ваше Височество?

Тя наклони глава и го погледна.

— Сърдит си ми — и кой би могъл да те упрекне? Донесе ми чай, а аз се опитах да те убия.

— Не ми губи времето и не оставяй проклетия чай да изстине. Заповядай. — Пъхна чашата в ръцете й. — Изпий го. Нареждане на Глена.

Без да откъсва поглед от него, Мойра отпи глътка.

— Чудесен е. — Но устните й затрептяха и очите й се насълзиха.

Стомахът му се сви.

— Ще те оставя да го допиеш и да си поплачеш.

— Не бях достатъчно силна. — Сълзите не потекоха, а заблестяха в очите й като капки роса. — Не можах да им помогна да задържат магията, не можах. Затова всичко се разби на парчета — като стъкълца, които разкъсаха всички ни. Не успяхме да измъкнем повече хора от онези клетки.

Кийън се поколеба дали да й каже, че Лилит ще се погрижи да замени освободените пленници. Може би дори да удвои броя им в яростта си.

— Сега си губиш времето в самообвинения и самосъжаление. Ако можеше да сториш нещо повече, щеше да го сториш.

— В съня ми тя каза, че не би си направила труда да изпие кръвта ми. Толкова съм била дребна и слаба, че за нищо не ставам.

Той седна на масата срещу нея и си взе една бисквита.

— Лъже.

— Откъде знаеш?

— Не забравяй, че съм от нейния вид. Най-малкото често е най-сладко. Нещо като предястие, така да се каже. Ако не бях преодолял този навик, след миг щях да те схрускам.

Мойра остави чашата и го изгледа навъсено:

— Това някаква странна форма на ласкателство ли е?

— Приеми го, както желаеш.

— Е… Благодаря… предполагам.

— Изпий си чая. — Кийън стана. — Поискай от Глена нещо за блокиране на сънища. Сигурно има.

— Кийън — каза Мойра, когато той тръгна към вратата. — Наистина съм ти благодарна. За всичко.

Само кимна в отговор и продължи. „Хиляда години живот сред тях, помисли си той, и все още не разбирам хората… особено жените.“

 

 

Блеър изпи отварата на Глена и реши да се изтегне за час със слушалки на ушите. Надяваше се музиката да успокои ума й, да му даде време за проясняване и презареждане. Но мислите не престанаха да се въртят в главата й, докато слушаше прочувствения глас на Пати Грифин.

Морето, скалите, битката. В онзи миг, когато небето бе притъмняло, беше повярвала, че това е краят. Част от нея изпита зрънце на облекчение, че всичко най-сетне ще свърши.

Не желаеше да умре. Не. Но дълбоко в себе си беше уморена, ужасно уморена от самотата, от убеждението, че за да следва съдбата си и да върши това, за което е предопределена, трябва да бъде сама.

Сама с кръвта, смъртта и безкрайното насилие.

Загуби любовта на един мъж, когото така силно бе желала, загуби и бъдещето, което бе вярвала, че ще изживеят заедно. Дали тогава бе започнало? Дали тогава се бе загнездило онова малко зрънце умора и отчаяние? В нощта, когато Джеръми я бе изоставил?

„Какво малодушие!“, каза си тя и свали слушалките. Нима бе толкова жалка? Нима щеше да допусне духът й да бъде сломен и да пожелае смъртта заради един мъж, който не бе имал достатъчно мъжество да продължи напред заедно с нея и не я бе приел такава, каквато е?

Пълни глупости. Обърна се настрани, прегърна възглавницата и се загледа в чезнещата светлина навън. Сети се за Джеръми само защото Ларкин отново бе събудил хормоните й. Не искаше да хлътва по друг мъж, да бъде увлечена във вихъра на всички тези емоции.

Нямаше нищо против секса, стига да не е нещо повече от изживяване на физически пориви. Не би понесла отново болката и онова ужасно чувство на изоставеност, което бе накарало сърцето й дълго да страда.

„Никой не остава, помисли си тя. Нищо не е вечно.“

Унесе се и музиката, която не си направи труда да спре, постепенно стана тиха и далечна. Друга мелодия изпълни съзнанието й — мелодията от кипенето на собствената й развълнувана кръв.

Беше призори, бе приключила с работата си за тази нощ, а се чувстваше така изпълнена с енергия, така нетърпелива, че би могла да продължи още часове.

Сведе поглед към гърдите си, докато вървеше обратно към дома. Беше съсипала още една блуза. Работата се отразяваше зле на гардероба й. Дрехите й бяха разкъсани и окървавени и усещаше пулсираща болка в нараненото рамо.

Преливаше от енергия!

Уличката в предградието бе тиха и кокетна, всички спяха спокойно, сгушени в леглата си. Когато слънцето изгря, отрупаните с цвят дрянове и магнолии изглеждаха толкова красиви! До нея достигаше ухание на зюмбюли и тя поемаше с пълни гърди сладостния аромат на пролетта.

Беше утрото на осемнадесетия й рожден ден.

Затова щеше да се измие, да си почине и да прекара дълго време в разкрасяване за страхотното си гадже.

Отключи входната врата на къщата, в която живееше с баща си, свали сака на пода. Трябваше да почисти оръжията, но първо щеше да изпие няколко литра вода.

Тогава забеляза куфарите до вратата — и приятното вълнение изчезна.

Баща й слезе по стълбите, вече облечен с якето си. „Красавец!“, помисли си тя. Висок и мургав, със съвършени черти и ярки очи. Косите му бяха съвсем леко прошарени. Сърцето й се изпълни с обич и тъга.

