Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пирати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Island Flame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 95 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rositsa (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Карен Робъртс. Пирати на любовта

ИК „Калпазанов“, София, 1993

Редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954–8070–73–1

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

Само опитните грижи на Марта помогнаха на Кети да не загуби бебето си. Тя сложи леденостудени компреси между краката и около корема й и се опита да спре болките, преди да е станало твърде късно. Джон стоеше безпомощен, докато старата жена като сърдита квачка го изгони най-накрая от каютата. Каза му, че такива неща не са за очите на един джентълмен. Пълният със съмнения поглед, отправен към Джон, поставяше под въпрос неговата принадлежност към такава категория хора, но във всеки случай трябваше да си върви. Понеже знаеше, че с нищо не може да помогне на Кети и детето, пък и трябваше да се грижи „Маргарита“ да не потъне, той си тръгна притеснен. Това, от своя страна, издигна авторитета му в очите на Марта. Като компромис той изпрати Питързхем да помага на жената по всякакъв начин. Щом непосредствената опасност премина, бавачката използваше Питързхем с голямо удоволствие като момче за всичко. В тази импровизирана болнична стая тя бе в стихията си. В продължение на два дни Кети не можа напълно да дойде в съзнание. Бурята отмина и бебето отново се бе успокоило в корема й. След мъченията, които преживя, Кети бе много слаба и Марта настоя да остане на легло, докато детето се роди. Джон също се присъедини към тази заповед и Кети все още се страхуваше да не се подчини открито на двамата. Унилите думи на Джон я зарадваха повече, отколкото си мислеше. Все още бе недоверчив към нея, но вече нямаше чувството, че я мрази толкова. Срамежливо заговори за това с Марта, а тя, доволна, й кимна с глава.

— Капитан Хейл щеше да умре от страх за тебе — увери я радостно. — Той е един от тези, за които раждането на едно дете е нещо много сериозно. Този глупав слуга ми каза, че майката на мистър Хейл е умряла по време на раждане. Значи не е чудно, мис Кети. Знаете ли, може би и аз съм се излъгала в този човек. Той не е толкова ужасен, както си мислех. Въпреки всичко случило се той би могъл да бъде съвсем добър съпруг.

Джон все още спеше извън каютата и Кети лека-полека разбра, че навярно това е най-доброто. Но я посещаваше почти всеки следобед. И макар че държането му бе доста сковано и формално, тя се радваше на присъствието му и мило му се усмихваше, щом се появеше на вратата.

През един от тези дни, приблизително две седмици по-късно, Марта тактично се оттегли, докато Джон бе при нея. Кети реши да използва тази възможност и хвана ръката му. Придърпа го до себе си на края на леглото. Позволи й да държи ръката му, но я гледаше с недружелюбен поглед. По лицето му се четеше нарастващо напрежение.

Кети му обясни, колкото се може по-спокойно и убедително, че няма нищо общо с това, което му се е случило в затвора. Заяви му, че дори не е знаела за повторното му залавяне. Неразбираемо защо, лицето му стана още по-сурово. Още преди да е свършила, той рязко се изправи, издърпа ръката си от нейната и я изгледа отвисоко.

— Джон! — извика тя, когато той се обърна, за да си тръгне.

Болката от недоверието му я преряза като с нож. За момент той я погледна несигурен.

— Няма значение — отговори й кратко. Явно не му бе убягнало нейното вълнение. — Това принадлежи на миналото и ще го забравим. Ти си моя жена, все едно как стана това и какво се случи после. Никога повече не ще говорим за това.

С тези думи той напусна стаята. Кети, развълнувана, извика след него, защото бе решила да говорят за всичко, докато нещата се изяснят. Но той нито отговори, нито се върна. С отчаяна въздишка тя се отпусна назад върху възглавниците. Независимо от учтивото му държане, Джон, както и преди, не й вярваше. Сигурно щяха да минат години, докато го убеди в невинността си. Когато Марта се върна в каютата, по бузите на Кети се стичаха сълзи. Старата жена се хвана за главата. Опита се да я утеши и й донесе чаша хубав чай, от който се вдигаше ароматна пара. След това й нареди да заспива. За свое голямо учудване Кети действително се чувстваше уморена. От този ден нататък Марта оставаше в каютата винаги когато и Джон беше там. За голямо неудоволствие на Кети обаче Джон приемаше почти с облекчение присъствието на жената. И тъй като нямаше друга възможност, Кети остави на мира парливата тема. Да се появи веднъж детето… Ще го обработва толкова дълго, докато му омръзне и се умори да не й вярва. Кети се усмихна тайнствено. Знаеше от опит, че има начини да го накара да я слуша. Нямаше да има никакви задръжки да прекрачи всякакви граници… само да се роди детето.

