Нора Робъртс
Танцът на боговете (12)

Единадесета глава

Когато Ларкин се втурна в стаята, видя само Блеър яростно да забива кола в пода, отново и отново. Ридаеше неудържимо, а по лицето й се четеше лудост.

Дотича при нея, но когато понечи да я докосне, получи удар, който разкървави устната му.

— Махай се, махай се! Тя го уби!

— Тук няма никого. — Той я сграбчи за китката и щеше да отнесе още един юмрук, ако Кийън не я бе дръпнал назад.

Блеър риташе и се извиваше, готова да нападне и него, но Кийън й удари две плесници, толкова силни, та чак отекнаха.

— Престани! Няма полза от истерии.

Обзет от ярост, Ларкин скочи на крака.

— Долу ръцете от нея! Какво право имаш да я удряш?

Устреми се към него, но Хойт го възпря:

— Почакайте само минута, по дяволите!

В отговор Ларкин рязко се обърна назад и удари главата си в челюстта му, докато Глена дотича, за да застане между Ларкин и Кийън.

— Успокойте се. — Протегна ръце. — Успокойте се всички.

Последваха викове, обвинения и безпомощното хленчене на Блеър.

— Тишина! — Мойра прекрати врявата с властен тон. — Всички замълчете! Ларкин, той направи каквото трябваше, за да спре това безумие. Пусни я, Кийън! Глена, донеси вода. Трябва да разберем какво се е случило.

Когато Кийън я пусна, Блеър просто се свлече на пода.

— Тя го уби. Не успях да й попреча. — Сви колене, опря чело на тях и обви ръце около главата си. — Господи! Боже мой!

— Погледни ме. — Мойра приклекна, здраво хвана ръцете й и ги отмести. — Погледни ме, Блеър, и ми кажи какво стана.

— Той не вярваше, дори след като му показах. По-лесно беше да ме отблъсне, да ме захвърли, отколкото да повярва. А сега е мъртъв.

— Кой?

— Джеръми. Джеръми е мъртъв. Тя го довлече тук да видя как го убива.

— Тук няма никого, Блеър. В къщата сме само шестимата.

— Имало е. — Глена й подаде водата. — Усещам го.

Погледна Хойт за потвърждение.

— Нещо витае във въздуха — кимна той. — Някаква тежест, като от черна магия.

— Тя влезе през стената и си помислих: „Е, най-сетне ще се бия с теб, френска кучко!“. — Гласът й продължи да звучи пискливо, въпреки че се опита да го овладее. — Хвърлих кола, но премина през нея. Не беше тук в действителност, а…

— Както в метрото. Случи ми се нещо подобно — обясни Глена. — В Ню Йорк. Срещнах вампир в метрото, когото никой друг не виждаше. Говореше ми, движеше се, а всъщност не беше там.

— Бостън. — Разтърсена до мозъка на костите, Блеър с мъка се изправи. — Отишла е в Бостън. Преди време живеех там. Там се запознах с… Джеръми. Бяха в неговия апартамент. Тя ми каза къде са. Кийън, имаш ли хора в Бостън?

— Да.

Даде му адреса.

— Джеръми Хилтън. Някой трябва да провери. Може би просто се е подиграла с мен. Но… трябва да знаем дали не го е превърнала в един от тях.

— Ще се погрижа.

Погледна към дъските на пода, където бе забивала кола.

— Съжалявам за паркета.

— Сега това е проблем на Хойт и Глена.

Кийън докосна рамото й за миг, преди да излезе.

— Трябва да слезем долу и да те оставим да си починеш — каза Глена. — Поне да поседнеш. Мога да ти дам нещо, което ще помогне.

— Не. Не искам нищо. — Блеър изтри безполезните сълзи с длани. — Знаех, че отново ще дойде при нас, но не предполагах… Дори не ми хрумна. Глена, ами семейството ти…

— Защитени са. С Хойт се погрижихме за тях. Блеър, толкова съжалявам, че не се сетихме да сторим нещо и за твоя… приятел.

— Въобще не помислих за него. Не очаквах да… Имам нужда от няколко минути, преди да се заловим за работа.

