Нора Робъртс
Танцът на боговете (20)

Деветнадесета глава

Още преди напълно да излязат бързо елиминира първите двама — с един замах с меча. Но дълбоко в съзнанието си бе наясно, че е в голяма опасност.

„Осем“, преброи ги Блеър, без тези, които превърна в пепел. Заобиколиха я и й пресякоха пътя за бягство. Падна право в капана, почти тананикайки си. Но по-късно щеше да се проклина, ако се измъкнеше оттук жива, за което шансовете й бяха нищожни. Сега, когато бе невъзможно да се спаси, оставаше й единствено да се бие.

„Родена съм да воювам“, напомни си тя. Извади кола си, отклони първото острие с меча си, докато изнасяше крак назад за ритник. Завъртя се и започна да сече наред, за да спечели време. Забелязала пролука, заби кола.

Още един по-малко.

Но срещу нея не бяха изправени зелени новобранци, правещи много наивни и фатални грешки, а обучени и калени в битки войници и трябваше да се справи сама със седмина.

Визуализира огъня и го насочи към острието, заредено с магическа сила от Глена.

— Хайде, хайде, елате!

Съсече един и го накара да залитне назад с горяща ръка. После ритна друг, но той я хвана за крака и я запрати във въздуха. Удари се толкова силно в ствола на едно дърво, че видя звезди посред бял ден. Все пак успя да срещне нападателя с огън и стомана и той падна с писъци в трапа.

Блеър се претърколи и замаяна от болка, завъртя пламтящия меч. Лявата й ръка бе изтръпнала от рамото до китката и бе изпуснала кола. Съсичаше и разрязваше, но получи силен юмручен удар в лицето, от който замалко не падна в ямата. Успя да я прескочи и да стъпи здраво на крака. С енергични, безмилостни удари отблъсна следващото нападение.

Един се устреми към гърлото й и тя го удари по носа с дръжката на меча. Политна назад и усети как верижката с кръстовете й се скъса.

Не разполагаше нито с кол, нито с кръст. А оставаха още петима. Нямаше да оцелее, вече изгуби надежда, че ще ги удържи, докато Ларкин стигне до нея.

Значи щеше да намери смъртта си не в Долината, а тук и сега. Но се закле в Бога, че ще отнесе със себе си колкото може повече от тези изчадия, а Ларкин щеше да довърши останалите, когато се върнеше за нея.

Лявата й ръка бе почти неподвижна, но все още можеше да си служи с краката и не престана да раздава ритници, докато сечеше и хвърляше огън. Вампирите отслабиха силата й, нарушиха формата и ритъма й. Отби насочения право към нея меч, но върхът му разряза бедрото й. Леко залитна и бе уязвима достатъчно дълго, за да успее друг да я ритне в корема така силно, че я остави без дъх и Блеър падна по гръб.

Приземи се лошо и почувства как нещо в нея се скъса. С последни сили вдигна меча и изпита мрачно задоволство, когато още един от демоните пламна. В следващия миг оръжието се изплъзна от ръката й и тя беше вече беззащитна.

„Колко ли са останали? — запита се убийцата на вампири. Четирима? Може би трима.“ Ларкин щеше да се справи с тях. Всичко щеше да е наред. Виеше й се свят, но се изправи. Не искаше да срещне смъртта по гръб. Стисна юмруци и се опита да си възвърне равновесието.

Можеше да убие още един с голи ръце, преди да я довършат.

Но изведнъж ги видя да се отдръпват назад. Колко бяха? Трима? Четирима? Започваше да вижда двойно, но положи усилие да фокусира образите и забеляза Лора да се плъзга по земята.

„Не са имали намерение да ме убиват, прозря тя, а само да ме омаломощят. Пазели са ме за нея.“ Осъзна, че това е по-лошо от смъртта и кръвта й се смръзна. Хрумна й да потърси оръжие и сама да сложи край на живота си, преди Лора да я превърне в чудовище.

Може би щеше са успее да се хвърли в трапа. По-добре нанизана на кол, отколкото превърната във вампир.

— Толкова съм впечатлена. — Французойката леко плесна с ръце и се усмихна. — Победи седем от най-добрите ни воини. Загубих облога с Лилит. Не вярвах да се справиш с повече от четирима.

— Радвам се, че съм ти донесла загуба.

