Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пирати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Island Flame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 97 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rositsa (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Карен Робъртс. Пирати на любовта

ИК „Калпазанов“, София, 1993

Редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954–8070–73–1

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Капитанската каюта бе непроменена. Натикаха грубо Марта и Кети вътре и заключиха вратата. И двете чуха превъртането на ключа в ключалката. Бе тъмно като в рог и леденостудено, но младата жена все още добре се ориентираше. Трепереше от студ, но и чувстваше облекчение, че е освободена от демоничното присъствие на Джон. Зъзнейки, отиде до масата и запали свещта върху нея. Видя, че и Марта трепери. Възрастната жена бе обвила дебелите си ръце около тялото, а краката й бяха посинели от ходенето по снега. Бе изминала боса разстоянието от къщата до каретата, която ги чакаше малко по-надолу по улицата. Кети предположи, че Джон я носи на ръце, защото е бременна. Бе усетила приятния допир на ръцете му до тялото си и сърцето й щеше да се пръсне. Имаше само една разлика: той я докосваше така, сякаш я мразеше. В този момент бе убедена повече от всякога, че е полудял.

Кети чу тракането на зъбите на Марта и изтича към бавачката си, за да я прегърне силно.

— О, мис Кети — промърмори сломено тя. — Мислите ли, че ще ни направи нещо?

— Струва ми се, че не, Марта — отговори момичето, макар че самата тя не бе сигурна в това. Отиде до леглото и взе две одеяла. С едното зави бавачката, а с другото — себе си. — Ако искаше да ни причини зло, вече да го е направил — каза тя, като с това искаше да убеди не само Марта, но и себе си. После клекна пред печката с въглища и сложи няколко трески, преди да драсне клечка кибрит. След малко въглищата се разпалиха и Кети остана доволна от себе си.

Когато се обърна, очите на старата жена бяха затворени, а главата й — клюмнала назад. Лицето й бе пребледняло. Кети се страхуваше, че всичко, което бяха претърпели досега, се отразява много по-лошо на бавачката й, отколкото на самата нея. Марта въобще не познаваше Джон. Може би е получила инфаркт от ужас. Кети се надигна тромаво, тъй като вече бе в седмия месец, и отиде до нея.

— Защо не полегнеш, Марта? — попита я внимателно. — Леглото е много удобно, гарантирам ти — усмихна се на тези си думи, като се надяваше малко да разсее страха, изпълващ стаята.

Марта отвори очи и се втренчи в леглото така, сякаш ставаше дума за отровен охлюв.

— Това ли е леглото, където… ви е донесъл, след като… мило мое, бедно дете, сигурно си била примряла от страх. Не знаех… — Марта не можа да довърши. Гледаше Кети със съчувствие и обич, а тя й се усмихваше.

— Да, това е леглото, където… — повтори Кети закачливо думите й с надеждата да разведри малко настроението. — Но трябва да призная, че по това време бях по-скоро любопитна, отколкото уплашена. Питах се какво представлява. Тогава… Джон бе… друг — след тези думи тя прехапа долната си устна, а погледът й помръкна.

Марта хвана ръката й.

— Полудял ли е, мис Кети? — прошепна тя.

Момичето затвори очи. Точно от това се страхуваше и тя. Но не бе възможно да го каже, защото тогава възрастната жена ще се изплаши още повече. Тя отвърна на ръкостискането й и рязко се обърна.

— Ела — каза тя, избягвайки директния отговор. — Да отидем на леглото. Замръзнала съм цялата и нямаме никаква полза да стоим тук и да си блъскаме главите.

