Метаданни
Данни
- Серия
- Куейд (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Yankee Wife, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от неизвестен език
- Емилия Михайлова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 71 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2010)
- Сканиране
- ?
Издание:
Линда Леъл Милър. Съпругата-янки
ИК „Алекс Принт“, София, 1994
История
- — Добавяне
10
Бригъм се затича по брега, през пътя, по алеята, водеща към къщата. Белите му дробове горяха, сякаш в тях бе налято разтопено олово, а с всеки свой удар сърцето му повтаряше една-единствена дума: Не.
Той отвори входната врата и я блъсна с такава сила, че тя се удари във вътрешната стена. Не Девън, трескаво течаха мислите му, докато вземаше стъпалата по три наведнъж. О, Господи, моля те, не Девън!
Едва когато стигна до втория етаж, Бригъм се спря, стиснал дръжката на отворената врата. През тези няколко мига трябваше да преживее най-страшната битка, пред която някога се бе изправял — трябваше да се пребори вътре в себе си със собствената си паника и с непреодолимото желание да промени реалността.
Той си пое дълбоко въздух, после още веднъж. Помисли си за Лидия и образът й изплува в съзнанието му — разумна и тиха, и почувства известно облекчение. Пристъпи прага на стаята на брат си. Когато стигна до широкото дървено легло, което всъщност бе останало в наследство от родителите им, и в което се бяха родили и двамата с Девън — се наложи да се хване за рамката, за да запази равновесие.
Лицето на Девън бе толкова обезобразено и подпухнало, че очите му просто бяха изчезнали. Една дълбока рана прорязваше главата му и се спускаше до челото, а гъстата му коса бе сплъстена от кръв. Оголените му гърди бяха пресечени от толкова рани и синини, че оставаха впечатлението, че някой го бе пребил почти до смърт, а лявата му ръка бе превързана в груба шина.
— Направих, каквото можах — каза Джейк Фийни откъм другия край на леглото и Бригъм вдигна очи, за да срещне с поглед измъченото лице на готвача. — Той е зле, Бриг. Много зле.
Бригъм нервно прокара пръсти през косата си и залитна. Искаше му се да крещи, да буйства, да се напие до полуда и да срине целия град до основи дъска по дъска. Не би го направил обаче, не би могъл да го направи. Защото беше Бригъм, силният, по-възрастният брат, който винаги знаеше как трябва да постъпи.
— Изпрати ли някой да извика лекар от Сиатъл? — попита глухо той, приближи се до брат си и докосна покритото му със засъхнала кръв чело.
Джейк подсмръкна и изтри с ръкав лицето си.
— Сам Бейкър замина веднага, като взе най-добрия кон от лагера на дърварите. Страхувахме се да чакаме да дойде пощенският кораб.
Девън леко се размърда при допира на брат си. Бригъм нави още по-нагоре ръкавите си и се обърна към каната с вода на масичката до леглото.
— Как се случи? — попита той, като извади чиста носна кърпа от бюрото на Девън, намокри я в легена и започна да мие кръвта от челото му с нежни, внимателни движения.
Джейк имаше нужда от още малко време, докато се успокои. Той работеше в компанията почти от самото й създаване и дори да имаше някъде семейство отдавна се бе отчуждил от него. Оставаха му само фамилия Куейд, ако трябваше да нарече някого „моето семейство“.
— Проклетият глупак! — измърмори най-накрая старият човек, поглеждайки към Девън с обич и яд.
С ъгъла на окото си Бригъм видя Лидия до вратата и присъствието й го накара да се почувства по-силен.
— Този твърдоглав идиот се качи да отреже клоните на върха на едно дърво — каза Джейк, — не даде на Имерсън да го направи, въпреки че никой не е по-добър в тая работа от шведа и после проклелото нещо се счупи под него. — Джейк изхлипа, тихо и дрезгаво и избърса нос в маншета си. — Дървото трябва да беше почти десет метра, Бриг.
Бригъм не погледна към Девън, защото за момента не можеше да понесе гледката, не отправи поглед и към Джейк, който имаше нужда от малко спокойствие, за да се овладее и да възвърне достойнството си. Затова очите му се насочиха към Лидия, търсещи убежище и утеха от силата, която се излъчваше от нея.
Шарлот и Мили се бяха сгушили до вратата зад нея, но Бригъм не беше в състояние да мисли повече. Мозъкът му беше изтощен и объркан.
