Нора Робъртс
Танцът на боговете (13)

Дванадесета глава

Кийън потърка грубата черна материя с нескрито отвращение.

— Наметало.

— Да, но магическо. — Глена се опита да спечели одобрението му с чаровна усмивка. — При това с качулка.

„Черни наметала и вампири, мислено въздъхна той. Колко банално!“

— И ще ме предпази да не пламна като факла под слънчевите лъчи?

— Да, трябва да помогне.

Погледна я с лека насмешка.

— „Трябва“ е ключовата дума.

— Кръвта ти не завря, когато я изложихме на слънчева светлина… — започна Хойт.

— Обнадеждаваща новина. Проблемът е, че тялото ми не се състои само от кръв.

— Тя е ключът — настоя магьосникът. — Най-важното. Самият ти си го казвал.

— Преди особата ми да бъде изложена на риск.

— Съжалявам, че нямаше време да го изпробваш. — Глена прокара ръка през косите си. — Дълго работихме, а и не посмяхме да те накараме да излезеш навън с него, без да сме напълно сигурни, че ще те предпази.

— Голяма загриженост от ваша страна. — Кийън повдигна наметалото. — Не можахте ли да го направите малко по-стилно?

— Модата не беше първата ни грижа. — Хойт почти му се сопна. — Мислехме за защитата на жалкото създание, което ще го носи.

— Ще ви бъда безкрайно признателен, ако до края на деня не се превърна в купчина пепел.

— Трябва да им благодариш. — Мойра го прониза с укорителен поглед. — Заради теб работиха през цялата нощ и през целия ден. Освен това, докато ти спеше, и ние, останалите, свършихме доста неща.

— Аз също бях зает, Ваше Височество. — Обърна й гръб и демонстрира пълно пренебрежение към нея. — Е, едва ли ще се наложи да го използвам, щом каменният кръг е недостъпен за моя вид.

— Нямаш доверие на боговете — отбеляза Хойт.

— Принуден съм още веднъж да ти напомня, че вампирите и боговете не са другарчета по чашка.

Глена се приближи и сложи ръка върху неговата.

— Облечи го. Моля те.

— Само заради теб, Червенокоске. — Той повдигна брадичката й и леко я целуна. — Чувствам се като герой от някакъв скапан филм. Или по-лошо — като монах.

„Не прилича на монах, помисли си Мойра. Изглежда опасен.“

Блеър и Ларкин влязоха.

— Взели сме всички мерки за безопасност — каза преследвачката на демони и погледна учудено Кийън. — Хей, напомняш ми за Зоро.

— Моля?

— Помниш ли сцената с момичето в църквата, когато той се правеше на свещеник? Господи, какъв мъж! Всяка жена би си казала: „Жалко за избора му!“. Както и да е, слънцето залязва.

Хойт кимна и погледна към Кийън.

— Не се отделяй от нас.

— Ще ви следвам плътно.

Блеър съжаляваше, че нямаха време да отрепетират маневрата, но бе твърде късно. „Стига приказки, помисли си. Стига спорове… и генерални репетиции!“ Часът бе настъпил.

Тя кимна бързо, пое си дъх и излезе заедно с Ларкин. Още докато той променяше образа си, Блеър помогна на Мойра да се качи на гърба му зад нея.

Понесоха се в галоп с надеждата да отвлекат вниманието на онези, които дебнат в засада. Почти не видя кога Кийън се втурна навън. След секунди бе до вратите на конюшнята и извеждаше жребеца.

В следващия миг отново изчезна, а Хойт и Глена се озоваха на гърба на Влад.

Беше твърде рисковано да продължат да яздят бързо през гората, тъй като се ориентираха само от слабата лунна светлина. Блеър накара Ларкин да тича по-бавно и го остави да наблюдава пътеката, докато тя се озърта наоколо.

— Все още нищо. Спотайват се, дори и да са наблизо.

— Виждате ли Кийън? — С насочен лък, Мойра се опита да огледа цялата околност. — Усещате ли го?

— Не, няма и следа от него. — Блеър се раздвижи на седлото, за да погледне над рамото на Мойра към Хойт.

— Бъдете нащрек. Може да ни връхлетят изотзад.

Яздеха в пълно мълчание и само звукът от копитата отекваше по пътеката. „Това е проблем“, помисли си Блеър. Къде бяха нощните птици? Защо нито едно животинче не изшумоляваше в нощния гъсталак?

