Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Куейд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Yankee Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 71 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Линда Леъл Милър. Съпругата-янки

ИК „Алекс Принт“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

3

Антипатията, която Бригъм предизвика у Лидия, беше силна и незабавна и слепоочията й бяха започнали да пулсират от гнева, причинен от поведението му, когато тя се обърна, забърза нагоре по стълбите с гордо вдигната глава и потърси убежище в стаята си.

Не забеляза веднага детето, седнало с кръстосани крака в средата на леглото й.

Момиченцето беше на около десет години и красиво, с вече познати черти — тъмна коса и сиви очи като на Бригъм. Разпуснатите й коси, с вплетени панделки и къдриците, се спускаха по целия й гръб и стигаха доста под кръста, нежните й бузи цъфтяха от здраве, а ефирната й била рокля, пристегната с жълт сатенен колан, я правеше да изглежда така, като че ли току-що бе слязла от рамката на сантиментална френска картина. Липсваше й само една шапка с широка периферия и някое малко кученце, сгушено в скута й.

— Здравей, — каза тя. — Казвам се Милисънт Александрия Куейд, но можеш да ми казваш Мили.

Устните на Лидия се изкривиха в лека гримаса, когато тя направи полуреверанс и отвърна:

— Аз съм Лидия Маккуайър и можеш да ме наричаш г-ца Маккуайър.

Мили сбърчи чело и подръпна една от златните панделки в косата си.

— Аз пък си мислех, че ще мога да те наричам леля Лидия — призна тя, леко смутена. — Но вече съм на десет години, в крайна сметка, така че разбирам, че чичо Девън не може да си е довел в къщи две съпруги едновременно. Може би ти трябва да бъдеш вторият му вариант, ако първата жена се окаже неподходяща?

Лидия щеше да се обиди, ако в очите на детето не прозираше такова невинно недоумение.

— Аз ще бъда твоята гувернантка — отговори тя, но съжали за думите си само миг, след като ги беше изрекла. Защото доколкото й беше известно, г-н Бригъм Куейд можеше вече да е решил да я натовари на сутрешния кораб.

Малкото момиче въздъхна.

— О пак излишни неприятности. Аз вече съм научила достатъчно от леля Персефона, — каза тя.

Лидия бе чула това име от Бригъм и сега мислено си го повтори: „Пер-се-фо-на“.

— Мога да чета книги за възрастни — продължи Мили — както и да събирам цифри. Мога да свиря и на клавесин. — Тя протегна единия си крак, обут в малки велурени пантофки и го размърда. — Ще свиря още по-хубаво, когато порасна и мога да достигам до педалите обаче — замислено каза тя и леко се намръщи. Но когато отново вдигна поглед към Лидия, лицето и пак се беше прояснило. — Знаеш ли как да ловиш риба, г-це Маккуайър? — с надежда попита тя.

Лидия се засмя и седна на ръба на леглото.

— Да. Когато бях дете в Масачузетс, понякога ходех да ловя пъстърва с баща ми. Винаги хващах повече от него.

Мили изглеждаше доволна, но веднага пак се натъжи.

— Твоят баща харесваше ли те? — тихо попита тя.

Гневът, който се надигна в гърдите на Лидия, бе насочен към г-н Куейд, а не към дъщери му.

— Да — отговори бързо тя, но с много нежен глас. — Сигурна съм. Твоят баща харесва ли те?

— Татко е много зает да прави дървен материал — решително отговори Мили, като изпъна гръб и старателно приглади колите на рокличката си. — Но не мисля, че ме счита за достатъчно интересна. Не колкото онази жена, която понякога посещава в Сиатъл.

Бузите на Лидия пламнаха. Тя се приближи и нежно хвана ръката на Мили.

— А аз мисля, че ти си едно много интересно дете — каза тя. Мили Куейд във всеки случай беше едно от най-умните деца, които някога бе срещала. — Може би ти и аз ще станем приятелки?