Кети бе много благодарна на това, че поне Питързхем не бе толкова твърдоглав. Постепенно връзката между нея и този дребен мъж отново стана такава, каквато бе, преди войниците да нападнат Лас Палмас. Той я насърчаваше като Марта и я укоряваше, че не яде нищо и е потисната. Каза й сериозно, че трябва да се интересува най-много от доброто на детето и се опита да я ободри. Бавачката гледаше на странната им дружба с недоумение. За нея бе равносилно на катастрофа това мъж да влиза в спалнята на лейди, която не е негова съпруга, и да стои с часове наред, за да говори с нея. Но тъй като капитанът нямаше нищо против, тя не можеше да попречи на това. Дребният човек бе безобиден, както много добре знаеше, и той само разведряваше мислите на Кети и вдъхваше оптимизъм в намеренията й. Марта с нежелание прие факта, че постоянното появяване на Питързхем допринася за доброто на господарката й. Това не значеше обаче, че трябва да харесва този човек и не го и харесваше.

Кети забеляза нарастващата ревност на Марта към Питързхем, но поглъщаше разказите и информациите на прислужника с такова удоволствие, че съвестта не й позволяваше да го обезкуражава в почти постоянното му присъствие. От него научи, че корабът е поел курс към Южна Каролина, едно от внезапните и необясними решения на капитана. Докато Джонатан Хейл бил в затвора, дочули, че баща му е починал и оставил остатъка от собствеността си на своя син. Когато Питързхем съобщил това на Джон, лицето на капитана за момент останало замислено, а после набързо наредил да поемат курс на изток. Време било вече да се приберат у дома.

Хари дойде да посети Кети само веднъж. Тя предполагаше, че се страхува от гнева на Джон. Наистина не трябваше да се притеснява, помисли си тъжно Кети. Джон бе съвсем безразличен и не прояви и най-малкия белег на ревност, когато му разказа за неговото посещение.

Питързхем намери в трюма вълнен плат с добро качество и Марта го използва да се облече прилично. Кети, прикована на легло, се задоволяваше с пижамите на Джон. Гледката на малкото тяло в твърде големите бели ризи навяваше спомени. Джон не реагира нито веднъж дори с трепване на веждите. От това тя заключи, че се интересува от нея единствено като от майка на детето му. Но щом чувствата му веднъж се събудят, ще се заинтересува от нея и като жена.

След триседмично плаване „Маргарита“ стигна Нова Скота.

Оттам нататък плаваха, не много отдалечени от брега, надолу по крайбрежието на Северна Америка. През зимните месеци океанът бе непредсказуем, затова капитанът предпочете да пътуват по-дълго, но по-сигурно. Кети не издържаше вече, но не й позволиха да стане от леглото дори когато за пръв път видяха сушата. Джон прояви готовност да я изнесе на палубата, но бавачката бе неумолима. Въпреки упорството на Кети стана така, както каза старата жена.

Плаваха на юг и времето малко се позатопли. Кети и Марта бяха определили датата на раждането на детето за трети март. Джон им каза, че ще хвърлят котва в Чарлистоун през третата седмица на февруари. Неговата преценка, както винаги, бе точна. Тя настоя да излезе навън, щом „Маргарита“ влезе в залива на Чарлистоун. Обясни, че иска да види новата си родина дори ако се наложи да пълзи по палубата. Капитан Хейл направи изключение и въпреки забележките на Марта, зави Кети в едно одеяло и я вдигна. Носеше я без усилия, независимо от допълнителните килограми на детето. Кети обви ръце около тила му и тайно се наслаждаваше от допира на силните му мускули до кожата си. Скоро ситуацията щеше да се промени и тя отново ще може да използва женския си чар, за да го убеди в невинността си. Дотогава ще трябва да се примирява с презрението му.

По устните й заигра лека усмивка, когато Джон я изнесе на слънце. Той забеляза доволното й лице и присви очи. Кети бе изцяло погълната от плановете си за бъдещето и посрещна промяната на настроението му с безгрижна усмивка. Крачката му стана малко несигурна и той я погледна объркано с физиономията на човек, гледал твърде дълго в слънцето.

