Нора Робъртс
Танцът на боговете (17)

Шестнадесета глава

В просъница Блеър чу тътен и си помисли, че сигурно летят през гръмотевична буря. Изправи се, изумена, че е могла да заспи на гърба на дракон, и отвори очи. Завъртя глава, за да се увери, че това, което вижда, не е сън.

„Не са гръмотевици“, осъзна тя, докато с удивление се взираше във водната каскада, спускаща се по две еднакви стръмни скали към голямо синьо езеро.

Имаше дървета, все още разлистени и зелени, и за своя изненада забеляза дори тропически палми. В езерото се носеха лилии — бели и розови, сякаш нарисувани. Под синята повърхност се стрелваха риби — красиви и ярки като скъпоценни камъни.

Въздухът ухаеше на цветя и бистра вода.

Гледката така я порази, че не помръдна от мястото си дори когато кацнаха. Драконът наведе глава и презрамката на чантата се изхлузи от врата му. След миг тя седеше на гърба на Ларкин.

— Какво? Да не сме сбъркали пътя?

Той извърна глава и се усмихна на смаяния й поглед.

— Обещах да те доведа тук. Това е Водопадът на феите. Този път не на пикник, но си помислих… Исках да останем насаме поне за час на някое красиво място.

— Харесва ми.

Блеър скочи от гърба му и се завъртя в кръг.

Сред тревата се показваха малки звездовидни цветчета, а заплетени пълзящи растения, отрупани с лилави цветове, образуваха тунел над водните струи. Самото езеро имаше кристалночисти теменуженосини води — като огледало, над него бяха разцъфнали лилии, а водопадът се спускаше от петнадесет метра.

— Невероятно, Ларкин, сякаш е малко късче от рая! Не ме интересува колко е студена водата. Ще поплувам. — Изу ботушите и посегна към ризата си. — Няма ли да дойдеш?

— Разбира се. — Все още й се усмихваше. — Веднага след теб.

Тя се съблече и небрежно хвърли дрехите си на меката трева. Застана на брега и си пое дълбоко дъх, готова за досега с ледената вода. После скочи.

Излезе на повърхността с радостен вик.

— Господи, топла е! Топла, копринено мека и прекрасна! — Отново се гмурна под повърхността и изплува. — Ако бях риба, бих живяла тук.

— Някои казват, че феите я затоплят с дъха си всяка сутрин. — Ларкин седна и свали ботушите си. — Други не вярват в подобни фантазии и твърдят, че има горещи подземни извори.

— Феи, наука — все едно! Толкова е хубаво!

Той скочи в езерото и типично по мъжки заудря по повърхността и я разплиска така, че здравата да опръска Блеър. Тя се засмя и отвърна на закачката.

Заедно се потопиха, навлязоха по-дълбоко във водата и размениха закачливи щипвания — като тюлени, увлечени в игра. Блеър плуваше под водата с енергични движения, докато усети силни вибрации и плясък на вода. Оттласна се от дъното и попадна във водовъртеж.

Силните струи я заудряха по раменете, тила и гръбнака. С вик на облекчение и радост прогони болката и изтощението. Ларкин я настигна, обви ръце около нея и двамата избухнаха в смях. Течението ги тласна обратно към средата на езерото, където просто се отпуснаха на повърхността.

— По-рано днес си мислех колко ми се иска да прекарам няколко дни в добър спа център. Това е по-хубаво — въздъхна и опря глава на рамото му. — Един час тук е несравнимо изживяване.

— Исках да ти дам нещо чисто и неопетнено. Изпитвах нужда да напомня и на себе си, че все още има такива места. — „А не само гробове за изкопаване, помисли си той. Не само битки.“ — Не познавам друга жена, освен Мойра, която би сторила за мен това, което ти направи днес.

— И аз не съм срещала много мъже като теб. Така че сме квит.

Той прокара устни по слепоочието й, по бузата й, докато намери нейните. Целувката бе нежна и топла като водата. Ръката му я галеше като лек полъх.

Струваше й се, че не съществува нищо отвъд това място и този миг. Тук и сега можеха просто да бъдат себе. Докато се носеха по водата, забеляза бял гълъб да се рее и да кръжи над тях. Видя блясъка на зелените му очи.

