Метаданни
Данни
- Серия
- Куейд (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Yankee Wife, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от неизвестен език
- Емилия Михайлова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 71 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2010)
- Сканиране
- ?
Издание:
Линда Леъл Милър. Съпругата-янки
ИК „Алекс Принт“, София, 1994
История
- — Добавяне
9
Думите му така разтърсиха Лидия, че тя не намери отговор, докато не извървяха целия коридор и не стигнаха до вратата на стаята й. Арогантната сигурност на Бригъм, че тя би приела предложението му без нито миг колебание, бе просто влудяваща.
— По-скоро бих се омъжила за танцуваща мечка в Йеслър Хол! — процеди през зъби тя, скръсти ръце и го изгледа свирепо.
Думите й явно не го обезпокоиха.
— Не се и съмнявам в това, — спокойно отговори той и в сивите му очи заигра присмехулно пламъче. — Би могла да научиш това тромаво, беззъбо същество на някои нови трикове и да го накараш да те следва по петите, като просто го подръпваш за синджира. — Бригъм замълча и въздъхна. — Ти нима да си щастлива с мъж, над когото можеш да се налагаш, Лидия, и го знаеш прекрасно.
Самата близост на този невъзможен мъж караше бунтовническата плът на Лидия да потръпва от желание да бъде докосвана от него, но тя вирна още повече брадичката си и подкладе пламъка в очите си.
— Готова съм отчасти да се съглася, г-н Куейд, — каза тя. — Не бих желала мъж, който да ми позволява да го тъпча в краката си, но не бих желала и такъв, който да се опита да направи същото с мен!
Бригъм се приближи още малко към нея и Лидия усети как кръвта й се втурна в бяг, заля я като порой и подкосявайки коленете й, се изкачи чак до челото.
— Така ли смяташ? — провлечено изговори думите той. — Че аз бих бил властен съпруг?
Лидия си помисли за твърдия, ефикасен начин, по който Бригъм ръководеше дърводобивните си фабрики, а и цялото градче Куейдс Харбър. Нямаше нито един човек там, вероятно с изключение на Девън, който би посмял да не се подчини на думата му и не би отговарял тежко за последствията, в случай че се осмели.
— Изобщо не се съмнявам, че би бил властен съпруг — каза тя.
Междувременно беше успяла да отстъпи назад до вратата и се стараеше да набере кураж да натисне дръжката и да избяга вътре.
Бригъм се наклони още и облегна двете си ръце на рамката, почти докосващ раменете й. На брада му имаше трапчинка, забеляза тя, която подчертаваше упоритата ъгловатост на челюстта му.
— Аз съм господарят в моя дом — съгласи се тихо той, — и това няма да се промени. Но бих могъл да ти осигуря спокойно пристанище, Лидия, и безопасност. — Буреносно тежкият му поглед се спря преднамерено върху устните й и ги накара да потръпнат. — И бих могъл да ти дам деца.
Сладостна тръпка прониза Лидия, защото знаеше, че не ставаше въпрос за Шарлот и Мили. Говореше за деца, които тепърва щяха да се раждат.
Лидия притисна гърба си до вратата и сърцето и лудо запулсира в гърлото. Той не каза нищо за любов — не биваше да забравя това!
Устните му почти се докосваха до нейните. Имаше намерение отново да я целуне и ако го направеше, нейната решимост и воля просто щяха да бъдат повлечени и отмити от прилива на буйна страст и тя вероятно би се съгласила, на което и да е негово скандално желание.
— Ти искаш да имаш собствени деца, нали Лидия? — попита той и замечтаната нотка в гласа му помете почти цялата й останала сила. — Синове. Дъщери. — Устните му докоснаха нейните, леко, предизвикателно, карайки я да желае много, много повече. — Много деца.
Тя бързо затвори очи, опитвайки се да обуздае разума и тялото си.
— Да — прошепна тя, събрала в тези думи цялата болка на копнежа си. Бяха все още в коридора и можеше да дойде някой и да ги види и тази компрометираща поза, но Лидия не искаше и да знае за това. Не можеше да се помръдне.
Леко, с нежност, която не бе подозирала за такъв огромен и силен мъж, Бригъм обхвана дясната й гръд с дланта си. С бавно движение на палеца накара зърното й да набъбне и да закопнее с желание, чиито дълбочини Лидия не можеше дори да проумее, но за което закопня от цялата си душа.