— Разбира се — увери я Глена.

Блеър погледна Ларкин.

— Извинявай. Извинявай, че те ударих.

— Нищо.

По-мъчително от удара бе да я остави сама.

 

 

Не зарида отново. Сълзите нямаше да помогнат нито на Джеръми, нито на нея.

Свърза се с леля си и й разказа подробностите. Можеше да разчита на нея да защити останалите. Във всеки случай съмняваше се, че Лилит или Лора ще нападнат подготвени хора, които ги познават. И могат да се защитават.

Хитро бе от тяхна страна да изберат безпомощна жертва.

Не им бе отнело много време и усилия, не бе рисковано, а се бе оказало много ефективно.

Вече напълно спокойна, взе оръжията си. Пъхна меча в ножницата на гърба си, а кола — в колана си. С ясно съзнание и цел излезе навън.

„Няма да са много“, помисли си Блеър. На този етап би било неразумно Лилит да изпрати повече от шепа разузнавачи. Жалко.

Навярно очакваха да бъде съкрушена, потресена и дълбоко наранена. Щеше да ги изненада.

Видя двамата, които тръгнаха към нея отдясно и отляво.

— Здравейте, момчета! За купон ли сте зажаднели? — Мечът излезе от ножницата с пронизителен звук от триене на метал в метал. Замахна — бързо, с две ръце — и обезглави онзи, който се бе приближил изотзад. — Дошли сте на точното място.

Когато другите двама стигнаха до нея, беше готова. Размахваше меча, отбиваше удари, а звънът на острието звучеше като песен на отмъщението. Остави се да одраскат ръката й. Искаше да усеща острата болка.

„Колко са тромави!“ помисли си. Млади и все още необучени. С отпуснати тела от заседналия живот, воден приживе. Не бяха беззащитни като Джеръми, но и не бяха добре подготвени за битка.

Издърпа кола и елиминира единия. Другият хвърли меча си и побягна.

— Хей, хей, все още не съм свършила с теб. — Подгони го и го повали със скок. После задържа кола над гърдите му и го погледна в изпълнените със страх очи. — Имам послание за Лора. Нали я познаваш? Онази френска кифла. Добре — каза тя, когато съществото кимна. — Предай й, че е права за едно. Някой ден ще се срещнем насаме — и това ще бъде краят… О, няма значение, сама ще й го кажа.

Заби кола в сърцето му. Изправи се и прокара ръка през мокрите си коси. После събра разпилените оръжия и се отправи обратно към къщата.

Вратата се отвори със замах, преди да я докосне, и Ларкин излетя навън като хала.

— Да не си си загубила ума?

— Не го очакваха. — Блеър му хвърли един от мечовете, мина покрай него и влезе. — Само трима. Може би това са били всички, изпратени в близост до къщата. — Остави другите мечове, взети от вампирите, на плота в кухнята. — Бяха дребни риби.

— Да излезеш сама? Да рискуваш живота си така безразсъдно?

— През по-голямата част от живота си съм излизала сама на лов — напомни му тя. — А и рискът е част от професията ми.

— Не е професия.

— Точно това е. — Блеър си наля голяма чаша кафе. Забеляза, че ръцете й не треперят. Мисията бе изпълнена. — Ще отида да се подсуша.

— Нямаш право да се излагаш на опасност.

— Поех минимален риск — възрази тя и излезе от стаята. — С отличен резултат.

Когато се преоблече, отиде при другите в библиотеката. По израженията им личеше, че Ларкин им е разказал за малката й лудост.

— Бяха на пост близо до къщата — започна тя. — Вероятно за да слухтят и да докладват, ако чуят нещо ценно. Проблемът е отстранен.

— Щеше да бъде проблем, ако бяха повече — заговори Хойт тихо, но с нескрит укор. — Щеше да бъде проблем, ако те бяха убили или пленили.

— Е, това не се случи. Трябва да се възползваме от всяка възможност. Не само ние шестимата, а и хората, които ще се присъединят към нас. Трябва да ги обучим да убиват. Не само с мечове и колове, а и с голи ръце или с подръчни средства. Всеки предмет може да се използва като оръжие. Ако не са обучени и подготвени, просто ще бъдат беззащитни и ще умрат.

