Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (27)

5. Пак седмото изкуство

Вървейки обаче по петите им, дочух песен: позната мелодия, познат глас, познат текст. Те ме върнаха високо на седмия етаж пред вратата на Дафна Флеминг по време на моя сутрешен подвиг и ми припомниха „Кента“ с моя образ върху кутията и надписа под него: „Swit puppy“.

„Puppy love is the most beautiful love“ — пееше някъде Дафна и сега вече този сладникав холивудски шлагер звучеше силно и ясно и изпълваше площадчето пред селсъвета. Дявол да го вземе, няма ли да се отърва най-после от това проклето „пупи“?

Гласът долиташе през отворения прозорец на неизбежната музикална школа. Приближих се, погледнах: вътре, пред пианото, вместо сополиво селско хлапе седеше мистър Холивуд и свиреше, а Дафна пееше своето „Пупи“, като леко маркираше някакъв мизансцен.

Спор няма — Дафна беше прелестна в деколтирания си костюм на бар-дама от Аризона: гримът беше направил своето, но, уви, гласът не се поддаваше на гримиране. Поувехнал и без блясък, той трудно се домогваше до височините и Режисьора нервно прекъсваше Дафна и я караше да повтаря по пет и по десет пъти една и съща фраза. И Дафна послушно се връщаше и повтаряше по пет и по десет пъти полуигривото, полутъжното „Първата любов е най-прекрасната любов…“ и вече бях готов да се отвърна дори от собствената си първа любов, когато усетих до себе си някакво мъркане. Обърнах се: Тони.

Удиви ме неговото състояние. Впрочем Тони не преставаше да ме удивява… Той стоеше като хипнотизиран, положил мръсните си длани на перваза, леко зинал и впил широко отворените си очи в Дафна: състоянието на верующия, намерил се по чудо пред своя жив бог. И мъркаше някак си блажено като котарак на слънце. И нито ме забелязваше, нито ме усещаше.

А Дафна продължаваше да пее. Режисьора я връщаше, тя пак пееше, той пак я връщаше и вече ставаше съвсем неинтересно, но Тони не мърдаше, омагьосан от този дълбок женствен глас, който раздвижваше кой знае какви пластове в тъмната душа на този нещастник.

Да, старата история на Квазимодо и Есмералда…

По едно време мистър Холивуд обърна глава към нас и ни забеляза. Усмихнато ни кимна — не разбрах на мене или на Тони — и пак продължи безкрайната си репетиция. Но Дафна очевидно беше в края на силите си: в гласа й започнаха да се промъкват дрезгавини и сълзи. Режисьора даде пауза. До мен Тони дълбоко въздъхна и облиза засъхналите си устни. И блажено отпусна напрегнатите си мускули.

— Тони — попитах тихо, — харесва ли ти?

Той изненадано се обърна към мен: едва сега ме забеляза. А пък аз за първи път можах да видя отблизо, съвсем отблизо, неговите очи. Най-напред те ме смутиха със своята необичайна раздвоеност: едното синьо-зелено, другото жълто-кафяво; сетне те ме заляха с вълна от разум, кълна се в това, от чисто човешки разум; а после потънах в тях като в дълбоко море, едно странно, но добро и топло море, от което не ти се излиза.

— Харесва ли ти? — попитах пак, за да изплувам някак си от бездните на тия очи.

— Хубво, хубво! — отвърна той.

За първи път също така го чувах и да говори и този говор беше нещо средно между мучене, боботене и заекване. Но двете завалени думички изразяваха върха на човешкия възторг.

— Много ли обичаш песни? — продължих аз.

— Ммнного! — заекна той и в очите му проблеснаха разноцветни пламъчета. — И ккартинки много обичам.

Може би щях да попитам: „И Дафна ли обичаш толкова много?“, но Режисьора вече удряше по клавишите и Дафна запя. Тони мигновено ме забрави, впи очи в нея и изпадна в своя щастлив транс.