— Помисли върху това — каза Бригъм, докосвайки, само докосвайки я, а устните му се плъзнаха край нейните само за частица от секундата. После, неочаквано той отстъпи назад.
Лидия го изгледа за миг напълно объркана, готова да се свлече на пода сега, когато ръцете му вече не я подкрепяха, после трескаво затърси ключа в джоба си и отвори вратата. Когато се обърна да погледне, Бригъм вече изчезваше надолу по стълбите.
Тогава си спомни за известната Скид Роуд, улицата, която Мили много информативно и беше посочила от борда на кораба, навлизайки в пристанището на Сиатъл, с опърпаните си публични домове, кръчми и игрални казина. И се замоли Бригъм да не бе се отправил натам, за да търси забрава в прегръдките на някоя дама с порочни наклонности.
Последните му думи още отекваха в съзнанието й, когато повдигна фитила на лампата до леглото си и я запали. „Помисли върху това“, беше казал той. А всъщност с това искаше да й каже: „Помисли за начина, по който се чувстваш, когато те целувам, помисли си какво ще бъде, когато лежиш гола в ръцете ми, за да заченем нашите деца.“
Лидия седна на ръба на леглото и тъжно въздъхна. Благодарение на Бригъм Куейд и скандалния му ефект върху нейните чувства, тя не можа да мисли за нищо друго през нощта.
Беше хубав, слънчев ден за плаване по море и в залива беше хвърлил котва един параход, но имаше и един прекрасен платноходен кораб. Шарлот си представи как се качва на борда на клипера и се отправя далеч през морета и океани, към непознати земи и екзотични хора и внезапно се почувства като птичка, затворена в кафез. Тя обичаше баща си, обичаше чичо Девън и дори Мили, но все пак копнееше да отлети. Доколкото можеше да си спомни, вечно бе мечтала за това, да напусне Куейдс Харбър и да остави цялата му неромантична сивота далеч зад себе си.
Леля Персефона вече всеки момент щеше да се качи на малкия влекач, който трябваше да я отведе заедно с другите пасажери на големия кораб и Шарлот едва потискаше желанието си да се промъкне някак с нея и да се скрие в някоя спасителна лодка на борда му, или пък в тъмно ъгълче на трюма. Понякога си мислеше, че ако в съвсем близкото бъдеше не и се случеше нещо интересно и възбуждащо, буквално щеше да полудее.
Дори при всепризнатия си фантазьорски талант обаче, тя не можеше да си представи как би осъществила подобно бягство, когато баща й стоеше толкова наблизо, а параходът бе далеч навътре в залива. Не би могла да се промъкне незабелязана на влекача, а да доплува до кораба бе също изключено, независимо, че плуваше много добре.
Тя прегърна и целуна обляната в сълзи пра леля, обаче мислите й продължиха да се реят някъде из залива, този път насочени към големия клипер, хвърлил котва на пристана. Докато леля Персефона вървеше по рампата към влекача и всички й махаха за довиждане, Шарлот се обърна и измери с възхитен поглед високата му мачта и плетеницата въжета, спуснати от върха й и обтегнати за палубата. Върху грациозния и корпус някой беше изрисувал с красиви букви думата „Енчантрес“[1].
Шарлот беше очарована.
Незабелязана от никого, тя предпазливо се приближи към дървения мост, прехвърлен към кея и застана до стоянката на „Енчантрес“ и засенчи очите си от слънцето, за да погълне с поглед цялото величие на формите на кораба. Баща й веднъж беше казал, че платноходните кораби скоро ще останат само като реликви от миналото, изместени от мощните параходи и споменът за думите му изпълни Шарлот с горчива тъга.
Тя си представи капитана на разкошния клипер като някой известен и славен пират, който би се чувствал в гнезденцето си така удобно, както например леля Персефона в собствената си гостна. Неконтролируемо и съвсем непознато чувство стегна като в обръч гърлото й и сълзи бликнаха от очите й.
В този момент и се стори, че всеки пътуваше нанякъде, всеки вършеше нещо и преживяваше приключения — всеки, с изключение единствено на нея.
— Шарлот! — Познатият глас отекна през малкото пространство между двата спуснати към кея трапа и се преплете с крясъците на чайките и сирените на влизащите и излизащи от пристанището лодки.
Все още засенчила очите си с ръка, Шарлот се обърна с лице към баща си.