Кети му отвърна с поглед, изпълнен с любов и интерес. През седемте седмици по море той бе възстановил теглото си и отново бе така едър и силен, както и преди. Кожата му пак бе потъмняла от слънцето и вече нямаше брада. Чистите му, смели черти на лицето я привличаха, както и преди. Кети усети по гърба си леки и приятни тръпки, гледайки стиснатите му устни. Искаше да ги докосне със своите… Навярно тази мисъл е била изписана на лицето й, защото почувства учестеното му дишане, когато я погледна. И той я желаеше! Осъзна го внезапно със смесеното чувство на триумф и желание. Огънят в очите му бе израз не на гняв и недоверие, а на чиста страст.

— Извинете, капитане, нещо не е наред ли? — гласът на Марта веднага ги върна в действителността.

Кети видя по бузите на капитана едва забележима червенина. И нейното лице бе приятно топло. Джон малко се посъвзе и отговори на Марта през рамо с думи, изпълнени с лек хумор.

— Господарката ти хубаво е напълняла от последния път, когато имах възможността да я нося. Но ще се постарая да не я изпускам. Ще бъде жалко да я изгубим след всичките ядове, които ни създаде.

Докато говореше, мъчително се взираше в искрящата синя вода. Кети се засмя на себе си, защото знаеше, че дори ураган не бе в състояние да я изтръгне от ръцете му, камо ли да я изтърве. Марта обаче мърмореше с неодобрение по отношение на шегата му. Кети едва не полудя от радост, когато Джон я понесе по палубата и продължи със своите, малко груби, закачки. Днес той повече от всякога приличаше на Джон от Лас Палмас.

Тя бе положила глава на рамото му и не забеляза, че лицето му изведнъж се намръщи. Притискаше се в него като малко, доверчиво дете. Той не каза нищо, но и тя нямаше желание да говори. Отпусната, тя се облегна на силната му гръд и с интерес насочи поглед към града, който щеше да стане нейна родина.

Чарлистоун бе разрастващ се, разточителен град от южните държави, който живееше от близостта си до океана. В пристанището му бяха хвърлили котва кораби от цял свят, които търгуваха с подправки или платове, разменяйки ги за най-важната износна суровина от Чарлистоун — памука.

Кети пое дълбоко въздух и се наслади на топлото слънце, което я огряваше, макар че бе краят на февруари. Джон бе роден в този град и тук бе прекарал детството си. Въпреки горчивите спомени Чарлистоун си оставаше негова родина. Кети твърдо бе решила той да стане и нейна родина.

Запротестира, когато капитанът понечи да я върне обратно в каютата. Би могла да наблюдава трескавия живот на пристанището цял ден, но щом той настоя, тя мило отстъпи. Увери я, че Чарлистоун още много дълго време ще е близо до нея.

Докато Кети си почиваше, Джон слезе на брега. Когато се събуди, все още го нямаше. За нейна голяма изненада Марта го придружи и остави при нея Питързхем. Беше вече тъмно, когато се върнаха на кораба.

Първа в каютата влезе Марта. Носеше планина от пакети в ръцете си. Капитанът я следваше по петите, също тежко натоварен. Кети се изправи в леглото изумена и погледна Джон в лицето. Очите му срещнаха спокойно нейните, а устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Не мога да взема жена си на брега, увита само в едно одеяло — обясни й просто той и хвърли пакетите върху леглото. — Кети гледаше мълчаливо ту пакетите, ту мъжа си. Джон продължи: — А мисълта за едно голо бебе още по-малко ми харесва. Струва ми се, че ще намерите всичко, което е необходимо.

Кети започна да отваря пакетите с треперещи ръце, а Марта я гледаше, сияейки. Имаше три рокли за жена в напреднала бременност: в жълто, бледозелено и в цвят на праскова. Другата кутия съдържаше подплати и бельо, специално направени за една бъдеща майка. Кети вдигна един чифт гащички с еластично средно парче и се обърна, засмяна, към Джон.

— Тези не си ги избирал ти — каза му тя и се разсмя.

Джон също се разсмя и отвърна:

— Признавам. Не съм избирал и тези страшно много на брой детски дрешки. Но ме увериха, че без тях не може да се гледа дете както трябва. Марта ги избра. На нея трябва да благодариш.

— Капитанът ми каза да купя всичко, от каквото вие двамата ще имате нужда — опита се да го защити Марта. — И той плати всички сметки. Това е много повече, отколкото други джентълмени биха направили в този случай.