Лидия каза тихо нещо на момичетата, с което ги отпрати оттам и влезе. Близостта й подейства благотворно на Бригъм, така, както шепа хладка вода облекчава болката от прясна рана.
— По-добре иди да видиш дали можеш да приготвиш нещо за вечеря, — каза тя на Джейк, приближи се до Девън от другата страна на леглото и докосна челото му с опакото на дясната си ръка. — Момичетата са гладни и изморени, а и ще имат нужда от топла вода за баня.
Джейк кимна, абсолютно благодарен, че сега му бе поставена конкретна задача и излезе от стаята.
Лидия отмести поглед от обезобразеното лице на Девън и погледна отчаяния Бригъм.
— Трябва да внимаваш, Бригъм, — каза с твърд, тих глас тя. — Зная, че в момента не можеш да контролираш чувствата си, но трябва да съумееш да го направиш с мислите си. Мислите ти ще се предават на Девън, защото двамата сте много по-близки, отколкото е типично за братя и просто не мога да ти опиша доколко е важно да вярваш и неговата сила и във волята му да се излекува.
Бригъм не разбра пълния смисъл на това, което му говореше, но думите й някак стабилизираха и подкрепиха духа му и той малко изправи превитите си плещи.
— Ще направя всичко, за да му помогна — каза той, впил очи в лицето на брат си, стараейки се да влее собствената си сила в изнемощялото му тяло. — Ще направя всичко.
Лидия мина от другата страна на леглото, къде той стоеше с мокра кърпа в ръка и докосна пръсти му леко и нежно. Почувства през тялото му да се влива смелост, примесена с още някакво неопределено чувство, да навлиза във вените му и да достига всяко кътче в душата му, горещо като огън.
— Донеси още вода — тихо каза тя. Взе кърпата от Бригъм, натопи я в легена и започна внимателно да почиства раните. — Ще ми трябват сапун, уиски и още много чисти превръзки — предполагам, можеш да донесеш един чаршаф. Кажи на Джейк да извари на печката няколко игли за шеф. Леля Персефона сигурно е оставила от своите в стаята си. — Тя направи кратка пауза и когато отново заговори, бе по-скоро на самата себе си, отколкото на Бригъм. — Не вярвам тук да има животински черва, така че ще трябва да използвам копринени конци и да внимавам много да не стане инфекция.
Бригъм се обърна и тръгна тромаво към вратата. Чувство, което той не искаше да пусне на воля, пареше в очите му и стягаше гърлото му.
Лидия го изгледа изпитателно и продължително, после се приближи до него и го изведе до коридора.
— Донеси ми нещата, които ми трябват — каза му тя с тон, който би използвала, за да успокои изплашено дете. — А после ще е най-добре да отидеш някъде и да останеш известно време сам, за да можеш да обуздаеш мислите си. Ако направиш това, ще можеш да контролираш и чувствата си, което неминуемо ще се предаде и на Девън. Това ще му стане опора, една светлина, които да следва в мрака.
Той вдигна ръка, леко докосна лицето й и замина да изпълнява поръчката. Събра нещата, за които го бе помолила, от уискито, до стерилизираните игли, но му беше много трудно да остави Девън.
Това, което би изглеждало като глупав, сантиментален мистицизъм, ако беше казано от някой друг, прозвуча съвсем логично и смислено, изречено от Лидия. Той не можеше да си позволи да внуши на Девън страха и ужаса, които изпитваше — тежестта на тези чувства би могла да влоши състоянието на брат му. Затова Бригъм се вслуша в съвета й и се запрепъва като слепец през тихия, ромолящ дъждец, към бунгалото на хълма.
Влезе, запали газената лампа, накладе малък огън в камината и седна на люлеещия се стол пред нея, който също бе наследство от родителите им, подпрял с ръка главата си.
Бавно, мелодично, последователно, Бригъм започна да подрежда мислите си…
Девън беше млад и силен.
Девън имаше всичко, за което си струва да се живее. Той имаше мечти и хора, които да го обичат.
Девън ще оздравее.
