Линда Милър
Съпругата янки (6)

6

Някакво тревожно вътрешно чувство накара Бригъм да вдигне глава от документите, разтворени върху бюрото му, когато Девън се спусна по стълбите и мина край вратата на кабинета му. Дори в полутъмния, не осветяван достатъчно от газените лампи коридор, Бригъм можеше да види, че скованото спокойствие на брат му бе само една тънка обвивка, прикрило някаква дълбока душевна рана. Той блъсна стола си и излезе от стаята.

Девън. Единственият му брат, най-добрият му приятел, партньорът му. Въпреки че двамата мъже никога не говореха за силните чувства, които изпитваха помежду си, Бригъм бе готов да се подложи на почти всеки вид страдание или лишение, ако така би могъл да го спести на Девън.

— Почакай, — каза Бригъм, стигайки до входната врата, точно когато Девън излизаше навън.

Другият мъж спря, с абсолютно изправен гръб и леко изнесена назад глава, сякаш, за да погледа звездите. Когато проговори, гласът на Девън беше груб и изпълнен с болка:

— Не искам да казвам нищо сега Бриг — бяха думите му, изречени, без да се обръща. После продължи надолу по пътеката и потъна в шумната тъмнина на лятната нощ.

Бригъм знаеше, че няма да му помогне, ако тръгне след него, затова се върна в къщата.

Лидия стоеше на входната врата в строг, плътен пеньоар, обгърнал предизвикателното й тяло и коса, сплетена в дебела плитка, спусната през дясното рамо. От светлината зад гърба й измъкналите се от плитката къдрици обрамчваха главата й като с ореол, а сините й очи бяха широко разтворени и тревожни.

— Няма ли да тръгнете след него?

Бригъм измърмори фраза, подходяща повече за работническите му лагери в планината, отколкото за предната веранда на дома му и прокара пръсти през косата си. Изпитваше определеното усещане, че Лидия знаеше нещо за тревогата на брат му, което самият той не знаеше и тази мисъл го раздразни.

— Не! — отсече той и плъзна поглед по пищното и тяло със съвсем целенасочена арогантност. — А вие?

Той забеляза изчервяването й дори на бледата светлина, процеждаща се през прозорците.

— Ами, не… разбира се, че не. Просто се тревожа.

— Какво става тук? — остро запита Бригъм, без дори да се старае да вложи нотка на учтивост в това си. — Девън не е избухлив човек и никога не съм го виждал да се държи по този начин.

Тя вирна твърдоглавата си брадичка:

— Бих предала нечие доверие, ако отговоря на този въпрос. Ще трябва да попитате брат си или Поли.

Бригъм беше напълно объркан в този момент и абсолютно безсилен. Съвсем неочаквано, сякаш самото му същество бе разкъсано на две части — едната искаше да последва Девън, другата настояваше да остане тук, близо до тази жена, завинаги. Наред със свежата си красота и дръзкия си прагматизъм, тя предлагаше и безброй неразгадаеми мистерии, които Бриг отчаяно искаше да разгадае.

Това, да усети мекото й, силно тяло да се изопне под неговото в трескавата забрава на страстта и насладата, бе само началото от нещата, които искаше от нея. Отвъд този зов на първичното имаше и други нужди — за утеха, за предизвикателство, смях и ярост. Сега би трябвало да мисли за брат си, а вместо това той чувстваше неща, такива неща, които никога не бе си представял, камо ли изпитвал.

Внезапното осъзнаване на линията, която мислите му бяха поели, зашемети Бригъм, обля го със студена вода и го върна грубо към реалността на здравия разум. Той не познаваше тази жена. Той дори не харесваше особено тази жена. Брат му се скиташе сега в тъмнината, кървеше от тежка душевна рана, а при всичко това той стоеше тук, главата му пълна с фантазии, прекалено низки дори за евтин роман.

Щурци и жаби пееха в мрака и той долавяше в нощния въздух аромата на солена вода и борова смола. Както винаги, тези неща носеха покой на Бриг, защото душата му бе пуснала корен в тази земя, богата с гъстите си гори и блеснала с водите си. Той отдавна бе отдал сърцето си на тази земя, така, както съпруг се обрича на жена си.

