Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Куейд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Yankee Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 71 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Линда Леъл Милър. Съпругата-янки

ИК „Алекс Принт“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

17

Когато Лидия се събуди на сутринта след непредвидената си женитба, единствената стая на бунгалото бе облята в златна слънчева светлина. Тя щастливо въздъхна, протегна се и се обърна, очаквайки да намери съпруга си до себе си в леглото.

Обаче Бригъм беше станал и бе напълно облечен, но сега с обикновен панталон, работна риза, тиранти и ботуши с коркови подметки, вместо с хубавия костюм, който носеше предния ден. Явно, някой му беше донесъл чисти дрехи от къщата.

Той се приближи до леглото с емайлирана чаша с димящо, ароматно кафе в ръка и се наведе да целуне Лидия по челото, когато тя се надигна и облегна гръб на възглавницата.

Тя внимаваше да остане добре покрита с одеялото и с това предизвика усмивка на устните на Бригъм.

— Добро утро, г-жо Куейд! — каза той.

Лидия задуха кокетно горещото кафе, опитвайки се да печели време и отмести погледа си за момент.

— Добро утро — каза едва чуто тя. Бе прекарала по-голямата част от нощта извивайки се и стенейки в ръцете на този мъж, но в светлината на утрото изведнъж се почувства свенлива и доста засрамена от необузданите си реакции.

Краката на обикновения дървен стол застъргаха по пода, когато Бригъм го придърпа и пъхна крак под една от пръчките му. Той го обърна с гръб към леглото, прекрачи го и седна, подпрял ръце на облегалката.

— Лидия.

Тя вдигна поглед към лицето му с пламнали от смущение бузи.

— Да?

Бригъм се усмихна, протегна ръка и взе чашата й, преди да отговори. Само миг след като остави чашата на пода, той смъкна одеялото, за да открие топлите й гърди с твърдите им, тъмно розови връхчета.

— Не се крий от мен — каза той. Погледът му се плъзна по фигурата й дръзко, без извинения, но все пак в изражението на очите му имаше и примесено благоговение. — Прекалено си хубава, за да правиш това.

Лидия се изчерви отново, но не направи опит да се покрие, независимо че инстинктивно го желаеше просто знаеше твърде добре, че Бригъм отново щеше да смъкне завивките.

От устните му се отрони звук, смесица между смях и стон. После, разтърсвайки глава като мъж, който току-що е парирал дясно кроеше от мечка гризли, той се изправи и върна стола на мястото му. Дори се наведе да вземе от пода кафето на Лидия и й го подаде.

Тя все още не покриваше тялото си. Одобрителният поглед на Бригъм я караше да се чувства красива като киноактриса, а усещането беше приятно.

— Бих се радвал — каза той вече от вратата, — ако пренесеш нещата си обратно в голямата къща, колкото е възможно по-скоро. Шарлот и Мили могат да ти помогнат, донеси онези мебели, които искаш, а останалите могат да стоят там за следващия наемател.

Лидия можеше да се подразни от небрежно даденото нареждане, а дори и от самия факт, че беше нареждане, независимо от внимателно подбраните думи, ако все още не бе под въздействието на бурната любовна нощ. Тя имаше чувството, че е пила някакво вълшебно биле, забранено за всички, освен за вълшебници, богини и ангели.

Едва след като бяха изминали няколко минути от заминаването на съпруга й, тя стана от леглото, изми се в емайлирания леген и се облече. Не намери гребен и остави дългата си коса спусната свободно по раменете.

Усмихна се на отражението си в пропуканото, мътно огледало. Вчера беше същата жена, в същата сиво-розова рокля, и все пак беше много по-различна.

Тя свали чаршафите от леглото, тъй като не искаше някой да види доказателствата за отнетата й девственост и ги напъха в калъфката на едната възглавница. Естествено, не можеше да отнесе това за пране в голямата къща, където бяха Шарлот и Мили, а вероятно все още и някои от гостите, още по-малко да го вземе със себе си и своята къща.

Затова Лидия отиде до потока, който се виеше пред гъстите дървета и боровинковия храсталак зад бунгалото. Там старателно почисти чаршафите, като ги изтърка с един камък, както беше правила толкова много пъти, докато пътуваше с военните лекари и след това ги простря по храстите, за да изсъхнат на слънце.