Кети гледаше усмихната съпруга си и бавачката. Хвана ръката на Марта, придърпа я към себе си и я целуна продължително по бузата. След това, без да се замисля, се обърна и протегна ръка към Джон. По тъмното му лице изби червенина и за момент той се поколеба, но изпълненият с очакване поглед на Марта го принуди да се наведе сковано над Кети. Тя го прегърна нежно и с любов целуна стиснатата му уста. Нейното докосване накараха устните му да се отворят, а ръцете му понечиха да я притиснат към себе си заедно с големия й корем. Марта дискретно се изкашля отзад и този шум го накара да се опомни. Отдръпна се, дишайки забележимо по-бързо. Кети му се усмихваше окуражително. Известно време гледа лицето й, преди да се обърне.

— Моля дамите да ме извинят.

Кети с възхищение и навлажнени очи наблюдаваше мощните движения на тялото му, когато излизаше от каютата. Марта й извика два пъти, докато я чуе. Възрастната жена гледаше господарката си с разбиране, когато разопаковаше съвсем малките бебешки дрешки. Бавачката не спомена нищо за това, което бе видяла. На лицето на мис Кети бе изписана любовта й към капитана. Но що се отнася до него… Мъжете умеят да прикриват чувствата си по-добре. Въпреки това тя доволно се усмихваше, докато помагаше на Кети да подреди и разопакова дрешките.

Беше вече късно сутринта, когато Кети облече жълтата рокля и прибра косите си в строга прическа, както подобава на млада бременна жена. Опаковаха всичките й нови неща в сандъците. Цял час Джон обикаляше по палубата и от време на време показваше главата си на вратата, за да попита какво, по дяволите, толкова правят. Кети му се усмихваше, а Марта бе по-малко любезна. Тя го пропъди и му каза, че тоалетът на една жена е работа, за която се изисква много време, и че един истински джентълмен би трябвало да го знае и да съобрази плановете си с това. Джон отвори уста, но не каза нищо. Като стар боец разбираше кога е победен. Отдръпна се и остави поле за изява на Марта. Най-после Кети бе готова. Джон я понесе към чакащата ги лодка, а на двама моряци бе наредено да се погрижат за багажа. Те зяпнаха от почуда, виждайки планината от куфари и пакети, но се подчиниха на решителните заповеди на капитана по отношение превоза на багажа до дома му. Джон взе Кети на ръце, а тя го прегърна през врата, склони глава на рамото му и му се усмихна. Джон усети аромата на току-що измитите й коси и притвори очи. Само нетърпеливите движения на Марта зад него го спряха да не зарови устни в това блестящо съкровище.

Когато видя, че трябва да бъде снета от палубата на „Маргарита“ в малката лодка, там, долу, във водата, Кети започна да се противи. Не смяташе, че е възможно да се напъха в примката, която Джон бе направил отстрани на кораба. Ако паднеше, щеше да потъне в дълбините на морето. Щом няма друга възможност, по-добре да опита с въжена стълба. Марта напълно се съгласи с нея.

Джон я умоляваше, ругаеше, заповядваше, но Кети не се помръдна от мястото си. Най-накрая той загуби търпение и просто я напъха, колкото се може по-внимателно, в люлката. Кети схвана, че нищо не може да направи и му позволи да я завърже. После затвори очи и се хвана здраво за въжето, което висеше отстрани на кораба. Някой внимателно започна да я спуска, а на другия край я пое друг моряк. Кети бе бяла като платно, когато всичко свърши. Винаги се бе страхувала от високото.

Щом бъдещата майка се оказа на сигурно място в лодката, всичко тръгна много бързо. Марта бе спусната по същия начин и крещеше, висейки във въздуха над синята вода. Тя бе посрещната не толкова внимателно и когато най-после седна на пейката до Кети, ризата й бе цялата мокра. Продължаваше да ругае ядосано, а Джон слезе по стълбата и леко скочи при тях. За щастие повърхността на водата бе гладка като огледало. По време на плаването до брега нямаше други инциденти.

Джон бе наел една карета, която ги чакаше на дока. Той предложи Кети да пътува с него за Уудхем, а Марта да ги последва с втората кола с багажа. Пътуването щяло да бъде кратко и след не повече от час ще си бъдат у дома.

Марта малко се поразсърди, но в края на краищата се съгласи и леко обидена, остана да чака багажа, за да се погрижи за транспортирането му. Джон тайно благодари на баща си за това, че не му бе увесил на врата бавачка и седна в каретата до Кети. Даде знак с кимване на кочияша и потеглиха.