— Като Джеръми Хилтън.

— Да. — Блеър кимна към Ларкин и почувства гнева му с изпълненото си с болка сърце. — Като Джеръми. Кийън, успя ли да откриеш нещо?

— Мъртъв е.

Потисна напиращия в гърлото си стон.

— Възможно ли е да е станал вампир?

— Не. Физическите наранявания са били твърде тежки.

— Възможно е да…

— Не! — прекъсна я Кийън. — Разкъсала го е на парчета. Една от запазените й марки. Просто е мъртъв.

Почувства нужда да поседне. „По-добре, отколкото да припадна“, каза си.

— Не можеше да сториш нищо, Блеър — ласкаво заговори Мойра. — Не можеше да го предотвратиш.

— Така е. Целта на Лора е ясна. „Виж какво мога да направя пред очите ти, а ти си безпомощна“. С Джеръми бяхме сгодени преди две години. Трябваше да му кажа… накрая дори да му покажа коя съм, какво върша. Изостави ме, защото отказа да повярва, да бъде част от това. Сега то го погуби.

— Тя го погуби — поправи я Ларкин. — Нямаш никаква вина. — Изчака, докато Блеър вдигна глава и срещна погледа му. — Иска да започнеш да се самообвиняваш. Нима ще го допуснеш?

— Никога няма да ме победи. — В очите й отново пареха сълзи, но ги преглътна. — Извинявайте, всички. Разстроена съм и ще ми бъде нужно известно време, докато го превъзмогна.

— Ще отложим съвещанието. — Глена погледна другите, очаквайки съгласието им. — Ще те оставим сама.

— Оценявам разбирането ви, но предпочитам да работя. По-добре е да размишлявам. — Ако отидеше горе, ако останеше сама, отново щеше да рухне. — Е, добре. Ще заложим капани отвъд, трябва да намерим най-подходящите места и да преценим колко ще ни бъдат нужни.

— Имаме по-неотложни грижи — прекъсна я Хойт. — Самото придвижване до Галия. Ако Кийън няма достъп до Танца, няма да може да премине през Вратите.

— Трябва да има начин. — Мойра сложи ръка на рамото на Блеър и силно го притисна, преда да я отмести. — Щом Мориган е избрала нас шестимата.

— Може би моята роля е била дотук. — Кийън сви рамене. — Боговете са непредсказуеми.

— Ти си един от нас — продължи да настоява Мойра. — Без теб в Галия Кръгът ще бъде разрушен.

— Мога отново да отида до пещерите. По въздух. — Ларкин закрачи покрай прозорците. Как би могъл да седи на едно място в такъв момент? — На разузнаване. Може да открия техните врати.

— Не бива да се делим. Не и когато съдбовният ден е толкова близо. Трябва да останем заедно. — Глена огледа всички и очите й се спряха върху лицето на Блеър. — Като едно цяло.

— Има още нещо, което трябва да спомена. — Мойра хвърли поглед към Кийън. — Когато с Ларкин отидохме до Танца в Галия, беше едва пладне. Преходът стана толкова бързо, сякаш за няколко мига. А когато пристигнахме тук, беше нощ. Не можем да знаем предварително колко ще трае пътуването. И дали… ако тръгнем през нощта, както е по план, ще пристигнем в Галия по тъмно.

— Или точно по пладне. — Кийън погледна нагоре. — Просто идеално, а?

— Трябва да има начин да го предпазим от светлина.

— Лесно е да го кажеш, Червенокоске. — Кийън стана да си налее чаша уиски. — Твоята нежна кожа може да изгори от силното слънце, но няма да се превърнеш в пепел, нали?

— Някаква защита, Хойт… — започна Глена.

— Не мисля, че лосион против изгаряне ще свърши работа — възрази Кийън.

— Ще измислим нещо! — сопна се тя в отговор. — Ще намерим начин. Не сме стигнали дотук, за да се откажем, да те оставим точно накрая.