Когато приключи с това, тя се спусна по хълма към къщата, промъкна се през страничната врата, където бе покритата веранда и забърза нагоре по стълбите. В стаята на леля Персефона намери четки за коса, гребени и фиби. Вдигна косата си на пухкава, романтична прическа и се отправи към кухнята.

— Добро утро, г-жо Куейд! — поздрави я с приятелска усмивка Джейк Фийни.

Името стопли душата на Лидия като слънчев лъч, сгрял замръзналата земя.

— Добро утро, г-н Фийни. Наоколо ли са момичетата?

— Отидоха към центъра да гледат строежите — отговори готвачът, сипвайки й овесена каша в една паничка. — Ти сядай сега, г-жо Куейд, че трябва да закусиш нещо.

Лидия не беше свикнала някой да я обслужва и нямаше намерение да започва да го прави сега, защото считаше, че тези неща не се отразяват добре върху характера. Но сега беше гладна, а и я очакваше много работа през деня, така че му благодари и се пресегна за захарницата и каничката със сметана.

— Този смесен магазин скоро ще бъде готов и ще го отворят — каза тя и незабавно си помисли за Девън и Поли. Укори се, че се сещаше за тях едва сега, и напълно ги бе забравила след церемонията.

— Да — отвърна Джейк, докато й наливаше кафе, а после наля и за себе си и седна до нея на масата. — Както и сградата на доктора. Той скоро ще си има малка, хубава къщичка на края на Главната улица, с две големи стаи и помещение отзад, където да приема пациентите си.

Лидия остави лъжичката и сведе поглед. Тя беше забравила и за Джоузеф Макколи, а перспективата да го срещне и погледне в лицето не беше привлекателна. Трябваше незабавно да отиде при него и да се извини за неудобството или мъката, които евентуална му бе причинила предишния ден, когато беше седяла до него на сватбата, а после бе скочила от мястото си и се бе омъжила за Бригъм.

Джейк явно не забеляза, че се бе замислила.

— Училището също започва да придобива определен вид, а още и оня… пансион.

Лидия го и изгледа въпросително:

— Пансион? — не съм чувала за това.

Готвачът стана, за да вземе кафеника.

— Е, не мисля, че ще си чула. — Промърмори той.

— Моля? — попита учтиво Лидия.

— Най-добре ще е да идеш да видиш сама, г-жо Куейд. Не трябваше да говоря за това.

Лидия отново взе лъжичката си. Всички тези недомлъвки само заради някакъв пансион? Ако питаха нея, идеята беше добра: градът имаше огромна нужда от място за настаняване на пътуващи търговци и несемейни мъже или жени.

По-късно, когато слезе до центъра на града, Лидия се зарадва, че обществената зала наистина напредваше. Няколко мъже полагаха каменните основи, други копаеха кладенец, а наоколо имаше струпани обработени дървета и пакетчета с гвоздеи. Лидия си представи как щеше да изглежда завършената сграда, с черна дъска, чинове и много книги и се усмихна. За Коледа учениците й щяха да направят карнавално шествие, а самата тя щеше да погрижи да има портокали и ментови близалки за всички.

— Лидия?

Тя се сепна и се обърна. До нея стоеше д-р Макколи. Не очакваше да го срещне още сега и не беше подготвена. Езикът и залепна върху небцето и си остана там, неспособен да се движи.

— Или сега би трябвало да се обръщам към теб с „г-жо Куейд“? — попита той, но в това и в изражението му нямаше упрек.

Лидия преглътна, с мъка отлепи езика си и заговори:

— Раз-разбира се, ще ме наричаш Лидия — каза тя. Повдигна поглед към добродушното му лице. — О, Джоузеф! Аз…

Той хвана двете й ръце.

— Недей, Лидия. Не е нужно да обясняваш. Просто ми кажи, че ти и аз още можем да бъдем приятели.

Усети сълзи в очите си. Имаха общо минало, вписано с пролятата кръв, прах и гърмежи на войната и беше малко чудо, че отново се бяха намерили. Тя ценеше това, което ги свързваше.