— По дяволите, Лидия! — каза той след време, в усилието си да се избави и да възвърне равновесието си. — Ако премълчаваш нещо, което трябва да знам, за да помогна на брат си, никога няма да ти простя.

Тя неловко докосна буйната си, красива коса.

— Лека нощ, г-н Куейд — каза му студено, а после се обърна и бързо влезе в къщата без дума повече.

— Лека нощ! — кратко й отвърна той, дълго след като Лидия беше изчезнала и той бе останал сам с щурците и жабите.

 

 

Лъчите на изгряващото слънце хвърляха ослепителни отблясъци върху водата, когато Поли наближаваше недовършената постройка на Девън на следващата сутрин. След като му беше разказала за измамата си през нощта, той не беше се върнал в стаята им в голямата къща и тя знаеше, че ще го намери там.

Предположението й се оказа вярно. Девън си беше стъкмил малък лагерен огън на поляната до недовършения бъдещ магазин и седеше до него, опрял гръб на една голяма, пропукана скала. Той усети приближаването й и вдигна поглед към нея. Изражението в мастилено сините му очи, изпълнени с толкова много смях и любов преди признанието й, сега беше равнодушно, предизвикателно, студено.

— Заминаваш си — каза той с глас, който не изразяваше нищо, а думите му прозвучаха като заключение и като въпрос.

Сърцето на Поли се сви. Сякаш чу гласа на баща си, цитиращ любимата си библия: „Да познаеш истината и тя ще те освободи“. В този случай истината беше освободила само Девън, а самата тя вероятно щеше да остане неин вечен пленник.

— Искаш ли да си замина? — успи да каже тя след дълъг интервал от мъчителна, пулсираща тишина.

Девън наблюдаваше играта на слънчевите лъчи върху повърхността на водата и въпреки че гласът му беше много тих и насочен другаде, Поли чу отговора ясно:

— Ще платя билета ти до Сан Франциско.

Баща й беше вземал всички решения, засягащи живота й, после Нат Малахи, сега Девън. Поли бе вече изморена да се подчинява, но не знаеше как точно да каже. Тя си представи само за момент, че се бе превърнала в Лидия Маккуайър, която я беше впечатлила с дързостта, смелостта и решителността си.

— Няма да се връщам в Сан Франциско — твърдо каза тя, като с това учуди не само Девън, но и себе си. — Тъй като е ясно, че тук не съм желана, ще замина за Сиатъл със следващия пощенски кораб. Там положително ще мога да си намеря добър съпруг, тъй като явно има отчаян недостиг на жени.

Тя видя как ръцете на Девън се присвиха в юмруци и изпита момент на лудо задоволство, но когато той рязко скочи на крака, бе едновременно изплашена и екзалтирана.

Обаче Девън не се приближи до нея, не я сграбчи за раменете и не изкрещя, че няма да я пусне да си отиде. Той явно успя да обуздае чувствата си и стисна челюстите си със сила, почти се жестокост.

— Заминавай тогава — каза й с дрезгав глас. — И прав ти път!

— Девън…

Той и обърна гръб, а раменете му се сковаха под изцапаната и измачкана риза.

Душата на Поли се сви болезнено в тялото й — тя тръгна към него, после се спря. Девън беше нейният партньор в живота, независимо от фалшивата им брачна церемония — с него тя бе открила какво означаваше да обичаш и да бъдеш обичан. Прекалено бързо, всичко беше свършило и тя трябваше да се събуди от съня си.

Искаше да има деца от този мъж, да масажира гърба му и да разтрива краката му, когато той бе уморен, да се смее, когато се шегуваше и да плаче с него, когато го болеше. Сега трябваше да се лиши от всичко това, от тази най-сладка радост, заради собствената си глупост и лъжа.

— Съжалявам, — каза тя толкова тихо, че не знаеше дали той я беше чул.

Поли се върна в голямата къща на хълма, без да срещне никого по пътя, влезе в стаята, където бе лежала до него, бе изпадала в забрава от изгарящия екстаз на любовта им. Свали златната венчална халка от пръста си, постави я на шкафа до четката му, после се зае да опакова малкото неща, които бе притежавала прели да срещне мъжа, който за нея винаги щеше да си остане единственият й съпруг.

