Нора Робъртс
Танцът на боговете (4)

Трета глава

На скалите гореше огнен кръг. От време на време по шосето минаваше кола, но никой не се качи да ги снима и не стъпи на неговата свещена земя. „Може би боговете имат пръст“, помисли си Хойт.

— Днес небето е толкова ясно! — Мойра погледна нагоре. — Почти безоблачно.

— Толкова ясно, че погледът ти стига отвъд водата, чак до Гейлиув.

— Галуей. — Глена се изправи, събирайки сила и смелост. — Винаги съм искала да отида там, да видя залива. Да се поразходя по търговската улица.

— Ще го направим. — Хойт хвана ръката й. — След Самен. Сега нека се опитаме да открием пленниците. Сигурна ли си за мястото, на което трябва да ги пренесем, ако успеем?

Вещицата кимна.

— Там е най-добре. — Хвана ръката на Мойра. — Съсредоточи се — каза й тя. — И изречи думите.

Усети как първите вълни на сила заструиха от Хойт. Устреми се към нея, насочи я и поведе Мойра със себе си.

— В този ден и този час Мориган призовавам аз. Богиньо със свещена сила, молим за твоята закрила. В твое име, майко свята, търсим път към светлината.

— Повелителко — заговори Хойт, — покажи ни онези, които са държани в плен под тази земя. Помогни ни да открием изгубените.

— Скрий ни от погледа на зверовете. — Мойра напрягаше сили да се съсредоточи, докато около нея се надигаше вихрушка. — И нека никой невинен да не страда.

— Майко и богиньо — продължиха в един глас, — сили сливаме сега, за да върнем към деня пленниците на нощта. Волята ни е това.

Видяха мрак, сенки и влажен въздух, изпълнен със зловоние на смърт и гнилоч. После — лъч светлина и движение на силуети в сенките. Зазвучаха ридания, толкова отчаяни човешки стонове, ридания на хора, чиито сълзи бяха пресъхнали.

Понесоха се през лабиринт от тунели и почувстваха студ, сякаш минаваха през тях с телата си. Дори умовете им потръпнаха при гледките.

В пещера, осветена от слаба зелена светлина, бяха натъпкани клетки в редица по три, наредени четири една върху друга. Но съзнанието им надникна отвъд полумрака и те видяха локва кръв на земята и разкривени от ужас лица. Докато гледаха, вампир отключи една от клетките и издърпа жена, която издаваше пронизителни писъци, а очите й бяха изцъклени — като мъртвешки.

— Лора скучае — каза той и я повлече за косата по окървавения под. — Иска нещо, с което да си поиграе.

В друга клетка мъж заудря по решетките и извика:

— Копелета! Копелета!

Студена сълза се търкулна по бузата на Глена.

— Хойт.

— Ще опитаме. С онзи, който вика. Изглежда силен. Това може да помогне. Вижте го ясно. Само него и нищо друго.

Чувствайки нужда както от думи, така и от образ, Глена изрече заклинание. Мойра се присъедини към нея.

Земята потрепери.

 

 

Ларкин пееше някаква песен за чернокоса девойка от Дара. Блеър нямаше нищо против да го слуша — имаше ясен, плътен глас. „Глас, който звучи високо и в кръчмата, и на полето“, помисли си тя. Освен това мелодията бе ясна, спокойна като шума на морските вълни и топла като слънчевите лъчи.

За нея бе разнообразие да има компания. Обикновено чакаше сама.

— Не си ли взела онова нещо? Малката машинка, от която звучи музика?

— Не. Съжалявам. Следващия път ще си купя „Оукли Тъмпс“ с вграден mp3 плейър. Слънчеви очила — обясни тя и имитира с пръсти формата на очила. Хрумна й, че ако Ларкин сложеше такива, адски биха му отивали. — С малката музикална машинка вътре.

— Можеш да носиш на лицето си стъкла, от които звучи музика? — Лицето му засия. — Този свят е пълен с чудеса.

— Не знам за чудеса, но има безброй технологии. Жалко, че не се сетих да взема плейъра.

Би предпочела музика пред толкова приказки. Свикнала бе да чака сама, по дяволите! А не да има другарче, да си бъбрят и да споделят житейски истории.

Започваше да нервничи.

— Е, няма нищо. Хубаво щеше да бъде, ако тръбичката ми беше тук.

— Каква тръбичка? — Блеър извърна глава. — Не си ли твърде голям да стреляш с тръбичка?