— Може би — философски се съгласи Мили. — Аз имам сестра си Шарлот, разбира се, но тя не може да се нарече точно приятелка, защото има случаи, когато ме мрази. А когато вали, костите на леля Персефона я болят, така че тя прекарва много време в стаята си.

Лека болка бодна сърцето на Лидия. Не беше трудно да си представи колко самотна и тъжна бе огромната, красива къща, издигната в центъра на заобикалящата я дива и неопитомена от човека пустош.

— Няма ли други деца в Куейдс Харбър? — изненадана попита тя.

Мили присви малките си рамене:

— Само индианчета, в леля Персефона не ни дава да ходим при тях, защото имат въшки. — Тя се наведе и продължи с тайнствен шепот: — И освен това не използват нощни гърнетата.

Лидия сдържа още една усмивка.

— Мерси — отбеляза тя, защото дръзкото съобщение на Мили изискваше някаква реакция. — А дървосекачите? Никой от тях ли няма семейство?

Тя си спомни редицата от стабилни дървени къщи, които беше видяла от пощенския кораб сутринта, когато тримата с Поли и Девън навлизаха в пристанището. Беше й направила впечатление силната прилика на този град със съществуващите от години села на Изтока.

Мили поклати глава:

— Повечето от тях нямат дори роднини, а пък онези, които имат, не искат да идват тук.

Лидия тъкмо смяташе да отговори, когато откъм отворената врата на стаята се дочу шумолене на коприна. Тя вдигна поглед и види дребна, белокоса жена, застинала там, която я наблюдаваше с живи, умни очи. Сигурно е леля Персефона, помисли си тя. Въпреки изявлението на Мили, че лели и често страдала от болки в ставите, тя имаше вид на човек, който не бе прекарал и час от живота си на болничното легло.

Лидия стана, приглади полата си и протегна ръка.

— Здравейте, — каза тя. — Аз съм Лидия Маккуайър, гувернантката.

Грациозната дама в тъмносинята копринена рокля леко наклони глава.

— Да — съгласи се тя, с леко замислен тон. — Гувернантката. Аз се казвам г-жа Персефона Чилкоут. Бригъм и Девън са мои племенници. — Приятно властният й поглед се плъзна към детето, седнало на леглото: — Милисънт, веднага слез оттам. Хората не нахлуват в чужди стаи и не цапат леглата им с краката си.

Мили се подчини с готовност и обзета от внезапен прилив на енергия, изхвърча от стаята, крещейки:

— Шарлот! В пристанището пристигна един кораб, който ще те вземе и ще те отведе чак до Китай, защото татко те продаде на едни бандити с дълги мустаци!

Г-жа Чилкоут направи нетърпелива физиономии, но добродушната усмивка не напусна лицето и.

— Правя каквото мога, — въздъхна тя, — но се боя, че пра племенничките ми започнаха да стават твърде буйни и вече не са по силите на една стара жена като мен.

Лидия тайно си помисли, че за г-жа Чилкоут вероятно цяла бригада от войници на Конфедерацията не биха се оказали „твърде буйни“, но разбира се, не изказа гласно мнението си. Девън и Поли бяха младоженци, погълнати единствено от щастието да са заедно и сами, а господарят на къщата едва ли би могъл да се нарече възпитан, да не говорим за приятелски настроен. А Лидия имаше нужда от приятел, възрастен човек, може би леля Персефона.

Тя посочи към двата стола близо до прозореца и г-жа Чилкоут седна.

— Този град, тази къща — тихо изрази учудването си Лидия, сядайки срещу приятната си гостенка, — изглеждат така, като че ли някой добър дух ги е взел целите от малко крайбрежно селце в Нова Англия и ги е пренесъл тук, сред горите на границата.

Г-жа Чилкоут се усмихна: чертите на лицето й още пазеха белезите на несъмнената красота от младините й.

— Куейд Харбър не изглежда така сурово и неприветливо място като Сиатъл, нали? Племенникът ми — имам предвид Бригъм в случая — беше изградил в представите си много точна картина за това, как искаше да изглежда градчето, което смяташе да построи, след като откупи правата върху първия си горски масив. И наистина, започва да изглежда точно така.