Изправена пред огледалото до стената, Поли не виждаше в него собственото си отражение, а това на леглото зад себе си. Никога, без значение какво щеше да се наложи да върши, за да продължи да живее, тя никога вече нямаше да легне до друг мъж. Нямаше да си намери съпруг, нямаше да потърси любовник, нито да продава тялото си за пари, защото знаеше, че допирът на който и да било друг, освен Девън, щеше да я доведе до истерична лудост.

Пощенският кораб пристигна след обяд и когато хвърли котва в залива. Поли го очакваше на пристана. Беше се надявала в началото, че Девън ще се появи и ще я помоли да остане, но напразно — той не се виждаше никъде. Всъщност в паузите, когато воят на трионите на Бригъм преставаше за момент, тя чуваше ритмичните удари от чука му на постройката. За разлика от самата нея, Девън все още имаше мечта, която да преследва.

— Не е разумно да бягаш — каза Лидия.

Поли толкова се стресна, че едва не падна във водата. Поради обичайния шум наоколо не беше чула приближаването й.

— Аз не съм толкова дръзка като теб, — с достойнство отговори Поли. — Не съм толкова смела.

— Глупости — каза Лидия със сериозен поглед в очите и без усмивка на устните. — Разбира се, че си силна. Трябва да бъдеш, нямаш друг изход.

— Девън не ме иска — каза Поли, свеждайки очи. Откакто беше дошла на пристана да чака пощенския кораб, през главата й неведнъж бе преминала мисълта просто да скочи във водата и да се остави да потъне, но някаква вътрешна сила у нея не й бе позволила да избере лесния начин. Освен това в душата й едва-едва мъждукаше страх, че умирайки сега, би могла да пропусне нещо велико в живота си, нищо че той изглеждаше безнадежден.

Лидия въздъхна.

— Престани да мислиш с главата на Девън, Поли, — каза тя. Имаш си собствен разум и той ще ти каже какво да направиш, ако просто се вслушаш в него.

Поли се загледа в тази странна, силна, хубава жена застанала пред нея и се запита откъде ли бе взела тези невероятни, умни идеи, които непрекъснато излизаха през устата й.

— Сега можеш да се ожениш за него, ако искаш — каза Поли. — Девън е свободен, пред погледа на Бога и човека, а зная, че го намираш привлекателен. Споменът за шока на Лидия, когато на път от Сан Франциско бе открила, че Девън вече имаше съпруга, бе достатъчно ясен и за двете жени, така че нямаше нужда да говорят за него.

Лидия скръсти ръце.

— Много добре, — каза тя, с той на леко предизвикателство. — Ако ти наистина не искаш вече Девън, ако се качиш на този кораб и заминеш за Сиатъл, аз ще се заема със задачата да го утеша.

Ужасна болка проряза Поли. Тя обичаше Девън и беше почти сигурна, че той й отвръщаше със същото, въпреки че разрушаването на илюзиите му, временно го бе заслепило за този факт. Но Лидия беше красива жена, а Девън толкова много бе искал дом и деца, че беше готов да пътува надлъж и нашир, за да си доведе съпруга в къщи. Несъмнено, известно време щеше да изпитва болка по Поли, после щеше да забележи Лидия и да започне да я ухажва.

Сълзи опариха очите на Поли и замъглиха гледката на суровото величие на това царство пред нея, сгушено сякаш в Божията длан.

— Девън заслужава да бъде щастлив и ти можеш да му дадеш онова, от което се нуждае — каза ти. Точно тогава пощенският кораб стигна до кея и от палубата скочи един моряк, за да го завърже за пилона. Спуснаха рампата към полюляващите се дъски на пристана и Поли се наведе и взе единствената си брезентова чанта.

Лидия докосна ръката й.

— Поне ще пишеш ли? — тихичко попита тя.

Загрижеността на другата жена проникна до сърцето на Поли и се сгуши там като малко, топло котенце. Двете биха били толкова добри приятелки, ако нещата бяха се развили иначе!

