Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Куейд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Yankee Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 71 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Линда Леъл Милър. Съпругата-янки

ИК „Алекс Принт“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

14

— Махай се! — прошепна Девън веднага щом отвори очи и видя пред себе си Поли.

Поли махна нежно от челото му кичур от златистата му разрошена коса. Очите й се бяха изпълнили със сълзи, както от радостта на неговото пробуждане, така и от острата болка от нежеланието му да я вижда. Тя тихо промълви името му.

Девън отметна глава назад и упорито се загледа в тавана. Следващите му думи нараниха Поли не по-малко жестоко:

— Къде е Лидия?

Тя преглътна, напълно наясно с факта, че сама бе допринесла за това ужасно състояние на нещата с лъжата си към Девън и намери куража колебливо да се усмихне:

— Премести се в синята къща на Главната улица — отговори му тя с треперещ глас, почти пречупен от усилието да се въздържи и да не падне разплакана върху гърдите му, за да моли за неговата прошка. — Тя и Бригъм решиха, че нима да е прилично да продължават да живеят под един покрив, когато вече тук няма по-възрастна жена. Тя замълча и подсмръкна, окуражена от факта, че Девън не беше прекъснал бърборенето й. — Разбира се, сега вероятно целят град ще започне да я ухажва.

При това, Девън премести погледа си върху лицето на Поли и изражението в очите му я преряза като с нож.

— Искам да я видя — каза той със студенина, която тя въобще не подозираше, че притежава, след цялата нежност и топлота, с които я бе обсипвал преди ужасното й признание. — Доведи ми Лидия. Сега.

Поли бавно се изправи от леглото. Преглътна сълзите си. Чувството на невероятна паника се събра на топка в стомаха й и се изкачи до гърлото, но тя продължи да се усмихва.

— Лидия идваше да те вижда всеки ден след инцидента — каза тя. — Не вярвам днес да бъде по-различно.

— Искам да я видя сега!

Поли затвори за момент очи, отвори ги отново.

— Има нещо, което искам да ти кажа, Девън и ти трябва да ме изслушаш.

Той отмести поглед.

— Не ме интересува нищо от онова, което имаш да ми казваш — каза и той. — Махай се!

Поли се поколеба, зашеметена от омразата му и от размера на бедата, в която бе попаднала. Действително се замисли дали да не скочи от кея при високия прилив, толкова голямо беше отчаянието й, но от друга страна чувстваше, че не би могла да избере подобен изход, типичен само за страхливци.

Тя се отправи към коридора с царствената си стойка, която владееше до съвършенство. Щом пристъпи през прага обаче и затвори зад гърба си вратата на Девън, Поли издаде тих, бездушен стон и се свлечи по насрещната стена. Цялото й тяло трепереше, разкъсвано от плача, въпреки че след първия стон не издаде нито звук и тя вдигна ръце да се опре на стената, за да не падне.

След известно време бурята от мъка започна да утихва. Поли смътно бе усетила, че някой стои зад нея, но тъй като знаеше, че не може да бъде Девън, не се обърна.

Две силни ръце натежаха на раменете й.

— Г-жо Куейд, каза мъжки глас.

До този миг Поли беше вярвала, че горчивото и терзание засега бе преминало, но името, което нямаше право да носи, се заби като нокти в душата й, разкъсвайки я като с остри шипове. Тя се обърна, изхлипа и погледна към съчувственото, благородно красиво лице ни д-р Джоузеф Макколи.

— Стига вече, какво се е случило? — попита той с тон, който я утеши и й подейства като балсам положен върху рана. — Когато прегледах г-н Куейд рано тази сутрин, той изглеждаше добре, така че причината явно не е в това.

Поли избърса с длан сълзите си.

— Той се събуди — тъжно каза тя.

Ръцете на лекаря още я подкрепяха и тя започна да се чувства по-силна.

— Добре — каза д-р Макколи. После въздъхна бръкна в джоба си и извади чиста носна кърпичка, като я предложи на Поли, преди да продължи: — Често активните мъже като г-н Куейд стават раздразнителни, когато изпаднат в състояние на безпомощност. Освен това, не трябва да забравяме също, че той изпитва много силни болки. Ще стане по-поносим, след като се приспособи към действителното си състояние.