— Да — каза Лидия.

Г-жа Чилкоут се приведе малко напред, скръстила чинно ръце в скута си и с игриви пламъчета в очите:

— Греша ли като си мисля, че вече сте се срещнали с Бригъм и го намирате за малко труден?

Нямаше да е възможно да излъже тази жена, дори да бе поискала, прецени Лидия.

— Той е много студен и високомерен — призна тя и погледна встрани.

Лелята от фамилии Куейд се засмя и смехът и прозвуча топъл и богат, като ромоленето на летен дъжд по покрива.

— Бригъм се съобразява със своята воля — съгласи се тя. Очите й станаха сериозни. — Но моля ви, не прибързвайте да го съдите твърде строго. Животът му не беше лесен, независимо че се роди обвит в було, а той построи началото на една империя в тези гори и се бои, че съдбата му предложи повече пречки, отколкото подкрепа.

Лидия се озадачи от последната забележка, но не поиска да научи повече. Възбудата и напрежението от случилото й се напоследък най-после започна да я надвива и сега единственото, от което имаше нужда, беше буен огън в камината, една кана горещ, сладък чай и дълъг, благодатен сън.

— Сигурно сте много изморена — учтиво отбеляза г-жа Чилкоут и към качествата, които вече беше приписала на дамата, Лидия добави наблюдателност и досетливост. — Бихте ли желали нещо за освежаване?

— Би било чудесно — отговори Лидия. — Благодаря ви.

Домакинята й решително стана и излезе от стаята, а Лидия се приближи до мраморната камина, където някой предвидливо беше приготвил съчки и разпалки от изсъхнала кора на дърво. Намери на лавицата кибрит, поставен в порцеланова кутийка с изрисувани по капака теменужки и я запали. Когато огънят се разгори достатъчно, тя нагласи регулатора за въздуха и добави няколко нацепени на тънко дръвчета от металната кошница, поставена отстрани.

Топлеше се, с протегнати към огъня ръце, когато г-жа Чилкоут се върна с една табла. Постави я на една масичка от прекрасно полирано, фино гравирано борово дърво и Лидия усети аромата на силен чай. Имаше и чиния с канелени курабийки, малък сандвич със старателно обрязана коричка и купичка с някакво приятно на вид ядене.

— Ще ви оставя да си отдъхнете — каза г-жа Чилкоут с глас, топъл като пламъка в камината. — Вечерята е в седем часа, колкото и не цивилизовано да изглежда това. Бригъм казва, че ако трябва ма чака до осем, както е прието, ще умре от глад.

Лидия извика образа му в паметта си; той изглеждаше висок и тромав като мечка, въпреки че в същност притежаваше същата стройна елегантност и широки плещи като брат си. Беше почувствала присъствието на някаква потиснала енергия около него, като че ли вътре в душата му гореше пещ и се разгаряше все по-ярко и по-ярко, заплашвайки да избухне навън и да се разлее в експлозия от огненочервена лава.

Тя благодарно кимна на г-жа Чилкоут и когато остана сама, приседна на края на леглото, за да изяде храната си. След като на таблата вече не беше останала и една трохичка, тя сложи още дърва в огъня и се опъна на леглото, покривайки се е една пъстра, красива завивка.

Когато отново отвори очи, явно часове по-късно, стаята бе в полумрак и се чуваше лекото потропване на дъжда по прозореца. Във въздуха се усещаше влажен студ, а от огъня бяха останали само няколко самотни въгленчета.

Разтърквайки ръце в усилието си да се стопли, Лидия пъргаво скочи от леглото и отиде да добави в камината още разпалки, после и едно дърво. На светлината на лумналия огън тя видя на масичката до леглото една газена лампа, повдигна фитила и я запали.

