Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (39)

8. Трети експеримент

В два часа бяхме в управлението. В коридора чакаха моите свидетели Веселин и Панчо, в чантата ми лежаха протоколите, рисунките, плаката. Липсваше само ателието…

Заседателната зала беше заета до последното място. Привлечени от любопитството, заедно с Големия шеф бяха надошли куп колеги. Бяха насядали около дългата маса покрай стените; Големият шеф се беше настанил пред бюрото, Мирски — до телевизора. Отдъхнах си — всички бяха в цивилни дрехи.

Бях влязъл сам и съвсем неочаквано бях обзет от неприятното чувство, че съм цирков дресьор, комуто предстои да представи за първи път най-умната си маймуна. Хората ме гледаха мълчаливо в очакване на моите обяснения. Ще ми повярват ли?

— Е, Карлов — каза Големият шеф, — имате думата.

Изкашлях се в шепата си и започнах малко тържествено:

— Другари, доведох го, за да ви покажа човека, който според мен стои в основата на един от любопитните случаи в практиката на…

— Карлов — прекъсна ме кротко Големият шеф, — предлагам да не се впускате в излишни въведения. Мирски ни обясни вече всичко. Дайте по същество!

Поисках да се ядосам, че прекъсват тъй дълго обмисляното ми слово, но се отказах: все пак Големият шеф си е направил труда да дойде чак тук, за да види плодовете на моя труд. Това не става всеки ден и с всекиго. Излязох.

В коридора чакаха Тони и свидетелите ми с протокола.

Коленете ми се подкосиха. Нима това подобие на човек, този полузаспал изрод с увиснали бузи и мехурчета на устните е наистина Фалшификаторът на десетилетието, неоткрит и непризнат роден гений, художник, гравьор, скулптор и знам ли още какво, природен феномен, вундеркинд на 24 години, Моцарт на живописта? Или всичко това е само плод на моето въображение, измислен от мене образ, издокаран, изпипан и даже подкрепен с протоколи? Няма ли да стана за смях пред целия онзи синедрион там в залата? И няма ли да бъде това край на моята кариера на Шерлок Холмс? И заедно с това няма ли да подкопая престижа на Мирски — човека, когото обичам тъй много?

Но време за колебание нямаше, взех документите и приложенията, отворих вратата.

— Тони, влизай!

И Тони влезе.

В залата мигновено настъпи тишина, такава тишина, че чувах даже как глупавото ми сърце барабани в гърдите. Всички гледаха Тони, Тони гледаше всички. Стараех се да прочета какво има в очите на колегите и видях само едно безкрайно удивление, примесено с подозрението, че са ги довели тук, за да се пошегуват с тях.

— Тони — рекох тихо, — мини напред.

И отново имах чувството, че съм в средата на цирков манеж и че сега изведнъж ще плесна с камшика, ще извикам „Але, хоп!“ и маймуната ще скочи на велосипеда и ще запуши дебела пура. Стана ми мъчно за Тони: в този момент той наистина приличаше на човекоподобна маймуна, облечена като за цирково представление и подметната в съвършено чужда, човешка среда.

Отдясно дойде задавен смях, сетне отляво. Зад нас някой сдържано се изкикоти.

— Тишина, моля! — каза Големият шеф и виждах как и той се разкъсва между смеха и раздразнението. — Е, Карлов, това ли е вашият фалшификатор на долари?

— Тъй вярно, това е.

— И твърдите сериозно, че той е направил фалшивите пари?

— Тъй вярно, той ги е направил. Имам доказателства.

— Покажете!

Отворих папката и подадох рисунките, гравюрите, копията. Големият шеф ги разгледа и подаде нататък. Аз пък отворих протокола и зачетох:

Днес, 24 август, долуподписаните художници от град Варна Веселин Рачев и Панчо Бонев присъствувахме в качеството си на свидетели на следния експеримент: В наше присъствие лицето Тони Антонов направи графично копие от намиращата се в Градската художествена галерия картина на Майстора, наречена „Мома сред ябълки“. Копието бе направено върху специален, предварително белязан с нашите инициали, бял лист. По-нататък Тони Антонов направи скица на натюрморта…

Четях, но чувствувах как думите ми не действуват, как рикошират върху хората, без да ги засегнат: все пак тук стоеше поменатият Тони Антонов, а той никак, но никак нямаше вид на автор на тия удивителни рисунки.

И докато четях, изведнъж Тони, подтикнат от обичайните си неосъзнати импулси, тръгна напред и застана пред телевизора. Млъкнах. Всички се загледаха в него. Той се понаведе към апарата — по мокасини, траперски панталони, палто до глезените и превръзка на главата — и съсредоточи очи в него. Сетне предпазливо протегна ръка и опипа стъклото, почука тук-там, встрани, отгоре, отдолу, прокара пръсти по издатината на тръбата, взе да върти бутоните и да натиска клавишите. Неочаквано телевизорът писна. Тони уплашено отстъпи, но пак се приближи и този път в очите му загоря необуздано любопитство. След минута на екрана се появи образ — предаваха някакъв детски мултипликационен филм с прасенца, кокошки и кучета.

Тони зина и едва не заби нос в стъклото. На екрана най-напред кученце преследваше прасе, но после прасето се обърна, заплашително изгрухтя и кученцето панически побягна. Тони запляска с ръце, започна да се смее високо, пискливо — както преди малко на полянката под скалите. Приличаше на момченце в куклен театър, отправило възхитен поглед към чудесата на сцената. Изведнъж обаче прасенцето падна в някаква яма и кученцето заръмжа над него. Тони извика, втурна се напред заблъска с юмруци по стъклото, несвързано замуча: „Нне… ллош… Нне…!“

Беше тъжно и смешно, а за мен — непоносимо. Мирски протегна ръка и завъртя бутона. Телевизорът угасна и млъкна. Млъкна и Тони. Настъпи тишина.