— Е, имаше известно предимство. Беше им заповядано да не те убиват. Това удоволствие остава за мен.

— Така ли мислиш?

— Знам го. А този шлифер? Хвърлила съм му око, откакто те видях за пръв път край онова шосе в Ирландия. Ще изглеждам зашеметяващо с него.

— Значи ти си била? Извинявай, всички вампири воните еднакво и не ви различавам.

— Мога да кажа същото за вас, смъртните. — Лора се усмихна шеговито. — Като заговорихме за това, трябва да споделя, че твоят Джеръми беше изключително вкусен. — Все още усмихната, допря пръсти до устните си и ги всмука, сякаш отново изживяваше насладата.

„Не мисли за Джеръми! — заповяда си Блеър. — Не й доставяй това удоволствие!“ Не каза нищо, а срещна смеха й с упорито мълчание.

— Но къде останаха добрите ми маниери? Срещали сме се, разбира се, но не се представих официално. Аз съм Лора, твоята бъдеща създателка.

— Приятно, ми е — Блеър Мърфи, аз съм тази, която ще те превърне в пепел. И шлиферът ми отива далеч повече, отколкото на теб.

— Ще си най-забавното ми другарче! Нямам търпение. Изпитвам уважение към теб, така че ще те удостоя с честа да се бием. Само ти и аз. — Лора вдигна пръст към тримата войници и го размаха. — Назад, назад, разкарайте се! Ще уредим въпроса по женски.

— Значи искаш да се бием? — „Мисли, мисли, заповяда си Блеър. Надвий болката!“ — С мечове, с ножове или с голи ръце?

— Обичам схватките с голи ръце. — Лора вдигна своите и раздвижи пръсти. — В тях има нещо толкова интимно.

— Устройва ме. — Убийцата на вампири разтвори шлифера си, за да покаже, че няма оръжие. — Мога ли да ти задам един въпрос?

— Bien sur.

— Този акцент истински ли е или превземка?

Откачи манерката с вода от колана си.

— Родена съм в Париж през хиляда петстотин осемдесет и пета.

Блеър изсумтя:

— Стига!

— Е, добре — засмя се французойката. — Осемдесет и трета — но коя жена не послъгва за годините си?

— Била си по-млада от мен, когато си умряла.

— Когато получих истински живот.

— Въпрос на гледна точка. — Блеър вдигна манерката и я отвори. — Имаш ли нещо против? Твоите момчета здравата ме изпотиха. Чувствам се малко обезводнена.

— Заповядай.

Преследвачката на демони отпи от водата, която подейства като балсам на пресъхналото й гърло.

— Ако те очистя, момчетата ти ще ме довършат ли?

— Няма да ме очистиш.

Блеър наклони глава и отправи бърза молитва.

— Да се обзаложим ли?

Разлюля манерката и плисна светената вода към лицето и шията на Лора.

Виковете се врязаха в съзнанието й като ръждиви остриета. Надигна се дим и отвратителна миризма на горяща плът. Лора побягна с писъци, а тя се отдръпна, залитайки.

„Оръжие“, помисли си тя, докато полагаше усилия да се задържи на крака. Всичко можеше да се използва като оръжие.

Вкопчи се в един от ниските клони на най-близкото дърво — колкото за опора, толкова и като последна надежда. Със сетни сили увисна на него и чу как то изпука. Издаде звук, подобен на стон или вик, и замахна с парчето дърво към тримата вампири, пристъпващи към нея.

Драконът се спусна от небето, размахвайки опашка. Единият от демоните полетя с главата надолу в трапа, когато мъжът стъпи на земята и извади меча от свлеклия се в краката му самар.

Последното, което Блеър видя, преди да падне, бе яркият пламък на острието, разсичащо мрака.

Ларкин се биеше като обезумял, без дори за миг да помисли за собственото си оцеляване. Не усещаше ударите. Яростта и страхът му надделяваха над болката. Враговете бяха трима, но дори и тридесет да изскочеха, щеше да продължи да ги съсича безпощадно, като бог на отмъщението.

В образа на дракон бутна единия от тях в трапа със стърчащите колове, а сега замахна към ръката на друг. Тя падна и се превърна в прах, а демонът побягна, пищейки, през поляната. Третият се втурна да търси убежище. Ларкин хвърли кол след него. И го изпрати в ада.