„Боговете ни наблюдават, помисли си Блеър и си спомни за бялата сова. И в хубави, и в лоши моменти.“

Отвърна на целувката му. Какво право имаха боговете да се месят сега? Това бе техният миг, тяхното място. Потопи се в целувката и се предаде на водата и на силните му ръце.

— Нуждая се от теб. — Очите му се взираха в нейните, когато устните им отново се сляха. — Имаш ли представа колко силно те желая? Бъди с мен.

Зашепна, когато обхвана ханша й и навлезе в плътта й.

Останаха загледани един в друг, докато телата им се сливаха, трескавите пръсти обхождаха лицата им, а устните им нежно се докосваха.

В нея нахлу прилив на нещо повече от наслада, повече от радост от живота. Ако този копнеж, това споделяне са истински, помисли си тя, би пожертвала всичко друго, за да ги запази за цял живот.

Обгърна го с тялото си и се предаде на чувството.

Знаеше, че това е любов.

 

 

Може би бе възможно да се чувства по-уморена и отчаяна, но Глена се надяваше никога да не разбере това. Изпълни молбата на Мойра, заведе група жени до края на арената за турнири и се опита да им даде първия урок по самозащита.

Повечето предпочитаха да разменят клюки, да се кикотят и да флиртуват с мъжете, с които работеше Хойт, отколкото да се размърдат.

Избра двадесетина по-млади, предполагайки, че ще проявят повече ентусиазъм и че са в по-добра физическа форма. Сега бе убедена, че това е била първата й грешка.

„Принуждават ме да се държа като гаднярка“, помисли си.

— Тишина! — Строгият й тон накара всички да замълчат и да затаят дъх. — Знаете ли, и на мен ми се иска да зяпам мъжете, колкото и на вас, но не сме тук, за да си избираме другарчета за летния бал, а за да ви науча как да останете живи. Ти. — Произволно избра една от тях и посочи яка симпатична брюнетка. — Ела тук.

Последва приглушено хихикане, а жената самодоволно тръгна към Глена.

— Как се казваш?

— Дарвел, милейди.

Изпищя и политна назад, когато вещицата рязко вдигна юмрук към лицето й и го задържа на сантиметър от носа й.

— Това ли ще направиш, ако някой се опита да те удари, Дарвел? Ще хленчиш като малко момиченце или ще зяпаш като риба?

Глена я сграбчи за ръката, дръпна я нагоре така, че да не може да я помръдне, и отново замахна с другия си юмрук. Ръцете им се кръстосаха.

— Боли! — извика Дарвел ужасено. — Нямаш право да ми причиняваш болка.

— Това не е въпрос на право, а на намерение. Освен това от този удар боли далеч по-малко, отколкото от юмрук в лицето. Ще им хареса как гледаш, Дарвел. Отбий! Не, не ръкомахай, сякаш тръскаш парцал. Силно, здраво. Още веднъж! — Изблъскваше я назад с всеки удар. — Доста си яка. Но пищенето и размахването на ръце няма да ти помогнат. Какво ще направиш, когато те нападнат?

— Ще бягам! — обади се някой и въпреки смеха, който прозвуча, Глена се спря и кимна.

— Бягството е една възможност. Понякога ще бъде единствената, но трябва да бъдете бързи. Вампирите се движат светкавично.

— Ние не вярваме, че те съществуват.

Дарвел вирна брадичка и потърка ударената си ръка. Предизвикателно стиснатите й устни и блясъкът в очите й дадоха на Глена да разбере, че вече си е спечелила първия враг в Галия.

Така да бъде.

— Можете да сте сигурни, че те вярват във вас. Сега тичайте. До края на игрището и обратно. Бягайте, все едно всички демони на ада са по петите ви. Казах бягайте, по дяволите!

За да ги накара да се размърдат, запали малко огън под краката им.

Няколко жени изпищяха, но всички побягнаха. „Като момичета“, отчаяно си помисли Глена. Махат с ръце, преплитат крака, развяват поли. Най-малко три се препънаха, което според нея бе голям срам, в който и да е свят.

Реши, че ще загуби поне половината от тях, и когато ги накара да тръгнат в обратната посока, изтича след тях.