— Иска ми се да можеше да бъде толкова просто — смутено каза Поли, докато изсушаваше лицето си и възможно най-деликатно почистваше носа си. В този момент беше почти готова да му съобщи новината и страшната тайна, която пазеше, но накрая реши, че не може да довери на един непознат нещо толкова лично.

Лекарят остави Поли, но продължи да я наблюдава с добродушния си поглед докато стигна до стаята на Девън и отвори вратата, за да влезе.

Поли оправи косата и роклята си, пое дълбоко въздух и решително се отправи към стълбището. Когато само няколко минути по-късно стигна до къщата на Лидия, намери приятелката си коленичила на предната веранда, опитвайки се да примами едно изплашено мармаладено жълто котенце да изпие млякото си от паничката пред него.

Лидия вдигна очи, когато чу изскърцването на пантите на вратата и се усмихна. Лек наситен с люляков аромат бриз игриво разпиляваше копринено златната й коса, а очите й изглеждаха сини като метличините по най-добрите сервизи на фамилия Куейд. Поли искаше да намрази другата жена, заради очарованието, с което бе завладяла Девън, но не можеше да извика достатъчно злоба у себе си.

Лидия потопи пръста си в млякото и го предложи на котенцето, което лакомо го облиза.

— Тъкмо смятах да намина към голямата къща — ведро съобщи Лидия. — Исках да потърся някои книги за уроците на децата. Как е Девън днес?

Поли се опита да се усмихне, но безуспешно. Седна на горното стъпало и обгърна коленете си с ръце.

— Събуди се. Пита за теб.

Лидия отиде да седне до нея с котенцето, свито в скута й и с купичката мляко на стъпалото пред тях. Продължи да храни разшавалото се същество с пръста си.

— Непременно ще мина да го видя, когато дойда.

Загледана в котето, с малките му ушички, присвити назад към гърба и с миниатюрните му, разтреперани крачета, Поли прехапа долната си устна и с мъка сдържа напиращите отново сълзи.

Почувствала мъката й, Лидия бързо я погледна в лицето и видя въпросите, които се таяха в тези виолетово-сини очи.

— Бебетата са такива безпомощни малки същества, нали? — Поли сведе поглед към котето.

Лидия продължаваше да я наблюдава, когато отново вдигна глава.

— О, Поли — прошепна тихо. — Опитваш се да ми кажеш, че ти… че очакваш дете, така ли?

Поли протегна ръка, взе котето и го притисна до гърдите си.

— Мисля, че да. Периодът ми трябваше да дойде миналата седмина, а закъсня. Никога не се е случвало преди.

— Каза ли на Девън?

Смехът, с който Поли отговори, съдържаше само мъка.

— Не още. Не съм сигурна, че въобще ще му кажа.

Лидия прошепна изумена:

— Защо не?

— Първите думи, които Девън ми каза, когато се събуди, бяха „Махай се“! Той ме мрази.

— Ядосан е — каза Лидия. — А и сигурно раните много го болят. Точно сега перспективата за раждането на едно дете би могла да му бъде подкрепа.

Пухкавото, безтегловно коте бе заспало доволно притиснато до гърдите на Поли.

— Достатъчно лошо е това, че Девън не ме иска — каза тя, загледана в далечните, заснежени планини. — Не бих могла да понеса ако обърне гръб и на нашето дете.

Лидия хвана ръката на Поли и я стисна нежно.

— А ако предположим, че не стане така?

Поли вдигна хъркащата топчица от копринена козина и нежно я притисна до бузата си. В същия момент й хрумна една ужасна мисъл: Девън можеше да реши, че вече е била бременна, когато я е срещнал и бебето е просто още една бримка от сложната мрежа лъжи, в които го бе оплела.

— Той може и да не ми повярва — вече убедена каза тя, — за което мога да се сърди единствено на себе си. — Тя върна котето на Лидия и пое дълбоко дъх. — Къде са Шарлот и Мили?