Лидия почисти раните на Девън изключително нежно, като през цялото време му шепнеше кротки, успокоителни думи. Заши раната на главата му с бели копринени конци, после я проми с уиски. С помощта на Джейк, който се бе успокоил достатъчно, за да може да изпълнява командите й, тя превърза гръдния му кош, където се усещаха няколко пропукани ребра, после внимателно и вещо опипа счупената му лява ръка. Трябваше да намести повторно костта и Девън изстена от болка, при което очите й се изпълниха със сълзи.
Изпрати Джейк да й донесе лед и после леко го положи върху пресъхналите устни на Девън.
— Ти ще се оправиш, Девън — каза тя на пациента си с твърд глас, който не търпеше възражение. — Ти си силен и добър и тук всички имаме нужда от теб — Поли и Бригъм, Джейк и момичетата и аз — ние всички имаме огромна нужда от теб.
Той отново изстена тихо и се опита да повдигне едната си ръка. Лидия разбра, че е в съзнание, в което дотогава не бе сигурна, тъй като не можеше да събере сили да го погледне в очите — и разбра също, че е бил буден през цялото време, докато се бе грижила за раните му.
Тя се наведе и леко го целуна по челото, със свито от болка сърце. Спомни си, когато го видя за първи път, изправен на вратата на стаята си в оня хотел, а Сан Франциско, с разрошена коса, още сънени очи, устни, извити в учтива, но неодобрителна усмивка. После си го представи върху покрива на новия си магазин, със силует, очертан ясно на фона на синьо — сребристите отблясъци на залива, с чук в ръка, усмихнат надолу към нея.
— Следващите няколко дни ще бъдат много тежки Девън — прошепна тя, нежно приглаждайки назад още влажната му от водата коса. — Ще ти се иска да се отпуснеш и да се предадеш, много пъти ще ти се иска да го направиш, но не трябва. Ако ни напуснеш сега, хубавите неща, които си мислел да постигнеш, няма да се случат никога. Няма да се родят деца, няма да съществуват цели клонове на фамилията Куейд и приносът, който те биха имали, би бил безвъзвратно загубен.
Някакъв инстинкт я накара да вдигне поглед в този момент и да види застаналата до вратата Поли, разтреперана, с измачкани дрехи и разрошена от вятъра и дъжда коса. Светлите й очи се бяха разширили неимоверно и тя се държеше за дръжката на вратата с двете си ръце, като че ли готова да падне пред прага всеки момент.
Лидия бързо се приближи до нея и я хвана за ръката.
— Ако влезеш тук обляна в сълзи и загубила самообладание, Поли Куейд, ще сринеш всичко, което съм постигнала досега — прошепна тя. — Ако не можеш да бъдеш силна, по-силна от когато и да е преди, Девън ще бъде по-добре без тебе.
Трескавият поглед на Поли не можеше да се откъсне от любимия човек. Тя прехапа долната си устна и след малко кимна. После, след като пое дълбоко въздух, направи няколко несигурни крачки към леглото на Девън и хвана здравата му ръка, притисна я между дланите си. Наведе се и целуна нежно устните му, но не пророни нито дума.
Лидия премести един стол до леглото и Поли седна, без да изпуска ръката му.
— Госпожице Маккуайър?
Обръщайки се, Лидия видя Мили, спряла се в коридора. Детето гледаше изплашено. Лидия леко я докосна по рамото:
— Да, Мили?
Детето преглътна.
— Чичо ми ще умре ли?
Лидия обгърна раменете й с ръка и я поведе към задното стълбище, което водеше към кухнята. Беше се срещала твърде често със смъртта, за да се отнася леко към измамните й хитрини, така че нямаше да стори добро на Мили, ако решеше да я заблуди.
— Надявам се, че не — отвърна тя. — За тази вечер най-голямата помощ, която ти и Шарлот можете да ми окажете, ще бъде да вечеряте, да се изкъпете и да си легнете, без да протестирате. Когато вече сте в леглата си, започнете да мислите за чичо си Девън и си го спомняйте такъв, какъвто е бил винаги. Постарайте се да заспите, като си го представите в съзнанието си здрав и без рани. Можете ли да направите това?
Мили помисли за момент — в крайна сметка, препоръките на Лидия не можеха да се изпълнят, без да бъдат обмислени — после кимна.
— Ще говоря с Шарлот — каза мъдро и сериозно тя.
Лидия се наведе и леко и целуна.
— Благодаря ти много.