С меч в ръка, готов да срещне другите, които очакваше да изскочат от мрака, приклекна до Блеър. Успя да изрече само нейното име. На лицето й не бе останала и капка руменина, стичаха се струйки кръв и започваха да се появяват синини.

Треперещите й клепачи се повдигнаха, очите й изглеждаха изцъклени от болка.

— Моят герой. — Гласът й звучеше като задъхан шепот. — Трябва да тръгваме, да изчезваме оттук, може да има още. Господи, колко ме боли! Помогни ми да стана.

— Остани неподвижна за момент. Трябва да видя колко сериозно си пострадала.

— Зле е. Просто… просветва ли или навлизам в онзи прословут бял тунел, за който говорят хората?

— Слънцето се показва. Всичко е наред.

— Нападнаха ме десет, с френската кучка — единадесет. Главата ми… по дяволите! Сигурно имам мозъчно сътресение. На моменти виждам двойно. Но… — Не можа да потисне писъка, когато той побутна рамото й.

— Извинявай. A stor, a stor, съжалявам…

— Изкълчена е. Не мисля, че е счупена, само е изместена от ставата. Господи! Трябва да я наместиш. Няма кой друг. После… боже мой. Върви да намериш каруца. Не мога да яздя.

— Довери ми се, скъпа. Остави всичко на мен. Ще се погрижа за теб.

— Добре. Оставям се в твои ръце. Но трябва да…

Бързо намести раменната става, като опря гърба й на ствола на дървото, притисна я с тялото си и силно дръпна ръката към себе си.

Този път Блеър не изпищя. Но когато той се вгледа в лицето й, видя как тя припада и се отпуска в ръцете му.

Откъсна ръкава на туниката си и го използва, за да спре кръвта от раната в бедрото й, после опипа за счупени ребра. След като направи всичко, което можеше за нея, Ларкин ласкаво я положи на тревата и скочи да събере оръжията. Закрепи ги за самара и го окачи на тялото си, като се надяваше да стои здраво.

Прие образа на дракон.

Повдигна Блеър с нокти — внимателно, сякаш бе от стъкло.

 

 

— Нещо не е наред. — Глена сграбчи ръката на Мойра, докато стояха на тренировъчната площадка и работеха с шепа по-обещаващи ученички. — Става нещо лошо, ужасно. Събуди Кийън. Веднага!

И двете видяха как небето на югозапад се покрива с черни облаци и над тях се спуска непрогледен мрак.

— Ларкин. Блеър.

— Повикай Кийън! — повтори вещицата и побягна.

Не бе нужно да търси Хойт, той вече тичаше към нея.

— Лилит — успя да промълви тя.

— Мидиър, магьосникът й. — Той хвана ръката й и я задърпа към замъка. — Сигурно е негово дело.

— Вече е пристигнала. Ларкин и Блеър са там навън, в мрака. Трябва да направим нещо, бързо. Контрамагия. Трябва да има някакъв начин.

— Ридок ще изпрати конници.

— Няма да стигнат навреме. Говорим за километри път, Хойт.

— Ще отидат — за всеки случай.

Когато се втурнаха вътре, Кийън слизаше, следван по петите от Мойра.

— Вече идваше — каза тя.

— Усетих промяната. Фалшив здрач. Мога да стигна по-бързо до тях и от вас, и от всеки смъртен.

— Но какво ще постигнеш, ако слънцето отново изгрее? — попита принцесата.

— Време е да изпробвам проклетото наметало.

— Не бива да се делим. Не можем да рискуваме. А дори и да изпратят конници, Хойт — Глена поклати глава, — твърде късно е да помогнат. Нужен ни е кръг, нова магия. — „Направо чудо“, помисли си тя. — Колкото може по-скоро.

— Трябва да го създадем навън, под открито небе. — Магьосникът погледна брат си в очите. — Ще рискуваш ли? Можем да опитаме и без теб — каза той, преди Кийън да отговори. — Тримата.

— Но с мен шансовете са по-добри. Да действаме!

Приготвиха всичко необходимо. Хойт и Глена вече бяха навън и бързаха с подготовката, а вампирът слезе, облякъл наметалото.

Мойра пристъпи напред, когато той стигна до долното стъпало.

— Мисля, че вярата в брат ти ще подпомогне действието на магията.

— Така ли?