— Да, — каза Поли.

После, неспособна да се сбогува, се качи на кораба и се насочи към най-отдалечения край на палубата, за да изчака отплаването.

 

 

Лидия се почувства някак ограбена, когато се връщаше сама по пътеката към къщата. Знаеше, че вероятно щеше да може да спечели Девън за съпруг, ако му дадеше достатъчно време, за да излекува раните в душата си, а след това му предложеше нежното си, настоятелно съчувствие. Бедата беше там, че първоначалното й възхищение от него се беше превърнало в тихата привързаност, която една сестра би изпитвала към брат си. Бригъм бе оня, който караше кръвта й да закипи така гореща, че тя започваше да се бои дали няма да изгори накрая вените й; Бригъм бе оня, който бе пробудил борческият й дух отново към живот.

Фактът, че властният г-н Куейд никак не отговаря на личните й вкусове, изглежда нямаше значение.

По средата на пътеката тя се сблъска с Мили, която изскочи из един люляков храст, цялата закичена с пъстри кокоши пера и с лице, изрисувано на ивици с боровинков сок, а може би с руж.

Послушно, Лидия наддаде вик на престорен ужас.

— Аз съм дивак, — гордо обяви детето.

Лидия се засмя и я придърпа към себе си за кратка прегръдка.

— Мисля, че видът ти ще убеди много хора. Обаче, като си помисли човек, си доста приятен дивак. Всъщност откъде взе тези пера?

— От пода на кокошарника — отговори, доволна от себе си Мили. — Въргаляха се наоколо и просто чакаха някой да ги вземе.

Лидия направи гримаса, като си помисли за мъничките буболечки, които вероятно пъплеха из тях. — Мисля, че една баня няма да е лоша идея — каза тя, стискайки здраво малката ръка на Мили и същевременно измъквайки перата й едно по едно.

— Диваците не се къпят — заяви Мили, но не оказа съпротива заради перата. — Поне не във вана, — допълни тя. Дребното й мръсно лице бе грейнало от вдъхновение. — Вероятно се къпят в кръв — не спря да размишлява тя, захапала единия си пръст. — Чувала съм татко да казва, че някои от индианските жени мият косите си с урина и с рибено масло.

Лидия искрено се надяваше Бригъм да не е подхвърлил подобен небрежен коментар в ежедневен разговор. Децата се впечатляваха прекалено лесно, а слухът им бе остър като котешкия. Тя не каза нищо по повод последното изказване на Мили, защото предпочиташе да не я насърчава в тази насока.

— Къде е Шарлот? — попита вместо това тя.

— Кой знае? — отвърна Мили, като присви рамене. — В Камелот, вероятно. Или в Шерууд Форест. А може би в някой испански замък.

Лидия се усмихна.

— Ти си много досетлива за едно десетгодишно дете — каза тя, когато завиха към гърба на къщата и се отправиха към задното стълбище. — Откъде знаеш за всички тези места?

Мили засия от гордост.

— Мога да чета, в крайна сметка — гордо каза тя. — А и Шарлот ми разказва много истории. Тя се надява някой ден да бъде отвлечена от красив шейх и отведена в пустинята на гърба на камила. Шарлот казва, че шейхът ще се влюби в нея толкова много, че ще изгони всички други жени от харема си и ще падне в краката й като пред богиня.

Бузите на Лидия се изчервиха. Никой не би позволил на едно момиче от Нова Англия да подхранва в главата си подобни идеи.

— Милостиви небеса! — каза тя. — А какво знае Шарлот за харемите?

— Боя се, че доста — призна Мили с делови тон, комично напомнящ за този на властния й баща. — Разбира се, известна част са измислици.

— Разбира се, — примирено каза Лидия.

Вече бяха стигнали до кухнята и Лидия се зарадва, че Джейк не се виждаше наоколо. Тя сложи Мили да седне на масата и започна да пълни чайници и тенджери с вода и внимателно да ги нарежда да се топлят върху печката. После подкладе огъня и отиде до един от навесите вън, да вземе ваната, която бе забеляла там по-рано.

Мили не спираше да бърбори докато водата се топлеше, с оживено изрисувано лице и весело разлюлени крака.