Шарлот чакаше в подножието на стълбите, изплашена не по-малко от всички останали. Явно беше чула разговора между Лидия и Мили, защото каза:
— Ще оставя Мили да се изкъпе първа, а ще й прочета и някои приказка. Можем ли да видим чичо Девън сутринта?
— Вероятно да — успокои я Лидия, като я погали по бузата. — Ще обсъдим това на закуска, нали?
Мили и Шарлот размениха сериозни погледи, после казаха:
— Съгласни сме.
След като изчака да се подготви всичко необходимо за банята на момичетата и да се разположи в просторния килер до кухнята, Лидия нямаше повече сили да се противопоставя на непреодолимия вътрешен порив, който я тласкаше към задния изход на къщата. Когато излезе на верандата и остави на пода фенера, който бе взела със себе си, все още продължаваше кротко да вали и тя се загърна по-плътно с пелерината, която бе купила в Сан Франциско с парите на Девън. Вдигна качулката, взе фенера и отправи поглед нагоре по пътеката и хълма, където бе бунгалото. През храсталака блещукаше самотна светлинка, която щеше да я направлява.
Няколко пъти фенерът й едва не угасна, а корените на дърветата по пътеката я препъваха и с мъка успяваше да се задържи, без да падне. Шиповете на боровинковите храсти се закачаха за полата й и се провираха отдолу, впиваха се в чорапите и драскаха глезените й. Когато стигна до бунгалото, бе измокрена до кости, независимо от наметалото, а фенерът й окончателно бе угаснал. Заудря по вратата с юмрук, нетърпеливо и малко неспокойно.
Не последва отговор и в момента, в който смяташе да прекрачи неканена прага, вратата изскърца на несмазаните си панти и зад нея се показа Бригъм, висок, жизнен, борещ се само бог знае с колко много противоречиви чувства.
Той отстъпи крачка назад и Лидия бързо мина край него, насочвайки се право към лумналия в камината огън. Фенерът изтрака, когато го постави на каменния под отпред, а после бързо свали мократа си пелерина.
— Как е той? — Гласът на Бригъм прозвуча дрезгаво като трионите, забиващи се в дърветата.
Лидия се извърна бързо, осъзнала едва сега, че той мислеше, че е дошла да му съобщи възможно най-лошата новина.
— Девън се държи — незабавно отвърна тя, за да го успокои. — Дойдох да видя как си ти.
Хубавото му лице изглеждаше измъчено на бледата светлина, излъчвана от огъня и от единствената лампа, поставена на масичката до прозореца.
— Не трябваше да напускаш къщата в нощ като тази — хладно каза той. — Можеше да попаднеш в беда.
Лидия въздъхна, внимателно разпъна наметалото си върху облегалката на единствения стол в стаята, после леко повдигна полите си и изтръска водата от тях, застанала до огъня.
— Ако се боях, че могат да ме сполетят беди, г-н Куейд — спокойно му отвърна тя, — преди всичко не бих се осмелила да дойда тук, на Запад.
Той я изгледа продължително, после измърмори:
— Момичетата добре ли са?
Тя се усмихна.
— Шарлот и Мили се държат като малки женички. Трябва да се гордееш с тях.
Застанал пред камината до Лидия, той се обърна в профил към нея и се загледа в пламъците, като че ли към тях го привличаше някаква тъмна сила.
— Девън е най-добрият приятел, който някога съм имал — сподели той след дълго и замислено мълчание. — Когато бяхме малки, аз се оставях да ме набият с камшика заради него, когато беше направил беля. Не можех да понасям и да го виждам да страда.
Сърцето на Лидия се сви. Тя се приближи още малко до него и почувства топлината, излъчвана от тялото му със същата сила, като тази от огъня пред нея.
— С камшик? — прошепна тя, изпитала такава болка при мисълта за страданията на Бригъм, като че ли камшикът бе ударил самата нея.
Той леко се усмихна, но лицето му не изразяваше радост.
— Мисля, че тези малки разходчици до навеса с камшика причиняваха повече болка на баща ми, отколкото на мен — каза той. — Явно изпълняваше наказанията против волята си.
Думите му не успокоиха много Лидия:
— Но все пак той позволяваше ти да поемаш наказанията на Девън!
Бригъм взе ръжена от куката му и разбърка жаравата.
— Успявах да убедя баща ми, че виновникът съм бил аз — обясни той, — което в много случаи бе вярно.
Скръствайки ръце, тя се обърна към него.