Кети бе облегнала глава на тапицираната седалка и се радваше на шума и многото картини наоколо. По улиците, по които минаваха, имаше малки магазинчета с висящи отвън дървени табелки, възхваляващи всевъзможни стоки. Когато детето се роди, Кети сигурно щеше да прекарва много приятни следобеди с посещения на местните бутици. Щом излязоха от града и се отправиха към кварталите, Джон взе ръката й. Жена му го погледна изненадано. В последно време липсваха такива жестове от негова страна, изразяващи някакви чувства.

— Вчера купих още нещо за теб — каза й той, като продължаваше да държи лявата й ръка, а с другата извади от джоба на палтото си малка кутия.

Кети го гледаше втренчено. Той измъкна от пръста й венчалната халка, подържа я малко в стиснатия си юмрук и невъзмутимо я хвърли през страничния прозорец на каретата. На Кети й спря дъхът, като видя малкия златен пръстен да остава зад тях на улицата и ядосано се обърна към Джон. Той й подаде кутийката.

— Отвори я!

Тя я взе и когато се поколеба да я отвори, сам натисна ключалката. Кети погледна изумена блестящите скъпоценности. Вътре имаше два пръстена: един диамантен — с два малки сапфира от двете страни и една семпла златна халка. Отмести въпросителен поглед от бижутата към Джон.

— Жена ми ще носи моите пръстени — студено обясни той. Кети продължи да го гледа невярващо и той нетърпеливо я подкани: — Сложи ги!

Тя не се помръдна. Джон взе лявата й ръка. Жестът я изненада и тя почувства, че сълзи задавят гърлото й, когато неговите дълги и потъмнели пръсти приплъзнаха пръстените по слабите й бели пръсти. Сякаш се женеха за втори път, само че без гневните чувства, превърнали действителната церемония в жалък фарс. Когато погледна Джон, очите й, без да съзнава това, изразяваха всичките й чувства към него.

— Джон, аз… — искаше да каже, но нещо в лицето му я накара да се въздържи от признанието, което се канеше да направи. Вместо това реши да използва възможността още веднъж да обясни цялата си невинност. — Наистина не знаех, че си бил в затвора. Никога не бих наредила да те бият. Моля те, повярвай ми.

От очите му лъхна хлад.

— Струва ми се, че се изразих достатъчно ясно: няма да говорим повече за това. Няма нужда да правиш тези жалки опити за помирение. Уважих факта, че съм женен за теб и не трябва да се страхуваш, че ще си отмъстя, независимо от всичко, което ми причини. Ти си в пълна сигурност, що се отнася до мен.

Заболя я от режещия тон на последните му думи. Пое дълбоко въздух и се помъчи да спре сълзите си. „В никакъв случай не бива да плача“ — строго си заповяда тя. В последните седмици на бременността винаги много бързо се разплакваше.

— О, боже, ще опиташ всичко, нали? — каза разгневено Джон и отмести поглед от подозрителния блясък в очите й.

— Естествено, че ще опитам — ядосано отвърна Кети. — Женитбата е тъжно нещо, затова искам да го развеселя малко.

— Кучка! — процеди през зъби Джон.

На устните й се появи доволна усмивка. Жадна за мъст, си мислеше, че и двамата в еднаква степен се държат отвратително. Ако вярва, че тя ще играе ролята на изтривалка, значи се е излъгал! Бе решена да му плаща със същата монета. Остатъкът от пътуването премина в пълно мълчание. Чуваше се само чаткането на конските копита по мръсната настилка. Джон се отърси от мрачните мисли, които го бяха налегнали, за да обясни на кочияша пътя към една точно определена улица.

— Пристигнахме — каза лаконично на Кети.

Тя се изправи и веднага бе в състояние да забрави всичко, случило се между тях, от нетърпение да види новия си дом. Пътят криволичеше между две редици високи дъбови дървета. От двете страни се разстилаха широки зелени полета. В далечината се виждаха неясните контури на двуетажна тухлена къща. Когато я наближиха, затаи дъх. Къщата бе хубава! Импозантен господарски дом с големи бели колони пред входа. Верандата се простираше по цялата дължина на къщата, а над входната врата от дъбово дърво блестеше прекрасен извит прозорец. От двете страни на стълбата се издигаха магнолии с големи бели цветове.

Каретата спря пред кръглия параден вход. Джон направи движение, сякаш искаше веднага да скочи, но се спря, когато една жена се приближи и се втренчи в него. Джон също се загледа в нея, а лицето му стана странно сурово. После слезе от каретата.

— Добро утро, Изабел — поздрави Джон с безизразен глас.