Тъкмо поставяше обратно красиво изрисувания глобус на лампата, когато на вратата се почука. Тъй като очакваше да е г-жа Чилкоут, или вероятно Мили, Лидия приглади косата и омачканата си пола и се запъти усмихната да отвори.

В коридор, осветен от двете лампи, поставени на краищата на дълга дъбова маса, стоеше грациозна млада жена, всъщност, едва навлизаща в зряла възраст. Беше красива като Мили, но по различен начин, защото имаше коса е цвят на кленово дърво и меки, кафяви очи.

Лидия изпита смътно безпокойство, предполагайки, че посетителката й бе Шарлот Куейд, по-голямата дъщеря на Бригъм и необяснимо защо, беше сигурна, че детето приличаше на майка си.

В големите, нежни като кадифе очи, проблясваше явна враждебност.

— Татко каза, че ще трябва да дойдеш на вечеря, защото в противен случай ще започнем без теб — каза тя.

Лидия тайно въздъхна. Ако не беше толкова гладна, щеше да се възползва от тази не особено приятна малка вестителка, за да изпрати на г-н Куейд съобщение, не по-малко грубо от неговото. Вместо това, с тон, който би използвала при приятна среща на парти за чай, тя просто каза:

— Здравей, Шарлот. Аз съм г-ца Маккуайър и за мен ще бъде удоволствие да присъствам на вечеря, стига да ми бъде показан пътя до трапезарията.

Шарлот разтърси прекрасната си коса, присви за момент очи, после рязко се завъртя и тръгна обратно.

— Не разбирам защо изобщо на чичо Девън му е хрумнало да те доведе тук — каза, без да се обръща тя, докато бързо крачеше към едно задно стълбище. — Ние положително нямаме нужда от теб.

Лидия не отговори, тъй като, каквото и да беше казала, неминуемо щеше да предизвика още някакъв коментар от брутално директната логика на тринадесет годишната девойка.

Двете се спуснаха по стълбите и минаха през една кухня, където до масата седеше мъж, облечен в работен панталон, тиранти, работни ботуши и надиплена, широка вълнена риза. Навсякъде наоколо лежаха мръсни тенджери и тигани, а той разлистваше тънко, измачкано копие на вестник „Сиатъл Газет“.

— Това е Джейк Фийни, готвачът — каза небрежно Шарлот, като че ли г-н Фийни беше неодушевен предмет и изобщо нямаше престава за присъствието им. — Татко го нае, след като индианката напусна.

Лидия кимна на г-н Фийни, а той й се усмихна и живите му очи закачливо заблестяха.

В трапезарията, обзаведена с явен вкус, както и останалата част на къщата, около дългата маса се беше събрало цялото семейство. В огнището на голямата тухлена камина весело пращеше огън. При появяването на Лидия Девън почтително се изправи, последван с нежелание от Бригъм.

Ти зае единственото свободно място вляво от Бригъм и кой знае защо, се смути неочаквано, когато Бригъм учтиво издърпа стола й, преди да се върне на мястото си.

После разговорът се възстанови — весел поток от смях и говор, а храната беше превъзходна. Лидия насочи изцяло вниманието си към своя дял от печено пиле, кнедли и грах, задушен с бекон, защото беше решила да прибави още някой килограм към теглото си, което неминуемо щеше да й бъде от полза, в случай че съдбата бе решила да направи още един неочакван поврат и тя се окаже сама вън на дъжда.

— Мисля, че би трябвало да изпратим г-ца Маккуайър обратно там, откъдето е дошла — внезапно заяви Шарлот и безгрижният поток от думи моментално секна.

— Нека да отпратим Шарлот вместо това, а да оставим г-ца Маккуайър — отвърна Мили, като не пропусна да изплези език на сестра си.

Лидия остави вилицата и скръсти ръце в скута си. Въпреки че би направила всичко, за да предотврати това, погледът й се плъзна към Бригъм. Не че се нуждаеше от закрилник, не че някой трябваше да я защити от глупавите нападки на едно дете, но въпреки това сякаш очакваше нещо.