— Да стрелям? Не, не. — Той се засмя, пристъпи от крак на крак, сложи ръце пред лицето си и раздвижи пръсти. — Дървена свирка. Свиря от време на време.

— Аха, добре. — Очите му имаха цвят на тъмен мед. Сигурно щеше да изглежда секси с чифт „Оуклис“, но би било грехота да скрие тези очи зад тъмни стъкла. — Така може.

— Ти свириш ли на нещо? Музика?

— Аз? Не, никога не съм имала време да се уча на друго, освен да се бия с вампири.

Блеър размаха юмруци във въздуха. И двамата често жестикулираха.

— Е, мечът пее в твоите ръце, няма спор. — Той я потупа приятелски по рамото. — Не съм чувал друга такава песен. Мисля, че това място е подходящо за битка. — Ритмично заудря по дръжката на меча си. — Морето, скалите, силното слънце. Да, хубаво е.

— Разбира се, ако искаш да си на място без път за бягство, където рискуваш да загубиш равновесие, да се подхлъзнеш на някоя скала и да се удавиш.

Ларкин я погледна със съжаление и въздъхна.

— Явно не долавяш драматичната атмосфера. Могат ли вампирите да се удавят? — запита се той.

— Не напълно. Те… Усети ли това?

Блеър се оттласна от скалата, когато земята под нея завибрира.

— Да. Може би магията вече не действа. — Ларкин извади меча си и огледа склона. — Може би пещерите се отварят.

— Дори и така да е, няма да влезеш. Дал си дума.

— Държа на думата си. — На лицето му за миг се изписа раздразнение. „Това е воинът, помисли си тя, не конярчето с дървена свирка.“ — Но ако някой от тях се покаже… Виждаш ли нещо? Аз не забелязвам никаква промяна.

— Не, нищо. Може би го правят тримата магьосници на скалите. Имаха достатъчно време да постигнат нещо. — Блеър хвана един от коловете в колана си и решително се отправи към мястото, където се разбиваха вълните. — Можеш ли да се превърнеш в птица? Ястреб или нещо подобно? Да погледнеш отвисоко?

— Мога, разбира се. Но не искам да те оставя тук сама.

По гръбнака й премина тръпка на гняв. Отново трябваше да му обяснява.

— На слънце съм, вампирите не могат да излязат. Освен това доста време съм се справяла сама. Да видим докъде са стигнали с магиите. Не обичам да бъда в неведение.

„Мога да го направя много бързо“, помисли си той. Щеше да полети и да се върне за минути. От небето щеше да вижда не само тримата на скалите, а и нея, както и всяко същество, което се приближи.

Затова подаде меча си на Блеър и си представи ястреб. Формата на тялото, погледа и сърцето. В него засия светлината и го обгърна. Докато се преобразяваше и ръцете му се превръщаха в криле — устните в човка, а на краката му поникваха остри, извити нокти, за миг изпита болка, от която затаи дъх. После се почувства невероятно свободен.

Издигна се високо — като златист господар на въздуха — и закръжи над Блеър с тържествуващ вик:

— Уау.

Тя проследи полета му, удивена от силата и величието му. И друг път го бе виждала да се преобразява, беше го яздила в образа на кон по време на битка. Но все пак бе поразена.

— Това е толкова секси.

Земята продължаваше да се тресе под нея, Блеър сграбчи меча на Ларкин и извади своя. Застана с гръб към бушуващото море и с лице срещу стръмните скали.

Ястребът се рееше над тях. Виждаше всичко така ясно, различаваше всеки стрък трева, венчелистчетата на дивите цветя, които се подаваха между камъните, търсейки слънчева светлина. Виждаше шосето — дълга сива панделка, и морската шир дотам, където отново се срещаше със сушата.

Ястребът копнееше за полет и ловуване. Човекът в него напрягаше волята си да потисне този копнеж, докато оглеждаше небето.

Видя долу братовчедка си, вещицата и магьосника. Стояха хванати за ръце върху треперещата земя. Сияеше светлина — бяла и ослепителна — в тях и около тях, въртящ се кръг, който се издигаше като стълб и раздвижваше както въздуха, така и земята.

Вятърът го повлече и задърпа крилете му като с жестоки пръсти. Чуваше гласовете им, слети в един, долавяше силата им — гореща струя, която се издигаше сред вихрушката.

После изведнъж вятърът го тласна назад, преобърна го и го повлече надолу.