— Очаквах, че ще ми се сърдиш! — каза и леко извъртя глава премигвайки бързо, за да скрие сълзите си.

Джоузеф въздъхна.

— Не, скъпа… Не бих могъл ти се разсърдя. Никога. Няма да твърдя, че не съм разочарован, но се е налагало да изстрадам и по-лоши неща и след време винаги съм успявал да ги преодолея.

Думите му накараха Лидия да се замисли и малко я разтревожиха. Тя се опита да си представи Бригъм да казва, че никога не би могъл да й се сърди и си каза, че с абсолютно невъзможно. С този мъж тя би имала мир и поезия — с Бригъм за съпруг тя би познала страстта, дори вероятно бурната страст, но всеки глупак би могъл спокойно да предскаже и предстоящите разгорещени спорове.

Тя се надигна на пръсти и леко целуна Джоузеф по бузата.

— Покажи ми тази твоя къща. Вече чух никой неща за нея от Джейк Фийни и искам да я види сама.

Скелето за къщата вече беше издигнато. В страничния двор се копаеше кладенец, а в отдалечения край, яма за тоалетната. Щеше да има две стаи — едната за спане, а другата за готвене, четене, хранене и така нататък.

— Понякога ще имам нужда от известно съдействие — каза Джоузеф, загледан към залива и скалните зъбери в далечината. — Все пак, независимо от опита ти, едва ли си акуширала при раждане, или? Но когато в Куейдс Харбър наистина започнат да се заселват хора, ще имам нужда от помощ.

Една немирна къдрица бе паднала на бузата на Лидия и я гъделичкаше, затова тя я отмести назад.

— Вашите войници обстрелваха нашите с пушки, оръдия, а понякога и с камъни, д-р Макколи — кисело каза тя. — Но те не забременяваха от това.

Джоузеф се засмя и последното напрежение между тях изчезна като мъгла, разпръсната от слънчеви лъчи.

Лидия докосна ръката му, все още усмихната, радостна, че трудният момент се беше изгладил.

— Въпреки това, ми се е случвало да акуширам при раждане. Баща ми беше лекар, ако си спомняш, и преди войната имаше свой частен кабинет вън Фол Ривър. Така че често му помагах и в подобни случаи.

Макколи явно се зарадва, но после замислено се намръщи. След известни разсъждения, изтъкна:

— Но ти тогава не си била омъжена. Съпругът ти сега може да има сериозни възражения да бъдеш медицинска сестра.

При мисълта за това, Лидия изпъна гръб и вирна брадичката си.

— Сигурна съм, че г-н Куейд ще разбере желанието ми да практикувам лечителската професия — каза тя, въпреки че изобщо не се чувстваше сигурна. Честно казано, тя дори нямаше представа какво очакваше съпругът й от нея — освен още от онези прекрасни занимания, в които биха прекарали предната нощ, всъщност — защото тя не го познаваше. Поне не по начина, по който една жена би трябвало да познава мъжа, когото бе избрала за съпруг.

— Вероятно ще разбере — съгласи се не много убедително Джоузеф и се обърна, за да спре поглед върху издигналото се скеле на двуетажната сграда от другата страна на дъскорезницата. Миг по-късно той гледна Лидия в очите.

— А ти би ли разбрала?

Думите му накараха Лидия да изтръпне, въпреки че тя се опита да не им обръща особено внимание. Застанала там на прашната улица — дъждът, така типичен за областта на Паджет Саунд, не бе валял скоро — тя засенчи очи и се загледа в тази най-нова постройка.

— Това трябва да е пансионът — каза тя.

Джоузеф се изкашля, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му.

— Пансион? — повтори той. — Това ли ти обясни Бригъм?

Тя забеляза няколко палатки край сградата и някакви ярки петна, които се движеха наоколо като отблясъци от късчета цветни стъкла при залез.

— Бригъм не ми е обяснявал нищо — отвърна тя, присвила очи. — Какви са онези жени там, в такива парадни дрехи? В пансиона ли ще живеят?

— Може да се каже и така — не отрече Джоузеф, измъкна часовника си от джоба и съсредоточено го загледа.