Знаеше, че ловците на демони не са единствените същества, които усещат присъствието на вампири.

— Бъдете внимателни — каза тя шепнешком.

Тогава чу звън на стомана и внезапен вик. Не бе нужно да пришпорва Ларкин или да го подканва с думи. Той веднага се понесе в галоп.

Усети нападателите секунди преди да изскочат иззад дърветата. Този път бяха пешаци, забеляза Блеър, по-опитни и леко въоръжени. Започна да ги съсича с меча си, докато стрелите на Мойра прелитаха покрай нея.

Конете поваляха и стъпкваха всичко, което застанеше на пътя им. Но врагът идваше от всички страни и препречваше пътеката към Танца. Блеър изнесе крак назад и силно ритна един демон, който се опитваше да забие нокти в прасеца й. „Твърде много са, осъзна тя, за да ги отблъснем.“

По-добре бе да се втурнат напред, да разкъсат редицата и да се доберат до камъните.

От един клон над нея скочи същество, заудря я по гърба и почти я събори от седлото, преди да го избута с лакът. Мойра политна към земята. С яростен вик Блеър стовари юмрука си в лицето му. Канеше се да слезе, когато Кийън профуча през пътеката.

Грабна галската престолонаследница на ръце и почти я хвърли обратно на гърба на Ларкин.

— Тръгвайте! — извика той. — Не губете повече време.

Блеър се устреми право към вампирите, а горящото острие на меча й отвори пролука в редиците им. Покрай нея прелетя огнено кълбо и можеше само да се надява, че Кийън е на безопасно разстояние. Усети как тялото на Ларкин потреперва под нея, променя формата си и се превръща в дракон.

Той се издигна над зверовете, като ги разкъсваше с нокти и помиташе с опашка, за да проправи път за Глена и Хойт.

Преследвачката на демони най-сетне зърна камъните. Въпреки облаците, които закриваха луната, те блестяха като излъскано сребро и се открояваха в мрака.

Когато магьосниците преминаха между тях и влязоха в каменния кръг, Ларкин се спусна надолу.

Тя скочи от гърба му, щадейки крака, който вампирът бе одраскал с ноктите си.

— Готови! — нареди.

— Кийън го няма — каза Мойра.

Блеър я прегърна.

— Ще дойде. Хойт?

Хойт извади ключа си. Галската принцеса — също.

— Няма да изречем думите, преди брат ми да ни настигне. — Когато хвана ръката на Глена, от него и от самите камъни заструи сила. — Няма да ги изречем, преди Кръгът ни отново да бъде цял.

Блеър кимна. Каквато и мощ да се криеше в това място, каквото и да носеха Хойт и Глена в себе си по рождение, пълната сила на Кръга произтичаше от единението. Щяха да изчакат Кийън.

Обърна се към Ларкин:

— Добре те пояздих, каубой. Много ли пострада?

Той притисна с ръка тялото си отстрани, където течеше кръв.

— Драскотини. А ти?

— Също, леко забиване на нокти. А как са всички останали?

— Ще го преживеем.

Глена вече спираше кървенето от дълбока прободна рана в ръката на мъжа си.

— Той идва — промълви Мойра.

— Къде е? — Хойт стисна ръката й. — Не виждам нищо.

— Ето там — посочи тя. — Идва.

Движеше се така бързо между дърветата и нагоре по възвишението, че черният му силует се губеше в мрака.

— Много забавно, а? Опитват да се организират отново, макар и да няма полза.

По лицето му имаше кръв, кръв се стичаше и от рана на бедрото му.

— Хайде. — Магьосникът го подкани да дойде. — Време е.

— Не мога. — Кийън вдигна ръка и опря длан на невидима преграда между камъните. — Това е като стена за мен. Никой от моя вид не може да премине през нея.

— Не можеш да останеш тук — настоя Хойт. — Те ще те хванат. Ще бъдеш сам.

— Не съм толкова лесна плячка. Направете каквото трябва. Аз ще подсигуря успеха ви.

— Ако ти останеш, всички оставаме. — Ларкин пристъпи към преградата между два от камъните. — Ако се биеш, всички ще се бием.

— Оценявам тази солидарност — каза Кийън. — Но това е по-важно от съдбата на когото и да е от нас, а вие трябва да тръгвате.