— Добре, оттук. Няколко от вас имат добра бързина, но повечето сте глупави и мудни. Затова всеки ден ще пробягваме по една дължина. Ще трябва да се облечете със… как ги наричате, бричове? Панталони — каза тя и потупа по своя. — Мъжко облекло за тренировките. Полите само ще ви препъват, ще ви пречат.

— Всяка дама… — започна една от тях, но застина, когато Глена я прониза с поглед.

— По време на тренировка не сте дами, а войници. — „Ще използвам друга тактика“, реши вещицата. — Колко от вас имат деца?

Няколко жени вдигнаха ръце и тя избра една от тях, която я гледаше с малко повече интерес.

— Ти? Как ти е името?

— Кийра.

— Какво ще направиш, Кийра, ако някой нападне детето ти?

— Ще се бия, разбира се. Бих умряла, за да го защитя.

— Покажи ми. Аз съм заплаха за твоето бебе. Как ще постъпиш? — Когато жената втренчи празен поглед в нея, Глена едва овладя нетърпението си. — Убила съм мъжа ти. Лежи мъртъв в краката ти, а ти си единствената пречка между мен и детето. Спри ме!

Кийра повдигна ръце — със свити пръсти като на звяр с остри нокти — и плахо се втурна към нея. Остана без дъх, когато Глена я преметна през рамо и я тръшна по гръб.

— Така ли ще ме спреш? — попита тя. — Детето ти крещи за помощ. Направи нещо!

Кийра приклекна и рязко се надигна. Вещицата се остави да я сграбчи, а после просто я повали на земята и допря лакът до гърлото й.

— Този път беше по-добре, имаш напредък. Но все още си твърде бавна, а очите и тялото ти издават какво се каниш да направиш.

Когато Глена се изправи, Кийра стана и потърка тила си.

— Покажи ми — помоли я.

Към края на тренировката Глена раздели първите си ученички на два лагера. Лагерът на Кийра се състоеше от малкото жени, които проявиха интерес и качества. Вторият бе на Дарвел и дружките й, които не просто се отнасяха безразлично, но и негодуваха срещу това, че трябва да прекарват времето си в обучение за нещо, неприсъщо на жени.

Когато приключиха, тя седна на земята. След няколко мига Хойт се настани до нея и тя се наслади на възможността да отпусне глава на рамото му.

— Мисля, че не ставам за учител — сподели той.

— Значи сме двама. Как ще се справим с това, Хойт? Как ще вдъхнем хъс на тези хора и ще ги превърнем в армия?

— Нямаме друг избор. Но откровено казано, Глена, вече съм уморен, а едва започваме.

— В Ирландия беше различно — само шестимата. Знаехме и разбирахме срещу какво сме изправени. Ти поне работиш с мъже и някои от тях вече са добре обучени да боравят с меч и лък. А срещу мен са групичка хихикащи момичета, Мерлин, повечето от които не могат да победят дори сляпо еднокрако джудже, да не говорим за вампир.

— Хората се стягат, когато нямат друг избор. Както ние. — Той извърна глава към нея и целуна косите й. — Трябва да сме уверени, че ще се справим.

— Това е най-важното — съгласи се Глена. — Мнозина от тях не ни вярват.

Хойт се загледа в двама стражи, които донесоха железни стълбове и здраво ги забиха в земята.

— Скоро ще повярват. — Изправи се и посегна към ръката й. — Да видим дали другите са се върнали.

 

 

Блеър не знаеше какво е да бъде призована пред някого, ако не се брояха няколкото привиквания при заместник-директора в гимназията. Едва ли Мойра щеше да й наложи наказание, но се чувстваше странно, докато я съпровождаха до принцесата.

Тя сама отвори вратата и посрещна Блеър със спокойна и сдържана усмивка.

— Благодаря ти, че дойде. Това е всичко, Дарвел, благодаря. Сега трябва да тръгваш, за да заемеш мястото си сред събраните поданици.

— Милейди…

— Искам те там. Искам всички ви там. Блеър, влез, ако обичаш.

Отдръпна се встрани да й стори път и затвори вратата.

— Започваш да се държиш като истинска кралица.

— Знам, че изглежда така. — Мойра погали ръката на преследвачката на вампири, преди да се обърне и да влезе навътре в стаята. — Но съм си същата като преди.

