Метаданни
Данни
- Серия
- Куейд (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Yankee Wife, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от неизвестен език
- Емилия Михайлова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 71 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2010)
- Сканиране
- ?
Издание:
Линда Леъл Милър. Съпругата-янки
ИК „Алекс Принт“, София, 1994
История
- — Добавяне
7
Някой си отива, друг пристига, мислеше си Лидия през един ярък, прекрасен следобед, докато наблюдаваше брадатия мъж, крачещ надолу по рампата, спусната към кея от пощенския кораб. От едното му рамо се поклащаше моряшка торба, а зад широките му, плещи пристъпваше плаха на вид жена, стиснала здраво за ръка по едно малко дете от двете си страни.
Лидия се зарадва, защото сега някой щеше да живее във все още празните дървени къщи, построени от Бригъм. Едното от децата, малко момиче с блестящи, гарвановочерни опашчици, спускащи се по рамената, бе явно достатъчно пораснало, за да ходи на училище. Другото, момченце в къси панталонки, бе едва проходило.
Шарлот и Мили бяха застанали от двете страни на Лидия, но не наблюдаваха кораба, а се опитваха да разпознаят раците отшелници и другите същества по брега. Лидия беше намерила една книга за природата в кабинета на Бригъм и заедно с момичетата старателно бяха разглеждали миниатюрните, пъргави животинки по пясъка.
— Хора! — удивена прошепна Мили с такъв тон, сякаш виждаше хора за пръв път в живота си.
Шарлот беше намусена, както винаги.
— Разбира се, че са хора, гъско — каза тя. — Какво друго могат да бъдат?
— Шшт — намеси се Лидия, въпреки че от момичетата изискваше мир, не непременно тишина. Мили се размърда нетърпелива на мястото си.
— Не виждам никаква причина това момиченце да не ме хареса — сериозно заяви тя. — А ти, Лидия?
— Положително никаква — отвърна леко усмихната. — Ако бях на твое място, щях веднага да отида при нея и да се представя.
Мили пусни ръката на Лидия и се втурна надолу по склона, абсолютно безразлична към огромния ръст на бащата на момичето и неугледната, тревожна майка. Личицето на детето просветна, когато Мили заговори и докато двете с Шарлот успеят да стигнат до кея, двете деца вече се държаха за ръце.
— Това е Ана — каза Мили, представяйки радостна приятелката си. — Ана, това е учителката ми, г-ца Куейд и сестра ми, Шарлот.
Лидия вдигна поглед към смутените лица на мъжа и съпругата му до него, преди да се наведе и да предложи ръка на Ана за официален поздрав.
— Здравей, Ана — каза тя. После, обръщайки се към малкото момче, добави? — А кой е този?
— Ролф — каза Ана, едновременно горда и притеснена.
Въпреки че Шарлот беше мечтателка и често разсеяна, тя не бе недружелюбна. Сега се усмихна топло и също поздрави.
Едрият като мечка мъж, протегна огромната си загрубяла лапа и тържествено изрече:
— Ханс Холмез. Чух, че тук може да се намери работа. Аз съм силен, а Магна може да готви и числи.
Естествено, Лидия не беше упълномощена да наема работници, обаче не се съмняваше, че Бригъм би намерил място за г-н Холмез в една от бригадите си. За Бога, той бе вдигнал достатъчно шум за това, че искаше във вече построения му град да се заселят семейства, така че нямаше да има никаква логика да не приеме новодошлите.
— Добре дошли! — извънредно топло каза тя, забелязвайки боязливата надежда, изписана върху слабото, некрасиво лице на Магна Холмез. — Ще ви покажа къде да намерите г-н Куейд…
Ханс и Магна си размениха бързо и тихо някакви думи на език, който Лидия не можа да разпознае, след което Ханс остави торбата си на земята. Доколкото Лидия се досещаше, в този овехтял и изпъстрен с кръпки вързоп бе скътано цялото им имущество.
— Няма нужда да ходят да търсят Бригъм — намеси се някакъв мъжки глас и Лидия се обърна, за да види Девън, приближаващ се откъм строителната си площадка. Той не се усмихваше; обикновено закачливите му сини очи сега бяха безизразни и пусти, а лицето му имаше нужда от бръснене. — Трябва ни цялата помощ, която може да ни се предложи. Те могат да си изберат къща, а аз ще се погрижа да им се изпратят хранителни и други запаси от магазина на компанията.