— Можеш да използваш другите Врати… — започна Ларкин.

— Ако ги намеря, ще ме почерпиш едно питие в Галия. Вървете. — Срещна погледа на Хойт. — Каквото е писано, ще се случи. Винаги си вярвал, че е така, а и аз също. Вървете да спасите световете.

— Ще намеря начин. — Хойт се пресегна през камъните и сграбчи ръката му. — Ще намеря, кълна ти се.

— Успех. — Кийън ги поздрави с меча си. — На всички.

С натежало сърце и с огромна мъка в очите Хойт се отдръпна и повдигна кристала си. В него пламна светлина, която заструи наоколо.

— Световете чакат. Времето тече. Боговете гледат.

Глена хвана ръката му и повтори думите, а по бузите й проблясваха сълзи.

— Не бива да постъпваме така — тихо заговори Ларкин. — Не е редно да оставяме един от нас.

— Може би е нужно… О, мамка му! — промърмори Блеър, когато земята около тях се разтресе.

Надигна се вихрушка и светлината запулсира.

— Слан, мо кара.^[1] — Ларкин хвърли последен поглед към Кийън и хвана ръката на Блеър. — Пътуването не е никак приятно — предупреди я той. — Дръж се добре за мен. Мойра?

Галската принцеса насочи кристала си и изрече заклинанието. Докато се взираше в очите на вампира, усети как светът се преобърна. Протегна ръката си и стисна неговата.

— Ние сме една сила. Така е писано!

И го притегли в каменния кръг.

„Сякаш сме всмукани от торнадо“, помисли си Блеър. Неудържимият вихър ги отдалечаваше от земята и ги завърташе в луди спирали, а светлината ставаше все по-силна.

Дали от другата страна щеше да има малки грозни джуджета? Не виждаше нищо, освен вихрушката от ослепителнобяло сияние. Нямаше опора, нямаше твърда земя, на която да стъпи, и затова се вкопчи в ръката на Ларкин. После настъпиха мрак и гробна тишина. Тя потърка лице и се опита да си поеме дъх. Тогава видя сребристите лунни лъчи, които се спускаха надолу и огряваха стърчащите камъни.

— Това ли е последната ни спирка?

— Господи! — Гласът на Глена прозвуча сънено. — Какъв шеметен вихър. Какъв… И Кийън е тук. — Докосна лицето му с треперещи ръце и силно го целуна. — Как го доведе вътре?

— Не знам. Просто… така беше писано. Да бъдеш тук — каза Мойра на Кийън. — Почувствах го и… — Осъзна, че все още стиска ръката му, и бързо се дръпна. — Ето те тук с нас. — Оправи един кичур, измъкнал се от плитката й. — Е, фолте а Гиъл^[2]. Ларкин. — Със смях се втурна в прегръдката му. — У дома сме.

— И за наш късмет е нощ. — Дори и да бе разтърсен от преживяното, Кийън добре го прикриваше. Просто се огледа около себе си и побутна качулката си назад. — Не че не вярвам в магическата ви сила.

— Остава само проблемът как да пренесем себе си и всичко това до мястото, където отиваме. — Блеър посочи раклите, оръжията и куфарите.

— Сутринта можем да изпратим хора да донесат повечето багаж — предложи Мойра. — Сега ще вземем само най-необходимото.

— Значи — оръжията. Нямаме представа какво ще заварим — предложи Блеър. — Били сте далеч оттук повече от месец. Не знаем какво се е случило през това време.

— Мога да нося трима по въздуха. — Ларкин се заигра с разчорлената плитка на Мойра. — И да гледам дали приближава някаква опасност. Ти можеш да вземеш още един на коня.

— Моят кон — напомни му Кийън, преди да погледне Мойра. — Мога да те кача.

— Добър план. Да го приведем в действие! — Блеър метна вързопа си на рамо и погледна Хойт и Глена. — Това ще ви хареса, приятели.

Полетяха над Галия, а двамата ездачи препускаха под тях в галоп. Лунната светлина огряваше възвишенията и горите като магически ореол, а реката криволичеше и проблясваше между тях. Блеър видя къщи, над които се виеше дим от комините, и точки сред ливадите, които представляваха дремещи овце и добитък. Пътищата бяха прашни и по тях не се движеше никой, освен Кийън и Мойра.

