От прочетеното изваяно до съвършенство слово, из между които редове изкряха сапфири, една вълна се засили от насцентни притомителни чувства, обгарящи сърцето ми. Тези чувства, извираха от мен в гаргантюански количества и никаква инсинуация не можеше да ми развали настроението в това мигновение.
Някои хора казват, че книгата е прехвалена, но за мен — в никакъв случай, по-скоро неразбрана, защото изисква по-голяма сетивност и светоусещане у четящият.
В сюблимния момент щях да избухна като звезда в гравитационен колапс, а именно като че ли звезди се струяха от мен. Това е някак си като еволюция. Повечето от новородените, пръкнали се чувства се елиминираха от „вътрешния отбор“, но някои от тях останаха и родиха цвете в моята душа. След това прочетох „Девет разказа“ на Селинджър и цяла градинка израсна в мен.
Колкото до любезния въпрос на гост: Не си вникнал в същината на моят текст. Не си го разбрал; как може тогава да пледирате, че сте разбрали произведението? Но все пак ще кажа, че творбата на Селинджър е доста претенциозна, изисква хората да са преминали бариерата(като тази в едноименния роман на Вежинов), която сами са си поставили. И ако сте преминали тази бариера, ще почувствате този текст интимен, както самият автор го чувства и заради тази интимност на неговите произведения, той спира да пише. Ще ви промени осезаемо и няма как да го разбираш и да не го харесваш.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.