Блеър чу вика на ястреба, видя го да се върти във въздуха. Сърцето й подскочи до гърлото и се сви, докато наблюдаваше как Ларкин безпомощно се премята. Обзе я ужасен страх, но ястребът събра сили и разпери криле. После грациозно се спусна и кацна до краката й.

За миг птичите и човешките черти се смесиха пред погледа й. После срещу нея се появи Ларкин, задъхан и пребледнял.

— Какво беше това, по дяволите? Какво стана? Помислих, че ще се пребиеш. Носът ти кърви.

Гласът й проглуши ушите му и той разтърси глава, сякаш за да го прогони.

— Не е изненадващо. — Изтри кръвта с ръка. — Струва ми се, че нещо става там, нещо голямо. Светлината почти ме заслепи, а вятърът беше ужасен. Не мога да кажа със сигурност, че не са в беда. Най-добре да отидем и да се уверим със собствените си очи.

— Добре.

Блеър понечи да му подаде меча, но земята под краката й отново се разтърси. Загуби равновесие и политна напред. Той успя да я хване, но инерцията го тласна обратно към скалата и двамата едва не паднаха в морето.

— Съжалявам, съжалявам. — Но ако не се подпреше на него, щеше да падне. — Пострада ли?

— Само отново останах без дъх.

Вълните, които се разбиваха в скалите, измокриха и двамата до кости.

— Мамка му! Да се махаме оттук.

— Съгласен съм. Дръж се здраво.

Хванаха се един за друг през кръста, полагайки усилия да останат изправени. По склона започнаха да се свличат камъчета и пръст, което направи идеята за изкачване съвсем не примамлива.

— Мога да пренеса и двама ни при другите — каза Ларкин. — Трябва само да се държиш за мен и… — замълча, когато склонът се разлюля и започна да се променя. Да се разтваря. — Е! — промърмори той. — Да видим какво ще излезе.

— Магията престава да действа или някой я е развалил. Може да стане опасно.

— Надявам се.

— С теб съм.

Още докато Ларкин говореше, ги нападнаха, яростни и дръзки.

— Как могат…

— Не са вампири. — Блеър се отдръпна от него и се опита да стъпи здраво. Знаеше, че трусът е проблем колкото за тях, толкова и за врага. — Сега се бий, обясненията после.

Вдигна меча си и отби първия удар. Силата му разтърси ръката й, земята под краката й се укроти за миг. Възползва се, с ново движение надолу пресече следващия удар и извади един кол от колана си.

Заби го в крака на противника. Той се препъна, простена и Блеър го покоси с меча си.

„Един по-малко“, помисли си без капка жалост. Завъртя се, едва не падна, когато земята се разтресе, и кръстоса меч с онзи, който изскочи зад гърба й. С крайчеца на окото си видя Ларкин да поваля двама наведнъж.

— Мечешка лапа — изкрещя тя.

— Добра идея.

Ръката му се издължи и удебели, появиха се остри черни нокти, които драскаха, докато въртеше меча с другата ръка.

„Ще се отбраняваме, но нищо друго“, помисли си Блеър. Нямаше място за маневри, тъй като една погрешна стъпка би могла да доведе до гибелта им.

Можеха да се нанижат на някой остър ръб или да паднат в морето, а това бе по-страшно от меч. Но сега не можеха да се катерят. Нямаха друг избор, освен да се бият.

Тя залегна, претърколи се, а вражеският меч се заби между скалите, на сантиметри от лицето й. Надигна се, ритна силно противника си и той полетя към морето.

„Твърде много са, твърде много“ — помисли си, докато с мъка се изправяше. Но можеше да бъде и по-лошо. Можеше…

Изведнъж притъмня. От измамния здрач рукнаха дъждовни струи.

— Господи! Лилит призовава мрака.

Със спускането на тъмнината от пещерата изпълзяха вампири. Изведнъж морето и гибелта сред вълните се превърнаха в примамлива алтернатива.

Бързо се съсредоточи и задейства огнената сила на меча си. Щяха да ги отблъснат с огън, да изплашат някои от тях и да унищожат други. Но пак щяха да останат много.

— Не можем да спечелим тази битка, Ларкин. Превърни се в ястреб и отлети при другите. Бягайте оттук. Аз ще ги задържа, докато мога.

— Не бъди глупава. Качвай се. — Хвърли меча си. — Хвани се здраво!

Преобрази се, но този път не в ястреб, а в дракон. Разпери жълтеникавите си криле и изправи гръбнак, а опашката му повали първия противник, който излезе от пещерата.