Сърцето на Лидия се сви от отчаянието, което разчете по лицето на Девън, но в същото време изпита и радост заради семейство Холмез.
Магна пристъпи малко по-близо до Ханс, явно изплашена, да не би да е разбрала погрешно думите на Девън. Вероятно й бяха прозвучали като твърде хубави, за да са верни.
— Ние получаваме къща? — попита Ханс, сбърчил чело.
Девън се усмихна с вече тъжната си усмивка и протегна ръка, за да разроши русата като слама коса на момченцето.
— Моля те, погрижи се на децата веднага да се даде нещо за ядене, Лидия — каза той с учтива властност и точно тогава тя изпита непреодолимото желание да може да го обича, да запълни ужасната пропаст в живота му, която Поли бе оставила след себе си.
След още малко консултации, разменени на гърления език на съпрузите Холмез, Ханс и Магна се съгласиха да оставят децата да тръгнат с Лидия и момичетата, докато те последваха Девън по посока на улицата с очакващите ги къщи.
Ана и Мили се втурнаха нагоре по хълма към къщата на Бригъм, бъбрейки безспир така, сякаш се познаваха от бебешката люлка. Ролф вървеше до Лидия и послушно бе пъхнал тъпичката си ръка в нейната. Беше ясно, че тези гигантски непознати около него малко го смущаваха, но той дори не би си помислил да не се подчини на указанията на Ханс.
В кухнята на голямата къща Лидия настани децата около масата, включително Шарлот и Мили и отиде до килера да донесе кана с мляко, парче сирене и малко студено пилешко месо, останало от вечерята на предния ден.
Когато се върна в кухнята и остави товара си на шкафа, за да налее млякото, Ролф и Ана я загледаха с разширени от учудване очи. Времената бяха трудни, защото отровните пипала на войната бяха достигнали дори до западните щати и не се знаеше кога децата биха яли за последен път.
Лидия наля гъстото, жълтеникавобяло мляко в чашите и децата на Холмез протегнаха загрубелите си, несръчни ръце. В гърлото й се надигна горчива буца, докато ги гледаше как пият.
Сервира им пиле, сирене и хляб и те мълчаливо и бързо погълнаха всичко, докато Шарлот и Мили все още деликатно отпиваха малки глътки от млякото си.
Отворената входна врата внезапно се запълни от сянката на някаква фигура и Лидия вдигна поглед от прегладнелите деца, очаквайки да види Девън, или готвача Джейк.
Но посетителят се оказа Бригъм и за един фантастичен момент на Лидия й се стори, че той не само спира слънчевата светлина, влизаща преди свободно в кухнята, а някак си я поглъщаше в себе си. Светлината като че ли започна да струи през загадъчните му сиви очи и да се преобразува в пулсираща енергия, с мъка удържана в мощното му тяло.
Магнетизмът на присъствието му й подейства като удар на мълния и тя повика на помощ всичките си сили, за да не позволи да бъде пометена от вихъра, последвал тази мощна експлозия.
Той се усмихна на дъщерите си, после на децата на Холмез и най-накрая на нея.
Тя се олюля под напора на тази нова, сладка и почти неуловима атака и се замоли той никога да не разбере за невероятната сила, с която й въздействаше. Защото още тогава, след онази единствена разменена целувка, тя знаеше колко лесно би било за него да я съблазни, да я накара да му пренесе в дар онова, което никога не бе давала на друг мъж.
— Ще имате вашата обществена зала — каза той.
Лидия бе леко разочарована от практичната страна на думите му, защото душата й се бе настроила за поезия, но почувства и облекчение. Не биваше да се водят лични разговори в присъствието на деца.
— Кога? — попита тя.
Бригъм въздъхна, но усмивката остана в очите му.
— Хората ми ще започнат да секат и бичат дърветата днес. Можем да построим сградата в западната част на поляната, между Главната улица и гробището. Ще отбележа четирите ъгъла на парцела.