Марта послушно стана и последва господарката си. Кети я сложи да легне върху възглавниците, разстла отново двете одеяла и се мушна в леглото до бавачката си. Легнаха плътно една до друга, за да се стоплят взаимно. Сега вече Кети не можеше да не мисли за Джон. След строгата заповед: „Тръгвайте!“ той не каза нито дума повече, дори тогава, когато грубо махна връзките от ръцете й по пътя към брега. Явно бе, че е дошъл да й върне за нещо, което тя му е причинила. Ясно личеше от поведението му. Но какво ли бе това нещо? Със сигурност не можеше да е ядосан толкова много заради женитбата, за която го бе принудила! Не, той бе много по-брутален и твърде разярен, за да става дума само за такава смешна причина. Но какво тогава бе направила? Отчаяно се мъчеше да си припомни каква друга болка би могла да му е причинила, но не откриваше нищо. Само се потвърждаваше ужасното й подозрение — той чисто и просто се бе побъркал.

Кети потръпна и се зави още по-добре. Мисълта, че се намира безпомощна в ръцете на един луд, й бе изключително неприятна. Какво бе предизвикало такава промяна у него? Може би някога ще се опомни. Или пък баща й ще успее да я спаси, преди да се случи нещо по-ужасно. Кети се надяваше на това с цялото си сърце. Споменът за сивите очи на Джон, които горяха като пъклен огън, я караше да се поти от страх.

Беше й ясно, че шансът за спасение намалява с всяка изминала секунда. Чуваше над тях плющенето на платната, когато ги вдигаха по мачтите. Внезапното разклащане на кораба означаваше, че се отправят към открито море. Мили боже! Очите й се разшириха от ужас. Този път нямаше да има спасение! Човекът, който я отвлече, в очите на закона е неин съпруг и тя бе изцяло подчинена на неговата воля. Бе негово притежание, негов роб и всеки, който застанеше между тях, според закона нямаше право. Тази мисъл не й позволяваше да мигне. Лежеше с отворени очи, а сърцето й заби силно, когато осъзна, че изцяло бе хваната в капана на Джон. А трагикомичното в тази история бе, че тя самата го принуди да се ожени за нея.

Въпреки страха си момичето се унесе в неспокоен сън. Първото нещо, което чу, бе превъртането на ключа в ключалката. Очите й се разшириха от страх, когато вратата се отвори и Джон влезе. Кети инстинктивно придърпа одеялото високо до брадичката си. Това движение привлече вниманието на капитана и той я погледна с презрение. После се обърна към този, който го следваше:

— Искам да се изкъпя — направо каза на човека, който не се виждаше. Отговорът бе бърз и покорен. Джон се обърна отново към Кети.

— Хайде, по дяволите, изведи я оттук — избоботи с кратко кимване по посока на Марта, която току-що се бе събудила и изглеждаше като замаяна. — Веднага!

— З… защо? — запъна се Кети и инстинктивно сложи ръка върху старата жена, сякаш да я предпази от нещо. Марта се изправи. Сивата й коса стърчеше разрошена на всички страни. Тя прегърна Кети.

— Не се страхувай, миличко. Никой не може да ме отдели от теб!

Това бе недвусмислено предизвикателство. Марта гледаше Джон настойчиво. Той се отдръпна, като сбърчи заплашително дебелите си черни вежди. Останалата част от изражението му бе скрито под страшната брада. Кети трепереше, а ръката на Марта прегърна по-силно раменете й.

— Казах вън оттук! — гласът на Джон бе спокоен, но със заплашителна нотка. — Освен ако не желаете да ме гледате, като се къпя. Имате избор.

Повдигна с безразличие рамене и се обърна отново към вратата, през която се провираше с ваната от порцелан Питързхем, добре познат й от по-щастливи времена. Като видя стария си приятел, настроението на Кети малко се повдигна. Явно не бе оставена само на милостта на Джон!

— О, Питързхем! — извика тя. — Как сте?

Чувайки радостния й глас, очите на Джон се смалиха. Прислужникът я погледна с каменно изражение на лицето.

— Много добре, уважаема госпожо, благодаря — отговори й с леден глас.

Кети се облегна на възглавниците. Добри ми боже, и Питързхем я мразеше! Какво бе направила? Никой ли няма да й каже? Или си мислеха, че тя знае?