Без да мисли, Блеър скочи на гърба му и притисна крака към люспестото тяло. Замахна наляво и съсече най-близкия вампир. После се издигна сред полумрака и мъглата.

Не можа да се сдържи и издаде вик на искрена наслада, наведе глава назад и разпери ръце с двата меча, насочени към небето. Остриетата им пламнаха.

Вятърът брулеше лицето й, докато се отдалечаваха от земята. Прибра единия меч, за да погали дракона. Люспите му, златисти и лъскави, затоплени от слънцето, бяха съвършени и гладки като скъпоценни камъни. Погледна надолу и видя земята, морето и пълзящите мъгли, които скриваха зъберите.

Различи на високия ръб три фигури, проснати върху жилавата мокра трева.

— Да слезем. Приземи се там! Бързо!

Знаеше, че в каквото и да се е преобразил, я чува и разбира и много думи бяха излишни.

Скоростта, с която се спуснаха към земята, я тласна назад. След като се приземиха, веднага скочи от гърба на Ларкин, а той започна да възвръща човешкия си образ.

Сърцето й се сви от страх, но видя Хойт да се надига и да протяга ръка към Глена. От носовете и на двамата течеше кръв. Ларкин стигна до Мойра и я обърна. По устните й също имаше кръв.

— Трябва да тръгваме час по-скоро! Могат да ни последват и ако решат, лесно ще ни настигнат. — Помогна на Глена да се изправи. — Да побързаме.

— Замаяна съм. Извинявай, аз…

— Подпирай се на мен. Ларкин…

Но явно му бе хрумнала друга идея. Прие образа на кон. Блеър приглади назад мокрите си коси и тръгна с Глена към него.

— Качвайте се — двете с Мойра. Ние с Хойт ще вървим след вас. Можеш ли да ходиш? — попита тя магьосника.

— Да. — Краката му трепереха, но все пак тръгна, а Ларкин се понесе напред в галоп. — Толкова много време ли е минало? Вече се здрачава.

— Не. Лилит го направи. Има по-голяма сила, отколкото предполагах.

— Не. Не е тя. — Хойт бе принуден да се облегне на рамото й за опора. — Някой й помага, същество, което владее тази магия.

— Ще разберем. — Почти го довлече до микробуса, където Ларкин вече помагаше на останалите да се качат. — Глена, дай ключовете. Аз ще карам.

Глена ги извади от джоба си.

— Трябва ми само минута. Няколко минути да се опомня. Беше… разтърсващо. Мойра?

— Добре съм. Само съм малко замаяна. И леко ми се гади. Никога… никога не съм се сблъсквала с нещо подобно.

Блеър шофираше достатъчно бързо, за да спечели известна преднина и често проверяваше в огледалото за задно виждане дали някой не ги следва.

— Земетресения, ранен здрач, малко светкавици. Адска гонитба. — Намали скоростта, когато слънцето отново се показа. — Изглежда, отказала се е. Засега. Нали никой не пострада? Само сме малко разтърсени.

— Няма пострадали. — Хойт притегли Глена към себе си и изтри с устни сълзите от лицето й. — Недей, агра^[1], не плачи.

— Бяха толкова много. Толкова много. Пищяха.

Блеър издиша няколко пъти.

— Не си причинявайте това. Опитахте, дадохте всичко от себе си. Знаехме, че шансът да измъкнете някого оттам е нищожен.

— Успяхме. — Глена потърка лице в рамото на Хойт. — Петима. Спасихме петима, но не можахме да задържим силата по-дълго.

Изумена, Блеър спря в една отбивка и се обърна към тях.

— Спасили сте петима? Къде са?

— В болница. Реших…

— Глена предложи да ги пренесем на място, където ще са в безопасност и ще получат помощ.

Мойра сведе поглед към празните си ръце.

— Разумно. Много разумно. Скоро за тях ще се погрижат лекари, а и няма да се наложи да отговаряме на въпроси. Поздравления!

Глена вдигна глава, а очите й бяха изпълнени с тъга.

— Имаше толкова много. Толкова много други.

— Но петимата са живи и са в безопасност.

— Знам, че си права, знам. — Изправи гръб и избърса влагата от лицето си с ръце. — Просто съм потресена.

— Постигнахме това, за което дойдохме. Дори повече.

— Какви бяха онези? — попита Ларкин. — Онези, с които се бихме там? Каза, че не са вампири?

— Полувампири. Все още са хора. Ухапани са, може би много пъти, но не са изцедени. Още не им е разрешено да смучат кръв.