— Шарлот също ли ще трябва да се изкъпе? — попита тя.

Лидия въпросително повдигна едната си вежда и в същия момент чу изсвирването на заминаващия пощенски кораб. Отново се натъжи от трагедията на Поли и Девън.

— Само ако Шарлот се е нарисувала като теб и е прекарала следобеда, пълзейки из храстите — отговори тя.

Беше поставила ваната в средата на пода и когато водата се стопли я напълни, съблече мръсните дрехи на Мили и я настани вътре.

— Обикновено — каза Мили, настанявайки се послушно, — се къпя само в събота вечер. И понякога трябва да използвам водата след банята на Шарлот.

Сирената на пощенския кораб прониза въздуха отново и Лидия затвори очи за момент. Но после намери калъп кастилски сапун и се зае енергично да търка тялото на Мили.

— Поли си отиде, нали? — попита детето с насапунисана глава. Лидия вече внимателно я беше прегледала за гниди и въшки. — Ще се върне ли?

Лидия нежно наведе главата й назад и започна да я облива с вода. Не трябваше да се изненадва от това, че детето знаеше; Мили вероятно пропускаше много малко от нещата, които станаха в Куейдс Харбър. Вероятно Шарлот също беше добре информирана.

— Не зная дали Поли ще се върне или не — откровено каза тя, като подаде сапуна на Мили. — Ето диваче, измий си лицето.

— Няма да ми липсва — каза Мили с веселото безгрижие на младите. — Тя и без това през повече време стоеше в стаята си. Като леля Персефона.

Във водовъртежа, съпътствал настаняването й и сложното домакинство на Бригъм Куейд, после неговата целувка, непрекъснатото преследване на Мили и Шарлот из околностите, а след това и изпращането на бедната, опозорена Поли до пристанището, Лидия почти беше забравила за съществуването на старата жена.

— Може би леля ти е болна? — загрижено каза тя.

Мили се изправи и Лидия й подаде една розова хавлия. Лидия непрекъснато се учудваше на безкрайно многото красиви неща, които се намираха в този толкова отдалечен от големите градове дом. Питаше се дали те се дължаха на усилията на починалата съпруга на Бригъм, или на саможивата леля Персефона.

— Не, — отговори Мили, докато се изтриваше хавлията. — Леля Персефона не е болна. Тя просто се крие от Шарлот и мен. Ние двете я изтощаваме и й причиняваме главоболие.

— Не се и съмнявам в това — спокойно отвърна Лидия. Някои истини просто не търпяха отричане. — Ще отида да я видя, докато ти се обличаш. — Тя шеговито заплашително размаха пръст към Мили, когато детето излезе от ваната и се отправи към задното стълбище, увито в хавлията си. — И ако смяташ пак да ставаш индианка, Милисънт, бъди така добра да си от някое чисто племе с миролюбиви намерения.

Не беше чудно, че Мили не се ангажира с обещание.

Лидия изпразни и изплакна ваната, преди да я върне под навеса, после се качи по задното стълбище.

Поколеба се пред вратата, за която знаеше, че е на леля Персефона, защото бе разкъсвана от загриженост, но и известно нежелание да се намесва. Накрая загрижеността й взе връх и тя тихо почука.

— Влез — извика крехък глас.

Лидия влезе в просторната стая и намери леля Персефона опъната на една римска кушетка, с грижливо сгъната и положена върху челото кърпа. Завесите бяха спуснати и въздухът бе напоен с аромат на лавандула.

— Г-жа Чилкоут?

Една изпъстрена със синкави вени ръка, пухкава, но явно силна, докосна компреса на челото.

— Да? Кой е?

Лидия потисна усмивката си. Беше се сблъсквала с достатъчно истински страдания и болести, за да разпознае преструвката сега.

— Лидия съм — каза тя, като хвана ръката й. — Дойдох да проверя дали не се нуждаете от нещо.

Г-жа Чилкоут свали компреса си и погледна Лидия премигвайки. Лицето й беше със здрав розов цвят, очите блестяха, но не от треска, а от потисната енергия.