Облеклото й навярно представляваше тренировъчен екип — семпла туника, панталон и ботуши за езда — но в нея се усещаше нещо различно.

Обстановката допълваше това впечатление. Стаята представляваше доста разкошна всекидневна. Имаше възглавници с богати бродерии, кадифени завеси и прекрасна мраморна камина с тлеещ огън. Всичко това говореше за високо положение.

— Повиках те, за да ти кажа как ще проведем демонстрацията.

— Е, хайде! — подкани я Блеър.

— Не мисля, че ще ти допадне, но решението вече е взето. За мен е единственото възможно.

— Първо ми кажи какво си намислила, а после ще видим дали ще го одобря, или не.

Не се съгласи. Опита се да спори, да заплашва и ругае. Но Мойра остана хладнокръвна и непреклонна.

— Какво е мнението на другите по въпроса? — попита Блеър.

— Не съм им казала. Споделих само с теб. — Решила, че и двете имат нужда, Мойра наля по чаша вино. — Постави се на мое място, моля те. Това са чудовищата, които убиха майка ми — кралицата на Галия.

— Идеята беше… и все още е да покажеш на народа си, че те съществуват. Какво представляват и как трябва да бъдат побеждавани и унищожавани.

— Да, това е най-същественото. — Принцесата поседна за миг да пийне глътка вино и да се успокои. През цялата тревожна нощ и изпълнения с отговорности ден обмисляше това, което трябваше да се случи вечерта. — След няколко дни ще отида до камъка. Отново — пред събраните поданици — ще хвана меча и ако го извадя, ще бъда кралица. И ще поведа народа си на война. Първата в историята на Галия. Нима мога да ги накарам да водят битка, да ги изпратя на смърт, без да съм се доказала?

— Мойра, не е нужно са доказваш нищо пред мен.

— Пред теб — не, но пред другите. И пред себе си… разбираш ли? Не мога да поема меча и короната, докато не се почувствам достойна.

— Според мен вече си готова. Не бих ти го казала, ако не го мислех.

— Знам. Затова повиках теб, а не другите. Винаги си откровена с мен и аз мога да ти споделя всичко. Щом смяташ, че съм подготвена да поема престола, това означава много за мен. Но трябва да го почувствам, нима не разбираш?

— Разбирам. Мамка му! — Блеър прокара ръка през косите си. — Напълно.

— Блеър, страхувам се от това, което се изисква от мен. От това, което трябва да направя, от неизбежното. Моля те да ми помогнеш тази нощ — като приятелка, като боен другар и жена, която знае колко сурова може да бъде съдбата.

— Дори и да откажа, пак ще го направиш.

— Без колебание. — Този път принцесата леко се усмихна. — Но ще се чувствам по-силна и уверена с твоето разбиране.

— Имаш го. Макар и да не ми харесва.

Мойра остави чашата си, изправи се и хвана ръката й.

— Това ми е достатъчно.

 

 

Атмосферата беше тържествена, забеляза Блеър. Около цялата арена за турнири горяха факли. Пламъците се издигаха към небето, където почти пълната луна светеше като прожектор.

Зад дървените заграждения се тълпяха хора, които се бореха за място на първия ред. Бяха довели и деца, дори пеленачета, настроението бе празнично.

Преследвачката на вампири чуваше шушуканията, докато въоръжена с меч, кол и лък, се придвижваше между хората към мястото си в кралската ложа.

Промъкна се до Глена.

— На колко ли възлиза застраховката при подобно масово събиране? При наличие на огън, дърво и толкова много запалими дрехи.

Вещицата поклати глава и огледа хората.

— Те не разбират. Държат се като фенове, очакващи началото на концерт. За бога, Блеър, има дори търговци, които продават пай с месо.

— Никога не подценявай силата на дребния бизнес.

— Опитах се да стигна до Мойра, преди да ни доведат тук. Дори не сме наясно с плана.

— Аз го знам. Никак няма да ти хареса. — Преди да обясни, отекнаха фанфари. Кралското семейство се настани в ложата. — Само не упреквай мен! — едва надвика тълпата Блеър.

Ридок пристъпи напред, вдигна ръце и призова за тишина.