Лидия въздъхна:

— С децата на Холмез и момчетата на Ели Кулиър. Изпратих ги да събират образци от растения за следобедния ни урок по ботаника.

Поли се изправи и се загледа към малкия кораб, който навлизаше в пристанището. Може би просто трябваше да отпътува с него и да се опита да създаде нов живот за себе си и за детето някъде другаде. Винаги можеше да се върне в Сан Франциско, да обяви, че е вдовица и да си намери друг съпруг.

Сбогува се разсеяно с Лидия и тръгна по пътеката с безнадеждно объркани мисли. Но още тогава знаеше, че бягството не можеше да бъде решение на проблемите й. Освен това, не можеше да вземе друг съпруг, не и когато обичаше Девън толкова много. Само мисълта да позволи интимност на някой друг, я накара да потръпне от отвращение.

 

 

Лидия отнесе котенцето и купичката с мляко обратно в кухнята, но мислите й последваха Поли по пътя й към къщата на хълма. Колебаеше се дали да не отиде право при Девън Куейд и да му обясни възгледите си за него самия и за проклетата му гордост.

Тя постави котето в малкото легло, което беше приготвила от една кутия и мека възглавничка. Докато сресваше косата си и миеше лицето си, Лидия прецени, че не би отишла при Девън по толкова личен въпрос. Той и Поли трябваше да се разберат помежду си.

Вървейки към къщата, Лидия спря да погледа пристигналия вече кораб. От него слязоха няколко едри мъже, последвани от две бедно облечени жени, прикрили се под общ чадър.

Тъй като г-н Харингтън, счетоводителят на Бригъм, беше там, за да посрещне новодошлите, Лидия потисна любопитството си и продължи по пътя. Щеше да потърси жените по-късно и да ги поздрави с пристигането им в Куейдс Харбър.

Тя стигна главната порта, извади резето и влезе. После продължи по коридора и зави към кабинета на Бригъм. Излъчваше уют, обзаведен с кожените си мебели, персийския килим и високите прозорци, обърнати с изглед към залива и безкрайните планини. Дори рамката на камината можеше да се нарече мебел сама по себе си, така изкусно беше гравирана с дребни животни, птици, дъбови листа и жълъди по колоните, издигащи се от пода до тавана.

Лидия се прехласна, докосвайки образа на една забележителна катеричка. Сигурно само рунтавата й опашка беше струвала на ваятеля няколкостотин фино издълбани линийки с резеца. Дъбовите листи имаха идеално изсечени нишки, а жълъдите изглеждаха така сякаш бяха готови да разпръснат семена.

Остана дълго така, откривайки нови фигурки по лавицата. Високо над главата си забеляза една вещица, умело прикрита, сред другите фигурки, после един величествен елен, а наблизо увито дърво, отрупано с плод. Накрая, изкушението на дългите редици с книги, опасващи стените, стана твърде силно, за да му се противопоставя.

Лидия взе табуретката и се качи на нея, за да прегледа заглавията. Беше си казала, че няма да се бави много, а само ще намери някакъв том по ботаника, ще го вземе, ще остави бележка на Бригъм, че й е трябвал за уроците и ще се върне бързо в къщичката си.

Но при всичките й добри намерения, за нея книгите имаха онази привлекателна сила, която има алкохолът за пияницата. Тя обичаше дори само да гледа книги, да докосва кориците им, да чете заглавията, да си избира пасажи от онези, на които простя не можеше да устои.

Дотолкова беше погълната от историята на действителните преживявания на един автор, прекарал две години сред горилите в сърцето на Африка, че когато две ръце обхванаха здраво бедрата й изпищя и едва не изпусна скъпоценното, подвързано в кожа томче.

Бригъм я погледна с усмивка в очите, но задържа ръцете си на същото място, с което запали огън в плътта й, независимо от слоевете фусти и от роклята, която я прикриваше.

— Владей си нервите, янки — каза насмешливо той. — Тази табуретка не е много стабилна и не исках да рискувам да те стресна. — Казвайки това, той я пусна, но беше готов да я хване отново, ако се наложеше.