— Смятам — продължи тя със същия премерен тон, — че желанието да рискуваш толкова много заради приятелите си вече ти дава защита.

— Скоро ще разберем дали е така. — Кийън сложи наметалото и повдигна качулката. — Давам си сметка за риска — добави той.

И за пръв път от хиляда години излезе на слънце.

Горещината го връхлетя като огромна тежест. Сякаш върху него се стовари къс нажежено олово. Скова гърдите му и го накара да се задъхва, но въпреки това прекоси двора.

— Все още не съм изгорял като факла — отбеляза. — Но ще ви помоля да приключим бързо.

— Ще се постараем — увери го Глена. — Нека Божията светлина е с теб, Кийън.

— Стига с тая светлина, моля те.

— Халцедон — за бързина. — Вещицата започна да подрежда кристали във форма на пентаграма върху камъните. — Слънчев камък — за светлината. Дендритен ахат — за закрила, слоест — за здрава връзка. — Взе билките и ги сипа в купа. — Чесън за закрила. Съжалявам — каза тя на вампира.

— Това е мит.

— Добре. Чемшир — за възстановяване на равновесието. Роза и върба. Сила и любов. Хванете се за ръцете. Ти дръж своите под наметалото, Кийън, ние ще дойдем при теб.

— Съсредоточете се! — нареди Хойт, вперил поглед в черното небе на изток, където нощта се спускаше неумолимо. — Насочете цялата си мощ. И двамата притежавате известна магическа сила. Използвайте я, за да изковем Кръга.

— Пазители на Стражевите кули! — извика Глена. — Ние ви зовем.

— От изток, от юг, от запад и от север, нека вашият огън дойде при нас, за да създадем този Кръг.

След думите му пламнаха жълтите свещи, които бе избрала за пресъздаване на слънцето.

— Мориган, могъща богиньо, бъди с нас сега — продължи той. — Ние сме твои слуги, твои воини.

Глена вдигна поглед към небето и призова цялата сила в себе си.

— Закрилнице, води ни ти и с нова сила ни дари. В поход срещу злия мрак, очакваме божествен знак. Срещу коварна, черна нощ, със своята свещена мощ, помогни ни в този ден. Магия чиста ний зовем. Силите си нека слеем, на изток мрака да разсеем. С любов и преданост сега, отправям нашата молба. Да засияе светлина. Волята ни е това.

Ръката й затрепери в тази на Хойт, когато силата обгърна Кръга. Все още с очи нагоре, тя видя яростната битка между доброто и злото. Светкавици и черни порои се кръстосваха като мечове и звучеше тътен, от който земята трепереше.

— Да прогоним черната сила! — извика Хойт. — Да изпратим мрака обратно в ада и нека лъчите на слънцето да разкъсат фалшивата нощ.

Над тях сблъсъкът на черната и бялата магия се разрази с нова ярост.

 

 

Блеър постепенно дойде в съзнание и започна да усеща болката. Вятърът брулеше лицето й и й се струваше, че вижда земята под тях като през мъгла.

Летеше ли? Да, летеше. Значи това се случва, когато човек умре? Но ако е мъртва, защо тогава я боли толкова много?

Опита се да помръдне, но сякаш бе вързана. Или може би тялото й вече отказваше да й служи. Успя да извърне глава и зърна златиста шия.

„Ларкин“, помисли си. И отново се унесе.

Той почувства как тя се раздвижи и я хвана още по-здраво, с надеждата това да й вдъхне увереност и сигурност. Изви глава и я погледна, но очите й отново се затвориха.

Изглеждаше толкова бледа, толкова крехка.

Остави я сама.

До края на дните си щеше да помни как я откри да лежи окървавена, без никакво оръжие за самозащита — освен един клон, обкръжена от вампири, приближаващи се към нея като лешояди.

Ако бе закъснял с няколко секунди, вече щеше да е мъртва. Защото я изостави. Погрижи се за безопасността на непознати хора и дори постоя малко повече от необходимото, за да погали малкото момиченце крилете му.

Когато се спусна мрак, не бе до нея.

Въпреки бързината, с която летя, и въпреки че отстрани тримата кръвожадни демони, които искаха да я довършат, укоряваше се, че е пристигнал твърде късно, за да спаси живота й.

Дори когато видя замъка, не престана да се бои. Видя Мойра да се втурва навън, а след нея и Глена, Хойт, баща му и другите. Но сърцето му все още бе сковано от тревога.