Мълчанието наруши Големият шеф.

— Антонов — произнесе той отчетливо, като се обърна към Тони, — ти ли направи тия рисунки?

Тони не реагира: стоеше като чучело в средата ма стаята, мълчалив, неподвижен.

— Никак ли не може да говори? — обади се пак Големият шеф.

— Трудно — отвърнах. — А при тази обстановка тук не ми се вярва да изрече и една дума.

— Хм… Е, другари, мисля, че достатъчно сме присъствували на тази… хм… сцена…

Искаше да каже „комедия“.

— … Другарят Карлов прочете тук един крайно интересен протокол и ни показа редица любопитни материали. Трябва да ви призная, че те ми направиха дълбоко впечатление. Не мога обаче да скрия, че въпреки всичко моят разум, разумът ми на обикновен човек, не може да възприеме тия… хм… твърдения…

Искаше да каже „фантазии“.

— … И тъй като лицето Тони Антонов не може или не желае да говори и ни даде някакви свързани обяснения, мисля, че е редно, другарят Карлов да ни представи безспорни доказателства за своята хипотеза, например да ни покаже ателието на Тони Антонов.

Не очаквах този удар, макар че на мястото на Големия шеф аз бих постъпил по същия начин. Знаех, че последното, окончателното доказателство може да бъде само ателието, но аз го нямах… Тогава се реших на една друга, много рискована постъпка.

— Другари — казах, — ателието още не съм открил, но предлагам да направим един опит, който може да бъде не по-малко убедителен от ателието.

— Говорете.

— Предлагам да затворим Тони някъде тук веднага; да му дадем хартия, туш и да поискаме от него да направи копие на рисунка, която ще определите вие сами.

— А банкнота може ли да направи? — попита Големия шеф.

— За банкноти са нужни инструменти, плаки, бои — казах, опитвайки се да отклоня банкнотата, чийто вид само можеше да хвърли Тони в криза.

— Да се донесат!

Капитан Добрев изскочи навън.

— Ето — каза Големият шеф, като извади от джоба си една банкнота. — Нека вашият Тони нарисува такава двайсетолевка. Направи ли я, ще ви повярвам.

Усещах как и той вече се хваща на играта.

— Благодаря ви. Имам само една молба — да ми разрешите преди опита да поприказвам с Тони.

— Разрешавам.

Влязохме с Тони в съседния секретарски кабинет. Накарах го да седне зад бюрото и дълго се колебах как да почна: съзнавах, че тук в тия мигове се разиграва и моето собствено бъдеще. В края на краищата оставих се на чувството си. Грабнах ръцете му, заговорих бързо и навярно несвързано:

— Тони, преди малко ти каза, че ме обичаш. Обичаш ли ме още?

Очите му се засмяха и се превърнаха в добри и топли морета.

— Дда, Нник… ааз тте… оо-бичам… ммно-го…

Това беше най-дългото изречение, което беше произнасял досега пред мен, и знаех: то беше искрено и идваше направо от дълбините на тъмната и светла душа на този недъгав гений.

И като каза това, той обърна длани и погали ръцете ми с грапавите си пръсти и нежността, която се криеше в гънките им, ме заля.

— Тони — продумах, — Тони, ако наистина ме обичаш, сега аз ще поискам нещо от тебе и ти ще го направиш. Ще го направиш ли?

— Дда.

— Чудесно! И като го направиш, ти ще излезеш от онази дупка в село Захариево, ще те вземем в големия град, ще те излекуваме, ще те пратим в онова училище, където цял ден ще рисуваш… И ще живееш в хубава къща, и ще гледаш много хубави картинки, като онези, които видяхме в оня лъскав салон, дето му викат галерия. Искаш ли?

— Ии-скам — заекна той и доверчиво се усмихна.

— Тони, добро момче си ти. Сега ще ти донесат хартия и инструменти и ти ще направиш ето тази картинка, ама същата. И показах двайсетолевката.

— Да — каза той просто.

Криза нямаше.

— Тони, благодаря ти — продумах аз, като съзнавах, че той едва ли е разбрал и половината от моите приказки. — Хайде на добър час! След малко ще дойда пак, за да видя дали е хубава картинката.

— Дда… — измънка той. — Ммного хубава.

Излязох.

— Ние сме готови — казах.

Казах „ние“…

Добрев се беше върнал с няколко плаки, комплект резци, хартия, бои, валяче. Вкара всичко в кабинета при Тони, добави чаша мляко и два сандвича и заключи вратата към коридора, като ключа предаде на Големия шеф. Преди обаче да затвори и вратата към залата, хрумна ми една идея. Съзнавах, че е дръзка, че е направо безумен хазарт, но знаех също, че осъществи ли се тя, победата ми ще е окончателна.

— Другари — казах, — приберете оня комплект резци, нека Тони работи с това. То си е негово. — И извадих от джоба си оня резец-шило, издялан от стара стоманена пила.

Големият шеф повдигна рамене, но не възрази. След това Добрев заключи и втората врата.

— Сега ни остава само да чакаме — каза Големият шеф. — Колко време според вас ще трае този експеримент?

— Не зная — отвърнах. — Три часа, четири часа… Може би и повече…

— През това време можем да обядваме, а сетне да видим филма, който е бил заснет онази вечер по време на спасяването на Тони — предложи Мирски. — Току-що го донесоха от летището.