Лидия повдигна брадичка:
— Благодаря.
Той се засмя, откачи кофата от куката на стената и отиде да я напълни от резервоара с топла вода на печката. Като че ли децата изобщо не бяха в стаята, толкова мощно и странно бе неуловимото взаимодействие межди Лидия и Бригъм.
— Колко неохотно произнасяте тези благи думи, г-це Маккуайър — пошегува се той, отнасяйки кофата с издигащата пара вода към задния двор. — Но от друга страна, едва ли бих могъл да очаквам нещо друго от една стара мома от Нова Англия.
Лидия го последва до вратата, кипнала от негодувание, а Бригъм се спря недалеч от нея, закрепи кофата на една дървена стойка и се зае енергично да мие лицето и врата си.
Беше й ясно, че просто я дразни, но никак не обичаше да я наричат стара мома. Терминът я караше да се чувства като демодирана стока, отнесена на пазара само за да бъде разменена за нещо по-добро.
— Доколкото ми е известно, вие също сте от Нова Англия, г-н Бригъм — остро му отвърна тя. — И мога с право да добавя, че въобще не сте учтив.
Той се подсмихна, вдигайки поглед към нея с натежали от водните капчици черни мигли, с влажна и разрошена, но все пак така странно привлекателна коса. Тя здраво стисна бравата, защото й се прииска да отиде там и да вплете пръсти в нея.
— Хайде — продължи да се присмива с груба непринуденост той, — дайте воля на нервите си, г-це Маккуайър. Освободете се от целия този бяс, натрупан у вас и ще ви стане по-добре.
Гърлото на Лидия се стегна и ръката й стисна по-здраво бравата. Тя вярваше, че яростта й бе добре прикрита и това, че човек като Бригъм бе успял да разчете като книга душата й, само я ядоса още повече. Изпита желание да се хвърли върху него, да пищи и да дращи, да рита и хапе и не затова, че той я бе обидил толкова много, а заради всички ония бушуващи чувства, натрупани вътре в душата й.
— Не съм ядосана — каза тя, а бърборенето на децата от кухнята й се струваше много далечно.
Бригъм плъзна погледа си по тялото й, преднамерено нагло, карайки плътта й да потръпне тайно в отговор, под материята на роклята, под бельото.
— Лъжкиня — отговори той.
Буйна ярост разлюля Лидия. Тя затвори очи, борейки се срещу нея, изплашена както винаги какво би се случило, ако някога изобщо отвореше вратата, зад която бе заключена бурята в душата й. Ако веднъж я пуснеше навън, едва ли би могла отново да я усмири.
Бригъм продължи да я наблюдава втренчено, със стичащи се по лицето капчици вода и насмешливи очи. Предизвикателно. После се обърна да изхвърли водата в гъстата трева и неочаквано, някаква бариера се пречупи в Лидия.
Тя забрави за децата, забрави за догмите на цивилизацията. Скочи лудо от стъпалото, хвърли се на гърба на Бригъм като дива котка, с една ръка сграбчи ризата и гърлото му в смъртоносна хватка, с другата заудря с юмрук по гърба му. И през цялото време от гърлото й излизаха глухи, хрипкави, една доловими животински звуци.
Бригъм леко я повали назад, смачквайки нежните стръкове трева, освобождавайки сладкия им зелен аромат, коленичи от двете страни на бедрата й, но не направи опит да обуздае размаханите й юмруци.
В тези ужасяващи минути за нея той беше олицетворението на войната, на болката, на глада. Беше нощните викове на ранените деца, пръснати из бойните полета, беше несправедливостта и жестокостта, беше собствената й безпомощност пред лицето на тези неща.
Лидия удря гърдите му докато се изтощи, после застина неподвижна в тревата, бездиханна и ужасена от това, което бе направила. Сълзи се застичаха по бузите й, за да се плъзнат безшумни в косата й, да пропълзят в ушите й.
Бриг леко се отдръпна, взе я нежно в прегръдката си, притисна я до тялото си. Тя вкопчи пръсти в ризата му, неспособна да го пусне.
— Бедната малка янки — каза той, долепил топли устни до слепоочието й. — Войната вече свърши. Няма защо да се страхуваш.