— Поданици на Галия, тук сте, за да приветствате Нейно Височество принцеса Мойра с добре дошла у дома. Да отправите благодарност за благополучното й завръщане, както и на Ларкин, лорд Макдара.

Последваха нови възгласи, когато пристъпиха напред, за да застанат от двете страни на Ридок. Ларкин успя да хвърли поглед към любимата си и да й се усмихне дяволито.

„И той не знае“, помисли си тя и почувства как стомахът й се сви.

— Тук сте, за да приветствате смелите мъже и жени, които пристигнаха с тях в Галия. Те са: магьосникът Хойт от рода Маккийни; неговата съпруга, лейди Глена, калик джарех^[1]; лейди Блеър, гашук дорка^[2]; Кийън от рода Маккийни, брат на магьосника. Нека ги приемем като скъпи гости в нашата страна, в домовете си и в сърцата си.

Виковете продължиха. „Дайте им няколко века, помисли си Блеър, и ще се появят екшън фигурки на вещици и магьосници. Ако светът оцелее толкова дълго.“

— Народе на Галия! Живеем в мрачно време, време на болка и страх. Нашата обожавана кралица безмилостно ни бе отнета. Убиха я същества, които не са хора, а зверове. В тази нощ, на тази земя вие ще видите кой погуби вашата владетелка. Те са доведени тук по волята на Нейно Кралско Височество и благодарение на храбростта на лорд Ларкин, лейди Блеър и Кийън от рода Маккийни.

Ридок се отдръпна назад и по стиснатите му устни Блеър разбра, че знае за плана… и никак не му допада.

Мойра пристъпи напред и изчака поданиците да се успокоят.

— Народе на Галия, завърнах се при вас, но не нося радостни новини. Призовавам ви на война. Бях избрана от самата богиня Мориган да се боря срещу онова, което застрашава както нашия свят, така и света на приятелите ми и всички човешки светове. Да ви поведа в битка заедно с тези петима, в чиито ръце мога да поверя своя живот и съдбата на страната си и на короната, която може би един ден ще нося, ако това е волята на боговете.

Направи дълга пауза и Блеър се досети, че преценява настроенията на тълпата, шушуканията, темпото си.

— Няма да се бием за територия и богатство, за слава или отмъщение, а за самия живот. Досега не съм била нито кралица, нито воин, а само прилежна ученичка, предана дъщеря и горда жителка на Галия. Все пак ви моля да последвате мен и другите избраници, да рискувате живота си за вашата принцеса и за бъдещето на света. Защото в нощта на празника Самен ще се изправим срещу армия от същества като тези.

Довлякоха вампирите на площадката. Блеър знаеше какво виждат хората. Просто мъже, оковани във вериги, убийци — да, но не и демони.

Прозвучаха викове и въздишки, призиви за справедливост и дори плач. Но нямаше истински страх.

Стражите закопчаха веригите за двата железни стълба. Когато Мойра кимна, те се оттеглиха.

— Тези създания, които убиха майка ми — вашата кралица, си имат име. Наричат се вампири. В своя свят лейди Блеър ги е преследвала и изтребвала. Тя е ловец на демони като тях. Ще ви покаже какви са.

Убийцата въздъхна и се обърна към Ларкин:

— Съжалявам.

Преди той да каже нещо, изскочи от ложата и прескочи арената.

— Какво става тук? — попита Ларкин.

— Няма да се намесваш! — Братовчедка му го сграбчи за ръката. — Това е по мое желание. Нещо повече — по моя заповед. Никой няма право да се бърка.

Когато Блеър заговори, Мойра излезе от ложата.

— Вампирите имат една-единствена цел. Да убиват. — Преследвачката на демони ги заобиколи, мина достатъчно близо до тях, за да усетят мириса й, който да събуди у тях адски глад. — Хранят се с човешка кръв. Ще ви преследват и ще ви изсмукват. Ако целта им е само да се нахранят, ще умрете бързо. В болка и ужас, но бързо. Но ако искат нещо повече, ще ви измъчват, както са сторили със семейството, чиито тела открихме с Ларкин и Кийън в гората в нощта, когато хванахме тези двамата.

По-едрият се опита да се хвърли към нея. Очите му бяха червени и хората най-близо до загражденията видяха острите му зъби.