— Надявам се, ти не споделиш възгледа, че децата трябва да се възпитават по този начин. Не бих могла да издържа да наблюдавам как някой бие Шарлот и Мили.
Той въздъхна:
— Не се безпокой, Лидия. Аз също не бих могъл. И вероятно точно тази е причината, поради която те търчат от единия до другия край на града като индианци в нападение.
Лидия не би могла да каже каква сила я подтикна да направи това, което последва, но тя склони за миг главата си на рамото му. Контактът с него бе съпътстван от внезапния трясък на паднала толкова наблизо светкавица, че проблесналата златна светлина озари цялата стая. В първия момент Лидия не разбра дали експлозията стана вътре в нея или извън тялото й.
Бригъм се обърна към нея, хвана раменете й и я загледа смаян, недоумяващ, сякаш търсещ думи да формулира прозиращата в оловносивия му поглед унищожителна лекция. После с глух, измъчен стон, я притисна до себе си и я целуна.
Тогава светкавицата наруши природния закон, изтрещявайки за втори път на същото място. Душата на Лидия пламна от огъня й, когато устните на Бригъм се сляха с нейните, подготвяйки ги за буйното нахлуване на езика му.
Лидия усети как затворени местенца в тялото й плахо трепнаха, после рязко се разтвориха, подобно каменни врати на древен замък. Тя не възрази, не можеше, когато дланите на Бригъм обхванаха ханша й, запалиха огън през полите и фустите й, повдигнаха я леко от земята и я сляха с неговото тяло.
За един безкраен, бездиханен миг, ядрото на светкавицата, която нажежи кожата й и я ослепи със силата на пламъка си, избухна от самия допир на бедрата му до тялото й.
— Върви си — изстена той, пускайки я рязко на земята. Свали ръце от още тръпнещата й от допира му плът и обхвана с длани лицето й. — Върни се в къщата, Лидия, още сега.
Лидия не можеше да реагира в този момент, чувствата й се преплетоха, а съзнанието й се размъти като от въздействието на силен алкохол. Независимо от жестоките, изгарящи болки, разтворили се като гърлото на избухващ вулкан с лава в тялото й, тя не мислеше да се отдаде на Бригъм. Искаше само да го прегърне, да го почувства до себе си и за малко да забрави за пълния с измами и несигурност свят.
Тя поклати глава.
— Оставам тук, — каза и плъзна ръце около кръста му.
Той отново я целуна. Целува я, докато тя се замая така, че не можеше да стои права.
— Лидия! — прошепна той трескаво, с хриптене.
Лидия обхвана раменете му, разтвори широко пръсти, да усети напрегналите се под ризата му мускули. Премести длан, за да почувства ритъма на сърцето му и я обля нова вълна от възбуда.
Започна да разкопчава ризата на Бригъм и той изстена в безсмислен протест, но не вдигна ръце да спре. Лидия долепи буза до мястото, където сърцето пулсираше под плътта му, сякаш в опит да се слее с него, да подчини на ритъма му своя пулс. Твърдите, остри косъмчета, покриващи гърдите му, й предлагаха странна утеха и покой, от който тя не би могла да се лиши сега, и в щото време разпалваха у нея още по-непреодолима жажда.
Той леко се приведе, обхвана с едната си ръка основата зад коленете й, с другата стегна като в обръч гърба й, повдигна я и я притисна към гърдите си.
— Не трябваше да идваш тук — каза той.
Лидия не разбра дали имаше предвид да не идва в бунгалото или въобще да не беше идвала в Куейдс Харбър, но това не я интересуваше сега. Бе попаднала под въздействието на някаква магия и искаше да получи от Бригъм всичко, което той би й позволил да вземе. Досадният й здрав разум на жена от Нова Англия бе изблъскан в тъмните ъгълчета на душата й, бе заключен там и тя нямаше желание да го освободи от затвора му.
В сивите очи на Бригъм се четеше едновременно гордост, но и молба, и с още един стон, отново завладя устните й.
Целувката свърши, той я пренесе до леглото и я положи леко върху него. Докосването му беше страстно, но така внимателно и предпазливо, както би докосвал най-скъпият, най-фин порцеланов сервиз. Съблече дрехите й, много бавно, докато върху тялото и остана да трепти само светлината на огъня и хладината на дъждовната нощ. Бригъм започна да сваля своите дрехи. За разлика от другите мъжки тела, които бе виждала, неговото беше цяло, без рани и белези, красиво и мускулесто. Беше толкова величествен, че Лидия пое дълбоко въздух и едва не се задуши от това.