С пламнало лице, Лидия върна на лавицата книгата за историята на горилите. Сега проблемът беше да стъпи на земята, без да си строши врата.

Бригъм се ухили, поклати глава и обви талията й с ръце. Преди да успее да протестира, той я вдигна от табуретката. Гърдите й се докоснаха до тялото му, когато бавно я сваляше на пода и искрицата в очите му показа, че го беше направил нарочно.

Остра възбуда разтърси тялото на Лидия, интимните му кътчета лудо запулсираха при спомена за сладкото блаженство, изпитали веднъж. Тя залитна назад, за да избяга от допира му, но не стигна далеч — бюрото спря отстъплението й.

Бригъм застана пред нея.

— Не знаех, че нарушаването на границите на частната собственост е още един от многобройните ти и забележителни таланти, г-це Маккуайър — провлечено изрече той. Изражението му стана сериозно, когато спря поглед на косата й, продължи към вдлъбнатината в основата на шията, където видимо пулсираше сърцето й. — Мога ли да попитам какво точно правиш тук, ровейки се из книгите ми?

Топла вълна разтърси Лидия и тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Знаеш много добре, че не се „ровех“ из книгите ти — отвърна тя, на границата на търпението си. — Дойдох само, за да взема за кратко време никои материали по ботаника.

Той кимна снизходително, наслаждавайки се с поглед на явното й смущение.

— О, да, разбирам. Обаче мисля, че проблемът по половите сношения на горилите е нещо сякаш по-различно.

Лидия не бе допускала, че беше възможно да се изчерви още повече — беше сигурна, че всяка капка кръв от тялото й вече бе нахлула в бузите й. Но не, горещината в тях все пак се засили. Тя трескаво затърси с поглед заглавието на книгата, което бе прелиствала, после присви очи и свирепо изгледа Бригъм.

— Не четях за половите сношения на никого — ядно му отвърна тя.

Бригъм подхвана с пръст брадичката й и леко я повдигна. Устните му бяха толкова близо до нейните, че усещаше топлината им, чувстваше плътта им, представяше си допира им.

— Стига с тези глупости — промърмори той.

Лидия си каза, че трябва да избегне целувката му, но не направи даже опит за това, защото я искаше толкова силно. Тялото й звънна като опъната струна на лира, когато устните на Бригъм я докоснаха. Ръцете му се плъзнаха по кръста, стигнаха до деликатната заобленост на гърдите й, езикът му затанцува по очертанията на устните й и после завладя устата й.

Тих, съвсем неволен стон се изтръгна от нея. Вместо да отблъсне Бригъм, както знаеше, че трябва да направи, тя прегърна раменете му, сякаш да го приближи още повече. Усети нарасналите размери и огъня на мъжествеността, притиснала се до корема й и потъна, в сладостна омая. Лидия знаеше със сигурност, че що припадне, ако той не я пуснеше веднага, но целувката продължи, а тя не изгуби съзнание. Имаше чувството, че се е понесла в устрема на буреносна мълния. В тялото й започваше да се заражда началото на още една скандална вътрешна експлозия, подобна на онази, която я беше разтърсила в леглото на Бригъм в бунгалото.

Тъкмо когато се олюля на ръба й, готова да потъне в нея, Бригъм оттегли устните си. Очите му искряха предизвикателно, но в дълбините им Лидия не съзираше нищо, наподобяващо усещанията, покорили нейното тяло.

— Край на тези безсмислици — каза той с дрезгав глас, докато палците му свободно си играеха с пъпките на гърдите й, набъбнали под роклята и лудо закопнели за пряката ласка на пръстите, на езика му. — Трябва ти съпруг, а аз положително имам нужда от съпруга. Искам да се омъжиш за мен, Лидия. Сега. Днес.

Тя се изскубна от прегръдката му и въпреки че той не й помогна, не се опита също да я спре. Тя оправи роклята си и вдигна ръце към короната от плитки на тила си, което се оказа грешка, защото острият поглед на Бригъм моментално се плъзна към гърдите й, с което предизвика у нея реакция, почти равна по сила на тази от непосредствения му допир.