— Идвам, татко, — послушно викна в отговор тя. Може би планът започна да се оформя в главата й точно тогава; тя никога после не успя да каже със сигурност.
— Сега отиваме да видим мечката! — радостно изчурулика Мили, когато Шарлот се присъедини към семейството си и г-ца Маккуайър на другия док. — И струва цели пет цента, само, за да влезеш вътре и да погледаш!
Шарлот въздъхна. Някои хора се задоволяваха с толкова нищожни забавления!
Г-ца Маккуайър се усмихна на Шарлот, стопляйки душата й по същия приятен начин, както я караше да се чувства внезапното появяване на слънцето през мрачен ден. Тя искаше Лидия да й бъде приятелка, но се боеше, да не би да се привърже твърде силно, а после тя да реши да си замине.
Обядваха в ресторанта на хотел „Империал“, а после изминаха краткото разстояние до Йеслър Хол и си купиха билети, за да видят мечката.
Шарлот потъна в още по-дълбока меланхолия, когато видя това бедно и тромаво същество, което се опитваше да танцува върху дъното на едно обърнато корито. Около шията на мечока висеше окъсана червена верижка, а козината му на места беше протрита и под нея се виждаше незащитена плът. Под командата на дресьора си той отвори уста, за да „проговори“, при което стана ясно, че бяха извадили всичките му зъби.
Шарлот, седнала на пейката като всички други зрители, извърна глава и я притисна за момент към мускулестото рамо на баща си.
Баща й леко стискаше лакътя й.
— Няма страшно, Чарли, — прошепна той, използвайки галеното име, което беше тайна между двамата. — Никой не причинява болка на мечока.
Очите на Шарлот отново се изпълниха със сълзи. Не я разстройваше това, че животното танцуваше, а факта, че му бяха отнели свободата и достойнството.
Сега той би трябвало да се скита из високите планини, да ловува през лятото и да потъва в сън през зимата…
— Може ли да изляза? — попита тя.
Баща й размисли за миг, после кимна.
— Но не се отдалечавай много. Пощенският кораб пристига след около час и ще пътуваме с него.
Шарлот безмълвно поклати глава, хвърли още един състрадателен поглед към мечката и забърза по дъсчената пътека между пейките, към отворената врата на задната страна на сградата.
Извисилите се мачти на „Енчантрес“ моментално привлякоха погледа й и нещастната мечка беше забравена. Стоянката на кораба не беше далеч, значи можеше да отиде да погледа отблизо и да се върне до Йеслър Хол дълго преди края на представлението. След няколко минути Шарлот застана до ръба на трапа, свързващ кораба с кея и вдигна очарован поглед към палубата му. Помисли си, че сигурно беше пътешествал до Китай и до Хаити, а може би до Европа и Австралия също. После затвори очи и се опита да си представи какво ли би било да стои горда до перилата му и да съзерцава никой голям, екзотичен град, започващ да придобива форма в далечината.
През тялото й премина тръпка на странна възбуда. На кораба можеше да има хора, но те не се виждаха, а един бърз поглед през рамо я увери, че и от кея никой не й обръщаше особено внимание.
Шарлот тръгна нагоре по трапа, като се придържаше за въжените перила от двете му страни и бързо се озова на палубата. Този кораб се полюшваше леко под краката й, но усещането много й хареса. Представи си, че е на път за Лондон и й предстои парти на чай у кралицата.
— Ало? — извика тя, докато соленият бриз залющя по полите на най-хубавата й рокля от синя коприна, украсена с дантела по деколтето и маншетите. Никой не й отговори и Шарлот вдигна глава, за да огледа мачтите и спусналите от тях въжета. Внезапно копнежът да огледа отвисоко нашир и на длъж напълно я завладя. Представяйки си, че е Мариан, преодоляваща сложна плетеница от лиани, за да достигне до скривалището на Робин Худ и да го предупреди за смъртния капан, подготвен му от шерифа, Шарлот се закатери нагоре.
Усещането за мощ и свобода бе прекрасно. Шарлот отхвърли глава назад, заловена ловко за въжетата и остави вятъра да играе с дългите й, светлокестеняви коси. Заизкачва се все по-високо и по-високо, не спря, докато пред очите й не се разкри гледката на малките ферми и индиански колиби, притаени сред гората.
— Хей! — извика никакъв глас. — Ти там! Какво търсиш горе?