— Вампирите не се раждат такива. Не са заченати и расли в утроба, а са създадени. От хора. Едно ухапване — ако не е смъртоносно — е като зараза. Някои заразени се превръщат в полувампири, техни роби. Други, изцедени почти до смърт, получават за храна малко кръв от създателите си и когато умрат, отново се надигат от гробовете си. Вече не като хора, а като демони. — Продължи да се движи в кръг, на крачка от тях. — Вашите деца, майки и любими могат да бъдат превърнати в такива създания. Тогава вече няма да са ваши деца, майки и любими, а кръвожадни изчадия, водени от порив да убиват, да се хранят и да унищожават.

Обърна се, а зад гърба й, съвсем близо до нея, вампирите разтърсиха веригите и заръмжаха от ярост и глад.

— Това ви очаква. Ще се сблъскате със стотици, с хиляди като тях. Ще трябва да се биете. Стоманата не ги убива. Само ги наранява. — Завъртя се и прокара острието на меча си по гърдите на по-едрия. — Кървят, но раните им веднага зарастват и съвсем не им пречат. Ето оръжията, които ги унищожават. Дърво. — Извади кол и когато го насочи към по-дребния, той се сгърчи и се преви надве, за да запази гърдите си. — През сърцето. Огън. — Грабна факла, размаха я във въздуха и двамата се разпищяха. — Нощни ловци са, защото пряката слънчева светлина ще ги погуби. Но могат да се притаяват в сенките и да бродят навън при дъждовно време. Кръстът ги изгаря и ако имате късмет, може да ги отблъсне. Също и светената вода. Ако използвате меч, трябва да прережете врата на вампира, да отсечете главата му.

„И аз мога да преценявам настроенията на тълпата“, каза си Блеър. Долови вълнение, объркване, първи признаци на страх. И далеч повече — недоверие. Все още виждаха мъже в окови.

— Това, както и вашият ум и смелост, са оръжията ви срещу същества, по-бързи, по-силни и по-трудни за убиване от вас. Ако не се бием, ако не победим, след малко повече от месец те ще ви унищожат. — Направи пауза, когато Мойра тръгна към нея. — Бъдете сигурни! — промърмори тя.

— Аз вече съм. — Мойра стисна ръката й за миг и се обърна към поданиците си, чиито гласове издаваха тревога и обърканост. Заговори със силен глас: — Наричат Мориган кралица на воините, а се говори, че никога не е водила битка. Все пак следвам нейната повеля. Това е същността на вярата. Не мога и няма да ви моля да вярвате в мен като в божество. Аз съм жена, смъртна като вас. Но когато поискам да ме последвате в битка, ще следвате воин, който е доказал качествата си. Независимо дали ще съм с или без корона, аз ще нося оръжие. Ще се бия с чудовищата, рамо до рамо с вас. — Извади меча си и го вдигна високо. — Тази нощ, на тази земя ще унищожа злото, погубило вашата кралица — моята майка. Ще го направя заради нея, заради кръвта й. Ще го направя за вас, за Галия и за цялото човечество.

Застана с лице срещу Блеър.

— Изпълни обещанието си. Ако истински държиш на мен — добави тя, когато убийцата на вампири се поколеба. — Като воин за воин и като жена за жена.

— Това е твоето шоу. — Избра по-дребния от двамата, но прецени, че и той е поне с петнадесет кила по-тежък от принцесата. — На колене! — нареди тя и допря меча си до гърлото му.

— Лесно е да ме убиеш, когато съм окован — просъска демонът, но коленичи.

— Да. И вече съжалявам, че няма да имам това удоволствие.

Задържа меча си до гърлото му, когато застана зад него. С ключа, който й даде Мойра, отключи веригите му.

С гордост и страх заби оръжието в земята до него и се оттегли.

— Какво правиш? — попита Ларкин, когато Блеър се върна на мястото си в ложата.

— Тя ме помоли. Аз бих поискала същото от нея в това положение. — Вдигна поглед към него. — Ако ти не й се довериш, как да го сторят те? — Посегна към ръката му. — Ако ние не вярваме в нея, как сама да повярва в себе си?

Блеър пусна ръката му, обърна се с лице към арената и отправи молитва да е постъпила правилно.

— Вземи меча! — нареди Мойра.

— При десетина стрели, насочени към мен? — попита вампирът.