Лидия му обърна гръб, борейки се да си поеме дъх. Когато най-после успя, тя вдигна високо глава, усещайки прекалено добре, че той беше близо зад нея, и че много лесно можеше отново да я привлече до твърдата маса на бедрата и гърдите му.

— Тогава, ти си се влюбил в мен? — каза тя, но отлично знаеше какъв щеше да е отговорът му.

— Не — отвърна той с обидна прямота. — Любовта е нелепо понятие, измислено от поетите. Аз ти предлагам нещо солидно и достижимо, предлагам ти партньорство, янки, петдесетпроцентов дял от всичко, което притежавам. А в замяна искам няколко неща: да споделиш леглото ми, да се грижиш за дъщерите ми и да ми родиш един-двама синове.

Сега Лидия се обърна рязко към него, отново с алено лице, но този път от гняв и възмущение, а не от неудобство.

— Може да си мислиш, че любовта е „нелепо понятие“, — избухна тя — а без съмнение уважаваш патриотизма и личната чест точно толкова малко. Но аз, г-н Куейд, нима да се задоволя с нищо по-малко от истинските и дълбоки чувства на мъжа, когото ще избера за съпруг!

Устата му се изкриви в презрителна усмивка и той скръсти ръце:

— Значи ето защо си отговорила на онази обява в Сан Франциско и доброволно си се съгласила да се омъжиш за съвършено непознат човек. Но какво общо, по дяволите има патриотизмът с това?

Лидия се поколеба. Тялото й я притегляше в една посока, а разумът в друга. Разкъсваха я противоречия и объркване.

— Да се омъжа за Девън, щеше да бъде различно — запъна се тя. — Той е джентълмен.

Бригъм се престори, че изтръгва въображаема стрела от гърдите си. После повдигна едната си вежда и не даде никакъв знак, че възнамерява да я пусне да мине край него.

— Добре — великодушно каза той. — Да бъде както искаш. Но все още очаквам обяснение на онази забележка за патриотизма.

Тя преглътна заседналата в гърлото й буца и съжали, че изобщо му беше подхвърлила това предизвикателство. Кога най-после щеше да се научи да не налапва кукичката със стръвта всеки път, когато този човек размахваше въдицата под носа й? Реши да възприеме тактиката на перченето, защото гордостта, не и позволяваше да признае, че беше говорила прибързано в яда си.

— Докато другите мъже се биеха и умираха по бойните полета в Гетисбърг, Антинам и Бул Ран, ти тук си рязал дървета. И не само че подло си избягал от опасностите, но на всичко отгоре си имал нахалството да продаваш дървен материал и на двете враждуващи правителства!

Имаше причина да съжалява за това си изказване, както и за предишното, и то още в следващия миг. Очите на Бригъм придобиха стоманен отблясък, а челюстите му се очертаха от рязка бяла линия.

— Страхливец ли ме наричаш? — попита той.

Гласът му беше тих и смъртоносен.

— Не — каза Лидия, стараейки се да го умилостиви. — Ти си мошеник и нехранимайко, но не ти липсва смелост.

Кимването и кратката му усмивка бяха горчиви.

— Е, благодаря за мнението — каза той. След което я притисна назад върху бюрото и остана надвесен над нея, подпрял ръцете си от двете й страни, което правеше бягството й невъзможно. — Бих казал, че и на теб самата не ти липсва дързост — продължи той, отмервайки всяка дума, на практика изплювайки ги една по една. — Ти пристигна в къщата ми като Шърман, завладявайки Атланта, после поиска да ти дам твоя собствена къща, наред с дебела заплата, че и училище. А сега те намирам тук да се ровиш из вещите ми.

Лидия никога не беше се чувствала толкова потресена. В действителност лежеше по гръб, бедрата й бяха при притиснати безсрамно към тези на Бригъм и всичките й нервни окончания подскачаха под кожата й. Искаше да избяга от него, но искаше също и да го поеме дълбоко в себе си, да го пусне в тялото си направо тук, на бюрото и да се слее с него.