Г-н Куейд погледна строго към дъщеря си, като взе бялата салфетка от коленете си и внимателно я сгъна до чинията:

— Вероятно предпочиташ да прекараш остатъка от вечерта в стаята си в размишления върху последиците от грубото поведение.

— Съжалявам, татко — послушно отвърна Шарлот.

Бригъм остана твърд.

— Не обиди мен — изтъкна той.

Шарлот насочи кехлибарените си очи към Лидия и упорството, което Лидия прочете в тих, съвсем не отговаряше на думите, които тя изрече.

— Извинете ме, г-це Маккуайър. В бъдеще няма да се държа грубо.

Лидия прие скептично както извинението, така и обещанието да се въздържа от лоши маниери, но кимна сериозно и тържествено, по-скоро заради силното чувство на гордост на Шарлот.

— Благодаря — с достойнство каза тя.

Скоро след това, Шарлот и Мили бяха извинени от масата, г-жа Чилкоут също се оттегли. Девън и Поли буквално се поглъщаха взаимно с поглед, така че просто излязоха от стаята. Лидия ги проследи със завист, която едновременно я изненада, но и отчая, тъй като си спомни за времето, когато сама бе мечтала за подобна любов. Време, когато вярваше, че любовта бе възможна и за нея.

— Помислили сте, че ще се омъжите за брат ми. Нали?

Думите му така сепнаха Лидия, че тя се извъртя на стола си, съвсем пребледняла, а кексът с консервирани праскови, заради който все още не беше напуснала масата, остана непокътнат пред нея.

Ти преглътна. Изражението в буреносния му поглед не беше неучтиво, а само много прямо. Тя прочисти гърлото си.

— Да — отговори, но с цената на наранената си гордост.

Баронът на дърводобива седеше облегнат на стола си и замислено я наблюдаваше.

— Знаете ли, не трябва да се тревожите. Вие сте хубава жена и доста много мъже ще проявят желание да ви приберат и да ви дадат името си.

Лидия изпъна гръб така, сякаш светкавица я бе прерязала през кръста. Ядна червенина заля лицето й. Той я принизяваше до малоумна просякиня или до положението на бездомно коте и явно не я считаше за силната и способна жена, която беше.

— Не търси мъж, който да ме прибере, г-н Куейд — каза тя, като изричаше думите една по една. — Мога да се грижа за себе си, много благодаря!

Той се усмихна.

— Изобщо нямаше да бъдете подходяща за Девън — подчертано мило каза той. — Поли му подхожда много повече с нейния безпомощен вид и дългите си въздишки.

Лидия отдръпна стола си, за да стане от масата, въпреки че просто умираше при мисълта, че трябваше да изостави кекса си. Не бе си позволявала подобно лакомство още от времето преди да напусне Изтока и сега не й беше лесно да пренебрегне този факт.

— Предполагам, не ви е минало през ум, г-н Куейд, че Девън можеше да е съвсем неподходящ за мен, че в крайна сметка той можеше да е неподходящият…

Юмрукът на Бригъм се стовари върху масата с отекващ трясък в момента, в който тя смяташе да се изправи и тя се отпусна веднага обратно на стола, повече изненадана, отколкото обидена.

— Сядай! — каза, доста излишно, той.

Лидия не сваляше погледа си от него. Все още валеше и й беше ясно, че нямаше да намери подходящ подслон в този пълен с дървосекачи град, независимо че от кораба мястото й се беше сторило улегнало.

Той размаха показалеца си към нея.

— Ние и двамата трябва да сме станали наопаки от леглата си сутринта, г-це Куейд — каза той. — Всеки път, когато кажа нещо, вие явно моментално се обиждате. Преди малко, аз направих само един коментар: брат ми просто не би знаел как да се справи с жена като вас.

Раздразнението на Лидия леко се уталожи. Бригъм Куейд наистина й действаше зле, но тя не разбираше защо. Беше свикнала на закачките на войниците, тежко или леко ранени, а освен това, той всъщност не беше я обидил… ли беше?