„Няма никакви коли, помисли си Блеър, никакви светлини, освен тук-там трептящ пламък на свещ или фенер.“ Виждаше се само безкрайната земя и извисяващите се силуети на планините.

Земя, която само допреди няколко седмици смяташе за място от приказките.

Извърна глава и съзря крайбрежието с високите стръмни скали, които се спускаха до красиви заливи. Морската шир се простираше, катраненочерна, и близо до хоризонта сред нея се открояваха три малки острова.

Чу как Глена затаи дъх зад нея и отново погледна надолу. Отвъд криволичещата река, на високо възвишение се издигаше приказно здание, чиито камъни блестяха на лунната светлина като скъпоценности, а островърхите му кули стърчаха над назъбени зидове. „Това трябва да е замъкът“, каза си Блеър, онемяла от почуда. А какво би представлявал един замък без ров с подвижен мост и развети от вятъра бели знамена над кулите?

Различи на едно от тях символа Кладдоу, а на друго — дракон.

Глена се наведе напред и заговори в ухото й:

— Толкова много поразителни гледки за две момичета от двадесет и първи век.

— Мислех, че нищо не може да ме изненада. — Преследвачката на демони долови удивлението в собствения си глас. — Но това е истински замък, мамка му!

Ларкин закръжи, за да не изпуснат от поглед ездачите долу. После плавно се спусна в широкия двор.

Изведнъж Блеър се озова заобиколена от мъже в доспехи, с извадени мечове. Вдигна ръце високо над главата си, докато тя и спътниците й слизаха на земята.

— Коя си и с каква цел си тук? — Единият от стражите пристъпи напред.

Ларкин възвърна образа си.

— Посрещате ни топло, няма що, Тинин.

— Ларкин! — Стражът прибра меча си в ножницата, сграбчи Ларкин и го притисна към себе си с една ръка. — Слава на боговете! Къде беше толкова седмици, по дяволите? Почти те бяхме отписали. А принцесата къде е…

— Отвори портите! Принцеса Мойра чака да се прибере у дома.

— Чухте лорд Ларкин! — сопна се Тинин. Беше доста по-нисък от Ларкин, но гласът му отекваше властно, когато даваше заповеди. — Вдигнете портата! Трябва да съобщите на всички. Баща ти ще иска да го известим.

— Има твърде много за разказване. Събуди готвачите. Погрижи се за подобаващото посрещане на приятелите ми. Това са воинът Блеър, вещицата Глена и магьосникът Хойт. Изминали сме дълъг път днес, Тинин. По-дълъг, отколкото можеш да си представиш.

Той се обърна и помогна на Мойра да слезе от коня. Блеър забеляза как мъжете се поклониха, когато тя стъпи на земята.

— Тинин, толкова се радвам да те видя! — Целуна го по бузата. — Това е Кийън, а този красавец е неговият Влад. Нареди на някого от хората си да го отведе в конюшнята и да бъде подслонен и нахранен.

— Аз или конят? — промърмори Кийън, но принцесата си даде вид, че не го чува.

— Изпрати да кажат на вуйчо ми, че сме се завърнали и ще го чакаме в семейната приемна.

— Веднага, Ваше Височество.

Мойра поведе останалите през двора към високата аркада. Вратите вече бяха отворени за тях.

— Хубава лятна резиденция си имате — отбеляза Блеър. — Лорд Ларкин.

Той се усмихна.

— Скромна е, но е нашият дом. Всъщност истинският дом на семейството ми е недалеч от тук. Баща ми ще управлява страната, докато Мойра бъде коронясана.

— Ако е писано — добави братовчедка му през рамо.

— Да — съгласи се той.

В голямата зала бяха запалени факли и Блеър предположи, че мълвата за завръщането вече се е разнесла. В каменните плочи на пода бяха вградени двата символа от знамената така, че Кладдоу сякаш висеше над главата на дракона.

Забеляза тези знаци и на големия стъклен купол, част от високия таван.

Масивните мебели и пъстроцветните гоблени я впечатлиха, а докато се изкачваха по витото стълбище, долови ухание на рози.

— Този замък устоява на времето вече повече от двеста години — каза й Ларкин. — Построен е по заръка на боговете на това възвишение, известно с името Риога — Хълмът на кралете. Оттогава всички владетели на Галия управляват оттук.