— Аз… не се ровех из нещата ти — промълви тя, едва успяваща да си поеме въздух. — Аз вече обясних…

Той я изправи с внезапно, рязко движение.

— Обясни ми това! — избоботи гласът му — Как така аз съм „мошеник и нехранимайко“, само защото съм отказал да взема страна между Севера и Юга? Джоу Макколи се би на страната на врага, янки. Как стана така, че ти изпитваш към него такива топли чувства?

Лидия прекара език по пресъхналите си устни.

— Той е добър човек, лекар. Двамата имаме много общи неща.

Бригъм въздъхна, после се обърна с гръб към нея, прокара пръсти през косата си. Докато Лидия все още се бореше да възвърне самообладанието си, той отиде до лавиците и свали един дебел том със зелена кожена подвързия.

— Ботаника — каза той дрезгаво и тръшна книгата на бюрото. После без нито дума повече, излезе от кабинета и остави Лидия да гледа като втрещена след него и да се чуди на дивите усещания, които бе предизвикал не само в тялото, но и в душата й.

Тя не си спомняше нищо от обратния си път за вкъщи, освен това, че вървеше толкова бързо, че на два пъти се заплете в полите си и едва не падна.

 

 

Следобедът беше приятен.

Лидия заведе шестимата си ученици до един висок хълм с изглед към залива и към мястото на новата обществена зала, която Бригъм бе обещал да построи и седнаха в кръг. Учебникът по ботаника лежеше разперен в скута й и едно по едно, идентифицираха листата и стръкчетата трева, които децата бяха събрали сутринта.

— Г-н Фийни ми каза, че когато занесъл подноса с обяда на чичо Девън, той питал за теб — загрижено сподели Шарлот, докато се връщаха по-късно към центъра на града.

Момчетата на Ели Кулиър щяха сами да се върнат в лагера в планината, а малките Холмез живееха в жълтата къща, недалеч от дома на Лидия. Мили беше избързала напред да поиграе в двора на Ана.

Лидия въздъхна. Тя наистина имаше намерение да мине да види Девън, но след инцидента в кабинета на Бригъм, беше избягала панически от къщата. И нямаше да се върне, докато не беше сигурни, че господарят на дома отсъства.

— Моля те, предай на чичо си, че непременно ще дойда да го видя утре — каза тя. Сутринта щеше да е удобно, помисли си тя, преди да започнат уроците, които беше планирала за децата. Знаеше, че Бригъм щеше да е заминал в канцеларията си или в планината, дълго преди останалите да са се събудили. — Как е той?

— В ужасно настроение — сподели Шарлот. — Повиши тон на бедничката Поли и я накара да плаче. И не само това, а когато тя отиде да го измие, той блъсна легена и разля водата по целия под. — Прекрасните очи на момичето се бяха разширили от учудване: — Прилично ли е една жена да къпе мъж?

Лидия потисна усмивката си.

— Съвсем прилично е, в случай че го налагат обстоятелствата.

Шарлот все още обмисляше думите й, когато стигнаха до гордо извисилата се къща на Куейд. Тя се усмихна разсеяно на Лидия, помаха с ръка и се запъти към сенчестата алея.

Когато пристигна в къщи, Лидия намери на верандата кошница с плодове, една кутия шоколадови бонбони и цял наръч диви цветя. Несъмнено портокалите и сладкишите бяха пристигнали на борда на последния товарен кораб, защото подобни лакомства положително не се намираха в отвратителния „магазин на компанията“ на Бригъм.

Лидия грижливо събра подаръците, после огледа улицата. Явно, беше станала обект на съвсем сериозно ухажване и то вероятно от страна на няколко мъже едновременно, но досега само г-н Фленгмайър беше се представил на входната й врата и бе заявил намеренията си.

С въздишка и леко присвиване на раменете. Лидия влезе. Котенцето, което беше нарекла Офелия, се заклатушка да я посрещне на още нестабилните си крачета, насочило изцяло вниманието си към полите на роклята й. Тя остави портокалите в средата на масата, цветята в едно бурканче от конфитюр, а шоколадите в горното чекмедже на бюрото. Реши да изяде два портокала — един след вечеря, а другия на закуска на следващия ден, като останалите запази за учениците, да послужат като един вид награда за добрата им работа в часовете.