Блеър ги чуваше как разговарят, обсъждат и спорят… Гласовете просто бръмчаха около нея. Не коментираше и не вземаше участие. Когато Хойт най-сетне придума Кийън да му даде малко от своята кръв, тя ги остави да се заемат с магиите си.

 

 

Ларкин не можеше да заспи. На няколко пъти едва се сдържа да не тръгне към стаята на Блеър. Но какво можеше да й предложи? Не желаеше утеха, а от гняв нямаше полза.

Изживяваше мъчителна загуба и тежък емоционален удар. Не се обърна към него, навярно и не можеше. Дори като към боен другар.

Как да облекчи болка, която тя отказва да му разкрие, или да излекува рани, скрити така дълбоко в душата й?

Очевидно бе обичала онзи мъж. В малко грозно кътче дълбоко в сърцето му се таеше ревност към брутално убития, което не можеше да си прости.

Стоеше до прозореца и гледаше изгрева в последното си утро в Ирландия.

Някой почука и той предположи, че е Мойра.

— Вий иш-тий^[1]!

Не се обърна при отварянето на вратата, а едва когато Блеър заговори.

— Галският ми е пълна скръб, така че ако това означаваше да се разкарам, не съм разбрала. — Вдигна бутилката уиски, която държеше в ръката си. — Нападнах запасите на Кийън. Трябва да пийна нещо по време на бдението за стар приятел. Ще ми правиш ли компания?

Без да изчака отговор, тя влезе в стаята и седна на пода до леглото, облегната на таблата. Отвори бутилката и щедро наля по два пръста в чашите, които бе донесла.

— Първо да пием за самата смърт. — Вдигна чашата и я пресуши. — Хайде, Ларкин! Нищо, че си ми сърдит.

Той се приближи и седна срещу нея.

— Съжалявам, че страдаш.

— Ще го преживея. — Подаде му втората чаша и наля още уиски в своята. — Сланте!^[2] — Леко допря чашите една до друга, но този път отпи малка глътка. — Баща ми ме е учил, че привързаността е оръжие, което врагът може да използва срещу теб.

— Това е студен и тежък начин на живот.

— О, човек като него свиква. Той ме изостави на осемнадесетия ми рожден ден. Край, отърва се от мен. — Блеър наведе глава назад и отпи от уискито. — Знаеш ли, много пъти ме е наранявал. Ясно ми показваше, че не ме обича, и това разбиваше сърцето ми. Но нищо не може да се сравни с онова, което ми причини в онзи ден. Тогава получих това. — Завъртя китката си и се загледа в белега. — Излязох на лов през нощта, все още съкрушена, за да му докажа, че не се нуждая от него. Сама си търсех белята.

— Той не те заслужава.

Леко се усмихна.

— Напълно би се съгласил с теб, но не за същото, което имаш предвид. Не бях това, което той искаше, а дори да бях, нямаше да ме обича. Отне ми дълго време да го осъзная. Може би щеше да се гордее с мен, да бъде доволен. Но не и да ме обича.

— Все пак ти си го обичала.

— Боготворях го. — За миг Блеър затвори очи и се опита да потисне тези емоции. Това бе минало. — Просто не можех да изкореня това чувство и да го унищожа. Затова се стараех, полагах огромни усилия, за да стана по-добра от него. Но все още копнеех да обичам и да бъда обичана. После срещнах Джеръми. — Наля уиски и за двамата. — Работех в кръчмата на чичо си. С леля ми и братовчедите се редувахме на смени. Преследване на вампири и работа на бара, сервиране ден и нощ. Леля ми наричаше този живот „нормален“. Споделяне на бремето, сплотеност, като едно семейство.

— Струва ми се разумна жена.

— Такава е. И добра. И така веднъж, когото бях на смяна в бара, Джеръми влезе с приятели. Току-що бе сключил страхотна сделка и бяха решили да обърнат по едно. Работеше като брокер на борсата. — Махна с ръка. — Трудно е за обяснение. Както и да е. Беше привлекателен. Голям красавец. Започна да ме сваля…

— Повалил те е на земята?

— Не, не. — Блеър искрено се засмя. — Това е жаргонен израз. Флиртуваше с мен. Отвърнах, защото истински ме привличаше. Нали разбираш какво имам предвид? Изпитах онзи приятен трепет.