Лидия дойде на себе си и осъзна какво зрелище бе предизвикала, нахвърляйки се върху Бригъм като вълчица от висока скала, държейки се като някой, който би трябвало да се завърже здраво в мокри чаршафи и да се укроти с тинктура от опиум. Шарлот и Мили стояха на вратата на кухнята, наблюдавайки сцената с неразгадаеми лица.
— О, Господи! — прошепна Лидия, опитвайки се да отблъсне Бригъм, независимо че не й бяха останали сили.
Той се изправи на крака, повдигайки я със себе си, все още притисната до гърдите му. Ароматът на косата и кожата му я обезсилиха още повече.
— Всичко е наред, Лидия, — строго каза той.
Прииска й се Бригъм да я вдигне на ръце, да изкачи стълбите, да я сложи на леглото си и да подчини изцяло разума и тялото й, поне за малко, а това нейно желание бе най-страшното от всичко. Тя се освободи от прегръдката му, отстъпи назад и приглади разпилялата се по раменете й коса с треперещи ръце.
Бригъм я гледа още един дълъг момент, въздъхна тежко, прекара пръсти през разрошената си коса, после мина край нея, за да влезе в къщата. Шарлот и Мили се отместиха, за да му направят път, а Лидия извърна глава, неспособна да ги погледне. Нямаше отговори за въпросите в очите им, нямаше отговори за въпросите в собственото си сърце.
Тя седна на най-долното стъпало на верандата и изчака, за да се възвърне самообладанието й. После влезе.
За щастие Бригъм не се виждате никъде, а Шарлот също бе изчезнала някъде, вероятно, за да обогати въображението си от любимите си книги. Но Мили, Ана и Ролф вдигнаха към нея разтревожени очи и тя затърси обяснение.
Разбира се, обяснение нямаше. Не можеше да измисли нито един земен начин, по който да оправдае безумното си поведение.
Девън зачука докрай гвоздея в последната дъска от покрива на магазина си. Все още предстоеше да се слагат керемидите, но дъските щяха да послужат поне за частично предпазване на пода и полуизмазаните стени от неизбежните летни дъждове. Той погледна към девствено синьото небе, на което, знаеше чудесно, че не можеше да се доверява и после, в изблик на тъга и раздразнение, запрати чука си сред короните на дърветата.
Той заслиза по стълбата, спусната от едната страна на сградата, полуизкушен да се отпусне назад и да се остави да се сгромоляса по стръмния, скалист бряг, докато се намери долу, на мястото, където приливът миеше ръбовете на острите зъбери. И всичко, което го възпираше всъщност, беше вероятността, че можеше и да не умре при падането, а само да се нарани така, че да остане безпомощен. Не можеше да понесе мисълта, че би могъл да прекара остатъка от живота си на легло, да уринира в бутилки и дори да не е в състояние да се избръсне сам.
Девън бе виждал мъже, пострадали точно толкова лошо при инциденти в горите и знаеше, че повечето от тях биха предпочели смъртта пред подобна съдба. Така че, слезе много внимателно от стълбата и после дълго остана така, загледан надолу от ръба на скалата.
Може би бе построил сградата прекалено близо до пропастта, помисли си той. Стръмният склон се спускаше поне на десет метра дълбочина, а уханната трева под краката му се хлъзгаше под подметките на ботушите.
Той въздъхна, вдигна глава и се загледа отвъд залива, към планините. Дори в дълбоката си тъга почувства успокоение при гледката на заснежените, сурови планини, прострели се през полуострова.
— Девън?
Сърцето му се разтуптя при звука на нежния, женски глас. За момент си помисли, че Поли се бе върнала и се почувства повече от готов да я приеме великодушно, но когато се обърна, видя, че беше Лидия. Изглеждаше потисната като него и в ръцете си държеше покрита с кърпа кошница и кана с кафе.
— Помислих, че може да искаш да хапнеш нещо — каза тя с известна нотка на предизвикателство, като че ли очакваше да бъде отпратена.
Девън се усмихна и потърка небръснатите си бузи, но не протегна ръка за храната. Не изпитваше глад.
— Още ли си на пазара за съпрузи, г-це Маккуайър? — попила той.