Той легна до нея, ръцете му загалиха гърдите й, едната, после другата, докосвайки нежно зърната им, набъбнали в желание. Погали врата й, нежната плът на шията под брадичката, продължи надолу и докосна с пръсти плоският й корем, карайки я да потръпне от допира.
Лидия затвори очи и изви назад глава, когато ръката му продължи смело, невероятно прекрасно и все по-близо към влажната делта, където се пробуждаше женствеността й. Тази силно чувствителна част на тялото й забушува, запулсира вътре в гнездото си, запротестира, но Лидия не разбра, не можеше да разбере отправеното й оттам предупреждение.
Изпита усещането, че идването на този момент е било подготвяно от самото начало на сътворяването на света, че самата тя е била създадена единствено, за да може да реагира с тялото си под пръстите и устните на този мъж, да се разлее музика от допира им.
Бригъм коленичи между бедрата й, нежно хвана глезените, прегъна високо коленето и разтвори краката й. Приведе се към корема й, обсипа с целувки копринената, гладка кожа, подразни с върха на езика си пъпното й гнездо.
Беше скандално, но Лидия се опиваше от прекрасното усещане. Кожата й овлажня от ситните капчици пот, сърцето й лудо заби, а главата й се замята по възглавницата като обхваната в треска.
Когато Бригъм зарови лице в нежните като коприна къдрици, застанали на стража пред крепостта на девствеността й и храбро я обгърна с устни, тя извика от удоволствие и инстинктивно повдигна бедрата си по-високо. Той ги обхвана с ръце, задържа я плътно до устните си и продължи да й се наслаждава.
Буря от екстаз се изви в изгладнялото тяло на Лидия, тя се заизвива под него, замята се в ръцете му, изгаряна от безмилостната игра на езика му, от горещината на безспирно движещите му се устни. Изпъваше бедрата си все по-високо и по-високо над леглото, ужасена да не се прекъсне трескавата връзка помежду им, а от самите дълбини на душата й бликаше древен, почти непрекъснат стон.
Когато ураганът в нея я разтърси докрай, Бригъм продължи да поддържа бедрата й с едната си ръка, а другата протегна, за да погали отново гърдите й. Стонът й се превърна във вик, тялото й се замята още по-отчаяно, а после, с измъчен стон, падна в конвулсивно облекчение върху леглото.
Тя протегна ръце към Бригъм, абсолютно готова да го приеме в себе си, да му даде като скъп подарък това, което бе останало от девствеността й, но вместо да я вземе, той легна до нея и обгърна топло тялото й.
— Бригъм! — прошепна ги в отчаяно желание.
Устните му, топли, силни и меки, се плъзнаха по слепоочията й.
— Не тази нощ, любима. Не когато си изгубила контрол върху чувствата си, както сега.
Сърцето на Лидия леко потръпна, от самота и разочарование, но разумът й прие с благодарност. Преценката на Бригъм за състоянието на чувствата й бе вярна — тя не беше в състояние да разсъждава правилно в момента. Беше стенала и извивала тялото си под пръстите и езика му като безпътна, лека жена, беше му поднесла себе си като на жертвоприношение, бе хлипала в забравата на прекрасната капитулация, докато той задоволяваше страстта й.
А тя бе извършила всичко това, защото се чувстваше извън себе си от тревога, защото бе започнала да обича Девън като свой брат, а той страдаше толкова много от раните си. Бе искала да предложи на Бригъм утеха, както и да вземе от него утеха за себе си, но знаеше добре, че не би постъпила по този начин, ако можеше да разсъждава с хладния си разум.
Тя тихичко заплака, стараейки се да не издава нито звук, но Бригъм разбра. Погали бузата й със загрубялата си ръка и изтри сълзите й с мазолестия си палец.
— Успокой се, няма нищо, Лидия — дрезгаво прошепна той, притискайки я плътно към себе си. — Позволих си твърде много, зная, но нещата няма да отидат по-далеч. — Целуна я отново, без никаква романтика по върха на носа. — Съжалявам.