Тъй като котето още висеше на полата й, когато прибираше шоколадите, тя се наведе и внимателно освободи острите му нокти от материята, след което се отпусна изтощена на пухения дюшек. Офелия пропълзя колебливо до шията й и церемониално се сгуши там.

Очите на Лидия се изпълниха със сълзи и тя погали котето леко, само с върха на пръстите си, разнежена от приятната топлина на телцето му. Само миг по-късно, изморена от тежкия ден и от сблъсъка с Бригъм, потъна в сън. Когато се събуди, здрачът хвърляше пурпурни сенки през прозореца, а Офелия се беше сгушила до дясната й буза и доволно мъркаше. Лидия внимателно я свали на пода и седна в леглото, прозявайки се.

Нямаше намерение да заспива; трябваше да приготви вечеря, да стопли достатъчно вода, за да се изкъпе в дълбоката вана, която бе взела от тавана на Куейд, а после да подготвя уроците за следващия ден. Ако и останеше време, щеше да се запознае с двете новопристигнали жени.

С въздишка Лидия спусна краката си на пода и оправи няколко измъкнали се от прическата й къдрици. Може би тези жени не бяха омъжени и дървосекачите щяха да насочат ухажванията си към тих, вместо към нея.

Дано да станеше така.

Отиде до тоалетната в задния двор, изми ръцете си под помпата вън, после напълни най-големия чайник, който имаше и сложи водата да се топли.

Вечерята беше проста; едно сварено яйце, от тези, които й беше дал г-н Фийни и препечена на малката скара филийка с масло. След като си наля и чаша мляко, тя седна да се нахрани тихо на кръглата си маса.

Лидия тъкмо приключваше с вечерята си, когато на вратата се почука.

Сърцето й отново изтръпна; нямаше сили за още един сблъсък с Бригъм, а освен това нямаше да е прилично той да я посещава. Хората щяха да започнат да говорят, че е негова любовница, че му е държанка.

— Кой е? — Извика с несигурен глас тя, напълно готова да го отпрати, ако се окажеше Бригъм. Да, живееше в неговата къща и неговия град, но тя бе тази, която рискуваше да загуби доброто си име.

— Джоузеф е — прозвуча през затворената врата гласът на доктора. — Дойдох ти на гости г-це Лидия. Помислих си, че можем да поседнем заедно тук на предната ти веранда.

Облекчението, което Лидия изпита, можеше да се сравни по сила само с разочарованието й. Тя се насили да се усмихне и отвори вратата.

— Здравей, Джоузеф. Няма ли да влезеш?

— Няма да е прилично да го направя — каза той и в гласа му прозвуча лека нотка на снизходителен упрек. — Трябва да мислим за репутацията ти, скъпа.

Лидия въздъхна. Да можеше и Бригъм да се погрижи за малко диви теменужки и за известно благоприличие, нещата щяха да бъдат толкова по-прости… Тя отново се усмихна и прекрачи прага, приемайки предложението на Джоузеф и двамата седнаха на най-горното стъпало.

— Как е Девън? — попита тя, след като вдъхна прекрасния аромат на букетчето диви цветя, които й бе донесъл.

— Държа се грубо — отговори той след тежка въздишка. — Прави живота на г-жа Куейд наистина ад.

Лидия бе обзета от сестрински гняв:

— Трябва да го нашибат с камшика. Може Поли да е направила грешка, но тя обича Девън, а и той я обича. Просто се надявам да го разбере, преди да е станало прекалено късно, а пък и това бебе… — Тя внезапно млъкна, ужасена, че е издала толкова важна тайна.

— Девън знае ли? — попита Джоузеф след дълга пауза.

Лидия не се поколеба. Поли положително не беше запазила само за себе си нещо така жизненоважно, независимо колко се страхуваше от реакцията на Девън.

— Сигурно. Поли почти няма друг изход, освен му каже.

Докторът не отговори.