— Разбирам. — Ларкин леко потърка ръката й. — Познавам това чувство.

— Остана в заведението, докато затворихме, и му дадох телефонния си номер. Е, не е нужно да се спирам на всяка подробност. Станахме гаджета… започнахме да излизаме заедно. Беше забавен, сладък. Нормален. От типа мъже, които изпращат цветя на дамата след първата среща. — Очите й се замъглиха, но поклати глава и пийна още уиски. — Исках нормална връзка, поне шанс за такава. Когато нещата помежду ни станаха сериозни, си мислех: „Да, така трябва. Мисията не означава, че не мога да имам някого до себе си, да съм близка с някого“. Не му разказах какво правя в нощите, когато не сме заедно, и дори понякога, след като той заспи. Не го направих.

— Обичаше ли го?

— Да. Казах му това, но не и коя съм и какво върша. — Дълбоко си пое дъх. — Защо ли? Честно казано, не знам дали от страх или заради начина ми на възпитание. Бяхме заедно осем месеца, а той така и не узна. Не може да не е имало признаци, издайнически белези, крещящи: „Хей, Джеръми, не се ли чудиш как съм получила тези синини? Защо дрехите ми са съсипани? Откъде се е взела тази кръв, по дяволите?“. Но той никога не питаше, а аз не си задавах въпроса защо.

— Както се казва, някои хора си слагат капаци. Любовта ги прави слепи за очевидното.

— Безспорно. Предложи ми брак. О, господи, беше създал съвършената обстановка! Вино, свещи, музика, изрече най-подходящите думи. И аз просто се оставих на големите бляскави фантазии. Още няколко дни не му казах нищо, докато леля ми не ме притисна. — Потърка клепачи с палец и показалец. — „Трябва да му кажеш, настоя тя. Да го накараш да повярва. Не можеш да градиш бъдеще с него, основано на лъжи и полуистини, без доверие“. Още две седмици отлагах, ала това не ми даваше покой. Знаех, че е права. Но той изпитваше силни чувства към мен и всичко щеше да бъде наред. Нещата щяха да потръгнат, защото ме обичаше и щеше да разбере, че не само изпълнявам дълга си, а и се боря за справедливост.

Блеър задържа чашата с две ръце и затвори очи.

— Обясних му го възможно най-тактично. Разказах му цялата история на семейството ми. Реши, че се шегувам. — Тя повдигна клепачи и срещна погледа на Ларкин. — Когато проумя, че говоря сериозно, стана враждебен. Въобрази си, че това е моят извратен начин да разваля годежа. Дълго се препирахме. Убедих го да дойде с мен на гробището. Знаех, че един вампир ще излезе през нощта и успях да събудя любопитството му. Показах му какви са те и коя съм аз.

Отново отпи, бавно.

— Нямаше търпение да избяга някъде далеч от мен. Да опакова багажа си и да си тръгне. Да ме зареже. За него бях откачалка, която никога вече не желаеше да вижда.

— Бил е слаб.

— Беше обикновен мъж. Сега е мъртъв.

— Значи ти си виновна, така ли? Защото си държала на него толкова, че да му разкриеш истината за себе си. Защото не само си му показала, че на света има чудовища, а и че си силна, смела жена, дръзнала да се изправи срещу тях. Виновна ли си, че не е имал мъжеството да прозре колко си необикновена?

— Необикновена? Просто върша това, на което съм обучавана. Продължавам семейния бизнес.

— Пълни глупости. Нещо по-лошо — тава са думи на самосъжаление.

— Не го убих аз, прав си. Но е мъртъв заради мен.

— Мъртъв е, защото един зъл, бездушен демон го погуби. Защото не е повярвал в нещо, което е било пред очите му и не е останал с теб. Ти нямаш вина.

— Той ме изостави — като баща ми. Мислех, че това е най-лошото. А сега… не знам как да превъзмогна болката.

Ларкин взе чашата й и я остави. Притегли Блеър в обятията си и притисна главата й към рамото си.

— Сподели скръбта си с мен. Поплачи си, a stor. Ще се почувстваш по-добре, след като пролееш сълзи за него.