Устните на капитана се изкривиха в призрачна, доволна усмивка. Младата жена го погледна. Ужасният блясък в очите му бе изчезнал и абстрахирайки се от отблъскващата брада и мръсните дрехи, сега той й изглеждаше почти нормално. Болен ли беше? Или тук чисто и просто ставаше нещо, което тя не разбираше?

Докато Питързхем пълнеше ваната, Джон започна да разкопчава ризата си. Дори за секунда не изпускаше от поглед Марта. Бузите й почервеняха, когато разбра, че той ще направи точно това, което каза. Кети видя объркването й и нежно я поотмести към края на леглото.

— Марта, всичко е наред. Можеш да излезеш. Той няма да ми причини болка.

Джон не й възрази и продължи небрежно да се съблича. Марта скочи от леглото, когато той измъкна ризата от панталона си. Веднага се обърна обаче към Кети.

— Затвори си очите, миличко — уплашено й каза тя. — Не е редно да го гледаш така.

Джон се усмихна тъжно. Освободи се от ризата си и небрежно я хвърли на пода.

— Той е моят мъж, Марта — спокойно каза Кети.

Бавачката едва не възкликна. От устата й излезе едно приглушено „Ооо“ и тя сложи ръка върху устата си, когато Джон започна да разкопчава панталона си. По всичко личеше, че ще се съблече съвсем гол, все едно кой го гледа.

— Всичко е наред, Марта — повтори спокойно Кети.

Хвърляйки последен, ужасен поглед към Джон, Марта излезе бързо от каютата, следвана от Питързхем. Прислужникът не удостои младата жена с никакво внимание. Тя го гледаше изумено, а после погледът й отново се върна на Джон, който доста несръчно сваляше панталона си.

Гъстите черни косми, които покриваха тялото му, сега бяха оредели и потъмнели. На Кети й секна дъхът при вида на ребрата му, прозиращи през бледата му кожа. Някога привлекателен и силен мъж, с добре очертаващи се мускули, сега изглеждаше като човек, спасен от гладна смърт. Единствено непроменен бе членът му, който наред с иначе изтощеното тяло, изглеждаше почти цинично голям. Кети бързо извърна поглед.

— Малко е късно за момичешки срам, не мислиш ли, жено? — саркастично коментира реакцията й Джон. Начинът, по който изговори последната дума, я превърна в изключително оскърбление. Омразата, която гореше в него, я накара да потръпне.

— Не ме наричай така! — остро протестира тя, без да се замисли.

Разгневен, Джон се приближи до нея, а Кети се сгуши колкото се можеше дълбоко във възглавниците си. Ръцете му хванаха нежните й рамене и ги натиснаха брутално. Кети се задъхваше от страх и болка. На лицето му се появи ужасяваща усмивка; повдигна я високо, за да я погледне право в лицето.

— Всъщност знаеш ли колко близо бе до смъртта снощи? — попита, я сякаш между другото. Деляха ги някакви си десет сантиметра. Безумният блясък отново се бе върнал в очите му. Кети поклати страхливо глава. Би направила всичко, за да го успокои. — Много близо. Ако не носеше детето ми, днес нямаше да си жива. Така че не се опитвай да ми казваш какво да правя и какво не. Бих могъл да реша, че не си заслужава заради него да търпя змийския ти език.

Отдръпна ръцете си така, сякаш изведнъж му се повдигна от нея. Кети падна назад върху леглото. Следеше с поглед всяко негово движение и дишаше на пресекулки. Когато й обърна гръб и се запъти към ваната, Кети извика уплашено:

— Гърбът ти! Какво се е случило с него?

Джон се обърна и в този момент очите му горяха така, че можеше да я запали с поглед.

— Не се опитвай да ме баламосваш, повлекано такава! — изрева той. — Търпението ми в момента е на изчерпване. Особено що се отнася до теб! Само малко ми трябва, за да ти покажа колко неприятно е да те удрят с камшик.