— Кога пристигнаха? — Сърцето на Лидия бе затуптяло малко по-бързо от обичайното и в стомаха й се зараждаше странно усещане.

— Вчера — неохотно отвърна приятелят й. — Вероятно са дошли със същия товарен кораб, с които пристигна Девън. — Той отново нагласи часовника си, сякаш цифрите му създаваха затруднения. — Ако имаш и други въпроси, Лидия, по-добре да ги зададеш на съпруга си.

Лидия имаше още твърде много задачи, за да тръгне да търси Бригъм. Освен това срещите с него изискваха прекалено голяма умствена енергия от нейна страна, а тя все още не беше се възстановила от загубата й през миналата нощ. Реши да го попита за пансиона на вечеря.

Когато видя децата, увлечени в безгрижна игра в двора на къщата й, тя си спомни за котето и забърза към вратата, изпълнена с чувство на вина.

Мили моментално изтича да я посрещне, измъкна малкото същество от джоба на престилката си и го вдигна към нея, за да й го покаже по-добре.

— Не се тревожи — изчурулика тя. — Вече дадох на Офелия малко прясно мляко, а тя е доста доволна да се вози в джоба ми.

Лидия въздъхна с дълбоко облекчение и се навее да целуне по челото доведената си дъщеря.

— Благодаря!

Приближи се и Шарлот.

— Днес трябва ли да имаме уроци? — попита страдалчески тя. — Времето е толкова прекрасно!

Лидия помълча малко, преструвайки се, че обмисля идеята, докато галеше котенцето, което бе взела от ръката на Мили и каза:

— Да видим сега… днес е понеделник и обикновено е лош навик човек да се шляе през този ден, тъй като има опасност да се даде лошо начало на седмицата, а доброто начало е условие за добър край, нали така? Все пак, тъй като току-що се омъжих, ще ви позволя, по изключение да си починете.

Мили и Шарлот се втурнаха с радостни възгласи обратно към двора, а Лидия продължи към къщата си, която успя да й бъде дом за толкова кратко. В малката спалня смени роклята и бельото си с чисти дрехи, а котето се търкаляше по леглото.

Тя оправи няколко от фибите, които се бяха измъкнали от косата й, после извади пътната си чанти и започна да подрежда малкото си лични вещи в нея. Малко след като се бе заела с тази задача обаче, на вратата се почука.

— Само аз съм! — извика Поли, която явно си бе отворила сама. След няколко секунди вече стоеше пред вратата на спалнята.

Независимо от усилията й да говори и да се държи нормално, под очите на Поли още имаше тъмни сенки, а лицето й бе неимоверно бледо.

— Поздравления, г-жо Куейд! — мило каза Поли. — Имаш вид на щастлива жена.

Лидия се изчерви, извади една риза от чантата, сгъна я и пак я върна обратно. Да, беше щастлива, разбра тя сега, както емоционално, така и физически.

— В такъв случай у теб няма лоши чувства?

Поли се засмя, но смехът й прозвуча кухо.

— Не, естествено не. — Тя въздъхна и Лидия видя, че етърва и се бе подпряла на рамката на вратата със скръстени ръце. — Мисля, че Бригъм се надяваше ти да проговориш, когато свещеникът попита дали някой има възражения срещу брака ни.

— Съмнявам се — каза Лидия, отхвърляйки темата. Искаше по-скоро да разбере какво ставаше с Поли. — Как вървят нещата между теб и Девън? — попита тя, въпреки че се ужасяваше от отговора.

— Никак — отвърна Поли с такова отчаяние, че сърцето на Лидия се сви от болка. — Съпругът ми отново замина, съвсем скоро след сватбата. Мислех, че знаеш.

Лидия знаеше, разбира се, че проблемите на Девън и Поли не бяха намерили решението си чрез неговото настояване да сключат брак, но се беше надявала, че така Девън показваше, че е готов да положи усилия да се решат.

— О, Поли! — прошепна тя, приближи се и я прегърна. — Това е ужасно!

Разбитото сърце на Поли прозираше в очите й и в тъжното присвиване на рамото.