Шарлот сведе поглед и именно с това сгреши. Изпита чувството, че се с покатерила на някой планински връх — палубата й изглеждаше точно толкова далеч. А долу стоеше млад мъж с доста дълга тъмна коса, прилепнал по бедрата брич и широка, развяна от вятъра моряшка риза.
Тя преглътна и ръцете й замръзнаха, впити във въжетата. Стори й се, че колкото и здраво да се държи за тях, пак няма да е достатъчно здраво, за да не полети надолу към смъртта си.
— Помощ! — каза тя, но думата не беше повече от шепот и нямаше начин той да я чуе.
Все пак Шарлот усети раздвижване на въжетата и когато събра смелост да сведе очи, видя как той се катереше към нея спокойно и умело, както паяк в мрежата си. Тя преплете още по-здраво ръце във въжетата и увисна на тях.
Той скоро достигна до нея.
— Хайде, малката, — каза й с престорена нежност, ще те сваля долу.
Шарлот прекара език по пресъхналите си устни.
— Ти капитана на кораба ли си? — попита го с треперещ глас. Или трябваше да говори, или щеше да изпадне в истерия и да запищи като трион, впил се в дънера на чепато дърво.
Той наистина изглеждаше като пират с тази панделка, привързала косата му отзад. Очите му бяха толкова сини, че Шарлот се изплаши за миг, че ще падне и ще се разбие по-скоро в тях, отколкото долу, на твърдата дървена палуба, а равните му зъби проблеснаха в контраст със загорялото му от слънцето лице, когато той се усмихна. Изглеждаше да е на около двадесет и две години.
— Не, хлапенце, — каза той, като обхвана плътно талията й с едната си ръка. — „Енчантрес“ ще бъде моя, когато чичо ми се убеди, че мога да се справям с нея. Хайде сега. Да слизаме оттук.
Шарлот се разтрепери.
— Страх ме е!
— Твърде неприятно, че не си имала достатъчно разум, за да се изплашиш по-рано и да не се катериш тук — заяви нетърпеливо той. — Как се казваш, всъщност?
— Ш-Шарлот — заекна тя. Шарлот Куейд.
— Здравейте, Шарлот. Аз съм Патрик Тревърън. Мога ли да ви поканя за този танц?
Тя се загледа в него, объркана докрай, а после осъзна, че той се опитваше да улесни положението й, като се шегуваше. Тя внимателно опипа въжетата, хвана ги с двете си ръце, както би се хванала за въжена стълба и предпазливо спусна крак за първата стъпка надолу, благодарна до безкрайност за силната ръка на Патрик, обвита около кръста й.
— Аз и не зная да танцувам, — отговори тя и моментално изпита омраза към себе си за това, че се държеше като глупаво дете.
Бяха изминали около половината път до крайната си цел, когато Шарлот отново погледна надолу. Палубата, морето, кеят и всичко наоколо затанцува пред очите й и Шарлот беше сигурна, че вече съвсем щеше да се изложи и ще повърне.
— Не мога да продължа — каза тя.
— Разбира се, че можеш — твърдо отговори Патрик. — Ето, обвий ръцете си около врата ми и аз ще те пренеса до палубата.
Той я прегърна здраво с едната си ръка, а използва другата, за да продължи да се спуска, при това така, както би се спуснала маймуна по лианите си в джунглата. В момента, в който стъпиха долу обаче, учтивите му маниери съвсем се стопиха и той грубо остави Шарлот да стъпи на краката си.
— Някой трябва да те метне на коляното си и да те напляска по дупето — заканително изръмжа той, сложил ръце на хълбоците си. — Що за глупав трик от твоя страна, да се покатериш така по такелажа?
От обида бузите на Шарлот пламнаха. От думите на Патрик Тревърън я заболя особено силно, острият му тон бе много оскърбителен, а тя не беше свикнала да я оскърбяват.
— Ако само ме докоснеш, баща ми така ще те набие с камшика, че ще ти остане само ей толкова мъничко живот — заплашително отвърна тя, показвайки му образно между палеца и показалеца си невероятно малкото пространство, което би го отделило от смъртта. Гневният й изблик бе просто начин да се защити, защото нямаше никакво правдоподобно обяснение за постъпката си. — И не смей да ме наричаш с обидни имена, ти… морска маймуно!