Кети го гледаше втренчено. Той приличаше на луд, но все още говореше със съзнанието, че е прав. И Питързхем се бе отнесъл към нея с демонстративно презрение. Лека-полека предположенията й се избистриха: и двамата я обвиняваха в нещо, за което тя дори не предполагаше.

— Джон, виждам, че си ми много сърдит — каза му меко, без да изпуска дори за секунда от поглед сивите му очи. Искаше да добави и: „Ще ми кажеш ли защо?“, но той я прекъсна с див рев:

— Ядосан, ядосан? Ти, курво! Би трябвало да те изкормя и ще го направя, ако не затвориш проклетата си уста.

Бе свил юмруци и наистина създаваше впечатление, че едва успява да се владее. Виждайки безмилостната заплаха в очите му, Кети се предаде и замълча. Джон се поотпусна и се насочи към ваната. Лицето му се изкриви болезнено, щом горещата вода докосна изранения му гръб. От леглото Кети все още виждаше гноясалите рани. Изглежда, е бил бит неведнъж, а често. Какво ли е станало с него?

— Джон, би ли ми казал какво ти се е случило? — осмели се да го попита след няколко минути. Той обърна глава и изгарящите я очи отново се спряха на нея. Сплъстената черна брада го караше да изглежда като някой непознат.

— Имаш много нежен глас. Мек и прелъстителен. Той почти успя да ме убеди, че и ти самата си такава. Но ти ми даде урок, нали? Показа ми, че под тази приятна външност се крие сърце от камък, един себелюбив, ужасен характер. Предупреждавам те: не си играй с мен. Нима мислиш, че ще се хвана още веднъж на въдицата ти? Да те убия, ще бъде за мен най-голямото удоволствие в живота ми. И ако продължаваш да ме дразниш, може би няма да мога да се въздържа, докато детето се роди.

Кети го гледаше ужасена. Тонът му бе недвусмислен. Искаше да изкаже учудването си, но после размисли. Той бе решил да я презре. Освен това тя не можеше да се отбранява както трябва, преди да научи в какво я обвинява. След като не може да изрази невинността си в думи, може би ще успее в дела. Тя прехвърли крака през леглото и се изправи тромаво. Дебелият й корем ясно се открояваше през нощницата, а плитките й при всяка крачка подскачаха върху гърдите й. Тя вървеше към него, а Джон я следеше несигурно и недоверчиво. Погледът му се плъзна по хубавото й лице, а после, като привлечен от магнит, се спря на издутината в средата на тялото.

— Боже! — промърмори той и затвори очи, сякаш не можеше да търпи повече тази гледка.

Кети се изчерви, понеже мислеше, че се отвращава от бременността й, но не се остави това да я сплаши. Продължи спокойно напред, докато докосна хладната порцеланова вана. Устата му бе стисната, а очите — затворени. Младата жена търпеливо гледаше твърде дългите му коси.

Най-после Джон отвори очи и я погледна мрачно.

— Какво си наумила, кучко? — просъска той.

Това оскърбление запали искри в очите на Кети, но тя прехапа език и не каза нищо. Наведе се и взе от водата сапуна и изтривалката. Съвсем леко докосна с пръсти гърдите му. Той веднага вдигна ръце и я хвана грубо за китките.

— Попитах какво смяташ да правиш? — изфуча, гледайки я като раздразнен хищник.

— Косата ти трябва да се измие — отговори му хладно, като скри чувствата си зад маската на спокойствието. Разчиташе преди всичко на това, че той не би посмял да я нарани, поне докато носи детето. Ако грешеше, то последиците щяха да бъдат катастрофални. Но ако имаше право… Веднъж вече докосванията й се бяха оказали ключ за неговите нежни чувства. Може би ще са пак и сега.