— Поне детето ще има прилично име, а магазинът ще осигурява бъдещето ни. По-добре съм от много други жени в моето положение, бих казала.

— И все пак…

— Не искам да се тревожиш за мен, Лидия — прекъсна я Поли. — Време е и без това да запретна ръкави и да направя нещо от живота си. Кой знае? Може би напускането на Девън ще се окаже най-доброто нещо, което би могло да ми се случи.

Лидия отново и притисна:

— Ако имаш нужда от нещо, просто ми кажи. Обещаваш ли?

Поли леко изхлипа, после кимна.

— Винаги съм си мечтала за сестра — каза тя с малко измъчена усмивка.

— Както и аз — отговори Лидия. — Сега, нека да седнем и да изпием по един чай. Искам да ми разкажеш какви са плановете ти за магазина.

Лидия сложи котето в джоба си, отиде до кашона с разпалки и стъкна огън. После, оставяйки задната врата отворена, за да може част от топлината да избяга, тя взе чайника, отиде до помпата и го напълни.

— Ходила ли си да разгледаш новия пансион? — попита тя, когато се върна, сложи чайника на печката и протегна ръка за кутийката с чаени листа.

Беше чиста случайност, че Лидия погледна към Поли само миг след като бе задала въпроса си и забеляза, че лицето й бе пребледняло още повече от преди.

— Пансион? — повтори Поли явно много смутена.

Лидия застина на мястото си с чайника в едната ръка и кутийката с чая в другата.

— Да. Онази голяма сграда от другата страна на дъскорезницата.

Поли прекара език по пресъхналите си устни.

— Ти не си правиш шега, нали?

— Шега? — Лидия вече не разбираше нищо. — Защо да се шегувам, за Бога?

Поли завъртя очи и тежко въздъхна.

— Мили Боже! Ти говориш сериозно! — стигна до отчаяния извод тя. — Лидия, това няма да е пансион, ще бъде публичен дом и нощен локал.

Лидия успя само да отвори уста. Знаеше какво означаваха нощните локали, дори бе трябвало да свири в някои от тях заради вечерята си в Сан Франциско, добре знаеше какво представляваха и порочните заведения с покритите си със стърготини подове на ул. Скид Роуд в Сиатъл. Само че тук ставаше въпрос за простичкия, обикновен, изолиран Куейдс Харбър. Да има локал и публичен дом тук, бе все едно да се построи тоалетна в Рая.

— Бриг знае ли за това? — попита тя настойчиво след няколко секунди.

Поли я загледа в недоумение:

— Дали той знае? Лидия, Бригъм е собственикът на Куейдс Харбър! Самият той доведе жените от Сиатъл и точно той финансира строежа!

Лидия издърпа един стол от масата и се отпусна на него. Чувстваше се малко замаяна.

— Не мога да повярвам — замислено каза тя. — То е все едно да осигурява отрова за собствените си работници!

Сега беше дошъл ред на Поли да прояви съчувствие. Тя се протегна и хвана ръката на Лидия.

— Напълно споделям мнението ти, но знаеш ли, мъжете наистина гледат на тези неща от друг ъгъл.

Лидия си представи бедната Магна Холмез, например, чакаща сама в дома си, бременна, без приятели, онемяла, докато съпругът й пилееше спечелените си с тежък труд пари за уиски, игра на карти, за жени. Беше лесно да си представи как пиянската болест щеше да започне да се разпространява оттам, докато накрая децата шиха да ходят без обувки и палта, дори без храна и то само заради лични човешки пороци.

— Лидия? — Поли леко стисна ръката й.

Но Лидия все още бе потънала в мислите си. Нейният собствен баща бе обичал уискито твърде много, а вероятно и жените и комара също. В резултат на това тя бе израсла с дупки по чорапите си и с постоянни болки от глад в стомаха, които не изчезнаха, докато тя не замина на война и не получи достъп до полевите кухни на армията на Съединените щати.

— Той не може да направи това! — каза тя, бутна стола си назад и стана.

— Не може да направи какво? — тревожно попита Поли и се изправи. — Лидия твоят съпруг може да направи общо взето всичко, ако изключим, да кажем убийство. Това е неговият град и тук всички зависят от него по един или друг начин.