Тя погледна към домакина си, без да извръща напълно глава.

— Вие се държахте доста любезно при дадените обстоятелства — реши все пак да каже тя, отново изкушена от кекса, който я очакваше. Плодовият пълнеж вероятно беше едновременно кисел и сладък, докато коричката отгоре изглеждаше хрупкава и нежна. С първата хапка Лидия преглътна и обидата си. — Ще се постарая да не се обиждам толкова много.

В това, с който й отговори, се долавяше смях, или поне тя си помисли така.

— Направете го непременно — каза той.

Лидия си взе още една хапка.

— Девън ми каза, че по време на войната сте били медицинска сестра — продължи стопанинът на къщата, явно решен да й демонстрира, че беше способен да води цивилизован разговор. В действителност, Лидия щеше да се чувства много по-добре, ако той просто си беше излязъл от стаята.

Тя сдъвка хапката, преглътна, изтри устата си със салфетката.

— Да. — Мразеше да мисли за онези ужасни дни, още повече да говори за тях. Имаше огромна вероятност кошмарите й да се върнат, ако останеше на темата прекалено дълго. — Не беше много приятно, естествено.

— Не се съмнявам в това — съгласи се г-н Куейд, като продължи да я наблюдава.

Лидия си взе още едно парче от кекса, но то не беше толкова вкусно, както първото.

— Вероятно и вие по някакъв начин сте били замесен във войната? — попита ти, надявайки се да отклони темата от себе си.

— Всъщност — отговори той, като протегна ръка и взе една изящна порцеланова кана, която изглеждаше смешно не на място сред загрубелите му, мазолести пръсти и си наля още кафе. — Аз продавах дървен материал на двете вражески страни и останах извън спора им.

Тя отмести чинията си, неспособна да повярва в това, което току-що бе чула.

— Техният спор? — недоумяващо повтори тя.

Също недоумяващ, Куейд се приведе напред на стола си. Разбра, че явно отново я бе обидил, но не му беше ясно с какво.

Тя обаче се готвеше да му обясни.

— Аз съм виждала мъже, притиснати между стволовете на дърветата като конопени въжета, г-н Куейд — каза тя студено, седнала абсолютно изправено на стола си. — Случваше се да видя как ръката или кракът на някого от тях потръпваха. Ние не знаехме дали някои от тези мъже не бяха все още живи и нямахме дори един свободен миг, за да проверим, защото идваха други, толкова много други — водеха ни ги през цялото време. В Гетнсбърг земята беше покрита с толкова много трупове, че едва намирахме място, за да минаваме между тях, а казваха, че водата в Антистъм Крийк потекла червена от кръв. Не бих нарекла войната между щатите „спор“. Нещо повече, считам за предателство това, че сте продавали дървен материал на разбунтувалите се южни щати.

— Войната свърши, Лидия — каза тихо и сериозно той.

Тя едва го чу, беше така възмутена.

— Нямате ли съвест? Как можете да понесете да просперирате от тази кръвожадна касапница?

Тонът на Бригъм оставаше все още спокоен, въпреки че на лявата му буза бе започнало да играе едно малко мускулче.

— Не аз започнах конфликта и не бих могъл да го спра, ако откажех да продавам дървен материал за това, че някой носел сива униформа, вместо синя.

Лидия бе така ужасена, че за момент не можеше да говори. Стисна здраво ръба на масата, безсилна дори да се изправи от мястото си.

Г-н Куейд я изгледа замислено и продължително, после каза:

— Аз съм готов да ви позволя да имате свое мнение по въпроса, г-це Маккуайър. Тогава защо вие се безпокоите от моето?

Тя затвори очи, отново чу експлозиите на шрапнелите, виковете, мъжете, все още почти момчета в селски дрехи или в набързо подбрани униформи, покрити с гной и рани, викащи майките си. Усети миризмата на барута от оръдията, на кръвта, на безжалостната смрад от пот, изпражнения, урина и загниваща плът. Залитна и усети как я подхвана една силна ръка, задържа я да не падне.