Блеър погледна назад към Глена.

— В сравнение с това Белият дом е невзрачна колиба.

Стаята, в която влязоха, не приличаше на салон. Беше огромна, с висок таван и голяма камина с полици от син мрамор, достатъчно широка, за да побере петима души, застанали един до друг. В нея гореше огън.

Фреските на тавана изобразяваха сцени, навярно от галската история.

Имаше няколко дълги ниски скамейки с тапицерии в наситени цветове. Столове с високи резбовани облегалки бяха подредени около дълга маса, върху която прислугата вече слагаше халби и бокали, купи с ябълки и круши и чинии със сирене и хляб.

Картини и гоблени покриваха стените, а подът бе застлан с килими на красиви шарки. Свещи горяха в изящни полилеи, на високи стативи и в сребърни свещници.

Една от слугините, закръглена девойка с дълги златисти коси, се поклони на Мойра.

— Милейди, благодарим на боговете за вашето завръщане. И за вашето, милорд. — Очите й закачливо проблеснаха, когато погледна Ларкин, и Блеър се намръщи.

— Излийн! Радвам се да те видя. — Мойра хвана двете й ръце. — Добре ли е майка ти?

— Да, милейди. Плаче от радост.

— Ще й кажеш ли, че скоро ще отида да я видя? И приготви стаи за гостите.

Мойра я отведе настрана, за да й обясни какво точно иска.

Ларкин се запъти към масата, отрупана с храна. Отчупи голямо парче хляб и сложи върху него резен сирене.

— У дома всичко е най-вкусно — каза той с пълна уста. — Хайде, Блеър, опитай.

Преди тя да успее да възрази, той натъпка огромен залък в устата й.

— Хубаво е — едва успя да промълви тя.

— Хубаво? Несравнимо е. — Ларкин взе една голяма чаша. — Вино? Глена, нали ще пийнеш малко?

— Иска ли питане!

— Никак не си се променил — заговори някой от широкия праг. Там стоеше висок и добре сложен мъж с прошарени тъмни коси и се взираше в Ларкин. — Заобиколен от храна и красиви жени, както винаги.

— Татко!

Срещнаха се в средата на стаята и се прегърнаха силно. Блеър видя вълнението, изписано по лицето на по-възрастния мъж и в жълтеникавите очи на Ларкин.

Бащата обхвана лицето на сина си с едрите си ръце и радостно го целуна по устата.

— Не събудих майка ти. Исках да се уверя със собствените си очи, за да не й вдъхна напразна надежда.

— Ще отида при нея веднага щом мога. Малко съм уморен.

— И ние почти не можахме да спим през тези седмици. Пострадал си.

— Нищо сериозно, уверявам те.

— Разбира се, вече няма нищо страшно. Щом си у дома. — Той се обърна, усмихна се и Блеър отново видя колко си приличат с Ларкин. — Мойра.

— Сър. — Задъхана, тя се втурна към него и обви ръце около врата му, а той я повдигна от земята. — Съжалявам, че го откъснах от вас. Съжалявам, че ви причиних толкова тревоги.

— Двамата сте тук, нали? Живи и здрави. И водите гости. — Остави я да стъпи на крака. — Добре дошли.

— Това е бащата на Ларкин и брат на майка ми, принц Ридок. Сър, представям ви приятелите си — най-добрите, които съм срещала.

Докато Мойра ги представяше, Ларкин стоеше зад гърба на баща си и им даваше знак, че трябва да се поклонят или да направят реверанс. Блеър предпочете поклон, защото вече се чувстваше достатъчно глупаво.

— Имаме да ти разказваме толкова много! — започна Мойра. — Да поседнем. Ларкин, затвори вратите, ако обичаш. Трябва да останем насаме.

Ридок слушаше и само от време на време прекъсваше разказа, за да помоли Мойра да повтори нещо или да зададе въпрос на сина си или на някого от другите.

Прие ужасяващите новини със сурова решителност.

— Имаше още нападения, най-малко шест, след като… — Ридок се поколеба. — След като заминахте. Направих всичко, което ме помоли в писмото си, Мойра. Предупредих хората да стоят по домовете си след залез-слънце и да не приемат неканени гости по тъмно. Но навиците и традициите умират трудно. А онези, които не се разделят с тях, загиват от мъчителна смърт. — Ридок изпитателно изгледа Кийън над дългата маса. — Казвате, че трябва да имам доверие на този, въпреки че е един от тях. Демон в човешки образ.