Разтреперана. Лидия обхвана с длани бузите си, опитвайки се да ги охлади. Беше разсеяна — тръгна в една посока, после в друга, после спри ядосана и объркана.

Беше се проявила като такава глупачка!

— Лидия? — замоли я Поли тревожно.

Лидия се насочи към задната врата, после предпочете предната и остави котето на пода, преди да излезе. Не преставаше да се обвинява колко наивна и глупава бе била, докато приближаваше към портата на двора, а Поли подтичваше след нея.

Щом Бригъм строеше този локал, щом сам беше довел тези леки жени, то тогава той явно възнамеряваше да покровителства това място и разбира се да го посещава. Тази мисъл бе абсолютно непоносима за Лидия, независимо че знаеше, и бе наблюдавала на практика, че повечето преуспяващи мъже издържаха и свои любовници, при което никой не ги обвиняваше, включително собствените им съпруги.

Точно когато преминаваха край новостроящата се къща на Джоузеф, Поли се изравни с Лидия и я спря, хващайки я за лакътя с неподозирана сила.

— Послушай ме! — изсъска тя. — Ти не можеш да отидеш при Бригъм сега, в това възбудено състояние. Трябва да изчакаш докато се успокоиш и започнеш да разсъждаваш разумно.

Лидия с мъка стоеше на мястото си, беше изпълнена с тиха истерия. Тя пое дълбоко въздух и бавно го издиша.

— Аз съм такъв идиот! — прошепна тя почти през сълзи.

Поли я разтърси приятелски.

— Глупости. Сега, нека да се върнем двете в къщата ти и да изпием чай си.

Въпреки че все още гореше от желание да намери Бригъм и да се изправи дръзко срещу него, тя знаеше, че Поли е права. Каузата й нямаше да спечели с нищо, ако разговаряше със съпруга си, когато бе завладяна от такава бясна ярост.

Поли я придружи до къщата и, където методично довърши чая. Дори извади кутията с шоколадови бонбони, която беше скрила в горното чекмедже на бюрото си — все още имаше четири, въпреки че децата бяха изяли останалите — като награда за усърдието им по време на уроците.

Лидия в крайна сметка се застави да седне до масата, с лице срещу етърва си и се концентрира върху дишането си — бавно и дълбоко. След известно време, когато чаят се бе запарил достатъчно и двете е Поли биха изяли шоколадите, тя започна да се чувства по-спокойна.

Малко по-спокойна.

Двете изпиха чая си, както подобава на две омъжени дами и разговаряха за незначителни неща, като например платовете, които Поли смяташе да достави в магазина. Мислела да продава и шоколади, както и книги, защото животът не се въртеше само около месото и картофите. В края на краищата и по-фините неща не трябваше да се заклеймяват като излишен лукс. Някои неща бяха основата на душата, твърдеше тя, точно както брашното и белият боб бяха основата на тялото.

След около час Поли неохотно се сбогува. В магазина работеше строителна бригада и тя искаше да се убеди сама, че се изпълняваха инструкциите, които бе дала във връзка с някои детайли по вътрешното разпределение на помещенията в сградата.

— Трябва да бъдеш спокойна — промърмори си Лидия. — Трябва да бъдеш спокойна!

Най-после, след като почисти жилището така, както беше, преди да дойдат двете с Поли, тя сипа останалата сметана в купичката на Офелия и излезе.

Лидия намери съпруга си в дъскорезницата, където той разтоварваше от задвижвания с парна сила конвейер дървения материал, преминал под триона. Целият беше просмукан от пот и покрит в мръсотия и стърготини и гневът на Лидия малко намаля, когато го видя така. Бригъм беше интелигентен въпреки ината си, и положително щеше да разбере правилно проблема с локала, след като веднъж му го обяснеше.

Независимо от цялата нежност, с която я бе въвел в съпружеския живот предната нощ и от начина, по който я бе гледал тази сутрин, карайки я да се чувства прекрасна като Афродита, Бригъм не изглеждаше зарадван да я види.