Погледът на Кети се премести от широкия гръб на съпруга й към елегантно облечената жена на верандата. Тя бе доста симпатична. Имаше черни коси и блестящи очи. Фигурата й, стегната в къса копринена рокля, бе много пищна. Кожата на лицето й обаче бе набраздена от множество малки бръчки, а червената й уста издаваше, че е недоволна. Тя е на доста години, помисли си Кети, по-стара е от него. Изведнъж в нея се породи подозрението, коя може да е тази жена.

— Джон! — жената отговори на поздрава с кимване. Безсрамният й поглед цинично се плъзна по едрото му тяло, но когато се върна на лицето му, очите й се разшириха. — Променил си се, скъпи мой.

— Ти също, Изабел — отговори сдържано Джон. Най-после си спомни за Кети и внимателно я измъкна от каретата. Тя го стрелна със змийски поглед, а той се засмя на гнева в очите й.

— Я да видим кой е там! — Изабел погледна Кети с присвити очи, на което й беше отвърнато с високомерие. Собственическото държане на тази жена към Джон доста бе объркало Кети.

— Това е жена ми — хладно отговори той и я понесе без усилия нагоре. На края на стълбите се спря. — Кети, това е Изабел, моята мащеха.

Подозрението на Кети се потвърди. Значи това е жената, от която Джон се бе възхищавал като юноша и която бе разбила така брутално всичките му илюзии, като бе мамила баща му. Кети трябваше доста да се напъне, за да промърмори няколко вежливи думи, които жената не удостои дори с отговор.

— Е, Джон? — безсрамно го попита тя. — Нямаше ли друг начин!

Тези грозни думи накараха Джон да стисне устни, а Кети почувства как се изчервява. Независимо от това, дали й харесва или не, последната забележка бе сполучлива. Никога обаче нямаше да остане длъжна на мащехата на Джон. И докато той крачеше по верандата, тя се помъчи да се усмихне любезно и да задържи тази усмивка. Изабел ги последва във фоайето.

— Когато един мъж види жена като Кети, веднага предприема всичко, което е по силите му, за да я притежава. Или вече си забравила как стават тези неща?

Джон бе отговорил между другото, но думите му засегнаха жената, което пролича ясно по избилата червенина по лицето й. Тъкмо искаше да отговори, когато Питързхем влезе бързо във фоайето и тя преглътна думите си.

— О, Питързхем — спокойно го посрещна Джон. — Вече се питах къде си. Виждам, че нарежданията ми… Не са изпълнени.

— Съжалявам, капитане, но тя настоя да остане. Каза, че искала да види вашата годеница.

Питързхем отправи молещ за извинение поглед към Кети, която му се усмихна.

— Естествено, че пожелах да я видя, Джон — каза Изабел с престорена радост. — Предполагам, че тя все пак ще е снаха на твоята мащеха. Ще я представя на моите приятели. Когато днес Питързхем се появи тук и разказа тази смешна история, че искаш къщата за семейството си, аз трябваше да се уверя за всичко със собствените си очи. Толкова е трудно човек да си те представи като глава на семейство!

— Е, сега, след като видя, че съм действително глава на семейство, ще ни извиниш. Жена ми не се чувства добре и има нужда от спокойствие. Питързхем, приготвил ли си й стая?

— Най-добрата, капитане.

Джон се обърна, за да тръгне към стълбата, но Изабел го хвана за ръката. Кети й отправи леден поглед, но тя не й обърна внимание и продължи да интимничи с него. Момичето внезапно изпита желание да издере с нокти изрисуваното лице на тази жена.

— Ще наема къща в града, Джон. Трябва да наминеш към мен, щом настаниш жена си. Ще можем да поговорим за старите времена.

— Може би, Изабел. Предполагам, че си взела домашните прислужници?

— Те са мои — тя повдигна рамене и прокара пръстите си с лакирани в искрящо червено нокти по ръкава му. Кети стисна зъби заради интимността на този жест. — Баща ти ми ги даде, преди да умре. Имаш късмет, че получаваш къщата. В края на краищата ти никога повече не се върна тук.

— Правилно, никога не се върнах — отвърна й хладно Джон и се обърна. Кети го прегърна по-здраво през врата, когато заизкачваха стълбите, неотлъчно следвани от Питързхем.

— Разбира се, можеш да използваш каретата, която чака отвън — каза капитанът, хвърляйки й последен поглед през рамо.

— Ти си твърде мил, доброто ми момче — измърмори жената. — Не забравяй да ме навестиш. Зная колко… самотен може да бъде един мъж, когато жена му е в особено положение.