— Доверие е твърде силна дума. — Кийън вяло започна да бели ябълка. — Толерантност ми се струва по-мека и лесна за преглъщане.

— Той се би рамо до рамо с нас — започна Ларкин. — Проля кръвта си.

— Кийън е мой брат. Ако не вярвате на него — решително каза Хойт, — значи не вярвате и на мен.

— И на всеки един от нас — заключи Глена.

— Сближили сте се през последните седмици. Разбираемо е. — Ридок отпи глътка вино и остана с поглед прикован във вампира. — Но ми е наистина трудно да повярвам, че един демон може да се обърне против своите и да се отнасям… толерантно към него.

Кийън спокойно продължи да бели ябълката дори когато Хойт скочи на крака.

— Вуйчо! — Мойра докосна ръката на Ридок. — Щях да съм мъртва, ако не беше той. Освен това застана заедно с нас в Танца и бе пренесен тук от боговете. Избран е от тях. Нима се съмняваш във волята им?

— Всеки разсъждаващ човек се съмнява, но ще го приема. За другите може да е по-трудно.

— Народът на Галия следва вашите заповеди, сър, вашата дума е закон.

— Моята? — Той се обърна към нея. — Мечът очаква теб, Мойра, както и короната.

— Ще почакат още малко. Току-що се завърнах у дома, а трябва да свърша толкова неща. Много по-важни от наследяването на престола.

— По-важни? В един момент говориш за повелята на боговете с уважение, а в следващия се отричаш от нея.

— Не. Просто моля за известно отлагане. Ти си спечелил доверието на хората. А аз съм неопитна. Все още не се чувствам готова — нито в сърцето, нито в ума си. — Мрачно се вгледа в лицето на вуйчо си. — Дай ми още време, моля те. Може би не съм тази, която ще извади меча, но ако е така, трябва да бъда сигурна, че мога да поема тази отговорност. Галия заслужава силен владетел, вдъхващ доверие. Трябва да докажа, че съм достойна.

— Ще поговорим по-късно по въпроса. Сега си уморена. Навярно всички сте изтощени, а и майката очаква сина си. — Ридок се изправи. — Ще разговаряме сутринта, а през следващите дни ще сторим всичко необходимо. Ела, Ларкин!

Той стана по командата на баща си.

— Лека нощ — каза Ларкин на останалите. — И приятни сънища през първата ви нощ в Галия.

За миг хвърли поглед към Блеър, преди да излезе след баща си от стаята.

— Вуйчо ти е забележителен човек — отбеляза преследвачката на демони. — И добър. С негова помощ ще свикаме армия, която ще прати Лилит обратно в ада.

— Ако сте готови, ще ви заведа до стаите ви.

 

 

За Блеър бе малко трудно да се успокои и да заспи, когато щеше да прекара нощта в замък. При това в стая, предназначена за кралски особи.

Преди да пристигнат, предполагаше, че ще се сблъска с нещо, по-близко до представите й за Средновековието. Грубовато каменно укрепление на върха на брулено от ветровете възвишение. Димящи факли, кал, животински изпражнения.

Вместо това, попадна в сграда, която приличаше на замъка на Пепеляшка.

Очакваше да стъпи в претъпкано общо помещение като в казарма, с изтъркани рогозки или черги на пода и на неудобна кушетка, а разполагаше с просторна спалня с белосани стени. Леглото бе голямо и меко, с балдахин от синьо кадифе. Дебелият килим бе с шарки на пауни.

Стаята гледаше към градина с красив бликащ фонтан. Первазът на прозореца също бе облицован с кадифе.

Имаше малко писалище. „Хубаво“, помислили си тя. Не че щеше да ползва кристалната мастилница и перодръжката.

Огънят тлееше в камина от бял мрамор със сини жилки.

Всичко изглеждаше толкова прекрасно, че почти компенсираше липсата на модерна водопроводна система. Зад изрисуван параван бе скрито нощно гърне.

Блеър реши, че за тази цел предпочита да използва буйните зелени гори наоколо.

Съблече се по бельо и почисти драскотините на крака си с вода от легена, който й бяха донесли. След това сложи малко от мехлема на Глена.