Патрик я гледа упорито в продължение на един дълъг, страшен момент със сурово сключени вежди, но после избухна в смях:
— О, ти си храбра, наистина. Иди си в къщи, Шарлот Куейд, и си играй с куклите и разните си играчки. Един плавателен съд от рода на „Енчантрес“ не е място за малки момичета!
Ако имаше нещо, което Шарлот мразеше, то беше да се отнасят към нея като към дете. Беше на тринадесет, достатъчно голяма, за да се омъжи и ражда деца, както ставаше в някои страни. Без нито дума повече, тя се завъртя на пети и се насочи към трапа.
— И всичко хубаво! — извика Патрик след нея.
— Пръждосвай се в ада, господин Тревърън! — кресна в отговор тя.
Веднага щом стигна кея, започна да тича, обезпокоена, че арогантният й спасител можеше да реши да дойде да я хване, да я завлече отново на мачтата и да я пусне оттам с главата надолу.
Щом излезе от пристанището обаче, тя се осмели да хвърли поглед назад и види Патрик изправен гордо до перилата високо над нея, а блесналото зад гърба му слънце очертаваше стройното му, силно тяло като в ореол. Шарлот си отдъхна с облекчение, много бързо изместено от разочарование. Някъде в подсъзнанието си разбра, че всъщност беше искала той да я последва.
Тя остана дълго загледана в него, разбрала най-после и нещо друго — че той беше принцът от всички легенди и приказки, които бе чела и чувала. И че Патрик Тревърън не можеше да бъде неин, защото бе още прекалено млада за него.
Със сълзи, запарили отново в очите й, Шарлот вдигна полите си и се затича към Йеслър Хол.
Докато Бригъм наблюдаваше Лидия, прехласната в мечката, гърлото му се сви и напрегна от необикновено вълнение. Той я желаеше, твърдоглава малка янки със собствено мнение, каквато си беше и я желаеше така, както никоя друга жена дотогава.
Под лявото й ухо пулсираше видимо малка вена; мястото му се стори уязвимо и Бригъм бе завладян от съвсем неприличното желание да го целуне. Не че толкова се тревожеше кое бе прилично и кое не, но наоколо имаше много хора, включително собствената му десетгодишна дъщеря.
Той неспокойно се размърда на твърдата пейка. Можеше спокойно да отведе всяка друга жена в леглото си, но с Лидия беше различно.
Бригъм въздъхна. Не че изпитваше някакви нежни чувства към нея, не това. Той не вярваше в романтичната любов, а и беше свидетел какво бе сторило едно такова лудо увлечение на Девън, но беше съвсем искрен, когато предната нощ предложи на Лидия да се омъжи за него.
Той скръсти ръце, прочисти гърлото си, после се облегна напред, положил лакти върху коленете си. По дяволите! Как мразеше да седи така, като ученик в час. Искаше му се да излезе и изпуши една цигара, но това щеше да означава да остави Лидия сама, а той нямаше такова намерение. Повечето от дърварите, миньорите и работниците, изпълнили залата, бяха отправили погледите си към нея, а не към мечката на сцената. Тъй като на ръката й нямаше златна халка, поне половината от тих щяха да започнат да я ухажват още в мига, когато излезеше.
Бригъм се намръщи и отмести поглед към Мили, която гледаше представлението с блеснали, широко разтворени очи. Лицето му се разведри, а сърцето му заби по-бързо, после тревожно се сви. Сега, след заминаването на леля Персефона, наистина не беше прилично да държи в къщата си неомъжена жена. Беше лош пример за момичетата, а само Бог знае какви идеи можеха да се породят в главите на тези двете в резултат на това.
Представлението най-после свърши и Бригъм обхвана лакътя на Лидия, с доста собственически маниер, като всъщност, и помогна да стане на крака.
— Пощенският кораб сигурно е пристанал — нелюбезно промърмори той. За пръв път в живота му се прииска да твори поезия като Девън, обаче обикновените думи биха всичко, на което бе способен. — Време е да си ходим у дома.
У дома.
Думата на Лидия не предизвика спомени за Фол Ривър и положително не за Вашингтон Сити или Гетисбърг. Не, в паметта й изникнаха картини от Куейдс Харбър. С обнадеждаващата си редица от дървени къщи, шумната дъскорезница, величествената гледка на планини и вода и повече дървета, отколкото биха били Божиите ангели.