Веднага щом стъпи на земята, се преобрази и задържа Блеър в ръцете си.

— Ранена е. Тежко ранена.

— Внеси я вътре, бързо! — Спринтирайки до него, Глена протегна ръка и провери пулса на Блеър. — Занеси я горе, в стаята й. Ще донеса каквото ми е нужно. Мойра, върви с него, направи каквото можеш за нея. Няма да се бавя.

— Много ли е сериозно?

Кийън се втурна по стълбите след вещицата.

— Не знам. Пулсът й е слаб, неравномерен. А лицето… доста бой е отнесла.

— Ухапвания?

— Не видях.

Тя грабна несесера с лечителски принадлежности от стаята си и веднага излезе.

Ларкин вече бе сложил Блеър на леглото и двамата с братовчедка му стояха с ръце върху лицето, раменете и гърдите й.

— Откога е в безсъзнание? — попита Глена, когато дотича при тях.

— Не… нямам представа. Припадна — промълви Ларкин. — Трябваше… ръката й… беше измъкната от раменната става. Опитах… припадна, когато се опитах да я наместя. Мисля, че за момент се съвзе, докато летяхме насам, но не съм сигурен. Мракът настъпи изведнъж. Не останах с нея, била е сама, когато са я нападнали.

— Ти я върна тук. Мойра, помогни ми да сваля шлифера и дрехите й. Трябва да видя къде е ранена.

Кийън се приближи и махна ботушите й.

— Мъжете да излязат! — настоя Мойра.

— Не е първата, която виждам гола, а и не мисля, че би се притеснила. Колко бяха? — попита той Ларкин.

— Десет. Десет плюс френската кучка. Когато стигнах, бяха останали само трима.

— Накарала ги е да си платят. — Вампирът внимателно свали панталона й.

Глена едва не изпищя от ужас, когато видя синините и дълбоките рани.

— Има счупени ребра — припряно заговори тя. — Може би е засегнат и бъбрек. Рамото също е зле. Раната на бедрото не е много дълбока. Но, господи, коляното изглежда ужасно! Все пак не е счупено, поне не е счупено.

— Тя… — Ларкин се наведе и хвана едната от отпуснатите ръце на Блеър. — Каза, че на моменти вижда двойно. Че е получила мозъчно сътресение.

Тонът на Глена стана по-спокоен:

— Излезте, ако обичате. С Мойра ще се погрижим за нея.

— Не, няма да я изоставя отново. Изпитва мъчителна болка. Трябва да й дадеш нещо, което да я облекчи.

— Ще направя каквото мога, обещавам. Би ли запалил камината? Нужна й е топлина.

Блеър чуваше гласовете им. Не можеше да ги различи един от друг или да схване смисъла на думите, но звуците бяха достатъчни, за да повярва, че е жива.

Започна да долавя и миризми. Торфен дим, Глена и някакъв силен аромат на билки. Но когато се опита да отвори очи, те не я послушаха. В гърдите й се прокрадна паника, сякаш малки капки киселина разяждаха плътта й.

Кома? Не искаше да е в кома. Хората в подобно състояние понякога не се събуждат. Предпочиташе да е мъртва, отколкото да попадне в капана на мрака, да чува, да усеща, но да не може да вижда и говори.

Изведнъж почувства как нещо се плъзга по тялото й — като коприна. Леко се допря до кожата й, после по-дълбоко, все по-дълбоко, докато достигна до сковаващата болка.

После коприната се затопли, запари. О, господи! Огънят разпръсна тази непоносима болка на хиляди назъбени парчета.

Очите й внезапно се отвориха и светлината я заслепи.

— Мамка му!

Опита се да изкрещи, но от устата й се изтръгна само дрезгав шепот. Пое си дъх, готова да извика отново, но мъчителният спазъм отслабна и премина в бавно, равномерно пулсиране.

— Боли, знам, че боли, но ще се оправиш. Можеш ли да ме погледнеш? Блеър? Не, не заспивай и ме погледни.

Отново положи усилие да отвори очи. Пред премрежения й поглед бавно изплува образът на Глена. Беше обхванала тила й с ръка и леко повдигаше главата й.

— Пийни малко от това. Съвсем мъничко. Не мога да ти дам повече заради травмата на главата. Но ще помогне.