До мен нещо шляпна, Тони изстена, чу се крясък:

— Тоньо, проклетнико, къде си се пак заврял!

Една жена бе сграбчила ухото на момчето и го извиваше и дърпаше. Бе слаба, суха, сбръчкана и побеляла, имаше разноцветни очи, стара басмена рокля и гумени цървули. У нея имаше още и някаква смесица от животинска сила и злобна покорност — така изглеждат някои от старите селянки, живели тежкия живот на ратайкини или на слугини в града.

До жената стоеше малката Кети Браун с глупавото носле и равнодушно наблюдаваше сцената.

Сграбчих ръката на старицата — беше яка! — и освободих ухото на Тони.

— Какво ви е прихванало? — казах.

— Я вие не се бъркайте! — извика тя с груб, дрезгав глас и отново посегна към Тони, а аз отново отблъснах ръката.

Тони пак се сви зад мен, търсейки закрила от това неочаквано майчино нападение. Сгърчен като пребито куче, той гледаше старата селянка с дивите си и зли очи, които тъй много приличаха на нейните. За някакви си секунди разумът бе изчезнал от тях и те отново бяха очи на дегенерат. Бе хванал десницата ми в грапавите си длани и я стискаше с всички сили и топлината, която идваше от тих, ме смущаваше.

— Вървете си по пътя! — казах, готов, не знам защо, на скандал. — И оставете момчето на мира!

А той все повече стискаше ръката ми и впиваше нокти в нея. Да, наистина бях готов на скандал.

Намеси се Кети Браун.

— Мистър Карлов — каза тя с птичия си гласец, — ескюз ми, но Тони трябва облече, ънтерстенд?

— Йес — отвърнах аз раздразнен, — ънтерстенд, но защо трябва да го биете?

— Тя мама Тони — каза Кети.

Естествено, бях разбрал това, но тази безсмислена жестокост ме отвращаваше. Пък и Тони предизвикваше в мен някаква необяснима жалост, подсилена от топлите грапави длани и острите нокти, които дращеха десницата ми.

— Не бива да го биете — казах на „мама Тони“. — По-добре му обяснете какво искате. Той ще ви разбере.

— Той от думи не разбира — отвърна тя грубо и се обърна към него: — Хайде, марш в училището и се обличай, че там те чакат!

Тони нещо измънка, но не пусна ръката ми. Само погледна към мен с разширените си очи на подплашен звяр и в тях прочетох страстна молба да не го оставя.

— Тоньо — произнесе студено жената, — върви веднага, че иначе ще извикам стражаря!

Наивната заплаха подействува мигновено. Тони пусна ръката ми, наведе глава, направи далечен полукръг около майка си и хукна към училището. Полите на дългото му палто се мятаха над дебелите му бедра.

Без повече приказки двете жени поеха по посока на скалите — какво ли можеха да си кажат двете? — аз пък закрачих подир Тони. Искаше ми се да разбера как ще завърши цялата история.

А Тони направи нещо, което отново ме озадачи: стигнал пред портата на стара селска къща, навярно дома му, той се огледа плахо наоколо, не ме видя и влезе. В дворчето се огледа пак и бързо се пъхна в някаква дървена барака, навярно обор.

Ускорих крачки. Минах встрани на бараката, надникнах през пролуките на дъските. В полумрака съзрях Тони да се навежда над някаква слама, сетне чух грухтене на свиня. След миг той излезе и този път изтича право в училището.

Оставих това безполезно следене и се отправих към снимачната площадка.

Тони видях отново след десетина минути, когато бях седнал край камерата с блок на колене. Едва не прихнах в смях: той като че се бе преоблякъл за карнавал. Пак си беше в своята безцветна памучна риза и дълго палто, но под тях ги нямаше нито широките панталони, нито огромните обувки с тъпи бомбета — бе нахлузил кожени траперски панталони и меки мокасини от еленова кожа. Не можах дълго да му се любувам, тъй като вниманието ми бе привлечено от онова, което се разиграваше пред мен.