— Значи се прибра. — Погледна блузата й. — Щом ще им позволяваш да те цапат с кръв, поне си вземи дрехи за преобличане. Привличаш внимание, като се разхождаш така.

— Никой не ме видя. Къде отиваш?

— В Румъния. Главно с цел проучване.

— Румъния? Не мога ли да дойда с теб? Много искам да видя…

— Не. Оставих ти чековата книжка. Трябва да има достатъчно пари, за да поддържаш къщата няколко месеца.

— Месецът? Но… кога ще се върнеш?

— Няма да се върна. — Той взе един малък сак и го окачи на рамото си. — Направих за теб всичко, което можах. Вече си на осемнадесет. Пълнолетна си.

— Но… не можеш… Моля те, не си тръгвай просто така. Какво съм направила?

— Нищо. Прехвърлих тази къща на твое име. Остани или я продай. Върви където искаш. Животът си е твой.

— Защо? Не можеш просто да ме изоставиш. Ти си мой баща.

— Обучих те, доколкото позволяват моите и твоите възможности. Не мога да направя нищо повече.

— Би могъл да останеш с мен. Би могъл да ме обичаш, поне малко.

Баща й отвори вратата, взе куфарите. На лицето му бе изписано не съжаление, а безразличие. Тя осъзна, че умът му вече е далеч от нея.

— Заминавам с ранен полет. Ако имам нужда от нещо, ще изпратя да ми го донесат.

— Означавам ли нещо за теб?

Едва тогава я погледна в лицето.

— Ти си моята наследница — отвърна и излезе.

Блеър плака, разбира се, докато стоеше сама там и нежният бриз разнасяше пролетни ухания.

Отмени срещата си и прекара рождения си ден сама в къщата.

Няколко дни по-късно отново седеше сама, в гробището, и се готвеше да унищожи съществото, в което се бе превърнало гаджето й.

До края на живота си щеше да се пита дали ако бе отишла на тази среща, той щеше да е жив.

След години стоеше в спалнята на апартамента си в Бостън, срещу мъжа, на когото бе отдала цялата си любов и всички надежди.

— Джеръми, моля те, нека да седнем. Трябва да поговорим.

— Да говорим? — От погледа му се виждаше, че още е шокиран, докато събираше дрехите си във вързоп. — Не мога да говоря. Не искам да чувам за това. Никой не бива да узнава.

— Не постъпих правилно. — Блеър протегна ръка, но той я отблъсна така рязко и отегчено, че болката я разтърси до кости. — Не биваше да те водя там, да ти показвам. Но отказа да ми повярваш, когато се опитах да ти кажа.

— Че убиваш вампири? Как можех да ти повярвам?

— Честно? — Завъртя се към нея и тя ясно видя чувствата, изписани на лицето му. Не само страх, не само ярост. Но и отвращение. — А това справедливо ли е? Да ме лъжеш и заблуждаваш толкова време?

— Не съм те лъгала. Премълчах — и съжалявам. Господи, толкова съжалявам, но не беше нещо, което можех да ти кажа още на първата среща. А после се чудех как да ти разкрия коя съм и с какво се занимавам.

— Ти си откачалка.

Блеър отметна глава назад така рязко, сякаш й бе ударил плесница.

— Не съм откачалка. Разбирам, че си разстроен, но…

— Разстроен? Аз не те познавам. Господи, спал съм с такава жена през всичките тези месеци! Но знам едно. Искам да стоиш далеч от мен, далеч от семейството и от приятелите ми.

— Имаш нужда от време. Осъзнавам го, но…

— Дадох ти предостатъчно време. Гади ми се само като те погледна.

— Стига толкова!

— Премина всички граници. Нима мислиш, че от сега нататък мога да бъда с теб и да те докосвам?

— Какво те прихваща? — попита тя. — Спасих живота на мнозина. Онова създание убива хора, Джеръми, преследва невинни жертви. Аз го спрях.

— То не съществува. — Дръпна вързопа от леглото, което бяха делили близо шест месеца. — Щом изляза оттук, ще престане да съществува за мен. Както и ти.

— Мислех, че ме обичаш.

— Изглежда, и двамата сме се лъгали.

— Значи си тръгваш — промълви тя — и забравяш за мен.

— Точно така.

„Не ми е за първи път“, помисли си Блеър. Единственият друг мъж, когото бе обичала, постъпи по същия начин. Бавно свали пръстена с диамант от пръста си.

— Вземи си го.

— Не го искам. Не искам нищо, което се е докосвало до теб. — Той закрачи към вратата и се обърна само веднъж. — Как можеш да живееш в мир със себе си?

— Нямам нищо друго, освен себе си — каза тя в празната стая. Остави пръстена на тоалетката и заплака.

Мъжете са подли същества, ужасно подли. Използват жените и ги захвърлят. Оставят ги да страдат сами. По-добре е ти да изоставиш някого, нали? Трябва да ги накараш да си платят, да се измъчват.

Писнало ти е да бъдеш изоставената, нали? При толкова битки, толкова смърт. Мога да ти помогна. Толкова ми се иска да ти помогна.

Какво ще кажеш да си поговорим — ти и аз? По женски. Да пийнем по нещо и да злословим по адрес на мъжете, а?

Няма ли да ме поканиш да вляза?

Блеър стоеше до прозореца, а лицето отвъд тъмното стъкло й се усмихваше. Ръцете й посегнаха към прозореца и понечиха да го отворят.

Побързай. Отвори го. Пусни ме вътре. Това е единственото, което трябва да направиш.

Отвори уста за думите, които вече звучаха в съзнанието й.

В този миг нещо я връхлетя изотзад и я тласна към другия край на стаята.