— Тогава защо ни нападнаха?

— Контролират ги. Бих ги нарекла омагьосани. Подвластни са на чужда воля и покорно изпълняват заповеди. Преброих седмина, все едри мъжаги. Очистихме четирима. Може би няма повече или не са много. Сигурно е трудно да се държат под контрол.

— Били сте се? — попита Глена.

— Пещерите се отвориха. Тя изпрати един атакуващ отряд от полувампири. После направи малкия номер с времето. — Блеър отново потегли.

— Как можа да помислиш, че ще те оставя там? — намеси се Ларкин. — Сама срещу тях.

— Приоритет номер едно е да оцелееш.

— Може би, но не бих изоставил приятел или боен другар. За какъв човек ме мислиш?

— Това е въпросът.

— Определено не съм страхливец — обидено заяви той.

— Разбира се, далеч съм от тази мисъл. — А нима тя би го оставила? „Не“, призна Блеър пред себе си. Също би се ядосала, ако й бе казал да се спасява. — Това е единственото, което ми хрумна, за да запазя останалите живи. Да й попреча да победи. Откъде да знам, че имаш дракон в репертоара си от превъплъщения?

На задната седалка Глена затаи дъх.

— Дракон?

— Жалко, че изпуснахте това. Беше върховно. Но, за бога, Ларкин, дракон? Сигурно някой те е видял. Разбира се, всички ще го сметнат за луд, но все пак.

— Какво?

— Какво ли? Нали знаеш, че драконите не съществуват.

Ларкин учудено се завъртя на седалката си.

— Значи тук нямате дракони?

Блеър извърна глава към него.

— Нямаме — бавно отвърна тя.

— Жалко. Мойра, чу ли? В Ирландия няма дракони.

Мойра повдигна натежалите си клепачи.

— Мисля, че тя има предвид никъде в този свят.

— Е, това е невъзможно. Така ли е?

— Няма дракони — потвърди Блеър. — Нито пък еднорози, крилати коне или кентаври.

— Е, добре. — Той протегна ръка и я потупа по рамото. — Имате коли, а и те са интересни. Умирам от глад — каза Ларкин след минута. — А вие? Толкова много промени, просто изцедиха всичките ми сили. Може ли да спрем някъде и да купим от онези кесийки с хрупкави неща?

 

 

Представата им за победно угощение не бе да хрупат чипс и да пият сода от бутилка, но това ги ободри.

Когато пристигнаха, Блеър пъхна ключовете в джоба си.

— Вие тримата влизайте. Ние с Ларкин ще се погрижим за оръжията. Все още сте доста бледи.

Хойт взе банката със свинска кръв, която бе купил от месаря.

— Ще занеса това на Кийън.

Блеър изчака, докато влязоха.

— Трябва да поговорим с тях — каза тя на Ларкин. — Да въведем някакви граници.

— Да, права си. — Той се облегна на микробуса и се загледа в къщата. „Хубаво е, помисли си, и някак странно, че понякога се разбираме така добре без думи.“ — Значи сме съгласни? Не бива да използват такава магия, поне не често, а само когато нямаме друг избор.

— Кървене от носа, световъртеж, главоболие. — Блеър започна да разтоварва оръжията. „Когато си част от екип, каза си, трябва да се грижиш за останалите. Нямаш избор.“ — Само като погледна Мойра, усещам главоболието й. Това им се отразява зле физически.

— В първия миг, когато ги видях да лежат на земята, си помислих…

— Да. — От нея се изтръгна дълга, колеблива въздишка. — И аз.

— Много се привързах към Хойт и Глена. Към Кийън също впрочем. Това е нещо, по-силно от приятелство. Може би дори от братска обич. С Мойра… знаеш, винаги сме били неразделни. Не знам как бих живял, ако я сполети нещо. Ако не мога да го предотвратя.

Блеър остави оръжията настрана и се подпря на задната врата на микробуса.

— Не бива да мислиш, че ако с нея или с някого друг се случи най-лошото, не си могъл да го предотвратиш. Всеки от нас е длъжен да прави всичко необходимо, за да оцелее и да пази гърба на другия. Но…

— Не разбираш. — В очите му имаше ярост, когато се вгледаха в нейните. — Тя е част от мен.

— Не разбирам, защото никога в живота си не съм била така близка с някого. Но мисля, че познавам Мойра достатъчно добре, за да знам, че ще се обиди и дори ще се ядоса при мисълта, че се чувстваш отговорен за нея.