Огън заля бузите й, ободрявайки Девън за миг и беглата му усмивка едва не прерасна в смях.
— Не разбирам думите ти — каза тя, но това беше явна лъжа.
Той виждаше прекрасно, че ги разбира и то много добре.
— Беше готова да се омъжиш за мен в Сан Франциско — припомни й той. Не беше влюбен в Лидия, но я харесваше и вероятно така бе по-добре. В крайна сметка, бе се влюбил бързо и силно в Поли и именно затова бе толкова отчаян сега. — Променила ли си желанието си?
— Да — твърдо каза Лидия, привидно твърде заета със салфетката, покрила кошницата. — Тогава бях без изход.
Този път Девън наистина се разсмя. О, смехът му беше дрезгав и глух, без силата, която иначе би имал, но все пак се почувства по-добре след него.
Лидия приятно се изчерви.
— Не исках да кажа точно, че… е нямах наистина предвид това, че една жена трябва да е останала без изход, за да се омъжи за теб, Девън…
Девън повдигна едната си вежда.
— О?
Тя пое дълбоко въздух и бързо го издиша, от което е къдриците около челото й затанцуваха.
— С теб въобще не си подхождаме. Ти имаш нужда от нежна като коприна жена, не изтъкана от груби нишки като мен.
Девън леко се поклони към нея със скръстени ръце и преднамерено замислено изражение.
— Изтъкана от груби нишки? Стига Лидия. Защо сравняваш себе си с подобно некрасиво нещо?
— Не казах некрасиво — изтъкна тя, явно с наранена гордост. — Имах предвид, че съм практична и благоразположена и… и издръжлива. — Сега вече цялото й лице пламтеше, а червенината се беше разляла чак до ушите и шията й и тя изглеждаше готова да пусне кошницата и да побегне. — Докато ти би имал нужда от нежна и деликатна жена. Тя отново пое дълбок въздух. — Като Поли.
За няколко прекрасни момента Девън бе забравил болката на разбитото си сърце, но името на Поли върна старите меланхолични чувства, а прибави и нови към тях. Той започна бавно да се извръща, без определена посока, просто с желанието да остане сам.
— Девън — тихо и много нежно Лидия добави: — Иди до Сиатъл и я върни. Мястото на Поли е тук, до теб.
Девън преглътна. Искаше да каже нещо, за да обясни чувствата си, но когато се разрови из думите, натрупани в главата му, не намери такива, които да са подходящи. Изпъна гръб и се отдалечи, без да отговори.
През тази нощ той премести най-необходимите си вещи в бунгалото на хълма, което беше неговия дом в началото. В онези обикновени и невероятно трудни дни бе споделил къщичката с Бригъм и Изабел, като спеше на тавана.
Беше навън, цепеше дърва на светлината на един-единствен фенер, когато долу на пътечката се чу шум и след малко се появи Бригъм, сякаш придобил форма от недрата на самата тъмнина.
Бриг драсна клечка кибрит по кората на една ела и запали тънката пура, виснала между устните му.
— Голямата къща стана твърде пренаселена за теб ли? — попита след дълго мълчание той.
Девън просто продължи да цепи дърва. Не искаше да спи в стаята си, защото всичко в нея като че ли излъчваше чистият, неуловим аромат на кожата на Поли, защото там още отекваха нежни и думи и тихите стонове на насладата. Но разбира се, не можеше да обясни тези неща, дори и на Бригъм.
— Добре ще е да знаеш — каза той като замахна с брадвата, стовари я върху дървото и сложи следващата цепеница върху дънера. — Имам намерение да ухажвам Лидия.
Стори му се, че видя как брат му леко застина, после реши, че е било трик на луната или на потрепващата светлина от фенера. Бригъм беше доволен от скъпата проститутка, която издържаше в Сиатъл и последното, което искаше, беше втората съпруга.
— Защо? — попита след малко Бригъм.
— Защо не? — парира Девън, без да спира работата си. Беше плувнал в пот и купчината дърва, насечени досега, щяха да му бъдат предостатъчно до падането на първи сняг, но той чувстваше, че трябва да се движи, иначе би експлодирал като барут, посипан върху скара за палачинки. — Ти не я искаш, нали?