Запита се как ли се справят другите. Искаше й се час по-скоро да дойде утрото, за да се залови с нещо познато.

Изведнъж вратата се отвори и тя грабна камата до легена. Остави я, щом видя Ларкин да влиза.

— Не чух почукване.

— Не почуках. Помислих, че спиш. — Той тихо затвори вратата зад себе си и бързо огледа стаята. — Харесва ли ти?

— Стаята ли? Като на рок звезда е. Но се чувствам малко странно. Сякаш съм героиня от книга.

— Разбирам те, неотдавна и аз имах подобно усещане. Болят ли те раните?

— Нищо работа. А твоите?

— Майка ми се погрижи за тях. Това я прави щастлива, както и сълзите, които проля, докато се суетеше около мен. Няма търпение да се запознае с теб и с другите.

— Сигурно. — „Защо всичко е толкова неловко?“, помисли си Блеър. — Досега не си давах сметка, че си от кралска фамилия.

— О, всъщност това няма голямо значение за мен. Просто формална титла. Почетна, би могло да се каже. — Наклони глава встрани и запристъпва към нея. — Мислеше ли, че ще дойда при теб тази нощ?

— Не знам. Доста е смущаващо.

— Смутена си, така ли? — На устните му заигра дяволита усмивка. — Нямам нищо против. Ще те засрамя още повече, като те прелъстя тук.

Прокара пръст по ръба на потника й, леко докосвайки кожата й.

— Често ли използваш чара си по този начин? Очевидно действа на онази едрогърда блондинка, как се казваше? Излийн.

— Флиртуването е забавно, но никога не прекрачвам границата. Не е почтено един мъж да се възползва от слугиня. — Наведе се, потърка устни в рамото й и побутна презрамката надолу. — Може и да съм имал доста завоевания в миналото, но тогава ти не беше тук. Бог ми е свидетел, че няма жена в Галия, която може да ти съперничи. — Доближи устни до нейните и леко ги всмука. — Блеър Мърфи — промълви той. — Красавицата воин.

Ръцете му заиграха по гърба й, а целувката ставаше все по-дълбока и по-дълбока. А когато устните му обходиха лицето й и се спуснаха по шията й, едва не й зашепна на галски.

Гласът и допирът на тялото му почти я накараха да изпадне в несвяст.

— Все още мисля, че е грешка. Но се чувствам страхотно.

— Не е грешка. — Той обхвана брадичката й със зъби, докато пръстите му се плъзгаха надолу към гърдите й. — В никакъв случай.

„Просто част от пътуването“, каза си тя, докато се разтапяше в прегръдките му. Щяха да запазят спомена за нещо прекрасно и незабравимо.

Срещна устните му със своите и се притисна към топлата му, стегната плът. Нежните му ласки бяха толкова приятни и опияняващи, когато намираха тайните й кътчета.

Докато я носеше на ръце, Блеър не се чувстваше като воин, а обезоръжена.

— Желая те. — Сложи я на леглото, а тя потърка лице в извивката на врата му. Вдъхна от аромата му. — Как е възможно да изпитвам толкова силно желание?

— Писано е. — Той повдигна ръката й и целуна дланта й. — Шшт! — прошепна, преди тя да заговори. — Довери се на усещанията си. Нека тази нощ и двамата да се предадем на емоциите.

Можеше да бъде толкова нежна, да отвръща на ласките му така пламенно. Накара го да се почувства като крал. Тези неповторими сини очи, в които бе готов да потъне, не преставаха да се взират в него, докато телата им се движеха заедно. Погледът им се премрежваше, когато я докосваше, когато жадно всмукваше плътта й. Тези ръце, държащи меча така здраво, сега, треперейки, сваляха ризата му, за да достигнат до голото му тяло.

Устните й се притиснаха към гърдите му, към сърцето му, което вече й принадлежеше изцяло.

Сливаха се бавно и тихо, докато светлината на огъня проблясваше по телата им. Въздишаха и шепнеха, вместо да говорят, бавно и постепенно се изкачваха, вместо трескаво да бързат.

Плавно навлезе в плътта й и остана загледан в лицето й, докато чувствените им движения се ускоряваха. Миг преди онзи последен скок застина и остана загледан в нея.

Предаде се на чувството, че просто е потънал в очите й.