— Предлагаш да я измиеш? — гласът му бе мек, но погледът — твърд. — Значи наистина вярваш, че с тези малки, бели ръце можеш да ме докосваш и така да поправиш всичко, което си ми причинила? Не, жено, няма да стане. Въобще не си прави усилия. По време на цялото това мъчително пътуване те опознах и няма да го забравя никога.

— Не искам да го забравиш, Джон — каза спокойно тя и освободи ръцете си от неговите. Потопи парцала във водата и го изстиска над главата му. Той не помръдна, когато водата започна да се стича по лицето му. Младата жена повтори това. После се наведе напред, за да загребе повече вода и намокри хубаво косата му. Той все още не протестираше и тя го насапуниса. С пръсти разреса сплъстените кичури. Косата и кожата му бяха мазни. Това бе в състояние да отблъсне Кети, но тя не се погнуси. Масажираше нежно кожата му и отстраняваше нечистотиите. В началото Джон се скова от докосванията й, но после лека-полека се отпусна.

— По дяволите, защо пък не? — чу го да говори на себе си. — Сега те познавам, вещице, и втори път няма да успееш да ме победиш.

Кети бе достатъчно умна да продължи, сякаш не бе чула нищо. След малко вдигна ведрото с топлата вода, която Питързхем бе приготвил и бавно го изля върху главата му. Мръсната сапунена пяна се стече от него. Джон се обърна да я види. Каквито и думи искаше да й каже, те замръзнаха върху устните му, когато зърна над главата си голямото дървено ведро, наполовина пълно с вода.

— Пусни го веднага! — изрева той.

Кети така се изплаши, че изтърва ведрото. То падна с трясък на пода и водата изпръска нощницата й. До кръста бе мокра. С едната си ръка бе покрила шията си и недоумяващо го гледаше с широко отворени очи. Джон скочи и излезе от ваната. Грабна една кърпа, за да се избърше. През цялото време я ругаеше без прекъсване. Изумена, тя се отдръпна назад. Какво бе направила този път, че така го разяри? Не разбираше нищо, а сините й очи го молеха за обяснение. Джон забеляза това.

— Значи действително смяташ, че можеш отново да ме прелъстиш? Мислиш, че можеш да ме накараш да омекна, използвайки сегашното си положение, нали? Може би дори се надяваш да си спестиш наказанието, след като детето се появи на бял свят? По-скоро ще идеш в ада! Единственото, което ме крепеше и благодарение на което оживях, бе мисълта и плановете за това наказание. И ти няма да го избегнеш. Твоите малки хитрини са напълно безсмислени!

Докато Кети все още се мъчеше да разбере думите му, той нахлузи чисти дрехи и се втурна навън. Вратата се тресна зад него и тя остана сама, загледана в стената. Ужасната истина я заля като убийствена вълна. Все едно колко голямо бе презрението му и колко много я мразеше, любовта й към него бе непроменена.

Целия ден Джон не се прибра в каютата. Марта се върна и легна в леглото. Питързхем донесе сковано обяда, но Джон отново не дойде. Кети нетърпеливо отблъсна загрижеността на бавачката си. Искаше й се да изкрещи, защото Питързхем се правеше, че не чува всичките й въпроси.

Най-после настъпи вечерта и корабът се поуспокои. Кети, нетърпелива и изнервена, чакаше завръщането на мъжа си. Бе вече полунощ, когато най-после осъзна, че той няма да дойде. Мислеше си тъжно, че наистина я презира, щом не може да понася присъствието й в една и съща каюта. Сълзи се стичаха по бузите й, когато угаси свещта и си легна. Чувстваше се самотна и изгубена под завивките. Марта похъркваше доволно и за да не я събуди с хълцането си, Кети завря глава във възглавниците. Утешаваше се с това, че на следващия ден щеше да получи отговор на въпросите си. Ако не от Джон или Питързхем, то поне от екипажа. Все някой ще й каже, бе сигурна в това.