— Лидия!

Тя отвори очи, видя г-н Куейд приведен над тялото й, но продължи да чува виковете. Беше ги чувала ден след ден, час след час, дълго след като за последен път бе напуснала болницата във Вашингтон Сити, толкова дълго, че наистина се беше страхувала, че ще полудее от тях.

Трепереше.

Г-н Куейд се приближи до една малка масичка. Тя чу звънтенето на стъкло в стъкло, после той се върна и пъхна чаша бренди в ръката й.

Обикновено, Лидия не приемаше силни алкохолни напитки, след като бе наблюдавала хаоса, който уискито бе създало от живота на баща й, но сега чувстваше, че ще се свлече на пода и имаше нужда от нещо, което да възвърне равновесието й. Отпи една несигурна глътка, като използва двете си ръце, за да задържи чашата.

— Какво точно се е случило там? — попита Бригъм, приклекнал до стола й. Както беше разтърсена от спомена си, близостта му произведе още по-голям ефект върху нея. Почувства болезнена гореща вълна да се разлива дълбоко в тялото й, на онова място, за което добрите жени така отчаяно се стараят да не мислят. — Изглеждате така, сякаш току-що сте пили чай с дявола.

Лидия започваше да възвръща самообладанието си. Овладя кошмара, поне засега, а алкохолът бе стоплил кръвта й, но страхът, които изпита сега, беше различен и по-жесток от всякога. Успокоението, породило се от присъствието на г-н Куейд, й бе подействало по-силно от опиум; тя осъзна, че би могла да свикне с него, да започне да се нуждае от него, за да има сили да продължи да живее, така, както се нуждаеше от вода, от въздух, от храна.

Тя остани чашата с трепереща ръка, отмести стола си назад и бързо стана. На прага се обърна, проследявайки с поглед как г-н Куейд бавно, грациозно се изправи на крака.

— Лидия, — каза той и това беше всичко. Само името й. И въпреки това, сякаш някак бе протегнал ръка и я бе погалил; кръвта й забушува в нервните възли зад ушите й, запулсира ниско долу в основата на шията й.

Тя разтърси глава, прекалено енергично, после отстъпи назад. Г-н Куейд не я последва, когато избяга от стаята.

 

 

Сутринта, Лидия се събуди в окъпана от лятното слънце стая, чувствайки се нещастна и глупава. Първото нещо, което си спомни, бе красивото лице на Бригъм, съвсем близо до нейното, когато той бе коленичил до стола й в трапезарията предишната вечер. Размисляйки сега, тя изпита странното чувство, че той бе готов да изслуша всичките и отвратителни спомени и това предизвика особена болка в сърцето й. Твърде малко хора бяха достатъчно силни, за да понесат неподправената реалност на войната, дори предадена от втора ръка и поради това, тя още носеше в себе си невероятна част от този товар.

Тя скочи от леглото, тъй като отдавна беше разбрала, че единственото лекарство срещу меланхоличните мисли беше действието и облече една от роклите, който бе купила в Сан Франциско. Изглеждаше скромно красива в сивата рокля на бледи розови райета, реши тя докато разплиташе и разресваше тежките си плитки, които после прихвана леко с панделки и остави вълните да се разпилеят по гърба й. Тясната дантела около маншетите и високата яка добавяха точно необходимата доза женственост.

Къщата беше много тиха, когато Лидия слезе по стълбите, а когато мини край големия стенен часовник, направо се ужаси: беше почти десет часа. Девън и Бригъм вече работеха сигурно от часове, а от децата, Поли и леля Персефона не се виждаше и следа.

Но най-лошо от всичко, тъжно си помисли Лидия, бе пропуснатата закуска. Никога нямаше да успее да покрие с женствена плът щръкналите си кокали, ако не се постараеше да навакса цялата онази храна, която бе пропуснала през последните години.

В кухнята намери изстинали препечени филийки и яйца. Сложи ги в една чиния, извадена от шкафа и ги изяде с пълното съзнание за всички случаи по време на войната и след нея, когато би изпитала абсолютна благодарност за подобно пиршество.