Задържа я и ласкаво погали косите й, докато тя плачеше на рамото му за друг мъж.

 

 

Събуди се, завита в леглото му, все още с дрехите, благодарна, че е сама. Махмурлукът не бе последица от нощен запой, а от опита й да удави болката в уиски.

Забеляза, че пердетата са спуснати, за да не я събуди слънцето, и погледна часовника си. Изсумтя, защото вече бе пладне, отметна завивките и седна на ръба на леглото.

Чакаше я твърде много работа, за да се предава на шибания махмурлук и безутешната скръб. Преди да събере сили да стане, Ларкин влезе с чаша, в която имаше мътна кафява течност.

— Бих казал добро утро, но предполагам, че за теб не е такова.

— Не е толкова зле — каза тя. — Имала съм и по-лоши.

— Все пак не си особено бодра. Глена каза, че това ще помогне.

Блеър скептично погледна чашата.

— Защото ако го изпия, ще повърна всичко, което съм погълнала вчера?

— Не знам. Но сега бъди смело момиче и изпий лекарството си.

— Добре. — Тя взе чашата и помириса съдържанието й. — Не мирише така ужасно, както изглежда. — Дълбоко си пое дъх и изпи всичко наведнъж. После потръпна от главата до петите. — На вкус е отвратително. Същинска скоросмъртница.

— Дай му минута-две да подейства.

Блеър кимна и сведе поглед към ръцете си.

— Снощи не бях в най-добрата си форма, меко казано.

— Никой не очаква от теб винаги да бъдеш във форма. Аз — определено не.

— Искам да ти благодаря, че ме изслуша и ми предложи рамо за утеха.

— Очевидно най-много се нуждаеше от тази част на тялото ми. — Ларкин седна до нея. — С достатъчно бистър ум ли беше, за да разбереш онова, което ти казах?

— Да. Не съм виновна. С главата си знам, че е така. Но друга част от мен все още не го осъзнава, Ларкин.

— Онези двама мъже са те наранили. Аз няма да го направя. — Рязко се изправи, когато преследвачката на демони втренчи поглед в него. — Още нещо, което трябва да проумееш. Ела, когато си готова. Имаме доста работа.

Излезе и затвори вратата, а тя остана загледана след него.

 

 

Доволна бе, че няма време за разтакаване. Щяха да отнесат по старомодния начин възможно най-голяма част от оръжията и боеприпасите до кръга. Хойт и Глена продължаваха работата си върху защитно средство за Кийън. Блеър започна да товари Ларкин, приел образа на кон. Мойра натоварваше Влад, жребеца на Кийън.

— Сигурна ли си, че можеш да яздиш това създание? — попита Блеър.

— Мога да яздя всичко. — Мойра погледна към прозореца на кулата. — Това е единственият начин да успеят. Трябва да са изцяло съсредоточени върху работата си. А не можем да изминем цялото разстояние с толкова багаж след залез-слънце.

— Права си. — Блеър се метна на гърба на Ларкин. — Дръж очите си отворени на четири. Възможно е да имаме компания в гората.

Тръгнаха в колона.

— Наистина ли ги надушваш? — попита Мойра.

— По-скоро ги усещам. Ако някой ни доближи, няма да остане незабелязан.

Огледа дърветата, сенките. Нищо не се движеше, освен зайци и птички.

„Светлина, помисли си тя, и птичи песни.“ Щеше да е различно да изминат този път през нощта. Тя и Мойра щяха да яздят Ларкин, а Хойт и Глена — жребеца. Знаеше, че Кийън може да тича бързо почти колкото кон в галоп, ако се наложи.

Пътеката криволичеше и на места почти се губеше. Другаде сенките бяха толкова дълбоки, че Блеър инстинктивно посягаше към арбалета.

Почувства как Ларкин потръпна и кимна. „Значи и той ги усеща, помисли си. Поне в образа на кон.“

— Наблюдават ни. Стоят на разстояние, но ни наблюдават.

— Ще разберат какво сме намислили. — Мойра погледна назад. — Или ще докладват на Лилит и тя ще се досети.