Лидия помисли за начина, по който тялото й буквално бе полетяло, докато той я любеше, как като че ли самата й душа бе литнала през онези порочни и невероятно прекрасни моменти, когато тя беше изцяло негова. Не съжалявай, замоли се в себе си тя, изпълнена с тиха, дълбока тъга. Нямаше какво да каже за свое извинение, а дори и да имаше, не можеше да пророни нито дума.
Бригъм продължи да я държи в прегръдката си след това и преживяването бе като лекарство за тревожния й дух. Тя цял живот бе давала утеха, въпреки че не по толкова интимен начин, разбира се, но много рядко бе я получавала сама. И някак странно, с целия си нежен покой, закрилата в силната прегръдка на Бригъм й действаше по-дълбоко и по-добре от дръзките му ласки.
След малко обаче й хрумна мисълта, че подобни отношения между мъж и жена би трябвало да бъдат взаимни. Тя протегна ръка да го докосне, загубила всякакво чувство за свян от внезапния порив на любопитството си и се сепна, когато усети мъжката му сила да набъбва, твърда и властна в дланта й.
Той изстена приглушено, когато пръстите й го обгърнаха, стонът изсвисти през зъбите му, сякаш бе допряла нажежен въглен до плътта му. После избълва куп проклятия и бързо хвана китката й, за да се освободи.
— Опитвам се да бъде джентълмен — успя да каже, поел си най-накрая дъх, — но ако направиш това отново, няма да мога да отговарям за по-нататъшните си действия. Разбра ли?
Очите на Лидия се разшириха от нотката на опасна откровеност в гласа му, но същевременно й се искаше да открие и какво би пропуснала. Ако ставаше въпрос за още от онова, на което я бе научил, или за нещо по-добро, тогава той нямаше защо да се безпокои дали е джентълмен, защото тя положително не би се държала като дама.
— Никога не съм знаела, че мога да се чувствам така — изказа гласно удивлението си тя.
Бригъм изстена, като човек агонизиращ в пристъп на холера и леко се отдръпна.
— Моля те, Лидия — с мъка каза той. — Не говори повече за това. Вече и без това се чувствам така, като че ли между бедрата си имам запален фишек динамит.
Внезапното възвръщане на старите й задръжки я накара стремително да се надигне от леглото, да му обърне гръб и да протегне ръка към дрехите си, които лежаха на куп на пода. Лицето й пламна й долната й устна затрепери. Как, за Бога, щеше отново да погледне Бригъм в лицето след начина, по който се бе държала?
Ръката му нежно обхвана рамото й.
— Имам нужда от съпруга — каза той с глас, който би могъл да бъде по-топъл, а не така хладно практичен. — Дъщерите ми се нуждаят от майка, особено сега, на тази тяхна възраст. Отново те моля Лидия — омъжи се за мен.
Трябваше й цялата сила, за да стане от леглото, да се приближи до камината и да започне да се облича.
Знаеше, че Бригъм наблюдава всяко нейно движение, но не можеше да избегне това, защото бунгалото имаше само една стая и нямаше къде да се скрие.
— Известно ми е, че дойдох тук по споразумението, че ще се омъжа, за да заслужа покрива над главата си и прехраната си — каза тя с нестабилен глас. А трагичната истина беше, че трябваше да употреби цялата си воля, за да не се върне на онова легло до него, да не му се подчини отново и да го гали дотогава, докато той най-после подиреше утеха в тялото й. — За пръв път в живота си трябва да не удържа на дадената си дума. Не мога да бъда твоя съпруга, Бригъм.
Тя чу изскърцването на пружината, когато той се изправи в леглото и се обърна бързо, като продължи да се облича с трескави движения.
Когато проговори, Бригъм бе застанал толкова близо до нея, че тя усещаше топлия му дъх до тила си.
— Защо не? — попита тихо той.
Лидия прехапа долната си устна, а очите й се напълниха със сълзи. Не можеше да се обърне, не можеше да го погледне в лицето.
— Защото не искам да имам съпруг, който не ме обича — прошепна тя, когато успя да събере сили да говори. — Ще бъде по-добре изобщо да го нямам.
Бригъм не я докосна, нито отговори. Почувства как той се обърна и се отдалечи, защото не можеше или не искаше да й предложи единственото светло нещо, което тя желаеше най-силно на света. В минутите, които последваха, Лидия бе обзета от горчива тъга за мечтата, която той й бе предложил, а после й беше отнел.