Чувайки тази директна покана, Кети шумно пое въздух. Джон стисна челюсти. И след като Изабел си тръгна, той продължи да наблюдава възмутеното момиче в ръцете си.

— Няма да отидеш при нея — каза Кети с нотка на оскърбление, като не искаше Питързхем да я чуе. Не бе в състояние да скрие гнева си.

— Заповядваш ли ми, жено? — сега вече наистина я погледна ледено.

Кети кимна, а в очите й все още гореше гневът от безсрамното поведение на Изабел.

— Не го прави! — в гласа му прозвуча странна бруталност. — Спомни си, чу тук ти само ще бъдеш търпяна. Нямаш право да разпитваш за моите действия нито сега, нито в бъдеще.

Кети го наблюдаваше, а болката, породена от думите му, проникваше в нея като нож.

— Дори и в съня ми не би ми хрумнало да те питам за това, какво правиш, мъжо — нарочно наблегна на последната дума и така му се подигра, защото той винаги я наричаше „жено“. — Но и ти също не бива да ме питаш какво правя.

— Не бих казал — мрачно й отговори той.

Питързхем го изпревари и отвори вратата на стаята, с което прекрати спора им. Когато я положи в средата на голямото легло, Кети гледаше мъжа си ядосано.

— Сигурен съм, че ще ти бъде удобно тук — гласът му издаваше, че се държи на разстояние от нея. Тя знаеше, че казва тези думи само заради присъствието на Питързхем.

— Сигурно — отговори му със същата студенина, твърдо решена да не се предава в тази игра на учтива незаинтересованост.

Тонът й породи отново искри в очите на Джон и мускулът на бузата му затрепери предупредително. Изглежда, още малко и гневът му щеше да избухне. Преди да може да отговори обаче, Питързхем, който стоеше до прозореца, каза:

— Капитане, госпожа Марта пристигна с останалия багаж. Искате ли да го огледам?

— Сам ще свърша това. И без това трябва да се върна в града. Ти ще останеш при мис Кети, докато дойде Марта, а после ще огледаш какво е останало от оборите. Ако добре си спомням баща ми, едва ли може да се каже, че са пълни.

— Ще поостанем ли тук, капитане? — попита спокойно Питързхем.

— Ще поостанем — кратко отговори Джон и напусна стаята, без да удостои Кети с поглед. Тя прехапа език, за да не изкрещи след него. Той каза, че се връща в града. Естествено, за да се срещне с онази жена! Той бе човек, обичащ удоволствията, а и тя знаеше, че не е имал жена от месеци насам. Ако отидеше при нея, никога не би му простила. „Но дори и да отиде — един глас вътре в нея й се изсмя, — ти така или иначе никога не ще узнаеш. Кой ли ще ти разкаже за това?“

В продължение на следващите десет дни подозренията я разяждаха отвътре като рак. Джон почти никога не бе вкъщи, а когато бе там, бе лаконичен и нямаше време. Кети не можа да узнае дали се среща с Изабел или някоя друга жена, но това бе повече от вероятно. В края на краищата нямаше много неща, които биха го спрели. Макар че бе негова жена, с нея не го свързваше вече първоначалната любовна връзка или поне чувството за вина. И той ще прави точно това, което му харесва. „По дяволите“ — мислеше си ядосано Кети. И ако това не й изнася, въпреки всичко трябва да го разбере! Единственото, което говореше срещу неговата изневяра, бе постоянният приток от нови роби в имението им. Възможно бе чисто и просто да се занимава с търсенето на работна сила, необходима за Уудхем и за превръщането му в една печеливша памукова плантация. Кети чу от Питързхем за този план. Капитанът решил да става фермер, нещо съвсем неразбираемо за дребния прислужник. Но щом в главата на капитан Джонатан Хейл влезе нещо, той го прави както трябва. Питързхем не би се изненадал, ако още следващото лято получат голяма реколта памук!

Кети твърде малко се интересуваше от памука. Бе ядосана и изтощена и ако трябваше да е откровена, липсваше й Джон. Горещо очакваше раждането на детето така, както затворник жадува свободата. Когато тялото й отново принадлежи само на нея, ще промени всичко. Закле се да спечели отново любовта на мъжа си.