Веднага след това изми чинията и приборите. На стената над дръжката на водната помпа имаше леко пропукано огледало и тя набързо хвърли един поглед, за да се увери, че изглеждаше достатъчно представителна. После излезе навън.

След бурята от предишния ден природата като че ли бе решила да докаже себе си. Гъстите и като че ли безкрайни гори изглеждаха съвсем зелени, а небето над тях беше ясно и синьо. Водите, плискащи се кротко по брега, отразяваха повторно целия този рай и сякаш таяха в дълбините си блещукането на заспалите звезди и планините, извисили се отвъд със суровите си, покрити с тежък сняг върхове.

Лидия, която беше излязла от къщата през една от задните врати, застана като зашеметени на каменната пътека, възхитена, неразбираща как можеше един такъв лек дъждец като вчерашния да събуди цялата тази красота. Сякаш самият Господ си бе поел дълбоко дъх, бе запретнал ръкави и бе създал нов Рай тук, като един огромен заблестял смарагд, обграден от сапфира на водата и небето.

Почувства се така, сякаш душата й бе излетяла и се бе зареяла като огромна птица, за да достигне чак отвъд веригата от планини. Някакво изшумоляване високо в клоните на един кедър недалеч от нея, я накара рязко да се върне на земята.

— Извинявай — каза Мили, а гласът й долетя измежду покритите с капчици роса листа там някъде отгоре, — но се чудя дали няма да можеш да ми помогнеш да сляза, г-це Куейд? Изглежда, че съм се заклещила тук.

Лидия измери с поглед разстоянието между върха на дървото и каменната пътека отдолу и ужасена закри устата си с ръка.

— Дръж се здраво — каза, когато успя да проговори тя, след което тръгна към дървото.

— Мили може да се катери като маймуна — чу се някакъв мъжки глас зад гърба й, точно когато се готвеше да запретне полите си и да запълзи нагоре между доста крехките клони. Обърна се и видя зад себе си Девън с блеснала на слънцето коса. — Малката вероятно е имала намерение да ни подмами там горе и после да ви изостави, докато реши, че е отминала опасността да я накарате да се заеме със събирането на числа или с разбора на някое изречение. — Той пристъпи още крачка, за да застане до Лидия, после вдигна поглед, скръсти силните си ръце и с кисела гримаса, викна: — Не е ли така. Мили?

Долу до тях достигна въздишка на поражение, последвана от бързо шумолене на листа и плъзгащи се крайници. Първо се появиха малки черни обувки, после полите на синя басмена рокля.

— Човек би казал, че тук е цяло престъпление да се пошегуваш малко! — оплака се жално Мили, което накара Лидия да се усмихне. — Заявявам ти, чичо Девън, започваш да ставаш кисел точно колкото татко.

Девън се опита да остане сериозен и строг, когато протегна ръце, за да хване палавата си племенница, която извърши зашеметяваш скок от върха на последния клон, на цял метър над собствената му глава.

— Не може да бъде, — каза той, като притисна племенницата си за миг, преди да я остави да стъпи на земята и да подпре ръце на хълбоците си. — Сега, край на триковете, Мили — Уили. Искаш г-ца Маккуайър да ти бъде приятелка, нали?

Мили приглади косата си, която беше пълна с листа и клонки и й придаваше закачливия чар на горска фея.

— Шарлот казва, че не е възможно да обичаш гувернантката си.

Девън докосна върха на носа й.

— И откога слушаш какво казва Шарлот?

Мили присви рамо, явно стараейки се да се възползва от направената забележка и хвана Лидия за ръка. Малките й, изцапани пръсти се оказаха неочаквано силни.

— Хайде тогава — каза тя с весело примирение. — Ще ти покажа Куейдс Харбър, поне това, което може да се види тук.

При което Мили тръгна надолу по застлания с тухли път, влачейки след себе си взетата в плен Лидия.