Тя се изчерви. „У дома“ беше голямата къща на хълма, обърнала поглед към наченките на бъдещия град, независимо от това, че ти нямаше легално право да я нарича дом.
Върху един варел вън до сградата Шарлот седеше и люлееше крака с виновно изражение. Мили изтича към нея, бъбрейки в неспирен поток от думи с мнението си за всеки номер от представлението на мечката, а и за няколко нови, на които биха могли да я научат при добра дресура.
Сърцето на Лидия тревожно се сви. Кога беше започнала да обича децата на друга жена така, сякаш биха нейните собствени?
Бригъм все още я държеше под ръка и допирът, му я изпълваше със сладка тъга. Почти й се искат да беше приела предложението му, поне за да може да разбере какво бе онова нещо, което тялото й толкова силно желаеше от неговото.
Една каруца докара багажа им до кея, но Бригъм даже не го удостои с поглед, докато отвеждаше Лидия на кораба. Шарлот и Мили послушно ги следваха.
— Мисля, че твоята леля Персефона ще ти липсва — каза тя, когато стояха до перилата на палубата и наблюдаваха помощник-капитана и няколко други мъже, пренасящи багажа на кораба. Лидия изобщо нямаше намерение да казва това, но не знаеше думи, с които да изрази истинските си чувства, дори за самата себе си.
Бригъм се усмихна мрачно, без да я поглежда, а от това й стана още по-тъжно.
— Да, ще ми липсва — отвърна той. — Беше време да направи едно дълго гостуване при сестра си, леля Корделия, а и да предприеме онова нейно пътуване из Европа, за което си мечтаеше през последните пет години.
Лидия понечи да докосне ръката му, но отдръпна пръстите си точно преди да се допрат до силно загорялата, мускулеста плът, подаваща се от навитите ръкави на ризата му. При следващите й думи, гласът й прозвуча глухо и дрезгаво.
— Благодаря за това, че ни заведе да видим мечката, — каза тя.
Той най-после се обърна към нея и въпреки че устните му бяха застинали неподвижни и сериозни, в очните му играеше шеговито пламъче.
— Мисли, че ти привлече повече внимание, отколкото мечокът — отговори той.
Корабната сирена изсвири и вдигнаха трапа от кея, но шумовете, съпровождащи отпътуването, изглеждаха далечни, като викове в края на дълъг тунел. Тогава, съвсем леко, Бригъм протегна ръка и отмести едно кичурче коса, паднало на бузата й.
Допирът му я накара да затвори очи за момент и да стисне така здраво перилата, че изпита болка в пръстите си. После го погледна и се опита да разведри атмосферата с една шега.
— Предполагам, че ако някога реша да си търся съпруг, ще зная къде да го намеря — каза тя, спомняйки си за цялото внимание, засвидетелствано й от мъжете в Сиатъл.
Веселото пламъче незабавно изчезна от очите на Бригъм и те възвърнаха оловносивия си цвят на буреносен облак. Той отвори уста да каже нещо, после явно реши, че е по-добре да замълчи, обърна се я остави сама.
— Какво му стана? — попита Мили с уста, пълна със сладкиша, който Бригъм й беше купил по-рано, докато пазаруваха в един магазин за хранителни стоки в Сиатъл. — Той изглежда наистина много крив напоследък.
Лидия се наведе към нея и прошепна:
— Крив е. И ако бях на твое място, щях да стоя настрана от него.
Мили кимна и се втурна нанякъде, чувствайки се съвсем като у дома си. Лидия се обърна, за да потърси с поглед Шарлот и я видя вперила поглед в пристанището с обичайното си изражение на отнесена, неземна замечтаност.
Тя изчака момент, стараейки се да прецени дали момичето имаше нужда от компания, или не, после реши да рискува и се приближи.
— Шарлот? — Лидия извади от джоба си един увит в станиол маслен сладкиш и й го подаде. — Ако ми кажеш за какво мислиш, получаваш това.
Шарлот погледна сладкиша, взе го, после смутено й се усмихна:
— Случвало ли ти се е да мислиш, че ако не преживееш някакво велико приключение веднага, просто ще откачиш?
Лидия се замисли за собственото си детство. Тя не бе имала много време за мечти и фантазиране, като се вземе предвид баща й, който едва успяваше да свързва двата края чрез лекарската си практика и пиеше, за да удави самотата и разочарованието си.