Блеър преглътна и направи гримаса.

— Има вкус на кора на дърво.

— Не си далеч от истината. Знаеш ли къде си?

— В стаята си.

— Как се казваш?

— Блеър Мърфи. Искаш ли да изрецитирам номера на социалната си осигуровка?

Устните на вещицата трепнаха.

— Колко пръста има тук?

— Два и половина. Виждам малко замъглено. — Но напрегна сили да проясни погледа си. Осъзна, че стаята е пълна с хора, всички от екипа. — Хей, Дороти, Плашилото, Тенекиеният дървар. — Неволно се бе вкопчила в ръката на Ларкин и я стискаше така силно, че щеше да строши костите му. Отпусна пръстите си и успя да се усмихне. — Благодаря ти, че ми спаси живота.

— Не беше трудно. Сама свърши по-голямата част от работата.

— Бях загубена. — Отново затвори очи. — Полумъртва.

— Не трябваше да те оставям.

— Престани с това. — Ако имаше сили, би го смушкала, докато изричаше тези думи. — Глупаво и безполезно е.

— Защо го направи? — попита го Кийън. — Защо се разделихте?

Докато Ларкин им разказваше за пострадалия мъж, Блеър отново затвори очи. Чуваше Глена и Мойра да си шепнат. В унес си помисли, че Глена има глас като коприна — мелодичен и секси, а този на Мойра е по-скоро като кадифе — мек и топъл.

Странна мисъл, реши тя, но поне бе в състояние да разсъждава.

Докато полагаха грижи за нея, болката се надигаше и спадаше, засилваше се и замираше. Започна да предвижда ритъма й, преди да направи друго откритие.

— Гола съм? — Повдигна се на лакти или поне се опита, но вещицата я бутна обратно. — Гола съм. О, господи!

— Спокойно, завита си с чаршаф. Трябваше да огледаме нараняванията ти — каза й Глена. — Цялата си в рани и синини, така че няма място за срам точно сега.

— Лицето ми. — Блеър повдигна ръка, за да провери сама. — Колко е зле?

— Срам и суетност — отбеляза вещицата. — Добри признаци. В този момент не би спечелила конкурс за Мис Преследвачка на демони, но според мен изглеждаш добре.

— Прелестна си. — Ларкин хвана ръката й и я целуна. — Толкова си красива!

— Значи зле, а? Е, поне бързо оздравявам. Не колкото съществата от твоя вид — обърна се тя към Кийън, — но достатъчно.

— Можеш ли да ни разкажеш какво се случи, докато Ларкин не беше с теб? — Хойт докосна глезена й. — Той каза, че са били десет.

— Десет плюс Лора, така че единадесет. Капанът е проработил. Долу имаше мъртъв кон и оръжия. Трябва да ги вземем. Криеха се под земята.

— Оръжията? — подкани я магьосникът.

— Не, вампирите. Бяха се заровили. Капан за капан. Стана тъмно и… бам. Като при слънчево затъмнение, но по-бързо. И те изникнаха от земята. Очистих първите двама, докато се опитваха да излязат. По-късно разбрах, че не са искали да ме убият… в интерес на истината, за това не съм мъртва. Просто са ме омаломощавали за нея. Страхлива кучка!

— Но си й видяла сметката.

Блеър поклати глава и веднага съжали за това движение.

— Не. Не мисля. Нямаше да я победя в схватка, едва се държах на краката си. Лора го знаеше. Когато дойде, крачеше наперено и говореше глупости. Искаше да ме направи своя дружка и любовница. Друг път! Сега и тя се мъчи. И никак не изглежда добре. Използвах манерката с водата.

— Светената вода — обясни Ларкин. — Наистина си умница.

— Всичко е оръжие. Плиснах колкото можах в лицето й. Заля я и започна да се стича по шията й. Чух писъците й, когато побягна. Но вече нямах никакви сили. Добре че ти дойде.

— Държеше клон.

— Какъв клон?

— От дърво — каза й той и отново целуна пръстите й. — Размахваше клон.

— Аха. Благодаря, че ми напомни. Някои подробности ми се губят.

— Стига толкова засега. — Глена поднесе чаша към устните й. — Изпий още малко от това.

— Предпочитам леденостудена маргарита.

— Кой не го иска? — Вещицата прокара ръка по лицето й. — Сега поспи.