Без предупреждение, брадвата бе изтръгната от ръцете му. Острието зловещо изкънтя, когато се заби в ствола на едно недалечно дърво. Бригъм грабна брат си за яката на ризата и го разтърси така, че го накара да се изправи на пръстите на краката си.
— Лидия не е курва — злобно изсъска той. — И за Бога, Девън, няма да ти позволя да я използваш като такава!
Девън опря ръце на раменете на брат си и се освободи от хватката му.
— Казах, че имам намерение да ухажвам Лидия, не да я използвам като курва — спокойно отговори той. — Искам я за съпруга.
— Не.
— Какво, по дяволите, ти дава право да издаваш такива разпореждания, Бриг? Да не би някой да те е направил крал, докато аз съм се разсейвал?
Въздишката на Бригъм беше дълбока и хриптяща и тя му каза много повече, отколкото вероятно брат му би искал да разкрие.
— Ако искаш Лидия — каза Бриг, — ще трябва минеш през мен, за да я вземеш.
С това, той смачка пурата си, обърна гръб на Девън и закрачи надолу по хълма.
— Проклет да бъда! — каза Девън, докато по устните му се разливаше бавна усмивка. Да бъда проклет, да потъна вдън земя!
В този мрачен следобед Лидия гореше от нетърпение за екскурзията планувана следващия понеделник, въпреки че беше малко тъжна от заминаването на леля Персефона на Изток. Натовариха пощенския кораб с толкова много куфари и чанти, че Бригъм се закле, че той ще потъне под теглото им преди още да е напуснал Куейдс Харбър.
Шарлот и Мили също щяха да пътуват, за да изпратят пра леля си до големия кораб, който щеше да я отведе от другата страна на Кейп Хорн. Те бяха възбудени, защото Ана Холмез им беше казала, че в Йеслър Хол в Сиатъл имаше представления с една дресирана мечка. При цялата им радост, те също бяха потиснати от перспективата за раздялата с Персефона, въпреки че щеше да бъде само за няколко месеца. Само Девън щеше да си остане в къщи, и за Лидия това бе облекчение. Още от момента, в който обяви намерението си да я ухажва, което се случи сам опреди няколко дни, той неизменно отрупваше стола й в трапезарията с люляци и общо взето, се правеше на глупак.
Тя се стараеше да проявява толерантност, защото добре разбираше, че Девън правеше опит да преживее раздялата с Поли по единствения начин, който му бе известен, но в същото време й се искаше просто да я остави на мира. Истината беше, че самата Лидия се опитваше да анализира някои свои, твърде смущаващи чувства.
А те всички бяха свързани с Бригъм, не с по-младия му брат.
Още от оня ужасен ден, когато бе изгубила контрол над поведението си и се бе хвърлила от задната веранда върху Бригъм като изстреляно торпедо, а той я беше укротил в тревата, Лидия беше преследвана от греховни и срамни желания.
Легнала нощем в леглото си, често си представяше Бригъм до себе си. Чувстваше тежестта на ръцете му върху голите си гърди и дори мисълта за това караше зърната им да набъбнат, а дишането й да стане учестено и плитко. Понякога стигаше дори дотам, че си го представяше как се намества между бедрата й, а и после всичко останало.
Е, поне онази част от „останалото“, която разбираше. Тя общо взето знаеше какво ще й направи Бригъм, но нямаше ни най-малка представа защо го искаше, нито пък как би могла, отдавайки му се по този начин, евентуално да задоволи огромната нужда, която досаждаше на тялото й. Знаеше само, че би полудяла в някоя от тези душни летни нощи, ако не получи някаква помощ.
Лидия стоеше до перилата на палубата с двете деца до себе си, докато корабът бавно напускаше пристанището. Мили скоро се отегчи да стои мирно и се затича по палубата, с викове и разперени ръце.
— И защо се държи така? — попита Шарлот с леко презрение, като за по-голяма убедителност разтърси прекрасната си грива от златно кафява коса.
— Защото е само на десет години — отговори Лидия с усмивка. Даде си сметка, че ако Мили се изтощеше сега, щеше да спи по-добре в хотела през нощта. — Ти не обичаше ли да тичаш и да вдигаш шум, когато беше малко момиче. Шарлот?