Климатът й създаваше проблеми. Когато на следващата сутрин се събуди, валеше силен сняг. От дървената рамка на прозореца се спускаха ледени висулки. Морето, както и небето над него, бе сиво и мрачно. Студът и разумът караха Марта и Кети да не напускат мястото си пред печката, седнали плътно една до друга. Кети искаше да разпита за всичко първия, който влезе.

А това бе Питързхем. Той донесе обяда. Кети отвори след краткото му почукване, но вместо да вземе таблата от ръцете му, го хвана за ръката и го придърпа в каютата. Затвори вратата и се облегна така, че да не може да се измъкне покрай нея. Познаваше добре прислужника и знаеше, че щеше да се отнесе с респект към една бременна жена. В никакъв случай не би използвал физическа сила.

Питързхем постави таблата на масата и с достойнство тръгна към вратата. Кети скръсти ръце пред гърдите си и му се усмихна решително. С одеялото на раменете си и дългата, свободно пусната коса приличаше на индианка. Старият човек спря пред нея колебливо.

— Бихте ли ме извинили, мадам — каза неестествено той, без да я погледне в очите, но в цялото му изражение се четеше укор.

— Искам да знам какво се е случило с Джон, Питързхем — каза внимателно Кети. — Няма да мръдна от мястото си, докато не ми кажете.

— Трябва да питате самия капитан, мадам — тонът му бе много студен, а погледът — пренебрежителен. — В правата ми не влиза обсъждането на личните му дела.

Кети опита по друг начин.

— Питързхем, аз съм негова жена. Имам право да знам какво не е наред с него.

— С капитана всичко е наред, доколкото знам, мисис Хейл.

Подчертаването на титлата й бе отвратително. Кети все повече се ядосваше. Първо неразбираемата промяна в настроението на Джон, сега пък и на Питързхем. Бавно тръгна към него. Мъжът започна да отстъпва и не знаеше какво да направи. Тогава Марта изтича към Кети и хвана ръката й.

— Мис Кети, мислете за детето! — предупреди я с пронизителен глас жената.

Кети забеляза несигурния поглед на Питързхем към големия овал и веднага разбра как да го накара да говори.

— О, Марта! — извика тя и се хвана за корема.

Марта пребледня, а прислужникът онемя. Кети започна да стене и старата жена се обърна гневно към мъжа:

— Видяхте ли какво направихте, сатана! — изкрещя тя. — Да развълнувате така мис Кети сега, когато чака дете! Заради вас може да роди по-рано. Тогава капитанът ще се зарадва!

— Аз не исках… — запъна се Питързхем и се надвеси над младата жена, а тя вдигна поглед към него, като продължаваше да охка.

— Питързхем, какво се е случило с Джон? — попита с престорено пресипнал от болка глас.

Лицето на прислужника веднага стана непроницаемо, но Кети отново изстена и той неохотно се предаде.

— Знаете твърде добре отговора, мис Кети — сериозно й каза той, а от устата на момичето се изплъзна леко триумфираща усмивка, защото той я нарече пак по стария начин. — Но щом ви доставя удоволствие да чуете от друг това, което и без друго знаете, добре. Капитан Джон бе осъден на смърт и затворен. Екзекуцията щеше да се състои онази сутрин, ако мистър Хари не бе чул за нея. Ние го спасихме, за което ми се струва, че вие много съжалявате. Всяка жена, по чието нареждане бият мъжа й с камшици и го оставят да умре от глад, заслужава възможно най-тежкото наказание. Не очаквайте помощ от нас, мис Кети — в гласа му отново се върна ледената антипатия.

Кети се надигна бързо, забравила напълно мнимата болка, защото бе шокирана от разкритията на Питързхем.

— Аз… съм наредила да го бият с камшици и да гладува? — повтори невярващо и погледна мъжа така, сякаш не е наред. — В затвор? Дори не знаех, че е в затвора! Та в деня, в който войниците завзеха Лас Палмас, той избяга! Откъде да зная, че после е бил хванат. Казвам ти, Питързхем, не знаех нищо. Не знаех, повярвай ми!