— Не вярвам, че ще мога да ви заблудя — каза тя, — така че би било загуба на време да продължавам да се мъча.

Този път Лидия си позволи да се усмихне. Тя приседна на края на кушетката, а г-жа Чилкоут се облегна на възглавниците.

— Нещо вероятно ви тревожи — осмели се да каже тя, приглаждайки полите си. — В противен случай, не бихте се крили в тази стая със спуснати завеси.

Г-жа Чилкоут въздъхна философски, протегна се към кристалното шишенце на страничната масичка, разклати го и докосна капачката до китките на двете си ръце.

— Само се стараех да ви дам възможност да докажете, че сте незаменима — каза тя. — Не можете да си представите, г-це Маккуайър, каква голяма нужда има това семейство от вас.

Лидия искаше някой да се нуждае от нея, но същевременно се страхуваше от това. Беше виждала какво могат да причинят непрекъснатите изисквания на другите, независимо дали са от каприз или по необходимост. Да даваш — бе нещо хубаво, да се грижиш за другите — бе действително благородно, но душата на даващия също имаше нужда от храна.

— Предполагам, знаете, че Поли си замина — каза Лидия. Тя внимателно бе преценила страховитата Персефона Чилкоут и бе стигнала до извода, че тази жена знаеше на практика всичко, което ставаше в семейството.

Както и очакваше, г-жа Чилкоут въздъхна и каза:

— Да, видях я да се качва на пощенския кораб, и разбира се, нямам представа защо е трябвало да изостави съпруга си така.

Лидия не отговори. Ако Персефона действително не знаеше истината — нещо, което изглеждаше доста невероятно, като се вземеше предвид острата й наблюдателност — новата гувернантка нямаше да бъде тази, която да я информира.

Г-жа Чилкоут замислено изгледа Лидия, внимателно оправи копринените си поли, при което те приятно изшумоляха и каза, без предисловие:

— Бих предпочела да ме наричаш със собственото ми име. Знаеш ли какво означава Персефона.

Лидия поклати глава и леко повдигна вежди, за да изрази интереса си.

— Това е гръцко име, скъпа — каза Персефона — и означава персонификация на пролетта.

Лидия се усмихна.

— Прекрасно — каза тя. — Пролет.

Колко бе хубаво, спокойно, да се намираш на това място, където бризът не бе напоен с дъх на барут и на страх, където тревата не бе прогизнала от кръв и звукът на ужасените викове и оръдейната канонада не оглушаваха слуха ти.

— Каква е тази ужасна тъга, която виждам в очите ти? — запита Персефона, като леко се приведе към Лидия, за да й покаже, че не би допуснала въпросът и да остане без отговор. — Ти едва си навлязла в двайсетте си години, а на лицето ти виждам тъга, натрупана сякаш от хилядолетие.

Неподготвена за прямотата на старата жена, Лидия извърна глава и очите й запариха от сълзи.

— Когато умра — отговори с глух, дрезгав глас, — Господ няма да поиска да ме прати в Ада, независимо колко тежки грехове съм сторила, защото вече бях там и се здрависах с Дявола.

Персефона рязко си пое дъх при споменаването на името на този най-страшен от всички низвергнати ангели. Протегна се и положи хладната си длан върху неподвижните пръсти на Лидия.

— Обясни ми какво искаше да кажеш с това, дете — тихо заповяда тя. — Нима беше въвлечена в тази ужасна война?

Лидия мъчително прокара език по пресъхналите си устни.

— Ние всички бяхме — тъжно каза тя.

По някакъв начин, като че ли Персефона я бе хипнотизирала с неуловимия си, с дъх на лавандула чар, и Лидия изля пред нея душата си — всичко, от момента, в който бе последвала баща си, за да бродят по бойните полета. Разказа й за мръсните палатки, за калните локви — пурпурно червени от кръвта, за ужасното стържене на трионите, режещи човешки кости. И за първи път, разказа на друго човешко същество за капитан Дж. Д. Макколи, затворник от Конфедерацията, на когото бе помогнала да избяга.

Персефона не беше шокирана, само бе изпълнена със съчувствие.

— Янките успяха ли да хванат този капитан Макколи?