— Нито една няма да полети, освен ако се опиташ да избягаш. Нима се страхуваш да се биеш срещу човек при равни условия? Нима щеше да побегнеш в нощта, когато уби майка ми, ако тя носеше меч?

— Беше слаба, но кръвта й имаше страхотен вкус. — Хвърли поглед към спътника си, все още окован и вързан за стълба, твърде далеч, за да му помогне. — Трябваше да си ти.

Вече бе преживяла тази ужасна болка. Думите му само й напомниха за нея.

— Да, напразно я погубихте. Но сега можеш да убиеш мен. Дали Лилит ще те приеме обратно, ако вкусиш от моята кръв тази нощ? Нали това искаш? — Съзнателно направи разрез в средата на дланта си. — Прегладнял си. — Видя как езикът му се плъзна по устните, когато протегна ръката си към него и кръвта закапа по земята. — Хайде. Победи ме и ще се нахраниш.

Той изтръгна меча, повдигна го и я нападна. Мойра не отби първия удар, а се изви встрани и го повали с крак. „Добър ход, реши Блеър. Добавя известно унижение към страха и глада.“ Вампирът стана и се хвърли към принцесата с онази свръхестествена бързина, която притежаваха някои от неговия вид. Но тя бе готова да го посрещне. Може би цял живот се готвеше за този миг.

Мечовете се кръстосаха и убийцата на вампири видя, че макар създанието да превъзхожда по сила и бързина противника си, Мойра е в по-добра форма. Изби меча му нагоре и заби своя в гърдите му. С танцова стъпка се отдръпна назад и отново зае бойна поза.

Блеър знаеше, че целта й е да покаже на събралото се множество, че пробождане, което мигновено би убило човек, кара един вампир само леко да се олюлее. Не обръщаше внимание на писъците, виковете и дори звуците на паника и стъпките на бягащи хора, докато следваше схватката на арената.

Демонът закри раната си с ръка и поднесе шепа от собствената си кръв към устните си. Зад гърба си Блеър чу как някой се строполи в несвяст. Той отново нападна Мойра, но този път предвиди хода й. Мечът му одраска рамото й, а със свободната си ръка нанесе страничен удар в лицето й. Тя залитна, отби следващата му атака, но бе тласната назад към другия. Блеър повдигна арбалета си, готова да наруши даденото обещание, но размисли, когато Мойра залегна и се търкулна встрани. После скочи и повали вампира с ножица, което накара сърцето на Блеър направо да запее от радост.

— Браво на нашето момиче! Време е да го очистиш. Достатъчно си поигра.

Но нещата бяха стигнали далеч отвъд демонстрация на способностите на демоните и на ситуациите, при които оцеляват. Принцесата замахна с меча си и направи дълбок разрез в рамото му, но отново се отдръпна, вместо да нанесе смъртоносния удар.

— Колко време живя тя? — попита Мойра. — Колко се мъчи? — Продължи да го отблъсква и да изчаква дори когато дръжката на меча започна да лепне от собствената й кръв. — По-дълго, отколкото ще страдате ти и страхливецът, който те е превърнал в такова изчадие.

За последен път я връхлетя. Почти не видя движението, а и нямаше спомен как се е защитила. Усети остро ужилване, когато острието му я разряза отстрани. С писък се завъртя, замахна с меча си и го съсече.

Падна на колене, но не заради раните, а от внезапната разтърсваща скръб, която я обзе. Отърси се от нея, докато виковете на тълпата отекваха като далечен океан.

Изправи се и се обърна към Блеър:

— Отключи другия.

— Не. Достатъчно, Мойра. Беше достатъчно.

— Аз ще кажа. — Решително пристъпи към нея и дръпна ключа от колана й. — Ще го направя.

Всички звуци заглъхнаха, когато принцесата закрачи по арената. Видя как очите на вампира засвяткаха и докато се приближаваше, долови в тях пъклено задоволство, глад и радостно очакване на това, което предстои. След миг покрай нея прелетя стрела и се заби право в сърцето му.

Обърна се, разтреперана от ярост заради предателството. Но не Блеър стоеше с насочен лък в ръце, а Кийън.

Той остави оръжието.

— Достатъчно! — Това бе единственото, което изрече, преди да се оттегли.