— Мен не трябва да ме убеждавате, мис Кети — и в тези последни думи имаше омраза. — По-добре убедете в това капитан Джон. Но, ако позволите, ще ви дам един добър съвет: само не му излизайте с тази история. Не е в настроение да слуша явни лъжи.

— Но това не е лъжа! — изплака момичето и искаше да последва Питързхем, който с достойнство се отправи към вратата. Марта я задържа и той излезе.

— Марта, какво да правя? — извика Кети с изпълнени с болка очи.

Марта я прегърна през рамо с дебелите си и силни ръце и я заведе до леглото, сложи я да легне и я зави. Кети трескаво размишляваше. Някак си трябва да убеди Джон в невинността си. Но как да го направи, като той дори веднъж не се приближи до нея? Имаше само един начин — да отиде тя при него.

Бурята, извила се над „Маргарита“, не отслабна и през останалата част на деня. Вълните премятаха кораба като играчка в ръцете на великан и Марта сериозно я хвана морската болест. Кети, свикнала от последното си плаване с люлеенето в морето, се опитваше да угоди на бавачката си, но единственото, което истински би й помогнало срещу неприятните последици, щяха да бъдат изминалите часове и по-спокойното време. Най-накрая успя да убеди Марта да си легне. Жената се сви на кълбо и лека-полека се успокои и заспа.

Кети седна на един стол пред печката и започна да размишлява. Това бе възможността, която чакаше.

Докато бавачката бе будна, не можеше да напусне каютата. Марта по-скоро би я завързала за леглото, отколкото да й позволи да излезе навън в тази буря. За Кети необходимостта да говори с Джон бе по-важна от всичко. По отношение на бурята тя само повдигна рамене.

Взе решение и тръгна към вратата, като хвърли бърз поглед през рамо към спящата дълбоко стара жена.

Взе едно одеяло и го сложи върху главата си, за да се предпази от вятъра, и излезе.

Бурята бе толкова силна, че без малко да отскубне вратата от ръката й, но тя отчаяно я държеше, защото трясъкът сигурно щеше да събуди Марта. Заболяха я мускулите на ръцете, докато се опитваше да я затвори съвсем бавно след себе си. Най-после успя и се облегна, дишайки тежко, с гръб на вратата. Дъските на палубата бяха мокри и леденостудени под босите й крака.

Кети се огледа наоколо, но не видя нищо друго, освен мрачносиво и бяло. Небето и морето имаха един и същи цвят и малки частици сняг и лед се смесваха със студената пяна, сякаш се опитваха да я пронижат като хиляди малки остриета. Вятърът свиреше, ужасно разярен, че някаква си черупка като „Маргарита“ се осмелява да му се противопостави. За момент Кети се замисли дали да не се откаже от намерението си и да се върне в каютата, където бе топло, сухо и сигурно, но после се стегна и пое към кърмата. Тя бе съвсем наблизо и жената се държеше за перилата при всяка крачка. След като иска до говори с Джон, ще трябва да се срещне лице в лице с бурята.

С една ръка стискаше здраво одеялото, а с другата се прикрепяше и изкачваше стъпалата, които бяха гладки като стъкло, а замръзналите й крака не я слушаха, така че се придвижваше много трудно. Два пъти пада на колене, но отново успяваше да се изправи. Корабът танцуваше като сатанински дух. В ръцете й се забиваха трески от перилата, но тя не обръщаше внимание на болката. В мислите й беше само Джон.

Трябваше да го убеди, че няма нищо общо със затворничеството и мъченията. Само тогава можеше да се надява на любовта му.

Най-после стигна кърмата. Държеше се за дървените перила и се заоглежда невярващо. Кърмата бе съвсем празна. Бяха завързали руля с въжета, за да не се нарушава курсът. Кети се обърна и огледа останалата част от кораба.