Марта бе назначена за икономка и постепенно ставаше все по-свадлива. Не бе свикнала да общува с роби и бе недоверчива към тях до дъното на душата си. Отказваше да пуска роби в близост до Кети, защото вярваше, че всички те планират въстание и ще прережат гърлото на момичето в мига, в който имат възможност. Постоянните трудности, предизвикани от поведението на Марта, не се отразяваха добре на здравето на Кети. Щом стъпи отново на краката си, организацията на слугинството ще бъде още един проблем, с който трябваше да се занимае.

До първия ден на март времето се задържа топло и слънчево. И тогава еднообразието бе прекъснато от слаб и краткотраен дъжд. Лекото почукване на капките по затворените прозорци приспиваше. Кети през целия ден се чувстваше странно летаргично и плодът, който носеше, й се струваше по-тежък от обикновено. Приемаше го за нормално, защото детето от ден на ден растеше.

Тази сутрин Джон бе надникнал в стаята й, и с хладна учтивост се бе осведомил за състоянието й. Беше облечен официално и Кети с гняв възприе атрактивната му външност. Той бе отговорен за неприятното й положение, но въобще не страдаше! Тя го погледна кисело и не продума. Мъжът й не прояви никакъв интерес към реакцията й, само повдигна подигравателно вежди и замина.

Кети седеше, облегната на планина от възглавници, в огромното си легло и вечеряше. Наблюдаваше разстроена халката си, чиито блестящи камъни отразяваха светлината на свещта до леглото. Джон бе подлец, горчиво си мислеше тя. Точно сега той сигурно е с друга жена, която целува и люби. Тялото на Кети изгаряше от ревност. Ако Джон бе тук, с най-голямо удоволствие би му ударила плесница.

Разгневена, тя бодеше с вилицата си парче месо и си представяше, че това е Джон. Но когато заби зъби с мрачно доволство, очите й изведнъж се разшириха. Голямо количество вода се стичаше по краката й и мокреше одеялата и матрака. Какво, за бога… Слисана, оглеждаше тялото си. Беше мокра цялата! И тогава прозря истината. Бе дошло времето! Бебето искаше да излезе!

Огледа се за звънчето, което всъщност трябваше да е до леглото й, но, странно защо, не бе там. При Марта и всички тия объркани слуги нищо не бе на мястото си. Спешно се нуждаеше от помощ. Опита се да извика, но гласът й бе слаб и тя разбираше, че извън стаята не биха могли да я чуят. Затова стисна зъби, прехвърли крака през леглото и се надигна. Сега не трябваше вече да се притеснява, че би могла да направи нещо, което да предизвика появата на бебето. То така или иначе бе на път!

Краката й трепереха от продължителното лежане в леглото, но все пак й се удаде да се довлече до вратата, като се придържаше за мебелите. Първата вълна болки я заля, когато стигна преддверието. Сви се и задиша тежко. Болката отмина така бързо, както и се появи. Не било толкова страшно, помисли си с облекчение. Може би раждането на дете не е толкова мъчително, както се страхуваше тя.

Стаята й беше отдалечена от стълбите само през три врати. Стигна до началото на стълбата, облегна се на перилата и погледна надолу. Не се решаваше да слезе. Едно падане би могло да убие и двамата — и нея, и детето.

— Марта! — извика тя. Гласът й, за съжаление, бе твърде слаб. Опита отново: — Марта!

Една от вратите, водещи към фоайето, се отвори и Кети видя успокояващата светлина на лампа, падаща върху една от етажерките с книги. Тъкмо искаше да извика отново, когато Джон се появи с един друг мъж.

— Многократно ви благодаря, че наминахте, Бейли — каза Джон и разтърси ръката му.

— Беше удоволствие за мен, капитан Хейл — отговори непознатият.

Кети се опита да се скрие в сянката на горното преддверие, защото не искаше да привлича вниманието, докато този непознат човек бе там, но нова вълна от болки я разтърси и от нея се отрони слаб стон.

Джон, почти унесено, погледна нагоре към стълбата. Щом видя Кети на горния й край, лицето му, невярващо, замръзна.

— Боже мой! — извика той и се затича, вземайки по две стъпала наведнъж. Кети усети две силни ръце да я прегръщат с безкрайна нежност. Облегна глава назад и се опита да му се усмихне. Усилията й бяха прекъснати от нова болка.

— Време е… ще раждам! — изстена тя.

Джон й кимна, а лицето му бе бледо.

— Ще те занеса — спокойно й каза той. — Дори не трябва да ме прегръщаш. Просто се отпусни! Всичко ще се оправи!

Вдигна я нежно и внимателно я върна обратно в спалнята й. Положи я върху леглото и се запъти пак към вратата. Виковете му за Марта разтърсиха къщата до основи.