— Отговорността означава дълг. Не е това, а обич. Наясно си за какво говоря, нали?

Леко раздразнена, Блеър понечи да скочи, но той се завъртя и препречи пътя й с тялото си.

— Нима смяташе, че не изпитвам нищо към теб, когато стояхме с гръб към морето и онези същества изникваха от мрака насреща ни? Нима очакваше да спася само себе си, защото ти си ми заповядала?

— Не знаех, че ще извадиш дракон от шапката си и…

Тя замълча и застина, когато Ларкин протегна ръка и обхвана брадичката й.

— Нима си мислеше, че нямам чувства към теб? — повтори той и златистите му очи добиха замислен израз. — Че сега не изпитвам нищо?

„По дяволите!“, помисли си Блеър. Допусна да я постави натясно.

— Не питам за чувствата ти… — започна тя.

— Казвам го, независимо от това. — Приближи се към нея с поглед, прикован в лицето й. Любопитен. — Не мога да твърдя, че знам какво изпитвам, и не мисля, че е познато чувство. Но нещо се случва, когато те гледам, както сега, така и по време на битка. Или сутринта, когато се движеше като видение в мъглата.

Не можеше да отрече, че и той я привличаше, докато яздеше в битка. Или когато музиката караше лицето му да засияе.

— Това е крайно неразумно.

— Не казвам, че знам какво става. Но имам чувства — толкова много, че не мога да ги разгранича и опиша. И така…

Блеър рязко отдръпна назад глава, когато лицето му се приближи към нейното. Перна го по ръката.

— О, почакай само за миг! — каза той с лека насмешка. — Позволи ми да опитам. Не може да се боиш от нещо толкова невинно като една целувка.

Не се плашеше, просто бе предпазлива. И определено любопитна. Остана на мястото си, небрежно облегната с една ръка на задницата на микробуса и обхвана китката му с пръстите на другата.

Устните му бяха нежни като полъх. Докосване, потъркване и възбуждащо всмукване. Имаше миг време да признае, че е добър в тази игра, преди мъглата да обгърне съзнанието й.

„Сила“, помисли си той. Очакваше да долови това и през тялото му премина тръпка на наслада. Но имаше и страст, каквато досега не бе изпитвал. Докато я целуваше, сякаш в кръвта му нахлу вино. Надяваше се и при нея да е така.

Когато целувката стана по-дълбока, чу стон на наслада, който прозвуча като мъркане от гърлото й. И почувства как прелестното й тяло се притисна към неговото, отвръщайки на порива му.

Беше готов да я положи по гръб между мечовете и брадвите, но тя сложи ръка на гърдите му и го отблъсна.

— Не.

— Чух това достатъчно ясно, но преди малко почувствах друго.

— Може би, но казвам не.

Плъзна пръст от рамото до китката й, а очите му се взряха изпитателно в лицето й.

— Защо?

— Не съм сигурна, затова — не. — Блеър се обърна и започна да събира оръжията.

— Искам да ти задам един въпрос. — Той се усмихна и погледна над рамото й. — Защо подстригваш косата си толкова късо? За да ме изкушаваш с неустоимата си шия? Така ми се иска да целуна извивката на тила ти.

— Не. — „Чуй само как използва този глас!“, помисли си тя. Навярно жените в Галия тичаха след него като кученца. — Подстригвам я, за да не може врагът да ме сграбчи за косата и да ме издърпа, ако иска да се бие по момичешки — обърна се. — А и ми отива.

— Така е. Като на кралица на феите. Винаги съм вярвал, че ако съществуват, навярно на лицата им е изписана такава сила и смелост.

Ларкин отново се наведе към нея, но Блеър опря острието на меча в гърдите му.

Сведе очи към оръжието, а после отново я погледна. Този път усмивката му бе откровено шеговита.

— Това е доста повече от не. Само щях да те целуна отново. Не искам нищо друго. Само още една целувка.

— Адски си готин — каза тя след минута — и ще излъжа, ако кажа, че не се изкушавам. Но точно защото си готин и секси, трябва да спрем дотук.

— Е, добре, щом така трябва. — Той мина покрай нея и взе една брадва и кофа с колове. — Но няма да престана да мисля за това. Нито пък ти.

— Може би. — Блеър тръгна към къщата, натоварена с оръжия. — Едно незадоволено желание ще бъде добър стимул.

Ларкин се загледа след нея и поклати глава. Наистина бе най-очарователната жена, която бе срещал.