— Да ускорим ход. Да побързаме.

Излязоха от гората и продължиха през малка нива. На едно възвишение отвъд нея се издигаше каменния Танц.

— Голям е — промърмори Блеър. „Не колкото Стоунхендж, помисли си, но внушителен.“ И също както при Стоунхендж, почти осезаемо почувства присъствието на камъните още преди да влезе в сянката им.

— Силно въздействие.

Слезе от седлото.

— И в този свят, и в моя. — Мойра скочи от коня и опря глава в тялото на Ларкин. — Оттук е пътят към дома.

— Да се надяваме. — В Танца Блеър започна да разтоварва оръжията. — Сигурна ли си, че вампирите не могат да проникнат в кръга?

— Никой демон не може да премине и да стъпи на свещената земя. Така е в Галия, а според всички книги, които прочетох — и в този свят.

Мойра погледна към гората, както бе сторила Блеър. Но се сети за Кийън и какво щеше да се случи с него, ако го оставеха.

— Ще измислим нещо.

Мойра се обърна към Блеър:

— Ти също се тревожиш.

— Проблемът е сериозен. Трябва да осигурим преминаването и защитата му. Това означава, че имаме два сериозни проблема. Удобство е, че тук е безопасна зона и след няколко часа няма да намерим боеприпасите си опустошени, но лошата страна е, че Кийън няма достъп.

Без да мисли, Блеър погали тялото на Ларкин. Когато той извърна глава и я погледна, отпусна ръката си.

— Хойт и Глена са се посветили на тази задача. Ще отидем всички и точка. Така че трябва да намерим начин. — Ларкин размаха опашка и я шляпна отзад. — Хей!

— Ненадминат е в закачките — отбеляза Мойра. — Почти във всеки образ.

— Да, голям шегаджия. Да внимава, че един ден може да остане заклещен в някой от четирикраките си образи. — Застана до главата му. — Какво ще правиш тогава?

Той близна Блеър по скулата и издаде звук, подобен на сърбане.

Мойра звънко се засмя, докато струпваше последните оръжия.

— Разсмива ме дори в труден момент. Аха — каза тя, когато убийцата на вампири изтри слюнката от бузата си. — Май нямаш нищо против да те докосва с език, когато е мъж.

Изпръхтяването на Ларкин прозвуча почти като човешки смях. Мойра отново се захили и възседна жребеца.

— Човек не може да не забележи, когато между двама души гори толкова неудържима страст. Някога и аз си падах по него. — Протегна ръка и разроши гривата на Ларкин. — Но бях на пет години. Това отдавна е минало.

— Тихите води са най-дълбоки — промърмори Блеър. — Ти. — Повдигна брадичка срещу Мойра, когато възседна Ларкин. — Тихо момиче, вглъбено в книгите и малко срамежливо. Не очаквах да приемеш толкова спокойно новината, че се чукам с братовчед ти.

— Че се чукаш с него? — Мойра присви устни, докато яздеха между камъните. — Сигурно това е израз за сексуални отношения. Струва ми се подходящ, защото…

Преметна юздите върху врата на Влад и плесна с ръце. Този път Блеър избухна в смях.

— Ти си пълна с изненади.

— Знам какво се случва между един мъж и една жена. Поне на теория.

— На теория? Значи никога не си… — Видя Мойра смутено да поглежда към Ларкин. — О, извинявай. Големите коне имат големи уши.

— Е, предполагам, че са малки в сравнение с други части на тялото им. Не, никога не съм го правила. Щом ще бъда кралица, ще трябва да се омъжа. Но има време. Искам да открия подходящ мъж, който да ме разбира. В най-добрия случай да обичам така, както се обичаха родителите ми, или поне съпругът ми да е човек, когото истински харесвам. И да е добър в чукането.

Този път Ларкин издаде звук, подобен на мърморене.

— Няма само ти да го правиш. — Мойра извади крак от стремето и леко го срита с ботуша си. — Бива ли го в това отношение нашия Ларкин?

— Той е животно.

Ларкин заподскача в лек тръс.

„Да, помисли си Блеър, хубаво е човек да се посмее, дори в труден момент.“