Лидия поклати глава. Дори споменът за това преживяване караше стомахът й да се обръща, а кожата й да лепне от пот. Беше виждала войници от Съюза обесени за това, че бяха се опитали да дезертират и после беше живяла в разяждащ страх, че нейното предателство също щеше да бъде разкрито и тя щеше да сподели участта им.

— Сигурна съм, че той успя да избяга.

— Защо го направи? — в това нямаше укор, а само открито любопитство.

— Правителството плащаше премия за всяка ампутация, извършена от хирурзите, — каза тя и от спомена й прилоша още повече. — Една нощ, точно след смъртта на баща ми, постовите доведоха капитан Макколи, който имаше само една повърхностна рана под лявото рамо. Трябваше просто да се зашие и да го изпратят в някой от лагерите, но д-р Джеймс Щеенбок реши да ампутира ръката и да спечели премията. Аз занесох на капитан Макколи униформата на баща си, помогнах му да я облече и му казах къде може да намери неохраняван кон. После отвлякох вниманието на постовите, за да му дам време да избяга.

Очите на Персефона блестяха и Лидия изведнъж разбра откъде се бе взела тази страст на Шарлот към драмата.

— Но Лидия, постъпката ти е била несъмнено героична! Не те ли заподозряха?

— Щеенбок подозираше нещо — с горчивина отвърна Лидия. — Но нямаше как да докаже, а останалите хирурзи имаха прекалено голяма нужда от мен до операционните си маси, за да си позволят да ме обвинят. След около седмица д-р Щеенбок пожела да лиши един млад войник от Кентъки от крака му, който също се нуждаеше само от няколко шева и шина. Аз отидох при един от другите лекари и му казах какво предстои да се случи, при което той извърши проверка. Щеенбок беше освободен от поста си и изпратен в един от лагерите, където да изчака разследване след края на войната.

Лицето на Персефона беше пребледняло, а очите й съвсем се бяха разширили.

— Той разбра ли, че ти си го издала, този д-р Щеенбок?

Лидия пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Тя никога нямаше да забрави погледа, който Щеенбок й беше отправил през оня ден, когато го отвеждаха под арест от хирургическата палатка. Той беше впил очи в нейните, без да прикрие с нищо неизмеримата злоба в душата си.

Понякога, в среднощните си кошмари, тя го виждаше изправен до леглото й със скалпел в ръка и както многобройните войници, които той бе лишил от ръце и крака, така и тя не можеше да избяга от него, не намираше сили да се помръдне. Събуждаше се с викове на ужас, отекващи в гърлото й, но знаеше добре, че звукът бе останал вътре в нея, като спомените и страхът.

В очите й блестяха сълзите, които Лидия никога не бе могла да изплаче, когато Персефона протегна ръка и нежно обгърна раменете й.

— Стига, стига, всичко е вече минало. Тук си на добро място и ще бъдеш защитена под покрива на Бригъм Куейд, обещавам ти това. Ами да, всеки, който познава племенника ми, по-скоро би се преборил с големия трион долу във фабриката, отколкото да посмее да се опълчи срещу него.

Лидия вече сама бе стигнала до извода, че Бригъм бе здрав и силен. Но нямаше да си позволи да разчита на него за закрила или за нещо друго. Той можеше да я отпрати във всеки момент, да я остави не само сама в един измамен свят, но и станала опасно беззащитна поради собствения си провал в стремежа си да бъде независима.

— Мога да се грижа за себе си — каза твърдо, но любезно тя.

— Все пак, мислиш да останеш тук известно време, нали?

Лидия кимна. Получаваше достатъчно добра заплата, имаше безопасен покрив над главата си много храна. Щеше да остане, докато не възникнеше причина да си замине.

— Докато тук съм приета добре, да — каза тя.

Персефона засия.

— Прекрасно! — възбудено отвърна. Щом оставаш, няма никаква причина да не отида за дълго гостуване при скъпата ми сестра Корделия, в Мейн.

След тези думи, г-жа Чилкоут бодро стана от кушетката и се зае да разтваря завесите и капаците, за да даде най-после път на яркото, късно следобедно слънце. Явно, внезапно се беше излекувала от болестите си.