На палубите нямаше жива душа. Нито един човек! Сърцето й заби лудо от една ужасна мисъл. Нима всички са изхвърлени зад борда? Само тя и Марта ли са единствените живи на кораба? Боже мой, какво се е случило? Какво…?

— Джон! — извика уплашено. — Джон!

— По дяволите! — вятърът донесе до нея гневния отговор.

Кети вдигна глава и очите й се разшириха. Видя размитите сиви сенки на покатерилите се по такелажа мъже, които отчаяно се бореха с въжетата, държащи издутите от вятъра платна. Един от тях изостави работата и започна да слиза. Лицето и контурите на тялото му не се виждаха ясно в снежната буря, но Кети интуитивно усещаше, че това е Джон.

Когато той стигна палубата, ушите й доловиха ужасно бучене.

Успя да забележи страха в очите му, когато светкавично се затича към кърмата.

Поклати глава и усети, че се усмихва, наблюдавайки как бърза на зигзаг по палубата. Когато стигна стълбата, бученето бе станало още по-силно и Кети инстинктивно погледна през рамо.

Това, което видя, накара сърцето й да замре. Огромна тъмна вълна се бе устремила към тях. Жената закри лицето си с ръка, сякаш за да се предпази, и в същия момент осъзна, че в никакъв случай не ще успее навреме да се скрие на сигурно място.

Изведнъж някой я бутна на пода и едно тежко тяло се хвърли отгоре й. Две ръце я обвиха и притиснаха здраво към перилата.

— Спри да дишаш! — изкрещя някой в ухото й.

Кети автоматично направи каквото й бе казано. Веднага щом затвори уста, тонове ледена вода се изляха върху им. Опитваха се да й отнемат дъха и да я изтръгнат от здравите ръце, които я държаха.

Кети почувства мощната сила на водата, която я теглеше. Сама не би успяла да й устои.

След няколко секунди този ужас отмина. „Маргарита“ се замята бясно и после отново се поуспокои. Усети, че я изправят на крака и ръцете, които я държаха, сега я раздрусаха.

— Проклета малка глупачка! — крещеше разгневено Джон и въобще не забелязваше, че вятърът отнася виковете му и Кети изобщо не можеше да го чуе в тази буря. — Без малко да си мъртва!

— Трябваше да говоря с теб — опита се да обясни момичето, но забеляза отчаяно, че той не я чува, както и тя него.

Опита още веднъж.

— Искам да ме изслушаш! — изкрещя тя и разтърси ръката му.

Той я погледна с убийствен поглед, а ръцете му се плъзнаха от раменете й и се насочиха към шията й.

— Успокой се или ще те удуша още сега! — ръцете му силно стиснаха тънката й шия. Кети успя да се отскубне, а очите й се разшириха от ужасната болка, която забушува в корема й. Тя изкрещя и се присви.

— Какво, по дяволите…?

Кети падна на колене на кърмата, обхванала с ръце корема си, сякаш да го опази. Обля я нова вълна от болка. О, боже, тя губеше детето си!

Джон се наведе над нея и щом разбра какво става, я взе на ръце. Силно я притискаше до себе си, докато се мъчеше да стигне стълбата. Бесният вятър отнасяше ругатните, които бълваше непрестанно. Кети го гледаше право в лицето, а болката в корема й все повече се усилваше. Стенеше и се опитваше с ръце да опази бебето. Погледите им се срещнаха и тя видя обхващащата го паника. Леко учудена, тя се попита защо ли се страхува. После всичките й мисли изчезнаха, залети от новата страшна вълна от болката. Успя да изкрещи и благословената тъмнина на безсъзнанието се спусна като завеса над нея. Джон изпсува ужасно, когато усети, че се отпусна в ръцете му и с огромни скокове по стълбата се отправи, колкото се може по-бързо, към каютата.