Шарлот се зарадва на намека, че вече не беше дете, което именно беше намерението на Лидия.
— Не. Е, да. Понякога. Но никога не цапотех лицето си със сок от боровинки, за да се украся като индианец на война, нито пък се заклещвах между клоните на някоя седемметрова ела. А знаеш ли, Мили направи точно това. Минатото лято. Татко трябваше да се качи на дървото, за да я свали.
Лидия се усмихна, когато си представи картината, но в същото време се зарадва, че не е била наоколо при действителния инцидент. Тя и без това не беше спокойна, когато си мислеше за ежедневната работа на Бригъм, а направо би се ужасила, ако видеше не само него, но и Мили изложени на такава опасност.
В един миг, когато Мили се беше заситила и се готвеше да прелети край Бригъм, той рязко се наведе, грабна я на ръце и я метна на рамото си. После отиде и застана до Лидия, която по-скоро би избегнала близостта му. Тя се огледа, надявайки се Персефона да е с него, но старата дама щастливо се бе настанила в доставения специално за нея шезлонг, а Шарлот се въртеше около нея като придворна лейди.
Бригъм не каза нищо — беше зает в диалог с малката си дъщеря. Проговори на Лидия едва когато Куейдс Харбър вече се бе скрил от погледа, погълнат от гъстите гори, а Мили се беше изплъзнала от ръцете му и бе изтичала да досажда на Шарлот.
— Ще се омъжиш ли за брат ми? — попита той и въпреки че явно бе възнамерявал да постави въпроса само между другото, той подейства на Лидия по доста различен начин. По-скоро като лампа, запалена в тъмна стая.
— Не съм сигурна — излъга тя, издърпвайки от пръстите си ръкавиците, които лели Персефона й бе подарила сутринта, наред с няколко фишута, книга с поезия, както и известен брой бижута, които едва ли щяха да й потрябват при гостуването й в Мейн. — Трябва да признаеш, че Девън може да бъде чаровен, отрупвайки стола ми непрекъснато с цветя и пишейки стихове по този начин. — Последното си го беше измислила, но се забавляваше твърде много, за да вземе думите си назад.
— Стихове? — запита Бригъм изумен, като едва не се задави с думата.
Беше точно така, както Лидия подозираше. Насила да се ухажва една жена по старомодния, романтичен начин, никога не би осенила Бригъм. Неговият метод очевидно беше да я хвърли на тревата и да седне върху нея.
Не че наистина мислеше, че той смята да я ухажва. О, не. Тя бе сигурна, че намеренията на Бригъм изобщо не бяха почтени. Не повече отколкото нейните, за съжаление.
Тя смени темата, притеснена да не би Бригъм да поиска да чуе някое от стихотворенията на брат си. Това щеше да означава да си измисли една-две строфи, а тя не притежаваше необходимия талант.
— Мили ми каза, че имало дресирана мечка в Йеслър Хол — каза тя.
Бригъм я изгледи за момент, като че ли неспособен да реши дали да я целуне безсрамно, или да я изхвърли през борда.
— Ако мечката се измори да дава представления, винаги могат да доведат Девън да я замести, а пък ти, естествено, ще пляскаш с камшика.
Бузите на Лидия пламнаха.
— Това, което каза беше много долно!
Бригъм сви рамене:
— Ти свириш мелодията, а той играе по свирката. Не се опитвай да се преструваш, че не ти харесва вниманието му, защото зная, че ти харесва.
— Може и да е така — отвърна Лидия, вирнала глава. — И какво те засяга това?
— Ще ти покажа — каза той. И тогава, на самата палуба на пощенския кораб, пред лицето на Бога и всичките Му ангели, Бригъм дръпна Лидия към себе си и я целуна така буйно, че сламената й капела падна, а фибите изхвърчаха от косата й.
Тя остана да го гледа зяпнала, като глупак, когато всичко свърши, а той се наведе да вземе шапката й, подавайки й я с нахално кимване на глава.
— Всичко, свързано с теб, ме засяга — каза той и после се отдалечи, оставяйки я застанала там, с капелата в ръка и развявана от вятъра коса.