— Всъщност, не — честно отговори тя, — но мисля, че разбирам как се чувстваш. Например, че нямаш търпение да пораснеш, права ли съм?
Момичето кимна и Лидия за пръв път се замисли в каква невероятна красавица ще се превърне Шарлот след време — с огромните си, лъчезарни, с цвят на кехлибар очи и златисто — кестенявата си коса. И отново се запита каква ли е била майката на децата. Съпругата на Бригъм.
— Чувствам се като онази мечка в Йеслър Хол — каза Шарлот, без да откъсва поглед от големия ветроходен кораб, все още закотвен до кея. Параходът на леля Персефона отдавна беше заминал, но пристанището все още бе пълно с малки рибарски лодки, влекачи и канута. — Аз, като мечката, съм просто нещо, което хората трябва да гледат и на което да заповядват.
Лидия обви с ръка нежните й, стройни рамене и леко я притисна.
— Ти се превръщаш в жена, Шарлот, това е прекрасно, вълнуващо нещо, но понякога и е тревожно.
Шарлот я погледна с благодарност за миг, после се намръщи.
— Вероятно просто ще се омъжа за някой от дървосекачите и ще заживея в една от дървените къщи — каза тя.
Идеята да имаш дом в едно тихо и процъфтяващо място като Куейдс Харбър, беше привлекателна за Лидия, но не и за Шарлот, която бе много млада и неспокойна по дух. Вероятно настроенията й се колебаеха толкова много заради промените, които настъпваха в тялото й. И без съмнение тя си спомняше за майка си, за разлика от Мили, и страдаше от липсата й.
— Няма да е нужно да се омъжиш, ако не желаеш — отговори й Лидия, въпреки че не беше съвсем сигурна дали е така. Бригъм беше старомоден в много отношения и можеше да реши, че е негово право да омъжи дъщеря си, когато му дойдеше времето.
Корабът продължи пътя си, а Шарлот се сети за кашоните с хранителни продукти, струпани на палуба и отиде да се порови из съдържанието им. Лидия се усмихна, когато ги видя двете с Мили седнали там и заети със задачата старателно да белят корите на портокалите, които бяха успели да намерят и после щастливо да се пръскат със сока им.
Когато корабът пристана в Куейдс Харбър, все още бе ранен следобед, но Девън не се виждаше да работи на строежа си, както бе очаквала Лидия. Тя се запита дали Поли не бе успяла да пристигне преди тях по някакъв начин и дали двамата влюбени не бяха се усамотили някъде в прегръдките си.
Корабната сирена изсвири и Харингтън, счетоводителят на Бригъм, се появи забързан надолу по склона с блеснали отдалеч на слънцето очила.
— Г-н Куейд! — извика той, сякаш би могло да има някакво съмнение кого беше дошъл да посрещне. — Г-н Куейд! — Харингтън беше стигнал до края на пристана, сви дланите си като фуния около устата и отново извика: — Г-н Куейд!
— Какво има, Харингтън? — раздразнено викна в отговор Бригъм, прекрачвайки перилата на палубата и скачайки на кея, без да изчака дори да завържат кораба. Той се наведе, издърпа края на въжето и сръчно го прекара през халката на пилона, преди да го застопори с умел моряшки възел, като през цялото време почти не свали сърдития си поглед от счетоводителя. — Е, по дяволите, какво искаш?
Горкият Харингтън едва успяваше да си поеме дъх и кльощавите му гърди се повдигаха мъчително.
— Става дума за г-н Девън Куейд, сър! — успя да каже най-после той. — Той отиде да работи в гората вчера, не знам защо му беше притрябвало да ходи, и падни лошо. — Съвсем влудяващо Харингтън реши да направи пауза точно тогава, за да избута очилата си, които се бяха свлекли на носа. — Боя се, че беше наранен много тежко.
Лидия се олюля, както се държеше за перилата и видя как лицето на Бригъм пребледня като платно. Той грабна нещастния Харингтън за реверите на сакото и го разтърси така, че го изправи на пръсти.
— Къде е Девън? — изхриптя гласът му, когато трапът се спусна с глух удар на кея.
— В къщата, разбира се — полузадушен отвърна Харингтън. — Отнесоха го в къщата.
Бригъм хвърли един отчаян поглед към Лидия, сякаш я обвиняваше, или я молеше да предизвика някакво чудо, с което да промени реалността, после се обърна и се закатери нагоре по склона.