Всъщност, след като изкрещя на един от мъжете да го замести — а тук трябваше да се крещи, за да се надвика пронизителния писък на огромния трион — той здраво хвана Лидия за лакътя. Поведе я през помещението, чийто под бе затрупан с фини дървени стърготини и после под високата отворена арка, която служеше за врата. Тук шумът бе съвсем малко по-поносим.

— Какво искаш? — настоятелно попита той.

Лидия се намръщи и освободи ръката си.

— Няма защо да се държиш грубо. Аз съм ти съпруга, в края на краищата, или си забравил? — „Вече“, допълни в себе си, замислена за онези мръсни жени и техния „пансион“.

Усмивка озари изцапаното му лице.

— Няма начин. Премести ли нещата си в моята стая? — попита той.

Лидия скръсти ръце, за да спечели малко време и да се пребори с проклетия му чар.

— Не и няма да го направя, докато не разрешим въпроса с оня нощен локал! — прошепна злобно тя, усещайки прекалено добре любопитните погледи, които им отправяха преминаващите работници. — Тези какво гледат?

Усмивката на Бригъм се бе превърнала в гримаса на объркване и раздразнение.

— Теб. По правило в дъскорезницата не идват жени. Не е безопасно. — Той опря ръце на хълбоците си и се приведе над нея, при което я лъхна прекрасният мирис на пот, прясно дърво и мъж. — Сега за локала.

Тя отстъпи крачка назад.

— Да. Боя се, че ще трябва да поискам обяснение.

Бригъм отхвърли глава назад и избухна в дрезгав смях, а сребристите му очи блестяха, когато отново я погледна.

— Ти трябва да поискаш обяснение? — запита той, като скръсти ръце и скъси разстоянието между тях, което тя бе успяла да завоюва малко преди това. — Прощавай, г-жо Куейд, но главата на това семейство съм аз и ако някой трябва да иска нещо, то този някой ще съм аз.

Лидия се изчерви цялата. Гордата, бунтовна кръв на прадедите й, които бяха изпълнили геройски дълга си през Революцията, а после отново през войната от 1812, се надигна от дъното на сърцето й и нахлу буйно във вените й.

— Ако това е начинът, по който смяташ да ми говориш, господин Куейд — кипна тя, — то тогава бих ти била благодарна, ако не ми говориш въобще! Нещо повече, аз ще получа обяснението ти и то още сега!

Бригъм отново хвана ръката й, стисна я здраво, когато тя опита да се освободи и я поведе към канцеларията — хралупа. Вътре изненадаха г-н Харингтън и Естър по средата на свенлива целувка и Бригъм изръмжа:

— Бягай да се правиш на любовник на някое друго място, Харингтън!

Бедната Естър потъна и земята от срам.

— Това беше изключително грубо! — скара се ядно на съпруга си Лидия, когато нещастните влюбени бързо се бяха оттеглили.

Бригъм я изгледа продължително, после отпусна здраво стиснатите си челюсти и се извърна, за да загребе едно канче вода от кофата. Тя можеше да види под ризата играта на мощните му мускули по гърба и раменете, докато вдигаше канчето към устата си.

Лидия се опита да успокои нервите си. Поли и беше казала, че гневните думи няма да я доведат до никъде, поне що се отнасяше до Бригъм и тя знаеше, че приятелката й имаше право.

— Ти разбираш ли, че онези жени ще спят с мъжете за пари? — прошепна тя, изпълнена е ужас. — Не знаеш ли, че ще последва пиене, комар и гуляйджийство?

Бригъм се обърна да погледне жена си, а очите му блестяха подигравателно, което я вбеси. Той зае поза на престорено разкаяние, маскарадно копие на израза на лицето на Естер, когато я бяха хванали да се целува с Харингтън преди няколко минути.

— Не можеш да го казваш сериозно г-жо Куейд!

Гневът на Лидия опасно нарастваше.

— Говоря съвсем сериозно, г-н Куейд — възрази тя. — Искам да спреш строежа на оня локал и да изпратиш обратно онези жени. Сега. Днес!

Съпругът й се облегна с двете си ръце на ръба на бюрото, наведе се към нея, а веждите му едва се забелязваха под падналата върху челото му прашна коса.

— Локалът остава — изрече бавно той, — жените също. И край по този въпрос.